Прелюдия

1. През деветнадесетия век, заедно с бурния ръст на науката и техниката, се ражда идеята за социалното инженерство: ако целите са добре обмислени и средствата правилно подбрани, обществото може да се промени по наше желание.

Чувството за всеможене е подкрепено от забележителни открития: двигателя с вътрешно горене, самолета, фотографията, грамофона, киното, телеграфа, радиото, телефона, рентгена, ваксината… Строи се тунел под Алпите, издига се Айфеловата кула, извисяват се небостъргачи, пуска се на вода Титаник. Започнало е овладяването на електрическата енергия. Възникват гигантски проекти — тунел под Ламанша, мост над Беринговия проток. Ражда се научната фантастика — хем „научна“, хем „фантастика“. Жул Верн литва до Луната…

Маркс казва: досега философите са обяснявали Света, дойде време той да бъде променен.

Каквото си намислим, като го обмислим добре, като се организираме, като мобилизираме силите си, ще го постигнем. Ние сме всеможещи.

2. Културата организира чрез продуктите на опита безкрайността. Всеки индивид и всяка общност съществуват като точка в безкрайността на времето и пространството. Около тях са: безкрайната плетеница от личностни, общностни и институционални характеристики, връзки и отношения; безкрайната Вселена с милиардите галактики; неизбродимата и неопозната Земя; безкрайните по брой, вид, съобщества, структура и функциониране живи организми; безброят на физическите предмети; едва докоснатата безкрайност на микросвета… В обичайната ситуация в тази среда от безкрайности индивидът и общността имат безброй варианти за ползотворна активност. Този безброй от лоши безкрайности е ограничаван и подреждан от културата.

Културата съхранява и предлага получилите се в опита образци на нормалното сред възможните безкрайности. Тя всъщност е смислова съвкупност от проверени образци. Логичната и/или каузалната връзка между нейните неща не е задължителна. Образците (например: нормално е мъжът да бъде с потури) и връзките между образците (потури — цървули — калпак) се изживяват като самоочевидни.

Няма каузалност. Има самоочевидност на свързаност, т.е. разбиране, че така е редно, нормално, правилно. Чрез показването на нормалното, културата е регулатор на активността и взаимодействието.

3. Ритуалите, обредите, обичаите, образците, които опитомяват безкрайността, са многовариантни.

Няколко илюстрации от традиционната култура:

В Родопите, при смърт на годеника-овчар годеницата е трябвало да бъде в траур (нормален траур) шест месеца или една година. Тя избира^[2]. Родителите на починалия могат да вземат обратно дареното при годежа гиздило, но могат и да не го вземат, „ако много обичат синовата си годеница“^[3]. Те решават.

Брашното за обредния хляб трябва да се пресее „през гъсто сито, а понякога ще се пресее и през три сита“^[4]. Замесените хлябове трябва да са квасници. „Рядко са случаите, когато обредните хлябове са пресни погачи, пресни пити.“^[5] Значи могат и такива да бъдат. Самите хлябове са стотици видове, а месените за всеки отделен случай са в безбройни варианти.

Полезникът (първият чужд човек влязъл в къщата) на Игнажден, който изпълнява цял ритуал за берекет и здраве, може да бъде поканен от предните дни, но може да бъде и случайно дошъл^[6]. Възможно е да се случи полезникът да е и домашно животно, влязло в къщата през вратата — куче, свиня, петел, теле… Самият ритуал е в неизброими варианти по селата.

Няма обичай, който да е еднакъв за цялата етническа територия. Различието е така всеобхватно, че създава пословицата: „всеки дом и адет“.

Това просто означава, че нормалното, самоочевидното, разбираемото се разполага в широки граници.

Промишлената революция и модернизацията предизвикват криза в традиционните общества. Видимият свят се тресе. Започват реформи дори в двете големи деспотии — Османската и Руската. Традициите във властването, управлението и живеенето стават несъответни на новите възможности за производство и комуникация. Маркс казва: производителните сили определят производствените отношения, базата определя надстройката. Той свързва двете неща: каузално обяснение на обществения процес (производителните сили са причината — производствените отношения следствието) и необходимостта от съзнателно променяне на Света (инженерната идея).

Двете идеи са в синхрон с дълбока ценностна промяна. Реформите, развиващи и укрепващи частната собственост, личната свобода и пазара, т.е. капитализма, отприщват индивидуалната и масовата активност. Новият активизъм обаче няма своя култура. Индивидът и масата (тълпата, партията) се оказват в положението на Адам в рая: без свян от своята голота, жертва на всякакви предложения.

* * *

В следващ исторически момент или в друга култура саморазбиращото се е друго.

Във времето, за което говорим (ХІХ век), промените са така драматични и бързи, че културата, т.е. саморазбиращото се е отмряло, то е станало непривлекателно, неубедително, а новото за здравомислещия човек е смешно и неясно. Това е сюжетът на възрожденската комедия „Криворазбраната цивилизация“, в чийто предговор Добри Войников отбелязва:

„У младите народи почти сичко върви по-скоро по подражание, отколкото по систематично изследувание. Много пътя най-добрите, най-нравствените начала са взети наопаки, разбрани накриво. От това вместо морал или благонравие в тях се вгнездява деморализация, разврат; вместо искреност, братска любов и привязаност — гордост, презрение и ненавист; вместо задружност и съгласие — раздор и разединение; следователно, вместо развитие — затъпление и заблуждение. А заблуждението спира напредъка на душевното развитие и образование.

Модата е зета вместо цивилизацията.

Действително, у тия новосвестявани народи облеченият с по модата панталони и герок, с часовник и кордон, на една ръка с преметнато пардесю, а в другата бастунче, с ръкавици и лъскави чепици, ако знае и две-три френцки или немски, минува за образован човек — разбрал света. Тъй и една жена, нагиздена с по модата кокошат костум, перест палтон, с изпърчени по последнята мода коси — кок или букли, — с над вежди или навръх капела, с прещипнати чепички, опънати ръкавички, копринена омбрелка и покачен с дълъг кордон злат часовник, е съща мадама или демоазела. А мъж и жена, заловени подмисца на разход са вече върха на цивилизацията.

Видиш ли по модата дрехи, по модата къща, покъщнина — там ти е вкарана цяла цивилизацията. Ако при тия чуеш, че са говори френцки или немцки, там ти е цветът на цивилизацията; ако ли има украсен ала франга салон и с клавир, там ти е тронът на цивилизацията. Тъй имали европейците и тъй живеели, затова и ний, за да бъдем като тях хора цивилизовани, тъй тряба да имаме и тъй да живейме. Ама европейците знаяли да правят фабрики и да вадят сякакви хубави, лъскави, красиви работи — нека ги вадят, а ний ще си ги купуваме скъпо — скъпо и с тях ще са красим. Сетне тий знаяли да правят вапори и железни пътища — нека ги правят, а ний ще им плащаме и ще са носим.

А в душевно отношение тази криворазбрана цивилизация има други хубости, други следствия: уважението към вероизповедните обряди много пътя е заместено с насмешни подигравки; почестта към старите — с презрение; учтивостта към нежния пол — с безочливост; срамът — с необюздана смелост. Гражданска добродетел, човеколюбие, братска любов, състрадание, социална привързаност: сички тия са избърсани из речника на мнимо образования. Криворазбраната свобода на съвестта е изгонила из главата му сяко вероизповедно и морално назидание, а софистическите мъдрования, кривовтълпените убеждения и съзетото твърдоглавие така са укоравили сърцето му, дето не може са откри ни най-малка нежна чувствителност. От това и в него ни най-малка черта от ония благородни чувства, които въздигат душата до истинското образование. Да, мнимоцивилизованият е нещо повече от простотата: той сичко умее, сичко знае; той ти говори за човеколюбие, за гражданска добродетел, за братска любов, за съгласие, за единство, но без да ги сеща той сам, без да ги има на сърцето си и без да ги върши. Сичко, що е вън от неговия собствен интерес, говори го само и само, за да препоръча себе си, че умее да разсъждава, да дава мнения, съвети, че знае, че е учен, образован.“^[7]

Добри Войников отбелязва, че изпитаните в опита образци на нормалното отмират, загубен е техният смисъл, а новите образци „по модата дрехи, по модата къща“, „мъж и жена, заловени подмисца на разход“ са подражателно модни и в неговото възприятие на съвременник — безсъдържателни. Той не вижда социална плът под повърхността на модното, така както е виждал плът зад „уважението към вероизповедните обряди“, „почестта към старите“, „учтивостта към нежния пол“ и „срамът“. Войников смята, че социалната плът на модата са „фабриките“, производството на „сякакви хубави, лъскави, красиви работи“, „вапорите и железните пътища“. Все неща, които създават европейците, докато ние им подражаваме не в това, а като „са красим“ с техни дрехи и зле разбирани маниери.

