Людмила Димитрова
Преди 1989 г. България спадаше към страните с централно директивно планиране, което бе не само икономически, но в още по-голяма степен духовен проблем на тези общества, защото не просто изсмукваше техните ресурси, но най-вече деформираше тяхната обществена организация и съзнание. Подобно на индивидите, които бяха „болтчета” в голямата тоталитарна машина, и отделните предприятия бяха дотолкова взаимно зависими и бюрократично и централизирано управлявани, че никакви пориви на свобода или предприемачество не можеха да се развият у икономическите субекти. Всичко това наложи смяна на системата на управление посредством радикална икономическа реформа, включваща децентрализиране, преструктуриране и демонополизиране на икономиката. Целта бе пазарът да стане свободен и конкуренцията да определя кое търговско дружество оцелява и кое – не.
В България преходът към напълно изградени пазарни отношения се съпътства тъкмо от постепенното ограничаване на държавната намеса в икономиката. В началото на прехода страната е уязвима поради това, че, първо, структури като СИВ, за които икономиката е била планирана, вече не съществуват; основни търговски партньори от миналото (напр. Ирак, бивша Югославия и др.) вече ги няма, а няма и достатъчно опит в дисциплини като икономика, маркетинг и др. В такива условия държавата не може изведнъж да се откаже от собствеността си върху предприятията и да ги изостави на пазарните стихии, защото там те няма да оцелеят поради своята неконкурентноспособност.
Приватизацията трябва да става постепенно и постъпателно, а това означава, че на отделните етапи от прехода трябва да остават (макар и все по-малко) държавни предприятия, които държавата да стопанисва добросъвестно. Освен това, когато се приватизират големи и структуроопределящи за страната компании и предприятия с важни инфраструктурни функции (напр. БТК, НЕК, „Булгаргаз” и др.), са необходими повече и по-сериозни процедури – още една причина приватизацията да не може да стане „от днес до утре”. В противен случай се рискува икономиката да бъде по-скоро ограбена, отколкото трансформирана.
Пътят към свободата на личностите, а оттам – и на обществото, на неговата икономическа, политическа, съдебна и пр. система и сфера – никога не е кратък и лесен, особено след толкова дълго и тягостно тоталитарно надмощие. Следователно и раздържавяването на предприятията не може да бъде нито на всяка цена, нито незабавно. Демократичните процеси винаги са трудни и бавни, но само като такива те могат да бъдат гарантирани. Аргумент срещу тоталната приватизация е и запазването на държавната собственост върху обекти, свързани със сигурността и защитата на гражданите и суверенитета на държавата, което е и обичайната практика. Освен това трябва да се има предвид, че желанието българската икономика да стане абсолютно независима и да се съревновава с развитите Западни икономики, е твърде наивно за държава, която току-що е излязла от 45-годишен тоталитарен „задух”. В началото на прехода България не разполага със значими капитали; няма развита инфраструктура, нито достатъчно икономически традиции и образование на населението. Българинът първо трябва да се освободи от тоталитарната опека в съзнанието си и да стане способен да носи отговорност икономически субект.