СПЕЦИАЛНО ПРИЛОЖЕНИЕ НА ПРЕССЛУЖБА "КУРИЕР" БP.110/92 г.
Б Е Л Е Ж К И
по "доклада относно персоналната вина и отговорност на г-н АНДРЕЙ ЛУКАНОВ - народен представител, за неговотоучастие във вземането и изпълнението на решения, с което е допринесъл за настъпването на икономическата криза в България" от народните представители Асен Мичковски, Румен Биков и Маргарит Мицев /във връзка с техния доклад за "резултатите от проведеното разследване по установяване персоналната отговорност и вина за икономическата криза в България през периода на тоталитарния режим"/
Преди да се спра на конкретните твърдения и обвинения, които ми отправят авторите на доклада, бих искал да направя следните общи бележки.
I. Нито в основния си доклад, нито в този за моята "персонална отговорност" авторите не са успели да покажат, че са наясно по главния въпрос - какви са корените, същностните характеристики, временните рамки, причините и причинителите на икономическата криза у нас. Единствените сериозни разсъждения по този въпрос са направо преписани от Декларацията на Висшия съвет на БСП за отговорността на партията, публикувана във в-к "Дума" в края на март 1991 г. Липсата на макроикономически анализ по тези основни проблеми на кризата води неизбежно до опит да се търси отговор в изброяването на множество решения на висши държавни и партийни инстанции от близкото минало, като всички тези решения се обявяват "а приори" за погрешни и дори престъпни. Чрез тази примитивна и недоказана теза е възможно да обявиш за престъпник всеки, който под някаква форма е участвувал във вземането или изпълнението на въпросните решения. Очевидно е, че този подход няма нито научна, нито правна стойност и е продиктуван от "партийно-политически" пристрастия и цели. Тези пристрастия и цели достатъчно широко и открито се излагат чрез средствата за масова информация, в това число във връзка с разглеждания доклад, за да е необходимо да се спираме на тях в настоящите бележки.
II. Авторите явно не са наясно и с такъв въпрос, като разграничаването на функциите и отговорностите между държавата и нейните ръководни органи и стопанските единици в условията на социално-икономическата система у нас през разглеждания период. Те не си дават сметка, че дори в рамките на командно-административната система действуваше принципа, според който държавата не носи отговорност по договорите и ангажиментите на стопанските единици, нито пък последните носят отговорност по задължения на държавата. Поради неосведоменост или умишлено авторите, смесвайки функциите и отговорностите на двете равнища, не правят никаква разлика между макроикономическа политика /функция на тогавашните ръководни партийни и държавни органи/ и оперативната стопанска дейност на микро икономическо ниво. Този "трик" дава възможност да се обяви за погрешно всяко политическо решение, ако едно или друго оперативно действие на стопански субект в обсега на това решение се изобрази /основателно или не/ като погрешно или "престъпно". Този подход не дава възможност за обективна и безпристрастна оценка на провежданата икономическа политика като политика, и в същото време изтрива разликата между действителните престъпления по смисъла на конкретни законови разпоредби и оперативните стопански действия, в които липсва какъвто и да е престъпен състав и които могат да бъдат окачествени като логични и целесъобразни при дадени политически и икономически обстоятелства. Този методологически недъг се дължи явно не само на недостатъчната подготовка на авторите за решаване на толкова сложна задача, но и на очебийната им политическа предубеденост, която те, впрочем, не си правят труда да крият.
III. В стремежа си да докажат широко разпространяваните вече в продължение на година и половина несъстоятелни обвинения и да подкрепят по такъв начин многобройните публични закани за съдебна разправа с мен, авторите правят "откритието", че съм бил през определен период кандидат-член на Политбюро, зам.-председател на Министерския съвет, министър на външноикономическите връзки и член на редица отговорни партийно-държавни комисии. Този сензационен резултат от изследванията им авторите поднасят като безусловно доказателство за моята особена роля в "организирането" на икономическата криза в България, при това с цел "лично облагодетелствуване". Самият факт, че моята "персонална отговорност" е предмет на отделно разследване е показателен. Очевидно е за всеки, че на нито един етап от моето служебно развитие до 10.XI.1989 г. не съм заемал положение, което би ми дало възможността да вземам еднолични политически решения или да налагам самостоятелно решения на съответните органи за управление. Това, че авторите ми отделят специално място в своите трудове може да има само едно логично обяснение - проблемът за "персоналната отговорност" ги интересува не толкова от гледище на истината за миналото, колкото от гледище на актуалната политическа ситуация и политическо противопоставяне в България, от гледище на борбата срещу сегашния политически опонент без да се подбират средствата. И, накрая, след като ми отделят толкова място, авторите би трябвало да се постараят да бъдат що-годе достоверни поне в биографичните данни. Не може да се претендира за обективност, да се поставя такъв сериозен въпрос като снемане на депутатски имунитет и наказателно преследване и да се допускат толкова груби фактически грешки, като твърденията на стр. 2 и стр. 33, че "Андрей Луканов в продължение на повече от 25 години /?/ прави стремителна кариера в партийно-държавната върхушка на управляващата България комунистическа партия" или, че "от 1970 г. /?/ г-н Андрей Луканов е заемал отговорни постове във висшето партийно и държавно ръководство: кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП и едновременно първи заместник-председател на Министерския съвет, отговарящ за външната търговия, туризма и платежния баланс и валутните ресурси на страната". Достатъчно би било да се прочетат вестниците от онова време, за да се узнае, че съм избран за кандидат-член на ЦК на БКП и назначен за заместник-председател на МС през 1976 г., избран съм за кандидат-член на ПБ през 1979 г., работя като първи заместник-председател през 1986-87 г., когато са ми възложени съвсем други функционални отговорности. Това са на пръв поглед незначителни подробности, които показват обаче, че авторите са проявили удивително лекомислие при боравенето с фактите, а това само по себе си хвърля съмнение върху цялостния им подход.
А сега бих искал да се спра на сочените "факти", потвърждаващи според авторите "прякото участие на Андрей Луканов в извършването на редица действия като ръководител, в резултат на които са настъпили преки загуби на народното стопанство".
1. По външния дълг и "мораториума" върху плащанията.
а/ По външния дълг.
Нееднократно и по различни поводи съм вземал отношение по въпросите, свързани с генезиса и нарастването на външния дълг на страната през периода 1985-1989 г., за да се спирам отново в подробности на тези въпроси. В основния доклад се цитира мое експозе пред Комисията по външния дълг на Великото народно събрание, което, предполагам, е на разположение на всички заинтересовани и в което направих опит да дам обобщена интерпретация на основните фактори, породили този дълг. Авторите на доклада се мъчат да хвърлят съмнение върху тази интерпретация, но както се вижда от текста не са в състояние да й противопоставят никакви конкретни аргументи и са принудени да излагат литературни разсъждения, които са или общоизвестни и общовалидни, или нямат приложение към конкретната ситуация на България в началото на 1990 г.
Централният въпрос, който авторите се мъчат да заобиколят, е дали нарастването на дълга след 1985 г. е било неизбежно и дали е съществувала алтернативна политика, която би позволила да се предотврати онова тежко решение, което, и според авторите, се оказва наистина неизбежно през 1990 г. В името на обективността, те би трябвало да посочат, че в немалка степен благодарение на усилията на оглавената от Тодор Живков Валутна комисия на ПБ, през периода 1978-1984 г. българският външен дълг е намален от повече от 6 млрд. долара на около 3 млрд. долара, като същевременно е натрупан резерв над 1 млрд. долара. Това се постига без съществено снижаване динамиката на растежа и без намаляване на жизненото равнище. Ако това беше отбелязано, не би могло и в двата доклада дейността на Валутната комисия и на държавните органи, които работиха под нейно ръководство, да се представят без сериозни основания едва ли не като едно непрекъснато престъпление, от което били последвали "отрицателни резултати за икономиката" /стр. 14/. Напротив, действията на Валутната комисия, основани на идеята за абсолютния приоритет на външноикономическите фактори и валутния баланс в икономическата ни политика през тези години, рязко повишават кредитоспособността и доверието към България и създават по принцип добри предпоставки за адаптация на България към неблагоприятните промени в международните условия, които настъпват през 80-те години. В тази връзка трябва да се подчертае, че в доклада, в пълен разрез с реалните цифри, подобряването на платежния баланс се обяснява, доста тенденциозно, повече като резултат на ограничаване на вноса, отколкото насърчаване на износа /стр. 61 от основния доклад/. Истината е, че успешно се провежда политика на увеличаване на износа и ефективните постъпления в конвертируема валута /за 6-7 години те се увеличават от малко повече от 1 млрд. долара годишно на повече от 3 млрд. долара годишно/ и задържане на вноса на едно приемливо за икономиката равнище в течение на няколко години.
Тенденцията се променя рязко от 1985 г., когато действието на редица обективни отрицателни фактори от вътрешен и външен характер, за които общо взето правилно се говори в основния доклад, се съчетава с последиците на една нереалистична и волунтаристична при новите обстоятелства икономическа политика. Тази политика изостави на практика постановката за пълен приоритет на външните баланси и експорта срещу конвертируема валута и прехвърли центъра на тежестта върху такива социално-икономически цели, като стабилността на цените и жизненото равнище, поддържането на положителен темп на производствения растеж, инвестирането в нови мощности и т.н. На този фон продължаваха да се произнасят заклинания срещу нарастването на дълга, но избраният вариант на икономическа политика неминуемо тласкаше нещата към неговото увеличаване, както и към стремителен ръст на вътрешното парично-финансово неравновесие /на свой ред огромната маса "излишни пари" оказваше допълнителен натиск върху платежния баланс в конвертируема валута, тъй като при липса на възможности за реализация в страната и в СИВ тези пари естествено търсеха достъп до западните пазари/. При желание, авторите биха могли лесно да установят, че през тези години в партийното ръководство и правителството са ставали немалко дискусии по проблемите на икономическата политика и нейните основни приоритети, в хода на които нееднократно е бил поставян въпросът за необходимостта от една алтернативна политика, насочена към адаптация на националната икономика към новите международни реалности, свиване на потреблението и инвестициите, пренасочване на продаваеми дефицитни ресурси от вътрешно потребление към износ, ограничаване нарастването на паричната маса и т.н. Такава политика би могла да предотврати експлозивното увеличаване на външния дълг и неплатежоспособността на икономиката, но тя не беше възприета по простата причина, че би могла да доведе до бърза дестабилизация на едноличния режим. На тази политика се противопоставяше неосъществимата теза за едновременно решаване на две несъвместими към онзи момент задачи - нормализиране на платежния баланс и поддържане на стабилност в потреблението и растежа.
На този фон многобройните обвинения в доклада по адрес на тогавашното правителство и отделни негови членове звучат повърхностно и едностранчиво. Това проличава, например, при разглеждане дейността на Валутната комисия на Министерския съвет, създадена с решение № 133 от 7 юли 1986 г. "Неточностите" започват още от изясняването на въпроса кой е ръководил комисията и в какъв период от време е действувала тя. Така на стр.стр. 82-83 от основния доклад се казва, че през последния период от мандата му ръководител на комисията в качеството на председател на Министерския съвет е бил Георги Атанасов, "а след неговата оставка трябва да се подразбира /?/, че такъв е станал Андрей Луканов". В другия доклад се казва обаче, че съм бил председател на КИНТС, "която от 1986 г. включва и Валутната комисия на МС" /стр. 3/. На същата страница се признава, че в "поверителната архива на МС беше установено, че протоколите от заседанията и решенията, приемани от Комисията на МС по валутните въпроси липсват, но съответен документ, който да удостоверява на какво равнище и в рамките на кой орган са разглеждани и решавани тези въпроси не бе открит". Сред цялото това объркване, което говори за пълна неосведоменост по разглежданите въпроси, проличава отчетливо само една тенденция - да се придаде някаква достоверност на предварително зададената версия за "престъпната отговорност" на Георги Атанасов и Андрей Луканов.
Валутната комисия на МС работи в утвърдения състав до август 1987 г., когато, като резултат от поредната структурна и кадрова реорганизация на правителството, от неговия състав излизат 6 от нейните 9 членове. Оттогава комисията престава да съществува, а функциите й се поемат напълно естествено от органите, натоварени със съответните функционални отговорности в състава на правителството. Колкото и неприятно да е това на авторите, нито КИНТС, нито оглавеното от мен тогава Министерство на външноикономическите връзки, не притежаваха пълномощия да се занимават с основни макроикономически баланси и тяхното управление, в това число платежния баланс и валутния план. Нещо повече, от пролетта на 1987 г. до есента на 1989 г. на БВБ е било разпоредено да ме изключи от крайно ограничения списък от лица, на които се предоставяха строго поверителните периодични данни за състоянието и движението на дълга в конвертируема валута. С това не искам да твърдя, че не съм знаел за състоянието на дълга, както инсинуират авторите на стр. 82 от основния доклад /достатъчно точна представа за нещата можеше да се получи и от други източници/, а да илюстрирам за пореден път, че те не са се постарали да вникнат в реалното разпределение на функциите и отговорностите между конкретни органи и ръководители преди да "раздават справедливост". Ако бяха го направили, биха си дали сметка, че е абсурдно да се приписва на някой управленска отговорност за една сфера, когато в същото време той е бил лишаван от достъп до основните оперативни данни за нейното състояние.
Истината е, че през краткото време на своето съществуване Валутната комисия на МС предприе редица стъпки за нормализиране на платежния баланс и спиране растежа на външния дълг. В началото на 1987 г. тя стигна до извода, че това не може да се постигне без съществена промяна в икономическите условия, която би стимулирала износа и ограничавала вноса срещу конвертируема валута и би поставила стопанските субекти под прякото въздействие на пазарните реалности. Заедно с Огнян Дойнов по поръчение на комисията разработихме с група специалисти цялостно предложение за преминаване към самоиздръжка на стопанските предприятия, за нов валутен курс и за нови принципи на валутно кредитиране, основани на валутната платежоспособност и доказаните пазарни възможности на всяко предприятие на несоциалистическите пазари. Тази система от мерки и правила беше докладвана от мен по поръчение на правителството и неговата Валутна комисия на национално съвещание със стопанските ръководители на 20 януари 1987 г. и въведена в действие от второто тримесечие на 1987 г. Тя действува в течение само на две тримесечия и даде значими резултати - към края на деветмесечието постъпленията нарастнаха с 5 % и разходите намаляха с 15 % спрямо същия период на предшествуващата година без прилагане на административни мерки на въздействие. За съжаление след споменатата "реорганизация" този подход беше фактически изоставен под предлог, че не трябвало да се предизвиква "стагнация" в производството чрез прекалено стриктното прилагане на принципа на самоиздръжката. Връх отново взе волевия подход, при който валутните ресурси на разположение на дадено предприятие се определяха не толкова от неговата способност да печели валута, отколкото от възможностите на неговото ръководство да откопчи валута от централизираните ресурси. В условията на оформилия се вече хроничен дефицит на платежния баланс и остър валутен дефицит тези централизирани ресурси, "отпускани" чрез държавния валутен план или с отделни решения не можеха да дойдат от друг източник, освен от западния кредитен пазар.
Усилията на ръководството на МС да се наложат промени в икономическата политика продължават и след фактическото прекратяване на Валутната комисия. През януари 1988 г. в МС се провежда голямо съвещание със стопанските организации, на което по поръчение на Георги Атанасов правя анализ на валутните резултати за 1987 г. и задачите в тази сфера за 1988 г. В доклада, който е на разположение, казвам между другото:
"Трябва всички ясно да разберем, че валутните резултати за 1986 и 1987 г. ни изправят пред следния неумолим избор:
- или ние на практика ще мобилизираме сили и ресурси, за да осигурим динамично нарастване на валутните възможности на националната икономика и на всяка самоуправляваща се организация и ще сложим най-после ред във валутните разходи;
- или политическите и икономическите реалности - вътрешни и външни, ще наложат въпреки нашите субективни желания и намерения неотменимата адаптация във валутните баланси, цената на която ще оъде във всякакъв аспект - политически, икономически и социален - прекалено висока."
В този доклад отново се поставя въпросът за валутната самоиздръжка на стопанските организации. Изложените тогава постановки се споделяха от ръководителя на правителството. Нито през 1988, нито през 1989 г. не можа да бъде наложена обаче налагащата се промяна в приоритетите на икономическата политика. Напротив, продължаващите реорганизации и преминаването към т.н. фирмен принцип на организация без новите фирми да бъдат реално изправени пред суровите изисквания на пазара задълбочиха още повече проблема за управляемостта на икономиката, в т.ч. на валутните баланси. Изостри се противоречието между груповия интерес на автономните фирми и общонационалния интерес, което се прояви в силния стремеж на фирмите да продават на "лесните" пазари срещу преводни рубли и да увеличават покупките си срещу "евтини" /за тях, но не и за страната/ западни валути за сметка на централизираните ресурси.
По този начин беше пропусната може би последната реална възможност да се предотврати изпадането на страната в неплатежоспособност чрез адекватни и радикални мерки в областта на икономическата политика. Ако тези мерки биха били предприети и провеждани твърдо и безкомпромисно /дори с цената на известно отстъпление в нивото на националното потребление и в социалната сфера/, те биха дали резултат, като се има предвид, че съвкупният външен дълг възлизаше все още на 5,6 млрд. долара в края на 1986 г. и 7,4 млрд. долара в края на 1987 г.
През тези години активна дейност за подпомагане на стопанските субекти за увеличаване на валутните постъпления и ограничаване разходите за внос развива и Координационният съвет по износа и вноса, ръководен от министър Христо Христов. Съветът няма пълномощия да взема решения от макроикономически характер, но в оперативен план неговата дейност безспорно оказва задържащо влияние върху нарастването на дълга, без да може да промени общата тенденция на постоянно /планирано и непланирано/ превишаване на валутните разходи над валутните приходи в периода 1985-1989 г. Очевидна практическа стойност имат и многобройните разработки на МВТ /по-късно МВВ/ за структурната адаптация на икономиката към новите международни реалности, за осигуряване на допълнителни експортни ресурси, за валутни икономии и т.н.