Коректно е да отбележим, че както Войников се отнася към „украсен ала франга салон“ — с подозрение, присмех и видно заставайки нащрек, така и „европейците“ са посрещали новите неща, включително вапори, железници, фабрики и „сякакви хубави, лъскави, красиви работи“. За това примерите са безбройни. Модерното време никъде не настъпва безметежно.

Войников поставя на съд подражанието, но това е характерно за природата на модата. Тя винаги е подражателна.

* * *

Мястото на културата, която се състои от саморазбиращото се, се заема от аргументацията и реториката. Тържествува триадата на Рикьор: реторика — доказателство — убеждение.

Взривът на индивидуализма и сблъсъкът му с традиционните ценности създават оправданието за радикалното действие. Конспирацията и революцията стават естествен акт на промяна.

* * *

Двете идеи: инженерната и радикалната, се съчетават в комунизма. За това има изключителен мотив — бедността! Промишлената революция е създала новото лице на нищите — пролетариата.

Какъв е капитализмът? В Манифеста е указано, а Ленин го подчертава:

„Наша эпоха, эпоха буржуазии, отличается однако тем, что она упростила классовые противоречия: общество все более и более раскалывается на два большие враждебные лагеря, на два большие, стоящие друг против друга, класса — буржуазию и пролетариат.“

Комунизмът се формира като радикално социално инженерство на интелектуално равнище. На равнището, където господстват научните парадигми. В сферата на културата.

В социалната практика комунизмът е програма за заемане и упражняване на властта от пролетариата, трудещите се, експлоатираните, бедните, нищите…

„На крак, о, парии и презрени, на крак, о, роби на труда…“ се пее в световния марш на комунизма — интернационала. Властта на пролетариата е неизбежна! Защо е неизбежна?

Маркс го обосновава.

Ленин обяснява Маркс:

„Что стремления одних членов данного общества идут в разрез с стремлениями других — отбелязва Ленин, — что общественная жизнь полна противоречий, что история показывает нам борьбу между народами и обществами, а также внутри них, а кроме того еще смену периодов революции и реакции, мира и войн, застоя и быстрого прогресса или упадка, эти факты общеизвестны. Марксизм дал руководящую нить, позволяющую открыть закономерность в этом кажущемся лабиринте и хаосе, именно: теорию классовой борьбы.“

И още: всяка класова борба е политическа, т.е. е борба за власт и тя неизбежно ще доведе до рухването на капитализма, защото както подчертава Ленин:

„неизбежность превращения капиталистического общества в социалистическое Маркс выводит всецело и исключительно из экономического закона движения современного общества. Обобществление труда, в тысячах форм идущее вперед все более и более быстро и проявляющееся за те полвека, которые прошли со смерти Маркса^[8], особенно наглядно в росте крупного производства, картелей, синдикатов и трестов капиталистов, а равно в гигантском возрастании размеров и мощи финансового капитала, — вот главная материальная основа неизбежного наступления социализма. Интеллектуальным и моральным двигателем, физическим выполнителем этого превращения является воспитываемый самим капитализмом пролетариат. Его борьба с буржуазией, проявляясь в различных и все более богатых содержанием формах, неизбежно становится политической борьбой, направленной к завоеванию политической власти пролетариатом („диктатура пролетариата“). Обобществление производства не может не привести к переходу средств производства в собственность общества, к „экспроприации экспроприаторов“.“^[9]

Така се ражда политическият съюз, наречен комунизъм, между пролетариите (париите, бедните, нищите, социалното дъно) и радикалното социално инженерство (метод в упражняването на държавната власт).^[10]

Ясната визия! Това е силата на комунистите.

„Нашата сила — пише Ленин — е в пълната яснота и трезвост при пресмятането на всички налични класови величини, и руски, и международни, както и в протичащите от тук желязна енергия, твърдост, решителност и беззаветност в борбата. Ние имаме много врагове, но те са разединени или не знаят какво искат.“^[11]

През 1917 болшевиките в Русия извършват Октомврийската революция с убеждението, че като се опрат на науката в лицето на марксизма, ще построят комунизма и бедна Русия ще стане процъфтяваща страна. Нещо повече — може да бъде обновен Светът!

Строителството няма да е трудно, защото великият, гениалният социален инженер Ленин, е изчислил всичко точно и е направил най-важното: създал е машината на безкрайния прогрес — Болшевишката партия като един гигантски политически комбайн. Ленин ще извърши промените не само на територията на Руската империя, а и в целия свят чрез създадения от него Интернационал.

Съчетани са двата крайни подхода в социалната практика: икономичният, прагматичният, занаятчийският подход, при който всичко се пресмята и върши с оглед поставената цел — комунизма, и митологичният, поетичният подход, при който действията се оправдават с голямата мечта — комунизма, където и когато обществото ще е без-класово, без-парично, без-държавно, без-семействено. Така средствата се оказват винаги в наличност — където не стигат парите и знанията, нахлува вярата и желанието. Всичко става пределно просто.

Съчетанието на двата подхода довежда и до това, че по своето време комунистическата власт, т.е. управляващият елит е обсебен от средствата на властта. Средствата са винаги позволени, винаги оправдани. Ражда се илюзията за безкрайността на човешките ресурси. Психологичното чувство на болшевишкия елит за всевластие се фиксира в писани норми на тоталитарната система.

Елитът е цялостно ангажиран със своето господство върху обществото и държавата, при което населението (управляваните) са принуждавани чрез политически и административни средства да живеят с целта на властта — комунизма. Жертвите на населението (ограничения, труд, живот) са в името на бъдещето. Те са оправдани с поставената цел, което ще рече, че вниманието на населението е приковавано върху управлението на обществото и държавата. Правилно ли се движим, щом като заради това движение ни вадят душата?

Всичко става политика. То е политика, защото животът на човека е принудително и цялостно включен в постигането на поставената политическа цел. А човекът, който, както току-що казах, по принуда се озовава в тази ситуация, се стреми да разбере и да намери смисъла. Той си казва: тъй и тъй съм в положението на принуден, потиснат, несвободен, поне да знам защо. Неговото внимание се насочва към властващите — тяхната практика и идеи.

Сред населението (управляваните) се формира и поддържа съответно на целта изискване, което се трансформира в очакване: поведнието на управляващите трябва да бъде ценностно ориентирано. Нали целта е такава! Колкото повече са жертвите (репресии, глад, дефицит, притеснения), толкова повече растат изискванията към елита и вожда. Тъй като при диктатурата няма как изискванията да бъдат проверявани, то се създава очакване и илюзия(!), че изискванията са изпълнени. В името на комунизма (политическата цел на обществото) Сталин избива и мори милиони и милионите потиснати, заплашени и изплашени започват да го привиждат като съвършен, велик, гениален. Иначе защо се подчиняват? Защо го следват? Сталин, един главорез и престъпник, добива божествени черти… Потребността от самооправдаване задвижва механизма на подчинението.

Разхлаби ли диктатурата своята хватка, скъси ли се дистанцията между управлявани и управляващи, елитът, за да запази своя образ, тъй като диктатурата продължава да иска още жертви от населението, е принуден да имитира, че отговаря на изискванията и очакванията.

Лицемерието, двуличието, двойният морал стават трайна характеристика на тоталитарния комунизъм.

МОДЕЛЪТ
(основни понятия и реалии на тоталитарния комунизъм)

Преценявам, че моделът на тоталитарния комунизъм, създаден след Октомврийската революция, се гради около идейния проект на обществото (създаден от Сталин като интерпретация и доразвитие на Маркс, Енгелс и Ленин) и три институции — партия, репресивни органи и вожд. В съветския вариант, който е образец за подражание при изграждането и функционирането на българския комунизъм, това са КПСС (ВКП(б)), КГБ и Сталин.

Основното понятие на системата е разбирането за революцията (социалистическата революция), а основна ценност — йерархията.

Надявам се в изложението по тези пет теми да се аргументирам в задоволителна за читателя степен.

1. СОЦИАЛИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИЯ

Разбира се, че не бихме могли да мислим революцията независимо от понятията еволюция, промяна и развитие.

