София, 11 февруари 1994 година
Брой 30 /1075/

София, 11 февруари - Следва предоставеният за разпространение пълен текст на:
ВСТЪПИТЕЛНО СЛОВО /ЧАСТ ПЪРВА/ НА ПРЕЗИДЕНТА НА КОНФЕДЕРАЦИЯТА НА ТРУДА "ПОДКРЕПА" Д-Р КОНСТАНТИН ТРЕНЧЕВ, ПРОИЗНЕСЕНО НА ТРЕТИЯ РЕДОВЕН КОНГРЕС НА ОРГАНИЗАЦИЯТА /8 - 12 ФЕВРУАРИ 1994 Г., СОФИЯ/.

УВАЖАЕМИ ДЕЛЕГАТИ НА ТРЕТИЯ РЕДОВЕН КОНГРЕС,
СКЪПИ ГОСТИ ОТ СТРАНАТА И ЧУЖБИНА,
БРАТЯ И СЕСТРИ,

Днес на мен като президент на конфедерацията се пада нелеката задача да направя анализ и да дам оценка за дейността на нашата организация и на събитията в България през изминалия двегодишен период.

Един период, през който нацията преживя много разочарования и загуби много илюзии. Един период, в който всички осъзнаха, че демокрацията е труден и мъчителен процес, особено когато следва да се изгради върху комунистически руини и изпепелената душевност на българина. Преди две години в същата тази зала нещата изглеждаха по-оптимистични, а и не можеше да бъде другояче. Бяхме опиянени от двете изборни победи - парламентарната и президентската, извоювани с решителната намеса на конфедерацията. Очаквахме, че дългоочакваният преход най-после ще се осъществи и България ще тръгне към своята нова и по-щастлива съдба. През изминалия двегодишен период България бе ръководена от две правителства. Днес всички ние, всички български граждани, берем горчивите плодове от тяхното управление. Първото правителство бе правителството на Съюза на демократичните сили /СДС/. Едно дългоочаквано правителство, едно правителство, за което всички вярвахме, че ще поведе България по жадувания демократичен път. За съжаление обаче проблемите с това правителство започнаха твърде скоро. Всъщност проблемите бяха започнали далеч преди това, по простата причина, че ключовите фигури в новия кабинет бяха хора, с чиито действия имахме възможността да се запознаем още при коалиционното правителство на Димитър Попов. И нека днес никой да не се опитва да чете историята по обратен ред, защото, ако се разгърнат вестниците от периода след стачката срещу Луканов, ще видим недвусмислено, че СДС бе против участието в коалиционно правителство. Но някои хора, водени от желанието да попаднат на всяка цена в структурите на властта, през главата на съюза се включиха, и то на ключови места в компромисния коалиционен кабинет. По-късно същите тези хора останаха и в правителството на СДС, което явно при сформирането на екипа е било повлияно от илюзията за техния професионализъм. Не случайно конфедерацията поиска техните оставки още на Втория редовен конгрес, тъй като нашите федерации и синдикати изпитаха пряко върху себе си, върху своите членове ефекта на министерския "професионализъм". Това бе и началото на конфликта със СДС, конфликт не принципен, а конфликт личностен, конфликт неинспириран от нас. На какво се основаваха нашите критики и какви бяха нашите аргументи срещу така наречените "стари министри"? Ние искахме от правителството на СДС една ясна и точна програма, защото право на всяка нация, на всеки член на обществото е да знае накъде ще се развива страната, чийто гражданин е. Такава програма бе отказана, и то най-вече под натиска на споменатите "компетентни" министри.

