Интервю с Васил Василев Николов^[1]

Село Синитево

 

Разговора водят:

Пенка Р. Найденова

Надка С. Христова

 

Касета 1, част 1

НАЧАЛО:

 

П: Вашето име първо?

В. В: Васил Василев Николов

П: Коя година сте роден?

В. В: 1925 г., на 71

П: 1925 г., а какво образование имате сега?

В. В: Основно. Аз съм ходил и в гимназията, ама не я завърших.

П: Значи основно. Четвърто отделение…

В. В: Не е четвърто. Прогимназията. Прогимназиален 4, 5 клас карах, но не ги изкарах. Един клас съм ходил във гимназията, но тогава пишете го основно образование. То основното е, вие трябва да го знаете, е да завършиш прогимназия. До четвърто отделение е на самото училище. Тогава вие го не знаете как е. Почвате още от първи клас — второто отделение. Беше така: 1-во отделение, 2, 3, 4, после 1-ви клас, 2-ри клас, 3-ти клас…

П: Преди това. Нас специално ни интересува един период — около 39 г. Тогава бил ли сте член на някаква кооперация?

В. В: На Сестранката, но то баща ми беше член в нея.

П: Какво е това?

В. В: Това е търговска. Изкупува и продава — като магазините.

Н: Какво изкупува?

В. В: Купуват продукти, за да купуваме ние от тях в кооперацията.

Н: Какви продукти са били?

В. В: … ориз, такива работи сме купуеали от нея.

Н: А какво сте давали?

В. В: С пари сме си купували. С пари само, че сме членове на кооперацията. Даже и сега съм член на същата организация. След баща ми аз станах член.

П: А по-късно? Някъкв член на организацията бил ли сте?

В. В: След девети съм… Преди девети, имаше читалище, но не съм бил.

П: Около 1939 г.

В. В: Около 39 не съм, аз тогава бях на 13–14 години.

П: А на колко години сте започнали да работите?

В. В: Ами започнах селската работа около 1942 година.

П: Това какво ще рече, на колко години сте били?

В. В: Ами от 1925 до 1940–15,16 години. На 16 години съм започнал да работя.

П: А след това какво сте работили?

В. В: Земеделие. Частно съм работил до 56 година — сме работили земеделие. 45 — та година съм се оженил. Имахме 100 декара земя.

П: Частна, собствена

В. В: Частна собственост. Като от тях имаше 7 декара гора, не, а 10 имахме. Тя беше в съседното село — Огняново. Там беше гората. И до 7–8 години национализираха и я изсекоха.

Н: А само с жена ви ли сте живели в къща?

В. В: А, майка и баща имах. Баща ми беше железничар до 48 година, след това се пенсионира.

Н: Те на училище ходили ли са?

В. В: He. Баща ми е ходил на училище, колко е ходил — не знам, но той 23-та година е бил кмет по време на Стамболийския преврат и са го били след това.

Н: А баба, дядо, братя, сестри?

П: Които да са живели заедно с вас в къщата?

В. В: Не. Аз помна 39-та година сме се отделили от чича, моя дядо не го помня. Баща ми са трима братя, едния не го помня — той почина много млад; единия почина след баща ми, той е по-малък. Не трима, а четирима са по право де — забравих единия.

Н: И с какво се изхранвахте?

В. В: Само със земеделие.

П: А вие братя, сестри имате ли?

В. В: Аз имам само един брат.

П: И сте живели само четирима в отделна къща, заедно с бабата и дядото?

В. В: Заедно в отделна къща, не тая. На близо имахме стара къща. 36-та година са разделихме. 36-та са разделихме в друга къща. Ние се отделихме само с брата и майка ми, и баща ми. Ние ходехме на училище само двамата.

Майка ми си беше в къщи — домакиня, баща ми ходеше по ЖП — то и нивите ги даваха на хора да ги работят.

П: 3начи под аренда сте ги давали?

В. В: Под аренда.

Н: А горе — долу колко земя сте имали, в декари ако може?

В. В: В декари аз казах — 100 декара сме имали.

П: А освен със селско стопанство, с друго нещо препитавали ли сте се? Допълнително? Търговия?

В. В: Търговия — не, освен на баща ми заплатата — друго не.

П: Ами много хора от селото говорят, че са гледали тютюн, лозя…?

В. В: Еми те това е земеделието.

Н: Малко повече да ни разкажете?

В.В: Садим тютюн, от тютюна сме взимале пари, садили сме царевица, слънчоглед, памук, жито ечимик, садили сме и коноп.

П: Да. Става въпрос , че нещата, които сте гледали и сте обработвали земята — някой от тях сте продавали?

В. В: Еми продавали сме!

П: Не само за лично ползване.

В. В: А-а не за лично ползване, как. Тютюна не беше за лично ползване. Лозя ние нямахме. Лично за нас нямахме. Имахме 1 декар лозя, той си беше само за нас. И жито под аренда като сме давали, те изкарат — половината на нас дадат, да има колкото за нас. Даже по ония времена от 41-ва година почнаха големите наряди и едва стигаше за нас.

Н: А кой ви е работил?

П: Какви работници сте имали?

В. В: Две семейства. С малко имот взимаха работници да им работят.

П: Как им плащахте на тях?

В. В: Нищо не им плащахме. Те си орът, сеят, жънат и после дадем житото.

П: 3начи в натура.

В. В: Всичко в натура.

П: А от вашето домакинство със земеделие, колко хора са се занимавали?

В. В: Еми колко — брата не се е занимавал. Ние със жената и баща, ми, след като се пенсионира, и той се занимаваше, помагаше — на 60, 65 г.

П: Ами семействата, които ви обработваха земята, постоянно ли се занимаваха или от време на време?

В. В: Постоянно — все едни и същи. Две семейства ги обработваха постоянно, те ги работеха от 36-та до към 45-та година. Но не всичката земя, една част и ние си я работихме. Като не можем — малко сме, ние малки. После се ожених, аз отидох войник и пак имаше. След 47-ма година си я взимахме ние. 46–47-ма година си я взимахме и си я обработвахме мие тогава.

П: А имало ли е хора от вашето село, които да работят в друго село?

В. В: Не в друго село нямаше.

П: А гурбетчии?

В. В: Гурбетчии не имало.

П: А да знаете някой от вашето село да е ходил на гурбет по други села да работи?

В. В: Ратаи им казваха тогава.

П: Да. Имало ли е? Спомняте ли си вие?

В. В: В село имало е такива момчета, които в село са работили и те са малки, овчари са били.

П: 3начи са идвали от друго село да работят?

В. В: При нас са ходили. Ние примерно сме водили момичета от пазарджишки села да ни берат тютюн. Един — два месеца най-много и им плащаме.

П: Пак с пари?

В. В: С пари, да.

...............

(записът е лош)

...............

П: Продължаваме сега с местностите. Казахте за местността „Заклан човек“, в която е бил намерен заклан човек и от там и идва името. И там са пасли козите.

В. В: И говеда са пасли там. Имаше „Дълбоко дере“ и то е до „Заклан човек“. Други — „Малкото меше“…

Н: Това пасище ли е?

В. В: Пасище, пасище.

П: А „Малкото мешие“ до „Голямото мешие“, дето ги е разделял път.

В. В: Да, път ги разделя."Малкото меше“ беше голо. Нямаше дървета по него.

П: То някъде към „Еленин връх“ ли е?

В. В: Да, малко на север.

П: Вие ще ни го начертаете тук!

Н: Гора или пасище?

В. В: Пасище.

П: А някакви ограничения при сезоните да е имало — да речем през пролетта няма да се пасат в еди-коя си местност говедата.

В. В: Не, не е имало. Такива ограничения не е имало при нас. Ако имаше някъде залесено, то не беше в село, а в Три място — залесили са го с борчета и горските не даваха.

Н: Овцете как сте ги пасли по-специално?

В. В: Пак така. Събират са двама или трима са събират. Набъркват ги, мешат ги, пасат ги и се сменяват.

Н: А при вас да е позната думата „сагмал“?

В. В: Да.

Н: Да ни кажете повече какво означава?

В. В: „Сагмал“ са тия овци, които са се обягнили и са доят. А другите, дето не са доят, са шилета, ялови овци — не се доят.

П: А думата „фонд“ да използват при вас?

В. В: Не.

П: Мера? На какво казвате мера?

В. В: Мера. Свободните мери, където пасем животни.

П: Това пак ли са общински земи?

В. В: Общински са. Общинска мера.

П: А „бранище“, познато ли е във вашето село?

В. В: Не. Нещо, което не се използва.

П: Не знаем как е. В отделните краища различно значение има. Кажете имало ли е по горите, местностите билки?

В. В: Не сме имали такива билки. Ходили са тука цигани за билки.

П: А знаете ли какви билки е имало?

В. В: Не мога да ви кажа. Знам, че са ходили циганите за дива ружа. Други билки не знам тук.

Н: А продавали ли са ги?

В. В: Не, те са ги взимали не за лично ползване, давали са ги. Ама тука наскоро.

П: А гъби едно време да сте брали?

В. B: Нe. И гъби не!

П: Разбрахме обаче, че риболов е имало. Марица е била пълна тогава.

В. В: Марица си имаше риба тогава.

П: Каква риба?

В. В: Мряна имаше повече. Кефали имаше, но мряната беше повече.

П: Като сте имали гори едно време, ловували ли сте?

В. В: На лов са ходили. И сега ги има.

П: И какво…

В. В: За зайци, яребици, пъдпъдъци. Други — диви свине — няма. Лисици са ловили.

П: В общинските гори?

В. В: Ми те са общински. Е в общинските — навсякъде.

П: А някакви ограничения да е имало? Да кажем, частниците да са били против да се лови в тяхната гора?

В. В: Няма такова нещо. Ние не сме имали такива гори — тука беше общинско. Бяха частни гори, но там какво да се задържи — нищо.

П: Значи в общинските гори ловът е разрешен — няма ограничения?

В. В: Има сезонни. Има сезони, когато трябва да се бият зайци, пъдпъдъци, яребици.

П: А имало ли е сезони, в които се е ограничавал ловът?

В. В: Да, има.

П: Забранява се?

В. В: Забранява се въобще лов да няма. Кога се размножават пернатите животни — не дават, лятно време — не дават.

Н: А ако някой все пак наруши и ловува?

П: Какъв контрол е имало?

В. В: А, има и такива. Ами контрол има — те си имат дружинки.

П: Горски имало ли е?

В. В: Горски си имаше.

П: Него кой го назначава?

В. В: Те са от горското. В село няма.

П: Тези, който са нарушили ги наказват.

В. В: Еми, като ги хване, ги наказва.

П: А знаете ли как ги наказваха?

В. В: Не знам. Не са ме наказвали. Не съм ловджия и не знам.

П: А при толкова много гори имало ли е изсичане? За гола сеч?

В. В: Секли сме ги, секли сме ги и след това там се забранява да се пасат козите.

П: За да се посади нова гора?

В. В: Не, за да се посади нова гора.

П: Ами защо?

В. В: За да изкара дъбовата гора. Иначе за нова гора — не.

П: Ами нарушителите наказвали ли са се?

В. В: Ще ги накажат, ако ги хванат.

П: Кой ги наказва? Общината?

В. В: Горският.

П: Горският пак той. А да знаете случай на опожаряване на гори?

В. В: Имали сме.

П: Имали сте. И какво? Бихте ли ни разказали по-подробно.

В. В: Е, к'во да ви казвам. То по-рано немаше пожари. Те сега напоследък почнаха.

П: Добре, но в случай на пожар какво правите?

В. В: В случай на пожар камбаната бие и хората излизат.

П: Организира се цялото село.

В. В: Организира се цялото село.

П: И какво? Ходите да гасите?

В. В: Да ходили сме да гасим. Даже тука и къщи са горели. И пак така, докато дойде пожарната селото се е събирало.

Н: Ама тогава е имало пожарна?

В. В: Не пожарна… имало е, може би и да е имало, ма не съм виждал даже да е идвала пожарна. Но тука са горели обикновено къщи. Не си спомням, сайваните са горели.

П: Когато ползвахте гората за обща сеч, за домакинство, плащахте ли някаква такса?

В. В: Май че сме плащали. Ама какво сме плащали — не знам.

Н: А някой да е ползвал безплатно, да кажем?

В. В: Не.

П: Безплатно — не.

Н: Не се е раздавало дърва безплатно?

В. В: Не. Безплатно дърва не са се раздавали.

П: А оттам може ли да си вземете за дървен материал — от гората?

В. В: Не, ние нямаме такава гора за дървен материал. Те бяха за дърва. Обикновенно за дърва, дъба не може да…

Н: Да си направите къща и ви трябва дървен материал, откъде ще си вземете?

В. В: Купувахме.

Н: Откъде сте купували?

В. В: От пазара. В Пазарджик имаше магазини и материал, колкото щеш. Стига да имаш пари да си купиш!

Н: А шума от гората да сте ползвали?

В. В: За листници?

Н: Да, листници правили ли сте?

В. В: Не, не сме правили. Ние не сме такива животновъди. Всеки си имаше по 30–40 овце — по-голямо семейство, някой по 10–15, даже имаше големи семейства с по 100–150 овце, но те имат и много ниви и си изкарават.

Имат си и люцерна и сено.

П: Да, а имало случай да се изкореняват горите, за да се направи обработваема земя?

В. В: Не.

Н: Думата „бранище“ позната ли ви е?

В. В: Не.

П: Попитахме ви за общинските земи. Кой има право да ги ползва? Хора, които са бедни и не им достига земята ли?

В. В: Те си взимат. Тези, които имат земя, защо им е да вземат? Плаща си там.

П: Как става взимането на общинската земя — чрез търг или общината така решава?

В. В: Общината така решава. Има някой, които дават молби да вземат ниви.

П: И те си вземат определени декари колкото им трябват? Имало ли е някакво ограничение — например повече от 5 декара нямаш право да получаваш.

В. В: Не знам дали е имало такова ограничение.

П: Значи можеш да вземеш — колкото имаш нужда?

В. В: Да.

П: Реките, водите, пътищата — това общинска земя ли беше, или на частниците?

В. В: Реките са общински реки, пътищата — всичко е на общинска мера.

П: А воденици, мелници, теоавици — да е имало такива неща?

В. В: Не.

П: Нищо, ами на воденица, да кажем, къде сте ходили?

В. В: На воденица много пъти съм ходил. В Огняново имаше воденица…, в Пазарджик имаше воденица, в Куртово Конаре имаше воденица. Там съм ходил, като ожънеме и приберем, и есенно време кат се посее, товарим колата с жито и ида да си смела брашно за цялата година — от зимата за есента, и си смела за добитъка. Ние нямахме такова, сега във всяка къща има ярмомелка.

П: Как сте плащали на воденица, тепавица — с пари?

В. В: Не, те взимаха — уем му казваха.

П: Какво е това?

В. В: Това е даваш на 100 килограма жито, примерно даваш 10 кг жито да си плащаш.

Н: Една десета от това…

В. В: Една десета ли беше — не мога да си спомна. Така вършачката взимаше. Дойде вършачката у нас. Две вършачки имахме у село.

Н: Какви са били — частни?

В. В: Частни. Парни машини и ходеше от къща на къща. Ние си прекарахме снопито у нас.

Н: А какво сте плащали на тях?

В. В: На вършачката пак плащахме така — със жито, уем му казвахме. Броят колко крини жито са изкарали и на чувалите.

Н: А ще ни кажете ли как сте си помагали тогава?

В. В: Ами помагали сме си така: Като почне вършачката — дойде у някоя къща и извика 10–15 човека и дойдат увършат му. След това отива у другия двор. А ако си извикал от там работници, ще идеш да му помогнеш.

Н: Плащали ли са на тези хора?

В. В: Не.

П: Това си е помощ.

В. В: … е му казват „отвръдки“…

Н: Какво е това „отвръдки“?

В. В: Отвръщам му. Той е дошъл у мене, работиме на машината. Отиде у тях вършачката, отида и аз да му помогна.

Н: Ако си строиш къща пак ли така?

В. В: 3а къща — идват, идват. Викат младите така. Ние строихме една голяма къща… После те като строят.

П: Ами, освен така да си помагаме помежду си, да сте помагали общо всички за селото? Ето както казвате за пожара в гората, така например училището тогава се е строяло? Помагали ли сте вие?

В. В: Училището — 32-ра година се е строяло, бил съм много малък.

П: А баща ви да е ходил да помага?

В. В: Примерно — да ви кажа за пътищата, правехме, докато немаше асвалта. Организира — ше са прави тая улица. Всеки е длъжен да прекара 2 или 3 коли камъни. Тогава всеки си имаше кола.

П: Каруца?

В. В: Волска кола или конска каруца и Цолкова ти искат. Примерно 2 или 3 каруци камъни за тая улица трябва да се настеле.

Н: Плащали ли са?

В. В: Не, никой.

П: Това си е взаимопомощ.

В. В: То си е за селото. Улицата се прави и всеки е длъжен да прекара камъни, има други, които нямат каруци и ще разтилат камъните, и това е. То тогава валяци немаше. Помня първия път, когато правехме. Такива имаше селото. Аз помна, когато ходех на училище, наште с магарето ме караха. То не можеш да идеш. Тогава се правеше така.

Н: Камъните откъде ги вземахте?

В. В: Камъните — имаше кариера. Па и в баира камъни колкото щеш. Който си има камъни — имаше хора, които си вадеха камъни, има хора, които обират ситни камъни.

Н: Ако искаш камъни отиваш и искаш от тия хора?

В. В: Нема от тия хора. Ако искаш камъни за къща примерно, или си вадил през зимата камъни 1–2 години, трябва да си приготвиш, камъни примерно. Аз помна нас, старите къщи, дето ги правиха. Те я бутнаха 30-та година, кога правих къщата, тате и чичо са ваделе камъни и пролетта ще си ги прекарат камъните и си имаме камъни готови.

Н: Кариерите са общински?

В. В: Кариерата е общинска.

П: Плащано ли е?

В. В: Не е плащано. После почна да се плаща — кариерно право.

П: Ами други такива, освен пътищата общо да сте правили, какво друго?

В. В: Друго нямаме така.

П: 3а училището?

В. В: 3а училището сигурно са помагали тогава. Но аз съм бил малък и не помня.

П: Църквата? Или и тя е стара?

В. В: И тя е стара. 27–29-та година ли е правена — не знам. Бил съм малък.

Н: 3а да се строят тия… трябват пари? Откъде са тия пари?

П: Да сте имали обща каса в селото?

В. В: Не.

П: А кой дава пари?

В. В: Който си има.

Н: Хората, които имат повече пари — дават.

В. В: Прават си къща?

П: Не, става въпрос, когато правите за селото нещо. От къде пари?

В. В: Ние не сме градили. Савета си имаше. Имаше самооблагане.

П: Какво е това?

В. В: Самооблагане — примерно имаме общоселско събрание и рекат по 2 на 100 — не как беше. По 2 лева на месец ли? Не, по 2 ха 100 са взимаше — всеки да даде. Не мога да си спомня.

П: Давате определена сума на общината?

В. В: На общината за селото. Ние сме събирали много такива.

Н: Всички дават по равно?

В. В: Всички дават. Не според дохода ги даваме. Самооблагане — процентово нещо вземаха.

П: Ами като говорехте за общото събрание, кажете ни нещо повече за него? Кой е ходил? Как се е гласувало? Как се е вземало участие? Например: от вашето семейство колко души имат право да участват в него?

В. В: Ми колко души. Те ходат повече възрастни хора. Гласуват нещо.

П: 3а какво се е събирало такова събрание? 3а таксите?

В. В: За самооблагането, за други работи. Ще кажат, че нещо ще се помага, за селото се събират.

Н: Жени ходили ли са?

В. В: Ходили са и жени, ма повече мъже бяха.

П: По седянки вие ходили ли сте?

В. В: Седенки имаше много. През наше време седенки имаше много, за царевица белене — младежите там.

П: Това е един вид помощ.

В. В: Помощ е. Те са момичета. Като се оберат царевиците — има повече царевица и те могат да си ги оберат за ден — два. Извикат си или ако имат млада невеста иде, или ако има момиче в къщата, събере си нейните дружки — 10–15 или 20 момичета и ги вика на седянка да белят царевица. Докъм 12–1 часа. Щото на сутрина отиват от 3 на тютюн. Дадат им една хубава вечеря и си ги изпратят. Повечето момчета ги изпращат.

Н: Жените повечето как са си помагали?

В. В: Не само царевицата, ами и да се тъче.

П: Да се тъче, или покрай сватба да ходят да си помагат една на друга.

В. В: Еми ходят, своите хора си ходят. Свои хора — роднини.

П: Еми ето така, че са си дружки, дето се казва, че са си.

В. В: Дружки дето са си. Те си имат и за сватби по-рано, извикат се — пак свои хора се викат още от четвъртъка, не от срядата се викат, викачки им викат.

П: Какви са тези викачки?

В. В: Шаферки. Те наште им викат викачки, идат, помагат. Ако е за мазане — сега вече няма такива къщи за мазане. Тогава ги мажат, измият, изчистят, едно — друго. И в събота вече започва сватбата.

П: А да е имало тука общински сгради някакви? Хамбари, примерно, някакви сгради?

В. В: Не. Да ги ползва селото?

П: Да.

В. В: Не, не сме имали.

