1. Потенциалът на селското домакинство България днес и развитието на обществото

Анализът на съвременното българско село и на днешното наше общество едва ли би бил ползотворен, разглеждан извън световния контекст на развитие и вън от всички разгръщащи се процеси, които невинаги се движат в една посока. България, българското село, селското домакинство са неоспорима и неотделима част във веригата на световната обвързаност и зависимост на днешния ден — не само като обект, но и като активен субект.

Макар и да не се спираме специално на съдържателната страна на проблема, ние все пак трябва да упоменем поне две от доминиращите парадигми за характера на развитието, които днес по своеобразен начин конструират социалните взаимодействия на планетата, включващи различни по тип и йерархичен ред субекти и обекти (лица, вещи, факти, информация и т.н.) и се опитват да регулират, контролират и насочват конкретното развитие на отделните социални единици.

Едва ли е възможно да разсъждаваме за българското село, изваждайки го от плътта на мислената единност на човечеството като глобално село. А в резултат на това — едва ли бихме могли да търсим социалните основания и варианти на собственото си развитие, ако по някакъв начин пренебрегнем двете шествуващи днес основни идеи — за глобализма и за устойчивостта.

Те като че ли са в някаква контраверсия, прокламирайки различен, дори противоположен, тип идеи, но по своята същност те се намират в диалог, на който малките (или поне неглижираните, пренебрегваните, изостаналите, изблъсканите в периферията) страни и народи са само слушатели, от които се очакват аплодисменти.

В този смисъл ние имаме своите тревоги, съмнения и скептицизъм, когато се говори за "нов световен ред" и когато от глобалните тревоги (военни конфликти; промяна в климата — затопляне, парников ефект; изсичане на горите; изчерпване на суровинните и енергийни ресурси; демографски дисбаланси и преди всичко взривове; изхранването на населението; разширяването на ножицата между най-бедните и най-богатите и т.н.) се преминава към пренареждане на фигурите, за да се създаце новото разположение на силите, осигуряващо глобалния диктат за повсеместното изграждане на единни, а може би и еднакви, икономически и социални модели и културна инфраструктура, единен културен и информационен код, а в крайна сметка, утвърдена без апелации и с всички възможни средства единна ценностна система, а може би и единен стил на мислене и оценяване.

Не е ясно кой диктува глобализационната стратегия, ако тя съществува. Само неясни елементи от огромна мозайка подсказват, че са заложени големи интереси в глобапната игра, независимо от цената.

Триумфиращото след световната среща в Рио де Жанейро понятие устойчиво развитие (sustainable development) сякаш носи импулсите на отрезвяващата тревога от заплахата на безбрежния глобализъм и на безспорното "все по- …". Истината е, че и то е ситуирано в пожелателен залог без ясна дефиниция и конкретен обект за конкретен случай. В най-общите определения се съдържат различни и може би допълващи се значения, чрез които се търсят пътищата, по които трябва да се премине от дискурса на митологемите към ясните формули за развитие на цялото човечество, а не само на отделни страни и народи. Тук можем да споменем принципа за ненакьрняване на онова, което ще бъде завещано на следващите поколения (природно, ресурсно, културно, икономическо и т.н. наследство) и осигуряване условия на живот с не по-ниско качество от това на актуалните емпирични поколения, обитаващи планетата и принципа за “нулевия ръст” и в утрешния ден. Разбира се, веднага пред нас застава въпросът дали това означава налагане и запазване на статуквото от днешното неравенство между днешните региони, страни, народи и различен тип социални образования в тях. Този въпрос отново ни отвежда към глобализационните концепции, които по същество засилват неравнопоставеността в процеса на пренос (не на обмен) на идеи, културни образци, икономически модели, технологии, жизнен стил и т.н.

Някъде в пространствата между двете парадигми можем да се опитаме да потърсим бъдещето на българското село, опирайки се на неговия потенциал в края на XX в. В нашите размишления се пораждат въпроси, свързани както със запазване на българската идентичност в контекста на глобализационното настъпление, така и с ненарушаването на статуквото за устойчивост и неизменност от днешния ден, идентифициран с икономическа разруха (или най- малко стагнация или депресия) и с демографски дисбаланси и сривове в отделни региони на България.

В едно сме сигурни — нашето село ще остане в руслото на глобалните процеси и зададените императиви, но продължаваме да се питаме как то ще се впише в тези процеси.

От тук следват новите въпроси — има ли нашето село потенциал за саморазвитие, чрез което ще се впише в глобапната палитра.

А може би трябва да се попитаме как ще разбираме устойчивостта по отношение на българското село, каква ще е социологическата гледна точка, от която ще оценяваме перспективите на устойчивото развитие.

Вероятно е нужно да се ограничим само до един аспект в тълкуването на устойчивостта. Ще се спрем на проблема, използвайки само един зрителен ъгъл. Можем да разгледаме устойчивото развитие като понятие, отнасящо се до запазването на самото село в България като специфичен социален феномен. В социологически план това означава, че селото трябва да съхрани необходимия и достатъчен потенциал за собственото си възпроизвеждане при запазена в определени параметри рурална специфика.

Устойчивото развитие на селото с неговата опазена руралност е условие за устойчиво развитие на цялото общество и обратното — селската неустойчивост провокира социална неустойчивост в града и в соцума като цяло.

Лансираната в зората на възход на индустриалните общества и дълго победоносно шестваща митология, че бъдещето на човечеството е само в един урбанизиран индустриален свят, още в средата на XX в. беше скептично преразгледана в най-развитите страни, които първи бяха усетили и благото и проклятието на все по-ускоряващото се индустриално развитие. Обществата с най-висок стандарт първи проблематизираха ситуацията на конфликт между устойчивата балансираност на природната среда и непрекъснатото технологично усъвършенстване на преработването и потребяването на природния ресурс от човешкия ресурс, конфликт, който по нов начин интерпретираше извечната противоположност и различие между града и селото. В ядрото на това проблематизиране изкристализира социалното заключение за необходимото равновесие между природното и човешкото, между руралното и урбанистичното, между селото и града.

В логическата последователност на подобни разсъждения вероятно би могъл да се направи изводът, че селото в голяма степен държи ключа към устойчивостта. Но селото, запазило своята рурална природа. В такъв случай не е пресилено да се каже, че отговорността за съхраняване и възпроизводство на селото е отговорност за съхраняване на човечеството, на човешките общности в тяхното многообразие и идентичности.

* * *

Завръщането към конкретната ситуация в българското село и към конкретния проблем за потенциала на българското село налага да дадем някои от непосредствените си теоретични подстъпи^[1] към социологическата интерпретация на селото.

Ние разглеждаме обществото като система, чиито основни подсистеми са градът и селото. В резултат на взаимодействието между тези устойчиви подсистеми се възпроизвежда обществото като цяло, независимо колко видимо или водещо е участието на едната или другата подсистема в това взаимодействие на различни етапи от развитието на обществото или обществата.

Реално тези подсистеми живеят в конкретни, отделни селища и се възпроизвеждат чрез възпроизвеждането на всеки отделен селищен организъм^[2]. Това не означава подценяването на външните влияния(чрез обмен в процеса на взаимодействие на вещи, идеи, информация и т.н.), защото, известно е, че колкото по-развити са обществата, толкова по-интензивни са тези влияния. И това са влияния стимулиращи (или задържащи) функционирането на конкретно живеещите социални структури.

Тази конкретизация на обществения живот в отделното селище показва както реалния живот на структурата на обществото в различна форма и степен във всеки селищен организъм, така и "абстрахирането" на тези "плоски" структури в стоящата на по-високо йерархично ниво, обща цялостна структура на обществото.

В този най-общ теоретичен контекст ще се търси, анализира и оценява потенциалът на съвременното българско село, проециран в селското домакинство.

Вероятно е необходимо още в началото да се даде най-общата рамка, в която ще се изявява нашето разбиране за същността на понятието "потенциал", което се извежда от латинската дума potentia с пряко значение — сила, мощ и разбирано в по-широк смисъл като възможност, способност за извършване на някакво действие. Под потенциал обикновено се разбира съвкупност от възможности, способности, ресурси за реализация на дадена дейност и постигане на определена цел. Потенциалът се конкретизира в зависимост от поставената цел (военен, политически, художествен и т.н.) — т.е. потенциал за какво.

Основният акцент при разработване на проблема за потенциала на съвременното българско село ще падне върху количествените и качествени, физически и интелектуални възможности, способности на човешкия ресурс, свързан с българското село.

Следователно като говорим за потенциал на селото ние имаме предвид оня минимум от човешки, социални и материални (вкл. природни) възможности, способности ресурси, необходими за пълноценно функциониране на отделния селищен организъм. Практически ние търсим степента на съхраненост на всеки един от основните елементи на обществения живот и жизнената им функционалност за пълнокръвно включване в процеса на взаимодействие и в крайна сметка — за самовъзпроизвеждане. Нарушаването на баланса в развитието на основните елементи (и техните декомпозити по вертикал) и на който и да е един от тях поотделно води до дисфункции, които могат да доведат до гибел на този конкретен селищен организъм или до непълноценно функциониране. Трябва да отбележим обаче, че селищните организми формират компенсаторни механизми, чрез които отчасти покриват “закърнелия” елемент и включване на “резервен потенциал”.

Когато се говори за потенциала на селото, и по-точно за човешкия потенциал, задължително се имат пред вид връзките и отношенията между човешките индивиди, чрез които се изгражда първичната структура, осигуряващи базата на възпроизводствените процеси. От човешката общност, включваща мъже и жени, трябва да се формират семейните двойки, чрез които ще се постигне социално биологичното възпроизводство. Това поражда необходимостта де се изведе още едно ниво на конкретизация на реалния живот на селищния организъм и на реалния живот на човешкия потенциал. Става дума за корелиращите си социални феномени семейство — домакинство^[3]. Докато при семейството акцентът пада върху биологичното възпроизводство на човека, в домакинството — водещата връзка е икономическата. Практически в социалното ядро семейство — домакинство са проецирани всички социални връзки, рефлектират всички социални процеси и се реализира смисълът на човешкото битие. Колкото по-примитивни са обществата, толкова по-силни са връзките на това ниво, а колкото по-развити са обществата, толкова повече се релативизират тези връзки. За селото определено е валидна с по-голяма сила значимостта на домакинството като икономическа единица, вкл. и със самостоятелни икономически функции в това отношение.

Следователно семейството и домакинството — това са първичният елемент, основополагащата зона на реалния живот на обществото.

Градът и селото са се отделили като типове селища в резултат на общественото разделение на труда и земеделието е основният разделителен вал. Земеделието определя характерологията на селото, независимо колко голям е относителният дял на занимаващите се със селско стопанство в едно село (отделно село или подсистемата село). Земеделието е главният рурален белег на селото и то от своя страна налага съответната конфигурация на структурните елементи, степен на тяхната развитост и съхраняване в определена мяра на синкретизма на елементите.^[4].

От тук произтича и необходимостта анализът на селската специфика да започне със земеделието (организация на земеделското производство, природата на земеделския труд и вписването им в променящия се социален контекст). Земеделието е обаче и най-значимият лакмус за проверка на руралната същност на селското домакинство. От друга страна чрез селското домакинство (респективно семейното земеделско стопанство) земеделието се запазва като универсална черта на селото и в условията, когато селското стопанство е основен източник (или изобщо източник) на паричен доход за все по-малък дял селски жители.

Земеделското производство изисква ограничаване на параметрите на развитост на селото. Броят на жителите на едно село, както и неговото пространствено ситуиране винаги е хармонизирано с големината на културно усвоеното природно пространство и с годността на това пространство да се използва за земеделски дейности.

Функционирането на отделното село като относително цялостен социален организъм се осигурява от баланса на природното и непосредствено култивираното пространство (обитавано от хората). От тук произтича и фактът, че всяко село в някаква степен представлява единна екологична и културна ниша.

Настъплението на модернизацията, индустриализацията, урбанизацията, води до нарушаване на потребните баланси, но те никога не се разрушават напълно. Най-видимите знаци на тези дисбаланси са миграцията в посока извън селото, намаляване на професионално заетите със земеделие и снизяването на значимостта на професионалните занимания със земеделски труд към ниските стъпала на стълбицата на ценностите.

В условията на отстъпление на структурите, характеризиращи традиционното село в условията на усилен индустриален преход, в България се появява един нов тип неравновесност, в основата, на който е спецификата на селския тип селищен организъм и прилежащата му територия (относително малък брой жители и сравнително голяма културно контролирана територия (селското землище). Колкото и да намалява броят на жителите на едно село, те запазват пространствените параметри на старото землище. А това означава, че макар и с разколебана стабилност на човешкия ресурс, всяко село продължава да носи отговорност за старите територии, за да поддържа устойчивостта на локалното развитие.

Ето как са се изменяли реалностите.

През 1946 г. 3/4 от населението на България живее в селата, а в края на XX в. селските жители са по-малко от една трета от цялото население (спад с около 43 пункта). Броят на селата обаче се запазва почти същият (при около 5000 селски единици около 150 са станали градове или квартали на градове и няколко десетки махали са загубили статута си на самостоятелни селища или са останали без население). Прилежащата към селата територия е почти 90% от цялата територия на страната, а 1/3 от населението на страната живее в почти 20 пъти повече на брой селища (приблизително 4800 селски тип селища при около 250 града). С други думи селското население намалява, но то продължава да носи отговорността за огромната част от територията на страната. При това всяко отделно село е задължено да подхранва необходимия потенциал за функциониране на всеки отделен елемент на структурата на това село, за да е възможно в процеса на взаимодействие всеки отделен селищен организъм да функционира като цяло.

Представата за селото като социален феномен преминава през различни нива на общност и конкретност — като подсистема на обществото, като отделен относително самостоятелен организъм, като тип социална общност. Тъкмо тази сложност на различните хипостази на селото поражда затрудненията за оценяване на потенциала на селото и неговата достатъчност за устойчиво развитие. Средните данни например за демографската ситуация в българското село колкото и да са тревожни, те не са в значителна степен много по- тревожни от тези, отнасящи се за града (напр. децата до 15 г. са около 17% от селското население, докато при градското население са около 18%, но пък при селската жена коефициентът за фертилност, макар и с много малко, но е по-висок при сравняване с градската жена — напр. за 2000 г. тоталният коефициент за плодовитост за градската жена е 1,20, а за селската 1,48).

Следователно потенциалът на селото за осигуряване на устойчиво развитие трябва да се търси на две нива — и като обща картина за подсистемата село, и като специфична картина за типовете села (според брой и географско положение, и по възможност като картина за отделното село). Когато разсъждаваме за потенциала на селото, ние трябва да имаме предвид, че става дума за развити и добре функциониращи структури, чиито елементи имат своята институционализация. Ние обаче се интересуваме за основните огнища на дисфункции, които пораждат нарушения в нормалното функциониране в актуалната ситуация.

Още в началото обърнахме внимание, че според нас устойчивото развитие може да се осигури при нормалното функциониране на елементите на структурата на селския селищен организъм. Особено динамична е връзката между сферите на възпроизводство на човека и сферата на материалното производство^[5]. Ето няколко примера:

През 30-те години на XX в. сферата на възпроизводството на човека в българското село се развива успешно. При сравнително високи стойности на раждаемост, при големи фертилни контингенти и намаляваща детска смъртност селското население расте по абсолютен брой; овладяват се чрез задължителните повсеместни безплатни имунизации основни смъртоносни детски инфекции; нараства средното образователно ниво с масово откриване на селски прогимназии и се разширяват шансовете на селските деца да продължат своето образование в по-високи образователни степени. Забавеното развитие на сферата на материалното производство (в селото земеделието е дребно, разпокъсано и примитивно, в града — индустриализацията е слабо развита) не осигурява място за трудова реализация на растящото селско население и се поражда ефектът на селската пренаселеност и скритата земеделска безработица.^[6] В началото на 50-те години на XX в. модернизиращото се кооперативно земеделие и активната индустриализация и модернизация на обществото отварят клапаните на свръхнаселеност в селото, но в края на 60-те години вече селото започва да усеща трусовете на обезлюдяването и започва да търси варианти за заетост на освободените от земеделието трудови ресурси за ангажиране в производствени форми в самото село. През последното десетилетие на XX в. в условията на нови промени и на нов преход българското село отново се намира в нарушен баланс между сферата на възпроизводство на човека и икономическата сфера, породен от други фактори. В продължение на половин век селското население намалява и по относителен дял, и по абсолютен брой. В края на XX в. са достигнати драматични стойности на депопулация (за съжаление картината и в града не е много по- добра). Една голяма част от миграционните процеси текат вече не по посока село — град, малък град — голям град, а изтичат извън България.

