НИНА ГЕОРГИЕВА

Магистъpска пpoгpама: Глoбалистика

2015 г.

След разпадането на Османската империя се изграждат нови държави, това води до миграция на население. Между България и Турция миграционните процеси са двупосочни до Първата световна война, след това се случват в посока само от България към Турция. В резултат броят на представителите на турското население в България постоянно се променя. Голяма част от турците се изселват в османските вилаети по време на Руско-турската война и непосредствено след освобождението на България (1877 - 1878 г.). По-късно този процес продължава през периода на новата и най-новата история на България. През 1887 г. турците са близо 20% от населението на България, през първата четвърт на века са около 12%, към 40-те години - под 10%, а през 50-те - 8,6%.¹ В периода 1969-1978 г. близо 114 392 души се изнасят от България в Турция, това е в резултат на спогодбата между управляващите на двете страни (“За изселването на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г.”).

 

„Възродителен процес“ (1984-1989 г.)

„Възродителният процес“ има различни гледни точки. Едната принадлежи на историците и изследователите, които се опират на отделни изворови материали, а другата - на самите турци, които го преживяват. Различен поглед върху “възродителния процес” имат неговите организатори, а съвсем друг – потърпевшите.²

Причините, за да започне „възродителният процес“, са били няколко: успешното преименуване на хора от смесени бракове, неразбирателството между Турция и България за пълно изселване, националистическата пропаганда на Турция и др. Но една от най-важните причини за смяната на имента на българските турци е нарастването на турското население в България. Според управляващите българската нация била в опасност и е нужен план, за да се разреши този „проблем“. Тъй като изселването не е било вариант, се намира друго решение - преименуването на турското население с цел приобщаване към българската нация. Благоприятният момент това да се случи настъпва в началото на 80-те години. По това време Турция е била обхваната от мощно кюрдско, работническо и студентско движение. Във външнополитически план страната е имала проблеми с Гърция, Иран и ЕИО. Като са се възползвали от ситуацията в Турция, българските власти са започнали провеждането на “възродителния процес”.

За българските турци-преселници международната ситуация е решаващ фактор за случилото се, но едновременно отбелязват, че историческото минало също играе важна роля. Според мигрантите спомените за миналото са преследвали все още българите. Смяната на имената на турците е била смятана за “реванш”, за отговор на натиска, оказван от османците върху християнското население в рамките на Османската империя.

Провеждането на “Възродителния процес” е било свързано с партиийна и оперативна подготовка съответно от БКП и от МВР. Началото е било поставено на 19 юни 1984 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП “За по-нататъшното сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма, към политиката на БКП.” В документа се е изразявала тревога от “продължаващото обособяване на българските турци, от проявите на протурски национализъм, религиозен фанатизъм и битов консерватизъм.”³

Смяната на имента на българските турци започва първо в Южна, а по-късно в Северна България. Първи били Кърджалийските и Хасковските райони, след това кампанията по преименуването се разпростряла към Централна и Североизточна България. В разгара на насилствената смяна на имената, Шесто управление на Държавна сигурност подготвя строго секретно предложение относно: Инструктажа във връзка с провеждането на мероприятия за подмяна на турско-арабските имена. „Мероприятията по подмяната на турско-арабските имена ще се провеждат при изключително сложна оперативна обстановка.“ Набелязани са редица мерки за ограничаването на бунтовете и протестите, сред които и недопускането на български турци до столицата и окръжните центрове.⁴ Смяната на имената навсякъде протича еднакво: армията и милицията ограждали селищата, забранявало се излизането, прекъсвали се комуникациите, изземвали се документи за самоличност и хората са били принудени да подпишат декларации, че доброволно сменят имената си и не искат да се изселват в Турция.