П: Ами нещо общо на селото, не е ли имало?

В. В: Не, не сме имали. После се направи фурна общинска — кооперацията я направи — общинска беше.

П: А вие как оценявате — за вашето домакинство каква е била ползата от общинските земи? Имали ли сте полза?

В. В: Никакава.

П: Не са ли ви били в помощ? Все пак, вие сте ползвали общински земи?

В. В: Е, те ги ползваха наште, защото не бяха си накупилии ниви още. Аз помня това беше още 32-ра година. Като малък знам са ползвали общински. След това си накупиха ниви. То тогава тате и чичо ги е разделил и не ги е обичал и му е дал сичко на сичко 7 декара. И след това те 2-та от 22–23-та година.

 

II ЧАСТ. КАСЕТА 1

В: Тогава се продавали ниви от много пазарджиклии. Все са градски ниви купени. И като са имали ниви са ги купили. Тютюна е вървял много скъпо тогава — 30–32 година.

П: На общински земи вие гледали ли сте тютюн?

В: Не. Знам, че го садяха, ама колко години я работеха тая нива не знам.

П: Става въпрос — едно време, вашто семейство — майка ви, баща ви, както казвате не са имали достатъчно собствена земя, а са ползвали общински земи, значи ви е било от полза. Какво сте вгледали на тия общински земи?

В: Жито, слънчоглед, царевица.

П: А имало ли е достатъчно така, че да можете да продавате? Придобитото от тия общински земи?

В: Те общо с наште и общинските — знам, че наште са продавали нещо — жито на времето. Продавали са, чичо ги караше, татко работеше на ЖП-то, чичо караше жито да продава и аз съм ходил като малък, даже на пазара.

Идват хора — тия от Балкана, дето не произвеждат жито идва, гледа в чувалите, бърка в чувалите, гледа какво е житото и се пазарява.

П: Може ли да се каже, че ако не сте имали общинска земя да не сте могли да живеете нормално? Става въпрос, преди да имате ваша земя.

В: Не може да се живее нормално. Разбире се, че не може да се живее нормално. Даже много хора дето си нямаха ниви си купуваха брашно.

Н: Кой ги е пазил тия общински земи?

П: Имало ли е пъдар, за когото да знаете, че ви пази общинската земя?

В: Не общинската, той общо на селото пази. Той си ги… Пазарява ги общината. 3–4 души пъдаря, есенно време за лозята допълнително се ловят пъдари. Специално за лозята и им плащаме. Даже за лоаята си им плащаме ние.

Н: Как те им плащали?

В: Де да знам как сме им плащали. Те за 2 месеца там ги ловят. И им плащаха там. Примерно, тука имаше един със частни лозя като беха. На 3 места имаше частни лозя все на групи.

Н: В какви местности?

В: Едната местност — „Срещу“ му казваха, там имаше лозя. Едната беше Горния Баир, Игушовия Баир — на тия три места се ловеха пъдарите, по 2 човека, които се сменяваха. Те там си спят и пазят лозята.

Н: Ами ако някой влезе?

П: Как са ги наказвали? Имало ли е такива нарушители?

В: А, имало е, имало е и сега. Той ша открадне да се наяде, ше иде да бере да продава ли мислиш?

Н: Е, ама ако го хване пъдаря к'во го преви?

В: К'во ше го прави? Помежду тях си са разбират, нещо ако е направил голема пакост, оня ша му даде нещо или ше си замълчи — това е.

П: Вие казахте, че е имало на 3–4 места?

В: Имаше пъдари общо за местността. Даже по рано е имало 2 семейства поеха целия кър да го пазят — наематели ги казваха. Където стане пакост, пъдаря плаща ако не е хванал крадеца. Или примерно овчаря е опасъл на некой нивата, лозето е опасъл, ако не го е хванал — той плаща.

Н: На кой плаща?

В: На тоя, на кого е направена пакостта!

П: Частно лице ли го наема тоя пъдар?

В: Съвета му плаща. Ние си плащаме на съвета бисчилик.

П,Н: Какво!?

В: Бисчилик. На бисчията за данък на опазване, към савета. То и сега се плаща, ма сега нема вече и пъдари. Плащаме си на пъдарите, той съвета им плаща, ама ние му плащаме на съвета. Той си ги пазарява, той си ги такова.

П: Добре, а как така става разпределението в тия местности?

В: Ами те си се дялат. Кмета като ги назначи — ти ще пазиш тоя край, другоя ще пази оня край. Всеки си отговаря за местността.

П: Това ми е ясно. Ама точно как е ставало разпределението на краищата, които са пазели?

В: Ми то има пътища, има пътища колкото щеш. Казва — от тоя път надолу ще пазиш ти, дугия ще е нататък, третия нагоре.

П: Да, значи в отделните посоки, винаги да си има.

В: Да си има пъдарин, който да си отговаря. Ако стане някоя пакост, оплачеш се, дадеш молба в съвета — те знаят на коя страна е, и кой е пъдарин — той ще отговаря.

Н: А ако някой е видял нарушител — да кажем чужд човек е влязъл в нивата после какво прави?

П: Обажда ли се на съвета?

В: Не знам. Обажда се някой път, някой път не се обажда.

Н: Вие да сте виждали такива неща?

В: Не.

Н: Да кажем на вас да ви се е случвало?

В: Има — и овчарите правят пакост, к'во ще го правиш. Първо я трябва да съм овчар, па я ше направя.

П: А да знаете някой да е ходил в друго село да работи?

В: Как да ходи?

П: Ами на гурбет.

В: Еми ходили са. Ходили са повечето по ЖП са ходили по гурбет. Такива ратаи не сме имали ние.

Н: Тук не сте имали?

П: Тук имало ли е ратаи от друго село?

В: Имаше. Даже и ние имахме.

П: И я кажете. Тия хора къде са работили?

В: Един имахме ратай и ни работеше. 2–3 години ни работеше.

Н: Един и същи човек?

В: Един и същи. На Димитров ден го пазаряваме и до другия Димитров ден.

П: Значи на Димитров ден си наемате? До другия Димитров ден?

В: До другия Димитров ден.

П: И той е длъжен да работи?

В: Ше работи, ше гледа добитъка, ше ходи да оре, помага сичко!

П: Значи както при пъдарите — както те се назначават от Димитровден до другия Димитровден. И казахте, как било — с договори?

В: Еми със договор. Подписва се договор.

П: В общината?

В: В общината. Даже имахме случай — 40 година започнаха да взимат запас. Не, 39-та зимаха първите. И нашия ратай го взимат запас. И то точно през лятото, а трябва да се оре. И няма кой. Не можеш да си го отложиш от запаса. Тати хвана един друг за 1 месец — той за 40 дена беше само запас. И си плащахме и на оня. Той дойде един от тука, от селата — Славовица ли беше. Дойде и тати го хвана за 1 месец само, колко му е плащал — той си знаеше.

П: А тоя стария ратай трябва ли да ви плаща нещо дето са го взели запас?

В: Става въпрос така: оня си дойде и пак идва в нас. И тати по едно време не искаше да му плаща за тоя месец, щото е платил на оня. Хубаво, ама тоя са оплакал — в съвета ли, къде ли и ни задължиха да му платим за тоя месец.

Н: Кой ви задължава?

В: Съвета ни задължава.

П: Съвета? Значи имало и такива форми на контрол?

В: Да. Имаше.

П: Всичко се контролира.

В: Да. Той вика: никой не е виновен, че… държавата там, ако му е плащала като войник, ама той си беше редник, войник — не вярвам да са му плащали. Аз съм ходил запас, занам какво плащат — нищо не плащат. Значи ни задължиха да му платим за месеца. Там колко му се полага на месец — той е пазарен за годината, ама се дели на месеци. За дрехи ако го пазарим; или дрехи ще му вземем и сме длъжни да го храним, заедно със нас, стая си има.

Н: Спи тука във къщата?

В: Спи. Ходим на воденицата — ходеше. Аз бях малък тогава. Той ходеше да мели брашното. Гледа добитък.

Н: Общината се е грижела за тия права на ратаите, а ако на семейството се е случило нещо? Общината ще помогне ли? И как? На вас случвало ли ви се е?

В: На нас не ни се е случвало. Имало е села, които им изгорат снопите, селото им помага там. Даже им дава право да ходи по селата. Събира помощ — жито, имаше тука едно село — изгоря…

П: А във вашето село такова нещо случвало ли се е?

В: В село не се е случвало да горят снопите.

П: А общината, че даже и селяните не помагат ли на една жена, живяла само с мъжа и децата си и останала вдовица? Помага ли селото и общината по даден начин?

В: Не знам. Общината може би да е помагала. Помагат й свои хора.

П: Предимно свои?

В: Предимно свои.

П: Ами на циганите как сте помагали?

В: Цигани — колкото щеш!

Н: И тогава?

В: И тогава. Циганите — и ние сме давали жертва. То е през зимата — дойде и иска примерно 2–3 декара жътва да ожъне. И зима от нас брашно, зима и пари. И като дойде време за жътва сме му давали толкова декари.

П: И той си ги жъне?

В: И той си ги жъне. И много пъти не ще да ожъне. И търсиме други.

П: А тогава общината не се ли намесва?

В: Не. Не се набърква. Това са лични работи.

П: А тогава ходили ли са да просят?

В: Много.

П: И помагало ли им е селото? Давало ли им е?

В: Ходили са така. Те през лятото ходят, през лятото младите всички са на къра. Останат бабите — и тя дойде зимата, зимата дъвка, зимала от тия сапунчета, им викахме — миризливи сапунчета, тоалетните — едно малко такова и това, вика, за момата, това за булката, една дъвка, вика, да земе; гребенче зимала, да се решиш бабо. И я излъже. И оная и напълни торбата с брашно, фасул и даде, сирене и даде — и това е.

П: Значи така са помагали?

В: Така са помагали — иначе… Които си бяха работяги цигани — зимат жътва, ходат и… В село нямаше много работа, та ходеха и по селата.

П: Циганите са ходили?

В: Циганите.

Н: Могли ли са да участват в това общо събрание?

В: Е к'во ще участват?

П: Ами циганите ползвали ли са общинска земя?

В: Не.

П: Защо?

В: Ами защото не са щели да работят. Те и сега не работят. Ей сега ниви колкото щеш — никой не ще да работи.

Н: Ами циганите — преселници от други села да са идвали?

В: Идваха. Имаше. Македонци — бяха на квартири, работеха ниви под наем — частни. Те бяха тютюнджии.

П: Те нямаха ли право да вземат общинска земя?

В: Те имат право, но като заета общинската земя…

П: А, значи се случвало така, че да е заета цялата общинска земя?

В: Да, да е заета. И вземат ниви под наем и садят тютюн. Даже после ги оземлиха. Имаше оземляване на малоимотните.

П: Това кога — 39 година, около 39?

В: Около 39 година — 40.

П: Имало е оземляване?

В: Оземляване имаше. Македонците като дойдоха късно ги оземлиха. Дадоха им около 5–6 декара. Едни си купиха още допълнително земя и си работеха — те бяха главно тютюнджии.

П: Един вид разпределение от общината? Имало е недостиг…

В: Имаше мери, които бяха свободни и ги разработиха.

Н: Какви са тия свободни земи? От къде са?

В: Ами те са общински. Мера — пасище, ама може да са работи. И ги отделиха там да работят.

П: Значи пасището става обработваема земя? И се дава на тези, които нямат?

В: На които нямат и ги оземляват. Може би да са ги плащали, но малко по-евтино. То тогава беше и евтино плащането. Имаше разпределение на нови парцел

/…/

В: Аз съм 6-то дете на майка ми. Аз съм най-големия. Всички деца пред мен са измрели — 5 са умрели — след това се раждам аз, след това брат ми и след нас още 2. За мен е ставало така — аз съм слушал майка ми. Когато майка ми е била бременна, на тати му се е присънило неговия кум, починал де — и е казал — кумец, това дете ше си го имате и ще си го кръстиш ти. Ти нямаш деца — всичките ти измряха, това ще го кръстиш ти, дано се очува. И така става — аз съм кръстен Васил Василев Николов. Тати ма е кръщавал.

П: На него?

В: На него. Той ми е бил кум, той ма е кръстил на негово си име.

Н: И всичките — колко души сте живяли в къщата?

В: Толкова — ние бяхме много със чичо като живяхме.

Н: Заедно сте живяли?

В: Заедно сме живяли. То беше друга къща. Вече няма нищо от нея.

Н: Колко стаи е била?

В: Те бяха: с 2 стаи, 3 стаи. Чичо имаше 3 сина и ние бяхме — като малки спяхме в една стая, спахме при мама и при тати. Даже на едно легло сме спали. Тати ги правеше от дървета — тогава креватне е имало. И те спяха така — чичо имаше 3-ма сина, единия се ожени, когато вече се разделяхме, ама той си спеше във обора със невестата.

П: Освен обора какви други такива постройки сте имали?

В: Сайванта имахме, дето се слагаше тютюна и товарехме сеното, сламата.

Н: Хамбар?

В: Хамбар отделно имаше. Фурна имаше — всяка къща си имаше фурна тогава, всеки си печеше хляб.

Н: В тая къща ли е била печката със въглищата?

В: Ами там. Всяка стая си имаше печка.

Н: Добитъка?

В: Волове и кон.

П: Колко вола?

В: Ами докато бяхме заедно със чичо — бяха 4 вола и 1 кон; отделихме са — ние си зимахме 2 крави, после вола и кон. Разделихме и общите по 20 овци. После тати ги продаде и останахме без овце, няма кой да ги пасе. Даваше ги на овчар да ги пасе.

П: На който сте плащали?

В: Плащахме му. И дава млекото.

П: А на него давал ли е мляко?

В: Не знае колко ще надои. Той ти казва ще ти дам по 50 литра мляко или по 40.

Н: Пастира определя колко мляко ще ви даде, тъй ли?

В: А така. Толкова пуска — толкова ще ти дам.

Н: А освен млякото, вълна…?

В: А, не. Когато се стрижат овците ние си стрижем овците.

Н: Вие или работници?

В: Е, ние или работници, или тати ще иде да ги стриже. То си има ден, кога кажат, че са стрижат овците.

Н: Кой определя кога се стрижат?

В: Ами те си знаят, овчаря казва тогава. Те се стрижат около 25 май. Веки път не се стрижат. Зимата не можеш да ги острижеш. Стрижат се кога се затопли времето.

П: А какво сте имали в къщата? Електричество имало ли е по онова време?

В: Нямахме тогава, по онова време нямахме. Ние прекарахме тук в нашта къща ток 44 година, щото бяхме малко по-далече. Там чичо со прекараха малко по-рано ток. Тука нямаше улица и така. И на газови лампи сме светели. Даже едно време нямаше газ и… едни…

П: А кладенец в двора? Чешма не е имало?

В: А, чешми!!! Чешмите са нема от 20 години са чешмите.

П: Значи кладенец сте имали във двора?

В: Да.

П: А някъде из селото да е имало?

В: Имаше — 2 кладенеца.

П: Кой ги е градил тия кладенци?

В: Ами не знам кой ги е градил. Те са от много време.

П: Стари кладенци.

В: Два кладенеца съм запомнил аз. Тука нямаше. То водата тук беше плитка — на 2,5 м вода са изкарваше.

П: А тоалетна!

В: Всеки си имаше тоалетна.

П: На двора, не в къщи?

В: А в къщата!!! То и сега няма още по селата.

П: Баня?

В: И баня немахме!

П: Къде сте готвели вие?

В: На печката.

П: Тя с какво е била?

В: Имахме… Даже и на огнище. На огнище повече се готвеше.

П: С котлето отгоре?

В: С котлето или на скара. Тенджерата и на скарата. На печка през зимата може да се готви и не всеки имаше печка. Имаше едни — „цигански“ печки им викаха — без скара — само със дърва. Ние имахме печка голяма, която имаше и фурна — може да опечеме всичко в нея.

Н: За Гергьовден агнетата?

В: За Гергьовден и за Великден агнетата във фурната си ги печем. Събират са 4–5 човека, колко може да събира 1 фурна.

Н: Във всяка фурна ли е имало такава пещ?

В: Всяка къща, ама всеки не може за 1 тепсия да пали цяла фурна. И са събират 6–7 тепсии такива агнета, съберат са махалата там и палат фурната, и си ги печат.

Н: После заедно ли се ядат агнетата?

В: А!!! Всеки си го взема и си го яде.

Н: Не сте ли правили общи трапези?

В: Общи трапези не е имало.

П: А плащали ли сте такси за кладенците? Общите кладенци?

В: Не.

П: Ами ако се намира на частна земя или…?

В: Той беше на улицата, на пътя.

П: Значи на общинската земя. Ами пясъци, чакъли, камъни, плочи да е ползвало вашето домакинство? Например пясък от къде сте взимали?

В: Пясък — от реката.

П: И не ви е искал никой такси?

В: Не. И сега си вземаме пясък. Кариерно право дет казват. Плащаш кариерно право.

П: А случвало ли се е например в някоя частна земя да минава път или нещо друго, за което трябва да плащате?

В: Не.

П: А как са се ползвали черковните земи?

В: Черквата си ги дава под наем.

П: И плащат на черквата?

В: Да.

П: Както и на училището?

В: И на училището. Не знам къде е имало земя.

П: Читалището? Имало ли е?

В: Имаше читалище.

П: И кой участва в него?

В: Имаше си членове.

П: Кой членува в него и какво прави читалището — за какво е служило?

В: Знам, че в началото като немаше, зимаха едно радио общинско, и всичките ходехме да го слушаме. Радио никъде не е имало из село, после почнаха да си купуват…

П: В читалището се събирате…

В: В една стая там.

П: Не плащате за това?

В: Е, к'во ще плащаме, то е на читалището. То кой е член си плаща, купуват се книги, имаше книги.

П: Не е имало отграничения да кажем, че вие не сте бил член на читалището и нямате право да ходите.

В: Не. За никой не е имало ограничения. Имаше председател на читалището, не съм се разправял с читалището. Помна като младежи сме давали вечеринки така.

П: А плащаха ли ви?

В: Ние ги изнасяхме от училището. Нищо не сме зимали. Билетите — съберат се сотина души — по 1 лев там.

П: И кой ги прибира парите? Общината ли?

В: За читалището. След девети си правехме и си купувахме книги. Една вечеринка давахме за едно бедно момче, то учеше в гимназията.

П: Това е като вид помощ!

В: Помощ!!!

П: Организирате се и парите ги събирате за него?

В: Да. Само една вечеринка давахме така.

П: Някакви легенди, „заклети“ места?

В: Не е имало.

Записът е лош. В. Василев чертае карта на селото.

Край на втора част касета 1.

П: Ами нещо общо на селото, не е ли имало?

В. В: Не, не сме имали. После се направи фурна общинска — кооперацията я направи — общинска беше.

В. В: За училището сигурно са помагали тогава. Но аз съм бил малък и не помня.

П: Църквата? Или и тя е стара?

В. В: И тя е стара. 27–29 година ли е правена — не знам. Бил съм малък.

Н: За да се строят тия… трябват пари? От къде са тия пари?

П: Да сте имали обща каса в селото?

В. В: Не.

П: А кой дава пари?

В. В: Който си има.

Н: Хората, които имат повече пари — дават.

В. В: Прават си къща?

П: Не, става въпрос, когато правите за селото нещо. От къде пари?

В. В: Ние не сме градили. Савета си имаше. Имаше самооблагане.

П: Какво е това?

В. В: Самооблагане — примерно имаме общоселско събрание и рекат по 2 на 100 — не как беше. По 2 лева на месец ли? Не, по 2 ха 100 са взимаше — всеки да даде. Не мога да си спомня.

П: Давате определена сума на общината?

В. В: На общината за селото. Ние сме събирали много такива.

Н: Всички дават по равно?

В. В: Всички дават. Не според дохода ги даваме. Самооблагане — процентово нещо вземаха.

П: Ами като говорехте за общото събрание, кажете ни нещо повече за него? Кой е ходил? Как се е гласувало? Как се е вземало участие? Например: от вашето семейство колко души имат право да участват в него?

В. В: Ми колко души. Те ходат повече възрастни хора. Гласуват нещо.

П: 3а какво се е събирало такова събрание? 3а таксите?

В. В: 3а самооблагането, за други работи. Ще кажат, че нещо ще се помага, за селото се събират.

Н: Жени ходили ли са?

В. В: Ходили са и жени, ма повече мъже бяха

П: По седянки вие ходили ли сте?

В. В: Седенки имаше много. През наше време седенки имаше много, за царевица белене — младежите там.

П: Това е един вид помощ.

В. В: Помощ е. Те са момичета. Като се оберат царевиците — има повече царевица и не могат да си ги оберат за ден — два. Извикат си или ако имат млада невеста иде, или ако има момиче в къщата, събере си нейните дружки — 10–15 или 20 момичета и ги вика на седянка да белят царевица. Докъм 12–1 часа. Щото на сутрина отиват от 3 на тютюн. Дадат им една хубава вечеря и си ги изпратят. Повечето момчета ги изпращат.

Н: Жените повечето как са си помагали?

В. В: Не само царевицата, ами и да се тъче.

П: Да се тъче, или покрай сватба да ходят да си помагат една на друга.

В. В: Еми ходят, своите хора си ходят. Свои хора — роднини.

П: Еми ето така, че са си дружки, дето се казва, че са си.