В марксистката традиция идеята за социалното развитие е силно повлияна от Хегел. Има еволюция и революция. Еволюцията не е само постъпателно натрупване, усъвършенстване, рационализиране, усложняване или опростяване — тя, образно казано, е движение по спирала, а не по права линия. Има подобие на повторение на предишни степени на развитие, но повторение на по-висока степен (законът за „отрицание на отрицанието“ в хегелианството). То е постоянно превръщане на количествените натрупвания в качествени изменения (законът за „количествените натрупвания“). Развитието е скокообразно, катастрофическо, т.е. революционно, което прекъсва постепенността. Вътрешните импулси на развитието са плод на противоречията между различни индивиди, групи, общности, класи (законът за „единство и борба на противоположностите“). Борбата между класите (класовата борба) е двигателят на историята. Взаимовръзката в обществото между различните му аспекти, страни, явления, проблеми се реализира в историята в закономерен процес.

Човекът в този закономерен процес е резултат на социалните условия.

Значи: развитието е еволюционно и революционно, еволюцията неизбежно преминава в революция, прекъсва се от революция; революцията е предизвикана от натрупаните проблеми (напрежения) на еволюцията; еволюцията и революцията са движения на вътрешните сили на обществото; класовата борба е двигател на историята; историческото развитие е закономерно; историята е познаваема и разбираема; човекът^[12] е резултат на социална среда…

* * *

Какво е мястото обаче на водещата личност и елита в историческия процес^[13]?

В марксизма, макар в тоталитарния марксизъм^[14] това да се изрича по други начини, има ясно разбиране за водещите личности. Това са на първо място самите върховни вождове — Маркс, Енгелс, Ленин и, разбира се, Сталин. Към тяхната група трябва да прибавим всички последвали авторитети (изброявам значимите, макар и за кратко, за българската политическа практика) — Никита Хрушчов, Леонид Брежнев, Михаил Суслов, Юрий Андропов, Михаил Горбачов, Димитър Благоев, Георги Димитров, Йосиф Тито, Васил Коларов, Вълко Червенков, Тодор Живков, Тодор Павлов и други.

Както казах, на върха на тази пирамида са така наричаните класици на марксизма — Маркс, Енгелс и Ленин.

В интелектуален смисъл класикът на марксизма е подчинен на тезиса на Маркс: не е важно да се обясни света, важно е той да бъде променен. Самият тезис предпоставя, че промяната е предхождана от обяснението, разбирането на Света.

В социален и политически смисъл Маркс, Енгелс и Ленин имат точно това качество. Те разбират какъв е Светът и знаят как той трябва да се промени. Смята се, че в произведенията им е записана истината за всичко, което ни заобикаля, което се случва и ще се случи, и онова, което трябва да се направи. Затова е достатъчно човек правилно да чете и осмисли казаното от тях.

При такова разбиране възниква комунистическото движение и комунистическите партии: отначало с тълкуване само на Маркс и Енгелс, но сетне Ленин се налага като пръв тълкувател, а след 1917 година е всеобщо признат за равностоен на първите двама мислител и създател на доктрината.

Значи: Маркс, Енгелс и Ленин са носители и изразители на истината за историческия процес; те са разкрили неговите закони; еволюцията и революцията са успешни и правилни, когато се изпълняват дадените от тях указания; партията прилага на практика техните идеи.

* * *

Веднага възниква въпрос, който би бил възлов за световната култура, ако комунизмът не беше рухнал:

Как трябва да се разбира историческия процес до Маркс, Енгелс и Ленин, когато е вървял стихийно, и какъв става той след Октомврийската революция през 1917 година, когато тръгва съгласно откритите закони?

Днес въпросът е лекомислен, а през 1917 година, той има решаващо значение за Великата октомврийска социалистическа революция или с абревиатура — ВОСР. Израз, с който по времето на комунизма се обозначаваха събитията в Русия през късната есен на 1917 година, с които се слага началото на комунистическия проект.

На историческата сцена е Ленин.

Под напора на кризата, предизвикана от продължаващата Първа световна война, в началото на 1917 година в Русия започват мащабни демократични промени. Създадено е Временно правителство, в страната е установена невиждана дотогава свобода, набелязана е програма за социално-икономически реформи. Правителството е за продължение на войната с Германия. Мнозинството от населението е в патриотичен подем и го подкрепя. Всички политически партии, въпреки различията, са постигнали съгласие да работят за победата и реформите.

На политическата сцена се появява малката партия на Ленин от професионални революционери. Това е болшевишката партия. Тя има влияние главно в Петербург и Москва, но организационно е изградена като боен отряд и може да създаде множество проблеми на Русия. Това е оценено от германските тайни служби.

Ленин е в емиграция в Швейцария. Немците му предлагат да го върнат в Русия. Европа е разсечена от фронтови линии. Със специално осигурен влак, през Финландия, снабден с необходимите средства и придружен от посочени от него хора, Ленин се озовава в Петербург^[15].

На 3 април 1917 година на Финландската гара той е посрещнат от представители на различни групи социалдемократи. Той се връща официално. Посрещнат е като лидер на легална партия в свободна страна. Но Ленин не идва, за да се бори за отговорностите на властта чрез парламентарни и изборни процедури. Той идва, за да прави революция. Дали такъв е бил ангажиментът му към германските тайни служби, е без значение, защото той прави революцията не в качеството си на германски агент, а в качеството си на лидер на марксистка партия. Веднага произнася реч, в която казва, че грабителската империалистическа война е началото на гражданската война в цяла Европа. Изгрявало слънцето на световната социалистическа революция…

На следващия ден държи реч пред Всерусийско съвещание на работническите и войнишки депутати. Там, на базата на нахвърляните във влака Априлски тезиси, чете доклад, в който казва, че е завършил „първият етап на революцията, който даде властта на буржоазията поради недостатъчната съзнателност и организираност на пролетариата“, а сега предстои вторият етап, „който трябва да даде властта в ръцете на пролетариата и бедните слоеве на селяните.“^[16]

И веднага Ленин прави забележителната констатация, че преходът към втория етап „се характеризира от една страна с максимум легалност (Русия сега е най-свободната страна в света — казва той — от всички воюващи страни), от друга страна — с липса на насилие над масите и, най-сетне с тяхното доверчиво  — несъзнателно отношение към правителството на капиталистите, най-злите врагове на мира и социализма.“ И добавя:

„Дори наши болшевики проявяват доверие към правителството. Вие, другари, се отнасяте с доверие към правителството. Щом е така, с вас нямам нищо общо.“^[17]

Това е твърде съществено.

Да отбележем две важни неща, споменати до тук.

1. По отношение на ситуацията:

— В Русия са започнали решителни реформи, които нямат нищо общо с Ленин и болшевиките. По признание на Ленин в обществото има масова подкрепа за тези реформи.

— Пак по признание на Ленин в Русия има невиждана свобода. Тя е управлявана от правителство, ползващо се с масово доверие.

— По обща оценка — перспективите пред страната са обещаващи.

3. По отношение на случилото се:

— Социалистическата революция е възможна, когато има боеспособна партия и ръководство (вожд), готово на всичко, за да вземе властта. Дори да влезе в договор с врага по време на война.

— Социалистическата революция се прави не заради криза в обществото, не заради разпад на властта, не дори заради очаквания успех, тя се прави по доктринерски причини. Ленин очаква, както се предвижда от марксизма, заради войната да избухне световна революция. Октомврийската революция е замислена и проведена, защото е част от тази прогнозирана революция.

Конкретният механизъм, по който Ленин прави своята социалистическа революция, хвърлила Русия в политическия ад, е безкрайно поучителен.

Възникналите при Февруарската революция неформални структури, наречени „съвети“, също подкрепят Временното правителство. Техният генезис не е свързан с болшевишката партия. За „съветите“ няма закон, няма правила. „Съветите“ се състоят от „депутати“, които са избрани на различни митинги и събрания по села, фабрики, военни поделния и прочие. Избирането става с вдигане на ръка, ръкопляскане, „ура“ и други подобни знаци на одобрение и съгласие. В „съветите“ заседават и много самообявили се за „депутати“. Така навсякъде и на всички равнища има „съвети“. Различните партии се стремят да имат повече „депутати“ в различните съвети, но преобладават безпартийните. Всъщност съветите изразяват и регулират (социализират) масовите настроения, дават възможност за участие на милиони хора в революционните процеси и подкрепят чувството им за значимост от такова участие…

Тук ще вметна, че подобни неформални структури възникват при всяка революция — те уплътняват социалната пирамида, като предлагат начин за организирано участие на масите в необичайни временни процеси. Ще припомня само неформалните организации при рухването на комунизма. Навсякъде в Централна и Източна Европа неформалите изградиха национални структури, отстояващи масовите стремежи към свобода и демокрация.