Намаляването на селското население и с по-малки темпове през последните две десетилетия) е трайна тенденция и спътник на модернизационните процеси, но днешният драматизъм се изостря от паралелната икономическа кризисност, която в селата е с по-ярко очертани измерения. Ликвидацията на кооперативното земеделие, затварянето на селски предприятия и цехове, както и градската безработица, засегнала най-напред пътуващите ежедневни мигранти от селата, създаде селски контингент безработни със специфични характеристики, за които ще се говори в раздела, посветен на проблемите на трудовия потенциал на село. И така — селското население намалява и все повече наподобява формата на обърната пирамида — с най-малък дял деца и лица в дотрудоспособна възраст и с най-голям дял лица в надтрудоспособна възраст. И дори за това намаляващо и застаряващо население днес проблемът за намиране на работа според професионалния и образователен статус на лицата засега е нерешим.

Ние откриваме огнищата на дисфункции в селския селищен организъм в едновременната кризисност на двете основни сфери — за възпроизводството на човека и стопанската. При сферата за възпроизводство на човека, констатираме, че не само относителният дял на човешкия потенциал в трудоспособна възраст намалява, но и самата подготовка на наличния човешки потенциал (образование, професионален профил и т.н.) не е в синхрон с предлаганите възможни варианти за трудова заетост на село поради кризата в икономиката.

Следователно, за да се разкрие цялостното разбиране за потенциала на селото като условие за устойчиво функциониране на селския селищен организъм, преди всичко е нужен отговор за състоянието на човешкия потенциал, разглеждан в един, може би, омагьосан кръг.

Човешкият потенциал на селото не може реално да изпълни своите възпроизводствени функции извън семейството и домакинството, той реализира своите възможности чрез семейството и домакинството.

Ние се интересуваме от живеещите на село и от тяхното структуриране по семейства и домакинства, където е последното звено, както казахме, практическото реално социално възпроизводство, където се извършват последните разпределителни функции и се търсят стратегическите варианти за стопанска реализация според възможностите и потребностите както на домакинството като икономическа единица, така и на всеки отделен негов член.

Самото стопанско развитие е невъзможно без трудоспособен човешки ресурс, но и човешкият ресурс не може да остане да обитава едно селище без възможностите за стопанска активност, за да може в буквалния смисъл на думата да осигурява ежедневното си физическо възпроизвеждане.

От тук възниква въпросът: какви варианти за трудова активност търси и може да намери живеещият на село, варианти, които могат да го задържат на село.

Също така обаче е важно да се отговори какви стопански форми могат да се развият и поддържат на село, когато параметрите на човешките ресурси са ограничени в количествено отношение и имат специфичен образователен и професионален статус.

Налице е изводът, че параметрите на човешките ресурси и на стопанското развитие взаимно се обуславят. Ние искаме да видим в каква степен те са синхронизирани и евентуално в какви полета на човешка дейност те могат балансирано взаимно да се обезпечават.

В сегашната ситуация те обаче взаимно изострят своята недостатъчност и засилват вътрешните си кризисни полета — слабите икономически възможности на отделното село стимулират икономически нагласи и поведение, което търси реализация извън селото и дори извън страната, като по този начин се внасят нови дисбаланси в структурата на човешките ресурси, а това води до ново отслабване на стопанския ресурс на селото.

Ние обаче се питаме до каква степен семейството и домакинството може да поеме и амортизира външните трусове, преработвайки ги в позитивен потенциал за дейност, възможна за реализиране в рамките на домакинството или чрез подкрепата на домакинството.

В крайна сметка, казано просто, ние се интересуваме какви хора живеят на село, могат ли те да осигурят своето селско битие — ежедневно и с по-далечна перспектива — в резултат на актуалното функциониране на селския селищен организъм и в каква степен, чрез устойчивото селско развитие може да се осигури балансът на националното развитие.

Предварително знаем, че не можем да отговорим на всички въпроси, но в целия изследователски процес сме се стремили да поставим възможно повече питания.

2. Методически въпроси и обяснения

От казаното до тук произтичат методологическите и непосредствено методическите задания при изучаване потенциала на селото. Практически инструментариумът трябва непрекъснато да следва диалектиката от общото към единичното и обратно за постигане на поставените цели и задачи.

Когато говорим за емпиричната база на проекта за изследване на проблема за потенциала на селското домакинство, ние имаме предвид няколко кръга на информация, която е ползвана при реализацията му.

На първо място поставяме информацията (количествена и качествена) от емпирични социологически изследвания:

- от структуриращо проблема представително емпирично социологическо изследване;

- от гравитиращи към темата авторови представителни ЕСИ;

- от изследвания, проведени чрез използване на различен тип качествени методи.

Вторият кръг от емпирични данни включва друг тип информация — статистическа, журналистическа или от публикувани изследвания, даващи данни, свързани с интересуващия ни въпрос.

Третият информационен кръг се отнася до разработки, имащи отношение към поставената тема. Тук могат да бъдат споменати и организираните от нас конференции “Селското дете” и “Селската жена” и др., както публикуваните материали от тези и други конференции, отнасящи се към темата.

* * *

Главната цел на нашата разработка е да разкрием в каква степен човешкият потенциал, живеещ в българското село, в своите съвкупностни количествени и качествени характеристики е в състояние да осигури устойчиво развитие на селото във времената на социална трансформация.

За реализиране на тази цел трябваше да бъдат намерени отговорите на някои основни задачи:

- какви са естествените възпроизводствени възможности на селското семейство и домакинство за осигуряване на необходимия социален субект за развитие на селския социум;

- каква е типологията на селското домакинство, неговата вътрешна структура и качествени характеристики, чрез които могат да се разкрият собствените възпроизводствени възможности на домакинството — за естествено възпроизвеждане на човешкия ресурс и за осигуряване на социален субект, чрез който се осъществява самото функциониране на селото като подсистема на обществото чрез всички основни сфери на обществения живот;

- какъв е действителният трудов потенциал на домакинството и селото; каква част от селските жители успяват дейностно да се адаптират към една динамично променяща се ситуация и има ли селото достатъчен потенциал, за да поддържа хомеостазиса на подсистемата село;

- в каква степен селото успява да осигури шанс за реализация на наличния трудов потенциал и какви са вариантите на появяващия се в някои случаи “излишък” на трудов потенциал;

- какви са компенсационните механизми на селото за преодоляване на кризата на възпроизводството на собствен естествен човешки ресурс и как се отразяват те в динамиката на вътрешната структура на домакинството;

- какви са ценностните нагласи на селските жители и в каква степен те разкриват социалните тенденции и възможности социалният субект на село да действа за устойчиво развитие на селото и за възпроизвеждане на селския селищен организъм;

- има ли някакво влияние етническият профил на домакинствата върху протичащите в селото процеси и каква е спецификата на потенциала на селското домакинство, поставен в дискурса на етничното.

Практически основните задачи очертават три изследователски кръга, които поставят интерпретираната информация в три различни дискурса:

- интерпретация на информацията от гледна точка на възможностите за естествено възпроизводство на човешкия потенциал на село;

- интерпретация на информацията, при която този човешки потенциал се оценява в дискурса на неговите възможности като трудов потенциал;

- интерпретация на информацията в дискурса на етничното.

* * *

Преди да се пристъпи към разработване на самия инструментариум, чрез който се осигурява основната емпирична база на разработката, бяха формулирани няколко хипотези, които трябваше да се верифицират в процеса на реализация на проекта:

Собствените естествени възпроизводствени възможности на селото и селското домакинство все повече намаляват, но вътрешното движение в структурата на домакинството все още осигурява достатъчно потенции за функциониране на селския селищен организъм.

Миграционното движение между селото и града е доста активно, но преобладават като дебит изтичащите от селото миграционни потоци.

Недостигащият чрез естествено възпроизводство човешки ресурс в известна степен се компенсира чрез обратното движение на мигранти от града към селото.

Селският трудов потенциал дял и абсолютен брой на трудоспособното население на село) намалява, но и в този си обем той не може да намери пълна трудова реализация според образователната и професионалната си подготовка.

Селският трудов потенциал е достатъчно гъвкав, за да разшири границите си извън официалната рамка на понятията трудоспособна и нетрудоспособна възраст', селският трудов потенциал е достатъчно адаптивен, за да потърси нова форма за трудова реализация и да създаде стопански единици, чрез които да се приспособи в някаква степен към актуалната социална ситуация; неадаптиращите се към условията все повече потъват към най- ниските нива на социалната стълба.

Върху поведението на домакинството и неговата социална активност влияе на първо място образованието и възрастта на неговите членове и в много по-малка степен етническата и религиозна принадлежност.

За реализиране на поставените цели и задачи на изследването беше необходима една адекватна емпирична база.

Когато говорим за емпиричната база на проекта за изследване на проблема за потенциала на селското домакинство, ние имаме предвид няколко кръга на информация, която е ползвана при реализацията му.

° На първо място поставяме информацията (количествена и качествена) от емпирични социологически изследвания:

- от структуриращо проблема представително емпирично социологическо изследване;

- от гравитиращи към темата авторови представителни ЕСИ;

- от изследвания, проведени чрез използване на различен тип качествени методи.

° Вторият кръг от емпирични данни включва друг тип информация — статистическа, журналистическа или от публикувани изследвания, даващи данни, свързани с интересуващия ни въпрос.

° Третият информационен кръг се отнася до разработки, имащи отношение към поставената тема. Тук могат да бъдат споменати и организираните от нас конференции “Селското дете” и “Селската жена” и др., както публикуваните материали от тези и други конференции, отнасящи се към темата.

Основен източник на емпирични данни би могло да бъде едно представително за селската общност емпирично социологическо изследване. За нас това беше ЕСИ “Потенциалът на селското домакинство”.

Само чрез изследване от такъв характер е възможно да се получат данни, валидни за българското селско домакинство.

Генералната съвкупност на изследването “Потенциалът на селското домакинство” беше дефинирана от съвкупността на селските домакинства в Генералната съвкупност на изследването “Потенциалът на селското домакинство” беше дефинирана от съвкупността на селските домакинства в Генералната съвкупност на изследването “Потенциалът на селското домакинство” беше дефинирана от съвкупността на селските домакинства в България, независимо от тяхната численост, структура, потенциал. Представителността на данните беше гарантирана от стохастична двустепенна извадка. На първото ниво на извадката, при спазване на пропорционалността по отношение на признака “големина на селото”, т.е. брой жители бяха избрани 102 села. На второто ниво, във всяко от тези села бяха анкетирани по 8 домакинства, избрани по специална процедура — за всяко село беше определена улица (централна, крайна, радиална, успоредна на централната и т. н.), посока на обхождане (напр. от центъра към края или обратно), страна на улицата (лява или дясна). В няколко села бяха анкетирани по по-малко от 8 домакинства, а три комплекта въпросници бяха анулирани поради некачествена работа на анкетьора. В крайна сметка бяха получени индивидуални първични данни за 806 селски домакинства. Демографското разпределение на лицата от изследваните домакинства, сравнено с официалните статистически данни за селското население, показва разпределения, близки до изчерпателните данни.

в проценти

В рамките на всяко избрано домакинство се попълват три въпросника.

1. Въпросник за домакинството, чрез който се набира обективна информация за факти, отнасящи се за лица, процеси, имущество и т. н., свързани само с конкретното домакинство като социална единица.

В рамките на Въпросника за домакинството се включва таблица за всички членове на домакинството, отразяваща родствената връзка между тях и социалния статус (според определени индикатори) на всяко лице. По този начин извадката за членовете на домакинството става 24 лица. Практически тази таблица играе ролята на самостоятелен въпросник, чрез който се набира информация и за лицата (членове на домакинствата), и за домакинствата (чрез изграждане на съставни индикатори въз основа на простите индикатори за отделните лица).

2. Въпросник за семейното земеделско стопанство, включващ въпроси, отнасящи се до характеристиките на семейното земеделско стопанство на домакинството.

Двата посочени въпросника се попълват от анкетьор чрез провеждане на интервю с най-информираното по изучаваните въпроси лице от домакинството. Информацията по тези въпросници може да се набере от едно и също лице или от различни лица в зависимост от тяхната индивидуална компетенция.

3. Въпросник за интервю включва както информация за самото лице (пол, възраст, образование и т. н.), така и мнения, оценки, информация и т. н. от изследваното лице по въпроси, ориентирани към проблемите на селото, в което живее, и към проблемите на българското село и българското общество. За по- голяма прецизност на информацията данните от Въпросника за интервю бяха претеглени по признаците пол и възраст.

Въпросникът се попълва за избран член на домакинството при прилагане схемата на Лесли — Киш.

Важен елемент в общия пакет документи, свързани с изследването, са съпътстващите документи, чрез които не се набира директна информация. Те могат да се разделят в три групи:

- инструкции, насочени към правилното, достоверно и адекватно попълване на въпросника;

- упътвания, свързани с конкретния подбор на домакинствата и лицата, чрез използване на указани правила и схеми;

- документи, регистриращи изследваните домакинства, чрез които може да се осъществи контрол на теренната работа, а може да се постигне и неколкократно повтаряне на едно изследване или на част от него върху една и съща извадка.

При реализирането на ЕСИ са използвани следните съпътстващи документи:

- Списък на селата — гнезда, попаднали в извадката

- Описание на изследваните домакинства.

- Справка за неизследваните домакинства.

- Инструкция за работа на анкетьорите.

- Схема за излъчване на извадката в конкретното село.

- Схема за подбор на лицето за интервю от домакинството по метода на Лесли - Киш.

Във въпросниците са включени голям брой “открити” въпроси със свободно давани отговори (със свободен текст) и въпроси с “частично затворени скали” от отговори (позволяващи вписването на подходящ за респондента отговор, липсващ в предложената предварително скала от възможни отговори или пък отнасящи се до конкретни числови параметри). По-широкото използване на такъв тип въпроси доведе до повече работа (труд) от страна на изследователите на етапа подготовка на първичните данни за компютърна обработка, но пък даде възможност да се извлече голямото естествено многообразие от различни ситуации, мнения, нагласи, чието познаване е особено полезно при недобре изучени, непознати или нови явления и процеси, белязани от противоречивостта, нестабилността на преходната ситуация. Ако към такъв проблем се подходи със задаването на въпроси с фиксирани скали от ограничен брой възможни отговори, това многообразие може да бъде поне частично загубено.

В съответствие с теоретичния модел на изследването и основните понятия са конструирани над 50 вторично получени съставни индикатори — логически конструкти, на основата на комбиниране на включени в индикаторната схема на изследването прости (елементарни) индикатори (и съответни въпроси и отговори във въпросниците на изследването). Напр. демографска структура на домакинството, брой поколения, демографски потенциал, образователно ниво, обща благоустроеност на дома, стопанска активност на домакинството и пр. характеристики на селското домакинство; тип земеделско стопанство, място в семейната икономика, участие в изхранването, структура на семейното земеделско стопанство и пр. За част от информацията бяха използвани факторен анализ и дуално скалиране, които дадоха основа както за непосредствени анализи, така и за по-нататъшно разширяване на направените анализи.

С цел повишаване на качеството на информацията, при реализацията на емпиричното изследване бяха осъществени контролни действия:

- преди започване на работата на терена анкетьорите бяха специално инструктирани;

- по време на набиране на информацията на терена беше осъществен контрол, както от страна на изследователския колектив на проекта, така и от страна на други двама социолози, конкретно обучени и запознати с целите, задачите, системата на работа;

- след набирането на информацията на терена беше контролирана 10% от извадката на анкетираните селски домакинства и беше осъществен логически оглед на попълнените въпросници.