Що се отнася до моята лична позиция, тя става ясна от изложеното по-горе. Ще добавя само, че и при редица други случаи, въпреки очевидната през онези години линия да бъда изолиран от решаването на основните проблеми на икономическата политика, съм изразявал недвусмислено своите оценки и прогнози и съм правил възможното в рамките на функционалните си отговорности, за да се избегне неплатежоспособността. Позициите ми проличават категорично от материалите и изказванията, които предадох на Комисията по външния дълг на Великото народно събрание, и които са били пренебрегнати от авторите на доклада поради очевидната причина, че те изцяло опровергават тенденциозните им съчинения за "особената" ми роля в натрупването на външния дълг и доказват точно обратното на техните твърдения. В допълнение към тези материали, намиращи се на разположение в парламента, ще приложа към настоящия коментар копие от моя информация по валутните проблеми, в която предлагам редица взаимно обвързани неотложни и средносрочни мерки, за да се предотврати най-лошото. В края на този материал, който внасям като министър на
външноикономическите връзки, се казва: "Даваме си ясна сметка, че някои от предлаганите мерки могат да имат болезнени последици. Предвид обаче на задълбочаващия се валутен дебаланс на икономиката и ръста на външния дълг считаме, че тези мерки е наложително да бъдат предприети без отлагане. Считаме също, че е назрял моментът за принципна и откровена дискусия по валутния проблем и налагащия се обрат във валутната област. Всяко забавяне на такава дискусия би довело до по-нататъшното изостряне на проблема с още по-големи отрицателни последици за националната икономика и външноикономическите позиции на страната." Това е написано на 12 април 1989 г. или около една година преди прекратяването на плащанията по дълга на БВБ.
В заключение би трябвало отново да се подчертае, че натрупването на българския външен дълг в периода 1985-1989 г. е предизвикано преди всичко от фактори, които имат за нашата страна обективен и до голяма степен непреодолим характер, като на първо място сред тях без съмнение трябва да се поставят агонията на казармения социализъм в национален и международен мащаб и сериозното влошаване на външните икономически условия. Доколкото обаче /поне на определен етап/ състоянието на проблема и неговото разрешаване са зависели и от субективните фактори и най-вече от фактическите /а не декларативните/ насоки и приоритети на икономическата политика, може и трябва да се говори за колективна и персонална отговорност. Това трябва да се прави, обаче, без политически и лични пристрастия, като се анализират всички факти и обстоятелства и се избягват повърхностните и аматьорските заключения. От гледище на целия международен опит, в това число и опитът на бившите социалистически страни, ще бъде абсурдно наличието на голям външен дълг /такъв имат стотина държави/ да се разглежда само по себе си като доказателство за престъпление или престъпен умисъл, но всяко реално престъпление, извършено съзнателно и в нарушение на законите и довело до конкретни щети за националната икономика и до нейното неоправдано задлъжняване трябва да бъде преследвано според тези закони.
б/ по "мораториума" върху плащанията по външния дълг.
На този важен въпрос авторите са посветили около 20 страници от основния доклад и няколко страници от доклада за моята "персонална отговорност", но не са успели да покажат, че са усвоили материята, която третират. Изложението и констатациите в двата доклада са изпълнени с противоречия и неточности, на по-съществените от които ще се спра по-долу.
Преди всичко авторите не са разбрали, че правителството на България не е обявявало "мораториум" върху плащанията, както те твърдят.
Временното прекратяване на плащанията, съчетано с предложение към банките-кредитори за водене на преговори за разсрочване и преструктуриране на дълга на Българската външнотърговска банка, е стъпка, предприета от ръководството на самата банка със съгласието на правителството. В случая не става дума за маловажни формалности, а за същностен елемент на цялата ситуация с външния дълг, който напълно запазва значението си и днес, в това число в рамките на продължаващите и жизнено важни за България пре[.....]. Поради това всеки неточен и безотговорен оментар от длъжностни лица или парламентаристи е в състояние да усложни задачата на екипа, който води преговорите от наша страна.
В основния доклад авторите приемат, че прекратяването на плащанията е било неизбежно. На стр. 69 те дори изразяват мнението, че за България състоянието на неплатежоспособност е настъпило в периода 1988-1989 г. и изтъкват, че “още по-тежка се очертава ситуацията през 1990 г.", когато страната е трябвало да изплати по линия на обслужването на дълга сума от порядъка на 3,6 - 4,4 млрд. долара.
Не е ясно по каква логика, след като едно събитие, и според авторите, е било неизбежно и дори настъпило преди да поема правителството, то може да се разглежда като "едно от най-коварните злодеяния на г-н Луканов спрямо страната", т.е. като предварително замислено и съзнателно извършено от мен престъпление.
За да подкрепят някак своя обвинителен устрем авторите се впускат в пространни разсъждения относно начина, по който такива действия се извършвали от добре възпитаните хора, и последиците, настъпили като резултат от прекратяването на плащанията. Що се отнася до последиците, едва ли е било необходимо да се хаби толкова хартия, за да се доказва, че те не са положителни. Това е елементарна истина, тя беше известна на правителството и компетентните банки и именно поради това бяха положени толкова усилия да се предотврати или най-малкото отложи момента на прекратяване на плащанията. Опитът на авторите да установят цифровия размер на тези nocледици /стр.стр. 83-88 от основния доклад/ впечатлява със своята инфантилност и ще бъде коментиран по-долу. Колкото до "начина" и обстоятелствата около тази стъпка, те също заслужават по-конкретно разглеждане.
Първият и най-важният въпрос, на който следва да отговори един обективен анализ, е дали, след като решението за прекратяване на плащанията е било неизбежно, то е могло да бъде отложено, и правени ли са такива усилия. И в двата доклада се сочат факти, които потвърждават, че такива усилия са правени. Това са многобройните срещи на ръководствата на БНБ и БВБ с техни партньори; разговорите на президента и министър-председателя с високопоставени ръководители на СССР, Франция, ФРГ, Италия, Австрия, Испания и др.; консултациите с водещи международни банки; контактите с МВФ, Световната банка и Европейските общности и т.н. Не отговаря на истината и твърдението, че за обсъждане на този тежък проблем не са привличани специалисти - това е правено още от Георги Атанасов, както и впоследствие, но при задължителните в случая изисквания за ограничаване на кръга на консултираните лица и пълна дискретност. Следователно самата теза за "недостатъчност", "неадекватност" и пр. на действията на банките и правителството не издържа сблъсъка с реалните факти. Въпреки краткото време от фактическото поемане на функциите му до прекратяването на плащанията /около 50 дни/ правителството осъществи безпрецедентни по своята интензивност контакти, целта на които беше именно търсенето на разнообразни и комплексни решения на политическо равнище за оказване на международна подкрепа на България в един критичен за нея и за демократичния процес момент. Не е излишно да се напомни, че тогавашната опозиция на международни срещи лансираше тезата, че на България не следвало да се помага, тъй като с това би се помогнало "на комунистите". Тези политически усилия на правителството, както и усилията на банките, не дадоха резултат и причината трябва да се търси, според мен, най-вече в липсата на политическа готовност от страна на съответните партньори.
При тези обстоятелства прекратяването на плащанията не можеше повече да се отлага. Този момент щеше да настъпи дори в случай, че правителството беше застанало на обратното становище и беше препоръчало на БВБ да продължи да плаща по нейните задължения. Това се потвърждава от елементарните сметки, които показват, че към 23 март 1990 г. валутният резерв е намалял на около 285 млн. долара, очакваните постъпления за второто тримесечие са в рамките на 150 млн. долара, външни кредити не се очакват, докато само по главниците и лихвите БВБ трябва да изплати до края на полугодието 1468 млн. долара. Дори да беше използван златният резерв от около 410 млн. долара, което правителството изключваше категорично, наличните суми възлизаха на около 50 % от предстоящите плащания /без да се държи въобще сметка за неотложните нужди на икономиката от текущ внос, който при тази хипотеза би трябвало да бъде прекратен незабавно и изцяло/. Именно в този момент и след като БВБ Докладва за невъзможността да осъществява плащанията по своите задължения, в Министерския съвет под мое ръководство се провежда срещата с компетентните членове на правителството и председателите на двете банки, на която се дава съгласие БВБ да уведоми кредиторите за временно прекратяване на плащанията и да предложи преговори за разсрочването на дълга си. Допълнително при мен се правят някои редакционни подобрения в текста на телекса, подготвен от БВБ, и той се изпраща на контрагентите. При това на ръководствата на двете банки е предоставено правото да осъществяват всички налагащи се действия на банково равнище, тъй като от оперативна и техническа гледна точка това не са въпроси от кемпетенцията на правителството. Председателят на Министерския съвет на свой ред се обръща към ръководителите на страните, на чиито банки БВБ дължи по-значителни суми, за да изясни причините за такава стъпка и да пледира за политическа подкрепа на усилията на БВБ за нормализиране на положението чрез разсрочване и преструктуриране на дълга.
В тази връзка заслужава специален коментар въпросът за това, дали правителството е трябвало да вземе формално решение за прекратяването на плащанията и да сезира Народното събрание, както смятат авторите, упреквайки ме едва ли не в злоупотреба с власт. Никой не оспорва, че дългът на БВБ е натрупан до голяма степен вследствие на нейната дългогодишна специфична роля на "касиер" на държавата при изпълнение на валутните планове и посрещането на плащанията, свързани с решения на политическите и държавните органи. Това обаче не превръща дълга на БВБ автоматично в общодържавен дълг, т.е. в дълг, по който юридическата и материалната отговорност се носи от българската държава и нейните органи. Известно е, че този въпрос стана повод за тежки разговори между кредиторите и сегашното правителство, което съвършено правилно обвърза неговото евентуално решаване с характера на останалите решения, отнасящи се преди всичко до сроковете и условията за разсрочване на дълга. Тази позиция на правителството срещна разбирането и подкрепата на сегашното Народно събрание. Ако ръководеното от мен правителство би взело формално решение за прекратяване на плащанията по дълга на една българска банка, то би направило по този начин първата и твърде съществена стъпка към формалното превръщане на този дълг в държавен и би лишило българската страна от възможността да разполага със свобода на действие при бъдещите преговори в зависимост от реакциите и добрата воля на контрагентите. Неспособността на авторите да разберат това ги води към разсъждения, които са не само любителски, но определено противоречат на действителните интереси на българската страна.
От тази гледна точка бих оценил като некоректно и цитираното в основния доклад твърдение на председателя на БВБ, че му било "поръчано" да изпрати телекса до банките-кредитори на състоялата се при мен среща на 28 март 1990 г. Веселин Ранков едва ли е забравил, че още на 29 януари 1990 г. заедно с председателя на БНБ внася записка до Георги Атанасов, в която предлага да се използват още 300 млн. долара от валутния резерв, като той се поддържа на ниво 400 млн. долара. В случай, че "не настъпи промяна в получаването на нови кредити или засилване на валутните постъпления, банката трябва да обяви прекратяване на разплащанията и да направи искане пред кредиторите за разсрочване на дълга". В следващите седмици ръководителите на двете банки нееднократно са изразявали пред председателя и членове на Министерския съвет същото мнение, което в крайна сметка се възприема от правителството като основателно на споменатата среща от 23 март 1990 г. Докладите съдържат и редица други груби неточности и неверни интерпретации, които говорят за некомпетентността и очевидната предубеденост на авторите.
Така например се твърди, че предприетите постъпки за организиране на синдикиран заем чрез "Дойче банк" с участието на най-крупните частни банки кредитори са били предварително обречени на неуспех и лицата, които са ги предприели са били наясно с този изход от самото начало /стр.77 от основния доклад/. Това твърдение не се подкрепя от никакви конкретни факти и се излага очевидно само защото преговорите с "Дойче банк" и другите кредитори изцяло опровергават тезата за "пасивност", липса на консултации с водещи банки, "закъснялост" и т.н., без която цялата конструкция на авторите рухва. Истината е, че "Дойче банк" не само прие мандата, възложен от българска страна /което значи, че е оценявала положително шансовете за успех/, но информира в ход на своите сондажи, че изгледите са оптимистични. В тази връзка нямам сведения за никакви "неуместни условия, поставени от БВТБ", които, според авторите, били станали причина "Дойче банк" да се откаже "от поемането на мандата" /стр.26/. Както се посочва по-горе този мандат е бил вече поет и организирането на заема беше започнало. Отказът от мандата идва по-късно и може да бъде обяснен по-скоро с извънбанкови фактори от политически характер, отколкото с някакви действия на БВБ. Непознаването на тези важни подробности, а още повече съзнателното им игнориране, са признак за несериозност.
В основния доклад се твърди, че "практически единствената стратегическа линия, която е провеждана в периода, когато започват да се появяват затруднения с платежоспособността, са опитите за рефинансиране на дълга чрез нови кредити". Тази линия била допустима "само в краткосрочен план и в конюнктурни ситуации, а не като дългосрочна стратегия". Интересно къде авторите са прочели, че е утвърждавана или провеждана такава "стратегическа линия" или "дългосрочна стратегия". Това е просто тяхна измислица, без която няма да има с какво и с кого да спорят.
Казва се, че "не са направени никакви практически стъпки за активизиране и вкарване в някакъв /?/ оборот значителните вземания на страната в конвертируема валута" и че няма сведения "за никакви опити за конверсия на външните задължения на страната" /стр.78 от основния доклад/. Това не отговаря на истината. Настойчиви усилия за реализиране на нашите вземания по държавни кредити са правени /с частичен успех/ редица години преди момента, за който става дума. След като поех правителството и предвид на критичната ситуация с дълга, дадох указания за активизиране на постъпките пред съответните държави, като се проявява максимална гъвкавост по отношение на формите за ликвидиране на просрочените вземания. Като резултат от тези усилия беше постигната договореността иракския дълг към България да бъде погасен в течение на 5 години с доставки на нефт, като експедициите започнаха почти незабавно и бяха спряни след решението на ООН за ембарго срещу Ирак. Ускорени бяха доставките на нефт по държавните ни вземания от Либия /които в основни линии бяха ликвидирани през 1990 г./. Постигнати бяха благоприятни споразумения по този въпрос с Нигерия. Една проверка в печата от този период би предпазила авторите и от тази проява на неосведоменост.
Нищо освен ирония не предизвиква самонадеяното твърдение, че правителството трябвало да използва в случая с дълга "съвременния валутно-финансов инженеринг, построен на многостранни валутно-финансови операции". Това модно понятие е просто неприложимо за дадената ситуация и използването му е поредно свидетелство за това, че авторите не са напълно наясно с проблематиката, която анализират с такъв ентусиазъм.
В същата връзка, опитът да се открие нещо нередно в това, че БHБ и БВБ привличат като консултант световноизвестната банкова кьща "Лазар фрер" е неубедителен. Твърди се, че съм се "доверил на своите приближени като Г.Пирински" за този избор /стр.27/, без да се подкрепя това твърдение с някакви доказателства /прилаганата докладна записка не дава такива/ и без да се отчита реалния и солиден международен авторитет на "Лазар фрер". Явно авторите са в плен на предпочитанието на г-н Пламен Симов към банката "Креди комерсиал дьо Франс", но ако за г-н Симов като посредник на тази банка предпочитанието е обяснимо, за тях то предполага някакви допълнителни професионални доводи. Георги Пирински, доколкото ми е известно, не е водил преговори с "Лазар фрер", както твърдят авторите. Такива са водени от компетентните банки, които са стигнали до принципна договореност. По силата на тази договореност "Лазар фрер" е трябвало да получи хонорар от 4 млн. долара в случай на успешно осъществяване на операцията по разсрочването на дълга без да се стига до прекратяване на плащанията /това е всъщност близко до предпочитаният от авторите - а и от тогавашното правителство, "унгарски вариант"/. До окончателен договор не се стига, тъй като "Лазар фрер", след съответни проучвания и сондажи, стига до извода, че задачата е неизпълнима.
Абсолютна неистина е твърдението, че съобщението на БВБ е дошло като пълна изненада за меродавните политически и финансови кръгове на Запад. Българската страна в течение на няколкото седмици, предшествуващи прекратяването на плащанията, споделяше оценката си за реалното състояние на нещата с видни западни политици и банкери. Това състояние беше добре известно на десетки банки и най-вече на големите кредитори на БВБ, които участвуваха в консултациите за организирането на синдикирания заем. Въпросът за прекратяване на плащанията беше обсъден с участие на министър-председателя на открито заседание на "Кръглата маса", където предложение в този дух беше направено от представители на опозицията. И най-сетне, смешно е да се говори, че неинформирани са се оказали именно онези среди, които по същество предрешиха този въпрос, като практически спряха предоставянето на нови кредити на България още от ноември 1989 г. Спирането на кредитите за България беше не следствие, а една от основните причини за прекратяването на плащанията и онези, които са взели своето решение преди нас, вероятно са били наясно за последиците от това решение.
Сред многото "неточности" в този раздел на доклада не може да не посочим и разкритието, че през "януари 1990 г. от БВТБ е била изразходвана сумата от 2 млрд.долара ефективна валута от валутния резерв за плащания по външния дълг преди обявяването на мораториума". И по-нататък, че имало "съмнения, че операцията е извършена по указание на А.Луканов, дадено от /?/ Иван Драгневски" /стр.27/. Преди всичко по това време аз не заемам никакъв държавен пост и не се занимавам с икономически проблеми, поради което не бих могъл да давам никакви указания нито "на", нито "от" г-н Драгневски. На предишната 26-та стр. самите автори ни съобщават, че "към 31.12.1989 г. нашата банка разполагаше с резерв от около 1,0 млрд.долара". Очаквам те да обяснят как е възможно да бъдат изразходвани 2 млрд. долара от резерва, който дни преди това е възлизал само на 1 млрд. долара и, въпреки всичко, в края на януари все още е надхвърлял 0,5 млрд.долара.
Теоретична свежест лъха от опита на авторите да "цифровизират" загубите от "мораториума", водени от благородното намерение да помогнат на прокуратурата да конкретизира вината на "престъпниците" и да посочи размера на нанесените от тях щети /стр.стр.83-88 от основния доклад/. След като чистосърдечно признават, че "оценка на последиците от обявяването на мораториума върху икономиката на България принципиално е невъзможно да се направи", авторите тутакси се хвърлят да правят невъзможното. Те посочват размера на намалението на производството по месеци през 1990 г. и правят извода, че разликата в процентите на средномесечния спад в периода преди и след "мораториума" "може да се приеме като груба оценка за негативния ефект" от него. Първият въпрос, на който би следвало да отговорят, е как тогава си обясняват десетпроцентния спад на производството /за него авторите дискретно премълчават/ през четвъртото тримесечие на 1989 г., когато все още разполагахме с валутни средства от предоставени преди това кредити. На второ място, би трябвало да се обясни защо спадът през април и май /съответно 8,9% и 9,3%/ след прекратяването на плащанията е по-малък от този през януари /10,4%/ или март /9,8%/. Мнението, че правителството до юни продължавало да финансира вноса с остатъка от валутните резерви е несъстоятелно, тъй като вече в края на март тези резерви са твърде незначителни, а освен това отпуснатите от правителството ограничени валутни средства през тези месеци бяха предназначени почти изцяло за неотложни социални цели и не можеха да окажат никакво влияние върху състоянието на решаващите за националната икономика производства. Очевидният извод, който би направил всеки обективен икономист, е, че динамиката на производството в страната в края на 1989 г., през 1990 и 1991 г. се влияе много по-силно от други фактори /състояние на вътрешното търсене, намаляване износа към традиционните пазари, трудности с доставката на основни суровини от бившия Съветски съюз и т.н./, отколкото от спирането на западните кредити. Това е толкова по-вярно, като се има предвид, че през последните години нови кредити се взимаха главно за изплащане на старите, а не за производствени нужди, всичко това авторите не знаят или не искат да знаят, тъй като то "не се връзва" с дадената им "социална поръчка".