За нагледност нека за момент си спомним неформалните структури у нас от ранната пролет на 1990 година, когато само Екогласност имаше съдебна, т.е. официална регистрация. Или да кажем първото СДС от февруари-март 1990 г. В него участваха, както чисто неформални организации (Независимото дружество за защита правата на човека, Федерацията на Клубовете за гласност и демокрация, Екогласност, Християнската организация, Подкрепа, Федерацията на независимите студентски дружества, Движение гражданска инициатива) така и политически партии — БСДП, БЗНС „Никола Петков“, Демократическа партия, Радикалдемократическа партия, Зелена партия, Обединен демократичен център. Истинската сила на координационните съвети обаче по места бяха безпартийните — членуващи или не в неформална структура, но наричащи се „седесари“.

Координационните съвети на СДС (националният и местните) от пролетта на 1990 година (СДС също нямаше съдебна регистрация) — бяха припознавани като органи на основна политическа сила. Нямаше проблем — национален или местен, — по който можеха да бъдат заобиколени съветите на СДС…

Но да се върнем в Русия през пролетта и лятото на 1917 година.

По това време съветите (в Русия!) имат огромна неформална власт, неописана в никакъв закон, неподчинена на общоприети процедури. Съветите са властови центрове сред народа, а в народа, до голяма степен и поради войната, има много оръжие. Съветите са реално въоръжени. „Въоръженият народ“, по израза на Ленин, сам охранява реда^[18], чиновниците от държавния апарат също се съобразяват със съветите.

Съветите подкрепят Временното правителство, те доброволно (Ленин подчертава думата „доброволно“) приемат властта на това правителство, те са в съгласие с него за буржоазно — демокритичната перспектива на Русия. Съветите сътрудничат на държавата Русия. Те, ако използвам днешен термин, са за мирен преход от царизъм към либерална демокрация.

Тук ще цитирам Ленин, който е меродавният източник по въпроса:

„Сега Русия кипи. Милиони и десетки милиони, спали политически десет години, затъпени политически и от ужасното потисничество на царизма, и от каторжната работа на помешчиците и фабрикантите, се пробудиха и устремиха към политиката. Но кои са тези милиони и десетки милиони? По-голямата част са дребни собственици, дребни буржоа, хора, които стоят по средата между капиталистите и наемните работници. Русия е най-дребнобуржоазната страна от всички европейски страни.

Гигантската дребнобуржоазна вълна заля всичко, задуши съзнателния пролетариат не само с числеността си, но и идейно, т.е. зарази, завладя много широки работнически кръгове с дребнобуржоазни политически възгледи.

В живота дребната буржоазия зависи от буржоазията, защото сама води собственическо, а не пролетарско съществуване (в смисъл на мястото, което заема в общественото производство), и по начин на мислене върви след буржоазията.

Доверчиво — несъзнателно отношение към капиталистите, най-злите врагове на мира и социализма — ето какво характеризира сегашната политика на масите в Русия, ето какво израсна с революционна бързина върху социално-икономическата почва на най-дребнобуржоазната от всички европейски страни. Ето класовата основа на „споразумението“ (подчертавам, че имам предвид не толкова формалното споразумение, колкото фактическата поддръжка, мълчаливото споразумение, доверчиво — несъзнателното отстъпване на властта) между Временното правителство и Съвета на работническите и войнишките депутати — споразумение, което даде на гучковци^[19] тлъстия кокал, действителната власт, а на Съвета — обещания, почит (до известна степен), ласкателство, фрази, уверения и реверанси от страна на керенскиевци.“^[20]

Както се вижда Ленин е безкрайно недоволен от сътрудничеството между официалната власт и неформалните съвети. Ленин е недоволен от Временото правителство и от многото му изявления става ясно, че е недоволен не толкова заради онова, което то прави или не прави, а защото е „буржоазно“, „капиталистическо“, „империалистическо“, „олигархическо“. Ленин е недоволен от мирното развитие на Русия към либералната демокрация. Либералната демокрация е форма за господство на буржоазията. Бъдещото държавно устройство трябва да е друго:

„Демокрацията трябва да се строи незабавно, от долу, по инициатива на самите маси, с тяхното дейно участие в целия държавен живот, без „надзор“ от горе, без чиновници.“ *21

„Демокрация от долу, демокрация без чиновници, без полиция, без постоянна армия. Носене на обществената служба от поголовно въоръжена, съставена от целия народ милиция — ето залога за такава свобода, която не могат да ни отнемат никакви царе, никакви славни генерали, никакви капиталисти.“^[22]

* * *

И започва да руши.

Открива, че в Русия има „двувластие“. „В какво се състои двувластието?“ — се пита той и отговаря с невероятна каша от изхвърляния и противоречиви твърдения:

„В това, че наред с Временното правителство, правителство на буржоазията, се създаде още слабо, зачатъчно, но все пак несъмнено действително съществуващо и растящо друго правителство: Съветите на работническите и войнишките депутати.“^[23]

И макар, че е слабо и зачатъчно, той вижда, че съветите са „власт от същия тип, от който бе Парижката комуна“.^[24] Нещо повече, след десетина реда, той вече обявява съветите за „особен тип държава“. Вярно, че е „зачатъчна“ повтаря той, но съществува.

Не само съществува. Ленин е категоричен: „По-висш тип, по-добър тип правителство от Съветите на работническите, ратайските, селските и войнишките депутати човечеството не е изработило и ние досега не познаваме.“^[25]

Поради тази, както се вижда, измислена причина 1. Временото правителство трябва да бъде свалено, „защото е олигархическо, буржоазно, а не общонародно, то не може да даде нито мир, нито хляб, нито пълна свобода.“

Следва истински бисер в точка „2) то не може веднага да бъде свалено, защото се крепи на пряко и косвено, формално и фактическо споразумение със Съветите на работническите депутати и с главния Съвет, Питерския, преди всичко;“^[26]

И все пак Временното правителство „може и трябва да бъде свалено, като се завоюва мнозинството в Съветите“^[27], „едва тогава, когато Съветите на работническите и войнишките депутати застанат на страната на нашата политика и поискат да вземат тази власт в свои ръце.“^[28].

Комунистите трябва да обясняват, да разясняват, да пропагандират истината за двувластието. Те трябва да получат мнозинство^[29].

Ленин избира да прогласи „съветите“ за зачатък на новата държава по стечение на обстоятелствата и не защото те имат нещо специфично различаващо ги от останалите неформални организации. Той се обръща към партията:

„Мрежата от Съвети на работническите, войнишките и селските депутати — това е задачата на деня. Цяла Русия вече се покрива с мрежа от органи за местно самоуправление. Комуната може да съществува и под формата на органи за самоуправление“. Сиреч не само като „съвети“ — (бел.моя П. С.) — и завършва с признанието: „Аз взех Съвета на работническите депутати просто защото той вече съществува.“^[30]

* * *

Ленин открива „новата държава“, която ще установи като премахне „старата“, в неформалните организации. Там, където милионите участват спонтанно, пряко, без правила и закон. Изрично и многократно го подчертава и обяснява.

Нещо повече.

Той дава указание: „партията на пролетариата трябва да призовава селяните незабавно и самоволно да предприемат преустройството на поземлените отношения и незабавно да конфискуват помешчическите земи по решение на местните селски депутати.“^[31]

Защо „незабавно и самоволно“? И това е обяснено:

„Колкото по-малък организационен опит има руският народ, толкова по-решително трябва да пристъпва към организационно строителство самият народ, а не само буржоазните политикани и чиновниците с „доходни постове““^[32].

Ленин израства пред нас като безотговорен, войнствен и невеж човек. Един герой от „Бесове“ на Достоевски.

Той става говорител и вожд на идещото от древността вярване, че невежеството и невинността вървят заедно, че познанието, покварата и институциите са неделими. Затова величае невежествения народ, а когато взема властта, се заема с преследване и избиване на образованите.

Той, образованият човек с няколко европейски езика, действа ирационално. В ума му изригва мисълта за рая, без той да я разпознае. Не съзнавайки, обещава да върне народа във времето преди Адам и Ева да са вкусили от забранения плод.

С това започва и завършва връзката на тоталитарния комунизъм с християнството и моралния идеализъм.