Втората конфликтна точка бе отказът от диалог, един акт, който учуди цялата синдикална световна общественост, тъй като не случайно чрез създаването на Международната организация на труда от 20-те години и правителства, и работодатели, и синдикати доказаха, че са осъзнали ползата и необходимостта от един такъв диалог, в който могат да се поставят проблемите, могат да се обсъдят и може да се потърси едно добро и адекватно решение на всеки един от тях. Тази доказала своята удачност международна практика бе изоставена по неясни причини и доведе до едно изостряне на отношенията между синдикати и правителство, от което в крайна сметка никой не спечели. Макар че под натиска на конфедерациятапрез май 1992 г. бяха предприети правителствени промени и министър Пушкаров бе отстранен от заемания пост, нещата не се промениха съществено. Не се промени един от основните конфликтни моменти между промишленото министерство и конфедерацията, а именно запази се упоритата защита на отявлени номенклатурни кадри по места и конфедерацията, която винаги е била за декомунизацията на дело, а не само на думи, не можеше да подмине с мълчание този факт. Впоследствие бившият министър и депутат на СДС напусна Парламентарната група на съюза и много от депутатите осъзнаха, че нашите аргументи срещу поведението и политиката на това лице са били основателни, но за съжаление твърде късно. Конфликтът с министър Костов бе най-вече на база политиката по доходите и упоритото нежелание на същия да договори с нас механизъм за компенсации, за да може изстрадалото население да бъде поне частично облекчено и защитено от галопиращата инфлация. Тук няма да се спирам на редица факти и обстоятелства, на редица действия на министри от кабинета на СДС, сред които ярко се откроява фигурата на министър Костов, които чрез действията си са целели по един или друг начин не само да затруднят работата на нашата организация, но и са предприели действия, за щастие безуспешни, за които Парламентарната комисия, наречена за по-кратко Комисията "Крулева", съвсем скоро ще се произнесе и за които действия вече писа периодичният печат. Тези действия, които не желая да коментирам, тъй като в голямата си част са били персонално насочени срещу мен, не правят чест на едни хора, претендиращи да бъдат демократи. В една или друга степен реформата, която очаквахме да ускори своя ход при правителството на Филип Димитров, на практика напълно спря. Започна един процес на тежка криза и разпад в държавните институции, един процес, чийто краен резултат бе загубата на мнозинство в парламента и свалянето на правителството. През този период се очертаха някои основни акценти, а именно парализа на държавния апарат и липса на алтернатива във всички сфери на обществено-икономическия живот. Тези нерадостни констатации бяха отразени в редица наши декларации, становища и други документи, но за съжаление неопитните министри от кабинета не обърнаха достатъчно внимание на нашата загриженост и предупреждение. Един от големите проблеми, на който се натъкна правителството на СДС, бе обстоятелството, че съюзът въпреки предизборните прогнози на редица институции за спечелване на изборите през октомври 1991 г. не сформира правителство в сянка. Това доведе до парадокса министрите в кабинета да са от СДС, а техните заместници и по-низовите ръководители да бъдат старите партийни кадри. Абсурд е при такава конфигурация на личностите в държавния апарат да се очаква неговото адекватно функциониране и провеждане на политиката на СДС. Аз считам, че макар и като оправдание да може да се посочи липсата на управленски опит и краткото време за подготовка, то следва да се отбележи, че такава отговорна дейност като управление на държавата е нещо, към което следва да се подхожда много сериозно, защото този, който държи в ръцете си кормилото на държавата, може да я поведе към едно по-добро бъдеще или към пълна катастрофа. В резултат на всички тези неудачи, погрешни ходове, прекалени емоции правителството на Филип Димитров бе заменено със свръхкомпромисното, ако мога така да се изразя, правителство на Любен Беров.

София, 8 февруари 1994 г.

/Пресслужба "Куриер"/

*  *  *

София, 11 февруари - Следва предоставеният за разпространение пълен текст на:
СТАНОВИЩЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ СЪВЕТ НА АЛТЕРНАТИВНАТА СОЦИАЛЛИБЕРАЛНА ПАРТИЯ ПО ПОВОД НА ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ.

Политическият съвет на Алтернативната социаллиберална партия оценява ситуацията в страната като критична за българската държавност.

Този път съдбата на българското правителство не бива да бъде топка за игра или разменна монета в ръцете на която й да било политическа сила или на отделни личности.