В заключение може да се направи изводът, че и двата доклада съдържат толкова неистини, неточности и тенденциозни твърдения, че не могат да се разглеждат като сериозна основа за професионален разговор по въпросите на външния дълг и т.н. "мораториум".
С тази констатация не бих искал да създам превратното впечатление, че не приемам своята отговорност за действията на правителството по този кръг от въпроси през времето, когато бях негов председател. Напротив, поемам без уговорки тази отговорност и твърдя, че тези действия са били своевременни, активни и оправдани при обстоятелствата, пред които страната беше изправена в онези драматични месеци на 1990 г.
2. По някои решения на Валутната комисия на Политбюро.
По-горе вече подчертах, че в периода 1977-1984 г. дейността на Валутната комисия допринася съществено за подобряване състоянието на платежния баланс на страната и активизирането на нейните икономически отношения с несоциалистическите страни. Самото създаване на комисията и фактът, че тя се оглавява в течение на няколко години от Тодор Живков, опровергават съдържащите се в двата доклада твърдения за някаква безусловна и сляпа ориентация на външноикономическите връзки към СССР и СИВ. През посочения период действително съм вземал активно участие в работата на комисията и поемам както своя дял от колективната отговорност за нейните решения, така и лична отговорност за онези предложения и решения, които са внасяни от мен или са готвени с моя изрична подкрепа и непосредствено участие.
В докладите се разглеждат редица конкретни решения на Валутната комисия, като се внушава, като правило без да се сочат някакви сериозни аргументи, че всички те са били вредни за икономиката и поради това могат да се смятат като доказателство за наличието на престъпления. Тази примитивна пропагандна теза не се потвърждава дори при един бегъл, но професионален анализ на фактите.
а/ За българската нефтена концесия в Либия.
Самата идея за придобиване на концесия за добив на нефт в Либия едва ли може да се оцени като погрешна. Тя отговаря на практиката на повечето страни - вносителки и предлага допълнителен канал за дългосрочно снабдяване на страната и разнообразяване източниците на доставка. Създава се възможност за използване на значителния национален потенциал /кадрови и технологически/, който не намира достатъчно приложение в страната. При успех на проекта, би бил решен трайно въпросът със задоволяването на специфичните от технологическа гледна точка изисквания на нефтопреработвателния комбинат в Плевен с качествен нефт, какъвто е либийският. Този въпрос се изостри след намаляване и прекратяване от съветска страна на доставките на грозненски нефт, което принуди страната да внася ежегодно около 1 млн.тона либийски нефт за плевенските мощности /валутната стойност на годишната доставка по осреднени международни цени с премия за качество е равна или надхвърля извършените глобални разходи за проучванията в Либия/.
Въпросът, следователно, не е в целесъобразността на подобен подход, а в условията, при които бе осъществен проекта. Както личи от самите материали, тези условия са били предварително договорени от министър Стамен Стаменов с неговия либийски колега без да е получен конкретен мандат за преговори от компетентните държавни органи. В материалите се казва, че Стаменов е заминал за Мароко и Либия по решение на КИНТС при МС, но не се твърди, че това решение е съдържало подобен мандат. При завръщането си Стаменов не се отчита пред КИНТС, а докладва направо пред Тодор Живков и след това пред ръководената от последния Валутна комисия на ПБ. След като политическото решение е взето и договореностите на Ст.Стаменов по този начин утвърдени, работната група на Валутната комисия на ПБ на два пъти /преди подписването на предварителното и отново преди подписването на окончателното споразумение от "Булгаргеомин"/ разглежда въпроса. Независимо от взетото вече по описания по-горе начин политическо решение, на заседанията на групата бяха изразени някои резерви не по самата идея, а по конкретните договорености на Стаменов, по-специално в частта за разпределението на разходите и добива, оценката на риска и гаранциите и т.н. Критични бележки в този дух имаше, доколкото си спомням, от МВТ, Огнян Дойнов, Кирил Зарев и от моя страна. Като резултат от тези резерви в решението на групата бе включена т.2, която гласи: "Др. Ст.Стаменов да осигури при преговорите по-благоприятни клаузи и намаляване на риска за нашата страна." Въпреки тази недвусмислена позиция, която говори за трезва оценка на проекта от членове на работната група, окончателният договор е подписан без съществена промяна спрямо първоначалните договорености на министър Стаменов с либийския му колега.
В доклада се сочи, че "Андрей Луканов е подготвил послание от името на Т.Живков до президента на Либия - Кадафи, в което отново се потвърждават неблагоприятните условия по изпълнение на договора - 85% от добива е за Либия и 15% за България" /стр.14/, без да се споменава източника на тази информация. Ако авторите имат предвид решението на Валутната комисия на ПБ от 16 март 1981 г., с което ми се възлага да подготвя послание от Т.Живков до Кадафи, то от самия текст личи, че става дума за опит от страна на комисията да предизвика чрез контакт на най-високо равнище дискусия с либийските партньори, с цел да се вземат под внимание нововъзникналите условия и да се решат "допълнително възникналите въпроси".
Всъщност от този момент нататък усилията на правителството и неговите органи са насочени към промяна и подобряване на условията на концесионния договор или търсене на начини за прекратяване на сътрудничеството без сериозни валутни и финансови загуби за страната. По този въпрос са провеждани многобройни разговори с либийската страна както на правителствено равнище /в т.ч. най-високо/, така и на равнище стопанска организация и Комитет по геология.
В тази връзка твърдението, че "смели специалисти" са се били противопоставили на "тази авантюра" от самото й начало не е точно. Авторите сами сочат, че сигналите на специалистите се отнасят до 1986 г., докато усилията да се променят условията на договора започват няколко години преди това. За тези усилия се говори в самия доклад /напр. стр.22/, с което авторите опровергават собствените си твърдения и обвинения. Те изразяват мнението /стр.24/, че е трябвало "да се предприемат и най-бързи и отговорни мерки за прекратяване разходите" по концесията и че българското правителство "е било длъжно да вземе това отговорно решение". Това становище е напълно несъстоятелно и показва, че авторите въобще не са се постарали да се запознаят задълбочено с темата, върху която се произнасят с такава категоричност. Прекратяването на работата по изпълнението на концесионния договор би имало следните последици:
- вложените средства и цялото закупено имущество и оборудване /а те са основната част от разходите/ биха били загубени безвъзвратно за българската страна;
- би бил ликвидиран шанса за евентуално възвръщане на извършените разходи на проучвателния етап при положение, че международната нефтена конюнктура се промени и експлоатацията дори при договорените условия стане изгодна /което не се изключваше от специализираните институти за прогнозиране тогава и не се изключва сега/;
- доколкото си спомням, при едностранно прекратяване на договора преди да е изпълнен фиксирания в него минимален обем работи, либийската страна би имала право да ангажира друга компания, която да ги довърши за наша сметка.
Следователно правителството и неговите органи са взели единствено правилното решение да бъдат завършени работите в предвидения минимален обем, като паралелно се положат активни усилия за подобряване условията на сътрудничеството. Нещо повече, организацията-изпълнител по указание на правителството се ориентира към максимално самофинансиране на по-нататъшните разходи до завършването на първия етап чрез договаряне на сеизмични и сондажни услуги с други компании. В самия доклад се посочва /стр. 22/, че ДФ "Геоком" е получила от такива услуги през 1990 г. 16,7 млн. щ.долара и е договорила допълнителен обем за 20 млн.щ.долара. От това би трябвало да се направи изводът, че фирмата би могла в течение на няколко години да възстанови на държавата изцяло или до голяма степен валутните разходи по концесията дори без да се пристъпва към експлоатационния етап. В зависимост от развитието на нефтената конюнктура държавата би могла да прецени при това положение дали да запази правата си по договора или да търси начин да ги преотстъпи срещу приемлива за нас компенсация на либийската или на трета страна.
От горното става ясно, че при всички резерви относно начина, по който стана договарянето на концесията, няма никакви основания да се говори за престъпен умисъл или деяние, нито пък да се обявява еднозначно и окончателно, че България е понесла невъзвратими щети. Въпреки това, както сочат и авторите, в словото си пред пленум на тогавашния ЦК на БКП през м.декември 1989 г. посочих с пълно основание този проект като пример за деформации в икономическата политика през тоталитарния период и поддържам тази оценка. Имах фактическите и моралните основания за това, тъй като: а/ не съм давал предварително съгласие като председател на КИНТС да се поема твърд политически ангажимент пред либийската страна; б/ заедно с други членове на работната група на Валутната комисия съм изразил своевременно преди подписването на окончателния договор резерви и препоръки, с оглед подобряване на условията и намаляване на риска; и в/ като член на правителството, съвместно с други колеги, съм правил възможното да се постигне договореност с Либия за преразглеждане на условията на концесионния договор.
б/ За кредитните отношения с развиващите се страни.
В доклада се твърди, че кредитите на България за развиващите се страни "са координирани с непосредственото участие на Андрей Луканов по доклад, внесен на 27.03.1980 г." /стр. 5/. Същото внушение се прави и на стр. 15 от основния доклад, където се споменава за внесената от Петър Младенов и от мен вьв Валутната комисия на 27.02.1980 г. записка за активизиране отношенията с развиващите се страни. Запознаването с тази записка, приложена към докладите, “показва, че тя въобще не съдържа дори в най-общ вид някакви предложения по въпроса за принципите или условията на кредитното сътрудничество с тези страни. Както личи от самото изложение, целите на записката са:
- да се избегне прекаленото и неотговарящо на реалните възможности на страната разширяване на икономическите връзки с тези страни, като вниманието и ресурсите се насочат с предимство към по-ограничен брой страни с приоритетно значение за България;
- да се набележат комплексни програми за развитие на връзките с основните приоритетни страни, основани на един обективен анализ на техните възможности и нашите интереси, с оглед да се осигури известна дългосрочна стабилност и целенасоченост на отношенията;
- да се набележат конкретни перспективи за внос на ценни суровини, енергоносители и хранителни стоки от развиващите се страни срещу износ на българска промишлена продукция, комплектни обекти, услуги и техническа помощ.
Тези основни цели напълно запазват своята актуалност и сега. Очерталото се на практика безразличие на официалната ни външна политика към отношенията с развиващите се страни, включително онези, с които ни свързват общи регионални интереси, не може да се оцени иначе, освен като грешка с тежки последици. Новите приоритети на външната ни политика в Северното полукълбо не предполагат отказ от действителни национални цели и интереси в развиващия се свят, тъй като това би означавало доброволно да се лишим от завоювани политически и икономически позиции, да загубим важни пазари за българската промишленост, да превърнем значителна част от нашите вземания в наистина несъбираеми, да обезценим дългогодишните усилия за развитието на човешки, професионални, културни и други контакти и т.н. Нито едно правителство, което на практика, а не на думи, се стреми да провежда независима национална външна политика не би възприело линия, каквато като че ли ни се предлага без сериозни аргументи от авторите на двата доклада.
Същите явно не са си дали труда да се запознаят с въпросната записка, защото, ако бяха го направили, биха обърнали внимание на нейния условен, предварителен характер. В записката изрично казва, че приложените към нея програми "представляват само предварителни насоки". В съответствие с тези насоки самите стопански и външнотърговски организации трябваше да "проведат преговори и на основата на реалната икономическа изгода да подготвят и внесат в компетентните органи за утвърждаване предложения за реализиране на конкретни проекти и операции". Мога само да препоръчам на длъжностните лица, които днес се занимават с външноикономическа политика, да не отстъпват от този подход и да не се мъчат да мислят вместо стопанските субекти, както напоследък все по-често се случва.
Горните разсъждения не целят да омаловажат проблемите и трудностите, които се натрупаха през 80-те години в нашите икономически отношения с развиващите се страни, в това число и проблемът за нашите вземания от тези страни. Те просто идват да покажат, че опитът на авторите да "извлекат" тези проблеми и трудности от записката, която заедно с Петър Младенов внесохме през 1980 г. във Валутната комисия, е несъстоятелен и определено тенденциозен. Освен това в докладите, вероятно неслучайно, изцяло се пренебрегват значимите успехи, които България постигна през същите години в своята външноикономическа експанзия в развиващите се страни. Не бива да се забравя, например, че в течение на цял един период активното салдо по нашия платежен баланс в конвертируема залута се реализираше благодарение на постъпления на ефективна валута от някои арабски и други развиващи се страни, че тогава България спечели много милиарди долари от продажбата на продукти и услуги, които не намираха лесен пласмент на Запад /и дори се сблъскваха с твърди търговско-политически ограничения/, че по пътя на самофинансирането беше създаден мощен и конкурентоспособен потенциал в областта на задграничното строителство и транспорта и т.н. Ние първи от бившите социалистически страни, оценявайки вярно настъпващите промени в международната конюнктура, преминахме към компенсирането на нашите доставки и вземания с нефт, което също донесе на националната икономика многомилиарден ефект.
Друго свидетелство за тенденциозност и некомпетентност е твърдението на авторите, че експортните кредити за развиващите се страни през 1984-1986 г. са били канал за изтичане на валутни средства от страната /стр. 63 от основния доклад/. Авторите би трябвало да знаят, че тези експортни кредити са предоставяни почти изключително за износ на определени български произведения и услуги, а не във формата на финансови кредити. Тяхното усвояване е ставало чрез български доставки и е могло да бъде съпроводено от реални валутни разходи в минимални размери, които не са в състояние да се отразят на платежния баланс. Напротив, изплащането им се извършваше във валута или с ценни суровини, чийто внос позволяваше да се спестяват ефективни валутни разходи.
Не отговаря на действителното положение и твърдението /стр. 5 от доклада/, че кредитите за "някои арабски страни" се предоставяли при неизгодни за нас условия /лихви, срок на погасяване/, като това се свързва със споменатата по-горе записка до Валутната комисия. Вече отбелязах, че записката няма нищо общо с условията, по които България е предоставяла държавни кредити. В случая е важно да се отбележи и друго, което авторите са пренебрегнали. Следвайки указанията на МВТ, стопанските организации-изпълнители на доставки и проекти а рамките на предоставените от нас кредити като правило включваха в своите калкулации и оферти не само разликата между договорения и пазарния лихвен процент, но и допълнителни суми като гаранция срещу евентуални рискове и непредвидени обстоятелства. Реалната изгода за доставчиците и националната икономика, преценена към момента на сключване на договорите, би следвало да се анализира следователно не толкова по формалните параметри на дадена кредитна сделка, колкото по вътрешните разчети на стопанската организация за цялостния финансов и валутен ефект от проекта.
В докладите се пренебрегва и друг един важен факт, който може да се провери от наличната информация за предоставените кредити на развиващите се страни през последните години. Като отчиташе някои неблагоприятни тенденции в кредитните отношения с развиващите се страни и във валутно-финансовото състояние на страната, правителството на Георги Атанасов предприе редица конкретни мерки. Главната от тях беше свиването на обема на предоставените кредити, който още през 1989 г. беше сведен до твърде незначителна величина. Кредитните ресурси бяха насочени с предимство към страни и проекти, от които можеше да се разчита на плащания или компенсационни доставки. Започнаха разговори с някои страни-длъжници за конверсия на наши вземания в делово участие на български организации в интересни за нас обекти, изградени с наши доставки и техническа помощ. Предприети бяха специални постъпки за ликвидиране на просрочени вземания чрез доставката на стоки за народно потребление. Всичко това идва да покаже, че правителството е реагирало адекватно на проблемите, които възникнаха в този сектор на нашите външноикономически връзки. Тук му е мястото да отбележим също, че пред подобни проблеми са изправени практически всички страни-износителки на промишлена продукция и комплектни обекти, както западни, така и източни.
Всичко това остава "незабелязано" от авторите, защото противоречи на желанието на всяка цена да се открие "престъпен състав" в кредитната политика на няколко поредни правителства спрямо развиващите се страни. Тази предубеденост проличава особено ясно при разглеждането на данните за предоставените кредити и реализираните вземания през 1990 г., т.е. когато правителството се оглавяваше от мен. Авторите пишат /стр. 64 от основния доклад/, че "през 1990 г. не са отпускани кредити от България на развиващите се страни, но заедно с това изплащането на лихви и главница на по-рано отпуснати кредити донася на страната само /!?/ 299 млн долара". При малко повече обективизъм авторите биха могли да констатират, че никога преди или след 1990 г. България не е реализирала толкова благоприятен /като разлика между фактически отпуснати нови кредити и фактически реализирани вземания по усвоени по-рано кредити/ нетен резултат от около 300 млн. долара. Мога само да пожелая на едно от следващите правителства да го надмине.
в/ За отделни кредитни проекти с развиващите се страни.
Като илюстрация на тезата за "нанесените значителни загуби на страна," се сочат и четири конкретни решения на Валутната комисия, за предоставяне на кредити - на Тунис за разработка и добив на оловно-цинкови руди, на Алжир за изграждане на завод за електро- и мотокари, на Танзания за производство на автомат "Калашников" и на Йемен за доставка на специално имущество /стр. стр. 15, 16 и 17 от доклада/. Като "доказателство" за "загуби" се сочат лихвените проценти и срока на кредитите, така както са разрешени по принцип от Валутната комисия. По-горе вече коментирах защо формалните условия на кредитите не могат да се разглеждат като точен критерий за изгодата или неизгодата от определен проект. В случая по-важното е да се отбележи, че твърдението на авторите не е подкрепено от никакъв конкретен анализ или информация. Не е казано, например, кой е бил вносител на предложенията и каква е била тяхната обосновка. Не става ясно дали споменатите проекти са били реализирани и, ако са били, дали това е станало при посочените или други условия. Няма никакъв опит да се изясни дали българската организация-изпълнител е получила някакви изгоди или предимства от участието си в съответния проект. И в крайна сметка не се разбира, защо авторите намират усилията на компетентните български организации да пласират с изгода за себе си и за страната усвоени от нас технологии и технологично оборудване /какъвто е случаят с оловно-цинковите руди, карите или автомата “Калашников"/ за нещо поначало порочно и подозрително.