В. В: Дружки дето са си. Те си имат и за сватби по-рано, извикат се — пак свои хора се викат още от четвъртъка, не от срядата се викат, викачки им викат.

П: Какви са тези викачки?

В. В: Шаферки. Те наште им викат викачки, идат, помагат. Ако е за мазане — сега вече няма такива къщи за мазане. Тогава ги мажат, измият, изчистят, едно — друго. И в събота вече започва сватбата.

П: А да е имало тука общински сгради някакви? Хамбари, примерно, някакви сгради?

В. В: Не. Да ги ползва селото?

П: Да

В. В: Не, не сме имали

Интервю с Никола Костадинов Дамянов, с. Синитево, Пазарджишко

Респондент НД

Анкетьор СД

 

СД: Как се казвате?

НД: Никола Дамянов се казвам. Никола Костадинов Дамянов.

СД: Така, и кога сте роден?

НД: А-а, 10-ти двайста година, 10-ти октомври.

СД: Какво сте учили, до колко сте учили?

НД: Седми клас, по-рано това беше училището.

СД: Тука си имахте такова училище и го завършихте?

НД: Тука. А, в Огняново. Тука беше четвърти клас, четвърто отделение му казвахме тогава, а после тръгнахме в Огняново, там завършихми. И оттам вече почвахме работа.

СД: А, значи двайста година и седми клас четиринайсет — 34–35-та година трябва да сте завършили, така ли?

НД: Да.

СД: Коя година сте се женили?

НД: 47-ма.

СД: Нас ни интересува — през цялото време ще говорим за преди Девети. Значи преди 9-ти бяхте си ерген. В какво семейство живеехте?

НД: Ами, средно семейство.

СД: Колко души бяхте?

НД: Седем души и майка и татко — девет. Седем деца сме на татко и майка.

СД: А баба, дядо живееха ли с вас?

НД: Баба и дядо, те бяха починали.

СД: И какви деца бяхте тия седем?

НД: Три момчета и четири женски.

СД: Вие къде сте?

НД: Аз съм втория. Кака ми Линка, тя е жива сега, осемдесе и некоя годинка, осемдесе и една и аз съм по нея.

СД: Така. Преди, когато живеехте в 39-та г., в каква къща живеехте?

НД: Ами, вие знаете какви са къщи, старите. Даже и сега стои тая къща. Най-малкият ми брат сега живее в нея.

СД: Колко стаи имаше?

НД: Имахме само една стая. Тя беше соба, голяма — 4,5 на 5, голяма стая. От другата страна бяха, като пруст му казваме, където готвехме в него и амбари. Хамбари — жито дек събирахме.

СД: Значи това място, където готвехте, се казваше пруст. Ама то не беше открито, като стаичка пак.

НД: Да, да — затворено, стая.

СД: Собата, пруста и хамбари.

НД: Хамбари, да. После вече аз като станах, тогава вече направих там стаи две още и тъй нататък. Ами, животни имахме към 20–25 овце, до 30. Гледахме биволи — две биволици. Тея биволици, зимно време като издоим млекото и като напраим, ние му викахме мътеница. Така, като избиеш маслото и онаа остане, разбираш ли и като се наберем в цялата стая към пет — шеснайсе души да диплим, и мойта майка като донесе в бяло котле мътеница. Всичките са редувааме, та пийм! То като млеко — по-хубаво от млеко даже!

СД: А тия 15–16 души, кои бяха?

НД: Комшиите, дека работим. Ний си правехме замяна на работата, на дипленето. Ние идем, та им диплим два дни, тия дават на нас два дни, другите два дни. За да може колективно така да се обработува и по-бързо да стане.

Диплене на тютюн.

СД: А имахте ли в селото някаква кооперация?

НД: Кооперация, всестранна кооперация и викахме, търговска кооперация.

СД: Кога е основана горе-долу?

НД: Ами тя трябва да е основана яз като съм два — тринайсе, към 24–25-та година.

СД: Вие били ли сте преди 9-ти член на тая кооперация?

НД: Аз станах 40-та година, даже имам и документи.

СД: А баща Ви беше ли член?

НД: Да, беше.

СД: И какво правеше тази кооперация, какви дейности имаше?

НД: Кооперацията купуваше, както сега как е. Продукти — такива фабрични, местни такива, каквито си произвеждаше, и зареждаше магазините имахме тогава два магазина. И таа кооперация се основа благодарение на частния сектор, че даваше много високи цени, фабричните продукти. Тогава хората се сбраха и решиха да направат таа кооперация, и я направиха. И почнаха да достават стока с волове, с коне — с каруци. Пазарджик е близо, на 6 километра. Доставят го тука — и подбиха цената на частния сектор, на търговците. И почнаха хората масово. И кооперацията така се въздигна, че за късо време направи много хубави пари. Почна да докарва свине, почна да докарва овце, от други окръзи, където имат повече животни, доставяха и кооперацията ги даваше на хората, на сметка и кооперацията ги даваше на хората, на сметка, да се снабдяват със животни.

СД: Тя ги купуваше само, не да ги гледа, а само да ги продаде, да ги достави?

НД: Да, да ги достави на кооператорите, и те веднага отиват и си зимат, кой колко иска. И на сметка.

СД: А друго какво? Можете да взимате кредит от нея сигурно?

НД: Кредит от нея зимахме, пари, кой има нужда да строи или за сватбичка или ако нещо е много беден така, семейство, като закъса — винаги са помагаше със една много минимална лихвичка, не се чувстваше даже. И за късо време той си го издължава, и такова. И тия пари, които ги бяхме внеле като делов капитал, тоо капитал сега помагаше на хората, и търгувахме с него.

СД: И после какво стана с кооперацията, вие останахте ли неин член?

НД: Кооперацията, остах и сега съм член на таа кооперация. Кооперацията от селото като се разрасна, стана много. Обаче, като доде 9-ти почнаха да се обединяват и ние минахме към кооперация Пазарджик.

СД: Значи бяхте като филиал към Пазарджик. И тогава по-добре ли бяхте?

НД: А-а, не, не по-добре. Щото станаха повечко села, трудно се обслугваха заявките, които се даваха, по-трудничко така. И въпреки всичко, пак работата вървеше. Да.

СД: Добре. А читалище имаше ли преди 9-ти?

НД: Имахме читалище. Аз като младеж, помна, читалище „Съзнание“. И тогава, спомням си, имаше от Ветрен един човек, който много са интересуваше тука. И па така, по-будните младежи. Тука имаше един — той са помина, преди един месец, Стоян Шопов. И този дойде от Вет…, от Варвара, от Варвара мисла, че дойде тука зет. И организира, събрахме пари, аз бях като младеж така, и купихме радио.

СД: Коя година може да е било това?

НД: Радиво… А сега, коя година, де?

СД: Е, колко сте били голям Вие?

НД: Ми, аз съм бил към два — тринайсе, четиринайсе години.

СД: Значи 32–34-та година, някъде. А читалището кога е основано? Преди това?

НД: Преди това. Па наскоро беше.

СД: И Вие от читалището взимали ли сте книги като младеж?

НД: Да. Отвори са тогава и имаше много от хората, където имаха книги, подаряваха на читалището, за да може да се обогати. След това вече читалището като се замогна, почна да купува само то книги вече. А и след 9-ти IX почнаха да му дават и така, направи — доста книги. И са обогати с тоя материал, и хората, ученици, зимат да четат. И сега продължава, и читалището има много, много добра библиотекарка, която работи така усърдно. И тука младежите, учениците в училище, хор — излезнаа първенец сега таа година.

СД: А някакви други обществени организации преди 9 — ти имало ли е в селото?

НД: Не, не си спомням. Не знам.

СД: А, Вие кога сте започнали… изобщо работа?

НД: Въобще? Още от ученик, от четвърти клас съм почнал да карам овцете, след това биволите почнах да паса — имаше тука мера покрай селото. И това е. Спомням си, че беше голяма немотия. Щото наште хора, като някой добитък го одерат, вземат кожата, прават цървули, изкарваше тук на баира, те са разложат, обърнат са обратно, одиш по чорап… Голяма мизерия беше, това си го спомням като дете, щото бяхме кававлък. А и ония, които бяха заможни, много, много труд полагаха, а нищо не могаха да изкарат, само можеха да имат по-добри айвани, можеха да имат жито за прехрана, да не купуват и друго нищо. Лозя и сипа си винце, доде зимно време — само на ядене и на пиене го удряха, това е.

СД: Добре. А после какво сте работили?

НД: После почнах строителство. Бях на 16–17 години. Почнах да носа вар и станах вече… Имаше един майстор — руснак, белогвардеец, много добър човек. И доде ни тука, намери ни, събра ни и отидохме в село Хаджиево, почнахме работа. Вечерно време си идваме, сутрин отиваме пеша. После си замахме по едно колело, почнахме с колелата да одим. Сутрин в 8 часа на работа, вечер па се прибираме тука. И после вече, като стана така. Аз, зимно време, той ма много хареса така, по характер, по занаят така, че схващам бързо. Той почна да работи дограма, прозорци, врати. И зимно време аз дода, зема един самун ляб, така го печахме във фурни, и сиренце или сланинка, ако има, идва там — цяла седмица. В събота си дойда, да са опера, преоблека, в понеделник пак съм там.

СД: Значи там работехте, при него в Хаджиево.

НД: При него, в Хаджиево, в негов дюкян, разбираш ли, дограма правехме на хората. Та това правехме. После като отидох, та служих, изслужих, върнах са и пак при него работих известно време. После се отделихме, почнахме да работим самостоятелно тука, той са помина човека. И, образувааме партията тогава след 9-ти, член на партията станах, пак бяхме към градския съвет. И, 48-ма помощник на Съвета ма избраха, с прекъсване, 51-ва пак ма избраха, и така. 51 — ва направих три-четири години на нова сметка, та до 71-ва — 16 години. И в мойта служба като кмет на селото, а и председател — след това изпълнителен комитет образувахме, като се отделихме от града.

Строителство огромно, трябва да ви кажа. Това, което и преди 9-ти, и след 9-ти, и сега от тук натака, едва ли ще се намери такова строителство, каквото сме направили на село. Асфалт по улиците, водопровод — кула, ей тука над селото, през мое време се строи, разширение на водопровода. Хората се сгрупираха, аз имах тръби — само плащам тръбите, хората готови да напраат изкопите, положиха тръбите, заринаха ги. И така снабдихме цялото село с водопровод. Иначе, държавата не можеше да даде и заравянето. Та по тоа начин наште хора ги научихме на колективен, добър труд. И тогава засадихме и дърветата из селото, нема улица да не беше озеленена. Обаче сега са поизсякаха. След това — само в селото имаше в главните улици осветление. Когато образувахме ТКЗС-то първо него осветлихме, после разширихме и осветихме цялото село. Строителство. Здравна служба немахме — построих и здравна служба. Съвет немахме, имахме до църквата един стар съвет — сега тоа съвет, заедно с фурна — комбинат, го построих. Баня за цялото село. Вадехме хляб, та от Пазарджик с леките коли идваха да си купуват ляб от Синитево. През това време беше голям замах. Училището беше на един етаж, не моа са побират децата. Разкрих го, фанах основи отдоле — два етажа. За една година го направих. Спас Господов, ако го знаете, е първи секретар на окръга — бях помежду тях на трибуната, като добър строител и постоил навреме. Обаче, в дома са не спрях, та бабата и сега ми още натъква. И не можих да взема един парцел да си раздела на децата, а двама души, синове ги вкарах в един двор. С честност, справедливост — нито да кръшнеш, нито да навредиш, да не бият по тебе. Ма такива хора вече не моа да видиме. Щом вкарах синовете, сега са не обичат снахите, са в един двор. И исках от тоа кмет, който ма замести: „Дай един парцел от 500 м да сме заедно!“ — не даде. И той е член на Партията, и аз съм член на Партията, и какви беа тия отношения, не знам. В чест на благодарност. И требва да ви кажа, че когато празнувааме 100-годишнината на училището… Аз съм построил училището и тогава век има, по три пъти на ден саа налагало да ода в града. Рейс нема, с колелото, с колелото — и оттогава вече почуствах и краката и… И кога да го освещават вече, немах покана да посета 100-годишнината. И немах покана, разбираш ли, да посета общата трапеза. Но независимо от сичко, аз отидох. Изнесоха доклада — само ма спомениха, че съм имал дял в строителството. И после питам директора: „Като изнасяш тоа доклад от кого зима тия данни, какъв дял имам аз във това, или с кого делим този дял? Аз с кого го дела?“

СД: Коя година беше 100-годишнината?

НД: Е, коя година беше! Беше, колко, осем години да има. Та мисълта ми е, тогава, като седнах аз там, и дойдоха, та ми тураха значка — щото бяха турали на другите. И тогава почнаа да са редуват учителите и учителките да са ръкуват с мене — отгоре идват, как да ви кажа… И тогава чак станаа: „Другарю Дамянов, заповядайте!“. Викам: „Благодаря ви за поканата, нема да дойда“. Тия са натрапиха около мене учители и учителки, като ма фанаха под ръка. И аз не щеях да влязам и вътре, останах вънка под навеса, така, на ресторанта, и там си вече направих моабет. Та искам да ви кажа, не знам на кво се дължи, понеже грешките, които са срещаха, аз не можех да ги трая, критикувах ги по слабост, тия грешките, че си правят лични интереси, а не гледат общественото. От това ли се усложни, не знам, обаче това строителство, дет го дадох, човек нема да са намери така да рискува семейния си живот и въобще всичко. Аз тука ша стан сутринта, ша изнеса тютюна, ша ида в ТКЗС-то да вида как излизат на работа, ша са върна в Съвета да вида пощата, па навреме, и ако някой ма чака да го посрещна, и това е. Вечерта или ша на извикат на съвещание в града, по нови задачи, в седмицата по два пъти. Сега — четири години един човек не щея да повикат, да кажат „Ялате да са съберем, да видим какво трябва да правим!“ Те това е. Не знам на кво са дължи, обаче… Дек казват демокрация. Срещам са с хората — хората са намразиа, озлобиа се и станаа лоши един срещу друг. И още са озлобяват. Особено за тоо имот, дет сега ша са раздаде.

СД: Ами, хайде сега пак да се върнем на пред 9-ти. Значи, ваште там братя и сестри, те какво образование имат, в семейството?

НД: Все са четвърто отделение и шесто отделение. Седми и осми клас немаше, само аз имам седми клас.

СД: А в семейството на майка ви и баща ви, със седемте деца, какво работехте?

НД: Земеделие. Отглеждахме овце — 20–30, биволите — до 3, магаре, кокошки си отглеждааме, патици, птици така.

СД: А кози?

НД: Кози немахме тогава и в селото имаше много по-малко, така.

СД: А така, крави?

НД: Крави имаше в селото, ние нямахме — като имаме биволите.

СД: А на полето кво имахте?

НД: На полето, сеехме предимно с жито, ечемик и ръж по-малко, щото с ръжта връзвахме снопите, и тия снопи ги прайм после на кръстци, дето кат вали дъжд да може да са стига водата, да не такова… И като ожънехме, ги вършеехме. Едно време ги въшеехме с диканя.

СД: А имаше ли вършачки в селото?

НД: Вършачки немаше, по-късно станаха вършачки в селото да има.

СД: А тютюн тогава работехте ли?

НД: Да, работехме. Ма от време на време — от него трудно моат са земат пари.

СД: А зеленчук?

НД: Зеленчук — не. Зеленчук имаше много по-рано от Пазарджик хора, където сееха зеленчук и додат с каруците — кило за кило. Натоварва си със чушки, с домати, със зеле. Доде тука, ние си купим — даваме жито. Щото самите дворове ги ползвахме за снопите и оттам вече вършачката мине помежду тях, та ги вършее.

СД: А като бяхте с диканите, диканята къде беше?

НД: Диканята — пак в двора. Вършеем по цял ден и вечерта са съберем, и почваме да веем, на ръка. Дай! Дай! Дай! Онаа пада, излиза навън, щото пада отдолу. Греби, носи в амбарите… Непоносим труд!

СД: А кой работеше това? Седемте деца?

НД: Майка, татко и кака ми. Аз бях малък, когато работехме това нещо и като туиляк така помагах някои работи, ама… Само те — мойта сестра, голямата, много работеше тя тогава — и тютюн береше. Сутрин, отива да бере тютюн… А-а, пропуснах да кажа, че и кон имахме…

СД: Добре. А пари идваха ли отнякъде в семейството?

НД: Само от тютюна. От тютюна и тогава по това време бяхме един Съвет с Огняново. Имаше един бирник, като идеш там и като почне: „Това, това, това, това!“ И са върнат без пари наште родители. И ние копаем тютюн и чакаме оттам да земеме. И житото не стига, пари нема откъде, овчиците гладни — едвам смогват да изкарат.

СД: А от вашто семейство някой ходил ли и като ратай да работи?

НД: Ратай — не!

СД: А, да питам, вие имали ли сте наемен работник?

НД: Баща ми имаше един човек, ненормален циганин. Ма ние — да донесе малко дърва, ако донесе, даде му ляб, черпи го вино. Но така ратай да отиде. Той нема на полето кво да работи, нали сме кравърлък.

СД: А някой от ваште, така, баща ви или по-малките ви братя, или вие да сет ходили на гурбет някъде? Или в чужбина?

НД: Не, не! Никой не е ходил в чужбина, се сме си тука, тука са изженихме, сички са тука в селото. Две сестри са поминаха — е, преди 40 дена най-малката сестра са помина.

СД: А в къщата кво имаше? Електричество — преди 9-ти?

НД: Ами, ламба. И майка, като ни плетеше чорапи — че за кой по-напред, щот сме много — задреме над ламбата. И тогава като сме налягале, така, е тука, как е сега, рогозката и отгоре едно чердже. И ако моа да издържиш 30—40 пъти да са обърнеш през нощта, щото гърба ти стане…

СД: А под рогозката какво има?

НД: Нищо, дюшеме. Рогозка и едно чердженце отгоре, колко да не е без ич — а нема тюфлеци, това-онова, юргани, такова нема. Та така сме карали. На 18 години, кога баща ми донесе едни половинки ги цаливах! Обувки? — се със цървули. Така сме живели…

СД: А чешма, кладенец — какво имахте за вода?

НД: Кладенец, имахме.

СД: А тоалетна?

НД: Тоалетна, да, с дъски така.

СД: А чешми в селото имаше ли?

НД: Не. През мойто време ги проведохме. През мойто време са направи водопровода — кулата.

СД: А с какво се топлехте през зимата?

НД: С дърва, само с дърва. Лозови пръчки, тютюнерки, слънчогледовице, конопени клечки…

 

(пауза)

 

СД: А какъв инвентар имахте, с какво обработвахте земята?

НД: Орало, дървено — с палешник. По-нататък почнаха да излизат плуговете.

СД: Ама имахте ли преди 9-ти плуг — метален?

НД: Не.

СД: Трупка му викаха, така разбрахме — трупка.

НД: Трупка. То е пак дървено, само че за дървото е фанато палешник, та да са обръща.

СД: Така. Сега да ви питам, от всичко, което сте произвеждали, освен тютюна нещо продавали ли сте? Така, замяна на зеленчук, казахте, за зърно… Друго продавали ли сте?

НД: Не. Ако питаш за нас, нашто семейство — не. А нашто семейство, преди още, дядовците са карали жито в Пещера да продават, с каруцата.

СД: А по време на войната какво е станало — със селското стопанство и с вашето семейство?

НД: Коя война?

СД: Е тази, Втората световна, около 9-ти така.

НД: Ми то тука вече какво да ви кажем. То почти си остана па същото. Няма сътресения, няма… Откъ почнаа вече да се образуват кооперативните стопанства, тогава са обедини земята. Иначе хората пак си работеха, пак произвиждаха, кои са заможните…

СД: И като се сравните вие, с вашто семейство на баща ви преди 9-ти и другите в селото, къде се оценявате — бедни, средни, богати?

НД: Към средните моа да се оценим, да. Щото имаше и волове, имаше конче, имаше овчици, работеше си земята 37–38 дка. И моа са каже, че… Имаше хора много по такова.

СД: Гладни не сте били. Ами, така си спомням, от едно село ми казват: „Абе, ний бяхме бедни, щото имахме малко земя. Ама, тия бяха рогати, щото имаха много земя, и на тях в къщите им беше същото — нищо нямаше.

НД: Да, обстановката. Обстановката беше същата. Тогава никой не гледаше към това — за обзавеждане и тъй нататък. Нали казах, убави, добри животни — воловете, конете, овцете, кучета големи — с това беше. Ама това да напрай обзавеждане, това да напрай другото… Тогава са сгрупираха, та зимаха един трактор, плуг то го опитаха 33–35-та ли беше.

СД: Трябва да ви питам нещо специално, нещо за самото село. Първо, ей така де ми кажете, можете ли да кажете кое е най-характерното, най-важното за вашто село. Нещо забележително, нещо… Ей така, ако ви питам — „Бе, с какво е известно вашето село?“ — какво бихте казали? Пак тогава, за преди 9-ти.

НД: С нищо.

СД: С нищо не е било известно. А нещо забележителност, така, да има?

НД: Не мога да ви кажа.

СД: Добре. А знаете ли коя земя в селото се е наричала тогава общинска? Имаше ли общинска земя?