Никога досега перспективата за развитието на държавата не е била в толкова съдбоносна зависимост от съществуването на правителството и парламентарната подкрепа на неговите действия. Без правителство и парламент, без бюджет и програма за приватизация, без гарантиран мандат за преговори с международните финансови институции държавата няма разумна алтернатива.

Правителствена и парламентарна криза, избори веднага ще поставят на карта съдбата на цялото ни общество.

Алтернативната социаллиберална партия подкрепя днес това правителство и неговите намерения, за да гарантира вътрешната и международната стабилност на България.

София, 8 февруари 1994 г.

/Пресслужба "Куриер"/

*  *  *

София, 11 февруари - Следва предоставеният за разпространение пълен текст на:
ДЕКЛАРАЦИЯ НА НЕОКОНСЕРВАТИВНАТА СИНЯ ПАРТИЯ ВЪВ ВРЪЗКА С ДЕЙНОСТТА НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ И ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКОТО ПОЛОЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ.

Кризата, в която България изпадна, продължава да се задълбочава. Нейните прояви са навсякъде: спад на икономиката, ръст на инфлацията, обезценяване на националната валута, бедствено положение на големи социални слоеве. Невижданият ръст на престъпността се толерира от полиция, съд, следствие и прокуратура, които само си прехвърлят обвинения в бездействие. Умишлено се забавя поземлената реформа.

Правителството на Любен Беров със своите действия и най-вече с бездействието си показа, че е неспособно да изведе страната от кризата. В опитите си да управлява то се показа като некомпетентно, демагогско и разчитащо на конюнктурна подкрепа на сили с противоречиви интереси. Правителството измами пенсионерите със 73% фалшиво увеличение на пенсиите.

Неоконсервативната синя партия /НКСП/ е за демократична държава с авторитетни и стабилни ституции и за висок морал в обществено-политическите отношения. Партията настоява за незабавни законодателни мерки, които да защитят достойнството и да гарантират живота и имуществото на гражданите. НКСП е за връщане на земята в реални граници и за реална приватизация.

НКСП е за създаването на мощен антикомунистически блок, включващ един обновен и преодолял илюзиите и грешките си Съюз на демократичните сили, Български земеделски народен съюз /БЗНС/, формациите на монархистите и всички онези сили, които вече на дело са доказали своята значимост в обществения живот.

НКСП е за предсрочни избори, защото само те могат да гарантират идването на власт на обединения антикомунистически блок и да го превърнат в гарант на реформите в нашата страна.

Пловдив, 5 февруари 1994 г.

/Пресслужба "Куриер"/

*  *  *

СПЕЦИАЛНО ПРИЛОЖЕНИЕ

ДОКЛАД /ЧАСТ СЕДМА/ ЗА БЪЛГАРИЯ НА "ХЕЛЗИНКСКАТА КОМИСИЯ" НА КОНГРЕСА НА САЩ /СЕПТЕМВРИ 1993 Г./, ПРЕДОСТАВЕН НА РЕДАКЦИЯТА ОТ ЗЕЛЕНАТА ПАРТИЯ В БЪЛГАРИЯ.

ДЕКОМУНИЗАЦИЯ - ПРОЦЕСИ И ПРОБЛЕМИ

Докато в областта на правата на личността бяха регистрирани значителни постижения, доста въпроси възникнаха във връзка със задържането в предварителен арест на бившия министър-председател Андрей Луканов, изразено бе и известно съмнение за възможен натиск и намеса по време на следствията срещу бившия български диктатор Тодор Живков, и някои от останалите комунистически лидери от висок ранг.

Някои от висшите комунистически ръководители бяха съдени и получиха присъди, включително и Тодор Живков, който бе признат за виновен през 1992 г. по обвинение за неправомерно използване на държавни фондове и осъден на седем години затвор. В момента са в ход още няколко следствия, по които той е привлечен като обвиняем, включително и за ролята си в насилствената асимилаторска кампания спрямо етническите турци. През август 1993 г. Живков бе обвинен и за предоставянето на средства от държавните фондове на леви правителства и комунистически партии в чужбина. Други 21 държавни и комунистически ръководители, включително и бившите министър-председатели Андрей Луканов и Георги Атанасов също са подсъдими за отклоняване на средства.