Срещу него застава здравомислеща Русия. Не само от десницата и центъра, а и левицата, и дори сред болшевиките. Плеханов, великият социалдемократ, го определя като бланкист и анархист. Ленин му отговаря, че не е такъв, защото не иска „заграбване на властта от едно малцинство, а Съветите на работническите и т.н. депутати несъмнено са пряка и непосредствена организация на мнозинството от народа.“ Кога и по какъв начин съветите са станали организация на мнозинството не е ясно. Той добавя: „аз с яснота, която изключва всяка възможност за недоразумения, защищавам необходимостта от държава в тази епоха, но съгласно Маркс и опита на Парижката комуна не от обикновена парламентарно — буржоазна държава, а държава без постоянна армия, без противостояща на народа полиция, без поставено над народа чиновничество.“^[33]

* * *

Но до тук със спонтанността. Тя е „открита“ от него в началото на април, на другия ден след завръщането му от емиграция. Той забелязва „двувластието“, обяснява защо трябва да бъде свалено Временното правителство със социалистическа революция и посочва кой ще го замени — съветите.

В следващите дни Ленин започва да проповядва: спонтанността трябва да се организира.

В една Резолюция на Централния комитет партията се призова към „сплотяване на пролетарските сили“ и се посочва, че сред главните лозунги на момента (6 май) е: „организация, организация и още веднъж организация на пролетариата^[34] във всеки завод, във всеки район, във всеки квартал.“^[35]

След два дни в „Правда“ вече пише:

„Правилността на нашата линия се потвърждава с всеки ден. За дружното й провеждане е нужна три пъти по-добра организация на пролетарските маси от сегашната. Във всеки район, във всеки квартал, във всеки завод, във всяка рота трябва да има здрава, дружна организация, способна да действува като един човек. От всяка такава организация трябва да водят преки нишки до центъра, до ЦК и тия нишки трябва да бъдат здрави, за да не може врагът да ги разкъса с първия удар, тия нишки трябва да бъдат постоянни, трябва да се укрепват и проверяват ежедневно, ежечасно, за да не може врагът да ни изненада.“^[36]

Значи: новата държава възниква чрез спонтанни неформални структури, които бързо са организирани и вградени в йерархична структура, подчинена на Централния комитет на партията.

Цялата позиция на Ленин е синтетично изразена в едно интервю за финландски вестник, дадено на 23 април (6 май):

„Петроградският съвет на работническите и войнишките депутати представлява в настоящия момент мнозинството на работниците и войниците. От своя страна ние (болшевиките) се борим за влияние и завоюване на мнозинството в Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати и във всички местни Съвети. Ние предлагаме на работниците и войниците да преизбират членовете на Съветите в ония случаи, когато депутатите не отговарят напълно на волята на мнозинството.

Засега мнозинството на Съвета върви след водачите на народниците и меншевиките.“^[37]

Съветите са масови и властта лесно ще премине в ръцете им — смята Ленин. Пред тях, преди да вземат властта (25 април — или 8 май) той формулира три задачи: 1. национализация на земята; 2. национализация на банките и едрата индустрия; 3. „въвеждане на всеобща трудова повинност“.^[38]

Изпълнението на първата от трите задачи започва преди да е взета властта. Селяните са поощрявани да заграбват земята. С други думи, съществуващата държава, начело на която стои Временното правителство, е неглижирана. Започва рушенето на социалния ред като подготовка на самата революция (вземането на властта).

* * *

Ражда се лозунгът „Цялата власт на Съветите!“. Той центрира битката. Трябва да бъде свалено Временното правителство — зове Ленин, — за да има в Русия мир, хляб, свобода, за да няма армия, да няма полиция, да не господстват държавните чиновници. Народът пряко ще властва. Това е социализмът в името на който се върши революцията, революция световна.

Тя ще бъде успешна, защото Ленин е убеден, че:

-"Аз „разчитам“ само на това, изключително на това, че работниците, войниците и селяните ще се справят по-добре от чиновниците, по-добре от полицаите с практическите трудни въпроси за увеличаване на производството на зърнени храни, за по-доброто им разпределение, за по-доброто снабдяване на войниците и пр. и т.н.

Аз съм дълбоко убеден, че Съветите на работническите и войнишките депутати по-скоро и по-добре ще осъществуят самостоятелността на масата на народа, отколкото парламентарната република. Те по-добре, по-практично, по-правилно ще решат как и какви именно крачки могат да се направят към социализма.“^[39]

* * *

… Днес почти век по-късно имаме невероятно предимство пред неговите съвременници. Знаем какво се е случило.

Имаме правото да наречем Ленин с всякакви имена.

Но не са важни епитетите. Той и неговите последователи не са грешали умишлено. Техните грешки са чистосърдечни, въпреки че звучи абсурдно да използваме думата „чистосърдечно“ за хора като Ленин, Сталин, Дзержински и прочия членове на политбюра, кагебета, це-ката и апарати. Те не са луди.

Грешката, коствала живота на милиони и изкривила съдбите на стотици милиони от десетки народи, е доктринерството. Доктрината, която обяснява библейския конфликт между бедни и богати и намира неговото решение. В Манифеста на комунистическата партия е казано:

„Историята на всички досегашни общества е история на класови борби.

Свободен и роб, патриций и плебей, феодал и крепостен селянин, цехов майстор и калфа, накратко — потисници и потиснати са се намирали в постоянен антагонизъм един към друг, водили са непрекъсната ту скрита, ту открита борба, борба, която винаги е завършвала с революционно преустройство на цялото общество или с обща гибел на борещите се класи.

… Нашата епоха, епохата на буржоазията, се отличава с това, че тя опрости класовите противоречия. Цялото общество все повече и повече се разделя на два големи враждебни лагера, на две големи, изправени открито една срещу друга класи — буржоазия и пролетариат.“

„Пролетариите нямат нищо свое, което да охраняват; те трябва да разрушат всичко, което досега е охранявало и осигурявало частната собственост.

Всички досегашни движения са били движения на малцинства или в интерес на малцинства. Пролетарското движение е самостоятелно движение на огромното мнозинство в интерес на огромното мнозинство. Пролетариатът, низшият слой на съвременното общество, не може да се вдигне, не може да се изправи, без да бъде хвърлена във въздуха цялата надстройка от слоеве, които образуват официалното общество.“

И накрая:

„Комунистите смятат за недостойно да крият своите възгледи и намерения. Те открито заявяват, че техните цели могат да бъдат постигнати само чрез насилствено събаряне на целия досегашен обществен строй. Нека господстващите класи треперят пред комунистическата революция. В нея пролетариите няма какво да изгубят, освен своите окови. А ще спечелят цял един свят.

Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“

Доктрината е върховна и последна истина и ценност. Всичко, което пише Ленин, от първия до последния ред, е цитат, преразказ, тълкование, приложение, конкретизация на Маркс и Енгелс. Той е дълбоко убеден в истината на Маркс и в нейната всеобхватност.

Нямат значение фактите. Няма значение логиката. Няма значение дали умират хора, дали се ограничават права и свободи…

Има значение, дали стореното и казаното съответства на доктрината. Фактите са пренебрежими, логиката е подробност, моралът нищо не струва, законът е излишен, човекът е малоценен — доктрината е ценна.

Социалистическата революция, чийто модел създава Ленин с Октомврийската революция, е цялостно доктринерска. Но доктрина, предлагаща решение на реални проблеми на обществото и човека.

* * *

Всички леви социалдемократи, нарекли се комунисти по времето, когато Ленин реди цитираните по-горе мисли, са очаровани от победата, до която ги е довел той. Първата социалистическа държава!

Възторг сред милиони по целия свят.

Примерите могат да бъдат хиляди. Ще припомня само стихотворението на Смирненски „Москва“:

Москва, Москва!
Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!
Ти пак си огнено сърце
и с ясна пурпурна усмивка бдиш
над братски стиснати ръце.
Че блясъкът на твоята зора
раздра световната тъма,
че ти като възторжена сестра
събра на цялата земя
и радостта, и бурната печал!…

Москва, Москва!
сърце от разтопен метал!

Москва, Москва!
Пред твоите стоманени врати
разби се вражата вълна;
звездата ти с рубинен лъч трепти
над всяка горестна страна,
където робът цял живот оре,
а мре лишен от късче хлeб,
където пролетарското море,
възвре от пламъка свиреп
на петгодишна демонска война.

Москва, Москва! —
звезда на нови времена!

Москва, Москва!
От своите площади днес мълвиш
присъда над вековен гнет.
Сред теб са Лондон, Рим, Берлин, Париж,
сред теб и целий пролетарски свет.
И горда в своя блясък и гърмеж,
с копнеж за сетната борба,
пламтиш чрез всеки старец и младеж,
зовеш кат бронзова тръба
и твоя зов веригите руши!…

Москва, Москва!
вулкан от пламнали души!