НД: Да. Общинска, па онази, която я работи Съвета. И читалището — имаше и читалищна земя — и Съвета.

СД: Общинска земя, обработваема — нива.

НД: Да.

СД: А кой я обработваше?

НД: Обработваа я, като хванем някои хора да я обработуват.

СД: Е, кого ще хванете?

НД: Които имаа коне — хубави, добри — фанем, та го изорем.

СД: А плащате ли им нещо?

НД: Да, плащаме им — да изоре, да посее. Даже сме събирали младежи, та сме одиле да жънем. Това беше след 9-ти вече, ма преди 9-ти септември — там вече общинската земя миела, че я даваха да се работи на изполица.

Даваха на тия, преселниците, дек додоха.

СД: Кога дойдоха преселници?

НД: Ами, 25–25-та година. Те са от Македония, дойдоха така, доста, разбираш ли — към 28–29-та година. И си настаниха — кой по квартира, кой това. След това си закупиха места, напрайха си къщи. И Съвета раздаде по 5 дка, най-хубавата земя, дето беше.

СД: Ама, раздаде ли я или я продаде?

НД: Ми, то беше, как да ви кажа. Като че ли безплатно им я даде тогава по 5 дка. Щото бяха бедни — безплатно им я дадоха.

СД: А колко декара да е имал Съвета, обработваема земя?

НД: Към два-трийсе декара имаха.

СД: Отделно читалището?

НД: А, читалището отделно.

СД: Добре. А, значи това е обработваема. А имаше ли Съвета необработваема, общинска земя, необработваема?

НД: Пасбищата.

СД: Пасбищата, да.

НД: Тя тука са казва „сиклюка“. От него раздадоха по 4–5 дка на тия, дека немат хич земя. И долния „алджак“ от селото, долния му викаме, щот е долу под селото…

СД: А „алджак“ какво значи?

НД: Мера пак, ама турско име носи — долния „алджак“, щото е ниско местото.

СД: Значи, от нея земя раздадоха на преселниците…

НД: Част от нея, дето моа се обработува, онаа дет не моа са обработува остана пак за пасбище.

СД: Добре, а тази, която я раздадоха преди това обработваема ли беше?

НД: Не. Беше си пасбище.

СД: А от обработваема…

НД: От обработваема — не. Остана си на Съвета, да си издържа тия, животните.

СД: Добре. Казвате, употребявате дума „мера“. На какво казвате „мера“?

НД: Мери. Това е мера, общинска мера. Мера — земя, само че не се казва нива, а казва се мера.

СД: Добре, мерата не е нива. Мерата само пасбище ли е?

НД: Да — пасбището. Така е, така съм го запомнил, така го говоря.

СД: Да, аз затова искам да разбера какви думи използвате. Така. Можете ли тука някъде на едно листче да ни нарисувате, не точно, горе-долу, къде са били общинските земи, около селото? Ето, напишете си — север, юг, изток, запад.

(пауза)

НД: През мойто време (докато е бил кмет — в ск.н.) изместих тука и им дадахме по 500, места и си направиха много хубави къщи, циганите.

СД: А там какво беше преди това?

НД: Ниви. Като в ТКЗС-то ги отстъпи. Те са наши нивите, водат са наши.

СД: Да, преди 9-ти са си били частни ниви.

НД: А така. Даже и аз имам там, ние имаме де, наследниците имаме там декар и половина. И са отчужди и са даде на малцинството. И напрайха къщи — равни на българските. Напрайха и клозети, напрайха сичко. Напрайхме им шисе, напрайхме им водопровод, напрайхме им осватление — през мойто време, циганите. И сега като ма видат тия, дек са такова: „Бай Кольо, дай да та изберем пак председател, бе!“.

СД: А, добре. А тия, като ги отчуждихте, дадахте ли някакви пари на хората, които са имали там ниви?

НД: А, замянка. Имаш нива там, викаме, та в Съвета и ти казваме: „Тая земя я отчуждаваме, даваме ти общинска земя, тука отгоре, над селото.“.

СД: Ама каква общинска земя, пак нива?

НД: Нива, нива. Над селото имаше нива, до ТКЗС-то, земя, давахме на безимотните. Примерно ние сме трима братя, нема къде и на мен ми дават общинска нива. Тоа двор е общински, аз съм го плащал. Аз викам: „Не искам!

Не искам да ми сменяваш таа нива — искам пари!“. Казват: „Който иска пари, ще чака. В момента пари нямаме, не можем да плащаме.“ Нива за нива, сменявай. Не щат. Кой не ще — остана за пари и не можа нищо да земе. Кой зима земя — смени я. Има хора тука, направия си къщи в тия дворове, от заменката. Щото малцинството искаха да го напрайм така, инструкцията беше един двор български, един цигански. За да може да ги окопитим, да ги превъзпитаме. Обаче не щат да са делат. Десет парцела, до реката — Марица, даваме им тука парцели — ей животни ша гледат, ей къщи, в семейства. Не щеяха да идат, ма, не щеяха да идат. И тогава решихме вече, Съвета, това, изпратихме документите в София, одобриха се. Напрайхме заменките — настаниха са тука. И сега не щат да са делат. Та мисълта ми е… сега. Казах — тука, това е селото, това е шосето (показва на скицата на селото, нарисувана от него), това е ТКЗС-то. Ето тука почват постройките, ако сте минали оттам вече, излизат на шосето, ТКЗС-то. Това е земя, това е жп-то, тука минава това шосе, главното, дето минава оттатък на жп-то, надлеза кък върви и от тук отива за Кричим и отдоле за Пловдив. Тази земя, тука това се пада общинска земя.

СД: Общинска. Ама пасбище ли беше или нива беше?

НД: Общинска земя, обработваема. Тука това се казва „табачкия алджак“. До града, под града е, под Пазарджик е, до река Марица. И тука има и читалището.

СД: И читалището има там земя? А пасбищата къде са?

НД: Пасбищата — това е ТКЗС-то, а това е тука „сюклюка“, цялото е пасбище. Мера.

СД: И колко е голямо тава пасбище?

НД: То остана малко.

СД: Е, преди 9-ти.

НД: Преди 9-ти, не мога да ви кажа с точност. Общо земята беше към 10–12 000 дка пасбище, с баир. Те го залесиха сега, преди 5–6 години, та напрайха лошо — щото нито става едното, нито става другото. Пасбището разсипахме. Ето тука сега, пак имахме, ама напрайхме стадион, напрайхми това тука, до жп-то.

СД: А имало ли е общинска ливада, която се коси?

НД: Не.

СД: А изобщо тука имате ли ливади?

НД: Не. Е тия, тия са ниски места до Марица, обаче никога не сме косили.

СД: А такива, градини овощни да сте имали, общински?

НД: Не.

СД: Добре. А гора?

НД: Гора, само горе на баира имахме дъбова гора, „голямото меше“ му викаме.

СД: Колко беше голямо 200–300 дка?

НД: Повече. То 200–300 дка гора може да имаше, ма иначе по-голямо, то има дерета там, пасбища. То, нали ви казах, към 9–10 000 дка.

СД: А изобщо, тука имаше ли гори преди 9-ти?

НД: Ами това си е оттогава. То само за огрев. Дъбика расте с години, след това го сечат за огрев. За материал нема гора, така.

СД: Ами тези места — пътищата, улиците, как се считаха преди 9-ти, чии са?

НД: Общински.

СД: Общински. Там дето е градинка… центъра…

НД: Това, парковете ли? Аз съм ги правил, общински са. Аз съм зимал награди две години подред за хубави паркове.

СД: Вижда се, че е било хубаво.

НД: Пейките, ония борчета вътре насадих — и тях някой се опита да сече. Имах един паркаджия, като почни да свири сабаля, рано, не са излезнали на работа хорат. Като минават покрай него, ония жени се смеет, закачат го, той полива — толчава трева, райграс. Докара рози, насади ги — през нощта изчезнат половината, садат ги из къщи. Викам: „Ша садиш дотогава, додет са снабдат и хората!“ Той зимал, та турал блажна боя долу, без да са забележи. И втори път докара — и пак земани. И той тръгна и намери, намери ги по къщите. (смее се)

СД: Казвате… Значи, имаше общинска земя, имаше читалищна. Читалищната колко е била?

НД: Пет — шеснайсе декара ли беше, не мога да ви кажа.

СД: А училището?

НД: Училището имаше и то, ама това училище не знам неговата земя, кво стана. Не мога да ви кажа.

СД: Ами църквата имаше ли земя?

НД: Църквата имаше и тя нещо земя, обаче горе пак, „табачките“ дек ви казвам, там имаше 4–5 дка ли беше. Ама таа земя, кво стана там, стана една такъва. Та доскоро плачеше библиотекарката, искаше си земята, та да може да се издържа, ма кво напрайха не мога да ви кажа, след като се махнах аз.

СД: А държавна земя имало ли е тука?

НД: Не.

СД: Добре. А да знаете, да сте чували, от по-стари времена сигурно е имало — общинска земя да е била купувана, Съвета да е купувал земя за общинска? Например едно време турците като са си отивали, да са купили общинска земя или нещо?

НД: Това е много рано.

СД: Не сте чували. Е, някои приказки такива.

НД: Еми, знам, че хората са купували — не мога да ви кажа.

СД: А Синитево, защо така се казва Синитево?

НД: Синитево са казва, така съм слушал, че нявга турци са правили „сюнет“, тук някъде „сюнет“. И оттам остава името — с-с-с, синитево, циганин. И през мое време много искахме да го сменим това име.

СД: Защо, хубаво звучи.

НД: Не, не е лошо името, не става въпрос, ама…

СД: Звученето му е хубаво, пък едва ли някой ша са замисли, че е точно от… Сега. Значи, да знаете, общинската земя, и обработваемата, и пасбищата, да са намаляли преди 9-ти септември по някакъв начин? Как може да са намалени? Освен, че са раздавани на…

НД: Точно така.

СД: Някой да е заграбил общинска земя, частник, така да си е присвоявал парчета?

НД: Не си спомням такова нещо.

СД: По малко…

НД: По малко, по малко, от мерите така, отпусне си.

СД: Добре. Какво е ставало после?

НД: Еми, кво е ставало? Обработвал го е и ако знае кмета, накара ги, та ги отстъпят.

СД: Пак си, спре да го оре.

НД: А така. Е сега, имаме тука долу, в долния алджак, как са малцинството, дек им давахме, това е мера. Над мерата искаа да дават общински парцели, на тия, дето немат. Тея хора, дет са там наредени, са заграбиле много от земята, много. И сега трябва да мине пътя и да са приберат. Обаче…

СД: Имало е така. Добре. А минавал ли е някой, да измерват общинската земя, пасбищата, обработваемата общинска земя?

НД: Отгоре някой да е идвал? Не мога да си спомня. Ма то като си са знаеше така откъде докъде…

СД: А някой да е подарявал пък на общината земя?

НД: Не.

СД: Да речем, починало цялото домакинство и земята да е преминала към Съвета?

НД: Не. Не си спомням и не е имало такова нещо. Свои го земат, това — онова.

СД: А може ли общинска земя Съвета да я продава?

НД: Не. Само може да удовлетвори беден, нали. А не и някой, който има земя да купи и общинска.

СД: А може ли заможен да иска да има повече земя и общината да му отпусне срещу наем?

НД: Не. Може да даде под наем на хора, които действително нямат. Или такива, които има коне, изорава общинската земя, може примерно да му даде 1–2 дка да сее за него, вместо да му плаща. Обаче временно, за една година, а не да я завладее.

СД: А, значи вие преди 9-ти със зеленчук не сте се занимавали тука?

НД: Не.

СД: И по дворовете не е имало така?

НД: По дворовето не е имало, щот това много късно почна, преди 9-ти не е имало. И някой ако си е насадил там, примерно дворчето за ядене, то не е за казване. Става въпрос, че зеленчуци не е произвеждано.

СД: Има ли в землището, изобщо на селото, места, които се почитат като свети, като Божи, като заклети, към които има някакъв страх или някакво уважение към тия места?

НД: Имаше един връх тука — казва се „Света Елена“.

СД: Защо така се казва?

НД: Ами, да ви кажа и аз не мога да ви кажа. Така е останало — „Света Елена“. Нявга там иската да кажат, че нещо еленче било убито ли, хванато ли там. И оттам, ма то е било много рано и се носи името „Света Елена“. И ние на този връх, на този ден колим курбан в селото и прайм събор. И през мойо време го изменихме, то е близко с втори, на Ботев с това, юни. Той на трети ли беше, да, ние го изместихме на Ботев, едновременно събор.

СД: А сега прави ли се?

НД: Сега, миналата година го правихме. Таа година го правиха в църквата, не застана кмета нещо да направи.

СД: А преди 9-ти?

НД: Преди 9-ти са праеше, о-о-о! Преди 9-ти оттука кравата я заведат горе. През нощта там я заколат, там я изчистат и месото го свалят на такова, на кожата, нарезано. Дойдат тука. И ония голями казани, като го остайм на хора — казаните приготвят, има един такива големи лъжици, та бъркат. И определени хора, напраат курбана. И кой как доде отвънка, тука.

СД: А кой я плаща тая крава?

НД: Църквата събира пари от хората и Съвета дава една част, ако има възможност, и църквата ако има. Обаче събира от хората по 5 лв., по-рано беше ценна парата. Сега събираа. Ето, онаа година моя син даде 200–300 лв. ли даде. Другите, по-заможните — повечко и земааме една юничка, разбираш ли, към 10–15 000 лв. пари.

СД: И попа там сигурно я освещава нещо таз крава на върха?

НД: Тука, тука. Горе я заколат, изчистат, донесат месото вече, в казаните с вода…

СД: Ами, тия казани на кого са?

НД: Ми, църквата имаше казани, сега има ли ги още, не знам. Съвета имаше. И от хората, където има — събират. Направат курбан и цялото село излиза, по една паничка там, сядат, направат пейки, това — онова, по земята, по тревата и музиката свири…

СД: А други такива места има ли в селото, които се почитат, на които се правят така курбани или на които да се събират?

НД: За сега не мога да ви кажа.

СД: А така да има някакво място с дървета и да казват „Тия дървета няма да се секат“, защото там е имало, да речем, някакъв кръст или някакъв камък…?

 

(пауза)

 

НД: … могилата, за наводнение ли, какво и вътре са заравяли големи хора.

СД: Това са тракийските могили.

НД: А така. Ето тука Съвета, сега таа година копаха, по-миналата година. Кога да колат курбана, горе, като докараха тука, изкопаха яма, за да пълни водата. Откриха гробница — е тука, в селото. И обадиха на кмета, тия същите, дойдоха от София. И бая време ровиха тука, крепиха колчета, обаче не знам какво направиха. И сега тука, таа могила дето е тука на полето, тука една разровиха — съсипаха я. Тука отдолу, пак я сравниха, циганите. Остава долу една, тука, на мерата. Обаче са забранени да се събарят, като останалите.

СД: Така. Този бряст, какво, казва ли се нещо за него?

НД: Че е още от турско време останал. И е нещо забележителен и не даваха да се сече. Остана и в продължение на години и той вече изкуфя, и са събори, сам са срути.

СД: А имало ли е, така, случай някой да иска да го отсече, тоя бряст? Да е правил опит да го отсече?

НД: Подхвърляли са, да. Казвали са, така, на Съвета да го махнат оттам, че някой път пада клоне, това — онова. Не — той ще остане, да стои.

СД: Имало ли е някакви правила, забрани за опазване на чистотата на водата, да речем, на земята — преди 9-ти?

НД: Не, аз не помна.

СД: Нещо да са ви разказвали, как трябва да се пази чиста водата… Вий тук всъщност, откъде имате вода за напояване?

НД: За напояване имаме от Батак — язовира.

СД: Това е сега. А преди 9-ти?

НД: Преди 9-ти тука идеше от Главиница един канал, от горе, от Алеко, от там някъде, та хората напояваха. Чалтик вадехме тук много.

СД: Какво?

НД: Чалтик — ориз.

СД: А вий въдили ли сте ориз, вашто семейство специално?

НД: Не. Идваше човек от Пазарджик, зема земите под наем, плаща ги добре и хората предоставят, той си лови хората и прави вече там определените такова. И сее и с тая вода го напоява.

СД: Добре. А река Марица е близо, не сте ли я използвали нея?

НД: Не. Река Марица не може да я използваме. Тя е много ниско, трябва с мотори да изкарваме водата — а ние мотори по онова време…

СД: А на реката изобщо ходили ли сте, като момчета, като деца?

НД: Да. Къпем се, риба ловим в нея.

СД: А риба имаше ли?

НД: Имаше — мренка.

СД: Добре, а тогава водата чиста ли беше?

НД: Чиста, светла и гледаш я рибата как играе.

СД: А като ловяхте мренка, имахте ли забрана в определен момент да не ловите риба?

НД: Не, кой колко иска — да си хваща. Ние като младежи, така, ходихме. После вече почна да се забранява.

СД: Това след 9-ти ли?

НД: А, преди 9-ти, преди това, имаше забрана.

СД: А плащаха ли нещо хората, като ловяха риба тогава?

НД: Не, нищо не плащаха. А по-късно вече почнаха да провеждат, да имаш документ. Пак преди 9-ти — вече накрая така.

СД: И кой даваше този документ?

НД: Ми, то имаше едно сдружение, риболовно ли беше, опазване на рибата ли беше.

СД: Ама то имаше ли нещо общо с общината?

НД: Не.

СД: Кмета нямаше такива права — да ви санкционира, че ловите риба или…

НД: Не.

СД: Можехте ли да ловите мънинка риба, например?

НД: Ма, то нема за кво да ги ловиш — не ги ловиш въобще! Ловим по-големките за ядене.

СД: И все пак вашто село е близко до река и все си мисля, че би трябвало да имате някакво отношение към водата. В такъв смисъл — да я пазите чиста и да са ви учили нещо по тоя въпрос?

НД: Та, не изхвърляме отпадъци — реката си тече бистра. Само дето лятно време биволите вкараме, та ги къпиме, ний са къпиме… Ний не изхвърляхме такива отпадъци тогава, къде сме ги карали, не знам! Като че ли селата бяха чисти, така.

СД: Ама, сега идваме от жп-то и гледаме царевичаци, нахвърляно, непочистено…

НД: Тогава немаше такова нещо! Тогава го горехме, в двора го вкарвахме. То в двора нищо друго немахме, освен да вършееме с него, нали. В двора — на улицата немаше. Или някой, ако изхвърли, в събота или в неделя ша го кара, или ако е такова, го прави на гюбре и сетне го закара на нивите, да си тори нивите. А така, като сега как фърляме в реката едно — друго… Тогава, да умре, примерно, животно — ша го закопаеш някъде далече. Самостоятелно така, сами го правееме това.

СД: А учеха ли ви старите хора така да го правите?

НД: Еми, да.

СД: Защо няма кой, някой да научи сега хората?

НД: Хората като че ли станаа непослушни. Та като фърлил тука една кокошка, там. И знаеме на коя е. Еми, как нема да са засрами тя от само себе си, та аз ша ида да й казвам сега защо! Зимах, та я зарових аз.

СД: Ако имате добитък и го заколите — костите какво ги правите? Или ако самият добитък умре?

НД: Ако умре, откарват го на мерата и го зариват.

СД: Нямате ли специално мяста за такива…?

НД: Не.

СД: Добре. Преди 9-ти имало ли е залесяване?

НД: Залесяване — самостоятелно. Аз, например, отивам, заграждам на мерата и сада кавачета, тополи и са мои. И след това растат и отиваме да си го сечем, ние.

СД: След колко години ще идете да го отсечете?

НД: Ако е върба — бързо става. Топола — също, щото там е вода и…

СД: Добре, а няма ли някой да ви ги отсече?

НД: Абе, като че ли немаше такова унищожение…

СД: А вие искате ли от някой позволение да си заградите това място за фиданки?

НД: Спомням си за това, за Марица, че Съвета се беше намешал. Ето, разпределено — селото толкова. Никола Дамянов, примерно, ша засади от тук до тук, граница са даваше.

СД: Това си е общинско място до реката.

НД: Общинско место. А това, дето из мерата садат, много крадливо, ма много малко хора садеха така. И след това като порастат — мои каваци, мои каваци…

СД: Добре, това около реката. А можеш ли, ей тука, където е бил стадиона например, там някой да си посади каваци? Може ли?

НД: Да. Там имаше.

СД: И колко място може да загради човек?

НД: А, стотина — двеста метра.

СД: И после парастват дърветата, той си ги пази…

НД: Да. Отива, сече си ги за огрев.

СД: Иска ли разрешение от някой да ги сече?

НД: Не. Те са си негови.

СД: А друго залесяване — така по сипеите, по долищата?

НД: А, садеха си покрай нивите, ако има некой синор, голо мест.

СД: А така, нагоре, по тия баирища?

НД: Еми, там е общинското, там нема вода.

СД: А там имаше ли залесяване?

НД: Преди 9-ти нямаше.

СД: Горското да организира залесяване, преди 9-ти?

НД: Горското организира чак сега и то.

СД: Така. Имало ли е някакви правила, които или общинската управа да издава, или пък така, по силата на традицията — за ползване на общинските земи, за горите…? Такива правила, че да могат да се използват продължително време тия земи. Например, да не се изтъпкат пасищата, да не се порази гората, да я изпоядат козите…

НД: Да. Ето сега, как е „мешето“ горе, дет ви казах, значи, щом е малко сечено — пъдарите го охраняват. То е за селото. Като стане за сечене и организарат цялото село, и го разделат на парчета. Пет — шест души — едно парче.