През октомври 1992 г. последният комунистически министър-председател на България Георги Атанасов и бившият министър на икономиката Стоян Овчаров бяха осъдени съответно на 10 и 9 години за присвояване на държавни средства в края на 80-те години. Както се очакваше, тези и други осъдени бивши висши чиновници твърдят, че процесите са несправедливи и политически мотивирани, макар че наблюдателите смятат, че всички процедури по време на процесите са били спазени.

Други бивши висши ръководители - предишният заместник-премиер Григор Стоичков и бившият заместник-министър на здравеопазването Любомир Шиндаров, бяха осъдени през 1991 г. съответно на три и две години затвор за прикриване на информация за последиците от инцидента в атомната централа в Чернобил.

През юни 1993 г. главният прокурор на републиката Иван Татарчев поиска смъртна присъда за четирима бивши надзиратели в български трудови лагери за изключителна жестокост, проявена в лагера в Ловеч в периода 1959-1962 г. Защитата протестира по законността на този процес, като се мотивира с факта, че определената от българските закони давност от 20 години е изтекла. Възраженията бяха отхвърлени от Татарчев, който смята, не по това време в страната не е имало нормална правна система и че не може да има давност за "престъпления срещу хуманността". /Бележка: един от обвиняемите умря в края на юли 1993 г. - процесът трябва да се възобнови през септември./

В Русе е в ход и процес срещу петима бивши висши служители от службите по сигурността за това, че са употребили без необходимост сила и са задържали етнически турци в импровизирани трудови лагери през 1989 г. Според Радио Свободна Европа това е първият процес срещу държавни служители за действията им по време на насилствената асимилаторска кампания.

През юли 1992 г. бившият български министър-председател и лидер на социалистите Андрей Луканов бе обвинен в неправилно използване на държавни средства, отнет му бе депутатският имунитет и той беше арестуван и изпратен в затвора. Луканов протестира, като се аргументира с твърдението, че не може сам да носи отговорност за решения, които са били взимани общо от бившето българско правителство.

Някои чуждестранни наблюдатели, включително и от Хелзинкската комисия, изразиха известна загриженост относно обстоятелствата около този предварителен арест, като се позоваха и на здравословното му състояние. През декември парламентът гласува в полза на отнемане на правото на правителството да арестува Луканов. Той беше освободен и му бе позволено да се върне в парламента. През 1993 г. обаче срещу Луканов бе предявено обвинение за ролята му при предоставянето на валута, оръжие и друга помощ на чуждестранни комунистически организации.

През януари 1993 г. парламентът гласува в полза на отнемането на депутатския имунитет на бившия лидер на Българската социалистическа партия /БСП/ Александър Лилов, който е и бивш ръководител на Българската комунистическа партия. Обвиненията срещу него са същите като срещу Луканов. БСП остро протестира и обяви парламентарното решение за политически мотивирано.

Тези опити да се търси отговорност от бивши висши ръководители за грешки от миналото трябва да се смятат за част от общия процес на демократизация в България, се твърди в анализ на Радио Свободна Европа за българското комунистическо наследство.

В резултат на този процес много хора имат възможност да научат за неща от миналото, които преди са били скривани. Тези, които ще започнат евентуално да пишат наново следвоенната история на България, ще получат безценен материал. А в по-далечна перспектива ще се спомогне за възраждането на уважението към закона и моралните ценности. /18/

Други обаче разглеждат тези процеси по-скоро като политически мотивирани опити за отмъщение, отколкото като усилия да се раздаде правосъдие. Като се има предвид доста сложната политическа обстановка в България сега, дори и най-внимателното водене на тези процеси вероятно ще се посрещне с критика.

Известно разбиране бе изразено по отношение на предложения закон, който бе осигурил амнистиране на няколко хиляди обвинени в криминални престъпления, осъдени от Народния съд през 1944/1945 г. Докато много от тези хора са били затворени по политически причини, имало е и такива, осъдени за действителни престъпления, свързани с войната. През април 1992 г. Европейският парламент прие резолюция, която призоваваше правителството да оттегли този свой проект поради недостатъчната му прецизност.