От тази гледна точка е показателен примерът със завода за кари в Алжир, за който е разрешено да се предостави държавен кредит с решение на Валутната комисия от 1980 г. В решението, което, впрочем както и други решения на тази комисия има принципен характер и не освобождава стопанските организации от задължението да положат максимални грижи за гарантиране на своите и на страната интереси, се препоръчва между другото да се направят усилия за "подобряване условията за погасяване на кредита ... и да се предвидят защитни клаузи за предотвратяване риска от инфлационна обезценка на валутата и за гарантиране своевременно и добросъвестно изпълнение на ангажиментите от алжирска страна" /виж приложенията към докладите/. Договорът е подписан от "Балканкар" през 1986 г. и влиза в сила на 13 август 1987 г. Нашето участие в доставките на кредит за изграждането на завода включва:
- проектиране 987 хил.щ. дол.
- лиценз и ноу-хау 4 469 хил.щ. дол.
- технологично оборудване, екипировка и резервни части 12150 хил.щ. дол.
- обучение 134 хил.щ. дол.
- техническа помощ 12549 хил.щ. дол.
или общо около 30 млн.щ.долара, от които близо две трети представляват интелектуален продукт и не са свързани с износ на материални ресурси. Освен това съгласно договора "Балканкар" е получил специални права да продаде на клиента извън задължителната в други случаи тръжна система кари, възли и компоненти в размер на 60 млн.щ. долара за период от 10 години, считано от влизането на договора в сила. Досега българската фирма е доставила в Алжир 2000 кара в разглобено състояние на стойност над 20 млн. щ. долара.
Очевидно е, че става дума за един добре премислен и твърде изгоден за страната проект, благодарение на който българският износител се настанява на важен и перспективен пазар въпреки силната конкуренция на фирми от развитите промишлени държави. Дори такъв проект обаче се причислява към решенията, които "още в същностната си постановка са били от народностопанска гледна точка погрешни, а с тяхното изпълнение са нанасяни непоправими щети на икономиката" /стр. 8 от доклада/.
На подобен анализ, при желание, биха могли да се подложат и останалите споменати проекти, дотолкова доколкото те въобще са били реализирани /в някои случаи до реализация не се е стигнало поради отказ на партньора или разногласия по условията на конкретните договори между българските и чуждестранните фирми/. Тъй като не съм бил, ако правилно си спомням, вносител по нито един от тези проекти и следователно не се чувствувам задължен да преразказвам след толкова години технико-икономическите и валутно-финансовите основания, въз основа на които те са предложени за разглеждане, мога да кажа само, че всеки от тях заслужава обективен и професионален анализ преди да се правят бомбастични констатации за нанесени вреди Сремежът да се дискредитира един орган или няколко личности не е достатъчна причина да се обезценяват и да се обявяват за вредни от народностопанска гледна точка усилията на десетки български фирми и труда на хиляди специалисти и работници, които съвестно и ефективно са изпълнявали задълженията си.
г/ За закупуването на обединената фирма
"Рьоперверк".
В случая с това дружество авторите отново демонстрират своята последователна "селективност" при подбора на информацията. Това, че заедно с други членове на Валутната комисия съм парафирал решението на Валутната комисия им стига, за да впишат и този проект в списъка на моите "престъпления". Въпреки че са имали тази възможност, те изобщо не се занимават с въпроса кой е бил инициаторът на проекта, кой е внесъл предложението за него и каква е била обосновката, кой носи юридическата и материалната отговорност за състоянието на дружеството /едва накрая в основния доклад на стр. 101 срамежливо се намеква, че за него били "допринесли" съдружниците от българската страна/. В докладите не се споменава и друга важна подробност - преди да се докладва във Валутната комисия въпросът беше гледан в работната група на ЦК по внедряването на особено важни научни разработки, чийто ръководител беше Огнян Дойнов. Всичко това се пренебрегва, според мен напълно съзнателно, тъй като би отвело авторите в друга посока и би обезсилило тяхното твърдение за някаква активна моя роля в случая. Това се твърди противно на всички налични документи, които показват, че въпросът за "Рьоперверк", преди да бъде внесен във Валутната комисия, е разглеждан и решаван извън сферата, за която като зам.-председател на МС и председател на КИНТС носех тогава функционална отговорност.
Не бих оспорил своята част от колективната отговорност за взетото от Валутната комисия решение. Тук възниква обаче един принципен въпрос, който е актуален за всяка управленска система - за отговорността на членовете на който и да е колективен орган при разглеждане на конкретни предложения и за техните възможности да извършат собствена проверка или анализ на основанията, върху които се базират тези предложения. Очевидно е, че едно предложение се приема или отхвърля преди всичко на базата на разработката на вносителя, на неговите съображения и доводи в полза на предлагания прое[кт?]. Членовете на колективния орган формират своето отношение именно към тези съображения и доводи, освен в случаите когато разполагат с независима и достоверна информация, която противоречи на тезите на вносителя. Във въпросния случай и председателят на Валутната комисия, и аз, и други членове на комисията очевидно са приели обосновката на вносителите за достатъчна.
д/ За закупуването на два речни кораба.
На стр. 16 от доклада съм обвинен, че съм подкрепил с нарочна записка до Гриша Филипов предложението на Васил Цанов и Георги Евтимов за отпускане на кредит за закупуване на два речни кораба. Твърди се, че "по-късно тези кораби поради невъзможност да бьдат експлоатирани с печалба са продадени на безценица".
Аз действително подкрепих това предложение до Валутната комисия, тъй като бях убеден в наличието на благоприятни пазарни възможности за туристическите круизове по Дунава. Тези мои очаквания, както и обосновките на вносителите, напълно се оправдаха. За това говорят следните данни, съобщени от българската фирма - coбственик на двата кораба: корабите са поръчани в Холандия и получени от възложителя през 1984 г., изплатени са изцяло във валута от со6ствени приходи през 1989 г., понастоящем ежегодно носят на националната икономика чист приход от около 4 млн.щ. долара на базата на договори за чартиране от австрийска и германска фирми. Корабите не са продавани и са българска собственост. Оттук нататък специалистите оценяват тяхния възможен срок на експлоатация на около 30 години.
От горното може да се направи изводът, че този проект е високоефективен. Освен преките постъпления двата кораба носят и допълнителни изгоди на страната от участието в дунавския туристически поток. Нещо повече, от по-нататъшна експлоатация биха могли да се очакват в рамките на живота на корабите над 100 млн.щ. долара нови постъпления.
Този пример показва, че авторите не се спират пред най-примитивни лъжи, за да подкрепят някак своите обвинения. Той демонстрира също, че те са поели една сериозна задача при поразителна липса на морал и прилежание. В противен случай не би ги домързяло да направят необходимите елементарни проверки, преди да ми отправят поредното кухо обвинение и да се поставят по този начин в конфузно положение.
3. По някои проблеми на външноикономическите връзки.
Водени от непреодолимото и на моменти маниакално влечение към всичко, свързано с моята дейност, авторите отделят специално място и в двата доклада на проблематиката на външноикономическите връзки - сфера, в която съм работил дълги години. По-горе вече се отбелязва, че тази деформация на зрението не им позволява дори да се доближат до поставената цел - да се даде що-годе пълен и цялостен анализ на основните фактори, породили икономическата криза у нас. Прекомерното увлечение по въпросите на външната търговия, от които те явно нямат достатъчна представа, има за авторите един друг неочакван ефект - изявявайки по този начин учудваща неосведоменост и некомпетентност в толкова важна сфера на националната икономика, те подронват сериозно достоверността на целия доклад.
Този раздел от основния доклад /който заема около две трети от общия му обем/ започва с редица голословни и често несъстоятелни постановки от общ характер. Твърди се например, че "една от най-компрометираните системи на тоталитарния режим беше и си остава /!?/ системата на външната търговия" /стр. 52 от основния доклад/, след което с лека ръка тази "система" се обявява за царство на "привилегированите членове на партийната номенклатура и служителите на секретните служби". Не бих искал да коментирам темата за секретните служби, която нашумя толкова във връзка със скандалния случай на държавна измяна чрез огласяване и предаване на друга държава на "оня списък". Не мога да не отбележа обаче, че авторите, съдейки по тона и контекста, симпатизират на съставителите на въпросния списък и не признават, че в днешния реален свят практиката да се назначават служители на специалните служби на дипломатически и други длъжности в задграничните представителства е широко разпространена. Бих обаче предизвикал авторите да посочат колко от около 10-те хиляди работещи в сферата на външната търговия през 80-те години са били "привилегировани членове на партийната номенклатура". Ако не са в състояние да дадат такава оценка, нека се извинят на хилядите професионалсти за нанесената им незаслужена обида, предизвикана единствено от желанието да се дискредитират неколцина политически опоненти.
По-нататък в основния доклад се твърди, че "ведомствено-държавната структура на външната търговия се управляваше по принципа от центъра по вертикала с пренебрежение към междуотраслевите връзки и местните интереси" /стр. 55/. Авторите очевидно цитират някакви общи разсъждения на тема командно-административна система в "чист вид", без да си дават сметка, че точно в тази област през 80-те години настъпиха съществени изменения. Имам предвид фактическият отказ от практиката на оперативно ръководство на външнотърговската дейност от едно специализирано ведомство, навлизането на стопанските организации в тази дейност и преминаването към тях на повечето външнотърговски организации, включването на местните органи на властта в международните стопански контакти и т.н. По същество през втората половина на 80-те години едва ли би било правилно да говорим за някаква единна "система на външната търговия в България.
Упреквайки всички "от първия ръководител до последния /!?/ директор на завод" във "външнотърговски фетишизъм" и липса на елементарни икономически познания, авторите стигат до сензационното икономическо откритие, че "външната търговия сама по себе си не може да се разглежда в качеството на критерий за развитие" защото "примерът на България показа, че обемът на външнотърговския стокообмен съвсем не определя толкова равнището на развитие, колкото степента на зависимост на страната от международните пазари" /стр. 55 от основния доклад/. Прекалената самонадеяност на авторите "им пречи да знаят" /според собствените им думи/, че в днешния [.........?] колкото по-високоразвита е една страна, толкова тя е по-отворена към световното стопанство и, съответно, толкова по-зависима от международните пазари. Това важи особено силно за страни с нашите мащаби и ресурсни възможности. Никаква казуистика и псевдо-научни напъни не са в състояние да оспорят извода, че динамичното развитие на българската национална икономика в количествено и качествено отношение се дължи до голяма степен на правилната в основата си линия на максимално активно участие в международния икономически обмен. Натрупването на кризисни явления в българската икономика през последните години е свързано по-скоро с отстъплението от тази линия в полза на вътрешното потребление, отколкото със "значителни материални и валутно-финансови загуби за страната" във външноикономическата сфера /стр. 56 от основния доклад/, както тенденциозно и бездоказателствено твърдят авторите.
а/ За връзките със страните от СИВ и СССР.
На стр. 25 от доклада авторите ме обвиняват, че като един от главните ръководители на външноикономическите отношения на България "в продължение на повече от 20 /?/ години" и вследствие на моята "професионална некомпетентност" съм провеждал "външнотърговска политика, детерминирана от стратегията и приоритетите, които доминираха в СИВ /като постоянен представител на България в Изпълкома на СИВ/, като затворена търговско-икономическа групировка, която десетилетия остана външна среда за българската икономика". В същия доклад /стр. 3, 6 и 7/ съм обвинен в "прякото участие" в подготовката, приемането и реализацията на решения, с които "са нанесени значителни загуби на страната". Сред тези решения се изброява и "изключителната ориентация" на търговската политика и стокообменът към СССР и социалистическите страни.
Приемам изцяло упрека на авторите, че десетилетия наред като ученик, студент и скромен служител в Министерството на външните работи и Министерството на външната търговия съм участвувал във вземането и изпълнението на пагубни за България решения и си посипвам главата с пепел. Не приемам обаче техните повърхностни и тенденциозни разсъждения, отнасящи се до времето, когато действително изпълнявах отговорни функции в областта на външноикономическите връзки, т.е. от 1976 г. насетне.
Преди всичко не отговаря на истината твърдението, че някой през последните 10-15 години е провеждал съзнателна линия на изолиране на България от световния пазар и затваряне в СИВ. Такива решения не съществуват. Линията на преференциално развитие на връзките със страните от СИВ не противоречи по принцип на усилията да се насърчават и разширяват връзките с други страни и региони. Съществуват многобройни доказателства, че ръководните партийни и държавни инстанции са предприемали през тези години много стъпки за активизиране на отношенията с т.н. несоциалистически страни. Свидетелство за това е успешното нормализиране на платежния баланс в конвертируема валута и рязкото увеличаване на експортните постъпления в периода 1977-1984 г., работата на междуправителствените комисии, разширяването на договорната база в отношенията със западните и развиващите се държави, многобройните контакти с водещи западни концерни, приемането на първия законодателен акт в страните от бившата "социалистическа система" за съвместни инвестиции с чуждестранни фирми и т.н.
Ако тези усилия в крайна сметка не дадоха желаните резултати, причините би следвало да се търсят в следното:
- икономическата заинтересованост на българските предприятия да изнасят с предимство за пазарите на СИВ поради сравнително по-леките технически и качествени изисквания, благоприятните цени и условия на плащания, големите серии и сигурния пласмент, липсата на административно-политически пречки и т.н.;
- провежданата от западните държави линия на дискриминация и ограничаване на вноса от "източните страни", технологическото ембарго, обективните трудности за проникване на един силно конкурентен пазар. Дискриминацията спрямо нас се засили след нахлуването на СССР в Афганистан и след започването на т.н. "възродителен процес";
- възприетата след 1984 г. линия на предимствено поддържане на вътрешното потребление, лично и производствено, за сметка на външнотърговския стокообмен.
През периода, когато изпълнявах длъжността постоянен представител на България в СИВ, не знам за нито един случай на натрап-[..............] решения в областта на специализацията, структурното или технологическото развитие на икономиката. Това впрочем се изключва от уставните документи на СИВ, които не предвиждаха /за разлика от други икономически групировки/ възможността за вземане на наднационални решения. Обективният анализ на българската специализация в СИВ ще покаже също, че тя в твърде висока степен отговаря на перспективните тенденции в развитието на технологиите и пазарите в глобален мащаб. С това не си приписвам някакви лични заслуги, тъй като формирането на специализацията ставаше преди всичко отдолу, на равнище стопански организации и експерти, и се подчиняваше на техните критерии и оценки.
Проблемите на интеграция в СИВ дойдоха не толкова от липсата на правилно виждане на структурните и продуктовите приоритети на сътрудничеството, колкото от нейния административен характер, от недостатъчното развитие на пазарните отношения и свързаните с това деформации в икономическата среда във всяка от страните и в общностен мащаб. Това не означава, че СИВ трябваше неизбежно да се разпадне. Най-авторитетни западни политици и експерти, че ликвидирането на СИВ /а решението за незабавно преминаване към конвертируеми разплащания е разносилно на ликвидация/ е сериозна грешка на източните държави с изключително тежки стопански и социални последици. Именно на фона на разпадането на СИВ би могло да се оцени значението на тази организация за развитието и стабилността на българската икономика в рамките на няколко десетилетия. Безразличието на сегашното правителство към проблема за съживяването на традиционните структурни връзки с нашите естествени партньори от ОНД и източноевропейския регион задълбочава кризата на българската икономика и с право може да се квалифицира с думите на авторите като проява на "професионална некомпетентност и престъпна безотговорност".
Не отговарят на реалните факти и твърденията на авторите за характера на българо-съветските икономически отношения. Тяхно откритие, например, е констатацията, че "технологическото и техническо равнище на българската промишленост остана неконкурентоспособно, силно материалоемко и енергоемко благодарение на евтините съветски суровини“ /!?/ или това, че те /евтините суровини/ станали "една от причините за увеличаване на външния дълг в конвертируема валута" /стр.7/. С това си откритие авторите доказват, че няма абсурд, който не биха могли да "обосноват", стига политическата поръчка да го налага.
Със същата стойност са и твърденията за "неблагоприятно ценово равнище" в двустранния стокообмен. Преди всичко не става ясно как е възможно ценовото равнище да е неблагоприятно за нас, след като суровините /а те заемаха около две трети от общия обмен на съветския износ/ са били, според самите автори, евтини. Освен това те смесват въпроса за тенденциите в движението на цените, което следваше общите тенденции на същите цени на международните пазари, с въпроса за тяхното фактическо равнище в определен момент. Ако не бяха допуснали такава елементарна грешка, те биха били принудени да констатират, че през последните години България печелеше от разлики в цените на световния пазар и в рамките на двустранния стокообмен една сума, чийто валутен еквивалент възлизаше по експертни оценки на около 2 милиарда долара годишно. При това само 10-12 % от нашите експортни стоки можеха сравнително лесно да се пласират на световните пазари, докато в съветския износ тяхният дял надхвърляше 60 %. Не бива да се забравя също, че на базата на договореност на най-високо равнище, България получи през 1981-1985 г. под формата на ценови надбавки финансови преводи от 2 млрд. прев. рубли срещу доставките за СССР на хранителни и потребителски стоки, туристически и строителни услуги.
Тук не става дума да се идеализират икономическите отношения със Съветския съюз, нито да се пледира за връщане на страната към прекомерната зависимост от този пазар. Става дума за обикновена политическа почтеност и научна обективност в нашите оценки спрямо партньори, които, вън от всякакво съмнение, и занапред ще играят твърде важна роля във външноикономическите връзки на България. А да се твърди, че условията на стокообмена със СССР "незабележимо за некомпетентните ръководители на МВВ" постепенно са изтощавали българската икономика /стр. 7/ е колкото необективно, толкова и непочтено.