СД: Извинявайте — това е общинска гора?

НД: Общинска гора. И я дават на хората да я сечат.

СД: Горското ли я ръководи?

НД: Не — Съвета. Горско тогава още немаше. Отива комисия от трима души, измерват местото, дъбиките, едно — друго, разпределят го на квадрати и пускат. На семейства. Пет-шест семейства — е тука, други — там. Сечат ги и отгоре ги праим на валме, аз помня, свалят ги долу и ги карат с каруцата за огрев.

СД: Всеки сам ли си го сече?

НД: Не сам, колективно. Пет-шест души, 10 души — сечат го, събират го, след това си ги делат.

СД: Добре. На цялото село тая година на едно място ли дават да секат? И изсичат гола сеч, всичкото?

НД: Да.

СД: И колко време трябва да мине, за да отиват пак на това място да секат?

НД: О, там не се полива, там, с години отива.

СД: И пазят ли го това място?

НД: Пазят го докато скочи, да не го унищожава животното.

СД: А има ли някакво име за тази гора, която се пази да порасне голяма?

НД: Има — „Голямото меше“.

СД: „Голямото меше“ е местността. А самата горичка, как й казват нещо?

НД: Дъбова гора.

СД: А бранище да казват — понеже се пази, понеже се брани да порасне?

НД: Не, не. Общинско място — пази се да порасне и това е.

СД: А за пасищата някакви такива правила да е имало?

НД: Не си спомням.

СД: Да речем, да се остави това пасбище една година да почине.

НД: Не. Навсякъде е разрешено кой, кога, колко иска да го пасе. Има много животни — ша ги пасе. Има малко животни — това е.

СД: А да е имало някакво ограничаване на броя на животните пред 9-ти?

НД: Не си спомням. Кой колко може да завъди, да ги завъжда, щом мое ги храни зимно време — а тоо тежкото зимно време.

СД: А как ги хранехте зимно време?

НД: Еми тука, дак са ниските места — с люцерна. Зоб, ечемик им даваме като приберем. Ние тука, в село, почти нямаме земя.

СД: А листников фураж от гората?

НД: Не, не прайме.

СД: А за козите имало ли е някакви такива периоди, в които са казвали: „Изтребете козите!“?

НД: След 9-ти?

СД: Преди 9-ти.

НД: Преди — не. Ама е определено къде трябва да ги пасе козара — да не го пасе там, дето унищожават.

СД: А по общинските места има ли при вас да растат гъби, билки, разни треви, които се ядат?

НД: Гъби има — в Сиклюка, нагоре по река Марица. Тука горе, в „тръните“, викаме му „тръните“ — и там имаше. А билки — има много ценни билки в нашия баир.

СД: А вий берехте ли като бяхте деца?

НД: Не. Не сме брали и тогава не се беряха. След това вече, като почнаха да са говори, че билката много лекува, коя билка какво лекува — тогава почнаха циганите да берат и да предват. Това стана след 9-ти.

СД: А нямаше ли, при вас липа има ли в гората?

НД: Немаше.

СД: А шипки?

НД: Шипки имаше.

СД: А преди 9-ти берехте ли ги тях?

НД: Не. Ако някой е брал — от града да доде да бере. А иначе тука, на село, да са берат и да са изкупуват — не.

СД: Ами да си направат мармалад?

НД: Мармалад, от други работи правеха — от сливи…

СД: А има ли така, по общинските гори диви сливи, джатки, круши, ябълки…?

НД: Да, имаше.

СД: А имало ли е някой преди 90-ти да ходи да ги облагородява?

НД: Не, така стоят. Даже и в дворовете.

СД: А ходеха ли да ги берат, тия джанки, круши?

НД: Пастирите — те ги берат, те си ги ядат. А така, както сега одат да ги берат — не, тогава не.

СД: А гъбите, като деца брали ли сте гъби?

НД: Не.

СД: А дали е имало тогава?

НД: Е, имало е, как да не е имало!

СД: А, забравих да питам за гората, за сеченето. Кой решава колко гора да се отсече тая година?

НД: Не. Цялата гора се сече на един път. От Съвета се решава.

СД: Е, добре — догодина като няма гора?

НД: Няма.

СД: Е, откъде ще вземете за огън?

НД: Нали ти казах — тютюнерки, слънчогледовици, конопени клечки, каваци, кой има, отива сече.

СД: И след колко години — 8–10 — нова гора?

НД: Ами! Аз бях, къв бях още, и на таа възраст още не сме го секли.

СД: Само веднъж ли сте я секли тая гора?

НД: Само един, а-а два пъти сме я секли. Преди мене много е сечена един път, после още един път — и това е.

СД: И това е! Значи вие тук сте много зле за дърва?

НД: Много сме зле. Сега почнахме, минахме вече на въглища така, известно време.

СД: А така да е имало, тия драки, туй-онуй, да се изгарят, че да стане пасбище?

НД: Не.

СД: А да се изкореняват, че да се увеличи пасбището или нивите?

НД: Не си спомням такова нещо да е имало.

СД: Как ставаше пасенето на добитъка — всеки сам ли си ги пасе?

НД: Всеки сам си ги пасе. А овцете се събираха — и после млекото по овце се дели.

СД: А казвахте ли някак на тая организация? Сегмал?

НД: Сегмал на овцете им казваме, на стадото. А това — набъркале сме ги, събрале сме ги.

СД: Добре. Кога ги събирате?

НД: Пролетта.

СД: А имате ли определен ден?

НД: А, не.

СД: Наемате ли овчар?

НД: Не. Ний си ги пасем. И есенно време, доде фане сняг, там горе, напрайм го, колиба си напрайм…

СД: Е, на кое място правите?

НД: На нивите — баирските ниви, „постните“ ниви. И там като се изхождат овците става богата реколта.

СД: Добре, те не пасат ли на пасбищата?

НД: На пасбищата пасат, а вечер ги затваряме в „агъла“.

СД: Добре, на нивата. Ами тая нива не я ли орете?

НД: Тая година нема. Тази година ги ториме. Работим другите. Като наторим таа нива, посееме я занапред — отиваме на другата нива. Само на баирските става, и това само есенно време.

СД: А лятото къде е „ъгълъ“?

НД: Лятото — долу, в ниските места; Покрай Марица, на лад, по сянка.

СД: Добре. И като ожънете нивата, ги качвате там, така ли?

НД: Да.

СД: Тогава правите пак там „ъгъл“?

НД: Да, пак там.

СД: А ниско долу кво става?

НД: Ниско събираме отпадъците, барабонки му казваме и го изкарваме на нивите.

СД: И остава за догодина тоя „ъгъл“?

НД: Да, остава си догодина.

СД: Така. И отивате на нивата, прибирате я и няма да я орете тая година?

НД: Не. Есента като е прибрано всичко, там праим „ъгъла“ и там до късно, докато фане сняг, торат и пролетта сеем.

СД: А кога изоравате?

НД: Пролетта, след снега? Или тогава има пролятник — роф, фий, леща — е такива култури сеехме там горе, на баира. А па кой си по-малко имот има — засее си я през есента с жито.

СД: А тези, неговите овце, къде седат?

НД: Еми, може да лежи на другия, на нивата, дето е намешан.

СД: Ама на него пък нивата не се тори.

НД: Не се тори, да.

СД: И добре, вий като се съберете три семейства с овцете си, как ша изберете на кой нива да направите баирския „ъгъл“?

НД: А, секи немаше там нива, само тия дек имат, напрай са. А може да лежи, пример, един месец, после поместат „агъла“ па на другия.

СД: А-ха. Разбират се помежду си. А как си разделяхте млякото?

НД: Млякото ли? Ами, всеки по различно. Доат ги, мерат го — днеска на тоо го дадат, съобразно овците, утре на другия. Като ги събираме, овците, гледаме да са горе — долу еднакви.

СД: Добре. Казвате, виното. Откъде взимате вино?

НД: Имахме лозя.

СД: Къде имахте лозя?

НД: Тука, в местността „Среща“, тава тука всичко беше лозя. Всяко семейство — по два, по три, по четири декара.

СД: Лозето влиза ли в тия трийсе и няколко, които сте имали?

НД: Да, влиза, влиза. Хубаво грозде — памид. И като напрай вино — чудно вино!

СД: А, като пасяхте овцете в общинските земи, плащахте ли някакви данъци, някакви такси? А данък „беглика“ да знаете?

НД: Данък „беглик“ имаше, по-късничко така, обаче, не знам.

СД: Не помните нещо да се е плащало?

НД: То сигурно са е плащало, щото тоо Съвет отникъде нищо не моо да хване. Паа имало даняци нещо, така, такса. Но не моа да си спомна.

СД: А биволите как се пасяха?

НД: Всеки си ги пасе, все деца си ги пасем. Само имаше свинар. Изкара ги, примерно горе в сюклюка, цял ден ровят из песъка, из това, пасът и вечерта ги докара — и всяко прасе си отива вкъщи. Козар имахме…

СД: А вашто домакинство да е ползвало тая обработваемата общинска земя, да сте взимали под наем?

НД: Не, не сме.

СД: Така. Имаше ли такъв обичай при вас: като се прибере цялата реколта, да се пуска добитъка на нивите, да не се пази повече?

НД: Да, като са прибере са пускат.

СД: Могат мойте овце да дойдат на вашта нива?

НД: Да. Ако е нещо по-така, за храна — той най-напред ша си пусне неговата стока и след това могат да влезат и други.

СД: А пролетно време имаше ли някакъв ден, в който се съобщава да не се пуска добитък по нивите?

НД: Да. Съобщава се с барабанчика — тап-тап-тап. Съобщава се на населението, заповед на кмета, че еди-коя си местност, там по този път да не се минава, забранено е това да се пасе, щото става пакост в нивите, отлево и отдесно, а некои ги карат по тези пътища, да пасат, ама не моо ги опази и той забранява.

СД: За гората, като зимате дърва, там колкото пъти сте я секли, някаква такса плащало ли се е?

НД: Плащало се е, да.

СД: И на кого се плаща таз такса?

НД: На Съвета.

СД: А за дървен материал, за строеж например, откъде сте взимали?

НД: Не. Дървен материал сваляха от балкан, кой е строил. А някои и тука от каваци, кой е имал повече каваци.

СД: Добре. А този дървен материал от Балкана, къде е този Балкан?

НД: Ми свалят го — от Батак, от Пещера.

СД: Ама, там купуват ли го?

НД: Да, да. Те, като поръчаш даже и те го свалят оттам, щото имат сметка да го свалат и да вземат и те некой лев.

СД: А, така, ако има в гората паднали дървета, изпочупени, може ли да иде да си ги събере, за огрев?

НД: Ми, кво да ви кажа? Тогава, по онова време, като че ли нямаше толкова хора да събират, имаше некой пак. Нема, ний немаме такъв материал да пада, та да моо са дига.

СД: А в горите ходиха ли на паша?

НД: Да — овчарите, козите, та даже и говеда водеха.

СД: Ваште гори за лов става ли ли са?

НД: Да. Ловяхме зайци, пъдпъдъци.

СД: Вие ловяли ли сте?

НД: Не, аз лично не съм.

СД: Добре. А казвате, че сте имали кладенец в двора, за това не сте плащали, за водата?

НД: Не.

СД: А при напояване плащали ли сте?

НД: При напояване са е плащало, да.

(пауза)

СД: И като вземате пясък, чакъл — плащали ли сте?

НД: Нe.

СД: А имало ли е кариери някъде тука, за камъни?

НД: За камъни, да.

СД: Тя общинска ли е? На общинска земя?

НД: Не. На общинска земя, ама кой иска отива, вади си, дига си — без нищо, не плаща.

СД: Може ли да извади камъни и да иде да ги продаде?

НД: Ми, за продан не е ставало. Такава колективна организация за продан не е ставало, а па лично да вадиш и да продаваш — пак не.

СД: Добре. Може ли някой наистина да злоупотреби и да продава общински камък?

НД: Ми, може. Може, ама не е имало такъв случай.

СД: А общината имала ли е някакви общински имоти — мелница, воденица, тепавица, склад…

НД: Не.

СД: А да е имало селски кош, да сте чували за такова нещо? На едно място в общината се събира жито или царевица, или каквото и да било зърно за резерва — някой много закъса или някакво бедствие, нещо.

НД: Не, не сме имали такова нещо.

СД: Как са се вземали решенията как да се ползват общинските земи?

НД: Ами решение — от нуждите на Съвета. Примерно, като имаше така, съветници, по 3–4 души, събират се, решават. И предимно са ползваа тия земи за отглеждане на животните. Какво може да са сее, освен царевица и ечемик, да, че да посрещат нуждите си. После вече, по-късно, почнаа да ги дават така, някой да го изоре, да го насее за Съвета — дават му нещо там.

СД: Съвета сам ли вземаше това решение или се свикваше общо събрание?

НД: Не. Само Съвета си взимаше решения, съветниците там.

СД: А, така като прецените, можеше ли едно домакинство преди 9-ти да съществува, без да има общински пасбища? Ако цялата земя на селото, цялото землище е частно?

НД: Не. Щото животното требва да яде и лятно време. А за да го храниш иска много фураж.

СД: Така. Искам да ви питам — имаше ли случаи, когато се събираше цялото село на общоселско събрание?

НД: Да, само кога избираме кмет. И то не на определени места, ами на улицата — то немаше къде да са съберат.

СД: Имали ли сте колективни дейности някакви, които селото цялото извършва, да построите нещо заедно — пътища…?

НД: Ми, селски пътища, до нивите. Като се каже и се изпишат хората и им се съобщи — кой кога може да кара чакъл.

СД: Ама към нивите ли?

НД: Не, тука, в селото. При нивите — кал… А в селото се съобщи, барабанчика, и отиват и го праат. И училището така са прави.

СД: Добре. А кметът тогава разпореждал ли се е при тия общи дейности?

НД: Да. Ми, той е, той сичко.

СД: Ами ако някой наруши заповедта, тогава?

НД: Имахме пъдари. И щом го залъви, веднага го донаса на кмета и го глобява. И барабанчика го съобщава на селото кво е направил и колко е глобен — та да са всее страх и другите да не нарушават.

СД: А други наказания, така, някой ако е откраднал нещо?

НД: Бой. Пъдара го бие (смее се) — на място. Два шамара и това е.

СД: Вие граничите с няколко села. И като отиват да пасат добитъка, могат ли да минат в землището на другото село ваште овце?

НД: Не. Минават, обаче не е разрешено.

СД: Така. И ако се случи на вашто землище да са дошли други овчари, какво става?

НД: Капитандимитриевски овчари бяха минали на наша територия. След това наши овчари отиват оттатък. И става едно сбиване, това е едно скарване, и наш изкарва пищова, и го утрепа. Може да не е искал да го застреля, обаче го утрепа — и лежа и в затвора. За тия граници. И границите стректно се спазваха, да не се нарушават.

СД: Добре. Ако вие видите, че някой прави нарушение, какво ще направите?

НД: Не моа си спомна, ама — ша си мълчим. Затова, защото утре па мене ша изкаже другия, и така са пазехме един друг.

СД: Така. А ако на вашто е дошъл някой и е направил нарушение?

НД: А-а, ако е на нашто — ша има кавга. Ша му се обадиш — може ли такова нещо. Ако много е напрайл — ша го обада на кмета, ша го викаме там. Комисия има, ша са отиде, ша са опревели колко нарушение е напрайл, да са плати. Да.

СД: А имаше ли така, между хората, взаимопомощ?

НД: Имаше. Примерно, някой ако почне да строи — па свойте хора, чичо, вуйчо, калеко… Сипнат се, камъни му прекарват, песък му докарат, с колите. Утре прави онзи, сипнат са — на него крадат.

СД: Без да му плащат, без да…

НД: Без, не!

СД: А той вика ли ги или…?

НД: А, съобщава им. А някой оди и така — като не е му казано и отиде, и пита.

СД: Е какво им се отблагодарява?

НД: Черпявка. После па те ша идат на него и така.

СД: Добре. А жените? Помагали ли са си?

НД: Жените си полагаха с това дет ви казах диплене на тютюн, садене на тютюн, седянки, белене на царевици… А, жените с това си помагаха.

СД: Тъчеха ли много в това село?

НД: Да.

СД: Като хване една да тъче, ще дойдат ли да й помогнат комшийките?

НД: Нема с кво да й помагнат.

СД: Е, там, в началото, нали има нещо да насноват, да направат.

НД: А, то — ми, снаха ако има, етърва има, те си помагат. Ако нема — тогава вече търси некоя от маалата да й помогне и повика, и веднага отива. Ма такова, заплащане, това-онова, нема. Се доброволен труд, се така повече хората работят… Мойта майка, колко тъчеше и тя — тъчеше, предеше, плетеше чорапе…

СД: Вълна имате от овцете?

НД: Имаме вълна — стриже, влачи се, преде се…

СД: Вълна не сте ли продавали?

НД: А, продавали сме, продавали сме. Вълна, агънца — додат от града касапите…

СД: Млякото тогава какво ставаше?

НД: Млякото — тука отдолу една мандра напрайха. В селото имахме мандра — вадехме сирене за милион, вкус хубав, Толчави калъпе. Биеха масло колективно.

СД: Така. Сега, дали знаете да е имало някакви растения, някакви животни, диви, които да са изчезнали от прекалена употреба?

НД: Немаме такива дървета, да са изчезнали. Обаче за животните мога да ви кажа, че даже и яребиците изчезнаха. Пъдпъдъците — има тук-там много малко. Зайци колко имаше — и те много намаляха. Те намаляха, щото нема къде да са крият, безразборно така унищожаване и тъй нататък. Па за рибата — кво да ви кажа? Тя, тука, Марица са натрови. Тя такъва вода тече сега, че просто — и от болница, и от кланица, и от кво ли не — и е замърсена реката много, замърсена е. Така че нема нещо да са развива, да стане добро, отколкото всичко са унищожава и съкращава.

СД: А ражда ли сега повече земята от по-рано?

НД: Сега ражда повече от по-рано. Въпреки че тогава фъргахме естествен тор, ореше се, това-онова. Обаче, требва да ви кажа, че пшеницата, която сеехме, беше пшеница само за хляб. Царевицата, и сега има кочани — стават толчавки така — като го ядеш, сладко, вкусно. А те, сега житото става фуражно, царевицата става фуражна. Те са високодобивни — но друг вкус, друго качество. Тогава орем, орем с ония кравички, с ония коне. Обаче сега тия трактори орат по-дълбоко, по-често, така, обръщат. Обаче — и на сорта, и на гледането.

СД: Мислите ли, че сега, като се разделя земята, общинската ще се намали?

НД: Не знам, ама таа земя като че ли… Аз не знам, може и Съвета да ви каже, има ли го някъде налице, ама не е лошо и с библиотекарката, ако имате възможност, да се срещнете и с нея… Обаче, на мен ми се струва, че общинската земя намаля, и ще изчезне. По кви причини, не знам кво стана горе — таа земя не знам кво ша я напраат. Съвет вече не съществува да земе земя. Но дали ша я потърси, и как ша си я потърси… Треба да си я потърси, нема начин! Не мога да ви кажа по тоа въпрос. Това ша са поразбере, като рече да се дава земята.

СД: Ако това стане, мислите ли, че добре ще стане като не остане общинска земя?

НД: В никакъв случай! Общинската земя треба да си остане общинска, всеки требва ди си вземе това, което му е. Ако ще да го прават, как сега го прават — аз много, горе-долу го харасвам това. Имам в това землище една земя — дават ми го на едно место. По го харесвам, отколкото — там едно парченце, там едно парченце, там едно парченце… А ний ша го делим на седем парчета това нещо, па ша стане така — на на тебе таа нива, на на мен таа нива — и па недостатъчно. А като е повечко — дали ша я обработваме, дали ша е такова, но все пак има да си го разделим. Ама това, дет казват точно да са даде земята — никога нема да стане, то е невъзможно! И нема смисъл — света минава към колективна разработка, ние ще минем тепърва назад да са връщаме, педя земя да делим там, да са бием за камъни, бразди и прочие…

СД: А, и да попитам още, този пъдар, който едно време е пазел, преди 9-ти, кой го назначаваше?

НД: Съвета, кмета.

СД: Всяка година се назаначаваше пъдаря?

НД: Не, щом е добър продължава.

СД: И кой му плаща?

НД: Съвета.

СД: Като има едно семейство крави там, биволи и да ги заведе на разплод в Съвета — плаща ли си за това?

НД: Да. Такса — беше минимална, обаче пак си плаща.

СД: А нещо друго — зърно или нещо…?

НД: Не мога да си спомна да са носили.

СД: Добре. А, Вие лично, Вие какво мислите да си правите земята? Това си е вече — просто мен, така, ме интересува.

НД: Не лично аз, много хора отиват в кооперацията. Тия, дето се отделиха, та направиха сдружение… Едно момче дойде, без да познава селското стопанство, засе жито, засе царевица, лови цигане — по един чувал царевица даде! Опитва се да лъже — отчет не дава никакъв, хората искат, той не дава. Втора година — па не дава отчет. Това е трета година — па не дава отчет. И хората — да се стигне до там, че едно момче искаше да му бръкне в корема с ножа, ама го фанаха. Друг искаше да го цапардоса — и па продължава.