ДЕКОМУНИЗАЦИЯ

Процесите срещу висшите ръководители от комунистическата ера са само един елемент от усилията на България да се прости със и да преодолее наследството от комунистическото минало. Този процес обикновено се определя като декомунизация. Както в останалите страни от Централна и Източна Европа, именно политиката на управляващата комунистическа партия е причината за масовото нарушаване на човешките права, да не говорим за икономическата и екологичната разруха. Признавайки банкрута на тази своя политика, през 1990 г. Българската комунистическа партия смени името си на Българска социалистическа партия /БСП/, а през 1991 г. дори пое отговорността за икономическите трудности в страната. Скоро след падането на Живков бяха осъществени мерки за декомунизация - деполитизация на полицията и армията, освобождаване на много висши служители от Министерството на вътрешните работи и ликвидирането на организациите на комунистическата партия по месторабота.

През есента на 1991 г. БСП бе обвинена в масово присвояване на средства от държавата в периода от 1944 г. до 1990 г. и повечето от финансовите й сметки бяха замразени от българския Върховен съд. От друга страна, опитите за юридическа забрана на БСП завършиха с пълен неуспех. Например през март 1993 г. Върховният съд гласува против приемането на закон, който да обяви БСП за незаконна.

Усилията за декомунизация бяха особено силни по време на управлението на правителството на Съюза на демократичните сили /СДС/, ръководено от Филип Димитров. Тогава бяха предприети стъпки за изтласкване на привържениците на комунистическата партия от възловите им места в гражданската сфера. Тези стъпки включваха изхвърлянето на неквалифицирани работници или на такива, които бяха получили работата си само поради заслугите си към партията.

Българският парламент утвърди закони, които изключваха възможността някои категории хора, свързани с комунистическия режим, да заемат определени служебни длъжности /т. нар. прочистване/. Най-значителният от тези закони е Законът за банките, приет през март 1992 г., който забранява на бивши комунистически функционери и някои други категории хора от комунистическия режим да заемат високи постове във финансовия сектор. През юни 1992 г. процесът на прочистване бе продължен със Закона за пенсиите, който забранява на бившите комунистически функционери да получават пенсии. Но тези проекти бяха отхвърлени през юли 1992 г. от Конституционния съд, който се аргументира с това, че се нарушават няколко положения от българската конституция, включително член 6, който забранява дискриминация поради политически пристрастия.

През декември 1992 г. парламентът прие един доста спорен закон, предложен от СДС - закона "Панев”, наречен така по името на автора му, който изискваше да се изключат от ръководни длъжности академичните кадри, които са служили на комунистическата партия. Законът забранява на учените, които са били твърде близко до комунистическата партия, да заемат ръководни длъжности в науката и в областта на научните проучвания в продължение на пет години. Законът не предвижда да се предявяват някакви по-нататъшни мерки срещу въпросните хора и не съдържа достатъчно гаранции за конфиденциалност и достъп до материали. Веднага след приемането на закона 102-ма парламентаристи, към които се присъедини и президентът Желю Желев, се обърнаха към Конституционния съд с искане да се отхвърли законът. През февруари 1993 г. Конституционният съд с малко мнозинство прие, че законът не противоречи на конституцията, с което доста учуди активистите на движенията за човешки права и правните специалисти. Последваха многобройни, засега все още неуспешни опити да се преразгледа законът, за да се ограничат поне хората, които ще бъдат засегнати от него.

/Пресслужба "Куриер"/

12:20:00

Редактори: Нина Гаврилова
                    Цанка Стойчева - деж. ред.
Технически изпълнители: Траянка Каличкова
                                           Цвета Любомирова
Koмплeкcнa обработка: Издателски комплекс БТА

 

Copyright © Пресслужба "Куриер", 1994 г. Всички права запазени. При препечатване или използване на материали от този бюлетин позоваването на Пресслужба "Куриер" е задължително!