Ще си позволя цялостно да цитирам още две стихотворения на Смирненски, за да очертая личностния аспект на революцията.

Личността на буржоата, този, който персонализира старото общество:

  
Вълкът

Нощта повдига бавно траурния креп,
поръсен с утринни сълзи
и в синята мъгла пълзи
поток от труженици, поели път за хлеб.

И въздухът е сякаш плътно напоен
с въздишките на шумний град,
които бликат и трептят
по устните на сивия работен ден.

А ето старий вълк завръща се пиян —
на плячка бил е цяла нощ,
където в празничен разкош
той вдигал е стакан подир стакан.

Бастон, дебела шуба, пура — всичко на място,
а в замъглените очи
банкерската душа звучи
с единствената своя струна от злато.

Мъглата вдига се. И цял в лъчи облян,
гърми стохилядния град,
а старий вълк — а старий свят
отива да си легне гузен и пиян.

(1921)

Ето го и пролетария, комунистът от двайсетте години, онзи, който прави първата социалистическа революция:

Юноша

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!…

И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.

(1922)

Възторгът е неподправен, той блика от дълбините на сърцата, защото социалистическата революция:

1. Претендира да реши фундаментални човешки проблеми: за глада; за сигурността; за социалното неравенство; за експлоатацията; за участието; за признанието; за смисъла…

2. Тя предлага визия за обществото и Света.

Визия и воля.

Комунистите и в други европейски страни извършват опити за революции — неуспешни, разбира се. Германия Франция, Унгария… Доктринерски характер има и Септемврийското въстание през 1923 година у нас, само че решението за него (с доктринерски аргументи) се взема в Коминтерна.

* * *

На 24 октомври 1917 година болшевиките преминават в настъпление, като с оръжие завземат различни учреждения, последователно премахват всички институции и закони в Русия и създават свои. През март 1918 година те вече контролират като държавна власт цялата територия на бившата Руска империя. Създадена е Съветска Русия като първа крачка в световната комунистическа революция. През 1919 година Ленин слага началото на организацията, която ще извърши тази световна промяна — Комунистическия интернационал. През юли казва: „Ще посрещнем следващия юли с победата на Интернационалната съветска република“. Очакват се революциите в Германия и Франция. Всички комунистически партии стават „секции“ на Интернационала, където няма такива партии — отпускат се средства и се набелязват хора за тяхното възникване. През 1924 година е създаден Съюзът на съветските социалистически републики (Съветският съюз, СССР), който се определя от болшевиките като началото на бъдещата световна комунистическа държава. Започва десетилетна подривна и терористична дейност по целия Свят. Тя е с лозунги за борба срещу капитализма и империализма в името на комунизма. Краят на тази дейност настъпва с края на комунизма през 1989.

Противопоставянето обаче на основни тенденции в съвременния капитализъм продължава. На идейно равнище на мястото на комунистите, застават антиглобалистите, които са започнали своите битки преди 1989.

А въоръжената съпротива срещу капитала и империализма (глобализма) придобива открит терористичен характер. Най-ярките представители на посткомунистическия тероризъм са бойците на Ал Кайда.

* * *

До началото на шейсетте години на ХХ век сталинистко — съветската интерпретация разглеждаше въоръжената борба срещу капитализма, т.е. гражданската война и терора като неизбежен и задължителен етап в борбата за социални правдини. Когато тази въоръжена борба завършва с вземането на държавната власт, което позволява да се пристъпи към „социалистически преобразувания“, т.е. радикални, силово наложени, промени, тогава се казва, че е извършена социалистическата революция. Самата въоръжена борба, без победен край, не е социалистическа революция. „Въпросът за властта е основният въпрос на всяка революция“ — казва Ленин.

Социалистическата революция не е обаче еднократен акт. Тя е процес на радикални промени.

Предпоставя се, че комунистите идват на власт чрез силата на оръжието. (Би могло, с много уговорки, да се говори за едно изключение — през 1970 година в Чили, след избори, на власт дойде президентът Салвадор Алиенде, който започна реформи, характерни за социалистическата революция. Алиенде беше убит през 1973 година при военен метеж, подкрепян от САЩ. Начело на Чили застана генерал Пиночет, който чрез масов терор наложи пазарен модел на стопанството. Диктаторът Пиночет е една от мрачните фигури на двайсетия век.)

Компартията взема властта с ясната постановка, че това е завинаги. Установява се „диктатура на пролетариата“, израз, с който се обозначава „процеса на изграждане и възпроизводство на тоталитарната държава“.

Самият израз „диктатура на пролетариата“ е оксиморон. „Пролетарий“ по определение е човек, който притежава само работната си сила, той е нищ, парий в условията на индустриалното общество. „Диктатор“ е този, който има неделимата централна власт в държавата и я упражнява силово, често с произвол. Диктаторът в никакъв смисъл не може да бъде наречен пролетарий, пролетарият в никакъв смисъл не е диктатор.

Проблемът е решен в заклинателен стил в Манифеста: „Пролетариите могат да завладеят обществените производителни сили само като унищожат своя собствен досегашен начин на присвояване, а с това и целия досегашен начин на присвояване.“ Нищо повече. Но, както се видя от последвалата Манифеста история, оттук нататък започват истинските трудности.

Как се завладяват „обществени производителни сили“? И след като се завладеят, какво се прави?

Как се унищожава „собствения начин на присвояване“? И след като се унищожи, какъв начин на присвояване се установява?

Как се унищожава „досегашния начин на присвояване“? И след като се унищожи, какъв начин се установява?

Ленин казва: „Диктатурата на пролетариата е ръководене на политиката от страна на пролетариата.“^[40] Няма как това да е истина. Първо пролетариатът не е организация, той е класа — аморфна, неструктурирана, разпръсната, без поддържана връзка между отделните му части, и като такъв той не може да бъде субект на власт. И второ, в строгия смисъл на думата, ако пролетариатът „ръководи политиката“, той спира да бъде пролетариат, следователно не може да упражнява диктатура. Зад неговото изречение стои съвсем прозрачна политическа претенция, превърнала се в десетилетната практика на тоталитарния комунизъм: болшевишките вождове ще установят диктаторска власт, като разчитат на политическата подкрепа на социалното дъно — пролетарии, нищи, бедни…

Сталин се произнася за диктатурата на пролетариата:

„Основную идею диктатуры пролетариата, как политического господства пролетариата и как метода свержения власти капитала путём насилия, дали Маркс и Энгельс.

Новое у Ленина состоит в этой области в том, что:

а) он открыл Советскую власть, как лучшую государственную форму диктатуры пролетариата, использовав для этого опыт Парижской Коммуны и русской революции;

б) он раскрыл скобки в формуле диктатуры пролетариата под углом зрения проблемы о союзниках пролетариата, определив диктатуру пролетариата, как особую форму классового союза пролетариата, являющегося руководителем, с эксплуатируемыми массами непролетарских классов (крестьянства и пр.), являющимися руководимыми;

в) он подчеркнул с особой силой тот факт, что диктатура пролетариата является высшим типом демократии при классовом обществе, формой пролетарской демократии, выражающей интересы большинства (эксплуатируемых), — в противовес демократии капиталистической, выражающей интересы меньшинства (эксплуататоров).“^[41]

Ключовите понятия в разбирането на Сталин, което с различни незначителни корекции доминира в комунистическото движение до рухването на комунизма, са:

— Вземане на властта с насилие;

— Установяване на диктатура на социалното дъно, представлявано от компартията.

* * *

Комунистическата партия^[42] поема ръководната роля в държавата и обществото и тази ръководна роля е прогласена за основна политическа ценност и норма.

Разформироват се заварените некомунистически организации. Изолират се от обществения живот буржоазните партии и лидери (разформироване, физическо унищожаване, затваряне, интерниране и пр.).

Национализира се частната собственост и се кооперира селското стопанство. Изолира се църквата. Всички обществени дейности се организират в контролирани от партията структури. Въвежда се централизираното планиране на цялостния стопански и обществен живот.

Сталин казва: „Некоторые лжемарксисты думают, что достаточно одного „революционного“ жеста, достаточно одной крикливой выходки, чтобы сломить силу реакционных лидеров. Действительные марксисты не имеют и не могут иметь ничего общего с такими людьми.“^[43] С години продължава громенето на „реакцията“.

Така социалистическата революция е последвана от преход към социализъм.