СД: Седи ли, седи ли в селото този?

НД: Седи си и сега пак командва земята…

Интервю с Линка Венелинова Атанасова

село Синитово, Пазарджишко

 

Разговора водят:

Пенка Р. Найденова (П)

Ивалина Колева (И)

 

Касета номер1, страна А, част 1.

 

П.,И: А сега се представи?(1)

Л.А: Линка Венелинова Атанасова.

П: Коя година си родена?(2)

Л.А: 1915

(По-надолу изложените данни са иззети от попълването на гид N 2 и 3.)

 

(3): Четвърто отделение.

(5): Неомъжена до 1939, през 1941 се жени.

(6): Не е бил член на никакава кооперация.

(7): По-късно не е била никъде член.

(8): Член е била на читалището през 1939 година.

(9): Не е била член на никакви други обществени организации.

(10): На 13–14 години. В земеделието. Пасла е воловете и овцете на семейството и е помагала на майка си и баща си.

(Въпросник N 3:)

(1): 7 деца — 4 момичета и 3 момчета; майка, баща, баба, дядо, стринка + мъж и 2 деца, друга стринка + мъж и 2 деца. Общо 19 човека.

(2): Четири семейства.

(3): Три поколения.

(6): Всички са били грамотни, завършили 4 отделение.

(7): Изхранвали са се само от селско стопанство. Всички са вземали участие в поддържането на земеделското стопанство и от него са се препитавали.

(7.4): Никой не е работил на заплата извън къщи.

(7.5): Нямало е гурбетчии в селото също.

(9): Живели са в собствено жилище.

(10): Имали са 3 стаи.

(11): — водопровод (чешма в къщата) — не.

— електричество — да.

— кладенец на двора — да.

— тоалетна на двора — да.

— тоалетна в къщи — не.

— баня — не.

— чешма извън двора — не.

— кладенец извън двора — не.

(12): Отоплявали ли са се:

— с огнище (в отделна стая)

— печка с дърва и въглища.

(13): Готвело се е на печка с дърва и въглища.

(14): Имали са собствена земя — 40–50 декара,

— земя под аренда — не.

— земя давана под аренда — не.

— добитък: 70 овце; 4 вола: 2 прасета; кокошки; гъски; патици; крава.

(15): Селски инвентар:

— рало, плуг, каруца (талига), гребло (търмък)

Селскостопански постройки:

— обор, сайвант за пшеница, за ръж, за тютюн.

(17): Продавали са тютюн. Самооценка — средни, (записът до края е лош и неясен)

 

Касета №1, страна В, част 2.

П: Сега си говорехме за Еленския връх.

Л.А: Ето това е Еленския връх! Ето това е! (показва го с пръст)

П: Това е.

Л.А: (не е ясно)

П: А ти други такива легенди знаеш ли — за други местности?

Л.А: Ми други месности… немаме други месности такива. Ето тия…

П: Такива свещени…,за които да се знаят легенди — дървета или местности — дето да са по-известни?

Л. А: Голямото меше, Малкото меше, ето св. Елена, Дермен гиди.

П: А на Дермен гиди откъде му идва името? Ти знаеш ли?

Л.А: Дермен гиди — това е балкан. Там си карахме животните да ги пасеме, там и ниви имахме нататък, къде е Дермен гиди и ниви имахме там, та си орехме — баирски ниви в Дермен гиди.И: Какви земи са там?

Л.А: Ми там е баир-баирско… По-слаби нивите така и ги ореа с това, със сайването. Сичко (всичко)! Сичко със сайването си ореше. Тогава нашите бащи нявга си ореха. Като тръгнат, са кат са заесени, са още не са се спирале — орат, сеят и са като нивите станат така и да си жънем. Секи (всеки) си оре нивата, секи си я сее. Целото село — секи имаше поотделно, никъде немаше така — кооперативно да се съберат. Секи си имаше ниви едни по-големи, по-заможни, зимаа повече ниви ,а ние — по-малко ниви…

И: И така… Значи викаш в селото общинска земя е имало?

Л.А: Е, общинска земя е ето това! Общински са Горни алчак, Долни алчак“, „Секлюка“…

И: А-ха, ти знаеш ли какво е мера? Викате ли му тука мера?

П: На какво викате мера? Мера! Чувала ли си тая дума?

Л.А: Нема

И: Ама на обработваеми или на необработваеми?

Л.А: Ми дека е мерата? Нимахме мера да се обработва.

И: Не се обработва.

П: Там пасище ли е?

Л. А: Пасище е. Башка са ни нивите, секи си знае нивите.

П: А фонд чувала ли си тука да се употребява за общински земи? Думата „фонд“? … Или не я използвате?

Л.А: … фондови ниви.

П: Фондови ниви? Какви са тия — пак са общински?

Л.А: Ми тия са общински. Ама да са ги подарявали… зимала си ги е общината… да са използва… имаше така едни ниви, а общината си взимат к'во искат — общината, де! Пари нещо да изкарат.

П: А кой ги ползваше тия общински земи? На кой ги даваха?

Л.А: Ми на кой ги даваха. Тия общинските ниви — като ги изорат, да ги използват за общината. Значи да получат общината, кой?

П: А дават ли ги на селяните тука. От село да ги ползваш така.

Л.А: Не. Селяните си имаха, ма. Селянето си имаше ниви.

П: А ти казваш, че там сте ходили да си пасете добитъка на общинското, значи и вие сте ги ползвали.

Л. А: А-ха и ние ги ползвахме.

П: Значи цялото село може да ги ползва.

Л. А: Сичко ма, сичко беше.

П: А на определени хора ли са ги давали? На вас да кажеме, че сте по-бедни да са ви давали общинска земя?

Л. А: Не са.

П: А на други бедни хора?

Л. А: А на други бедни хора по си имаха ниви. И тия си имаха ниви, по-малки ниви, по-беднички. И на тях надаваха така.

П: Даваха или не даваха?

Л.А:… По-малко ниви си имаха, по-малко си работеха, а и купуваха си.

П: Купуваха си?

Л.А: Ако не стигне жито ще иде да си купи от богатия!

И: Земя си купуваха, така ли?

Л.А: Нема земя! Жито! Жито да му стигне за ядене.

И: … Освен ливади каза, че сте имали?

Л.А: Ами ливади не сме имали тук така наоколо, ливади.

И: А-ха. А пасища?

Л.А: Ми пасища са тия пасища.

И: Всичко… гори. Имали ли сте гори?

Л.А: Ето гори са тия де. Голямото меше, Малкото меше, Дермен гиди...

П: Това са горите?

Л.А: Дядокольовото дере са те тука.

И: Знаеш ли да е имало гора, която до сега да се е секла може би два пъти откакто ти си жива? Не се сече непрекъснато, но се е село изцяло!

Л.А: Нема. Само Голямото меше сечаха.

И: Така ли?

Л.А: А-ха. Не го сечеха да добива дърви, така!

П: А за какво бяха тия дъбови дърва?

Л.А: Ми за какво… Ми за дърва, ма. За дърва да стъкаме, така че немаме дърва да горим на печките!

И: Ама свободно ходихте?

Л.А: Свободно.

П: Е на кой ги даваха? На който иска?

Л.А: На селото! На селото — ще идат, ще дигнат дърва и ония ша ги разпределат.

П: А плащахте ли?

Л.А: Ми плащахме!

П: По колко плащахте горе-долу, за да си вземеш дърва? Малко или много?

Л.А: Малко. По-малко плащахме.

П: По-малко. Обаче с пари?

Л.А: А-ха.

П: С пари — не така с жито? С такива неща не сте…

Л.А: С пари. Не, с жито не сме.

И: Бранища имахте ли? Браниша?

П: Бранища? Чували ли сте тая дума „бранища“

Л.А: За какво бранище? Не сме имали.

П: Значи не сте я използвали в селото тая дума? Бранища на нещо викахте ли, на някаква земя, викали ли сте бранище? Не?

Л.А: Не, не!

И: А какви са местните думи за земя? Как викахте тука на земята? Мера?

Л.А: Мера… там имаше толкова декара! На декара!

П: А-а на декара!

Л.А: Да, толко и толко декара. Не, не на декара.

П: А…

Л.А: Като влезнахме в ТКЗС — то си взехме толко и толко декара.

П,И: Преди, преди ТКЗС-то?

Л.А: Преди ТКЗС-то декаре!

П,И: Пак декари?

И: А-ха трайни насъждения?

П: Овошки, овощни дървета?

И: Преди да се ожениш?

Л.А: Преди да се ожена — немахме такива, сетне си насадиха частни хора, сетне си насадиха овошки така.

И: А преди това е нямало?

Л.А: Не, нямаше! Ние у село нямахме.

П: Я кажи, като е имало гора ползвали ли са я за лов тая гора? Да си ловуват…

Л.А: Ния… За к'во са я ползвали? 3а… Они одеха да дирят зайци, зайчаре имаше. Дирят си зайци, ловуват си, за тех си.

П: М-м. Ами като сте имали голяма рака тук, риба ловило ли се е?

Л.А: Ловат си риба. Рибаре идат, ловат си риба. Спокойно.

П: И без да плащат?

Л.А: И без да плащат.

П: И значи пак така всеки, който иска.

Л.А: Всеки, който иска — да си лови.

П: И каква риба имаше? Ти спомняш ли си?

Л.А: Ми каква риба — много хубава риба, смиьон риба, дека правят рибова манджа, някога и викахме… Шаране такива немахме.

П: Шаран нямахте.

Л.А: А такава смиьон риба, рибар ходеха да ловат.

И: Чакай сега да те питам, тука имало пътища, дека е имало. Я кажи на кой е била тая земя?

П: С пътищата. Пътищата дека са минавали?

И: Общинска ли е била, частна ли е била?

П: Там дето е речното корито.

Л.А: Сичко частно беше!

И: Частно ли е това?

Л.А: Частно!

П: Ами добре де, като са ходили да ловат риба, тоя частник не им ли се е карал?

Л. А: Нема! Одат, от Пазарджик одат (ходят) ловат риба, да си готват. Нашите идат от село си ловат риба. Ми тя беше чиста реката тогава — тогава беше убаво сичко! Ми наште като кажеха, нашия баща — жа идем да фанем малко риба, идат в реката, хванат си риба и кат я донесе, я като хвана едно котленце, мама ни сготви рибова манджа, викахме така, колко чиста рибата. Ама сега та я страх да фанеш риба. Мислиш, че много са чисти реките ли?

П: Значи покрай реката е било все частно?

Л.А: Ми частно, ма

П: И собственика се не кара?

Л.А: Нема да ти са кара никой ма!

И: Ами (не се разбира) в селото? Площадите, улиците?

Л.А: Площадите, улиците — ми, е имаше си из село улици. Одим си из улиците — кой. А не беха така циментирани улици, а бяха старовремски.

П: Обаче улицата общинска земя беше, нали?

Л.А: Ма пак селски ма! Селски.

П: Селски, да. Нищо не плащаш.

Л.А: Нищо не плащаш.

И: Освен общинската земя, други нечастни, като училищна земя, църковната имаше ли?

Л.А: Църковната земя. Има. Беха я дали на черковата земя. Да си я използва черковата. Ама… сетне я зимаха.

И: Много ли беше?

Л.А: А-а тя беше в Секлюка там!

П: В Секлюка е била?

Л.А: Е в Секлюка беше. А училището и то имаше някъде, ама беше малко земя…

П: Малко земя. Тя училищна е била.

Л. А: … училищна земя.

И: Читалищна имало ли е?

Л.А: Читалищна имаше, имаха и читалище.

И: Читалищна земя?

Л.А: Читалищна земя — на читалището.

И: Земя на читалището?

Л.А: Не повна. Немаше тогава. Читалището нема земя.

И: А ти знаеш ли примерно как са придобивали тия земи — ка са ги… или ги е закупувал?

П: Купували са или са крадели? Да ги присвояват сами?

И: Да си нарочил тая земя и да си я взел. Имало ли е и такива случаи.

Л.А: Нявга, ми не е имало. Нявга, преди да са ожена, нявга още от мъжинка аз бях, секи си помни земята, нашите бащи на нашите бащи земите, на дядови ни земите, на дядовите още, на бащите ни — същата земя е била.

П: Да.

Л.А: Могат да си купуват от някой, ако продава земя — може да си купят. Ама същите земи си ги работеха нашите си.

П: А имало ли е заграбвания?

Л.А: Немаше такива заграбвания да грабат от т'ва де, беха разпределяни. Секи стопанин си имаше земя, та си работеше.

П: Нямаше заграбвания?

Л.А: Нямаше.

И: А да знаеш общинската земя, понякога да е била подарявана?

Л.А: Не е била подарявана.

И: Не е била.

Л.А: Не е подарявана.

И: Продавана?

Л.А: Не е продавана.

И: Не е продавана. Ако искам да си искам да си купя от общинска земя — не мога да си купя?

Л. А: Нема. Оти тя сега на общината като се работи и парите дек се изкарват, кой изкарва де, са за общината. За общината. Това беше преди 9-ти септември.

И: Така е било значи?

Л.А: А-ха.

П: А имало ли е забранени места? Дето от общината са ви казвали, че там не може да ходите, не може там да си пасете овцете или кравите там, имало ли е такива места?

Л.А: Ми имаше ми.

П: Общината ли ви ги налагаше тия места? Общината ли ви ги забранява, та вие знаете, че не може да ходите там.

Л. А: Ми ние ги забраняваме. Това дека се е засело нали трябва да се земе — кък ше закараме там животните да ги пасеме. Откък се ожъне, ако е нива, откък се ожъне да се прибере реколтата — пасем ги из общинските места.

П: Значи като е засято, там в общинската земя — няма да се ходи.

Л.А: Няма да се ползват.

П: След това може — като се ожъне.

Л.А: След това — може.

И: От кой искате уверение?

П: Разрешение от кой искате? Казвало ли ви се е — ожънато е може да ходите.

Л.А: Можем ми.

П: Ама вие сами ли знаехте или ви казваха?

Л. А: Ние сами знаехме и да ни кажат ожънали са — тогава требва да са пасат животните. Имахме много животни та… Всеки един човек си имаше по 4 вола, по 2 вола, коне — дека одехме да сеем нивите. И тия животни си ги пасехме се ние частните.

И: Ти спомняш ли си да ви е давано общинска земя за зеленчукови или овощни градини?

Л.А: Не е давано.

И: Не е давано. Добре. Ами други ниви, гори, такива неща давано ли е?

Л.А: Не е давано.

И: Частно, стопанин не е давал.

П: А имало ли е общински имот? Общо складове, ханбари, такива неща имало ли е?

Л.А: Не!

П: Общо на цялото село?

Л.А: Общо на целото село не е имало.

П: Не е имало — мелници, воденици…

Л.А: Воденица не е имало.

П: Ами тепавица?

Л.А: А-а ми одехме във Велинград да си тупаме.

П: Ами тука не е ли идвал тепавичар дето да обира нещата и да ги носи?

Л.А: Имаше, дохаждаше тука тепавичар.

П: А как му плащахте?

Л. А: Ами той като доде, той на метър — на балото зима. Ако имаш 20 метра бало, той толкова пари ти взима на метъра.

П: 20!

Л. А: Да, на метъра. Занесем го, тупа го и с коня пак ни го докара. С коне.

П: Плащате им. Ами мелниците?

Л.А: Мелниците. В Пазарджик имаше мелница.

П: И пак там — плащаш.

Л.А: Плащаш.

П: С какво плащаш?

Л.А: Плащаш си — смелът ти брашното докараш си го.

П: С какво си плащахте — с брашно или с пари?

Л.А: С пари.

П: С пари пак. Ами ако нямаш пари? Не може ли да дадеш брашното — малко от брашното?

Л.А: Не може и дека имаха много да дадат брашно, а тия… който няма…

П. Който няма — с пари.

Л.А.: С пари. Трябва пари да си приготвиш… на воденицата.

И: Да те питам — знаеш ли ти за някакви стари дървета или други забележителности.

Л.А: Ми какви стари дървета, тия са се изсекоха, баба.

И: Стари, стари неща…

П: Стари, които едно време — никой да не ги е секъл и да знаят, че еди-кое си дърво има сила и то не трябва да се пипа. Имало ли е такива?

Л. А: Имаше такъви. А сега ги изсякоха се, има, каваци имаше. Ама секи си имаше… Наште като имаха каваци, тук дето е долни Алчак — горни Алчак — имаше много каваци. И секи си имаше по 5–6 кавака — това място е негово. Оня си има… и като кажат, че ще я сечът — идат отсечът си ги. Това са частни каваци.

И: А-ха. Някакъв бряст имало тука? Голям бряст.

Л. А: Голям бряст. Ми тия и него отсякоха, селото беше.

П: И какво се приказва за тоя стар бряст? Какво е известно покрай него?

Л.А: Ми нищо няма известно. Там са събираха момичета, играехме там.

П: А-а, седенки сте правили, тлаки.

Л. А: Там, при бръста. Ши идем там, там ша са съберем — при бръста. Махала беше там — там се събирахме. Момчета ходеха — там са събираха.

П: Ти като си била още мома брала ли си билки, гъби — такива неща?

Л.А: Не съм, не сме брали. Такива неща немаше.

П: А не си ли знаела да има някъде — в еди-коя си местност — билки, някой да ходи да бере?

Л.А: Билки… ходеха да берът. Във Велинград ходеха нататък да берът, по Балкана.

П: Не, не. Тука при Вас, при Вашето село.

Л.А: Нема, немаше тогава.

П: Никакви билки?

Л.А: Немаше тогава.

И: Гъби?

Л. А: И гъби немаше. Гъбите са ги има, преди, нявга нямаше такива работи, гъби.

И: А имало ли е — ти каза, че сте ходели да пасете животните — волове, крави в общинската земя — имало ли е някакви ограничения? Примерно — до толкова крави, до толкова коне, или пък…

Л. А: Не е. Сичко караме додек се обере до шушка, додек се опасе свободно.

П: Няма забрани или нарушения?

…

П: Ами хайде тогава да те питаме: вие тука сте имали много добитък — селски бик ползвали ли сте за разплод?

Л.А: Имахме… селски бик.

П: И какво плащахте.

Л.А: Ние имахме наши.

П: А като вземат селски бик плащат ли за него? На кой плащат?

Л.А: Е, плащат. Ама това беше нявга, нявга — селски бик — да-а. Селото кой, има закара кравата.

П: Плащат с пари?

Л.А: Плащат с пари.

П: А тогава да помниш някой да ви е организирал, да сте имали общинско събрание, такива неща на общината събрание?

Л.А: Не сме имали на общината.

П: Е как така са взимани решенията?

Л. А: Е, имаха, имаха стари хора — събираха са. В общината ли беше…

П: Кой участваше в това събрание?

Л.А: Еми участваха.

П: Който иска ли?

Л.А: Който иска. Участва председателя.

П: Председател има. И се вземат решения общо за селото.

И: Ти участвала ли си тогава — майка ти, баща ти?

Л.А: Е, тати е участвал, ама я съм била малка тогава.

И: Преди да се ожениш…

Л.А: Преди да са ожена.

Л. А: Ами участваха… Тати одеше у съвета — к'во им кажат там, участваше у съвета…

П: Добре. И какви решения са взимали? Ти знаеш ли какво се е решавало на тия събрания? Какво се е решавало, защо са се събирали?

Л.А: Защо са се събирали? Събирали са са… Тия за к'во са са събирали… пак за нивите. Да си орът нивите, да си сеят нивите — е такова събрание е било.

И: Помагаха ли си хората помежду си?

Л.А: Помежду си, ми к'во да си помагат. Секи си… кои са свои, съберът са заедно си ожънат, като братя, сестри, разделени — събират са заедно — на тоя ожънат, заедно прибират.

П: Ама роднини, а общо селото…

Л.А: Общо селото не е имало…

П: Ами училището помниш ли кога се е строило тук?

Л. А: Помна.

П: Ами как са го строили? Не е ли общо от селото хора…

Л.А: Е, това е общо — от селото са събирахме…

П: Значи от селото са помагали?

Л.А: Помагали са.

П: Значи като се прави път или такива неща — пак се събират хората.

И: Решавам да си построя къща, ще дойдат ли да ми помогнат хората, не само роднини?

П: Не само комшиите.

Л. А: Ами ако ги повикаш. О-о ша дойдат, сега като ги повикат и сега си одат. И сега одат, ми помагат и сега.

И: А, чакай на земята пак да се върна — примерно ти каза, че сте имали гора. Кой е определял колко от тая гора да се сече нали се е секла?

Л.А: Ми това е от съвета.

И: От съвета определят.

Л. А: Определят от съвета, че да са сече гората, да са дигат дърва и ония си дигат и знаят колко са е определило да са вдигне.

И: Значи е имало забрана по количеството? А имало ли е случаи примерно да се сече от други частно.

Л. А: Нема!

И: Всъщност гората сте я секли за дърва.

Л.А: За дърва.

И: За отопление. За фураж? Листников фураж?

Л. А: А, не сме. Еми те дървата нали са се шума, те са отсичат докарват.

П: А помагали ли сте на някой много беден в селото? Например: знаеш, че някой си е много беден — по някакъв начин помагали ли сте му?