Същата квалификация би могла да се приложи и във връзка с няколкото кратки, но силно тенденциозни думи, посветени на газопровода Ямбург - западна граница на СССР, който също е причислен към моите "престъпления". Авторите би трябвало да знаят, че, след изтичане срока на останалите спогодби за доставки на газ от Русия, въпросната спогодба осигурява правната основа за получаване на значителни количества газ за продължителен период от време. Тази спогодба се допълва от спогодбата за транзитиране на руски газ през българска територия за съседните балкански страни, като транзитната такса се заплаща с газ, а изграждането на транзитната мрежа става с кредитно участие на руската страна. Без тези две спогодби още през миналата и особено през тази зима България би била изправена пред много по-драстични трудности в енергетиката и енергоснабдяването, от тези, които изживя. Несъстоятелни са и публикуваните в някои печатни органи нападки срещу условията на нашето участие в проекта Ямбург. Тези условия бяха еднакви за всички страни-участнички що се отнася до кредита. За нашата страна възможността около две трети от стойността на участието да се покрие с доставки на българска машиностроителна продукция и строителни услуги и само една трета с конвертируема валута и доставки на тръби е безусловно благоприятна. Това, че участието в проекта е изгодно за България и трябва да продължи, е било потвърдено от специално назначена от правителството на Димитър Попов междуведомственакомисия. Доколкото ми е известно, положителни са и досегашните финансови резултати от изпълнението на проекта. Накрая, не бива да се пропуска и това, че предвиденото в договора за получаване годишно количество газ възлиза по енергиен еквивалент на около 4 млн. тона нефт, чиято валутна стойност е приблизително равна на целия ни валутен разход за този проект. Както се вижда и в дадения случай политическата предубеденост на авторите е надделяла над здравия разум и националния интерес.
За да бъде докрай ясна моята позиция по въпроса за ориентацията на външноикономическите връзки на България, ще допълня, че и преди, и след 10 ноември 1989 г. съм смятал за правилно тези връзки да се развиват многопосочно. Това се потвърждава както от моите становища в СИВ, където нееднократно съм се изказвал за преодоляване на регионалната затвореност и преминаване към пазарни принципи на интеграция, така и от последователните ми усилия за развитие на икономическите контакти със западните държави дори през онези периоди, когато политическият климат не беше благоприятен, достатъчно е да посоча в тази връзка: посещенията ми в САЩ, Великобритания, ФРГ, Франция, Австрия, скандинавските страни; участието ми в работата на редица двустранни комисии; постигнатите споразумения за сътрудничество с такива водещи многонационални концерни като "Дженерал моторс", "Пепси кола“, "Дау кемикъл", "Ай Би Ем", “Сименс" "Даймлер Бенц", "Волво", "Оливетти", "Фиат", "Алкател", "Алстом", "Фьост-Алпине", "Мицуи", "Мицубиши", "Хитачи" и много други; подготовката на меморандума за присъединяване на България към ГАТТ; инициативите за развитие на отношенията с Европейските общности и за присъединяване към МВФ и Световната банка и т.н. Само заслепени от пристрастност хора могат да твърдят на фона на тези безспорни факти, които се потвърждават от стотици документи, че аз съм бил привърженик на едностранчивата и дори на "изключителната" ориентация на външноикономическите връзки към СССР и СИВ.
В обобщен вид моите възгледи за реформирането на външноикономическите връзки и произтичащите от това промени във външноикономическата политика бяха изложени на пленум на ЦК на БКП през декември 1988 г. Тогава между другото отстоявах необходимостта от многопосочна ориентация на външноикономическите връзки и от дълбока трансформация на народното стопанство на пазарна основа. Подчертах, че това може да стане само чрез преодоляване на изолацията от глобалната икономика, излизането на българското стопанство от "оранжерийните" условия и осъществяване на сериозна и в много отношения болезнена адаптация към реалностите на световния пазар. В тази връзка изтъкнах необходимостта от окончателно ликвидиране на държавния монопол на външната търговия, радикални промени в законодателството и нормативната база, които да насърчат самостоятелните стопански субекти да "влезнат в огъня" на международната конкуренция и да преуспеят, като по този начин изведат националната икономика на ново равнище на конкурентоспособност и структурно-технологическо развитие.
б/ За договора с японската фирма "Кобе стийл".
В доклада /стр. 7/ се твърди, че поради моята "пряка намеса ... е бил отхвърлен вече парафиран договор с японската фирма "Кобе стил" за управление на ДФ "Радомир метал", за неговото финансиране и запълване на производствения му капацитет и осигуряването на продукция за износ по II направление. От анулирането на този изгоден за нас договор на българската икономика е нанесена непоправима загуба, възлизаща на около 3 млрд. лв., а и досега този завод носи загуби на бюджета. Тодор Живков може да потвърди по какъв начин е станало това, както и Огнян Дойнов, който лично е имал разговор с Андрей Луканов".
Този кратък текст съдържа седем неистини. Лъжа е, че е имало някаква "пряка намеса" от моя страна, в резултат на която българската страна се била отказала от договора. Договорът не предвижда никакво финансиране на "Радомир метал". Той не гарантира запълването на производствения му капацитет, нито "осигурява" износ по второ направление. Договорът едва ли може да се приеме като "изгоден" за българската икономика. Няма никакви основания, извън царството на свободната фантазия, да се "изчислява" загубата от неподписване на договора на 3 млрд. лева. Нито Живков, нито Дойнов, които авторите явно смятат за безупречни източници на информация, не са в състояние да "потвърдят по какъв начин е станало това", което не станало.
За да докажат моята "пряка намеса" авторите се позовават на мнението на Живков, че аз съм бил информирал съветската страна за намеренията да се подпише договор с "Кобе стийл", след което последвало обаждането на Николай Рижков /стр.стр. 92 и 93 от основния доклад/. Това твърдение се допълва от писмото на бившия генерален директор на завода Георги Георгиев до Пламен Симов, в което той съобщава за телефонен разговор между Дойнов и мен. Дойнов бил ми съобщил "с голяма радост и задоволство", че договорът с японците бил парафиран от тях и подписан от нас. Само след няколко дни последвало немотивирано указание от Дойнов подписите на българските представители "да се считат само като параф". Опирайки се на толкова обилен "доказателствен" материал авторите веднага си задават тревожния въпрос "коя беше тази сила и оная ръка, която с един замах прекъсна постигнатите договорни отношения с японския партньор, обещаващи добри резултати за България?". За рутинираните изследвачи отговорът на тази "голяма загадка" е прост като две и две - зад всичко стои злокобната сянка на Луканов, чиито пипала стигат до Кремъл.
И този път авторите не са в състояние да докажат нищо повече от своето лековерие и неосведоменост. Тяхните информатори са "пропуснали" да ги информират, че по инициатива на Дойнов съветската страна беше поканена да участвува в преговорите с японците и по тази причина беше напълно запозната с целите и съдържанието на проекто-договора. Това стана отначало на тристранна среща в България с участието на Дойнов, вицепрезидент на "Кобе стийл" и тогавашния зам.-председател на МС на СССР Иван Силаев, а по-късно при посещението в Москва на българска група, в състава на която беше включен, доколкото си спомням, и споменатия г-н Георги Георгиев /който явно е "забравил" тази незначителна подробност/. Поканването на съветската страна от Дойнов е било правилно, тъй като именно на нея, а не на западните пазари, са се надявали инициаторите на проекта и японците за осигуряване пласмента на по-голямата част от изделията на завода. Следователно нищо не е налагало съветската страна да се информира от някакъв таен източник, както подозира Живков без очевидно да си спомня за официалното й участие в преговорите.
Авторите не са се запознали и с въпросния проектодоговор, тъй като в противен случай дори при тяхното равнище на познания в тази специфична област биха могли да се убедят, че той не съдържа много от "добрините", които те му приписват. Всъщност този проект е прецизен и категоричен само по отношение на ангажиментите и плащанията на българската страна за управление, техническа помощ и продажба на японска документация. В него няма никакви конкретни и твърди ангажименти за размера на покупките на "Кобе стийл" от завода, географското насочване на продажбите, материалните санкции за неизпълнение и т.н. /виж приложение № 3/. Всички тези основни [за?] нас въпроси явно са оставени да се решават "на юнашко доверие". Споменаваните цифри от 1 млрд. продукция към 1992 г., 3 млрд. лева пропуснати изгоди, 35 % продажби по второ направление и т.н. са наши пожелания или +предположения, които не са били подкрепени с никакви юридически или материални гаранции от останалите двама партньори. Това беше потвърдено при посещението на българската група в Москва, където съветските представители са отказали да поемат задължения за покупки /нашето предложение беше те да изкупуват 65 % от продукцията/ и са заявили, че не се нуждаят от българско [участие?].
Струва ми се също, че Живков не е точен в излагането на събитията. Доколкото си спомням, предложението на Рижков бе направено не в пряк разговор с него по телефона, а на среща с българския посланик в Москва Георги Панков. Посланикът информира с телеграма председателя на МС, а той на свой ред запозна с предложението Тодор Живков. Последва указание на Живков да се прекратят преговорите с японците и да се готви споразумение със съветската страна. За неточност на тази информация говори и споменаването на три възможни партньора /стр. 93 от основния доклад/ - заводите в Магнитогорск, Кузбас и Днепропетровск. Работата е в това, че въпросните центрове са металургични и, поне доколкото знам, не разполагат със самостоятелни крупни мощности на тежкото машиностроене. В двустранните разговори, които се проведоха от Огнян Дойнов и неговите сътрудници, бяха споменавани съвсем други заводи - тези в Свердловск /"Уралмаш“/, Орск /"Южуралмаш"/ и Новокраматорск. В крайна сметка преговорите между Дойнов и министъра на тежкото машиностроене на СССР Величко завършиха със споразумение за установяване на преки връзки между завода в Радомир и завода в Новокраматорск.
В заключение бих посочил, освен седемте неистини, и още две неточности. Не е точно твърдението на авторите /стр. 90 от основния доклад/, че "за първи път българския народ узна за някои неща около завода на 13 декември 1989 г. на сесията на Народното събрание, където г-н Огнян Дойнов хвърли известна светлина върху фактите". Оставяйки настрана въпроса доколко г-н Дойнов наистина е "хвърлил светлина" или по-скоро доколко е заинтересован от това, ще изтъкна, че за първи път фактите бяха изложени от мен в словото ми пред състоялия се по същото време пленум на ЦК на БКП по повод започване дейността на комисията по деформациите. Изказването на г-н Дойнов пред Народното събрание беше реакция на моите критики за пропиляните огромни инвестиционни средства за изграждането на един завод с неясна специализация и перспективи. Това изказване беше връчено на председателя на НС, а не произнесено, поради което обществеността научи за неговото съдържание по-късно. Не е вярно също, че отказът от договора с японците е попречил на завода в Paдомир да усвои производството на металургични валци, както се внушава на стр. 91 от основния доклад. Това производство беше усвоено от завода самостоятелно и успешно замени част от вноса на валци срещу конвертируема валута.
От изложеното става пределно ясно, че, водени от негативните си емоции спрямо мен и сляпата вяра в твърденията на свидетели като Живков и Дойнов, авторите за сетен път се озовават в конфузно положение.
в/ За задграничните фирми с българско участие.
В стремежа си да докажат, че цялата външноикономическа дейност на страната в течение на много години представлява едно безкрайно и многолико престъпление, авторите по същество отричат всичко направено през този период за разширяване и укрепване на мрежата от фирми с българско участие в чужбина. Позовавайки се на анонимни експерти, те твърдят, че търговската и производствената дейност на тези дружества е причинила "значителни загуби на държавата" /стр. 95 от основния доклад/. Такъв генерален извод е абсолютно неоправдан. Констатацията, че едно или няколко дружества са в тежко състояние или са донесли загуби /които не във всички случаи обаче са загуби за българските акционери, да не говорим за държавата/, не може да оправдае пълното отрицание на онази незаменима роля, която изпълняват задграничните дружества за всяка българска фирма с международни амбиции. Всъщност посочения в докладите брой от около 300 задгранични фирми е крайно недостатъчен и сам по себе си поне отчасти обяснява незадоволителното присъствие на българските износители на световния пазар. Въпреки това през миналите години чрез дружествата с българско участие беше реализиран значителен дял от общия ни износ на западните пазари на машиностроителна и електротехническа продукция, вината, консервите, конфекцията и трикотажа, изделията на химическата промишленост.
Положителната роля на задграничните фирми не може да се отрича и на това основание, че някои дружества се използват за прехвърляне на средства или спекулативни сделки /стр.стр. 95 и 96 от основния доклад/. Корупция и злоупотреби в дейността на фирмите са съществували в миналото, има ги сега и вероятно ще ги има в бъдеще. Колкото и трудно да е разкриването на подобни престъпления и злоупотреби поради факта, че тези дружества не са под българска юрисдикция, трябва да се търсят най-подходящите за условията на пазарната икономика пътища за преследване на този вид корупция. Но това не би могло да стане чрез възстановяването на една свързана с държавния монопол върху външната търговия и неефективна система на бюрократичен контрол, както предлагат по същество авторите, тъй като такъв контрол би влязъл в противоречие както с принципите на пазарната реформа у нас, така и с международните правни норми. Главната отговорност за състоянието на задграничните фирми и тяхната дейност не може да се носи от никой друг освен от предприятията—майки.
В основния доклад авторите говорят, че при учредяването на нови задгранични дружества се нарушавала Наредбата на МС от 1983 г., която фиксира определен ред за създаването, управлението и контрола върху дейността на дружествата. Тази наредба е готвена и приемана при мое непосредствено участие. В продължение на много години в МВТ и КИНТС на основата на тази наредба и предшествуващи я аналогични документи се събираше и анализираше информацията за задграничните дружества. МВТ назначаваше директорите на дружествата, заедно с МФ осъществяваше финансов контрол и дори се намесваше в оперативното ръководство на юридически самостоятелни чуждестранни субекти, каквито са дружествата зад граница. Всяка година по доклад на МВТ и след предварителното му разглеждане в КИНТС правителството обсъждаше състоянието на задграничните дружества с българско участие. Имаше период, когато по решение на държавните органи бяха ликвидирани наведнъж няколко десетки задгранични дружества, чието състояние или перспективи бяха оценени тогава като неблагоприятни. Това стана след скандалните разкрития за злоупотреби и корупция в дейността, в това число задграничната, на групировките "Тексим" и "Родопа". /Впрочем авторите, които са готови да обявят за престъпление всяко разумно действие, окачествяват реалните закононарушения в "Тексим" и "Родопа" като "много добри начинания в стопанския живот от инициативни ръководители" и провъзгласяват Георги Найденов и Коста Янков за първопроходци на пазарната икономика и герои на новото време - стр. 169 от основния доклад./
Още в средата на 80-те години стана очевидно обаче, че, с естественото нарастване броя на дружествата и усложняването на дейността им, осъществяването на цялостен централизиран контрол и дори оперативно ръководство на тази дейност от едно ведомство е практически невъзможно. От гледище на изискванията на нормалната пазарна дейност това беше вече противопоказано, тъй като ограничаваше стопанската инициатива и принизяваше отговорността на българските акционери, чиито икономически цели и интереси дружествата трябва да подпомагат и реализират. Очевидно беше също, че и централизираните форми на контрол и управление пораждат специфични възможности за корумпиране на държавните служители, натоварени с тази работа. Тези констатации и най-вече започналият преход към децентрализация на системата за управление на икономиката предизвикаха радикалната промяна в подхода към задграничните дружества, залегнала в Указ № 56. С този указ, който скоро след това стана закон, беше обезсилена нормативната база и ликвидирана изградената преди система за управление и контрол, като отговорността в тази сфера премина изцяло към българските стопански субекти - учредители и собственици на задгранични дружества. Поради тогавашните обстоятелства не съм участвувал в работата по този указ, но смятах и смятам въпросната разпоредба за правилна, тъй като тя отговаря на принципите и критериите на пазарното стопанство.
В светлината на тези факти не е ясно как авторите стигат до извода, че "поради вина на господин Андрей Луканов, като министър на външноикономическите връзки, в настоящия момент /!?/ задграничните дружества са излезли от контрола на правителството" /стр. 157 от основния доклад/. Вече отбелязах защо не бих съветвал сегашното правителство да възстановява стария бюрократичен контрол върху дейността на задграничните дружества, колкото и лесен на пръв поглед да е този отговор на един реално съществуващ проблем. С нищо обаче не съм в състояние да му попреча да направи това "в настоящия момент" - година и половина след оттеглянето ми от правителството и повече от две и половина години след като напуснах поста министър на външноикономическите връзки. Между другото авторите сами признават, че през 1989 г. министърът на външноикономическите връзки /отклонявайки се по същество от разпоредбите на Указ № 56/ е правил опит да запази някакви възможности за наблюдение върху дейността на задграничните дружества, издавайки на 26 юни с.г. специална заповед, цитирана в основния доклад. Вместо да го обвиняват, че не е изпълнил собствената си заповед, те би трябвало да адресират въпросите си към служителите, в чиито непосредствени задължения е влизало това /още повече, че някои от тях, доколкото ми е известно, активно сътрудничат на авторите в съставянето на макзари[?] срещу бившите си колеги/.
Ярка илюстрация на несериозния подход на авторите към темата за задграничните дружества е начинът, по който те "анализират" въпроса за т.н. Фонд за финансиране на задграничните дружества. В единия доклад се казва, например, че валутни заеми от фонда са предоставяни "по лична преценка" /стр. 8/, докато в другия се признава, че тези заеми са разрешавани от Бюрото на МС, КИНТС и МВТ /стр. 96 от основния доклад/. Верно е, че и тук се търси нарушение, като се твърди, че това е ставало без съгласуване с Министерството на финансите. След като са се захванали да търсят нарушения, авторите би трябвало да знаят, че министърът на финансите е бил през целия този период член и на Бюрото, и на КИНТС, а представител на министерството е вземал постоянно участие в координационния съвет към МВТ. Тези процедурни "неточности" бледнеят пред объркването, което настъпва при допира на авторите с цифрите. Така на стр. 8 те твърдят, че от този фонд са изразходвани за кредитиране на задграничните дружества 350 млн. вал. лева /т.е. близо 400 млн. долара/, на стр. 29 тази сума става 120 млн. долара, докато на стр. 157 от основния доклад тя стремглаво пада под 20 млн. долара /15 млн.вал. лева/. По същия начин на стр. 8 се казва, че "несъбраните вземания и непогасени кредити възлизат на 120 млн. долара", докато на стр. стр. 96 и 97 от основния доклад се съобщават данни на БВБ към 31.12.1990 г., според които "заедно с лихвите задълженията сега възлизат на 4005 хил.щатски долара, 1174 млн. италиански лири, 2854 хил. дойче марки, 11696 хил. френски франка и 137 хил.канадски долара", т.е. по-малко от 10 млн. щ.долара. Това несправяне с елементарни аритметични предизвикателства кара човек да чувствува неудобство заради един авторски колектив, който си е поставил амбициозната задача да разкрие най-после на българското общество скриваната от него истина за икономическата криза. Ясно е, че кризата е предизвикана от задграничните дружества с българско участие, но това все пак трябва да се докаже.