* * *

След като се извършени революционните актове (еднопартийност и национализация) и е установена диктатура на пролетариата, в обществото продължава да има елементи, частички от капитализма и завареното общество. Това са традиционните форми на социален живот, „старият“ мироглед и морал, натуралното селско стопанство и милионите дребни собственици. Това, обобщено казано, е „варварството“, според думите на Ленин.

„Докато в Германия — пише той — революцията още не бърза да се „роди“, наша задача е да се учим от държавния капитализъм на немците, с всички сили да го възприемаме, да не жалим диктаторските похвати, за да ускорим това възприемане на западничеството от варварска Русия, без да се спира пред варварските средства за борба против варварството.“^[44]

Не само от този текст става ясно, че за Ленин преходът от капитализъм към социализъм е цивилизационен процес, а цивилизацията, пак според него, значи: „общонародна отчетност и контрол над производството и разпределението на продуктите“^[45] Така той вижда държавния капитализъм в Германия. В нея „имаме „последната дума“ на съвременната едрокапиталистическа техника и на планомерната организация, подчинена на юнкерско-буржоазния империализъм. Поставете на мястото на военната, юнкерската, буржоазната империалистическа държава пак държава, но от друг социален тип, с друго класово съдържание — съветска, т.е. пролетарска държава — и ще получите целият сбор от условия, който дава социализъм.“^[46]

Като парафразираме самия Ленин, ще кажем: социализмът е съветска власт плюс държавен капитализъм. Но това не се случва в историята. При социализма няма държавен капитализъм — няма пазар, парите не са основен регулатор в производството…

Ленин търси примера в Германия, защото по това време тя е на световния връх в културата на живот, в науката, техниката и в икономическото развитие. Ленин „по марксистки“ вижда само икономическия ред в Германия и смята, че това е решаващото условия тя да е цивилизационен лидер, следователно — ако в Русия се реализира (дори чрез „варварски средства“) същият този ред, наричан от него „държавен капитализъм“, ще бъде направен преход към социализъм и ще може да се започне строителството на социализма.

Централният проблем пак според Ленин на тази „цивилизационна задача“, т.е. на прехода, е преодоляването на така наричаната дребнобуржоазна стихия^[47].

Дребната буржоазия^[48] е опасна, защото се съпротивлява на държавната намеса, на изискваната от държавата отчетност и упражняван контрол. Дребната буржоазия, дребните собственици рушат държавния монопол, затова те са „главният вътрешен враг“ на съветската власт. Дребните собственици са икономическата основа на спекулата, те са постоянно действащият агент на капитализма. Те са хидра, която е проникнала в отделни прослойки на работничеството и руши държавния монопол в обществено-икономическия живот.

Дребната буржоазия има запас от парички, няколко хиляди, събрани с честни и нечестни средства по време на войната. „Парите са свидетелство за получаване на обществено богатство и многомилионният слой дребни собственици, здраво стискайки това свидетелство, го крие от „държавата“, без да вярва в никакъв социализъм и комунизъм, „спотайвайки се“, докато премине пролетарската буря. Или ще подчиним на своя контрол и отчетност този дребен буржоа (ще можем да направим това, ако организираме бедните, т.е. мнозинството от населението или полупролетариите, около съзнателния пролетарски авангард^[49]), или той неизбежно и неминуемо ще смъкне нашата работническа власт.“^[50]

И Ленин заключава:

„Так стоит вопрос. Только так стоит вопрос.“

Дребният буржоа, който си пази хилядарките, иска да ги реализира само за себе си, „против бедните, против всякакъв общодържавен контрол“^[51]. Цялата сума обаче, която се крие от дребния буржоа, създава „многомилиярдната база на спекулата, която проваля нашето социалистическо строителство“^[52]. Затова „победата над безредието, разрухата и разпуснатостта е по-важна от всичко, защото да продължи дребно — собственическата анархия е най-голямата, най-страшната опасност, която ще ни погуби (ако не я победим) безусловно.“^[53]

* * *

Според Ленин преходът от капитализъм към социализъм е политически процес на преодоляване на „безредието, разрухата и разпуснатостта“^[54], на „патриархалщината, обломовщината, полудивачеството“^[55], при който може да се ползват „услугите“ на държавния капитализъм. „Капитализмът е зло — казва Ленин — спрямо социализма. Капитализмът е благо спрямо Средновековието, спрямо дребното производство, спрямо свързания с разпокъсаността на дребните производители бюрократизъм.“^[56] В неговото разбиране държавният капитализъм е едрият монополистичен капитал, намиращ с под „държавен контрол, надзор и отчетност.“^[57] Той е „средство, път, похват и начин за развиване на производителните сили.“^[58]

* * *

След прехода започва строителството на социализма. Започва индустриализацията на страната и така наречената културна революция. В нея наред с борбата против неграмотността, масовизиране на образованието и популяризиране на класическото и фолклорното изкуство, силово се налагат комунистическите представи за индивид, проповядва се атеизма и се утвърждава комунистическата интерпретация на историята, настоящето и бъдещето.

Партийният разказ монополизира обществото.

Основната сила на комунистическото движение е убеждението, че марксизмът-ленинизмът е вярното учение за природата на обществото, историята и човека.

Победилата комунистическа партия се превръща в Институцията, определяща правилното и нормалното. Това е фундаментът на тоталитарния социален ред. Пуснат е в действие моделът на гигантската социална интеракция на тоталитаризма:

На сцената са функционерите на компартията, които са в ролята на агенти на всеобщата и всестранна Истина, единственото Добро и възможното Справедливо. Населението (народът) е в ролята на аплодиращата публика.

* * *

Както споменах, изразът „диктатура на пролетариата“ е политическо послание, което трябва да внуши точно на пролетариите, работниците, селяните, бедните, нищите, че властта безкомпромисно и последователно ще се упражнява в техен интерес.

Затова има десетки изказвания, в които Ленин, Сталин и другите вождове употребяват като синоними или като съдържателно неразграничени понятията: капиталист и организатор (мениджър), и съдържателно свързват с тях професиите на елитния труд, от което следва, че комунистическата власт разчита на подкрепата на целия не-елит. Това е власт, която властва чрез разделяне на обществото, чрез противопоставянето на едни срещу други, на борбата между „наши“ и „чужди“.

След като революцията елиминира от политическата сцена своите реални и въображаеми противници, тя продължава да властва чрез постоянна борба за власт, като търси и намира външния враг. За да стане досегаем и реален, външният враг „се внася“, като се търсят и намират неговите „агенти“. За „агенти“ обикновено са обявени жертвите на междуличностната борба за власт в компартията.

Така „буржоазното“, „капитализмът“, „империализмът“, „класовата борба“, „контрареволюцията“ въпреки победната социалистическа революция, винаги присъстват в обществото. Ако не личностно представени в зрелищни политически процеси и/или медийни разправи, то чрез различни елементи на масовата и елитната култура. Дългата коса при младежите се обявява за „чужда“ и предпочитащите такава прическа стават обект на органите на реда и на различни политически структури. Същото се случва с къси поли, тесни поли, тесни крачоли, широки крачоли, румбата, рокенрола, туиста, Бийтълс, кока кола и прочие безкрай. „Буржоазни“ се оказват — теорията на относителността, кибернетиката, генетиката, психоанализата, модерната живопис и музика, цялата след Маркс не-марксистка философия, социология, политическа икономия (икономикс) и прочие. Борбата с „контрареволюцията“, „чуждото влияние“, „чуждопоклонничеството“, „буржоазното влияние“, „упадъчното“ изкуство и мода остават всекидневие до самото рухване и засягат практически всички.

Ето защо диктатурата на пролетариата има характер на националистична власт. Не националистична в смисъла на отстояване интересите на народа, държавата и нацията, а националистична, тъй като прогласява местното, особеното, традиционното за единствено правилни и нормални. Тя е своеобразно консервативна власт. През шейсетте години можеше да се ходи спокойно с потури, но не и с тесни панталони. Да се играе ръченица, но не и туист.

Диктатурата на пролетариата, като враждебна на елита и елитарното, на модното и модерното, на индивидуалистичното и частното става власт на изпълнителните, послушните, безличните, на всички онези, които нямат и не се стремят да имат своя индивидуална програма за живота си. От власт на класа, тя още с Октомврийската революция се трансформира във власт на определен личностен тип.

Този личностен тип е поощряван, култивиран, селектиран чрез утвърждане и господство на културата на посредствеността.

