София, 26 септември 1995 година
Брой 188 /1489/

София, 26 септември - Следва предоставеният за разпространение пълен текст на:
ДЕКЛАРАЦИЯ НА ПАРЛАМЕНТАРНАТА ГРУПА НА КОАЛИЦИЯ НАРОДЕН СЪЮЗ - БЪЛГАРСКИ ЗЕМЕДЕЛСКИ НАРОДЕН СЪЮЗ, ДЕМОКРАТИЧЕСКА ПАРТИЯ, ПО ПОВОД 48 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА НИКОЛА ПЕТКОВ. Документът е огласен от народния представител Илия Данов пред Народното събрание на 22 септември 1995 г.

Обесването през нощта на 23 септември 1947 г. на депутата от Шестото велико народно събрание главния секретар на Българския земеделски народен съюз /БЗНС/ Никола Петков и лидер на обединената опозиция не е само тържество на титаничната му човешка воля в името на демокрацията. То е безсилие на сталинизма пред собствената му историческа обреченост. То е началото на края на една партия, чийто призрак спря "да броди из Европа". Днес този призрак е без име и без път. Смачкан от престъпленията си, днес той вегетира виновен и непокаян.

Никола Петков предрече днешната му участ. Той осъди двете диктатури и загина за бъдещето на демокрацията. Вършеше го от тази висока народна трибуна на пленарната зала и традиционното си място на лидер на парламентарната обединена опозиция.

Възпитаник на демократизма и парламентарната традиция, той им остана на вечна стража. За гордост на Петкови и пример на България.

Парламентарната група Народен съюз - БЗНС, Демократическа партия, приканва народните представители към почит в памет на Никола Петков с едноминутно мълчание.

/Пресслужба "Куриер"/

* * *

София, 26 септември - Следва предоставеният за разпространение пълен текст на:
ПОЗИЦИЯ "СРЕЩУ УНИЗИТЕЛНАТА СЪДБА ДА БЪДЕШ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИК" НА ОБЩОНАРОДНИЯ КОМИТЕТ ЗА ЗАЩИТА НА НАЦИОНАЛНИТЕ ИНТЕРЕСИ ПО ВЪПРОСА ЗА СЪДЕБНИЯ ПРОЦЕС СРЕЩУ БИВШИЯ ДЪРЖАВЕН ГЛАВА ТОДОР ЖИВКОВ.

Въпреки информационната недостатъчност и преднамерената пропаганда от вниманието на българската общественост но е убегнало развитието на съдебния процес срещу бившия държавен глава Тодор Живков. Не са останали невидени и манипулациите, произлизащи от грубия интерес на различни партийни централи, обществени групи и коридори на властта, свързани с този известен случай на кривосъдие.

Като надпартийна организация Общонародният комитет за защита на националните интереси /ОКЗНИ/ се ангажира с позицията, че Тодор Живков, както и оценката за него и за неговото време са привилегия на историята. Още повече че отношението към личността му никога не е било еднозначно и сигурно няма да бъде.

Когато Тодор Живков бе начело на българската държава като първи ръководител на управляващата тогава БКП - в продължение на повече от три десетилетия, - недоволството както във всяко общество, под една или друга форма съпътстваше и неговото управление. Недоволството съпътстваше както идеализма на милиона хора, искрено вярващи в историческата победа на прокламирания социализъм, така също и онези, които мислеха различно от тях или пък бяха останали в миналия ден на България.

Опитвайки се да систематизираме източниците на това явление, можем да кажем, че то се формираше от: разочарованието, породено от опорочения идеал; от растящото чувство на хиляди хора, свързани със сваления на 9 септември 1944 г. обществен, политически и икономически елит, че все не идва времето на възмездие и реставрация; от постоянно натрупваната през десетилетията неудовлетвореност на част от участниците в съпротивата срещу старата власт, неполучили това, което смятат, че заслужават - лично те или пък техни близки, дейци на партийното и социалистическото строителство. Към тези пулсиращи източници на недоволство би следвало да бъде причислен и един важен генератор на това чувство, задействан от уязвеното национално самочувствие във всички ония случаи, когато един обществен модел, изработен при чужди условия и исторически традиции, се натрапваше като универсален образ за подражание. Този модел не отчиташе конкретните национални и културни характеристики на България и те бяха постоянно пренебрегвани в името на криворазбрания социалистически интернационализъм. Голяма роля за извършения на 10 ноември 1989 г. "дворцов преврат", който доведе до свалянето на Тодор Живков от власт, изигра също и недоволството на партократите и номенклатурчиците, мотивирани не само от жаждата за власт и привилегии, но и от предусетената прекрасна възможност, която им се откриваше - прераснали в собственици, те щяха да бъдат преразпределители и господари на станалото вече безстопанствено национално богатство.