г/ За резервната валутна програма.
Сред "престъпленията" във външноикономическата cфepa фигурира и т.н. резервна валутна програма. Не е ясно защо авторите включват и тази дейност в един негативен общ контекст, след като самите те признават, че за периода 1980-1990 г. в рамките на тази програма са реализирани чисти валутни постъпления в размер на 1 117 869 хил. вал. лева, т.е. над 1,2 млрд.долара.
Истината е, че в икономическата история на България от освобождението насам е трудно да се посочи пример за по-ефективна стопанска дейност, осъществена при минимални разходи и с участието на минимален брой хора. Изпълнението на тази програма се наблюдаваше и насочваше лично от министър Христо Христов, чиято компетентност и заслуги бих искал специално да отбележа. Основната цел на програмата беше да се използуват пълноценно широките външнотърговски контакти на страната и на стопанските и външнотърговските организации за реализиране на чист валутен ефект без привличане на национални материални ресурси. Този замисъл, който впрочем беше подсказан от практиката на някои по-малки развити държави с активно участие в международния стопански обмен, се оправда изцяло. През посочения десетгодишен период в страната постъпваха годишно около 120 млн. долара, което е равно приблизително на 1 % ръст на националния доход /създаден от няколко стотин души!/. Може само да се съжалява, че тоталната атака срещу външноикономическата сфера, предприета от нечистоплътни политически позиции, стана една от причините тази дейност да замре след 1990 г., от което националната икономика търпи ежегодни загуби в посочените по-горе размери.
Опитите да се омаловажат тези впечатляващи резултати чрез позоваване на сторнирани суми или направени отчисления във фонда на министъра /стр. 30/ са смехотворни. Очевидно е, че всички приказки в средствата за масова информация за тази "тайнствена" програма, за "изтеклите милиарди" се провалиха с трясък. Това кара авторите трескаво да търсят поне някакъв повод да хвърлят съмнение върху професионализма и усилията на хората, чийто значителен принос за развитието на външноикономическите връзки на България не може да бъде оспорен. Тези хора имат моралното право да бъдат защитени от набезите на лица, които поне засега "допринасят" за напредъка на националната икономика изключително чрез производството на некомпетентни доклади и лоши закони.
д/ За кадровата политика във външноикономическата
сфера.
На стр. 30 авторите ме обвиняват в провеждането на безпринципна кадрова политика, "където основният критерий за назначаването на отговорни и ръководни длъжности в министерството, ВТО и задграничния апарат бяха личното приятелство, преданост и лъскателство, посредствеността и склонност към корупция". Обществеността трябва да знае, че именно носителите на тези явления във външноикономическата сфера са днес основните съветници и информатори на авторите и на политическите среди, които стоят зад тях. Някои от тези хора бяха измъкнати от затвора, където излежаваха присъди за корупция, с указ на сегашния президент, за да се отдадат без остатък на борбата за "справедливост и морал", за наказване на "престъпниците".
За да не бъдат голословни, авторите сочат някои имена, които според тях олицетворяват моята "безпринципна" кадрова политика. В повечето случаи това са хора, които дължат общественото си издигане единствено на своите професионални и лични качества и не се нуждаят от протекция. Ако все пак съм допринесъл с нещо за професионалното израстване на такива български политици като Георги Пирински, Атанас Папаризов и Петър Башикаров, мога да изпитвам само задоволство.
Тези, които са работили с мен, знаят добре, че никога не съм провеждал лична кадрова политика, че съм държал на почтеността, професионализма, въображението и трудоспособността като решаващи качества при подбора на кандидатите за едно или друго назначение /което почти винаги е ставало на основата на избор между няколко претенденти/. Нещо повече, те биха потвърдили, че никога не съм допускал, доколкото нещата зависеха от мен, назначенията да се извършват само по т.н. "класово-партиен критерий" без да се държи сметка за моралните и деловите качества на хората.
Поради това оценявам твърдението на стр. 31, че "в момента по-голямата част от търговските представители в чужбина са лични хора /!?/ на А. Луканов и добре си вършат работата под негова диктовка" като примитивна инсинуация и незаслужено оскърбление спрямо десетки съвестни професионалисти, от които България има нужда днес и ще се нуждае в бъдеще.
4. По решенията на Партийно-държавната комисия по научно-техническа политика.
На редица места в докладите се твърди, че съм взимал "най-активно участие" в подготовката и приемането на решенията на Партийно-държавната комисия по научно-техническа политика. И в този случай авторите биха могли да бъдат оправдани за тяхната неосведоменост, но не и за липсата на желание да вникнат поне отгоре в разглежданата материя, преди да поднасят със завиден апломб и безапелационност своите заключения. Те не са си разтълкували, например, един процедурен момент от съществено значение. От приложената към тяхните материали справка става ясно, че ПДКНТП е утвърдила общо 31 решения, от които само 4 с протокол за проведено заседание на комисията /по две през 1980 и 1983 г./. Това означава, че 27 решения на ПДКНТП, в това число онези, на които авторите посвещават специално внимание, са взети "в работен порядък". С други думи в тяхната подготовка и приемане не са участвували на никакъв етап повечето от тези 26 члена на комисията, които са изброени в приложението към докладите. В тези случаи решенията са били подготвяни от вносителите и секретариата на комисията и утвърждавани от нейния председател без допитване до останалите членове. Тъй като не си спомням да съм внасял проекто-решения в ПДКНТП и не съм принадлежал към нейния секретариат ще трябва отново да разочаровам авторите - тяхната теза за "най-активното ми участие" в работата на ПДКНТП е удар в празното пространство и не издържа дори на една чисто формална проверка.
За илюстрация ще посоча едно от най-важните решения на ПДКНТП през цялото време на нейното съществуване. Става дума за решение № 5 от април 1984 г. относно развитието и приоритетите в работата на научно-техническото разузнаване. В самия текст на решението, приложен към докладите, на стр. 3 се изброяват лицата, които трябва да знаят за него. Сред тях не фигурира моето име, независимо че по това време съм член на комисията и зам.-председател на МС и че самото решение безусловно касае външноикономическите връзки на страната. Това не е и не може да бъде случаен пропуск и отразява възприетата на онзи етап линия да бъда постепенно изолиран от
вземането на важни решения дори в сферата, за която формално продължавах да нося отговорност. Същото важи и за друго важно решение, което се споменава в докладите - решение N 5 от септември 1986 г. за осъществяване на проектите "Нева" и "Монблан". Това решение изобщо подминава и сектора, в който работих, и външноикономическото ведомство.
Изяснявайки тези съществени процедурни подробности, не бих могъл да не отбележа друг тревожен факт. И двете цитирани решения са строго поверителни и третират въпроси, които представляват държавна тайна. От разгласяването на тези строго поверителни сведения могат да настъпят /и според мен вече са настъпили/ значителни материални вреди за отделни български фирми и за националната икономика. Подронва се доверието в България като партньор. Подлагат се на непосредствена физическа опасност хора, ангажирани в операциите на нашето научно-техническо разузнаване. Въпреки това още миналата година тези поверителни сведения проникнаха в печата. Авторите на доклада също дадоха гласност на тези сведения без, доколкото ми е известно, да са имали за това съгласието на компетентните органи. Очевидно е, че в случая изтичането на държавни тайни е станало при непосредственото участие или съдействие на лица, които са имали достъп до тях по силата на своето служебно положение в парламента или правителството на страната. Възниква естественият въпрос защо Главната прокуратура на републиката не е предприела досега срещу извършителите /известни и неизвестни/ мерките, които е длъжна да предприеме в съответствие с чл.чл. 357, 358 и 359 от Наказателния кодекс?
С горното в никакъв случай бих искал да внушавам, че решенията на ПДКНТП са били погрешни или нелегитимни. Един преглед на приложенията към докладите доказва категорично, че в по-голямата си част тези решения засягат действително приоритетни направления на съвременния научно-технически прогрес и ориентират икономиката на страната към перспективни и високо ефективни направления на структурно, технологическо и пазарно развитие. Едва ли някой би могъл да оспори правилността на решения, като тези за развитието и насърчаването на: безотпадните технологии, новите материали, биотехнологическите производства, изчислителната техника и цифровите системи за автоматизация, хранително-вкусовото машиностроене, хидравликата и пневматиката, кибернетиката и роботиката, лазерната техника и технологии и т.н. Не може да не се признае също, че през тези години беше направено много за развитието на националния научен, кадрови и производствен потенциал в посочените и други високотехнологични направления. Налице беше един реален процес на доближаване на страната към равнището и резултатите на водещите в научно-техническо отношение държави в области, които и днес съставляват основното съдържание на програмите на западните държави за научно и технологическо развитие в дългосрочен план. За мен няма никакво съмнение, също така, че фактическият отказ на държавата да подкрепя на национално равнище усилията за технологическо развитие и започналото разпиляване на създадения потенциал ще бъдат оценени в бъдеще като една от най-тежките вини на сегашната управляваща сила спрямо нацията. Възприетата линия лишава България от възможността да има самостоятелна позиция при определянето структурните и технологичните перспективи на националната икономика.
След тези общи бележки бих искал да се спра на някои конкретни въпроси, засегнати в двата доклада.
а/ За вноса на инвестиционни стоки от "втора ръка".
На стр. 18 от доклада се разглежда като поредно мое "престъпление" участието ми е изпълнението на решение на ПДКНТП от 19 януари 1987 г. относно "използуване на възможностите на т.н. "втори пазар" за осъществяване на внос на машини, съоръжения и окомплектовка от второ направление и за създаване на консорциуми с българско участие в развитите капиталистически страни". С това решение, утвърдено от председателя на комисията /т.е. от държавния глава/ Министерския съвет се задължава да приеме свой акт за неговото изпълнение. На тази основа на 19 февруари подписвам Разпореждане N 17 на БМС, което според авторите е довело до негативни последици за страната. В основния доклад /стр. стр. 38-42/ се прави опит, чрез позоваване на някаква анонимна анкетна комисия да се установят "загубите във валута и другите преки и косвени загуби от вноса на неефективно и остаряло оборудване за българската промишле[ност] [......"........"] се обявява /стр. 40/ целият внос на машини и оборудване в страната за периода 1983 - 1989 г., като явното внушение е, че този внос е свързан пряко или косвено с изпълнението на въпросните решения на ПДКНТП и БМС. Сумата е разтърсваща - общо внос на машини и съоръжения за над 5,6 млрд. лева, от които по данни на МИТУ към момента на проверката не са работили машини и съоръжения за 940 млн. лева, като от тях въобще не са били въведени в експлоатация по различни причини машини и съоръжения за 819 млн. лева. Тези цифри се цитират с явното намерение да се създаде, особено в неосведомения читател, впечатлението за някакви колосални "загуби", произтичащи от тези решения.
Преди всичко трябва да се посочи, че става дума за една манипулация с цифрите, която и този път е проява на толкова характерното за авторите съчетание на икономическа неграмотност с морален дефицит. Ако цифрата 5,6 млрд. лева е вярна /което е възможно/, абсолютно ясно е, че тя се отнася за съвкупния внос на машини и съоръжения през тези години от всички направления, т.е. от социалистическите и западните страни. Вносът от социалистическите страни, който съставляваше близо 80% от общия внос, включваше само нови машини и съоръжения. Вносът от западните страни също в преобладаващата си част се състоеше от нови машини и техника. Следователно вносът на машини и съоръжения от "втора ръка" едва ли е могъл да надхвърли 1 % от съвкупния внос. При това решението на ПДКНТП е взето в началото на 1987 г., а авторите започват "анализа" на неговите последици четири години по-рано /от 1983 г./. Ето че от претенциите за извършената от анонимната анкетна комися "значителна работа" не остава нищо, освен шума от спукания балон.
Но това не е всичко. Нищо в споменатите решения не дава основание да се твърди /стр. 40 от основния доклад/, че тяхните разпоредби имали "регресивен характер като ориентират вноса на остарели машини, оборудване и резервни части". В тези решения изрично се казва, че става дума не за "остаряло", а за функционално и технически годно оборудване. Авторите признават, че молбите за вноса на такова оборудване са били придружавани от технико-икономическа обосновка, техническа спецификация и експертна оценка /стр.39 от основния доклад/, което означава, че са били предвидени и прилагани процедури, гарантиращи доколкото това е било възможно функционалната и техническата годност на внасяните машини и съоръжения. Ако това не е ставало в един или друг случай, то може да се говори за нарушение условията на решенията на ПДКНТП и БМС, а не за неизбежни негативни последици от самите решения.
Що се отнася до съществото на въпроса, трябва да се подчертае, че заложената в тези решения идея е напълно правилна и своевременна. Поради закономерностите на инвестиционния процес в условията на пазарната икономика в западните страни твърде често възникват случаи на разпродажба на практически нови или малко употребявани машини и цели технологически линии и предприятия. Това става по различни причини - фалити, промени в производствената структура, неправилни пазарни оценки, непълно натоварване на мощностите, неблагоприятни промени в общостопанската конюнктура и т.н. Като резултат възникна и продължава да се разширява динамичен пазар на оборудване "втора ръка", което като правило съвсем не е остаряло оборудване. Цените на този пазар са много по-благоприятни от цените за аналогично ново оборудване дори когато степента на износване е минимална. Насочването на българските инвеститори и купувачи към този пазар е, следователно, напълно оправдана принципна линия. Преценката за целесъобразността на покупката, нивото и годността на оборудването, е въпрос на стопанския субект, който взема в крайна сметка самостоятелно решение в рамките на разполагаемите инвестиционни и валутни ресурси по същия начин, както би направил това при внос на ново оборудване. За България по онова време този подход представляваше интерес и поради това, че чрез внос от "втора ръка" понякога можеха да се осигурят високотехнологични съоръжения, които не можеха да се доставят директно от производителя в резултат на действуващите тогава /а в известна степен и до днес/ ембаргови ограничения по линията на КОКОМ.
Посочените в основния доклад конкретни случаи подлежат на конкретна оценка. Не съм запознат с повечето от тях, но прави впечатление, че в раздела за "вредите" от решенията за вноса на оборудване от "втора ръка" са включени и доставките за металургичния комбинат край Бургас. Доколкото си спомням, цялото оборудване за този комбинат беше произведено и доставено специално за него от ГДР и западни фирми. С други думи става дума за ново оборудване, при това поръчано и доставено години преди приемането на решението на ПДКНТП. Следователно авторите нямат никакви фактически основания да включват тези доставки сред "доказателствата” за вредните последици от въпросното решение, нито пък да обявяват това оборудване за "остаряло" /стр. 44 от основния доклад/. Една по-прецизна проверка би показала според мен, че поне част от машините и съоръженията, споменати на стр. 42 от основния доклад като примери за "загуби" от решението на ПДКНТП, не са от "втора ръка".
Посочените фалшификации не изглеждат случайни. Явно авторите са били затруднени да докажат с обективни данни твърденията си и не са се посвенили, разчитайки на хипнотическия ефект на големите числа и "конкретните примери", да сервират на читателя лъжи от "втора ръка".
В заключение отново бих повторил, въпреки документираното ми неучастие в подготовката и приемането на въпросното решение на ПДКНТП, че намирам това решение за разумно и правилно /както и произтичащото от решението на ПДКНТП и подписано от мен Разпореждане № 17 на БМС/. Критиките по адрес на тези решения от страна на авторите са неубедителни и професионално неиздържани и могат да бъдат обяснени само с тяхната негативна предубеденост.
б/ За доставката на т.н. Стекел стан.
За да подсилят по някакъв начин тезата си за "безстопанствеността издигната в ранг на правителствена политика" авторите "прикачат" механично към въпроса за металургичния комбинат в Бургас случая с доставката на употребяван прокатен стан от италианската фирма "Илса Виола" /т.н. Стекел стан/. Този случай действително може да се разглежда като един от реалните примери за погрешно и прибързано решение, което причини конкретни икономически загуби. Именно в този аспект го посочих в споменатото по-горе изказване пред пленум на ЦК на БКП през декември 1989 г., с което предизвиках гнева и писмените нападки на Огнян Дойнов в Народното събрание.
В доклада се казва, че Комисията по валутните въпроси на МС е взела на 28 август 1986 г. решението за закупуване на стана "при участието на А.Луканов" /стр. 24/. Това не е точно. Решението е било взето, доколкото знам, по време на лятната почивка във Варна. По това време като първи зам.-председател на МС замествах председателя и се намирах в София, тъй че трудно бих могъл да "взема участие" в обсъждането на въпроса. Авторите твърдят, че съм парафирал записката на вносителя. Мога документално да им докажа, че такъв параф е нямало при вземането на решението във Варна на 26 август 1986 г. Дали става дума за фалшификация или действително съм парафирал записката след като решението е било взето, не е в случая най-същественото, ако оставим настрана това, че при първата хипотеза би ставало дума за документално престъпление. Ако наистина съм парафирал записката, очевидно съм го направил, защото не съм имал тогава някакви причини или допълнителна информация, които биха ме накарали да заема отрицателно или резервирано становище. По-късно този въпрос отново се разглежда във връзка с предложение на обединение "Металургия" до Министерския съвет, подкрепено от Огнян Дойнов, за предоставяне на валута за покупката на допълнителни съоръжения и екипировка за Стекел стана. Това предложение стана повод за твърде остра дискусия, тъй като междувременно някои специалисти бяха докладвали в МС сериозни резерви относно целесъобразността на целия проект. Критична позиция заехме двамата с председателя на МС, както и други членове на правителството. Предложението беше отхвърлено.
Както се вижда и в дадения случай, влюбени в тезата за моето "най-активно участие" навсякъде и във всичко, авторите проявяват подчертана тенденциозност и непознаване на фактите.
в/ За решенията, свързани с развитието на ЗЗУ- Стара Загора.
Анализът на този случай дава възможност с особена релефност да се покаже "методологията" на авторите, начинът на подготовка, лансиране и разпространение на една клевета. Още в заглавието на съответния подраздел /стр. 19/ се твърди, че А.Луканов е взел "участие в подготовката и приемането на секретно решение № 5 от 30.09.1986 г." на ПДКНТП. Ако авторите бяха надзърнали в документа, на който се позовават и който е приложен към докладите, те биха се уверили, че това решение, посветено на проектите "Нева" и "Монблан", е готвено без мое участие. Вносител е Държавният комитет за изследвания и технологии, а самото решение не съдържа никакви задължения за мен.