След смяната на имената е последвало и въвеждането на забрани за говорене на турски език на обществени места, за практикуване на ислямските обичаи и обреди, за слушане на турска музика и носене на традиционно мюсюлманско облекло. За реализацията им отделът “Идеологическа политика” към ЦК на БКП е изготвил програма “За решително издигане равнището на идеологическата работа сред българите с възстановени имена”.⁵

Резултатите от “Възродителния процес” са многобройни и почти изцяло негативни не само за групата на турците, но и за българското общество. На първо място “възродителният процес” довежда до затварянето на турската общност и обръщането й към нейното минало и корени. Подкрепата в международен план, която е оказвала Турция, също е затвърдило представата им, че тя е “майката-родина”, която закриля народа си. За българските турци-преселници основният резултат от “възродителния процес” е възстановяването или по-точно “избистрянето” на турското етническо и културно самосъзнание. На второ място трябва да се посочи негативното отражение на “възродителния процес” върху междуетничните отношения в страната. Въпреки че голям брой българи не са били съгласни със смяната на имената на турците, политическите събития са довели до конфликти между двете групи. Българските турци-преселници защитават възгледа, че “възродителният процес” е бил основната причина за “Голямата екскурзия” през лятото на 1989 г. и изселването им в Турция.

 

„Голямата екскурзия“

През пролетта на 1989 г. започват стачки и протести, които на някои места преминават в открити сблъсъци с органите на реда и специално създадените от властта отряди, при които има ранени и човешки жертви от двете страни. Те зачестяват около приемането от Народното събрание на нов закон за задграничните паспорти.⁶ На 9 май 1989 г. Народното събрание приема Закон за задграничните паспорти. По силата му българските граждани получават правото да напускат страната и да пребивават временно или постоянно в друга държава. Като следствие на този закон е било обявеното от Тодор Живков на 29 май отваряне на границите. Разрешено е изселването на всички български мюсюлмани, които “искат да отидат временно в Турция и да живеят там.” По този начин България е позволила на българските турци да напуснат страната като “екскурзианти”. Но сред турското население се разпространяват слухове, че новите паспорти са временна мярка и ще се издават избирателно.

Разкази на свидетели, събрани от правозащитни организации в бежанските лагери в Турция, описват следната картина: непосредствено след протестните акции в края на май много от участниците са посетени вкъщи или на работните си места от милиционери. Властите нареждат на главите на семействата да се явят в много кратък срок (най-често между 24 и 48 часа) в паспортните отдели, за да вземат задграничните си паспорти. Ако засегнатите отказват да напуснат страната, те биват принудително закарани до границата. При тези обстоятелства мнозинството от насила превърналите се в емигранти хора могат да вземат със себе си само най-необходимите лични вещи.Тук възниква въпросът, колко емигранти са изгонени от страната по такъв начин и дали властите действат на основата на някакви определени критерии.⁷

Въпреки известната организираност на “Голямата екскурзия”, според преселниците в страната е настъпил хаос. Замисълът за сваляне на напрежението в обществото чрез изселване не е бил оправдаван. Настъпило е неразбиране и объркване, а производството е замряло. От спестовните каси са били изтеглени значителни суми. Някои от изселниците са продавали имотите си на безценица, за да имат финансови средства да напуснат България. Други са оставили къщите си на роднини или дори без надзор във всеобщата бъркотия.

Краят на “Голямата екскурзия” е поставен на 22 август 1989 г., когато Турция затваря границата и обявява въвеждане на визов режим за изселниците от България. За два месеца броят на напусналите страната турци е между 310 и 370 хил. души. Според други данни скоро от заминалите за Турция български граждани се връщат около 152 хил. души. В последната обявена статистика на турското правителство (юни 2001 г.) 258 060 български граждани са получили турско гражданство през лятото на 1989 г. ⁸ Но емиграцията не приключва със затварянето на границата от Турция на 22 август 1989 г., ами продължава и между 1990 и 1992 г., като точните размери на движението на населението не могат да се преценят. Интересното е, че такива данни съществуват, но не се публикуват най-вероятно по политически причини. Б. Гюзелев, който е имал достъп до непубликуваните данни, пише, че от 1989 г. общо са емигрирали в Турция 345 000 турци, от тях само през 1989 г. – 218 000. (Виж таблица 1)⁹