Л. А: Тоя дека е беден. В неговото село му работиш неговата земя, иде на богатия да му работи и богатия му плаща.

П: Е, да. Обаче иначе, някък не защото си е работил, ами ето така, ти да отидеш и да му работиш, щото знаеш, че е беден. Имало ли е?

Л.А: Имаше, как!

П: Как сте помагали? Като му помогнеш на нивичката?

Л.А: На нивата ша му помогнеш…

П: А на циганите помагали ли сте? Да им давате нещо?

Л.А: Циганите си ходеха по селото, та си просеха.

П: А и са продавали?

Л.А: Нищо не продаваха. Ходеха по цяло село със сър… и додат — изкарале сме с чувале фасул, изкарале сме леща у един чувал.

П: И на циганите ли ще дадете?

Л.А: Ами като е тръгнала да оди и доде, та седне, ти ша я даруваш. Ша и дам една паница фасул, дам й една паница лещица, гребна и малко брашно да й дам. Моя човек се…, по една паничка да й дам. Се по две одеха циганките. Той като речеше „Ма к'во си гребнала вика една паница да даваш. Земи една тепсия им дай. Тая жена — вика — с к'во си храни циганетата“. Та ходеха така циганки по село, та просеха. Одеха по селото и им даваха храна.

И: А, добре. Пак аз ще питам за горите, за общинските гори. Те давани ли са, или продавани? Ти чувала ли си да са продавани по онова време?

Л.А: Да са продавани?

И: Да, на търг.

Л.А: Нищо. Сичко си е селско.

П: А, така. Значи така е било?

И: Бранищата не знаеш как са се бранили. А ти каза, че не знаеш какво са бранища.

Л.А: … всичките ореха.

И: Какво е?

Л. А: Пъдари. С пушката и чува, че нема да трябват айване във гората, нема да трябват там. Тука има пасища, а там — като стане гората хубава.

П: Значи гората се е пазила — не е била опожарявана, произволно изсичана?

Л.А: Не е.

И: Ами ако някой наруши — влезе — глобяван ли е?

Л.А: Глобяван е.

П: А как са го глобявали?

И: Кой го наказва?

Л.А: Ами бизчията го наказва. Предаде го в съвета, на председатела и председатела го глоби.

П: С к'во го глобява? С пари?

Л.А: С пари.

И: Иначе сте ползвали от гората, от бранищата.

Л.А: Одеха, ми по нивите одеха. Татко…, с пушките — пазат нивите. Ние воловарчетата карахме, ако изпуснем нещо вол карат ни са бизчиите — набиват та, да чуваш. Пазим нивите, пазим царевицата, пазим лозя. Никъде не плевят айването, додек ги закараме в баира. Щом ги вкараме да та види някой, че си в айването, земе ти торбата де си зимал яденето и не дава ти торбата да ядеш. И ще ти занесе торбата в съвета, че така и така — не ще да чува.

П: Значи казваш, че над общинските земи е имал контрол, а?

Л.А: Имало е, ми.

П: Имало е и пазач. Дето ги казва.

Л.А: Ми и на частните, ма. Частните цялото село имаха по 5–6 души — пъдаре.

 

И: А твоите не си ли ги пазиш ти самия?

Л. А: Ми ти си ги пазиш, ама гледаш да… айването да пасат. А като си има пъдарин, та е срам.

П: А ти като ти пази частното, плащаш ли му на пъдаря или от общината?

Л.А: Плаща му общината.

П: Съвета му плаща да ги пази твоите? А имало ли е обща каса в Съвета? Да сте давали пари на Съвета ей така за разни неща: за поддържане на пътищата, училището, като се е строило.

Л.А: Ми да, има! Па сме давали, ми.

П: И по колко даваш? Кой колкото може?

Л.А: Кой колкото може. По-богатите повече, по-бедните — по-малко.

П: Да, но всеки дава.

Л.А: Всеки дава по нещо.

И: А някой от твоето домакинство да е бил пъдарин, да е пазил?

Л.А: Не!

И: А общинските земи дали са се ползвали за лов?

Л.А: Лов в общинските земи — не са ходели на лов. Имаше тук-там зайци дират, та си хванат. Яребици трепат, ей такива.

П: А има ли тука „заклети“ места? Места, които от старо време не трябва да се ходи, има поверие — еди-какво си се случва там и не може да се ходи. Имало ли е или не?

Л.А: Нема да кажа!!

И: Казваш, имали сте река, ловели сте риба.

Л.А: Е-е, имаше река бистра като сълза. Оная риба като идеш да видиш рибата кък е из реката.

П: Там.

Л.А: Там на реката идем. Там дрехите си перем, платна белим.

И: А плащахте ли нещо за това?

 

Л.А: Нищо. Нема да плащаме, ма!

П: А като говориш за дари — между жените нещо помагали ли сте си? Да кажеме някоя твоя позната, комшийка се жени или жени щерка — ти отиваш да й помагаш. Когато си била по-млада? Да ходите да тъчете, какви други форми е имало? Как сте си помагали?

Л.А: Всяка си тъчеше! Ръкави, платна тъчем — на реката ходим, белим ги. И всяка мома си стяга чеиза.

П: А да си помагахте помежду си? Ти си имала приятелка, дружка?

Л.А: Помагахме си. Я си имах дружка, помагахме си. Дека острижем овците, земем им вълната, овлачем, опредем чорапе, оплетем едни големи чорапе, — даровни, та да даряваме мъжето. Жените с ръкаве, мъжете чорапе. 50 чифта чорапе съм оплела все на ръка.

П: Я кажи едно време като сте си обработвали земята с какво сте я торили? С естествени торове нали?

Л.А: С естествени торове, бе. Дека на овците тора, на воловете тора с кола изкарваме — разхвърляме из нивите, та си ги горехме.

П: А ти как мислиш сега ли е било по-добре, когато има изкуствени торове или едно време — давало е по-добра реколта.

Л.А: Едно време по-хубаво беше, баба. Оня тор хвърляме всичко чисто беше, всичко хубаво. И житото беше чисто, хубаво. И като сме хвърлили тор роди са оная нива с толчави класове. Хванеш да вършеем — онова жито като дренки и едро, хубаво. Хванем да берем на вършачката ша го извееме, ша го овършем в двора с дикани. Стане на плява, на вършачката ша го отвееме и тогава ша го…, и тогава с чували ша го внесем в хамбара.

П: А всеки ли си има веячки, такива неща?

Л.А: Всеки, всяка къща си имаше.

П: Ами който няма ходи ли при друг?

Л.А: Нема, който нема. Всички си имаше. Тогава излезаха вършачките. Хванаха да вършат.

П: А тогава — по-късно излязоха?

Л.А: По късно излязоха.

П: Викаш, реката била по-пълна тогава. Не е като сега по-мръсна.

Л.А: О-о реката тогава. Тогава работехме много — всичко беше чисто, хубаво.

И: И се контролираше?

Л.А: И се контролираше. Всичко.

П: Не е като сега, всеки краде.

Л. А: Тогава, баба, как беше. Толкова са пазехме. И от момчета и от всичко. Излизахме от събота, та до събота. С момчета, като са събирахме с момчета в събота, па в събота. Другите денове никакво излизане. Всяка са прибира и плетеме. Стягаме си даровете и плетем.

П: Ами на седенките носите ли си там, да плетете?

Л.А.: На седенките нема такива неща. На седенките са събирахме, кога са бели царевица, кога чукаме слънчогледа.

П.: Чия е била тая царевица?

Л.А.: На стопанина, на частния.

П.: А-ха. И викнеш, събереш ги всички.

Л.А.: Събереш ги всичките моми, ергени — съберат са. И кат са съберем всичките моми и ергени, и момите белат, а ергените покрай нас подават ни царевица. Е това ни беше събирането.

П.: А как сте се организирали? Знаете — днес ще се съберем да белим на…

Л.А. Та тръгне стопанката, вика. Сабаланта — искаме да викаме вашите момичета на седянка.

 

Край на записа. Край на втора част и касета 1.

* * *

Касета №2, част 3, страна А

Продължение на разговора с Линка Атанасова

 

НАЧАЛО:

 

Песен:

Л.А: (не се разбира)

че довечера ще дойда,

на вашта, любе, седенка.

до тебе, либе, ще седна.

До твойто дясно коляно,

до твойта хурка писана.

До твойта хурка писана,

до твойто гръцко вретено.

Е, така като се съберем две по две, та пеем силно. Съберат се ергени край назе, подаваха царевици. Нямаше такава любов, такова спиране по тъмнотиите, ба, ба изпращане. Кат съм биела нявга да се ожена, не съм са събула боса да ме види свекъра, че съм боса баба. Не съм свалила кърпата да ме види, че съм гологлава. Ша си мия главата, ша са заключа някъде, кога го нема тати, тогава ша са омия, да ме не види гологлава. А па после отишъл той да оре, аз у дома си работа и като знам, че той си иде, турна отдолу, викахме им чорапи без стъпала. Като е много топло времето ги плетехме. И я съм си мушнала чорапите се са ми у прашка и имаше едно куче лайка, лайка — беше с крави, с биволите — като дойде кучката, я като я вида, че иде — свала, обуя са, да ме не завари баби боса. Нито ме е боса заварила, нито гологлава ма е заварила.

П: Значи одевешния живот бил по-добре. И контролирали са…

Л.А: Немаше и такива болести тогава, сичките здрави бехме.

П: Щото е било чисто.

Л.А: Само я съм страдала от кучешка тения и ми правиха операция, щото като ме пита доктора, я не казах. А сега си играят с кучетата.

П: А искам да те питам, какво ще кажеш ти, едно време, как го оценяваш живота, по-добре ли беше?

Л.А: По-добре беше баба. Работехме си. Кат си работиш частното — мерак за сичко, сичко си прибереш.

П: Е благодаря…

(по-нататък запис няма)

Л.А: Можем ми.

П: Ама вие сами ли знаехте, или ви казваха?

Л.А: Ние сами знаехме и да ни кажат ожънали са — това требва да пасат животните. Имахме много животни та… Всеки един човек си имаше по 4 вола, по 2 вола, коне — дека одехме да сеем нивите. И тия животни си ги пасехме се ние частните.

И: Ти спомняш ли си да ви е давана общинска земя за зеленчукови или овощни градини?

Л.А: Не е давано.

И: Не е давано. Добре. Ами други ниви, гори, такива неща давано ли е?

Л.А: Не е давано.

И: Частно, стопанин не е давал.

П: А имало ли е общински имот? Общо складове, хамбари, такива неща имало ли е?

Л.А: Не!

П: Общо на цялото село?

Л.А: Общо на целото село не е имало.

П: Не е имало — мелници, воденици…

Л.А: Воденица не е имало.

П: Ами тепавица?

Л. А: А-а ми одехме във Велинград да си тупаме.

П: Ами тука не е ли идвал тепавичар дето да обира нещата и да ги носи?

Л.А: Имаше, доаждаше тука тепавичар.

П: А как му плащахте?

Л. А: Ами той като доде, той на метър — на балото зима (взима), Ако имаш 20 метра бало — той толкова пари ти взима на метъра.

П.: Двадесет!

Л. А: Да, на метъра. Занесем го, тупа го и със коня пак ни го докара. С коне.

П: Плащате им. Ами мелниците?

Л.А: Мелниците. В Пазарджик имаше мелница.

П: И пак там — плащаш.

Л.А: Плащаш.

П: С какво плащаш?

Л.А: Плащат си — смелът ти брашното докараш си го.

П: С какво си плащахте — с брашно или с пари?

Л.А: С пари.

П: С пари пак. Ами ако нямаш пари? Не може ли да дадеш брашното малко от брашното?

Л. А: Не може и дека имаха много да дадат брашно, а тия… който няма…

П: Който няма — с пари.

Л.А: С пари. Трябва пари да си приготвиш… на воденицата.

И: Да те питам — знаеш ли ти за някакви стари дървета или други забележителности.

Л. А: Ми какви стари дървета — тия са се изсекоха, баба.

И: Стари, стари неща…

П: Стари, които едно време — никой да не ги е секъл и да знаят, че еди-кое си дърво има сила и то не трябва да се пипа. Имало ли е такива?

Л.А: Имаше такъви. А сега ги изсякоха се, има, каваци имаше. Ама секи си имаше… Наште като имаха каваци, тук дето е долни Алчак — Горни Алчак — имаше много каваци. И секи си имаше по 5–6 кавака — това място е негово. Оня си има… и като кажат, че ще я сечът — идат отсечът си ги. Това са частни каваци.

И: А-ха. Някакъв бряст имало тука? Голям бряст.

Л.А: Голям бряст. Ми тия и него отсякоха, селото беше.

П: И какво се приказва за тоя стар бряст? Какво е известно покрай него?

Л.А: Ми нищо няма известно. Там са събираха момичета, играехме там.

П: А-а, седенки сте правили, тлаки.

Л. А: Там, при бръста. Ши идем там, там ша са съберем — при бръста. Махала беше там — там се събирахме. Момчета ходеха — там са събираха.

П: Ти като си била още мома брала ли си билки, гъби — такива неща?

Л.А: Не съм, не сме брали. Такива неща немаше.

П: А не си ли знаела да има някъде — в еди-коя си местност — билки, някой да ходи да бере?

Л. А: Билки… ходеха да берът. Във Велинград ходеха нататък да берът, по Балкана.

П: Не, не. Тука при вас, при вашто село.

Л.А: Нема, немаше тогава.

П: Никакви билки?

Л.А: Немаше тогава.

И: Гъби?

Л. А: И гъби немаше. Гъбите са ги има, преди, нявга нямаше такива работи, гъби.

И: А имало ли е — ти каза, че сте ходели да пасете животните — волове, крави в общинската земя — имало ли е някакви ограничения? Примерно — до толкова крави, дотолкова коне, или пък…

Л. А: Не е. Сичко караме додек се обере до шушка, додек се опасе свободно.

П: Няма забрани или нарушения?

…

П: Ами хайде тогава да те питаме: вие тука сте имали много добитък — селски бик ползвали ли сте за разплод?

Л.А: Имахме селски бик.

П: И какво плащахте.

Л. А: Ние имахме наши.

П.: А като вземат селски бик, плащат ли за него? На кого плащат?

Л. А: Е, плащат. Ама това беше нявга, нявга — селски бик — да-а. Селото кой, има закара кравата.

П: Плащат с пари?

Л.А: Плащат с пари.

П: А тогава да помниш някой да ви е организирал, да сте имали общинско събрание, такива неща — на общината събрание?

Л. А: Не сме имали на общината.

П: Е как така са взимани решенията?

Л. А: Е, имаха, имаха стари хора събираха са. В общината ли беше…

П: Кой участваше в това събрание?

Л. А: Еми участваха.

П: Който иска ли?

Л.А: Който иска. Участва председатела.

П: Председател има. И се вземат решения общо за селото.

И: Ти участвала ли си тогава — майка ти, баща ти?

Л.А: Е, тати е участвал, ама я съм била малка тогава.

И: Преди да се ожениш…

Л.А: Преди да са ожена.

Л. А: Ами участваха… Тати одеше у съвета — к'во им кажат участваше у съвета…

П: Добре. И какви решения са взимали? Ти знаеш ли какво се е решавало на тия събрания? Какво се е решавало, защо са се събирали?

Л.А: Защо са се събирали? Събирали са са… Тия за к'во са са събирали… пак за нивите. Да си орът нивите, да си сеят нивите е такова събрание е било.

И: Помагаха ли си хората помежду си?

Л.А: Помежду си, ми к'во да си помагат. Секи си… кои са свои, съберът са заедно си ожънат, като братя, сестри, разделени — събират са заедно на тоя ожънат, заедно прибират.

П: Ама роднини, а общо селото…

Л.А: Общо селото не е имало…

П: Ами училището помниш ли кога се е строяло тук?

Л.А: Помна.

П: Ами как са го строяли? Не е ли общо от селото хора…

Л.А: Е, това е общо — от селото са събирахме…

П: Значи от селото са помагали?

Л.А: Помагали са.

П: Значи като се прави път или такива неща — пак се събират хората.

И: Решавам да си построя къща, ще дойдат ли да ми помогнат хората, не само роднини?

П: Не само комшиите.

Л. А: Ами, ако ги повикаш. О-о ша дойдат — сега като ги повикат и сега си одат. И сега одат, ми помагат и сега.

И: А, чакай на земята пак да се върна — примерно ти каза, че сте имали гора. Кой е определял колко от тая гора да се сече нали се е секла?

Л.А: Ми това е от съвета.

И: От съвета определят.

Л. А: Определят от съвета, че да са сече гората, да са дигат дърва и ония си диагат и знаят колко са е определило да са вдигне.

И: Значи е имало забрана по количеството? А имало ли е случаи примерно да се сече от други частно.

Л.А: Нема!

И: Всъщност гората сте я секли за дърва.

Л.А: За дърва.

И: За отопление. За фураж? Листников фураж?

Л. А: А, не сме. Еми те дървата нали са се шума, те са отсичат и докарват.

П: А помагали ли сте на някой много беден в селото? Например: знаеш, че някой си е много беден — по някакъв начин помагали ли сте му?

Л. А: Тоя дека е беден. В неговото село му работиш неговата земя, иде на богатия да му работи и богатия му плаща.

П: Е, да. Обаче иначе, някък не защото си е работил, ами ето така ти да отидеш и да му работиш, щото знаеш, че е беден. Имало ли е?

Л.А: Имаше, как!

П: Как сте помагали? Като му помогнеш на нивичката?

Л. А: На нивата ша му помогнеш…

П: А на циганите помагали ли сте? Да им давате нещо?

Л.А: Циганите си ходеха по селото, та си просеха.

П: А и са продавали?

Л. А: Нищо не продаваха. Ходеха по цяло село със сър… и додат — изкарале сме с чувале фасул, изкарале сме леща у един чувал.

П: И на циганите ли ще дадете?

Л.А: Ами като е тръгнала да оди и доде, та седне, ти ша я даруваш. Ша и дам една паница фасул, дам й една паница лещица, гребна и малко брашно да й дам. Моя човек се…, по една паничка да й дам. Се по две одеха циганките. Той като речеше „Ма к'во си гребнала — вика — една паница да даваш. Земи една тепсия им дай. Тая жена — вика — с к'во си храни циганетата“. Та ходеха така циганки по село, та просеха. Одеха по селото и им даваха храна.

И: А, добре. Пак аз ще питам за горите, за общинските гори. Те давани ли са или продавани? Ти чувала ли си да са продавани по онова време?

Л.А: Да са продавани?

И: Да, на търг.

Л. А: Нищо. Сичко си е селско.

П: А, така. Значи така е било?

И: Бранищата не знаеш как са се бранили. А ти каза, че не знаеш какво са бранища.

Л.А: … всичките ореха.

И: Какво е?

Л.А: Пъдари. С пушката и чува, че нема да трябват айване в гората, нема да трябват там. Тука има пасища, а там, като стане гората хубава.

П: Значи гората се е пазила — не е била опожарявана, произволно изсичана?

Л.А: Не е.

И: Ами, ако някой наруши — влезе — глобяван ли е?

Л.А: Глобяван е.

П: А как са го глобявали?

И: Кой го наказва?

Л.А: Ами бизчията го наказва. Предаде го в съвета, на председатела и председатела го глоби.

П: С к'во го глобява? С пари?

Л.А: С пари.

И: Иначе сте ползвали от гората, от бранищата.

Л.А: Одеха, ми по нивите одеха. Татко… , с пушките — пазат нивите.

Ние воловарчетата карахме, ако изпуснем нещо вол — карат ни са бизчиите — набиват та, да чуваш. Пазим нивите, пазим царевицата, пазим лозя. Никъде не плевят айването, додек ги закараме в баира. Щом ги вкараме да та види някой, че си в айването, земе ти торбата де си зимал яденето и не дава ти торбата да ядеш. И ще ти занесе торбата в съвета, че така и така — не ще да чува.

П: Значи казваш, че над общинските земи е имал контрол, а?

Л.А: Имало е, ми.

П: Имало е и пазач. Дето ги казва.

Л. А: Ми и на частните, ма. Частните — цялото село имаха по 5–6 души пъдаре.

И: А твоите не си ли ги пазиш ти самия?

Л.А: Ми ти си ги пазиш, ама гледаш да си… айването да пасат. А като си има пъдарин, та е срам.

П: А ти като ти пази частното, плащаш ли му на пъдаря или от общината?

Л.А: Плаща му общината.

П: Съвета му плаща да ги пази твоите? А имало ли е обща каса в Съвета? Да сте давали пари на Съвета, ей така за разни неща: за поддържане на пътищата, училището, като се е строило?

Л.А: Ми да, има! Па сме давали, ми.

П: И по колко даваш? Кой колкото може?

Л.А: Кой колкото може. По-богатите повече, по-бедните по-малко.

П.: Да, но всеки дава.

Л.А: Всеки дава по нещо.

И: А някой от твоето домакинство да е бил пъдарин, да е пазил?

Л.А: Не!

И: А общинските земи дали са се ползвали за лов?

Л. А: Лов в общинските земи — не са ходели на лов. Имаше тук-там зайци дират, та си хванат. Яребици трепат, ей такива.

П: А има ли тука „заклети“ места? Места, които от старо време не трябва да се ходи, има поверие — еди-какво си се случва там и не може да се ходи. Имало ли е или не?