И в дадения случай обаче смятам решението на ПДКНТП за правилно. Авторите се мъчат да хвърлят съмнение върху дългогодишната и успешна дейност на ЗЗУ /по-късно фирма "ДЗУ"/ по усвояването и износа на дискови запаметяващи устройства за изчислителни системи, като задават на стр. 49 от основния доклад риторичния въпрос "какви резултати е постигнал заводът в Стара Загора след като е получавал години наред щедри финансови ресурси и най-високи протекции, след като е имал възможност да развива производството на съвременни изделия, но какъв е общият ефект за народното стопанство и неговите експортни позиции на международните пазари?" Задавайки тези въпроси, авторите сами се стрескат от тях и се мъчат да избягат от ясен професионален отговор, като се скриват зад проведената през 1990 г. финансова ревизия на фирмата. Те се правят на наивници, които не знаят, че не финансовата ревизия може да даде компетентен отговор на въпросите за "общия ефект за народното стопанство" или "експортните позиции на международните пазари". Ако ревизорите твърдят, че във фирмата са били допуснати едни или други финансови нарушения, правото на коментар и критика на тези твърдения принадлежи на фирменото ръководство. Но, независимо от окончателните заключения по изводите на ревизията, трудно може да бъде оспорена истината, че вложените в развитието на ЗЗУ значителни средства донесоха огромен народностопански и външноикономически ефект. Въпреки твърдите ембаргови мерки, България зае водещи /по същество монополни/ позиции в тази област в рамките на СИВ. При изключително висока ефективност беше реализиран износ за милиарди преводни рубли. Многомилиарден е и фискалният ефект от развитието на тези производства /само доходите на бюджета от тях многократно надхвърлят по обем инвестираните "щедри финансови ресурси"/. Създаден беше първокласен научен, технологически и кадрови потенциал. Осигурен беше доходен поминък на десетки хиляди души, свързани с това производство. Известно е, че технологическите постижения на ЗЗУ бяха цитирани от представители на международни институции като пример за високото равнище в някои сектори на българската промишленост. Лично съм имал възможността да чуя от такива лидери на световната електронна индустрия, като президентите на "Оливетти" и "Сони", възторжени оценки за нивото на заводите в Стара Загора. Чрез осъществяването на проектите "Нева" и "Монблан" фирмата навлезе в производството на уникално технологично оборудване с висок клас на точност, с което бяха открити възможности за износ на оборудване, технологии и "ноу-хау" на стойност няколко десетки милиона щ. долари.
Хората, които са творци на тези високи индустриално-технически постижения, заслужават благодарността на своята страна. Вместо благодарност те стават жертва на една недостойна хайка, от която всяка цивилизована нация би се срамувала. Нещо повече, един от тях - бившият генерален директор Атанас Атанасов, се обявява за виновен за провеждането на "най-продължителната стачка в България през 1990 г., която нанесе загуби за 200 млн. лева" /стр. 49 от основния доклад/. Като свидетел на тези събития мога да кажа, че стачката в ДЗУ действително нанесе огромни щети, тъй като подрони непоправимо доверието на основния ни външнотърговски партньор към фирмата-доставчик. След известно изчакване, тогавашният първи зам.-председател на Министерския съвет на СССР и Председател на Госплана Ю.Маслюков се обърна към българската страна с писмо, в което съобщи че съветският купувач ще преразгледа по тази причина своите покупки на дискови подсистеми от България. Последиците от това решение са налице днес - нанесен беше фатален удар на едно от най-ефективните експортни производства у нас, без работа останаха хиляди хора, в т.ч. специалисти с уникална квалификация, обезценяват се скъпи производствени фондове, кумулативната загуба на производителя и бюджета многократно надхвърля сочената от авторите сума. Стачката обаче не беше предизвикана от генералния директор, както твърдят авторите, а от ръководството на КТ "Подкрепа", чийто водещ експерт беше тогава и г-н Мичковски. По-нататък хайката срещу ръководството на ДЗУ беше подета от т.н. "граждански съд", организиран по типичен сталинистки маниер от ръководители и активисти на "Подкрепа" и АСП /сред тях отново "блестеше" г-н Мичковски/. Като имам предвид, че стачката беше проведена в нарушение на изрични разпоредби на закона за трудовите спорове, както и големите и невъзвратими загуби, които нейните организатори, водени от лични и политически мотиви, нанесоха на националната икономика, смятам за наложително прокуратурата да даде правна оценка на случая и да предприеме предвидените в законите на републиката мерки.
На този общ фон заслужава да бъде разгледан и повдигнатият от авторите въпрос за решение № 120 на МС от 29 юли 1988 г., което също третира някои проблеми на ДЗУ. Според авторите Атанас Атанасов обзет от жаждата за "нови начинания", ме бил "привлекъл за съдокладчик" и заедно сме били изготвили докладна записка до Тодор Живков, с която сме обосновали нуждата от допълнителни 14-15 млн. щ.долара за неявни инвестиции в западни фирми. Твърди се, че "в последния момент" аз съм бил зачертал името си, което не е попречило "предложенията и идеите в записката да се изпълнят пак с участието на г-н Луканов" /стр. 21/. Във връзка с докладната записка Министерският съвет издава посоченото решение N 120, с което разрешава на ДЗУ да участвува "непряко" /т.е. неявно/ в ирландската фирма "Дейта Магнетикс". Проектът за това решение бил подготвен от Георги Пирински, "което личи от черновата" /стр.стр. 21 и 22/. На друго място в доклада /стр. 4/ се твърди, че с това решение били "отпуснати на ДЗУ - Стара Загора над 20 млн. долара за осъществяване на секретните проекти "Нева" и "Монблан" в полза на СССР". По-нататьк се казва, че "в течение на няколко години в изпълнение на това решение /подписано от Георги Атанасов/, но парафирано от Андрей Луканов" на страната били "нанесени значителни загуби в лева и валута". Тази поредица завършва с твърдението, че размерът на капиталите и банковите сметки на ДЗУ в чужбина "все още не са известни", но тези "неконтролируеми държавни средства ... могат да бъдат разкрити само от бившия главен директор на ДЗУ Атанас Атанасов и Андрей Луканов" /стр. 5/.
Този път авторите са се надминали, като са успяли да поберат на няколко машинописни реда 9 лъжи и сериозни неточности. Никога не съм бил "съдокладчик" на Ат. Атанасов и не съм готвил заедно с него въпросната записка. Зачеркнах своето име не "в последния момент", а в момента на запознаването ми с текста /т.е. в "първия" момент/. Направих го, защото: първо, не смятах, че вносител по такъв конкретен въпрос трябва да бъде член а правителството, и второ, защото имах съществени бележки по съдържащите се в нея предложения. Ако и този път не бяха подведени от своята немарливост, авторите биха установили, че решение № 120 не възпроизвежда, както те твърдят, "предложенията и идеите в записката". Докато в записката се предлага да бъдат отпуснати 14-15 млн. долара "от централизираните фондове на държавата", решението на МС препоръчва да се осигурят средства в рамките на 5 млн. щ. долара и то чрез кредитен договор между ДЗУ и БББ, като средствата "се изплащат от собствени валутни постъпления на обединението" /виж приложенията към докладите/. Това са твърде съществени разлики, тъй като те засягат най-важните въпроси - за размера, източника, начина на отчитане и възстановяване на валутните разходи. За непознаване на решението, върхy което се гради цяло обвинение, говори и цитираната на стр. 4 цифра от 20 млн. долара - в решението става дума за 5, а не за 20 милиона. Не е вярно, че Георги Пирински е готвил "черновата" на решението. Той, доколкото си спомням, нямаше никакво отношение към него. В случая авторите, вдъхновени от типичната за личности като тях омраза кьм всеки почтен и способен човек, се предоверяват на лъжливата информация в същия смисъл на в-к "Дебати". Няма обективни основания да се говори, че проектите "Нева" и "Монблан" се осъществявали "в полза на СССР". Тези проекти са преди всичко в полза на България и, според информацията, с която разполагам, са донесли на националната икономика чист приход от няколко десетки милиона долара. Самото решение влезе в действие през втората половина на 1988 г. и няма причини да се говори нито за това, че то е изпълнявано "в течение на няколко години", нито че е донесло "значителни загуби" на страната. Както се подчертава по-горе, то не предвижда предоставяне под каквато и да е форма на централизирани средства. Взетият от фирмата кредит от БВБ е възстановен от собствени валутни приходи на ДЗУ. И накрая, не би могло да се оцени иначе като груба инсинуация твърдението, че аз притежавам информация за капиталови и банкови сметки на ДЗУ в чужбина. Авторите, които сами признават, че не са им известни такива сметки, не сочат абсолютно никакви доводи или документи в потвърждение на горното твърдение /иначе казано те просто клеветят/.
В крайна сметка се оказва, че и в дадения случай става дума за едно напълно целесъобразно решение на правителството, с което се подкрепя избраната от ДЗУ стратегия за постепенно изграждане на мрежа от задгранични фирми, "с оглед осигуряване на възможности за трансфер на авангардни технологии и за пласмент на свои изделия на несоциалистическите пазари", като валутните средства се осигурят "от собствени източници и чрез банкови заеми в рамките на платежните възможности на стопанското обединение" /т. 2 от решение № 120/. Очевидно е, че тази дейност се свива не защото не е полезна и правилна, а поради започналият през 1990 г. съзнателен саботаж на нормалната работа на фирмата и нейното ръководство и престъпното разгласяване на строго поверителна информация. Предполагам, че това е подбудило г-дата Атанас Атанасов и Огнян Бозаров да се обърнат към мен на 15 август 1990 г., вече в качеството ми на председател на МС, с предложение редът на българските участници в "Дейта Магнетикс" да бъде продаден /виж стр. 51 от основния доклад/. Съобразявайки се с настъпилите междувременно промени във вътрешното законодателство /Указ № 56/ и принципите на прехода към пазара, отразени в редица официални декларации на правителството, препоръчвам този въпрос да се реши от самите предприятия в съответствие с тяхните интереси, и днес смятам, че тази позиция е единствено правилната.
Спрях се по-подробно на въпросите около ДЗУ - Стара Загора, защото смятам, че начинът, по който се интерпретират проблемите на тази процъфтяваща доскоро българска фирма, особено ярко демонстрира не само професионалната безпомощност на авторите, но и поразителното им лицемерие /като се има предвид тясната им връзка с организациите, които доведоха ДЗУ до сегашното му плачевно състояние/. Оплювайки тотално и без уговорки един от най-големите успехи на българина в неговото вековно усилие да се изравни като производител с най-напредналите, авторите показват, че философията на днешната управляваща сила не съдържа в себе си друго освен разрухата, отрицанието и националния упадък.
5. По въпроса за "отговорността на правителството на Андрей Луканов за задълбочаването на кризисните процеси.
Това амбициозно заглавие на раздел II /стр.стр. 10-13/ от основния доклад поражда силни надежди, че най-после ще бъде казано нещо смислено и конкретно за грешките в политиката на двете правителства, които оглавявах в продължение общо на десет месеца през 1990 г. От тези десет месеца повече от два по време на първия мандат правителството действуваше фактически без парламент /преди юнските избори/ и около два месеца и половина като преходно правителство /от изборите за Велико народно събрание до утвърждаването от него на новото правителство/. С други думи през по-голямата част от сумарния мандат на тези две правителства не беше налице нормална за една демократична държава обстановка за дейността на правителството, дори ако се абстрахираме от целенасочените и енергични усилия на известни политически сили и обществени структури да попречат на всяка цена /даже с риск за гражданския мир/ на каквото и да било позитивно начинание на изпълнителната власт независимо от noследиците за държавата, за националната икономика и за ежедневието на хората.
В крайна сметка надеждите за някаква съществена критика към двете оглавявани от мен правителства увисват във въздуха. Единственото "откритие" на авторите, е това, че по време на първия ми мандат като министър-председател беше обявен "мораториум" върху плащанията по дълга на Българската външнотърговска банка. По-горе се спирам обстойно на този въпрос и няма да се връщам към него, но все пак ще спомена констатацията на авторите, че "правителството нямаше друг изход освен да обяви мораториум" /стр. 10 от основния доклад/. Като изключим така характерната, и за двата доклада фактическа неточност, тъй като правителството не е обявявало никакъв мораториум, трябва да признаем, че този текст говори за наченки на ограмотяване - друг изход тогава вече действително нямаше.
Останалата част от този раздел не буди нищо друго освен притеснение за авторите. Преди всичко, ако не желаят да бъдат смятани за плагиатори, те би трябвало да обозначат по някакъв начин онези текстове, които са преписали от Декларацията на ВС на БСП от 30 март 1991 г. И, второ, колкото и зоологични да са чувствата им към мен, би трябвало да се позамислят, преди да включват в раздела за моята персонална отговорност "за задълбочаване на кризисните процеси" през 1990 г. такива обвинения, като: вина за "деформиращото въздействие на режима на личната власт", отговорност за "суперцентрализацията" на властта и "произволното определяне на плановите темпове на растеж", вземането на "еднолични решения" от Тодор Живков и неговата "пряка намеса ... в стопанския живот на страната" и т.н.
Ако се ръководеха от искрен стремеж, въпреки явно недостатъчната си квалификация, да кажат нещо от значение за анализа на събитията през 1990 г., те би трябвало да се помъчат да отговорят на редица съществени въпроси, които българската и международната общественост си задават и ще си задават все по-често в бъдеще. Например, защо, след като се стигна до единодушна оценка на "кръглата маса" за причините на кризата и пътищата за излизане от нея, някои политически сили отказаха категорично да подкрепят идеята за сътрудничество в осъществяването на пазарната реформа на основата на тази оценка? Защо бяха загубени повече от два месеца за съставянето на ново правителство, като това време беше употребено от някои за безплодни партизански дискусии в парламента и организирането на [.................] Защо и кой провали опитите да се състави правителство на националното съгласие, което и по оценка на независими международни наблюдатели беше /и остава до днес/ единствената надежда за обединяване на нацията около главните, общонационалните цели на реформите? Защо беше отхвърлена една правителствена програма, която беше подкрепена от международните финансови институции и можеше да послужи като основа на националното съгласие в името на излизането от кризата и осъществяването на преход към пазарното стопанство на приемлива социална цена? Защо, когато министър-председателят беше заявил категорично, че възнамерява да се оттегли от поста си, ако не получи широка парламентарна и обществена подкрепа за програмата на правителството и бюджета, беше направен опит /макар и нескопосан/ да ce представи това оттегляне като резултат от някакво масово надигане срещу правителството и да се шантажира цялото българско общество с опасността от анархия? Защо президентът на републиката, в нарушение на своя конситуционен статут, се намеси лично в интригите срещу законно избраното правителство дни след като то беше получило убедителен вот на доверие от Великото народно събрание? Тази серия от въпроси може да бъде продължена, но и изброените са достатъчни, за да покажат, че ние тепърва ще трябва да се връщаме към въпроса за проиграните шансове и нанесените от безотговорни политици дълбоки травми на българското общество, за които някои неминуемо ще трябва рано или късно да понесат своята политическа отговорност.
6. За някои други "смъртни грехове".
Очевидно съзнавайки, че в случая с лъжите и инсинуациите, с които така щедро са фаршировали докладите си, количеството не преминава автоматично в качество, авторите завършват произведението си с мощен залп от всички калибри. Очакването явно е, че омаломощеният противник няма да издържи на този напън и ще вдигне белия байрак.
Финалният обстрел започва с твърдението, че като зам.-председател на МС съм ръководел "пряко" Министерството на външноикономическите връзки "чрез свои послушни зам.-министри и главни директори на външнотърговски организации /ВТО/" и че "пряко съм участвувал в създаването и изразходването на валутни средства чрез създадените около /!?/ 9 фонда". По този начин "противозаконно това министерство е било превърнато в кредитен институт, като чрез тези фондове са били отклонявани валутни и левови средства, които са разпределяни по субективна преценка" /стр. 29/. В потвърждение на горното се споменава извършената през 1991 г. финансова ревизия на МВВ. Нямам намерение да коментирам тук резултатите от финансовата ревизия, тъй като тя не ме засяга като длъжностно лице. Ще отбележа само, че по мои сведения ревизията досега не е дала отговор на аргументираните възражения на визираните в нея длъжностни лица. Това дава основание да се мисли, първо, че тези възражения са основателни, и, второ, че истинската цел на ревизията не е да установи обективното състояние на финансовата дисциплина в министерството, а да "произведе" на всяка цена компрометиращи факти, за да подхрани една издишаща пропагандна кампания. Не мога да не възразя обаче на твърдението, че съм бил ръководел министерството "пряко" чрез "послушни" хора, тъй като никога не съм подменял ръководството на министерството, въпреки че наблюдавах работата му. Освен това, за разлика от сега управляващите, винаги съм ценял в хората като качество именно "непослушанието" и самостоятелността, а не услужливостта и покорството. Пак ще кажа, че в професионалния ми живот сьм срещал хора близки по възгледи и морал, но никога не съм се стремял да се опирам на "свои хора". Абсолютно несъстоятелно е и твърдението за "противозаконното" превръщане на МВВ в "кредитен институт". Създаването на фондове към правителството или отделни държавни ведомства е напълно нормална практика, в това число в развитите страни с пазарна икономика. Това добре знаят онези, които днес сътрудничат, например, с британския правителствен "ноу-хау фанд" или отговарят за насочването на средствата, получавани от други национални и междунационални фондове на западните страни. Фондовете към МВВ са създавани в различно време по силата на правителствени решения и са били управлявани в съответствие с тези решения от компетентните длъжностни лица, което прави твърдението за тяхната противозаконност голословно и злонамерено. Поредна проява на неграмотност е сравнението между кредитните институти и държавните фондове, които се създават именно защото дадена цел на национално равнище не може, според преценката на правителството или парламента, да се реализира само чрез традиционните кредитни канали. Това налага фондовете да действуват при особени правила, различни от тези за търговските или друг вид кредити. Що се отнася [................] за разпределението на средствата от въпросните фондове била "субективна", и това не е оригинално откритие. Всяка управленска преценка е в крайна сметка субективна. Истинският въпрос е дали тази преценка е била правилна или неправилна, дали е резултат на зрял професионален подход. За да докажат противното, авторите би трябвало да опровергаят с професионални аргументи, а не с празни приказки, възраженията на съответните длъжностни лица по финансовата ревизия.