По-късно, когато положението в страната така се измени, че управляваха вече хора, отдавна свързани с чужди на България сили, "героите" от 10 ноември 1989 г. много бързо се обединиха с тях и до днес, както се казва, вият наравно с вълците, че и по-усърдно от тях. Тъкмо те са и онези, които с всички средства поддържат еднозначно отрицателно отношение към личността на Тодор Живков.

Но след еуфорията на отрицанието, увлякла и мнозина честни хора, след чудовищните лъжи и потоци от кал и клевети българският народ все повече разбира, че това, което става в България, постоянно го отдалечава дори и от най-скептичните му очаквания за т.нар. "правова държава". Все повече хора болезнено реагират срещу разграбването и престъпната разпродажба на сътвореното от тях и от техните бащи и майки национално богатство, срещу тоталната разруха, срещу невижданата и непозната за България престъпност и корупция, срещу дълбоката икономическа и морална криза. Все по-честа е и тревогата им за колабиращата национална сигурност. Всичко това изгражда образа на една реалност с трагични последици: масова безработица, глад, мизерия, отчаяние, бездуховност, застрашена държавна и национална идентичност. На нейния смразяващ фон става напълно обяснима и носталгията по времето, неизбежно свързано с името на Тодор Живков.

Ако през първите дни и месеци след 10 ноември 1989 г. обвиненията срещу него в корупция, злоупотреба с власт и т.н. имаха някакво въздействие върху общественото мнение, то днес "доказателствата" в подкрепа на тези обвинения са направо смехотворни пред новите мащаби и обхват на злоупотребата с власт и морално разложение на политическия, икономическия и обществения елит. Така неизбежно се създава и новият образ на Тодор Живков, както и на неговото време. И тъкмо желанието да ги видят в реална светлина кара все повече хора да искат да се каже истината за Тодор Живков.

Това обаче крие много рискове за днешните ни държавници, политици и партократи от всички разцветки. Противно на правилата на демокрацията, но уж от нейно и в нейно име вече цели пет години бившият държавен глава е в пълна изолация, със съдебна забрана да се защитава пред обществото, да общува с народа и да се бори за своята и за времето си истина.

Подозрителна е упоритостта, с която лица от неговото обкръжение преди 10 ноември 1989 г. искат с всички средства и на всяка цена Тодор Живков да остане в това състояние. Озадачаваща е оценката и на сегашните лидери на БСП за него и за времето, свързано с името му. Това ги поставя в крайно неблагоприятна светлина, в напълно парадоксално положение. То ги кара да поддържат изкуствено наложеното от предшествениците им и по волята на чужди сили тотално отрицание на истината за реалните постижения на този немалък исторически период в общественото ни развитие, означен като "социалистическо строителство". Независимо от пораженията и деформациите, нанесени с него на социалистическия идеал като символ на една нова хуманистична цивилизация, основана на социална справедливост, сигурност на живота, честта и имота на гражданите, социални гаранции срещу престъпност, експлоатация, безработица и пр.

При тези условия съдебният процес срещу Тодор Живков никога не е бил свързан в съзнанието на хората с гражданина Тодор Живков, а тъкмо с държавния глава на Народна република България. Независимо от усилията на съдебната власт и особено на заинтересовани държавници и политици да скалъпят един "кокошкарски" по същество процес, той си е и не може да бъде друго освен един политически процес, предназначен за лесна разправа с бившия държавен глава на страната.

През тези пет години на тотално обругаване, оплюване, обиди и унизяване, години на тотална изолация и тормоз в недопустими размери и обхват върху него и неговите близки, Тодор Живков запази своето човешко достойнство и показа висок политически морал. Той пое цялата политическа отговорност за времето, през което е стоял начело на управляващата тогава партия и на държавата, и не отговори на предателството на своите приближени и колеги с омраза и отмъстителност.

В светлината на новите реалности много от решенията и действията, свързани с неговото име, се превръщат днес в настоятелно изискване за поведение, което нацията предявява към сегашните си държавници и политици. Те от своя страна обаче все повече потвърждават, че не са способни на такъв държавнически пример.