Според изследването¹⁰ на антрополога доц. д-р Магдалена Елчинова, „Преосмисляне на травматичния опит във всекидневните дискурси: наративите за изселването на българските турци в Турция в перспективата на времето“, българските турци, установили се в Турция от 1989 г. насам, прилагат една споделена политика на паметта по отношение на близкото минало. Тази политика е основана на желанието да не се забравя травматичният опит от 1980-те, да се запази и предаде споменът за него на следващите поколения (децата и внуците), както и на широката общественост в България и Турция. Този спомен се пази и разказва не толкова в търсене на възмездие, съчувствие или компенсация за понесените страдания, колкото в стремеж да се предотврати забравата и анонимността на потърпевшите. От голямо значение е обществеността в България и Турция да не забравя обстоятелствата около масовото изселване и да признае изпитанията, през които са минали изселниците. Доц. Елчинова стига до заключението, че за мигрантите социалното спомняне и съзнание за станалото са най-добрата компенсация за страданията.

 

Българските турци в Турция

В ерата на глобализация и значителни трансформации в световен мащаб все повече хора мигрират поради политически, икономически или лични причини. Тези постоянни движения от едно населено място към друго, или от една държава към друга, се превръщат в център на изследванията на социолози, политолози, антрополози и етнолози. Вниманието на съвременната наука е насочено към проблемите на адаптирането в новите условия, към промените в културата и към преодоляването на културния стрес, предизвикан от заселването в новия социум, както и към отражението на миграцията върху идентичността на общностите.¹¹

Тъй като изселването на турско население не е еднократен акт, а се дължи на почти век и половина неясна и противоречива както българска, така и турска политика, в южната ни съседка се формира голяма група изселници

Турция е използвана като транзитна зона към страните от Западна Европа и САЩ, но за преселниците от България тя е място за постоянно заселване. Почти всички български турци предпочитат да се настанят там завинаги, а не да я използват само като временно пристанище.

Изселниците, пристигнали в Турция след 1989 г., са настанени в специално изградени палаткови лагери и в празните през лятото училища. Отделни палаткови лагери са били изградени около големите градове като Одрин, Истанбул, Бурса, Измир, Текирдаг, Ески шехир, Анкара, Балъкесир, Болу и т. н.¹² Планът на правителството, да премести българските мигранти в ниско населения район Източен Анадол, не е резултатен. Малкото семейства, който заминават за Анадола скоро се местят към западните, по-цивилизовани райони поради по-добрите възможности за препитание и природно-географските условия.

Като първоначална отправна точка преселниците от времето на т. нар. “Голяма екскурзия” избират европейската част на Турция. Там се настаняват в Одрин или Истанбул. След известна адаптация към турското общество мигрантите се местят в други населени места. Изселниците от България предпочитат да се заселят в Бурса, Измир, Чорлу и Карадаг.¹³ Някои от преселниците предпочитат Бурса, заради подобния на България климат. Други се насочват на юг, към Измир и егейското крайбрежие, защото там е по-топло през зимата. Преселниците предпочитат големите градове, защото там могат да намерят добре платена работа.

Съществува възрастово разделение при избора на град. Например по-възрастните преселници се настаняват в Бурса, известен със своята религиозност и придържане към мюсюлманските норми и канони, а по-младите – в Измир, където са привлечени от силното европейско и светско влияние.