Трогателно е възмущението на авторите, двама от които са политически ренегати, за проявения от мен "нисък морал и етика спрямо своите съпартийци, колеги и приятели" /стр. 31/. Тази част придава на доклада онази пикантна помиена миризма, която отговаря най-добре на цялото му съдържание. По хигиенни съображения не бих искал да влизам в полемика с авторите, които се опитват да ми направят "политическа и професионална характеристика". Затова ще се огранича да посоча следното:
- Твърдението, че през февруари 1976 г. съм бил написал писмо до членовете на колегиума на МВТ от името на Тодор Живков, като в него съм бил "злепоставил тогавашния министър Иван Недев с цел заемане неговото място" е лъжа. Доколкото знам Живков е издиктувал това писмо сам по повод на политическите интриги срещу мен, за които споменавам по-горе в настоящите бележки.
- Лъжа е и друго твърдение, с анонимен автор, че по мое "лично настояване" в приложението към Декларацията на ВС на БСП от 30 март 1991 г. "тайно и извън решенията на пленума" били поименно изброени сред "виновниците за укрепване режима на Живков" такива политически и стопански дейци от близкото минало като Иван Пехливанов, Върбан Джамбов, Емил Христов и Васил Цанов /стр. /. Това не ми пречи да смятам, че тези дейци са споменати в приложението с пълно основание.
- След като на места в доклада авторите привличат като особено достоверни свидетели такива видни демократи като Тодор Живков и Огнян Дойнов, за финалния щурм те ползват и услугите на Георги Йорданов - човекът, който бдеше като гувернантка над политическата кариера на дегенерата Владимир Живков и който дори на 9 ноември 1989 г. не намери в себе си достатъчно доблест да заеме ясна позиция по въпроса за оставката на Живков - въпрос ясен по онова време и на децата в България. Цитираното от авторите писмо на Георги Йорданов, което представлява в основната си част компилация от публикувани преди това в жълтата преса слухове и лъжи по мой адрес, преследва една определена и зле прикирита цел - да се измоли индулгенция от новите господари за "позорното минало". За тези, които познават Йорданов отблизо, това писмо не беше изненада, както не беше изненада и това, че не му стигна куража за "открито писмо" /както го наричат авторите/, вместо което предпочете "личното" му писмо до мен да получи гласност "по недоразумение".
- Комично е обвинението, че "умишлено съм заблуждавал общественото мнение у нас и в чужбина за истинското състояние на икономиката с обявяването на неверна информация" /стр. 32/. Като доказателство се сочат думите на Живков пред т.н. "Варненски форум" през май 1982 г. за това, че външнотърговският баланс на страната е стабилен, "през последните 3-4 години приключваме с активно валутно салдо" и "нямаме валутни проблеми". Тези данни не били подготвени от Живков, а "лъжовното му слово" било написано от "тогавашния първи зам.-председател на МС и координатор по търговските и валутните въпроси в държавата А. Луканов". Да оставим настрана това, че Живков, доколкото си спомням, говори пред форума без писан текст, т.е. никой не му е писал "лъжовното слово". Да подминем и "дребната" подробност, че по това време не съм бил първи зам.-председател на МС - и в двата доклада авторите демонстрират размах на перото, който е несъвместим с уважението към "дребните" детайли. Главното е, че казаното тогава от Живков е самата истина и тя се потвърждава от цифрите, които авторите по немарливост са включили в доклада си без да ги четат, очевидно смятайки, че те подсилват тезата им. А тези цифри са: в периода 1980 - 1983 г. външните задължения на страната намаляват от 4 893 млн. дол. през 1980 г. на 3 991 млн. дол. през 1982 г. и 3 374 млн. дол. през 1983 г., или общо за три години задълженията са намалени с един милиарди шестотин милиона долара /виж стр. 32, както и стр.стр. 169-170 от основния доклад/.
И накрая авторите ми отправят обвинението, че съм "прикривал" съзнателно стопански престъпления, като съм спирал и не съм реагирал на сигнали на контролните органи и по-специално на тогавашния КДНК /стр. 33/. Не бих искал да се спирам на характера на един орган като КДНК - типична структура на тоталитарната държава с присъщото й сливане на властите и смесване на политически, контролно-административни и псевдосъдебни функции. Аз предложих този орган да бъде закрит, защото така изискваше логиката на демокрацията, а авторите предлагат да бъде възстановен, защото, въпреки антикомунистическата си риторика, демонстрират с целия си доклад тоталитарния си манталитет. Тук е достатъчно да се каже, че никой не е "прикривал" информациите на КДНК, те бяха и са на разположение на заинтересованите. Споменатите в доклада сигнални материали на КДНК засягаха, доколкото си спомням, вече разгледани и решени случаи или такива, по които самият комитет работеше. С такива материали разполагаше и комисията по деформациите и те бяха използвани, в това число и от следствените органи, във връзка с проучването на едни или други сигнали за закононарушения.
Категорично отхвърлям, обаче, обвинението за "провалянето на работата на парламентарната анкетна комисия по деформациите през 1990 г." /стр. 28/, на която бях за известно време председател. Изпълнявах тази функция в течение на около 40 дни, през което време комисията разгледа на няколко заседания най-важните за онзи момент въпроси - за отговорността на Тодор Живков и неговото обкръжение и за правната и политическа реабилитация на Никола Петков, Кръстьо Пастухов, Трайчо Костов, както и за възстановяването на правата на забранените по време на сталинизма политически партии. Противно на твърдението в доклада, резултатите от тези заседания и предложенията на комисията бяха докладвани пред Народното събрание и огласени пред обществеността. Бих приканил авторите да посочат, кои въпроси комисията би трябвало според тях да разгледа през тези четиридесет дни с предимство вместо изброените. Лъжа е и твърдението на авторите, че "в работата на тази комисия по личното указание на А. Луканов е бил използуван секретният архив на Шести отдел /?/ на ДС" /стр. 28/. Ако искат да са достоверни, нека посочат мое указание, с което да съм искал от МВР да предостави на комисията архивни материали на Шесто управление. Долнопробна клевета е казаното на стр. 28 от доклада, че съм се възползувал "в качеството на председател на комисията" от възможността да премахна "материали, засягащи пряко или косвено" мои действия или действия на мои близки приятели. Изглежда авторите наистина са разчитали на депутатския си имунитет, защото не могат да не разберат, че подобно твърдение или се доказва, или се носи отговорност по чл.148 /клевета/ от Наказателния кодекс.
Впрочем, това важи и за много други твърдения в текста на двата доклада. Само докладът за моите "персонална вина и отговорност" съдържа 50 /петдесет/ лъжи, груби неточности и тенденциозни тълкувания. Като се има предвид, че авторите са предоставили този доклад на Главна прокуратура, деянието им е подсъдно не само по чл. 148, но и чл. 286 /набедяване/ от Наказателния кодекс. Проявената от тях неосведоменост и неграмотност по разглежданите в докладите въпроси не ги оправдава, тъй като и в самите материали и в публични изявления те многократно и открито демонстрираха своите съзнателни политически намерения и патологична предубеденост. Ако Главна прокуратура не изпълни дълга си според закона и "пропусне" да констатира, разбира се, след надлежна и задълбочена проверка на фактите, че тримата депутати - съавтори на докладите са лъжци и клеветници, бих искал да запазя правото си да го направя. Убеден съм, че, ако не днес, един ден България ще има истински независимо правосъдие, неподвластено на политически натиск, което ще даде справедлива правна оценка на тези доклади, които с основание могат да се наредят сред най-гнусните провокации в политическата история на България.
Трябва да се каже също, че авторите сами демонстрират недоверие към своите твърдения. От една страна те заявяват с подчертана самонадеяност /стр. 34/, след като са направили "съвокупна оценка на дейността и поведението на А. Луканов", че са налице "всички юридически и фактически основания Народното събрание да поиска /?!/ отнемане на депутатския му мандат по силата на доказателствения материал /?!/ за неговото пряко участие в предизвикването на икономическата криза в България /!!/, настъпила през периода на управление на партийно-тоталитарната власт, изпълнителен член на която е бил и г-н Луканов". От друга страна в края на доклала /стр. 35/ те предлагат на Народното събрание да приеме закон за съдене на виновниците за икономическата криза, в който "да се конкретизират [.............] други думи се признава, че действуващите закони не дават достатъчни юридически основания за наказателно преследване, поради което, в нарушение на Конституцията и на международните норми, се предлага приемането на извънредно законодателство с обратна сила.
За разведряване ще завърша този коментар с няколко перли от заключителната част на доклада. В нея авторите ме обвиняват в следните по-забележителни противонародни дела:
- участие в изграждането на административно-командната система от сталински тип;
- установяването на пълен монопол върху политическата и икономическа власт и тотален контрол върху производството и разпределението;
- създаването на тоталитарната система на управление, одържавяване на кооперативната и ликвидирането на частната собственост;
- укрепване на централизираното планиране, пренебрегване на обективните икономически закони и изключване на пазара от регулирането на икономическите процеси в страната.
Намирайки, че тези инжекции за моето самочувствие не са достатъчни, авторите изтъкват заслугите ми за "укрепване режима на Тодор Живков, който дегенерира в диктатура на клан" и подчертават приноса ми "за ускоряване деформиращото въздействие на режима на личната власт на Тодор Живков". Остава загадка, защо Живков не е разбрал това и продължава да споделя недружелюбните чувства на авторите към мен.
Цитирам тези абсурди, за да покажа още веднъж до каква степен на оглупяване докарват човек собствената гузна съвест, омразата и липсата на търпимост към опонента.
х
х х
Както се вижда от този анализ на конкретните тези и обвинения, които се съдържат в двата доклада, ние имаме работа с едно несъстоятелно и несериозно произведение. Несъстоятелно, защото в преобладаващата си част тезите на авторите не могат да бъдат защитени със солидни професионални и фактически аргументи. Несериозно, защото толкова много твърдения, поднесени с такова грандоманско самочувствие, се разпадат като картонени кули при първия допир с действителните факти. Несериозно е да се явяваш пред обществото с претенцията да му отвориш очите за истинските причини и причинители на икономическата криза и да нямаш елементарната добросъвестност и прилежание да провериш фактите и хипотезите, с които боравиш. Това произведение не е само несъстоятелно и несериозно, то е и аморално, защото съдържа огромен брой съзнателно /макар и неумело/ съставени лъжи и клеветнически твърдения. И, накрая, то е и безполезно. То не върши работа, защото възприетият от авторите деформиран ъгъл на зрение и техния "селективен" подход не позволяват, дори в първо приближение, да се състави една достатъчно цялостна и обективна представа за причините, характеристиките, периодизацията и сегашния етап на икономическата криза в България.
Би било наивно да си обясняваме тези съществени недъзи на докладите само с липсата на морални задръжки или на задължителната за решаване на толкова сложна задача професионална грамотност. Тези недъзи се дължат преди всичко на характера на цялото упражнение, което няма за цел да установи истината, а е подчинено изцяло на един политически замисъл, обслужва без свян и без да го крие една "социална поръчка". При такава изходна позиция дори по-грамотни и по-почтени хора не биха стигнали до много по-различен резултат.
Политическият замисъл, за който става дума, е прозрачен и съвсем не е оригинален - некадърните управници във всички времена са се опитвали да избягат от своята отговорност и да скрият своето безсилие, като прехвърлят върху миналото и върху своите предшественици, наред с отговорността за реални грешки или вини, и отговорността за собствените си глупости. Такава е и задачата на разглежданите доклади.
На първо място, те трябва да подкрепят линията на тотално оплюване и отрицание на всичко, което българският народ наистина е постигнал през следвоенните десетилетия. Отхвърлянето на тоталитаризма, на неговите деформации и престъпления, не означава да зачеркнеш усилията, постиженията и живота на няколко поколения българи. През този период България направи в материалната, социалната и духовната сфери повече, отколкото през който и да е друг исторически период - това е обективна истина, която се доказва с реални факти и аргументи и не може да бъде опровергана с клетви и демагогия.
Второ, авторите биха искали да убедят българина, че днешните му тревоги и неблагополучия, безработицата, обедняването, неудържимата инфлация, икономическият спад, социалната безизходица и т.н. се дължат на "тежкото наследство", на едни или други мними или реални грешки на икономическата политика отпреди "синята ера". Никой не може да оспори, че икономическата криза вече беше факт на 10 ноември 1989 г., което задължително предполага един критичен анализ на икономическата политика и на основните икономически решения от миналото. Но и никой няма правото да се крие зад политиката на предшествениците, за да избегне анализа на своята политика. А истината е, че избраният от икономическия екип на СДС още в началото на 1991 г. вариант на монетарна реформа, липсата на ясна структурна и индустриална политика, продължаващата неопределеност около програмата и целите на сегашното правителство, политизацията на икономическите решения и неграмотната намеса в редица решаващи сектори на народното стопанство оказаха и продължават да оказват много по-силно и разрушително въздействие върху икономиката, отколкото наследените от миналото проблеми и диспропорции. Материалните щети, предизвикани от тази политика възлизат на стотици милиарди лева годишно. Те включват драстичната обезценка на националната валута и произтичащите от това загуби за икономиката и за гражданите, колосалното намаляване на жизненото равнище и ликвидирането на спестяванията на хората, обезценката на основни фондове и загуби от непроизведена продукция, намаляването на семейните доходи, неизгодната разпродажба на обществено имущество и нарастващото задлъжняване на държавата. Някой трябва да отговаря за всичко това.
Трето, приказките за "изнесените милиарди" и за "престъпленията на номенклатурата" трябва да помогнат на българина да забрави, че само преди две-три години той е имал значително по-големи материални възможности, радвал се е на по-голяма социална стабилност. Трябва да му се внуши, че днес живее по-зле, защото преди е живял по-добре. Този абсурд му се поднася ежедневно от казионните информационни медии, от псевдоучени и псевдокоментатори, от парламентарни демагози. Целта е да се отклони вниманието му от ежедневието с неговите проблеми, да се настърви срещу "виновниците" за тези проблеми и да приеме като нормална всяка бруталност на властите и всякакъв съдебен произвол.
Четвърто, пропагандният шум по въпроса за "стопанските престъпления на червената номенклатура" създава димна завеса около процесите, които се развиват пред очите на обществото в икономическата и политико-административната сфера. Става дума за небивало разрастване на корупцията, която се настанява и по най-високите ешелони на държавната власт, за срастване на политически, административни и частни функции и интереси, за подчиняване на законодателството и държавната машина на користните цели на едно малцинство от народа, за разпродажба на националното достояние на чужди инвеститори при крайно неизгодни за нацията предпоставки и условия. Всички обвинения към тоталитарното минало /а в тези обвинения има немалка доза истина/ бледнеят пред това повсеместно и нагло изкористяване на очакванията и надеждите, които българският народ свързва с демокрацията и прехода към пазарно стопанство.
Пето, приказките за БКП/БСП, която била вкарала каруцата в блатото и за СДС /д/, който правил титанични усилия да я изкара от там, са не само тенденциозни и неоснователни от гледище на фактическата еволюция на икономическата криза във времето. Те преследват и друга една очевидна цел - да потулят съществената роля на СДС и особено на някои свързани с него организации в задълбочаването и изострянето на кризата. Отказът от всякакво сътрудничество между политическите сили за извеждане на страната от кризата, опитите да се попречи на усилията на правителството за стабилизиране на валутното положение на страната и осигуряване на международна подкрепа, отхвърлянето на идеята за граждански мир и национално съгласие, насаждането на омраза и дух на конфронтация в обществото - всичко това са фактори, които рязко влошиха шансовете на България да осъществи по-плавен преход към пазарна икономика и да смекчи, а това не беше невъзможно, последиците на започналата далеч преди 10 ноември криза за населението. Акциите за дестабилизиране на обществото под лозунга "колкото по-зле - по-добре" след парламентарните избори от 1990 г., когато СДС получи възможността за реално участие във формирането на социално-икономическата политика, торпилирането на намеренията за съставяне на национално правителство, насърчаването на самоуправството и неуважението към закона, са все "приноси" на СДС за влошаване, и то чувствително, на икономическото състояние на страната. Тези факти не бива да се забравят не само защото би трябвало да послужат за поука, но и защото имат непосредствено отношение към днешното състояние на националната икономика и говорят за едно престъпно лекомислие по въпроси от жизнено значение за българската нация. Нагонът за власт надделя тогава над здравия разум и националния интерес. Последиците от това са тежки, България се оказа в най-лошо положение от всички източно-европейски държави /дори от воюващите републики на бившата Югославия/ и всяка от политическите сили би трябвало да поеме своята отговорност за това пред българския народ. Вместо това някои се правят на наивни и мислят хората за късопаметни, като им поднасят втръснали до повдигане клишета за "престъпленията" на БСП, за да прикрият зад тях истината за собствените си позиции и действия сега, а не в миналото.
И, последно по ред, но не по значение - създаването на обстановка на тотално отрицание, развихрянето на съдебния, административния и полицейския произвол, разпалването на омразата и конфронтацията целят да бъде сплашен не само главният политически опонент, но и всеки гражданин, който все още помни, че целта на промените а България е демокрацията, утвърждаването на правовата държава и гарантирането на човешките и гражданските права в с стандарти. Политическите съдебни процеси, замаскирани като възмездие за "националната катастрофа", като "справедливо наказание на виновниците", са ключов елемент в този сценарий, чиято цел е поругаване на демокрацията и укрепване властта на една плутокрация /наследствена и новоизлюпена/, която явно не би се спряла пред никакви средства, за да оседлае за сетен път българския народ.
Поради всичко това смятам, че борбата, която водя повече от две години за действителна демокрация и цивилизовани политически нрави, за уважение към реалните факти и почтеност, за обществен диалог и национално съгласие не е лична борба. Не става дума само за моето добро име, за моите чест и достойнство, макар че всеки гражданин е длъжен, ако е гражданин, да защити индивидуалните си права в името на правата на всеки и на всички. Става дума за бъдещето на демокрацията, а следователно и за бъдещето на България. Онези, които стоят зад примитивната провокация с т.н. "доклад за причините на националната икономическа катастрофа" трябва да са наясно, че никакъв натиск и никаква бруталност не биха ме накарали да се оттегля от тази борба или да се откажа от търсенето на съответна отговорност съгласно Конституцията и законите на републиката от всеки, който, воден от политическа омраза, би предприел противозаконни и антиконституционни стъпки в името на своите користни амбиции.
Като се ръководя от изложените в настоящите бележки конкретни аргументи и принципни съображения, предлагам Народното събрание да отхвърли и да остави без последствия въпросния доклад.
София, април - май 1992 г.
/Пресслужба "Куриер"/
.jpg)
Twitter
Facebook