Един специфичен контрол и съответно актуализиране и допълване на получената при представителното изследване информация от селските домакинства беше направено през пролетта на 2000 г. в два региона — Смолянски и Кърджалийски. Авторският колектив на проекта осъществи нови срещи и разговори с част от анкетираните през 1998 г. домакинства.

В процеса на работата, с оглед на развитието и перспективите на селските домакинства се появи необходимост от по-задълбочено изучаване на някои специфични проблеми на селските домакинства, чиято аграрна дейност е насочена към пазара. Така емпиричната част на проекта беше разширена с типологично изследване “Проблеми на земеделските производители”, проведено само в определен район на страната — Централна Стара планина. Извадката на изследването включи 1800 селски домакинства, свързани с пазара.

Реализирането на изследователския проект “Потенциалът на селското домакинство” изискваше ползването и на други изследователски подходи и процедури. Оформи се разнообразно и “пълноценно меню” от методи, всеки от които има своето място и своя принос за постигане на набелязаните цели.

Освен получаването на “количествена” информация, за реализацията на проекта беше наложително да се използват и “меки”, “качествени” методи. Тяхното прилагане позволи да се навлезе по-дълбоко в същността на изследвания проблем, да се получи по-пълна информация за разбиране на изучавания обект — непосредствено наблюдение, дълбочинни насочени интервюта, групови разговори, продължително пребиваване на авторите в отделни села, участие в живота им. Така напр. се изявиха някои специфични характеристики на “безработността” на село и на някои “безработни” селяни, на свободно наемащите се за извършване на определени дейности, бяха точно идентифицирани ролите на някои нови актьори на селото и новите роли на старите актьори; проникна се в механизмите и “тайните” на оцеляване на селските, а и на значителна част от градските домакинства и т. н. Качествените методи позволиха да се прояви “човешката същност” на протичащите социални процеси, нещо, което е много важно в такъв период на дълбоки промени, какъвто преживява сега обществото ни, проблем оставащ недостатъчно разкрит при използване само на традиционните за българската емпирична практика количествени методи.

Вникването в същността на трансформационните процеси предполагаше запознаване с различни архивни и съвременни официални документи. Актуалното законодателство, което естествено беше активизирано в годините на преход, не успя да постигне навременна, стабилна, постоянно действаща уредба. Многократно поправяни, изменяни, допълвани са Законът за собствеността и ползването на земеделските земи или наричан кратко — Закон за земята — 1991, Закон за кооперациите — 1992, 1999, Законът за арендните отношения — 1996, Закона за подпомагане на земеделските производители — 1998, Правилниците за тяхното прилагане и пр.

Нуждата от разностранна и от различни гледни точки информация за изследваните обекти още на подготвителния етап за провеждане на основното емпирично изследване в рамките на проекта, беше удовлетворена чрез проучване на журналистическа информация (контент анализ на три регионални вестника). Откроиха се както проблеми, общи за българските селски домакинства, така и специфични проблеми, засягащи единични, конкретни случаи и регионални проблеми.

При работата по проекта е използвана и информация от изследвания, в които авторите са участвали на всички етапи от реализацията им:

- ЕСИ “Градът и селото-86”, — 1986, национално представително изследване за лицата над 16 годишна възраст, проведено в рамките на Преброяването на населението и жилищния фонд — 1985; извадка — 10381 лица от 108 града и 822 села на цялата територия на страната; ръководител чл. кор. проф. Стоян Михайлов, Институт по социология — БАН.

- ЕСИ “Икономика на селското домакинство" — 1992 г., 1994 — част от международен проект “Колективизацията и нейните алтернативи”, ръководител на българската част проф. Мика Мюърс, Американски университет — Вашингтон; лонгитудинално представително изследване за селските домакинства, извадка — 570 домакинства от 99 села.

- ЕСИ “Българинът и земеделският труд” — 1994 г., представително национално изследване за лицата над 16 годишна възраст, извадка — 569 селски и 776 градски жители и техните домакинства, ръководител на изследването — ст.н.с. I ст. ден Веска Кожухарова, Институт по социология — БАН.

Монографично изследване на едно българско село, част от изследователски проект “Новото социално разслояване в българското село”, финансиран от Националния фонд за научни изследвания, ръководител ст.н.с. Николай Тилкиджиев, Институт по социология — БАН.

Провеждането на вторичен и сравнителен анализ на статистическа и социологическа информация от други изследвания (доколкото това беше възможно) позволи да се откроят тенденции, съществени за изследвания проблем, за да се получат по-ясни представи за някои процеси, свързани с изследователските полета на проекта — напр. как се приема смяната на собственическите отношения, какви са тенденциите в новото социално разслояване в българското село, какво е отношението към частната собственост и частния бизнес, към земята като ценност, към държавата като покровителка и т. н.

Използваното в проекта “меню” от методи, и по-специално — именно комбинацията от “количествени” и “качествени” методи, може да бъде разглеждано като един методически експеримент, апробация на този подход. Направеният опит показва, че с прилагането на подобна комбинация могат да се използват едновременно познавателните възможности на различните методи — взаимно допълващи се "меки” и “твърди” методи, при което се търси мястото на използване на всеки един от тях, както мярката и равновесието между тях. С едновременното им прилагане се постига взаимно контролиране и своеобразна верификация на получените резултати.

I. РАЗДЕЛ СЕЛСКОТО ДОМАКИНСТВО И СЕЛСКАТА ОБЩНОСТ — МЕЖДУ РУРАЛНИЯ И УРБАНИСТИЧНИЯ ТИП

Глава първа. СЕЛСКОТО ДОМАКИНСТВО — ФОКУСЪТ НА ДЕМОГРАФСКИТЕ СРИВОВЕ

1. Променящата се характерология на селското домакинство

Вече обърнахме внимание, че в социалното ядро — семейство — домакинство са проецирани по специфичен начин всички социални връзки и изучаването на развитието на семейството и домакинството в голяма степен разкрива практическото развитие на основните социални процеси. Потенциалът на българското село зависи не само и не толкова от съответното наличие на мъже и жени в различни възрастови групи, а преди всичко от структурирането и свързването на тези мъже и жени в семейства и от там — в домакинства.

В периода след Освобождението и семейството, и домакинството извървяват път, който донякъде ги отделя от традициите на патриархализма, но в голяма степен са запазени и основни модели на структурирането им.

В изменението на структурата на големите селски домакинства след Освобождението най-ярко се отразява взаимовръзката между елементите на системата на обществото. В рамките на Третата българска държава набират скорост социални процеси, които изменят в много отношения съществувалата връзка град — село, земеделие — промишленост, но влияят заедно с това и за дълбоки промени в самия селски селищен организъм, където постепенно се надраства синкретичния модел на патриархалното село и се формират нови интереси, нови потребности, разгръщат се нов тип дейности.

Българската държавност стимулира изграждането на общество, което разрушава черупката на традиционната патриархалност и се ориентира към моделите на изграждащите се модерни, индустриален тип общества, с всички възможни съпътстващи тези процеси социални колизии.

Тази посока на развитие обаче носи своята вътрешна противоречивост, подхранвана от всички затруднения, произтичащи от изграждането на една изцяло нова държавна машина по подобие на вече изградените европейски държави (дори в някои отношения — изпреварващо по-демократична) и от реално забавеното развитие на цялостната система на българското общество, дълбоко враснало в патриархалните традиции. Нека добавим нерешените национални проблеми, легнали в основата (пряко или косвено) на включването ни в пет войни, във въстания, бунтове и т.н.

Това вътрешно разтърсване при изграждането на нов тип социална система, съпроводено и от големи размествания на населението по цялото етническо землище на българите, безспорно влияе и върху най-стабилната, но и най-чувствителната мембрана — върху семейството и домакинството.

Да повторим своето разбиране, че семейството е онази социална градивна единица, в която се осъществява социално — биологичното възпроизвеждане на човека — веднъж чрез раждането и ежедневно чрез изхранването и специфичната грижа за децата и възрастните членове на семейството.

В рамките на подобно виждане за семейството съпружеската двойка конструира социалната връзка и дори когато един от съпрузите изчезне (смърт, развод, напускане) семейната конструкция се запазва. Дори когато семейството е без деца, то не губи своя статут. Когато изчезнат двамата родители обаче, вече не се говори за семейство, а за остатък от семейство по отношение на останалите без родители^[7] деца.

Домакинството като социален феномен решава проблемите на икономическата връзка (не случайно като основен показател се извежда наличието на изцяло или частично общ бюджет), но заедно с това в него се реализират и всички функции за нормалната социализация на човека и за успешното му вписване в живота на обществото. И ако при семейството наблягаме, че то включва семейната двойка и никога невстъпвалите в брак деца, то акцентът при домакинството е, че към него принадлежат лица, намиращи се в родствени ши неродствени отношения, но споделящи изцяло или частично общ бюджет. Домакинството има различни конфигурации — като се започне от най- масовата форма — домакинството е равно на семейството (припокрива се по състав с него) и се премине през домакинство с няколко семейства, с представители на повече от две последователни поколения, комбинации с остатъци от семейства, от лица в неродствена връзка и т.н.

По същество домакинството има по-широк спектър от социални функции, но в практиката двете понятия (семейство и домакинство) често се употребяват като синоними, още повече, когато членовете на домакинството са свързани в родствена връзка по “златна линия” Семейството “произвежда” родство, а родството по правило, най-често организира връзките в домакинството, обуславя тяхната сила и устойчивост.

Наличието на семейство рамките на домакинството не просто определя масовия тип домакинство^[8], но и практически осигурява функциите на възпроизвеждане на човека като единичност и на социалните общности. По тези причини в нашето изследване ние, изследвайки потенциала на домакинството, ще изследваме и възможностите на семейството за осигуряване на този потенциал.

Промените в структурата и в броя на членовете на българското домакинство след Освобождението имат в много отношения своя корен в измененията, настъпили във функционирането на самото семейство и в изявяването по специфичен начин на някои демографски процеси.

В съотношението на двата основни демографски процеса раждаемост- смъртност се разкриват основите за осигуряване на човешкия потенциал. В периода след Освобождението до средата на 20-те години се запазва относителна стабилност на високите стойности на раждаемостта (1890 г. — 34,9 %ь; 1926 г. — 37,4 %ь). Общата смъртност и детската смъртност бележат много лека тенденция към спад, но високата раждаемост (впоследствие осигурила и големи фертилни контингенти) е база за устойчиво висок естествен прираст (1890 г. — 13,9%; 1900 г. — 19,7; 1920 г. — 18,5%; 1926 г. — 20,2%). Естественият прираст в селата се задържа висок независимо, че съществуват ясно изразени миграционни процеси село — град (общият прираст на градското население винаги надхвърля естествения прираст). Високата детска смъртност — особено при момчетата (около 150%) се задължа в селата до 1945 г. (с един спад през 1941 г.).

Общото нарастване на селското население по абсолютен брой (за периода 1881 — 1934 г. то се е увеличило с 2 385 026 души) поражда проблеми, които най- напред и най-остро рефлектират в домакинството като икономическа единица преди всичко, защото обработваемата земя се запазва и като площ нараства незначително, макар и да са разработени изоставени и слабо продуктивни земи (вкл. и изкоренени горски площи). Самото земеделие в масовата практика почти не се модернизира и се запазва като слабо продуктивно и слабо свързано с пазара. Практически селото среща затруднения да изхрани децата си.

Обичайно — правната норма дъщерите да не получават дял от бащината си земя е заменена след Освобождението с правото на дъщерите да получават дял от наследството (макар и по-малък от този на синовете). Този нов правен казус създава условия за начало на подялбата на общите имоти и дава тласък на центробежните сили, които влияят за разкъсване на големите домакинства, където са живеели неделените до тогава братя със своите семейства. Настъплението на модернизационните процеси и формирането на нов тип потребности подхранват все нови и нови различия между членовете на домакинството и засилват тягата за отделяне на семействата в самостоятелни домакинства с измамната надежда, че всеки сам ще реши по-добре проблемите. Например, ако едно или две деца са искали да учат извън селото, това е ставало за сметка на материалните ограничения и по-големи трудови натоварвания на всички членове на домакинството. В променящите се условия това вече трябвало да бъде резултат на усилията на родителите в рамките на семейството = домакинство.

По този въпрос е писано много и има блестящи художествени произведения, разкриващи вътрешните противоречия и противостояния между членовете на някога голямата и задружна челяд. Ние няма да се спираме подробно на тези дълбоки процеси, разтърсващи големите селски домакинства, но не можем да не споменем “роенето” на домакинствата.

Успоредно с това обаче, анализът на структурата на българското селско домакинство показва и една устойчивост в тягата към традиционните модели. Семейството = домакинство заема все по-стабилни територии, но то никога не измества изцяло сложното домакинство с повече от две последователни поколения.^[9]

По силата на българското обичайно право бащата и майката остават да живеят до края на дните си със семейството на най-малкия (или единствения) си син. В рамките на тези обичайно — правни отношения до най-ново време се възпроизвежда традиционният модел, даващ дебит за съхраняване на руралността в контекста на домакинството.

Данните от социологически изследвания, проведени през последните 30 години сочат, че е налице един доста устойчив дял на “големите домакинства” — около 1/3 от селското население живее в такъв тип домакинства. Резултатите от преброяванията^[10] показват устойчиво задържане на по- висок среден брой членове в едно домакинство (в сравнение с градското). През 1900 г. в едно селско домакинство средно живеят 6 души, докато по същото време в градското домакинство живеят 4,4 души. Средният брой членове на едно домакинство и в града, и в селото непрекъснато намалява, но градското домакинство “слиза” под 3 лица през 1975 г., докато при селското домакинство това става едва след 1992 г., макар и при селските домакинства относителният дял на едночленните домакинства да е по-голям.

Дори когато селските домакинства носят белезите на урбанистичния тип по структура и брой членове, по дейностна специфика и по функционални връзки с другите родствени групи (преди всичко домакинства на деца, на родители или на братя и сестри), те показват сходства и приемственост с руралната традиция. Това е особено видимо при формите на взаимопомощ (с труд, продукти, пари) между родители и деца.

Движението на селското домакинство между урбанистичния и руралния тип се влияе както от демографските процеси, за които споменахме, така и от собственото развитие на икономическата сфера и от общото развитие на обществото. Настъпват основни промени във физиономията на социалното структуриране по отношение на членовете на домакинството. Постепенно се надраства естественото разделение на труда (по пол и възраст) и доминиращата земеделски тип заетост и членовете на домакинството започват да търсят все по- често своята икономическа реализация и извън домакинството. Променят се източниците на доход, формиращи бюджета на домакинството, разширява се и палитрата на перата на разходите в домакинството.

Тази посока на развитие е свързана с нееднаква скорост на движение като най-голямото ускорение настъпва след края на Втората световна война, когато темповете на модернизация и индустриализация се засилват. Достатъчно показателно е относително бързото намаляване на относителния дял на заетите в селското стопанство. През 1945 г. около 80% от активното население на България е заета в селското стопанство, докато през 1986 г.^[11] от цялата съвкупност на лицата над 16 годишна възраст около 23% принадлежат към социалната група на лицата, свързани с непосредствено производителен земеделски труд (вкл. и пенсионерите). По данни на същото ЕСИ 40% от нискоквалифицираните работници (извън земеделието), 30% от средноквалифицираните и 20% от висококвалифицираните живеят в селата.

Това обаче е едната страна на проблема. Дори в периода на най-голямо отваряне на селското домакинство към дейности в обществената сфера на производство и извън земеделието, домакинството запазва и собствени икономически функции чрез производствените земеделски дейности в личното помощно стопанство (ЛПС), което сега по-точно наричаме семейно земеделско стопанство (СЗС). Около 96% от селските жители живеят в домакинства, които имат по-малки или по-големи земеделски стопанства и тези стопанства в много от случаите имат изразени икономически функции и приобщават към земеделските дейности членовете на домакинствата.^[12]

Погледнато в този аспект селското домакинство запазва трайна обвързаност с руралната специфика, възпроизвеждайки я не само чрез земеделието, но и в други дейности, свързани по-скоро с традиционното, отколкото с модерното село (като се започне с правенето на консерви със собствено произведени продукти и се стигне до домашното тъкане, предене, плетене и т.н.).^[13] В орбитата на тези разсъждения може да се впише и начинът на използване на свободното време от селските жители, но затова ще говорим по- нататък.