Обикновено в големите градове мигрантите се настаняват в отделни, преселнически квартали, които са разположени в покрайнините на големите градове и представляват огромни комплекси от панелни блокове. Пример за преселнически квартал в гр. Измир е Гьоредже, в Истанбул е Филизкьой (Авджълар). В градове като Измир или Истанбул българските турци са решили самостоятелно да изградят свои квартали. За целта мигрантите са избрали близки до града села. Държавата е разрешила на мигрантите да закупят на преференциална цена парцели, на които по-късно да построят жилища. Пример за такива квартали в Измир са Сарнъч, Буджа и Газиемир. Българските турци посочват като основна причина за изграждането на преселническите квартали желанието да се съберат на едно място всички роднини и близки. Но парцелите за новите къщи се купуват и на принципа на старото съседство от България. Така в новите квартали се оформят отделни райони, където живеят мигранти от едно селище – например от Джебел или Черноочене. Преселниците изграждат свои “селца” в рамките на космополитните градове. Така се съчетават добрите възможности за намиране на работа с тишината и спокойствието.¹⁴ Образуват се нови квартали, като някои от тези квартали носят названия, свързани с райони в България, откъдето са дошли, както и названия на улици, читалища и др: “Плевне Махаллеси (квартал “Плевен”), “Филибе Сокагъ (улица “Пловдив”), Шумну Къраатханеси (читалище “Шумен”) и др.¹⁵

Друга причина за създаването на нови преселнически квартали е невъзможността на мигрантите да свикнат с панелните апартаменти. Новите жилища им са се виждали много “тесни”. Това е породило желанието на преселниците да се заемат с изграждането на собствени къщи. Строителството на нови, големи, двуетажни или триетажни къщи се превръща в характерна черта на заселването на българските турци в Турция.

С построяването на нов дом означава, че се слага край на възможността за връщане обратно в България и се слага начало на живота в „новата“ страна. Но в същото време старите къщи в България не се продават, а ги дават под наем на близки или дори ги оставят да пустеят вместо да се разделят с тях завинаги. Това сочи, че мигрантите усядат завинаги в Турция, но не могат да разрушат моста, свързващ ги с България.

Във всеки квартал има определен ден и място за пазар. Понякога се затваря една улица или се построява на някой площад. В изселническите квартали неотменно има сергии с български стоки. Преселниците предпочитат българските изделия заради “навика” от България и “свикването” с тях. На пазарите може да се намерят колбаси със свинско месо, кашкавал „Витоша“, бисквити „Закуска“, подправки за кюфтета, българска ракия, вафли, крем „Здраве“ и др. Тези продукти обикновено се внасят нелегално от пътуващите всеки ден автобуси.

Изграждането на преселнически квартали в рамките на градовете помага за създаването на усещането за общност. Съседството и взаимопомощта засилват както роднинските, така и връзките между мигрантите от различни райони. В случая с българските турци в Измир трудно може да се говори за редуциране на тези взаимоотношения.¹⁶ Когато живеех в Измир, много пъти се е случвало, когато говоря на български език на улицата или в градския транспорт, някой изселник да се включи в разговора и да каже нещо за себе си и най-вече, къде в България е бил роден.

Но от изселниците има хора, които не издържат на шума и калабалъка на големите градове и се преселват в малки села. Имах възможността да видя една такава общност, която се намираше на час път от Измир в едно сгушено между планините село. Хората се бяха изселили през 1989 г., опитали да живеят в Измир, но не им харесало и се установили в това село, чиято природа много напомня на тази в Странджа

В работната сфера изселниците условно може да се раделят на две групи - тези със занаятчийски и селскостопански опит и такива с добро образование. Някои продължават да практикуват професиите си, а други се прекфалифицират, като например онези преселници, които са се занимавали със земеделие в България, започват да работят като градинари или търговци на земеделски стоки. Най-успешна е реализацията на онези преселници, които имат образование или търсена в турското общество професионална квалификация. Мигрантите с полувисше и висше образование като лекари, учители, инженери и т. н. са не само много добре платени, но и са особено уважавани.¹⁷ Турското правителство също полага усилие да настани преселниците на работа. Около 30 000¹⁸ са ангажирани в обществения (държавния) сектор.