Л.А: Нема да кажа!!!

И: Казваш, имали сте река, ловели сте риба.

Л.А: Е-е, имаше река бистра като сълза. Оная риба — като идеш да видиш рибата кък е из реката.

П: Там.

Л.А: Там на реката идем. Там дрехите си перем, платна белим.

И: А плащахте ли нещо за това?

Л.А: Нищо. Нема да плащаме, ма!

П: А като говориш за дари — между жените нещо помагали ли сте си? Да кажеме някоя твоя позната, комшийка се жени или жени щерка ти отиваш да й помагаш. Когато си била по-млада? Да ходите да тъчете, какви други форми е имало? Как сте си помагали?

Л. А: Всяка си тъчеше! Ръкави, платна тъчем на реката ходим. И всяка мома си стяга чеиза.

П: А да си помагахте помежду си? Ти си имала приятелка, дружка?

Л.А: Помагахме си. Я си имах дружка, помагахме си. Дека острижем овците, земем им вълната, овлачем, опредем чорапе, оплетем едни големи чорапе — даровни, та да даряваме мъжето. Жените с ръкаве, мъжете — с чорапе.

 

Петдесе чифта чорапе съм оплела все на ръка.

П: Я кажи едно време, като сте си обработвали земята, с какво сте я торили? С естествени торове нали?

Л.А: С естествени торове, бе. Дека на овците тора, на воловете тора с кола изкарваме — разхвърляме из нивите, та си ги горехме.

П: А ти как мислиш сега ли е било по-добре, когато има изкуствени торове или едно време — давало е по-добра реколта.

Л.А: Едно време по-хубаво беше, баба. Оня тор хвърляме — всичко чисто беше, всичко хубаво. И житото беше чисто, хубаво. И като сме хвърлили тор, роди са оная нива с толчави класове. Хванеш да вършеем — онова жито като дренки и едро, хубаво. Хванем да берем на вършачката, та го извееме, ша го овършем в двора с дикани. Стане на плява, на вършачката ша го отвееме тогава, ша го…, и тогава с чували ша го внесем в хамбара.

П: А всеки ли си има веячки, такива неща?

Л.А: Всеки, всяка къща си имаше.

П: Ами който няма ходи ли при друг?

Л. А: Нема, който нема. Всички си имаше. Тогава излезаха вършачките.

Хванаха да вършат.

П: А тогава — по-късно излязоха?

Л.А: По-късно излязоха.

П: Викаш, реката била по-пълна тогава. Не е като сега по-мръсна.

Л.А: О-о реката тогава. Тогава работехме много — всичко беше чисто, хубаво.

И: И се контролираше?

Л.А: И се контролираше. Всичко.

П: Не е като сега, всеки краде.

 

Л.А: Тогава, баба, как беше. Толкова са пазехме. И от момчета и от всичко. Излизахме от събота, та до събота. С момчета, като са събирахме с момчета в събота, па в събота. Онова голямо хоро се събере.

П: На седенки?

Л. А: На седенкте. Съберем са пак с момчета. Стопанина ни изпрати до вратичката да си влезем. Нема момче да та заведе и да са разиграва с тебе. Идем в събота, па в събота. Другите денове никакво излизане. Всяка са прибира и плетеме. Стягаме си даровете и си плетем.

П: Ами на седенките носите ли си там, да плетете?

Л.А: На седенките нема такива неща. На седенките са събирахме, кога са беки царевица, кога чукаме слънчогледа.

П: Чия е била тая царевица?

Л.А: На стопанина, на частния.

П: А-ха. И викнеш събереш ги всички.

Л. А: Събереш ги всичките моми, ергени — съберат са. И кат са съберем всичките моми и ергени, и момите белат, а ергените покрай нас подават ни царевица. Е това ни беше събирането.

П: А как така сте са организирали? Знаете — днес ще се съберем да белим на…

Л. А: Та тръгне стопанката, вика. Сабаланта (сутринта) — искаме да викаме вашите момичета на седянка.

 

Край на записа. Край на 2 част и касета 1.

Интервю с Владимир Костадинов Дачев

с. Синитово

 

Респондент: Владимир Дачев (ВД)

Анкетьори: Веска Кожухарова (В)

 

Надка В: 1,2,3, село Синитово — 12 декември. Искаме да ни кажеш как се казваш.

ВД: Владимир Костадинов Дачев.

В: Владимир Костадинов Дечев.

ВД: Дачев.

В: Дачев. Коя година си роден?

ВД: Осма година.

В: Осма година.

ВД: Карам 88 години сега.

В: 88 години и си в движение.

ВД: В движение съм.

В: Какъв си по професия?

ВД: Никакъв не съм… по професия…

В: Какво си работил цял живот?

ВД:… работил съм нашто земеделие, така е. После като стана ТКЗС-то, почнах в ТКЗС-то да работим, работиле до 30 години в ТКЗС-то и ТКЗС-то като го разтуриха, нали така? Сега пасам мисирките, гледам кокошки и тъй нататък.

В: Ти чак докато се разтури ТКЗС-то си работил там?

ВД: Да, се там съм работил.

В: И какво образование имаш?

ВД: А, образование немам аз.

В: Е, кое отделение, кой…

ВД: Абе навремето не се признаваше, немаше тия задължения така да одиш… кой кък може.

В: Ама си грамотен?

ВД: Не съм грамотен. По време на войната да речем, Балканската война, Европейската война, нали. Балканската бех на 5 години, Европейската бех на 7–8 години. Тогава беше едно много. После 20 година дойде Стамболийски на власт. Кат зима властта бехме толкова добре у земеделието, че нема кък. Карахме, карахме до 30-та година. 30-та година богаташето зимаха парите и ги туриха у банките — нема никаква търговия. Мизерия, мизерия колкото щеш. Карахме до 37 година. Тридесет и седма година вече война наближава, пак са увеличи имането. Четирста година дойдеха германците, обраха сичко (всичко). Мизерия, мизерия колко щеш. Разбираш ли, много мизерия.

 

И тия са дигнаха от тука вече и като са разтури войната на 4 май са разтури войната и тогава са пусна едно немане, немане. Педесе и шеста година влезнахме у ТКЗС-то, немаше, немаше карахме, карахме после почна по-така, но имаше — кък да ти кажа разтурило по нашему. В тоя момент кък сме сега не сме зле. Не сме толкова зле кък разправят, че на времето да немаш цървули. Да немаш гащи, да немаш сапун, да нема нищо — сега сичко има. Така. Наште… аз немам деца. Наште почнаха да садат оранжерии тука, произвеждат. И сега в момента са на жената внука, той е тука… Зима едно момче от капитана. Ходат във София, прават търговия, карат фъстъци, зимат орехи и тъй нататък. Кък го лъжат, че… има за едни… и така. Имане — имане… кой как може…

В: Едни имат, други нямат. Ами сега, … преди Световната Война, кооперацията… (не е ясен записа) — потребителна кооперация в селото…

ВД: Образувана беше тогава.

В: Ама ти не си бил член?

ВД: Не съм, не съм. Не съм бил член, той баща ми бише член.

В: Баща ти беше ли член?

ВД: Тати беше… той умря 62-ра година.

В: А да си чувал кога е образувана тази кооперация тогавашната?

ВД: Татъка… 21–22-ра година, тогава я образуваха. Тия кооперации тогава са… зимаха една вършачка да вършее, зимаха кооперация и пак си пуснаха тяхното да работат.

В: Магазини някакви имаше ли? Кооперативни магазини?

ВД: Не. Немаше.

В: А ти коя година се ожени?

ВД: 33-та година — на 17 февруари. (Не е ясен записа) В: само двамата?

ВД: Само двамата.

В: Не сте живели при стари хора?

ВД: Не, не. Не сме.

В: И какво имахте вкъщи?… (не е ясен записа)… вода… Колко стаи ви беше къщата?

ВД: Две стаички.

В: На туй място ли беше?

ВД: Тука. На времето, ние младите като се оженехме веднага гледахме да стоим в обора.

В: Младоженците?

ВД: А така. Добре, ама аз бях сам. Немам брат, немам и сестра. Имахме така две стаички… на същото място беше и къщата, само че беше малко по-напред. Сега къщата е назад. Къщата дойдохме тука, къщата я правихме 67—ма година. Полека, полека си стъпихме на краката… (не е ясно)… А тука си живея лично аз. Тука се живея.

В: С каква печка се отоплявахте?

ВД: С коноп.

В: С коноп? Онова очуканото?

ВД: Абе коноп и (тютюн). Абе нали ти казах — 30-та година не стигаха парите. Немаме пари да си купим…

В:… нищо

ВД: Нищо немаше.

В: И ти всъщност само в селското стопанство…?

ВД: Само в селското стопанство. 30 години…

В: И от де вземаше пари тогава?

ВД: Ние садехме тютюн.

В: Тютюна ле беше основната коопе

ВД: Само тютюна беше.

В: Жито нямахте ли?

ВД: Тогава беше така. Немаше ли…, немаше и нищо. Сега сичко (всичко) има. (лош запис прескача)

 

Е: Вие още в старата къща ли живеехте 39-та година?

ВД: Не. 67-ма година правихме новата къща. А така.

В: А електричество кога имаше в селото?

ВД: Електричество имаше 36-та година.

В: 36-та година и ти електрифицира ли се тогава?

ВД: Да. Тия минаха улично минаха. Ние тука.

В: В къщи кога се електрифицирахте?

ВД: 42-ра година.

В: 42-ра година. А вода в къщи кога вкарахте?

ВД: В къщи я вкарахме… Беше към… не мога да ви осветла, направихме в къщи…

В: Ама след като ти беше построена къщата?

ВД: А, а — не беше направена къщата.

В: Не беше направена още къщата и имахте вода?

ВД: Имаше вода. Това беше, да ви кажа, към 60–70-те години вкарахме вода.

В: А по-напред откъде носехте вода?

ВД: Имахме кладенци.

В: А баня?

ВД: Имахме баня.

В: Ама кога я правихте?

ВД: Ами… кога я правихме банята… като къщата направихме.

В: Добре. Вкъщи готвехте с такава печка… с коноп. А камина, такива работи имахте ли?

ВД: Има камина… горе…

В: На камината готвехте ли?

ВД: Не, не, тук си готвихме.

В: Вие си готвихте вкъщи?

ВД: Газов котлон си имахме.

В: Едно време?

ВД: Едно време на печката. Па и от вънка…

В: Колко земя имахте тогава?

ВД: Имахме земя…

В: Колко декара?

ВД: Колко декара ли? 30 декара имахме.

В: Сами ли ги обработвахте?

ВД: Сами.

В: Не сте… (лош записа)

ВД: Не, не, ние си бехме сами.

В: Вие си гледате земята и си я обработвате. А какъв добитък… (лош запис) ВД:… един кон, с един кон орехме.

В: А крави?

ВД: Крави — не. Не сме имали крави.

В: А овце?

ВД: Десет овце, не повече.

В: Кози тука…?

ВД: Сега кози… имахме две кози… и две прасета имахме, имахме 60 мисирки.

В: Толкова много! Как ги гледате? Те трудно се гледат!

ВД: 40 кокошки имахме. Сега заклахме 20 мисирки — турихме ги във фризера. Турихме ги в найлонови пликчета.

В: И продавате ли ги?

ВД: Не.

В: Само за вас.

ВД: Ми сега… наште… жнети (женени) в Капитан Димитриево дадоха на нея — 15 й дадоха. Имахме 2 прасета…

В: Тя на кого е таз дъщеря?

ВД: На внука дека е тука… да. (лош запис) ВД: Какво да правим и ний…

В: А по-рано, преди войната какви селскостопански постройки имахте вие?

ВД: … ето тоя сайван дето е тука отзад — той си е наш.

А тука отсам е банята, да речем.

В: Ама едно време…

ВД: Едно време. Тоя сайван дека е тука правихме 23-та година,… срутен на двора и като почнахме да строиме къща, разтурихме, зимахме за покрива…

В: Плевня, обори?

ВД: Беше точно там, на едно место. Имахме.

В: А продали… какви селскостопански продукти продавахте, какво от туй дето произвеждахте продавахте?

ВД: Продавахме…, кокошки продавахме, яйца кой кък може, па това е от немане, да земем пари.

В: От това изкарвахте пари'?

ВД: От това…

В: На кого продавахте?

ВД: У града продавахме.

В: В града, на пазара?

ВД: На пазара. Тук специално минаваше… как да го кажем — един свасталига и извика. Търговията ни беше на времето само от яйцата… Тютюна не ни го взимаха. Взимаха го много евтино… 20-та година, кога дойде Стамболийски, земеделското произведение беше най-убаво, беше ценно.

В: Ти земеделец ли си?

ВД: Нито професия, така… Сетне станах куманис (комунист)… (лош запис прекъсване) ВД:… В София, вика, ходихме боси, голи. Вика, зимам ми 2060 лева пенсия, вика не пуша, не пие, нищо. Можем да карам с тях. Що ще кажеш не пуши, не пие нищо, за хляба дават ората. Това е много хубаво дека са изнамериле на старите ора да дават пари.

В: Какви пари дават на старите тука? Пенсията?

ВД: … Пенсията. Понеже…

В: Ми ти си работил за това получаваш пенсия!

ВД: Чакай сега, не бързай. Тогава кога се пенсионирах, се пенсионирах 69-та година добре, ама немах стаж немах… (лош запис)… работих 12–13 години и ма пенсионираха половината пари от ТКЗС-то, половината от държавата. Има ора дето зимат по 3000 лева, по 4000 лева зимат пенсия, нали? Аз зимам 2600 2700, кво да правя!

В: Та зехме да приказваме — тютюна кой го изкупува?

ВД: Търговци! Фирми!

В: А-ха. И го изкупуваха евтино?

ВД: … с Германия… с други държави… 40-та година… 48–49-та година. Германия образуваха това…, кога направиха войната, затова го направиха, щото немат пазар. Англичаните им пречеха.

В: 38–39-та година.

ВД: 38-ма кък образуваха…

 

В: Сега само за едно време, понеже искам да те питам като какви бяхте с жена ти като семейство бедни, средни, богати — като какви бяхте?

ВД: Аз щи кажа пак… повече… (лош запис)

В: Защо бяхте средни?

ВД: Защо? Защото имаше хора с 200 декара земя, имаше хора със сто декара земя. Ми не беше така… 39-та, нали така? Как може да прогресираме? Сега един милионер и ти немаш, а стигни го де? Нали така?

В: Да, да.

ВД: А така.

В: Сега знаеш ли за какво искаме да питаме… (лош запис)… общинската земя…

ВД: Имаше и църквата, имаше и училище, имаше и общината.

Тия.

В: Ама обработваема или необработваема земя?

ВД: Обработваема земя. И ги даваха на хората, та ги обработваха, с пари на черквата плащаха, на училището плащаха…

В: С пари?

ВД: Пари.

В: Колко горе-долу земя имаше обработваема общината?

ВД: Дека общо имаше черквата 40 декара.

В: Така. Училището?

ВД: Училището имаше към… към 10, тя ни са занимаваше толко. Черквата да речем с тия ниви тя се издържаше и училището също, а съвета немаше, понеже тогава данък си плащахме, това-онова, такова. (лош запис, прескача).

ВД: … тя си е общинска.

В: Селска земя… Каква друга земя е селска?

ВД: … сичко е частно!

В: Аз за едно време питам.

ВД: Ясно, де!

В: А пасища?

ВД: В нашто село имаме 12 000 дка имаме обработваема земя.

В: Обработваема земя. А пасищата?

ВД: Пасищата… Да ти кажа право… Колко таково… най-богатите и са българе…

В: Пасищата, на кого са пасищата?

ВД: На селото.

В: Общинска земя?

ВД: … На общината, да речеме. Па са вика селска.

В: Селска земя?

ВД: Да… Сега как да ти кажа? Едно време турците са били тука и синит са правили и от там носи Синитово.

В: Сюнет са правили?

ВД: А така! И от там го носи Синитово. Защо, да речем, че когато сички села ги прекръстиха, нашто село не го прекръстиха?

В: А ти искаше да го прекръстят?

ВД: Не, не… никой не е искал, да речем, … тия зимаха след войната, да речем, взимаха… тая война руската кат са развърнаха, тогава ги прекръстиха сички, да речем. Сега… Капитана ли го викат, Капитан Димитриево, го викат Ликачово. Там най-напред са утрепале един капитан и от там носи името Капитан.

В :… (лош запис)… основал селото?

ВД: Не, … никой не е приказвал, немам впечатление…

В: Старите хора?

ВД: Не, не! Не, не. То е през турското време образувано. Римско време, да речеме, е бил тука са ождале (идвали) римляните. Но виж какво ще ти кажа и па имаме един мост на пъта за гарата и точно на средата на селото, нашто село не е случайно от сега, разбираш, заселено то е от отдавна.

В: От кога ще е тоз мост?

ВД: Моста са го правиле, римляне са го правиле.

В: И още съществува?

ВД: Седи още. Наеш ли ква тежест минаваше през него преди години? Каманяк,… е така направен на гривня, нали ме разбираш? На гривня. Минават, там кой минава сичко е могли да вървят… (лош запис) ВД: Какво каза?

В: … еленин…

ВД: … Също. Едно време, това са биле гърци. Цар Костадин и Елена са мъж и жена ли са биле, са правиле манастир гори. От там носи Света Елена. Гърци са го правиле.

В: А някакъв елен да е идвал там?

ВД: Говори се…

В: Какво? (лош запис)

В: Разкажи сега…

ВД: Казват, че… Нали, това са приказки?!

В: Нищо, аз обичам приказки!

ВД: Казват, че доваждал един елен сами — да го колят. Добре, ама дошло и не можало да почине те го заклали и от тогава до сега го нема вече… Коляха крава… Това ка… Куманистите две години караха, зарезаха го. Тука сега земеделците, да кажем… то иска пара. Нема ли пари — нема крава.

В: Кой е бил най-големият празник в селото?

ВД: Най-големият празник — Гергьовден.

В: М-м и защо?

ВД: Нали той е бил поклонник? Той е бил поклонник Св. Георги. Той е от Солун. И от там носи името, да печем Гергьовден, това беше по-отдавна на… беше празника. Парад правеха. Като отидоха комунистите на власт, зарязаха го. Тия сички празници като ги изместеха, изместиха го него на 23 април. Добре, ама нявга се пада на 3 април, на 6 април…

В: На 3 май.

ВД: … и пак го туриха на 6-ти. А така.

В: Някакви обичаи да е имало тук на 6 май?

ВД: Какви обичаи?

В: На Гергьовден.

ВД: … опечем го във фурната и да ти кажа, че какво беше тогава като дойдеше Гергьовден, като заколим агнетата сутринта, турим ги във фурната и като почне един дъжд, дъжд, та до 2 часа, запре дъжда изкараме ягнетата, раздадем по някое, като курбан го имаме, раздадем. Като се оправи онова време, като излязат ония ора на Великден, това на Гергьовден… нема такава работа.

В: А люлки правихте ли като беше ерген?

ВД: Праехме люлки сичко!

В: А качвахте ли зеленина по къщата?

ВД: … люляк.

В: Люляк слагахте на портата?

ВД: Да. (лош запис) ВД: Гердан му слагахме на черквата, да го изпее попа. Туриме му едно като венец, да го кажем…

В: Гивенеста? Какво е това гивенеста?

ВД: Венец.

В: Като венец му слагахте. От какви цветя му слагахте венец?

ВД: Слагахме му примерно па люляк. Имаше и други цветя.

Само люляк туряхме.

В: Кое агне избирахте да колите? Най…

ВД: Нема значение.

В: Няма значение. И кой го коли?

ВД: Ми кой? Кой може! Баща ми го колеше. (неясен запис) ВД: И като се образува ТКЗС-то я стоех 30 години пазач. Най-убавото… 30 години съм седел. (записа прескача) В: Сега ще ни казваш ти, а пък аз ще…

Тука е север, обратно, тука е…

ВД: … Те са 25 къщи. Тука шошето дека е, главния път.

В: Шошето значи шосето?

ВД: А така! От другата страна немаше никаква къща. Сичко беше отсам.

В: 25 къщи само! Да не сте били…

ВД: Оттам шошето да речем… от външна страна немаше…, отсам са по-малко. 15-та година, да речем, тогава нашта църква, дека я имаме сега, нали разбираш мътеха щъркеле. Кат се разтури тая черква, 15-та година и направеха черквата, покриха я и стана Балканската, това Европейската война.

В: А от коя посока минава, покажи ми откъде минава… това е север, това е юг, това е запад тогава, това е изток. Откъде минава река Марица?

ВД: От северната страна, ето от тука, от западната страна.

В: С кои села граничи?

ВД: С Миренци, Огняново… (лош запис)

В: Мирянци?

ВД: Тука на север. Огняново е на север. Главиница е на юг. И Капитана е на юг.

В: Капитан Димитриево. А на запад?

ВД: На запад, да речем, на запад имаме Исперихово. То не е таково, но пак граничим за сега… и с него граничим, то е на север…

В: В кои местности са?

ВД: Ми там го викахме Крушака, Айдарица, Мандралчак.

В: Крушака, Айдарица, Мандралчек…

ВД: Мандралчак. Мандра му викахме, имало мандра там и се вика Мандралчак…

ВД: Там беха общински земи и черковни сичко, нема значение.

В: Общ