Следователно урбанистичните черти на селското домакинство могат да се търсят при анализа на структурата и броя на членовете на домакинството, на социалната хетерогенност в домакинството (генерационна приемственост и генерационна дискретност), на броя на източниците на доход, на формите на реализация на свободното време и т.н. Руралната специфика има своите кореспонденции със заниманията със земеделски труд, с големите домакинства, с нарастване на значимостта на доходите от земеделско производство, с нарастване на вътрешната икономическа хомогенност, запазване значимостта на домашните производствени дейности и др. Всъщност самият анализ на спецификата на съвременното домакинство може да покаже вътрешната динамика на руралните и урбанистичните черти, срещнали се в противоречиво единство в образователния статус на домакинството.

2. Домакинството, домакинствата, селото

Когато говорим за актуалните проблеми на домакинството, не бива да пропускаме една особеност в структурирането на домакинствата в селската общност.

Домакинството, както вече много пъти подчертахме, е универсална категория, където се реализира фактическото възпроизводство на човешкия живот и на социалния живот. Селската общност живее чрез съвкупността от домакинства, групирани така, че да изградят специфична конструкция, която отразява частните и общите черти на селската общност в конкретен социален контекст.

Това, на което искаме да обърнем внимание още в самото начало, е, че тези групи домакинства се съотнасят в сравнително устойчива пропорция, която се запазва при доста значителни промени в социалната ситуация и във фертилното поведение. Тази стабилност се вижда при съотношението между прости и сложни домакинства, между едночленни и многочленни домакинства и т.н.^[14] Впечатлява устойчивостта на дела на сложните домакинства, както и на едночленните домакинства. Умозрително ние оставаме с впечатление, че делът на едночленните домакинства е пораснал изключително много, а сложните домакинства се по-скоро изключение в съвременния контекст. Статистическите данни и представителните социологически изследвания не потвърждават подобно заключение на “здравия разум”. Тази привидност е подхранвана от намаляването на раждаемостта, от намаляване средния брой деца родени от една жена; от намаляване средния брой лица в едно домакинство; от намаляване на общия брой на селските домакинства; от намаляване на селското население и като относителен дял, и по абсолютен брой.

Особено показателно е съотношението прости : сложни домакинства, което се запазва приблизително 2:1. Отговорът на въпроса на какво се дължи това устойчиво съотношение вероятно ще се търси в допълнителен сравнителен материал и в изследване на основни демографски тенденции. Подозираме, че това съотношение отразява една устойчива тенденция, засягаща не само България. Любопитно е да приведем един интересен щрих. Известно е, че Албания последна от балканските страни получи независимост и че това е страната в най-силна степен запазила патриархалните модели в обществения живот, включително и патриархалните модели на фертилно поведение. В самия край на XX век в Албания все още средният брой родени деца от една жена е над 2 деца, докато в останалите европейски страни е под 2 деца, а в някои — малко над 1 дете.

В същата тази Албания делът на простите домакинства през 50-те, 60-те, 70-те години на XX век се задържа между 60 и 70%, което показва приблизително същото съотношение каквото е в България.^[15] На какво се дължат подобни сходства засега не можем да отговорим, но според нас този въпрос има място за изследователски търсения.

Връщайки се към българската ситуация, трябва да припомним, че и едночленните домакинства се запазват като един устойчив дял — около 6-7% от селското население живее в едночленни домакинства и техният дял се задаржа на около 20% от общия брой на домакинствата.

В динамиката на взаимоотношенията на домакинството сред другите домакинства и сред сложните домакинства се разкрива собствената структура на селото, в която се изявяват основните възпроизводствени единици.

Нашият поглед към ситуацията със селските домакинства следи двете посоки за проявление на особеностите в структурата на селското домакинство — вътрешните промени в селското домакинство и структурирането на селската общност по типове домакинства.^[16]

И още нещо. Нашият анализ тръгва от домакинството към селото като подсистема на обществото, но трябва да сме наясно, че в отделните села тази картина е различна — при това колкото по-малко е едно село, толкова в по-малка степен съществуват потенциите за развитие.

3. Структурата на селското домакинство — диалогът на поколенията

Възможностите на българското село за развитие и самовъзпроизвеждане са в корелация със структурата на домакинството и по-точно — във възрастово и поколенческо балансиране, в йерархията и взаимоотношенията между неговите членове.

Наличието на необходимия социално — антропологичен минимум^[17] в рамките на домакинството ще осигури чрез този минимум възпроизводствената база и за селото, и за обществото като цяло.

На първо място ни интересува въпросът доколко в рамките на домакинството, осигуряващо икономическия минимум (храна, облекло, дом и други условия за ежедневно физическо възпроизвеждане на човека), а заедно с това и условия за социален живот и за социални отношения^[18], съществува и семейството, чиято цел е биологичното възпроизводство на човека, а това значи — и на домакинството, и на цялата селска общност.

При оценяването на възможностите за възпроизвеждане на самия човек в двете групи домакинства (прости и сложни) естествено на първо място се извежда проблемът за наличието на деца като реализация на социално- биологичното възпроизводство, но заедно с това имаме предвид и възрастовия състав като индикатор за очаквано движение в състава на домакинството.

Когато в рамките на едно домакинство е вписано класически тип семейство — родители с нестъпвали никога в брак деца, в най-голяма степен са изявени твърде широк спектър възпроизводствени възможности (далеч не само биологични), осигуряващи богата палитра от дейности, засягащи селската общност. Този тип домакинства обаче задават на селската общност и на селския селищен организъм и най-много императиви, изисквания за такъв тип устойчиво развитие, което ще осигури на този тип домакинство най-добрия социален климат за функциониране. Тук се крие социалната връзка на селото като подсистема на обществото, като тип общност, като конкретен селищен социален организъм с практическата възпроизводствена социална единица, заемаща последното звено в йерархичната система по проекциите на обществото — домакинството.

Такъв тип семейство намираме вписано като ядро и при типа просто домакинство и при типа сложно домакинство^[19].

Тези два типа домакинства се намират, както казахме, в съотношение 2:1. Домакинствата с деца обаче в тези два типа домакинства не се намират в същото съотношение.

Простите домакинства са доминиращият тип домакинства — дори и да извадим от тях дела на едночленните домакинства, те пак преобладават като относителен дял и абсолютен брой.

Още в началото искаме да кажем, че нашите наблюдения показват, че ще бъде неправилно, ако определяме едночленните домакинства като непълноценни. Част от тях са остатък от по-големи домакинства и те разполагат с нормална имуществена база и благоустройства (по-добра при по-младите, по- лоша — при по-старите). Твърде често тези най-малки домакинства организират пространства, привлекателни за живот за техните близки от града и практически това не са в абсолютния смисъл на думата едночленни домакинства. Изпълненото с движение пространство между селото и града дава условията за периодично (или епизодично) нарушаване на едночленността на тези домакинства. Във възрастово отношение тези едночленни домакинства преобладават в най-горните възрастови групи, но те имат представители и сред възрастовата група до 35 годишна възраст, т.е. сред тях има домакинства с потенциал за пълноценна реализация в бъдещето.

Когато разглеждаме отделно групата на простите домакинства, ние виждаме, че само 1/3 от тях имат деца — 21,2% са с деца до 18 г. и 10,8% са с деца над 18 годишна възраст. Това е практически делът на домакинствата с реален, ориентиран към бъдещето потенциал.. Останалите 2/3 от тази група са домакинства без деца. От простите домакинства без деца с най-големи шансове да се появят деца са онези домакинства, които имат членове до 35 годишна възраст (обикновено става дума за съпружеската двойка и много рядко за едночленно домакинство на млад човек). Те обаче са само около 1,8% от групата на “простите домакинства”. Някакви шансове за деца имат и домакинствата, където съпрузите са между 35 и 60 годишна възраст — това са 15,3% от тази група. В останалите домакинства съпрузите са определено извън територията на репродуктивните шансове (над 60 годишна възраст). Те обаче могат да играят ролята на креативно ядро за домакинство на завръщащи се от града роднини или близки. Тогава те обаче ще излязат от групата на простите домакинства. Вече нееднократно по различен повод споменавахме, че сложните домакинства в най-силна степен носят рудиментите на руралността. За тези домакинства обаче също така трябва да се подчертае, че при тях са фокусирани и най-силно изразени потенциите за възпроизвеждане.

Определено устойчива величина за твърде дълъг период от време са сложните (или големите) домакинства, които, както вече казахме, стабилно държат около 1/3 от селското население. В нашето ЕСИ около 31% от всички селски домакинства са от такъв тип. Важното за тази група домакинства е, че в нея делът на домакинствата без деца е сравнително малък — към 30%. В около 56% от домакинствата от тази група живеят деца до 18 години, а в останалите — деца над 18 години.

Сложните домакинства са по-малкият относителен дял, но сред тях е най- голямата група домакинства с деца до 18 години. За сравнение нека дадем данните от друг зрителен ъгъл. Ако разглеждаме всички селски домакинства като една съвкупност, ще видим, че 14,5% от тях са прости домакинства с деца до 18 години и 17,2% са сложни домакинства с деца до 18 години.

Оказва се, че сложното домакинство е не само устойчива категория за българското село, но и че е социален феномен, при който най-пълнокръвно се възпроизвежда самото домакинство и чрез който най-често се възпроизвежда руралната общност.

Разбира се самите сложни домакинства са различен тип образования и запознаването с първичната индивидуална информация^[20] показва голямо разнообразие на варианти. Доминиращият тип сред тях е домакинството от 3 (но не са изключение и 4) поколения. Това е голямата група (над 70%) на сложни домакинства с деца. При част от тях обаче става дума за домакинства, при които най-старото поколение е представено с 1 член (остатък от семейство), особено при случаите, когато живеят четири поколения.

Интересно е, че сложните домакинства от две поколения (а това значи главно домакинства без деца) могат вътрешно да се разделят на две коренно различни групи. Едната включва две възрастни семейства (на родители и на семейство на тяхно дете), излезли от репродуктивна възраст и неможещи да очакват да се появят деца точно в това домакинство. Другата група е на оптимистичния вариант — тя включва млада семейна двойка, която още няма деца, живееща с родителите (и понякога и с прародителите) на младите съпрузи.

Заслужава да обърнем внимание и на сложните домакинства с три и повече семейства — това са 4,1% от всички селски домакинства или — около 12,5% от сложните домакинства. Най-често това са семейства на дядо и баба, на родители и на семейство на внуци. Но има и случаи, когато две млади семейства живеят с родителите.

Има доста любопитни конфигурации, при които съществуват “прескачания” на поколения, комбинации с “пълни” и “непълни” семейства на деца, с никога невстъпвали в брак братя и сестри и т.н. Богатството на случаите понякога ни затруднява у класифицирането им, но определено може да се каже, че сложното домакинство владее значителни територии в селото и при него в най- голяма степен се подхранва, подкрепя и изявява фертилното поведение на селските жители.

Сложното домакинство получи ново дихание и нови варианти на проявление през последното десетилетие на XX век, десетилетието на промени. В действителност, наистина нямаше очакваното изявено движение на цели градски домакинства за постоянно живеене в селата, но пък се разкриха невероятни комбинации, при които семейството на живеещите на село родители стана устойчиво ядро, където временно или трайно децата от града решават своите проблеми — при безработица, финансова несъстоятелност, при емиграция (или трудова миграция) на някои от съпрузите и т.н. Интересни случаи наблюдавахме в Кърджалийско и Смолянско, където единият от съпрузите (най-често това са дъщерите) отива с децата да живее на село при родителите, докато другият съпруг работи (или си търси работа) в по-далечни райони в страната или в чужбина. При нашето изследване особено привлекателна беше Холандия.

Има и още една интересна форма, с икономическа подкладка, която влияе за създаване на големи домакинства. Срещнахме се със случаи, когато някое от децата, живеещо и работещо в града, е решило да започне бизнес на село и да използва като база домакинството на родителите (по-рядко на прародители). По- често това са варианти, свързани с аграрното производство, но има случаи на дейности извън аграрната сфера. Понякога родители и деца изграждат семеен бизнес.

Тежките години на преход по особен начин рефлектираха и върху селското домакинство, превръщайки някои прости домакинства с възрастни членове в ядра на обновени сложни домакинства, съдействащи за повишаване на общата активност на селския селищен организъм, независимо дали се пораждат или не някакви допълнителни конфликти.

Обратната миграция на лица в зряла или ранна пенсионна възраст още през 80-те години беляза определени тенденции за връщане на село по причини донякъде икономически, донякъде по-широко лични — необходимост да се грижат за престарели родители, възможност за лична активност в селския контекст и т.н.^[21] Тази обратна миграция има своите специфични измерения и през 90-те години и в редица случаи инспирира създаването на големи домакинства.

Многочислените домакинства приемат условно домакинства с 5 и повече члена) са също една стабилна група в селата и те също по специфичен начин подхранват общия възпроизводствен потенциал. Те са около 19% и носят в най-голяма степен шанса за развитие на селото, но и разбира се, преди всичко този шанс за развитие отново свързваме с наличието на деца в домакинството. Многочислените домакинства се преливат със сложните домакинства и в много голяма степен носят тяхната специфика. При многодетните семейства е най-видимо това преливане.

Деца има в 1/3 от селските домакинства. При това е представен, макар и неравномерно, целият възрастов спектър. Малко над 14% са домакинствата с деца в доучилищна възраст, при това около 4% от всички домакинства имат повече от 1 дете в тази възрастова група. Следващият възрастов интервал включва децата в училищна възраст (от 7 до 18 години) — такива деца имат 22,4% от селските домакинства, като при 10% от домакинствата децата в училищна възраст са повече от едно.

Сравнително малкият дял на домакинства, които имат студенти (3,5% от всички домакинства) дава, освен другото, и един социален щрих — доста слабата ориентация на селските деца към студентската скамейка. Очевидно е, че селските домакинства, макар и в един доста стеснен сегмент (около 1/3 от всички домакинства) показват една пълноценна възрастова палитра на реално ориентирания към бъдещето потенциал, а безспорно на първо място това са децата.

Представата за деца, разбира се, доста се размива, когато говорим и за “невстъпвали в брак деца” и когато това определение се отнася за лица в брачна възраст. Те са “деца”, доколкото са в непосредствена икономическа връзка с родителите (особено когато продължават да учат редовно, но същевременно се изместват в пространството на естестевното социално групиране към полето на “брачния контингент в домакинството”. За такъв брачен контингент ние сме приели невстъпилите в брак лица между 18 и 40 години. На практика обаче голямата част от невстьпвалите в брак лица са до 30 години (около 85% от невстъпилите в брак са от тази възрастова група). Ако ориентираме тези факти към цялата съвкупност на селските домакинства ще видим, че евентуалният брачен контингент в селата е доста стеснен в около 20% от всичките домакинства.

Колкото и важно да е присъствието на деца в селското домакинство, все пак моторът, който поема основната тежест за цялостното възпроизводство на социалния живот в селото, това са лицата в трудоспособна възраст.

Нарушеният възрастов баланс е донякъде в основата на песимистичните нагласи на жителите в българското село и на недостатъчната изява на креативно поведение. В около 43% от селските домакинства нямат трудоспособни членове и този дял расте — според Преброяването през 1992 г. те са 46%.

Липсата на директно включени в икономическата сфера трудоспособни членове на домакинството е също един от факторите за дестабилизация на селското домакинство. В 8,3% от селските домакинства всички трудоспособни членове са незаети. Разбира се, ако погледнем от друг ъгъл, можем да кажем, че в около 30% от домакинствата работят повече от един човек, но истина е, че голяма част от тези домакинства са сложни, а това означава, че те работят за големи домакинства.