Всяко поколение от изселниците е обвързано по един или друг начин с България. Що се отнася до децата на изселниците, те имат желание да учат български език и се радват на възможността да дойдат да следват в България. Правят се опити да се открият центрове за изучаване на български език в изселническите квартали, които да подготвят кандидат-студенти за България. Пример за това са изселниците от турския град Ялова, където има между 8000 и 10 000 души от България, които искат да знаят нашия език. Повечето от тях се преместили по време на "Голямата екскурзия" през 1989 г. и сега търсят учители, които да преподават на децата им книжовен български език.¹⁹

 

В модерните времена, в които живеем, един от специфичните феномени на глобализиращия се свят е разпадането на границите и постоянното движение на индивиди и групи. Българските турци в Турция също са повлияни от тези процеси. Винаги се усеща различието между българските турци и местните, което подтиква преселниците постоянно да циркулират между двете „родини“. Тази тяхна мобилност ги превръща в мигранти. Общността на мигранти формално принадлежи към две държави и постоянно се движи между тях, в опит да съхрани своя стар културен модел и в търсене на по-добри възможности за житейска реализация. Основните характеристики на тази група са: двойното гражданство, постоянната мобилност, компактното заселване, съвместните дейности, билингвизмът, говоренето на различни диалекти, консервацията на религията и на традиционната народна култура, бракът в рамките на мигрантската група и накрая – валоризацията на автоценностите, като собствената култура се възприема за “чиста” и “истинска”.

 

--------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Литература и източници:

 

Асенов, Б. Възродителният процес и Държавна сигурност. С., 1990.

Бюксеншютц, У. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989). IMIR, 2000.

Георгиева, Ив. “Възродителният процес” и “Голямата екскурзия” (Опит за орална история) – В: Етническата картина в България (Проучвания 1992 г.) "Клуб’90", 1993, 105-109.

Димитрова, Д. Българските турци преселници в Република Турция през 1989 години (адаптация и промени в културния модел) – В: Желязкова, А. (ред.). Между адаптацията и носталгията.

Елчинова, М. Преосмисляне на травматичния опит във всекидневните дискурси: наративите за изселването на българските турци в Турция в перспективата на времето, с.27. В: МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ. Сборник с изследвания и доклади от едноименната научна конференция, проведена в София, 2–3 декември 2011 г.

Желязкова, А. Съдбата на турското малцинство в България. Вестник "Култура". 26. 12. 1997 г.

Карахасан-Чънар, И. „Голямата екскурзия“ – Експулсирането на турското малцинство от България през 1989 г. https://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/1286-sdgdsfh

Маева, М. Българските турци–преселници в Република Турция (Култура и идентичност). София, 2006

Мемоглу-Сюлейманоглу, Х. Сбогом, бащино огнище, сбогом, роден край (20 години от принудителното масово изселване на турци от България) http://thebigexcursion.blogspot.com/2010_01_01_archive.html

Христов, Х. Строго секретно: Инструктажът на ДС за провеждане на „възродителния процес” https://desebg.com/vi/1566-2013-11-23-10-57-23 (16.06.2015г.)

Korkmaz, M. TÜRKİYE’DE YAŞAYAN BULGARİSTAN GÖÇMENLERİNİN ÇALIŞMA HAYATI İÇİNDE YAŞADIĞI SORUNLARIN UYGULAMALI OLARAK İNCELENMES. https://tbbdergisi.barobirlik.org.tr/m2013-106-1277

Тhe big "excursion" / Голямата "екскурзия" - https://thebigexcursion.blogspot.com/

https://www.bulgarnation.com/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%20%D0%B2%20%D0%A2%D1%83%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%B0%20%D0%90%D0%B7%D0%B8%D1%8F-%D0%91%D1%83%D1%80%D1%81%D0%B0,%D0%98%D0%B7%D0%BC%D0%B8%D1%80,%D0%9C%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D0%B0.html

https://www.evetbg.org/immigrants

 

Таблица 1. Емиграция на български граждани към Турция от 1989 до 1992 г.

Година	Общо	Мъже	Жени
1989	218 000	111 568	106 432
1990	71.195	31.326	39.869
1991	32.614	14.350	18.264
1992	23.490	10.336	13.154

Извор: Gjuzelev, B.: Die Minderheiten in Bulgarien unter Berücksichtigung der letzten Volkszählung vom Dezember 1992, in: SOE 43 (1993) 6-7, p.367 (цит. от Бюксеншютц, У. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989). IMIR, 2000)