Жалко е, че сегашният президент на страната, ръководството на Българската социалистическа партия, правителството, парламентът, българският политически елит със своето поведение и отношение към съдебната разправа с бившия държавен глава на България потвърждават не само качествата на собствения си морал, но и един исторически синдром с тежки последици за българската национална идея, характерен с постоянното й обругаване и отрицание, с опити за налагане на принудителното й забвение и заличаване имената и делата на предишни държавници от историческата ни памет. Това е тежко престъпление. Дълг е на всеки български патриот да се бори срещу тази нихилистични тенденция, за да бъде тя спряна и заличена завинаги. В нея ние виждаме проява на неизживяна робска психика, чиято отличителна черта винаги е била отмъстителността и жестоката разправа със силата, пред която до вчера сме се прекланяли. Всъщност отношението към Тодор Живков в [е?] едно унизително повторение на тази историческа инерция, която не е пощадила нито един български държавник, жив или мъртъв. Продължена и днес, в условията на едно демократично общество, тя обрича на същата унизителна съдба и всички бъдещи български държавници. Що се отнася до президента, парламента, правителството и политическите сили в страната, те са длъжни ясно и категорично да изразят своето отношение към политическата разправа срещу бившия държавен глава, без повече да се крият зад гърба на независимостта на съдебната власт. Всички съзнаваме, че в случая става дума за политически съдебен процес, целта на който е да се дискредитира една система и един идеал. Но има неща много по-важни от тази конюнктурна задача. Това са истината и справедливостта, както и правото на всеки член на едно демократично общество да ги получи безпрепятствено.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Румен Воденичаров

ЗАМЕСТНИК-ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Минчо Минчев

/Пресслужба "Куриер"/

* * *

София, 26 септември - Следва предоставеният за разпространение пълен текст на:
ОФИЦИАЛНО ПИСМО НА РАЙНА КАБАИВАНСКА ДО ГЕНЕРАЛНИЯ ДИРЕКТОР НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ ИВАН ГРАНИТСКИ ПО ПОВОД НА ЕДНОСТРАННО РЕШЕНИЕ ДА БЪДЕ АНУЛИРАН ДОГОВОРЪТ МЕЖДУ БЛАГОТВОРИТЕЛЕН ФОНД "Р. КАБАИВАНСКА" И БНТ И ДА НЕ БЪДЕ ИЗЛЪЧВАНО ПРЕДАВАНЕТО "ЗАЕДНО".

УВАЖАЕМИ Г-Н ГРАНИТСКИ,

Преди 3 години реших да създам благотворителен фонд на моето име с цел да издирва и подпомага в развитието талантливи деца между 30 000 сираци, живеещи в специализирани домове, фонд, който в тези три години благодарение на саможертвеността и любовта на неплатени сътрудници направи много.

За популяризирането на тази инициатива и за да бъде изострено общественото мнение към проблема на изоставените деца, се обърнахме към Българска национална телевизия /БНТ/ и с редовен договор започна взаимното изготвяне на телевизионна серия, наречена "Заедно". Ангажирахме се с подготвителния етап на предаването, който включва доста на брой и трудни за реализирани неща като: подбор и подготовка на децата, избиране на репертоар, хонорари и командировъчни на педагози, авторски хонорари на композитори и аранжори, поемане на разходите на децата по време на записите в София и изплащане на договорената с БНТ сума от 150 000 лв. Подготвеното първо предаване носи идеята за богатството на нашия национален фолклор.

С изненада научавам, че предаването няма да се излъчи и че договорът между фонд "Райна Кабаиванска" и БНТ е едностранно анулиран от Ваша страна. Първата ми мисъл е за огорчението и разочарованието на децата, които всеки ден чакат да се видят.
Г-н Гранитски, аз бих искала да подчертая факта, че фонд "Райна Кабаиванска" живее и се издържа почти изключително с мои лични финансови средства. Като всяка благотворителна фондация ние приемаме вноски и помощ от частни лица и обществени организации. Само и изключително като благотворителност фондация "Отворено общество" администрира техническия и юридическия аспект на фонда без абсолютно намесване и влияние върху решенията ни. Аз лично нямам време и нямам специфичната подготовка, ето защо приемам с благодарност щедрия им жест.

Искам да вярвам, че писмото ми ще изясни едно недоразумение и поне първото предаване на "Заедно" ще може да бъде излъчено.

Сигурна съм, че заедно ще можем да реализираме добри и полезни неща за изоставените деца, убедена съм, че трябва да бъдем заедно в името на доброто им.

От моя страна аз Ви предоставям моето сътрудничество и оставам на Ваше разположение.

С уважение и пожелания за грамадни успехи.

РАЙНА КАБАИВАНСКА

Торино, 19 септември 1995 г.

/Пресслужба "Куриер"/

14:30:00
26.09.1995 г.

Редактори: Нина Гаврилова - деж. ред.
                    Валентина Игнова
Технически изпълнители: Иванка Тодорова
                                           Галина Дамянова
Комплексна обработка: Издателски комплекс БТА

Copyright © Пресслужба "Куриер", 1995 г. Всички права запазени. При препечатване или използване на материали от този бюлетин позоваването на Пресслужба "Куриер" е задължително!