Балансът трудоспособни — нетрудоспособни е действително важен за развитието на домакинството и на самото село, но проблемът при нашия случай е, че нетрудоспособните са главно в надтрудоспособна възраст и те не са заредени с оптимистичния потенциал за очаквано позитивно развитие. Наличието на устойчив дял сложни домакинства практически тушира в немалка част от домакинствата натежаването на лицата в надтрудоспособна възраст в селския контекст. Затрудненията идват, когато в едно домакинство лицата в надтрудоспособна възраст съжителстват само с незаети лица в трудоспособна възраст. Такива са 4,5% от селските домакинства. В 8,7% от домакинствата живеят заети и незаети в трудоспособна възраст заедно с лица в надтрудоспособна възраст. Както показва теренната информация, наличието на пенсионери (лица в надтрудоспособна възраст) в домакинството в съвременната икономическа ситуация осигурява понякога единствения паричен доход и по тези причини, макар и с ниски пенсии, селските пенсионери се оказват в най-стабилна икономическа позиция, доколкото разчитат на постоянен паричен доход. При 8,7% от домакинствата се наблюдава съжителство на работещи и неработещи лица в трудоспособна възраст с лица в надтрудоспособна възраст. В най-тежка ситуация според нас са домакинствата, при които всички трудоспособни членове са незаети и не разчитат на финансова подкрепа от пенсионери. Това са 3,5% от домакинствата.

Образователната структура на домакинствата също дава особен акцент в оценяване на потенциала на домакинството, като заедно с това разкрива и потенциала на селото за вписване в потребностите на съвременното социално развитие, като балансира между тенденциите за утвърждаване на глобалистичните процеси и запазване на локалната идентичност. За 56% от домакинствата е характерна образователната хомогенност. Твърде голяма е групата на домакинствата, където всички лица са само с начално и по-ниско образование — това са 16,1% от всички домакинства; при 19,5% — всички членове са с основно образование; достатъчно стабилна и силна е групата на домакинствата, където всички лица са със средно образование. Групата на образователно хомогенните домакинства с високо образование се подсилва и от домакинствата с лица над средно образование.

Образователната хетерогенност засяга по-малко от половината от домакинствата, при това при повече от 2/3 от случаите в тази група различията са само от една образователна степен (напр. ниска — начално и основно и това са 7,8% от всички домакинства и т.н.). Силна социална хетерогенност (с разлика повече от две образователни степени) има само при 4,5%. Според нас това преобладаване на образователната хомогенност (или близко образователно ниво) разкрива допълнителни възможности на домакинството да формира общи цели и стратегии за оцеляване и развитие. Освен това се наблюдава и нарастване на общото образователно ниво на домакинството, което от своя страна също подкрепя развитието на домакинството по посока на модернизация и преодоляване на все още запазени примитивни модели на бит, на формиране на жилищната среда и т.н. В това отношение особено влияние имат лицата с най- висока образователна степен и това многократно сме го установявали, когато сме проследявали индивидуалната първична информация в отделната анкетна карта.

Само при 1,1% от домакинствата няма други лица, освен неграмотни. Бихме могли да се изразим и по друг начин — все още има домакинства, състоящи се само от неграмотни. Твърде голяма е групата и на домакинствата, в които най- високото образователно ниво е началното образование и това са 15,6% от селските домакинства.

При повече от половината от селските домакинства най-високото образователно ниво в домакинството е над средно. Този щрих разкрива достатъчно убедително повишаването на общото образователно ниво в селското домакинство, а това от своя страна влияе за създаване условия за ускоряване процесите на развитие в селото. Практически се разширява влиянието на по- високите образователни групи върху все по-голям брой единици и се увеличават формите и подходите за стимулиране на възможностите за устойчиво развитие. Можем даже да оценим като парадоксално влиянието на най-образованите лица. От една страна те са най-добрите посредници за навлизане на иновациите в селския контекст и използването им по най-добрия начин; те в най-голяма степен легитимират модерността на село. От друга страна обаче, това е най-активният контингент, който се опитва да идентифицира местната специфика, да й придаде нова ценностна значимост, да създаде интерес и позитивно отношение към локални природни феномени, исторически събития, фолклорна култура, местна празнична система, рурална неповторимост и т.н. Това двупосочно влияние на първо място се осъществява в сложните многопоколенчески домакинства, но като резултат то се проецира върху цялата селска общност.

За класическото традиционно село, където функционира синкретичният модел на селската социална структура, е доминираща социалната, образователна, естетическа хомогенност. С появата на модернизационните импулси тази хомогенност се надраства, разпуква се и с появата на образователната разнородност се разгръщат нов тип тенденции на развитие и нов тип оценка за самоценност.

Нарушената образователна хомогенност на съвременното село, намерила своите проекции в домакинството, е в естествен диалог с нарушената социална хомогенност на селото. Социалната структура на днешното село съответства на социалната структура на града и това е не само казано, но и доказано с многобройните социологически изследвания. Може би, все пак, за пръв път така отчетливо този факт, както и изоморфността на структурите на града и селото, беше потвърден в ЕСИ “Града и селото ‘68”. Различието е в различното съотношение на дяловете, съграждащи тези структури. Социалната хетерогенност на селото по-видимо се оценява, когато се разглежда в рамките на цялата селска селищна общност, но нейната значимост с цялата си сила се проявява, когато пронизва основната съединителна клетка на социума — домакинството. Можем да кажем, че социалната нееднородност се е разположила в по-широк спектър на сегменти в сравнение с образователната нееднородност — т.е. по-голям е броят на домакинствата, засегнати от социална нееднородност (56,2%) в сравнение с домакинствата с образователна нееднородност (44%).

Това може да говори, че образованието е по-важният фактор за консолидация на домакинството в сравнение със социалния статус, но подобно твърдение е само най-обща констатация, която преминава през твърде много междинни звена, за да бъде безвъпросно доказуема.

Анализираните тенденции показват, че:

- расте сред живеещите на село групата на домакинствата, които имат свои членове, заети в непроизводствената сфера;

- в близо 1/4 от селските домакинства живеят лица, по социален статус свързани с тази сфера (административни служители, масова интелигенция, служители, свързани с управлението на селското стопанство);

- расте относителният дял на домакинствата, в които има членове, принадлежащи към най-високите образователни слоеве.

Тези тенденции определено разкриват територии за модернизация и на селското домакинство, и на селото и за нарастване на мотивацията за модернизация и активност в селото. С доста голяма доза предпазливост бихме могли да обобщим, че тези тенденции водят към преодоляване на руралността.

Ако обаче погледнем фактите от друг ъгъл ще видим и другото лице на ситуацията. В 46,3%от домакинствата живеят лица, които се идентифицират по социално положение в някаква връзка с аграрното производство, а в около 93%от домакинствата повече или по-малко членовете са свързани с аграрната дейност чрез семейното земеделско стопанство.

Тези наблюдения пък от своя страна показват доста добре съхранената руралност на селото, пречупена през домакинството.

Социалната стратификация, проецирана в селските домакинства, показва и способността на селото да се адаптира към променящата се ситуация. И в това отношение показателно е нарастването на дяловете на новите социални групи, продукт на трансформиращата се икономика. Стабилно се формира групата на дребните и средни частни производители и търговци извън селското стопанство. Ако през 1986 г. те са били под 1%, то в края на века вече за 5,7%от селските домакинства социалният статус се определя от такъв тип дейност. Нека да добавим, че при 6,6%от домакинствата социалната хомогенност е определена от дейности и доходи, свързани с пазарно ориентираното собствено семейно земеделско стопанство.

Тази адаптивност, която, без да е масова, показва и устойчиви тенденции за активност и справяне с капаните на непривичната ситуация. А може би и за апробация на нов тип руралност, различна от сега съществуващите модели, при които се комбинират земеделски и неземеделски дейности, отвореност към промените и стабилност в стремежа за запазване на собствената специфика и локалната идентичност.

Анализът на актуалната структура на селските домакинства показва характеристики, създаващи условия за динамика, адаптивност към промените и изискванията на времето, но и стабилност в параметрите на някои устойчиви рурални индикатори.

Тук ние ще обърнем внимание на една може би значима черта на селските домакинства. Голямото структурно разнообразие, образователната и социалната нееднородност, които пронизват домакинстват създават условия за непрекъснат междугенерационен диалог. Този диалог, независимо дали е обусловен от съгласие или несъгласие между поколенията, винаги е съпроводен от информационен обмен, от социални взаимодействия и дейностно обогатяване, които влияят и се разгръщат в двете посоки по старшинство на поколенията. Във времена на промени опасността да се загуби минал опит и да се унищожат ценности поради инверсии в ценностите на младите поколения винаги не само съществува, но и на практика не рядко е прекъсвана генерационната верига на опита и познанието. Според нас в днешното село не може да се говори за патриархална идилия и ненакърним авторитет на старшите поколения, но диалогът съществува и обмяната на междугенерационния опит също е налице. Наблюдаваните на много места на терена съвместни усилия на няколко поколения да решат проблемите показват, че междугенерационните информационни и дейностни обменни потоци имат позитивен резултат в баланса.

За съжаление, все още не е достатъчно добре обмислено реално съществуващото наследство като знание, опит, материални достижения, природни феномени и т. н., които трябва да бъдат запазени за следващите поколения в тяхната ценностна пълнота. Отговорите на подобни въпроси могат да се намерят чрез анализ на селската специфика, на тягата за съхраняване на местната идентичност, широтата на възгледите и на умението да се балансира между глобалното и локалното.

Очевидно с една обобщена оценка на локалното наследство ще се намерят и нови пространства за диалог между поколенията и за създаване на интерес към руралната специфика на урбанизираните селски и градски поколения.

Това осмисляне ще се движи на две нива:

- предимно на практическо — в рамките на домакинството, където динамично се овладяват знания и практики;

- при по-широки параметри на обучение чрез организирани форми в рамките на цялата селска общност.

Надяваме се, че по този начин може да се постигне най-голяма пълнота на реализация на потенциала на селото и в такъв смисъл може да се види ценността на всяко поколение, независимо къде е на възрастовата стълба и на кой завой от трудовия път.

4. Вътрешна динамика в домакинството

Проследяване на движението на членовете на селското домакинство показва поне две неща:

- че естественото движение (брак, раждане, смърт) във всички форми за нарастване и намаляване е присъща характеристика на домакинството на село и тези процеси създават потенциал, ориентиран към бъдещето — дори когато естественият прираст е с отрицателен знак;

- че миграционните движения трайни) по отношение на селското домакинство не са еднопосочни и в крайна сметка осигуряват постоянен дебит за поддържане на някои основни функции на социалния живот на селото.

Това вътрешно движение в състава и структурата на домакинството осигурява практическата реализация на членовете на домакинството и диалога между поколенията, чрез който се постига специфичната динамична социализация на селския човек, акумулиращ както структурата на селския селищен организъм в ретроспективен и актуален план, така и всички йерархически по-висшестоящи структури, чиято специфична проекция е селото.

Формите за естествено движение в рамките на домакинството разкриват самото осъществяване на възпроизводствения процес в рамките на домакинството и от там — в селото.

Във въпросника за домакинството са заложени въпроси, изясняващи вътрешната динамика на домакинството и очакваните движения през следващите години.

Ако започнем с равносметката за движението на членовете на домакинството след 1989 г, ще видим, че по-малко от половината от домакинствата са останали непроменени, показали са структурна статичност. В останалата част от домакинствата е налице някакво движение — нарастване или намаляване (или идване на нови членове и напускане).^[22]

Този факт може да се тълкува като белег за устойчивост, за определена стабилност на демографската конструкция, за наличие на потенциал, осигуряващ функционирането на селския селищен организъм. От друга страна обаче ясно е, че отсъствието на промяна в период от 10 г. при близо половината от селските домакинства говори за затихващи функции, за намаляваща активност и развитие на възпроизводствения потенциал. Практическият отговор на оценката се крие в баланса между нарастване и намаляване. А този баланс не е позитивен. При 37%от селските домакинства има намаляване при около 12,5%- има увеличаване. Селските домакинства по брой на членовете продължават да намаляват и за съжаление делът на намаляването поради смърт е по-голям от дела на намаляването поради напускане. 19,1%от домакинствата са намалели само поради смърт на член на домакинството, 15,8%- поради напускане, а при 2,2%- и поради двете причини.

В около 33%от домакинствата посоката на движение е само към намаляване, а при около 13% — само към увеличаване.

В 2% от домакинствата има и намаляване, и увеличаване като в крайна сметка те нарастват; при 1,2%- в резултат на нарастване и намаляване — общият брой е по-малък, при 1,7% — нарастването е равно на намаляването.

Негативната равносметка е най-ясно видима при сравняване на два от основните показатели за нарастване и намаляване — раждане и смърт. 14,2%от домакинствата са нараснали поради раждане на деца, а 21,6%от домакинствата са намалели поради смърт. Също така негативни са и сравненията между дошли (главно поради брак) и напусналите по различни причини, вкл. и поради брак. В 9,6%от домакинствата са дошли нови членове, а 18,3%от домакинствата са намалели поради напускане на отделни членове.

Въпреки че в баланса на движението на членовете на домакинствата пасивите доминират, все пак може да се отчете един оптимистичен акцент, а той е, че в селските домакинства съществуват процеси на естественото възпроизводство на човека и макар и брачността, и раждаемостта да са стеснили сегмента на домакинствата, в които се проявяват, те продължават да са най-важният показател за нормално развитие на селото.

Тъкмо за това и очакванията за позитивно нарастване на домакинствата са свързани преди всичко с брак и раждане. Около 12% са домакинствата, които очакват нарастване и промяна в своята вътрешна структура, но само 1,1% разчитат на завръщане на стари свои членове. Главните очаквания за близкото бъдеще са свързани с идването на зет или снаха — и това засяга 7,2%от домакинствата, а големите надежди са насочени към раждането на деца, но това са непосредствени надежди само за 3,5%от домакинствата. Около 18% очакват да нарстнат със зрели хора, а около 4%от домакинствата — с деца.

Ние съзнателно говорим за движение в рамките на домакинството, защото част от настъпващите промени, свързани с идване или напускане на членове на домакинствата, остава в рамките на селската общност.

Изворът с очакван най-голям дебит за увеличаване на домакинствата е раждането (3,8%), т.е собственото самовъзпроизвеждане в домакинството. Вторият “извор” за нарастване на домакинството е идването на нови членове извън домакинството. За тази група най-важно е идване на нови членове от същото село (3,1%) и от друго село — (1,9%) — или общо от село — 5%. С други думи очакваното основно нарастване на селското домакинство става за сметка на движението в самата селска общност. Само 4,2% от домакинствата очакват нарастване чрез идване в домакинството на жители на града или завръщане от чужбина.

Макар и потокът от град и чужбина да е по-слаб в сравнение със собствено селския възпроизводствен дебит, важно е, че се забелязва очакване за движение на градското население към селото. Този поток не може да компенсира изцяло загубения селски възпроизводствен потенциал, мигриращ извън селото, но той придава определена здравина на параметрите, поддържащи хомеостазиса на селския селищен организъм.

Важно е да се отбележи, че миграционният поток град — село не нарушава селската идентичност, въпреки че носи доста иновационни импулси. По правило по-голямата част от отиващите на село актуализират стара селска връзка и, както казахме вече, са основата на формиране на нови сложни домакинства в селския контекст.

Очакванията за намаляване на домакинствата в близко бъдеще засягат малко повече от 5% от селските домакинства.^[23] Трите основни причини са: на първо място — сключване брак, на второ място — продължаване на образованието и на трето място — започване на работа извън селото.

Ако нарастването на броя на членовете на домакинствата при 2/3 от случаите става за сметка на движение в самия селски социум, то при намаляване на членовете на домакинствата, това става на първо място за сметка на изтичане на активни контингенти в посока към града и чужбина, т. е. вън от селската общност. (Графика 3)

Общата рекапитулация за движението в рамките на селското домакинство за сравнително големия период след 1989 г., обаче показва, че движението град — село е по-активно, отколкото разместването вътре в самата селска общност.

За изминалия период пространството между града и селото е сравнително интензивно наситено с движение, макар и да не отговаря на очаквания засилен интерес към селото, на изпадналия в кризисна ситуация градски жител.

Движението в рамките на домакинството разкрива определена жизненост на селската селищна общност и показва наличието на собствен възпроизводствен потенциал, изявяващ се в относително тесния сегмент, засягащ 10-12% от селските домакинства, където се реализират естествените демографски процеси брачност- раждаемост. По-активно е миграционното движение, ориентирано към търсене на решения, свързани с продължаване на образованието, намиране работа и изобщо на форми за личностна реализация.

Ежедневната и дългосрочната трудова миграция засягат около 1/3 от трудоспособното население и този дял остава една трайна величина още от периода преди 1989 г. Тези трудови мигранти дори и при продължително отсъствие считат селото и живеещото там тяхно домакинство за своя основна икономическа база и тяхната активност е насочена към решаване на икономическите проблеми на живеещото на село собствено домакинство.

Ежедневните трудови мигранти са трайно свързани с домакинствата и тяхното отсъствие е не по-силно осезаемо от това при случаите, когато се работи и живее в различни райони на един голям град. От всички домакинства с трудови мигранти 83,8%са с ежедневни трудови мигранти. Ежедневната трудова миграция е най-силно изразена в селата в непосредствена близост до София, следвани от югоизточните и югозападните райони, като най-слаба е в североизточните райони (Варненско, Добричко, Шуменско).

Естествено, значително по-слабо изразена е дългосрочната миграция, но тя засяга повече от 16%от всички домакинства с трудови мигранти и е най-силно проявена в северозападните райони (Врачанско, Монтанско, Видинско), където са и най-тежки демографските проблеми и по този начин се получава допълнително “наслагване” в трудната демографска ситуация.

В тези райони от всички домакинства с трудови мигранти в 45,5% има дългосрочни трудови мигранти.

Само 5,12% от дългосрочните трудови мигранти са в “оборота” на селската общност като цяло — т. е. работят в друго село. Почти 77% работят в друг град. Можем определено да приемем, че работата в чужбина е свързана със значителен брой дългосрочни мигранти. От всеки 5 домакинства с дългосрочни трудови мигранти, средно едно от тях има мигрант извън границите на България.

Дългосрочните трудови мигранти търсят своята реализация в извънземеделските отрасли. Обикновено търсят тежка, но добре платена работа. Промишлеността все още е отрасълът, който приютява най-много дългосрочни мигранти — 37,8% от цялата група на домакинствата с дългосрочни мигранти има мигранти в този отрасъл; 29,7% — са в търговията, 26,2% в строителството, 5,4%- в транспорта, 2,7%- в земеделието; 2,7%- други.

Вероятно трудовата миграция в чужбина би била с далеч по-голям относителен дял при друг визов режим. По време на нашата теренна работа срещнахме доста домакинства, които икономисваха пари, за да съберат необходимата сума за подкупи за получаване на визи за поне един член от домакинството. Дългосрочната трудова миграция в редица случаи е етап за окончателно мигриране преди всичко за невстъпвалите в брак лица. При приемливо устройване в града обаче цялото домакинство или цялото семейство взема решения с дългосрочна значимост.

Трайното изтичане на активния селски потенциал се осигурява от мигрантите, чието домакинство престава да бъде свързано главно със селото (живеене, работа и учене на село). Този процес не е преставал и той има своята естествена обосновка в необходимото движение на лица, капитали, информация, характерни за модерните общества. За съжаление по отношение на българското село това движение надхвърля собствените възпроизводствени възможности на самото село и ограничава потенциала за растеж, преди да са намерени механизмите за компенсация на загубите.

Глава втора. С ПОГЛЕД КЪМ СЕЛСКАТА ОБЩНОСТ

1. Действително и възможно движение в селските общности

Вниманието към процесите на движение в селското домакинство на първо място се свързва с естествените фактори за нарастване и намаляване на броя на неговите членове — брачност, раждаемост, смъртност, а едва след това разглеждаме проекциите на миграцията върху промените в структурата на селското домакинство.

Разглеждайки обаче по-общите проблеми, отнасящи се до движението на селското население и устойчивото развитие на селото, ние задължително търсим оценка на факторите, които видимо или невидимо влияят върху стабилността или нестабилността на селската общност и нейните възпроизводствени възможности.

Когато оценяваме обаче движението на селските жители най-напред в рамките на домакинството, а от там и в пространствата на селската общност, трябва да имаме пред вид, че съвременният социален контекст изисква далеч по- сложни размествания, отколкото ние улавяме с някои основни индикатори, обозначаващи постоянното местожителство и основната месторабота. Обикновено се улавят най-общите контури, чрез които се конструират пространствата на селската и градската общност, но вън от широката мрежа остава постоянното преместване на хора от града към селото и от селото към града.

Когато на 111 хил. кв. км. са разположени над 5 хил. селски и градски селищни единици, пространството между тях е не само малко, но то е наситено с непрекъснато придвижване в различни посоки. Ние все още не сме добре изчислили каква част от българското население няма идентифицируем селски корен и не знае къде и в кое село е родният дом на неговите предци. Ние не знаем точно колко от днешните градски жители имат конкретни родствени връзки със селото и са живеели в различни периоди от живота си с различна периодичност на село. Известно е обаче, че селата се обитават за по-дълго или по-кратко време от далеч повече жители, отколкото сочи статистическият относителен дял на селското население. Известно е, че немалък дял от селските къщи трудно могат да бъдат определени като обитаеми или необитаеми. Известно е също така, че някои целогодишно живеещи на село по различни причини запазват градското си местожителство.

Всичко това прави трудно оценяването на селския потенциал, защото в живота на селото с различна степен на активност вземат участие и хора,, които не е правомерно да бъдат наречени селски жители, а още по-малко селяни.

Чрез Въпросник за интервю ние правим опит да открехнем малка пролука към разбиране на проблемите, давайки си сметка за тяхната сложна обвързаност. Трябва още в началото да изтъкнем, че изследваните лица споделят преди всичко мнения и оценки за селото, в което живеят, и много рядко, при изрично формулирани въпроси за българското село.

През 1994 г. данни от ЕСИ “Българинът и земеделският труд” показаха, че около 1/3 от градските жители живеят по-дълго или по-кратко на село. Тогава 4,6%от градските жители са споделили, че живеят целогодишно на село.

Разгледани от друг ъгъл, фактите 5 години по-късно дават нови нюанси към картината. Близо 1/3 от изследваните лица заявяват, че никой не се завръща в тяхното село за постоянно местоживеене. Други около 18,0% казват, че при тях идват да живеят градски жители само през лятото. Нека добавим и около 5%, които не са информирани по въпроса. Приблизително 45%от изследваните лица определено знаят, че в тяхното село се завръщат за постоянно местоживеене градски жители. Няколко пъти обърнахме внимание, че тези обратни мигранти дават нов заряд на много от съществуващите домакинства и ново начало за нови сложни домакинства.

И все пак важно е да отговорим какви хора се връщат и защо се връщат.

Нека разгледаме групата на завърналите се за постоянно местоживеене като една общност.

В най-голямата част от случаите в селата се завръщат само хора в ранна пенсионна възраст и почти изцяло запазени възможности за активен трудов и социален живот. Самите те най-често са добри професионалисти и принадлежат към по-високите образователни групи.

На второ място са случаите, при които в групата на завръщащите се включват хора от различни възрастови групи и според нас това е най-добрият вариант на обратна миграция и той има най-голяма значимост за развитието на селото, тъй като попълва широк възрастов и професионален спектър. В много случаи към селата се ориентират лица в зряла възраст, извървели немалка част от трудовия си път и по семейни и социални причини са предпочели живота на село. Оставили са градското жилище на порасналите си деца и са потърсили своята трудова реализация на село. По наблюдения от теренна работа става ясно, че това са в повечето случаи успешно адаптиращи се към трудната ситуация в селото, имат идеи, често рискуват и нерядко успяват.

Твърде голяма група от нашите респонденти считат, че към селото им се връщат преди всичко зрели хора и лица в ранна пенсионна възраст и това е основният контингент на ориентираните към селото градски жители.

Много рядко отиват на село много възрастни хора, но за съжаление и младите много рядко се ориентират към селото.

Графика 6

За отбелязване е, че изследваните лица по-често сочат една възрастова група като преобладаваща сред избралите селото за постоянно местоживеене.

Вторият извод е, че тази възрастова група е сред лицата, които са излезли от възрастта на младостта и са на границата между края на трудовия път и началото на пенсионерския живот.

Това означава, че обратната миграция осигурява потенциал за социалния живот на селото, за изграждане и поддържане база за стопанско развитие, но като правило не осигурява потенциал за демографско възпроизвеждане. Демографското възпроизводство на селото може най-вече да се осъществи от постоянно живеещите на село и много рядко от новите градски заселници.

Това е картината на актуалната ситуация, видяна през очите на изследваните лица. Техният поглед към бъдещето е по-малко оптимистичен по отношение на очакванията за интерес към селото в утрешния ден. Два пъти повече са тези, които нямат мнение, а почти 42% не мислят, че ще има някой, който ще се върне на село.

По отношение на бъдещето и ориентирането на значими потоци от града към селото оптимистите намаляват, но по отношение на възможните заселници на село и тяхната възраст предвижданията плътно се приближават до вижданията за съществуващото сега положение — както по ранжиране, така и по големината на относителните дялове.

На практика, изводите направени за актуалната ситуация определено могат да се екстраполират върху вижданията за бъдещето движение към селото. И в двата разреза не се разчита на значим интерес към селото от страна на млади хора. Това може да бъде твърде рядък и почти случаен интерес.

За да анализираме този потенциал за селото, би трябвало да знаем защо може да се замени животът в града с живота на село?

Най-общо причините могат да се обобщят в три големи групи — икономически, здравноекологически и идеални. И при това групиране във водеща позиция са икономическите, а на последно място са идеалните причини.

Разбира се трябва да сме наясно, че икономическите причини трябва да имат и някаква идеална предпоставка, за да се търсят решения на икономическите проблеми именно в селото, а не другаде. Така, че за почти 28% любовта към селото и земята е особено важна за ориентиране към живеене на село. Най-важни си остават все пак причините, породени от икономическата принуда.

Повече от 75% смятат, че градските жители отиват на село, “за да могат да свържат двата края”. Това е почти крайният икономически натиск, който може да влияе за избора на пътя за село. Безработицата заема втора позиция като фактор, влияещ върху предпочитанията към селото (почти 60% от селските жители мислят така).

Третата позиция заема възможността за организиране на собственоземеделско стопанство (около 55% мислят така). Всъщност това е първият конкретен, практически формулиран фактор, директно свързан със селото. Това означава, че устройването на село и подкрепата на интереса към селото винаги трябва да има своя аспект на връзката със земеделието, т. е. с типично руралните характеристики. Директната връзка със селското стопанство при ориентацията към селото и доминиращото значение на възможността за земеделски труд личи при едно сравнение с другите варианти за икономическа реализация. Едва за 15% важно при отиването на село е намирането на работа и за 20%- започването на собствен бизнес. Тези относителни дялове обаче са нормални дотолкова, доколкото пътят към селото търсят хора от по-високите етажи на възрастовата пирамида.

Природосъобразният начин на живот и природните предимства се оценяват, без да заемат определяща позиция.

Разбира се рядко се извеждат само един тип причини. Обикновено те се комбинират и разкриват комплексния характер на избора за живот на село.

Погледът към възможното бъдещо миграционно поведение е насочен преди всичко към инфраструктурните условия, които биха могли да повлияят за вземане на миграционно решение.

И все пак с най-голяма тежест си остава изводът, че селото е последният вариант. 74,3% мислят, че селото ще бъде избрано, когато са изчерпани всички други възможности. Впрочем ние вече казахме, че и тези, които са направили своя избор, най-вече са търсили възможност “да свързват двата края”.

Естествено е да се замислим дали социалноикономическата ситуация няма да превърне селото в приют за бедни. Впрочем дори да е така, дори да е вярно, че бедност и безработица пришпорват решението за връщане на село, че асоциални причини карат градския жител да се обърне към селото, това не означава, че селото е приют за бедни и маргинализирани персонажи.

Тъкмо затова със значима тежест са въпросите от практическо естество, засягащи условията на живот. Близо 68%смятат, че селото може да бъде предпочетено само при реално изявени в своята съвкупност по-добри условия на живот. За мобилния съвременен човек най-важно е да има редовен и евтин транспорт. Едва след това идват проблемите с училището за децата, снабдяването, здравеопазването — може би защото те биха били решими при позитивен вариант и извън селото, ако транспортните проблеми са решени.

На последно място по важност е наличието на места за развлечение — около 46%мислят, че подобен фактор би повлиял позитивно за ориентиране към живот на село.

Както вече казахме и ретроспективният, и перспективния аспект на миграцията към село съдържат като основен фактор възможностите за създаване на собствено земеделско стопанство (67,8% мислят, че това е много важно). Не бива обаче да надценяваме този факт и да предполагаме, че намеренията са ориентирани към развиване на пазарно земеделие, защото 55,3%смятат, че особено значимо е намирането на работа извън селското стопанство. За 46,5% не е без значение намирането на работа по специалността им ; с такава тежест е и възможността за развиване на собствен бизнес Нека добавим, че около 40%гледат на наличието на земеделска производствена кооперация като необходимо условие за преселване на село. Може би на семейното земеделско стопанство се отрежда паралелни функции, като се отчитат възможностите за използване на пазарните механизми за земеделска продукция, при наблягане вероятно на възможността за изграждането на собствено преди всичко консумативно стопанство.

Възможността респондентът да даде повече от един отговор по същество разкрива тежестта на един или друг фактор и разкрива в някаква степен тяхното ранжиране. Основният извод обаче е, че трудно могат да бъдат определени само един тип фактори. Почти половината от лицата считат, че комбинацията между икономически и инфраструктурни фактори при отчитане на безизходицата ще влияят за ориентиране към селото.

В един огледален въпрос дали има хора, които ще напускат селото, относителните дялове, които сочат изключване на интерес към селото и изключване на възможност за напускане на селото, са приблизително равни и са някъде около 40%.

При този контрапункт обаче доминира с огромна и бихме казали несравнима/преднина убеждението, че селото ще напуснат само млади хора. Близо 78% вярват, че от селото ще си отидат млади хора, а около 19% допускат, че това ще са хора от различни възрасти. Твърде редки са допусканията, че от селото ще си тръгнат зрели хора или пенсионери. Миграцията извън селото всъщност ще засегне потенциала с най-силни репродуктивни функции и творчески сили. При това определено за вземане на миграционно решение ще повлияе безизходицата, т. е. невъзможността да решат проблемите за своето бъдеще в селото, в което живеят.

Важно е да се отбележи също така, че всички фактори, които биха влияли със сравнително доста изявена сила за избор на селото и за напускане на града, когато става дума за напускане на селото те влияят много по слабо.

И отново трябва да кажем, че оставането в селото е най-сигурно, когато няма друг избор.

Днешните селски жители в доста по-голяма степен са оптимисти във вярването, че в селото ще дойдат градски жители, разбира се от по-високите възрастови групи, отколкото, че младите хора, живеещи сега на село ще останат в селото. Отчитайки сравнително слабото влияние на факторите, влияещи върху миграционното решение нашите респонденти виждат и по- големия стремеж на младите да разширят своите социални територии и варианти за реализация, напускайки селото.

И все пак, ако ранжираме факторите, които са от значение, за да не напускат младите хора селото, ще видим, че след твърде общото “ако има подобри условия за живот” идват твърде конкретните — работа по специалността, собствено СЗС и работа извън селското стопанство. С доста по- малка значимост са инфраструктурните фактори (училище, здравно заведение, снабдяване) и дори местата за развлечение.

Налага се изводът, че миграционните движения между града и селото, при това в двете посоки, няма да се успокоят, като градът ще остане по- привлекателен за младите, а пътят към селото ще потърсят по-зрелите и младите пенсионери. Водещи в търсенето на посока към града или към селото ще бъдат икономическите фактори, но никога те няма да бъдат единствени и никога няма да бъдат и без подкрепата на идеалните цели.

2. Естествено възпроизводство в селото

Ние се опитваме да погледнем към проблемите на възпроизводството на човека, биологично и социално, през оценяващия поглед на самия селски жител, който понякога отразява не толкова самата фактология, колкото собственото си мнение за това дали няма млади хора, дали няма деца в селото, където живеят и т.н.. Известно е, че по отношение на българското село битува в масовото съзнание далеч по-мрачна демографска картина^[24], отколкото тя е в реалност (или по точно — тя не е много по-мрачна от тази в града).

Социологическото интервю обаче демистифицира съществуващото в публичното пространство доминиращото мнение по конкретни въпроси и показва един по-широк спектър от мнения. Нашите респонденти понякога нямат мнение или са затруднени да отговорят, но те са проецирали своето мнение върху ситуацията в родното си село, за което имат или нямат отговори на поставените въпроси.

Почти 14% не знаят дали младите намират брачни партньори, дали е имало сватби в тяхното село; 22% през последните две години; 17% — дали са се родили деца през последните две години в селото, където живеят. Ние обаче знаем, че по-нататък ще коментираме информация за лицата, които живеят в определен тип село с конкретна демографска ситуация.

Приблизително 18 % от селските жители живеят в села, в които младите хора могат без проблеми да си намерят брачни партньори. Ако погледнем обаче към типовете села^[25], ще видим, че няма съществени различия в шанса за намиране на партньор в селата с различни природо — географска специфика — равнинни, полупланински и планински. Картината обаче е значително по-различна в селата, където перспективите и развитието са различни. 39,3% от живеещите в перспективни села считат, че в тези села без проблеми се намират брачни партньори; в стабилните села 22,5% са на такова мнение и едва 9,6%от живеещите в замиращи села мислят, че намирането на брачни партньори не е проблем. 23,8%от жителите на замиращите села твърдят, че в селата, където живеят, изобщо няма млади хора и само две лица, живеещи в перспективни села, смятат, че в техните села няма млади хора.

Разбира се, проблемът с брачните партньори е твърде сложен и надхвърля наличието на достатъчно млади хора от двата пола и затова е разбираемо, че около 1/3 от жителите на перспективни села смятат, че проблемът с брачното партньорство е труден. И все пак — близо половината от тези, които считат, че в тяхното село е труден проблемът с брачното партньорство, живеят в замиращи села.

Колкото по-малко по брой жители е едно село, толкова по-труден е проблемът с брачните партньори, но това е само една зависимост. Трудностите с браковете и брачните партньори в различните по големина села е различен, но те съществуват. Около 59% от живеещите в села до 500 души твърдят, че в тяхното село изобщо няма млади хора, а в големите села над 1000,1500 и 2000 души има само единични гласове, които вероятно са по-скоро отглас от емоционална тревога. И все пак дори и в най-големите села над 2000 жители около 45% от живеещите там мислят, че в тяхното село проблемът с брачното партньорство е много труден за решаване.

В логична, но не в грубо непосредствена връзка с разглеждания вече въпрос, е темата за сватбите на село. Във всички типове села е имало сватби, но не всички изследвани лица живеят в села, в които е имало сватби.

Със сигурност 16,8% от селските жители знаят, че през последните две години в тяхното село не е имало сватби, а още почти 22%нямат информация по въпроса — не знаят, не са чували, не си спомнят. 61,3% от селските жители живеят в села, където през последните две години е имало сватби. При това с липса на сватби най-често са белязани планинските села, следвани от полупланинските. Сватбите рядко стават в малките села (до 500 души), а 37% от жителите на тези села твърдят, че за две години в тяхното село не е имало нито една сватба. Нито един обаче от селата с повече от 1500 жители не твърди подобно нещо.

Сватбата е рядко събитие в българското село. Най-честите случаи са от 1 до 5 сватби за две години. Почти 40% от селските жители живеят в села, където е имало от 1 до 5 сватби, 11,3% — живеят в села, където за две години е имало от 6 до 10 сватби и само 3,9% — в села, където е имало повече от 10 сватби. Погледнати от друг ъгъл, фактите могат да се изтълкуват и така — 64,7% от селските жители, които живеят в села, в които е имало сватби, са съсредоточени в села с 1 до 5 сватби.

Във всички типове села е имало сватби в трите посочени диапазона^[26], като различията в първия диапазон (1-5 сватби) — особено при стабилните и замиращите села, са малки.

Когато обаче нараства броят на сватбите, вече виждаме, че стабилните села се приближават по относителни дялове до перспективните. Подобна връзка се наблюдава и когато разглеждаме броя на сватбите в малките и големите села. Относителните дялове на лицата, живеещи в села, където е имало до 5 сватби, разпределени по типове села, според броя на жителите, показват известна близост в големината си. При следващия диапазон най-малките села отпадат, а относителните дялове на останалите типове села са сходни (различия до 2,9 пункта). Когато сравняваме селата, където е имало над 10 сватби за 2 години, виждаме, че селата с население над 2000 души буквално придърпват най-големия относителен дял.^[27] В това разбира се няма никаква изненада, защото тъкмо в големите села е най-развита собствената селищна структура и в относително най- висока степен се разгръщат процесите на саморазвитие на селищния организъм.

Раждането на деца в селата показва по-малко оптимистична картина от тази, разкриваща брачното поведение. 20% от селските жители живеят в села, където са се родили от 1-5 деца през последните 2 години (да припомним, че съответният дял при сватбите беше 39,6%). 6,2% живеят в села, където са се раждали за две години от 5 до 10 деца и едва 2,2%- в село, където са се раждали над 10 деца. Наистина твърде голям е делът на тези, които знаят, че са се родили деца, но не знаят броя им — 44,3 % и само 10% не са сигурни, че в тяхното село са се раждали деца (при 16,7% — сигурни, че в тяхното село не е имало сватби).

Зависимостта от типа село при раждането на деца повтаря брачните тенденции — по малка зависимост от природогеографската специфика, по-голямо влияние на типа селище, определено от респондента като перспективно, стабилно или замиращо, както и от броя на жителите, живеещи на село.

В замиращите села се раждат главно деца в диапазона от 1 до 5 и рязко намаляват в другите групи по брой. В перспективните и стабилните, както и в големите села над 2000 души са особено големи групите, които не знаят броя на родените деца. Нещо повече — в най-големите села само в единични случаи има посочен точен брой родени деца.

Всъщност социологическите данни потвърждават статистическите данни, че колкото по-голямо е селото, толкова повече деца се раждат — и като относителен дял, и като абсолютен брой. Индивидуално оценените от респондентите села като перспективни, стабилни и замиращи по същество се съгласуват с фактологията, подкрепяща тенденциите за естествено възпроизвеждане на селската общност.

Непосредствено с раждането на деца в българското село е свързан и проблемът за социализацията на тези деца. Ние се интересуваме само от един елемент на социализация, но според нас — най-важният в днешните времена. Става дума за посещаването на училище. През последните години нараства броят на децата в училищна възраст, които не посещават училище. На първо място се изтъкват социални причини и най-вече крайна бедност, но вероятно нещата са далеч по-сложни, нуждаят се от специално внимание и специални програми, за да не се маргинализират все повече деца в една страна, където раждането на дете е почти събитие.

Вероятно теренни дълбочинни проучвания ще разкрият не само конкретните причини за отпадане от училище на конкретни деца, но и ще подскажат нещо за специалния климат, който допуска тези процеси да се задълбочават.

Доколко тези процеси са намерили територия в българското село е трудно да се отговори цялостно, но данните от нашето изследване показват, че поне 30% от селските жители живеят в села, където със сигурност има деца, непосещаващи училище. При това около 1% признават, че такива деца има в собствените им домакинства. Най-значима като дял е групата на лицата, които твърдят със сигурност, че в тяхното село такива деца няма (38,5%), следвана от групата на неинформираните по въпроса — 28,0%.

Само 1,9% от лицата са заявили, че в техните села няма деца в училищна възраст, което в известна степен се потвърждава от предишни изследвания, когато са попълвани отделни карти за селото и съответно — за броя на жителите, и за броя на децата в училищна възраст. Този факт би могъл да носи оптимистичен заряд, ако го тълкуваме от гледна точка на оценката, че почти няма село, където да не звучат детски гласове. Другият извод обаче, че селските деца са разпръснати в многобройни селищни единици, където живеят твърде малък брой деца, носи и своята тревожна натовареност. Ежегодно броят на селските училища намалява, увеличава се броят на селата без училище, а това поставя нови въпроси в самата организация за “обхващане” на всички “подлежащи деца” и за осигуряване условия всяко дете в училищна възраст да може да продължи да учи в равноправни условия с другите деца.

Потвърждение, че има неучещи деца в собственото домакинство дават единични респонденти в различни по големина села. Респондентите много рядко признават, че в домакинствата им има такива деца, но доста по-уверено сочат, че има в други домакинства. При това в по-малките села — съответно до 500 и от 500 до 1000 жители определено по- често се сочат случаи за неучещи деца. Не бива да пропуснем да отбележим обаче, че неинформираните в малките села са значително по-малко, отколкото в големите села, а това значи, че реално в големите села вероятно има неучещи деца.

В перспективните села най-често са убедени, че няма неучещи деца и най-рядко сочат, че в селата, където живеят има неучещи деца. В сравнително голямата група на информирани селски жители, които твърдят, че има неучещи деца в други домакинства (но не и в тяхното) най-голям е относителният дял на живеещите в замиращи села — 53%. Най-голям е делът на отговорилите със сигурност, че в тяхното село има деца, непосещаващи училище, но не знаят броя им са сред живеещите в перспективни села.

В малките села, в селата със затихващи функции не само че има малко деца, не само че се раждат по-малко деца, но и тъкмо в тези села най-често се срещат деца в училищна възраст, непосещаващи училище.

Наблюдава се един парадокс, който не е само във връзка с конкретния разглеждан въпрос. Колкото по-трудни стават проблемите за страната (и по- конкретно за селото), свързани с естественото възпроизводство на населението, толкова повече се редуцират грижите за децата както по отношение на тяхното здраве, така и по отношение на тяхната образователна подготовка. Налице е тенденция за създаване на стабилни потоци на неграмотни, нискоквалифицирани и слабосоциализирани индивиди, които ще излезат съвсем отвъд границата на социалността.

3. Жената — стожерът на селското домакинство и на селската общност

При изследване на потенциала на селското домакинство ние не проектирахме в общата проблематика социалната интерпретация на отношенията между половете в селската общност, тъй като търсехме самостоятелно извеждане на проблема. Изхождайки и от информацията за домакинството, и от информацията за селската общност, пречупена през личната оценка на изследваните лица, ние си поставихме задача да разкрием социалната реализация на мъжа и жената, които изграждат носещата конструкция на семейството и домакинството, а от там — и на самата селска общност. Като базисна точка за сравнение ние извеждахме жената в две нейни проекции — в социалната роля на майката и като социален субект, който заедно с мъжа формира социалния живот на селската общност.

Нашите изследователски търсения и в ретроспективен, и в актуален план показват, че жената е емблематична фигура за селските пространства, където домът, огнището, дворът са центърът на особената селска вселена. Тъкмо от характерологията на тази емблематична фигура произтичат и редица мисловни стереотипи по отношение на жената на село — консервативна, ограничена, потисната, пренебрегвана. Всъщност този образ е създаден по-скоро от шаблона на мисленето. В социалната практика на традиционните общества, ограничена от предписанията за чисто женските социални роли и социални пространства, селската жена е не толкова консервативна, колкото дефинитивно предопределена да поеме отговорността за поддържане хомеостазиса на селския социум^[28]

Това поддържане на хомеостазиса изисква балансирано запазване както на базисните елементи на системата на селската общност (отношения, поведение, социални роли, социални пространства и т.н.), така и определена пропускливост към иновационните влияния. Жената осигурява и устойчивостта, и отварянето към промените. Когато обаче се анализира процесът на трансформации в селото, започнал с излизането на България от традиционните общества, обикновено се извеждат фигурите на много достойни мъже, без да се споменава невидимата подкрепа на техните не по-малко достойни жени. Промяната в селския бит е възможна, допустима, реализуема само когато е желана от жената, ако е интернализирана от личността на жената. Модерността става реалност в селския живот, когато е станала реалност в мисловните модели на жената. В същото време приемствеността в традициите и запазването на традиционните ценности практически се осъществява от жените. Ценността и значимостта на надраснатите традиции се възприемат откъм тяхната иновационна страна, но и като необходим стожер в приемствеността между поколенията само тогава, когато този аспект е уловен, разбран, осъзнат от жената. В такива случаи има инверсия в поведението традиционните дейности и поведенчески модели (знания, сръчности) се пазят у старите жени, но те се възкресяват и започват нов жизнен цикъл, адаптиран към нов тип потребности, когато младите жени са издигнали в ценност тези модели. И на практика най-често това са млади и образовани жени. Модерността в българското село е спечелила реални територии, когато е спечелила жените, когато първото селско момиче е прекрачило прага на селското училище.

И така — селската жена, преодолявайки патриархалния си консерватизъм, става посредник между традиционното и модерното, между руралното и урбанистичното, между устойчивото и променливото и играе водеща роля в тяхното утвърждаване в селския живот. При това, когато говорим за устойчивост и промяна ние нямаме пред вид само семейната общност и домашните пространства, а цялата селска общност и селото като относително самостоятелен социален организъм. Един от знаците на приобщаване на селската жена към модерността е професионализацията, когато тя започва да работи срещу заплащане, упражнявайки определена професия. Заедно с това обаче тя остава трайно свързана с домашното стопанство чрез семейното земеделие и упражняването на земеделски труд. Да припомним, че около 96% от селските домакинства имат семейни земеделски стопанства и този дял е твърде устойчив, независимо от посоката на преминалите в нашето общество многократни социални трансформации.

На практика селската жена остава свързана с една синкретична социална роля, носеща в най-голяма степен белезите на руралността, доколкото земеделското производство и неотчуждената връзка производство — природа се запазва като основна черта на селото, независимо какъв е относителният дял на професионално свързаните със земеделието. Това присъствие и в публичното, и в семейното икономическо пространство на селската жена беше обобщено от една млада жена и майка от Кърджалийското село Комунига като самостоятелни времеви трудови цикли или както тя ги нарече “трите работни дни” — в шивашкия цех, в семейното производство на тютюн, в другите женски и майчински задължения в дома (ние я заварихме, когато белосваше къщата за Байряма).

Бидейки свързана неразделно със земеделието, всяка жена на село по различен начин преработва и запазва традицията на селото, но заедно с това тя става пазител и на съкровени национални ценности, изключително важни за националната ни идентичност в процес на глобализационно настъпление и разколебаване на локалната специфика.

Характерно за социалната стратификация в традиционното българско село е полово възрастовото структуриране. Всяка една от двете групи — мъже и жени — вътрешно се структурира по възраст и семеен статус. Това е изходната точка за разпределение на социалните роли и формиране на социални групи. Тази структура се проецира във всички сфери на обществения живот на селския селищен организъм. Този социален водораздел обаче трасира не толкова неравенството между мъжете и жените, колкото тяхното различие. Чрез него се очертават ролевите полета и дейностни сфери на двата пола. Доминацията на аграрния характер на културата в селото очертава главно дейностно, а не професионално разделение, но и когато се изявяват професионално дефинирани роли, в тях доста ясно са разграничени мъжките и женските територии. Дори в пространствените означения ляво-дясно, горе- долу са кодирани половите различия.

Преходът от традиционност към модерност прави пробивът в относително разграничените социални пространства на мъжете и жените. Институционализацията на структурата на селския селищен организъм и най-напред появата на училището като институция, създава смесените пространства и професиите, достъпни и за мъже, и за жени. Появата на селската учителка е началото на размиването на социалните различия между половете и техните кодифицирани пространства.

Навлизането на модерността в традиционното село не само разширява неговото социално пространство и ускорява неговото социално време, но и поставя мъжете и жените в нови статусни позиции, в които мъжките и женските социални роли не са толкова категорично отграничени. И колкото по-бързо руралността стеснява своята територия, толкова по- широки стават пространствата на сравнимост между жените и мъжете. Селото обаче продължава да брани психофизическото различие и произтичащите от него задължителни социални роли. Дори в периода след Втората световна война, когато в условията на социалистически тип социално развитие напорът на модернизация и урбанизация ставаше все по-силен, в селото в голяма степен (естествено със значими разлики в отделните региони на странат) се запазваше спецификата и разделението на мъжките и женските роли.

Модерните времена родиха или по-скоро осъзнаха проблема за неравенството между жените и мъжете и неговата особена характерология в селските райони. Намирайки се днес в нов тип сложна социална ситуация, при която по различен начин се сблъскват руралността и модерността и когато глобапната модерност и локалната руралност търсят крехкия баланс за запазване на националната идентичност, ние още веднъж се опитваме да видим какви са репликите на различието и неравенството при съвременните жени и мъже, свързани със селото.

Проблемът на съвременния анализ на социалния статус на жените и мъжете няма за цел да търси абсолютно статусно изравняване на половете и заличаване на различието в социалните роли на мъжете и жените, а да разкрие социалната неравнопоставеност, която не дава възможност за оптимална реализация на жените, вкл. и в чисто женските пространства на съпругата и майката.

Жените и мъжете в българското село са извървели доста дългия път на вписване в рамките на параметрите на модерността и по тези причини различията в техните статусни характеристики с намаляването на възрастта намаляват.

Характерна за селото е възрастовата диспропорция — близо половината от пълнолетното население е в пенсионна възраст. Тази възрастова асиметричност е по-категорично изразена при жените, отколкото при мъжете. Жените в ранната и средна работоспособна възраст до 45 години са по-малко от мъжете и това несъответствие в относителни дялове е доста категорично изразено. Значително преобладават жените във възрастовата група над 56 и над 75 години. Вероятно тук трябва да търсим връзката с факта, че около 1/3 от селските жени са вдовици.

Тази възрастова асиметрия всъщност оказва влияние и върху образователния статус на жените. Жените на най-ниските образователни нива са повече от мъжете. Жените и мъжете с висше и полувисше образование обаче имат еднакви дялове.

При социалногруповата идентификация е интересно да се отбележи, че жените преобладават в групата на свързаните със селското стопанство, при служителите и масовата интелигенция. Около 2/3 от селските жители,.заети в образованието, здравеопазването и другите непроизводствени сфери са жени. Мъжкото присъствие е по-изразително в частния бизнес, но по-често като наети, докато жените в частния бизнес преобладават като самонаети.

Селското население в трудоспособна възраст е доста мобилно — една трета от заетите селски жители работят извън селото, в което живеят. Очакването, че частното земеделие ще закрепи значими части към селото, засега не се оправдава. Живеещите на село мъже по-често от жените имат работа извън селото — в близки и далечни райони. Жените са по-здраво свързани със селото, с дома и семейните задължения, в известен смисъл те са по-консервативни при търсене на форми за трудова реализация, особено по-възрастните. Младите жени са по-гъвкави и може би затова те по-често избират да напуснат селото (оттук и възрастовата диспропорция във възрастовите групи до 45 г.). От трудовозаетите мъже 58% работят в селото и 42% — извън селото. При жените дяловете по тези групи се различават значително — 81% от работещите жени се трудят в селото и 19% — извън селото.

Земеделието като главен белег на селската специфика подсказва интересни връзки при ангажираността на селските жители с него. Макар че жените на село като цяло (в работоспособна и пенсионна възраст) по-често от мъжете свързват социално — груповата си принадлежност със селското стопанство, в днешната ситуация мъжете са по-често професионално свързани със селското стопанство (вероятно тук влияе и структурата на съвременните земеделски производствени кооперации, където се предпочитат механизираните производства, в които участват главно мъже). В семейното земеделско стопанство обаче мъжете и жените делят поравно активността си.

Ние вече няколко пъти обърнахме внимание на факта, че селската жена е по-адаптивна в трудната социална ситуация, по-борбена при търсене и намиране на решения, по-рационална при избор на икономическо поведение и може би най-добра илюстрация на това е начинът, по който селската жена се вписва в частния бизнес.

В утвърдените в публичното пространство представи "реброто адамово" е повече свързано с традициите, проявява по-голяма консервативност, по-слабо е отворено към онова, което е знак за новото, за промените. В още по-голяма степен това се отнася за жената на село. Нашето желание е да видим доколко тази представа се покрива с конкретни явления от съвременното ни развитие.

От тук произтича и мотивът да потърсим връзката на селската жена с частния бизнес, доколкото именно частният бизнес е белег на промяната, белег на формиране на нова конфигурация в модела на функциониране на селския селищен организъм.

Когато говорим за частния бизнес в селото, ще имаме пред вид поне две територии на проявление.

Преди всичко това е територията на селскостопанското производство, доколкото това е отрасълът, определящ характера на селото като тип селище.

Но също така ще имаме пред вид и бизнесът извън селското стопанство, тъй като чрез него, на принципа на допълнителността, се осигурява нормалното функциониране на селищния организъм в съвременните условия.

На практика твърде често в условията на селото е налице дейностна комбинация, даваща по-големи шансове за успех — напр. развито семейно земеделско стопанство с пазарна насоченост, успоредно с някаква друг частен бизнес — търговски (кафене, магазинче или пряко участие на пазара в града със собствена селскостопанска продукция и пр.), транспортен (услуги за превозване на стоки и хора), занаятчийски или битови услуги, механизаторски услуги и пр.

Пред нас стоят два основни изследователски въпроса:

- има ли селската жена обективни характеристики да бъде отворена към частния бизнес и

- каква е на практика връзката на селската жена с частния бизнес.

Сходството в социалните позиции на жените и мъжете, за които вече стана дума, ги прави приблизително с еднаква отвореност и към частния бизнес.

Селските жени без своята трудова заетост в ликвидираните кооперативни стопанства; които бяха сред първите съкратени от индустриалните предприятия в първите години на промяната, които почти не са наемани днес в съвременните ЗПК, ориентирани предимно към силно механизирани производства) показват, макар и с малко, но по-голяма свързаност с частния сектор, отколкото селските мъже. При респондентите ни през 1998 г., от заетите мъже в трудоспособна възраст 38,5% са свързани с частния сектор, а при жените съответния дял е 42,8%. (От всички мъже в трудоспособна възраст, свързаните с частния сектор са 27,8%, при жените съответния дял е 28,6%.)

Ако се разгледа групата на самонаетите (работещите за своя сметка) във всички отрасли (селско стопанство и други отрасли) се вижда, че от всички мъже в трудоспособна възраст, живеещи на село, самонаети са 21%, а от всички жени в трудоспособна възраст, живеещи на село, самонаети са 20,6%.

Нужно е да се отбележи, че този голям дял самонаети селски жители е главно за сметка на заетите в пазарноориентираните домашни, семейни земеделски стопанства. Фактически, 80,7% от всички самонаети мъже и 89% от всички самонаети жени работят в собствените семейни земеделски стопанства. С този тип земеделски стопанства са свързани вече 40% от селските домакинства. От горните данни се вижда, че в пазарноориентираното частно земеделие се включват почти по равно мъжете и жените, с известен превес на жените. Ако сменим обаче дискурса, се вижда малко по-различна картина, при която показаното равновесие в участието на мъжете и жените в частното земеделие се нарушава. Според данни от специализирано изследване на земеделските производители, работещи за пазара, става ясно, че само около 25% от стопаните, които се идентифицират като водещи, като оглавяващи стопанството са жени. Жената е определяна като "глава" на стопанството само в случаите, когато в домакинството няма мъже или ако жената “води” някакво самостоятелно специфично производство (напр. пчеларка, бубарка и пр.). Във всички други случаи нейното участие се окачествява като “помага”, колкото и голям (или дори преобладаващ) да е нейният дял в работата.

За участието на селската жена в частния земеделски бизнес могат да се направят следните изводи: основната част от свързаните с частния бизнес жени на село работят в пазарно ориентирани семейни земеделски стопанства; що се отнася до изтъкване официално на най-важния, на водещия, в семейното земеделие определено преобладават патриархалните отношения и като “глава” на стопанството се смята мъжът; при разпределение на работата обаче по-често е налице равнопоставеност. Заетите в частното земеделие по правило не се осигуряват социално.

Как стоят нещата в другите отрасли?

Представителното ЕСИ от 1998-99 г. сочи, че почти всяко шесто селско домакинство има собствена неземеделска фирма или някаква частна дейност без регистрирана фирма и че почти всяко десето селско домакинство има като източник на доход несобствена частна фирма.

В частни собствени неземеделски фирми работят 4,1% от селските мъже и 2,5% от селските жени. Практически обаче самонаетите жени са повече, но те по същество са безплатни семейни работници или частната дейност се извършва като допълнителна дейност (например: семейство има малък търговски обект, в който официално се води, че работи само мъжът; жената е учителка и в свободното си време също работи заедно със съпруга си, но тя не се определя като самонаета; в друг случай в свободното си време, което й остава след работата в кметството и семейното стопанство, жената тъче китеници, но тази допълнителна заетост също не се отчита като “самонаетост” и т.н.). Във всички случаи, когато домакинството има някакъв семеен бизнес, а жената е постоянно заета другаде, тя посвещава цялото си извънработно време на участието си в този бизнес.

Групата на наетите в частния бизнес е по-ясно изразена в извънземеделските отрасли. Наети в частния неземеделски сектор са 8,9% от заетите мъже и 9,2% от заетите жени в трудоспособна възраст. Ако разгледаме групата на наетите в несобствена институция — държавна, кооперативна, частна (без частното земеделие), ще видим, че от мъжете в тази група 12,6% са наети в частен бизнес, а жените са 13,8%. Всяка седма селска жена, която е наета някъде на работа, работи в частния бизнес.

Групата на наетите в селското стопанство е доста неясна — само 1% от мъжете и само 0,2% от жените са се причислили към нея. Вероятно към тази група принадлежат повече хора, които са наемани от време навреме, при отделни случаи, но не причисляващи се към заетите. Склонни сме да допуснем, че става дума най-вече за жени.

Въз основа на приведените по-горе данни, можем да обобщим, че селската жена вече е част от частния неземеделски бизнес, че тя е директно включена в производствените отношения при пазарни условия. Тя и почти толкова отворена към работа в частния сектор, колкото и мъжът, дори малко повече при определени дейности и случаи.

Има два въпроса, на които е нужно да се обърне внимание:

- Участието на жените в дейности на частния сектор е по-голямо, отколкото се отчита чрез основната трудова заетост. При 18,3% от селските домакинства има някаква стопанска дейност (извън земеделието), която носи парични доходи. За 5% от селските домакинства основният доход идва от частна собствена фирма или дейност. Това са косвени доказателства, че жените повече или по-малко се включват в обсега на обслужването на семейния частен бизнес, без обаче да се самоопределят като работещи в тази област. При наличието на постоянна работа извън домакинството почти винаги се пренебрегва фактът, че се полага допълнителен труд в собствена фирма.

- Жените, работещи във фирма — собствена или на член на домакинството, по правило не се осигуряват, а що се отнася до пазарноориентираните семейни земеделски стопанства — този момент изобщо е в страни от тях. Наетите жени в несобствени фирми също не се осигуряват или в редки случаи се осигуряват на минималната заплата (според наблюденията ни при монографичното изследване в село Синитево и в Смолянско и Кърджалийско).

По отношение на социалното осигуряване по-възрастните жени нямат претенции, защото често имат достатъчно стаж за пенсия, а младите се примиряват, тъй като нямат избор. Наетите в частния бизнес жени си дават сметка, че не са осигурени и знаят какво губят. Тази ситуация е особено неприятна за бременните и майките с малки деца. На бременните жени работодателите отказват дори едномесечно осигуряване, колкото е минимумът, за да имат право на помощи от общините. Всички възможни отпуски за гледане на дете или при боледуване на дете се губят. Тъй като работните места са малко и недостатъчни, самото наемане е факт за облагодетелстване. За някаква регулация на наемните трудови отношения може да се говори само при по-големите производствени обекти, които от своя страна са изключения в селските райони. При наемане на един работник на търговски обект или пък при временно или епизодично наемане отсъства всякакво регулиране и договаряне в истинския смисъл на думата.

Особен интерес представляват случаите при самонаемане. Собствениците не се самоосигуряват, смятайки това за излишно и ненужно даване пари на държавата. Най-ощетени са младите, които все още нямат трудов стаж, но и те проявяват абсолютна незаинтересованост, вярвайки, че времената, когато ще ползват тези осигуровки са много далечни. При селските жени в най-голяма степен е на лице липса на ориентираност в съвременната ситуация. Много от тях вярват, че като навършат пенсионна възраст автоматично ще получат земеделски пенсии.

Селските жени, особено по-младите, имат един приличен образователен статус, но този статус не съответства на желание за квалифицирано вписване в ситуацията на пазарна икономика. Нашите изследвания показват, че липсват знания за успешно частно земеделие и особено икономическа култура, но малцина смятат, че имат нужда от съветите и помощта на специалистите (4,0% — за семейните земеделски стопанства, 4,5% — за частния бизнес).

Отсъства правна култура за поддържане на наемни трудови отношения в съвременната ситуация и може да се каже, че най-малко защитават себе си заетите в собствени фирми. Те имат чувството, че стоят над дребнавите изисквания за осигуреност, че подаряват пари на държавата и т,н. Понякога става дума за елементарна свидливост.

На село липсва културата на социалната самозащита и трябва да се изградят действени механизми за покриване на тези липси. Иначе ще се засилят деструктивните импулси в селския селищен организъм.

По-слабо защитената в социално отношение жена на село не рядко избира варианта — миграция (не случайно младите жени на село са по-малко от мъжете на същата възраст).

Социалната несигурност (а това е най-големият страх на селските жители) не поражда активност и инициативност, които могат да доведат до стабилизация на селските домакинства.

Във връзка със съществуващата отвореност към частния бизнес и с участието им в частния бизнес, селските жени се нуждаят от специализирано обучение:

- как да се реализират в пазарни условия и какви пазарни ниши все още остават свободни (интересен е например фактът, че селският и аграрният туризъм все още са в периода на първите си прояви);

- какво икономическо поведение да си изградят при реализация на вече съществуващ бизнес (това в голяма степен се отнася за работата в селското стопанство); какви взаимоотношения да изградят с партньори и посредници;

- как да осигурят социалната си защита (социално и здравно осигуряване), как да регулират трудово — наемните си отношения.

В заключение можем да кажем, че съвременната жена е достатъчно гъвкава и адаптивна, за да намери своята територия в частния бизнес. Но може би трябва да й се помогне.

И малко оптимизъм. Има селски жени, които са се справили със ситуацията. В извадката на цитираното ЕСИ 1998-99 г. са попаднали две лица, които са се самоидентифицирали като представители на бизнес елита. И двете лица са жени. Екстраполирани върху цялата съвкупност на селските жени — това е огромна група.

* * *

При един внимателен анализ на данните се налага изводът, че различията между мъжете и жените в социалния им статус не са силно изявени и там, където са налице, влияят преди всичко възрастовите, а в резултат на това и образователните характеристики на мъжете и жените. От близките статусни позиции произтича и близостта в ценностните им позиции.

Мъжете и жените в българското село се вписват в контекста на модерните общества и постепенно заличават границите между чисто женските и мъжките социални пространства. И това е особено видимо при разглеждане на тяхното оценъчно отношение към днешната ситуация и към процесите в селото.

Сравняването на относителните дялове на мъжете и жените показва в някои случаи пълно покриване, а в други — близост с малки разлики от 1-2 пункта. Мъжете и жените живеят в общо социално пространство, в еднаква обществено- политическа атмосфера и оттам произтича симетрията в оценъчните им позиции. Мъжете обаче изразяват по-категорични позиции, жените по-често остават без мнение или показват по-голяма