2. КОМУНИСТИЧЕСКИ ИНТЕРНАЦИОНАЛ (Коминтерн)

Прието е да се смята, че Първият интернационал е Международната асоциация на работниците (1864–1876), в чието основаване взема активно участие Карл Маркс. Вторият интернационал е Работническият интернационал, който е създаден през 1889 година и след множество трансформации продължава да съществува под името Социалистически интернационал.

Ленин създава Третия интернационал през март 1919 година. Това е Коминтернът. Той „отразява вярата на болшевиките в световната революция и готовността им да я осъществят. Според болшевишката теория Русия е само първата страна, в която комунистите идват на власт — другите страни и по-специално развитите държави на Запад е трябвало да я последват. Коминтернът има за задача да координира, ръководи и подпомага действията на комунистите от цял свят. В своя устав от 1920 година той се самоопределя като Световна комунистическа партия.За това Коминтернът третира националните компартии като свои подразделения, като местни структури, които са задължени да следват директивите и да се подчиняват на дисциплината, наложена от щаба в Москва. Националните комунистически партии в различна степен се съобразяват с това, водени от силното си желание да подкрепят единствената държава, в която комунистическата революция се е увенчала с успех. Заредено с голяма доза себеотрицание и наивност, това усилие скоро става основен двигател за помощта и инструкциите, давани на комунистическите партии в чужбина“^[59]

Въпреки че Сталин^[60] се отказва от идеята за перманентна революция и независимо от различни заявления и документи на Коминтерна, контролът на Кремъл над националните партии се запазва. Те са само „секции“ на Коминтерна. Контролът е идеен, политически, кадрови, административен, психологически^[61]. Финансирането на коминтерновския апарат и националните комунистически партии е ставало с решение на ЦК на КПСС^[62]. Показателен за тази зависимост е случаят с разформироването на Полската комунистическа партия (1937). Това става с решение на ИККИ (Изпълнителен комитет на комунистическия интернационал), който пък стриктно изпълнява нарежданията на Сталин и политбюро на ВКП(б).

В първите години официалният език в Коминтерна е немският^[63]. Коминтернът в началото си не е руско начинание, той реализира политическо виждане на световния комунизъм от края на Първата световна война, когато лидерството при комунистите е предимно немско. До 1923–24 година те имат надеждата, че революцията в Германия ще победи. Дори в по-късните години Коминтернът не е великоруска институция, макар да е използван за такива цели. Той си остава съветска организация, обединила усилията на всякакви комунисти от цял свят: идеалисти, авантюристи, терористи, за които принадлежността към народ и родина е последна грижа.

През 1917 година Ленин казва: „Работата не е в Русия, за нея, добрички ми господа, пет пари не давам — това е само етап, през който преминаваме към световната революция…“^[64]

През 1943 година Коминтернът се саморазпуска с аргументите на Сталин, че компартиите не могат да се развиват пълноценно в качеството си на секции на Коминтерна. Те трябва да „пуснат корени в собствения си народ“^[65]. На заседанието на Политбюро на КПСС, където се приема резолюцията за разпускането на Коминтерна, Сталин казва: „Има още един момент за разпускането на КИ, който не е отбелязан в резолюцията. Това е фактът, че комунистическите партии, принадлежащи към КИ, са фалшиво обвинявани като агенти на чужда държава, а това спъва работата им сред масите.“^[66]

(Хроника на конгресите на Коминтерна (1919–1943): Първи (учредителен) — март 1919; Втори — юли — август 1920; Трети — юни — юли 1921; Четвърти — ноември — декември 1922; Пети — юни-юли 1924; Шести — юли-септември 1928; Седми — юли-август 1935.)

3. ЙОСИФ ВИСАРИОНОВИЧ СТАЛИН

Ленин умира. По идея на Сталин, въпреки съпротивата на Крупская^[67], той е балсамиран като фараон. Тялото му е поставено в мавзолей. На погребението Сталин произнася клетва за вярност в литургична форма. По този начин е означено, че Ленин отговаря на представата за божественото. Започва създаването на култ, който е източник на политическа легитимност. А на комунистите, чиновниците и народа е зададена лесна гатанка — наследникът на Ленин обикновен човек ли е?

Публично Сталин твърди, че е изпълнител на проекта на Маркс, Енгелс, Ленин, но неговата фундаментална идея, е в противоречие с написаното от тях. Според него комунизмът може да се изгражда в отделна страна. И тази отделна страна не е задължително да бъде индустриализирана, т.е. да има пролетариат.

Тази си идея Сталин развива далеч преди 1917, но през лятото на 1917 година, тя добива практическо значение. Имало е хора от болшевишката партия, които са настоявали революцията да стане първо в развитите западни страни.

„Не исключена возможность, что именно Россия явится страной, пролагающей путь к социализму — казва той. — До сих пор ни одна страна не пользовалась в условиях войны такой свободой, как Россия, и не пробовала осуществлять контроль рабочих над производством. Кроме того, база нашей революции шире, чем в Западной Европе, где пролетариат стоит лицом к лицу с буржуазией в полном одиночестве. У нас же рабочих поддерживают беднейшие слои крестьянства. Наконец, в Германии аппарат государственной власти действует несравненно лучше, чем несовершенный аппарат нашей буржуазии, которая и сама является данницей европейского капитала. Надо откинуть отжившее представление о том, что только Европа может указать нам путь. Существует марксизм догматический и марксизм творческий. Я стою на почве последнего.“^[68]

Веригата на империализма трябва да се къса, където е „слаба“, а не „непременно там, където индустрията е по-развита“^[69]. „Къде ще се скъса веригата в най-близко бъдеще? — се пита Сталин и отговаря — Пак там, гдето тя е по-слаба“ и пророкува: „Не е изключено веригата да се скъса, да речем, в Индия“^[70].

Идеята му приземява комунистическия проект. През 1917 година премахва догматичните пречки по пътя към властта, а през двайсетте години вместо да хвърля активистите на партията в негаснещия огън на перманентната революция, където се изисква безкраен идеализъм и саможертва, той обещава тук и сега властване и материално благополучие на верните хора.

Сталин трансформира комунистическия проект от красива утопия в прагматична комунистическа политика. Може всичко да се говори и обещава, важно е да се властва.

Да се властва! Нищо повече. Той обещава да се изгради непазарна икономика и непазарно общество в глобализиращ се пазарен Свят. Процесът на глобализация още в началото на ХХ век е вече теоретично осмислян факт, така че решението за строителство на социализма в отделна страна, решението за изграждане на непазарна икономика, е взето въпреки знаенето, въпреки невъзможността това да стане. То е взето, за да бъде оправдано оставането на власт.

Сталин приключва с революцията.

Това събитийно е отбелязано със смъртта на двама — самоубийството на поета Маяковски в 1930 година и самоубийството на жена му Надежда Алилуева — през 1932 година. И двамата слагат край на живота си, дълбоко разочаровани от развитието на Русия. Всякаква романтика е приключила, драмата е тотална. Революционните идеали са заменени с практиката на бюрокрацията и диктатурата. Справедливото комунистическо общество не съществува. И двамата — емоционални и чистосърдечни, отказват да приемат реалностите. Хиляди, а е по-вероятно те да са милиони, преминават през тежки лични кризи.

Сталин формулира и изгражда модела на тоталитарния комунизъм, налага го във всички съветски републики, а след войната — в ГДР, Полша, Унгария, Румъния, Чехословакия, България. В Югославия, Китай, Северна Корея, Северен Виетнам, Камбоджа, Куба и другаде моделът е прилаган според местни тълкувания, но е пак сталинсткият. Навсякъде и през цялото време, до самото рухване, идеята за отделно взетата страна е основната.

* * *

Истинското фамилно име на Сталин е Джугашвили. Йосиф Висарионович Джугашвили.

Осетинец по народност. Баща му е обущар, който често се напива и здраво го бие. Майка му го подтиква към професията на свещеник. Като ученик в началното духовно училище прочита няколко грузински романа. Под влиянието на един от тях, в който се разказва за Коба — безстрашен отмъстител, воюващ с богатите и предателите, Йосиф, или Сосо, харесва името Коба, което ще стане първия му псевдоним. Прави литературни опити. През 1895 година отпечатва шест поеми, подписани с името Сосело. Увлича се от социалистическото движение. Не успява да завърши семинарията в Тбилиси, защото не се явява на последните изпити^[71].

На ръст е нисък — 165 сантиметра^[72], лявата му ръка е атрофирана и трудноподвижна, има слепени пръсти на краката и е затруднен в ходенето. За сметка на физическите си недъзи, е агресивен и лесно налита на бой, известен е с грубост, прикритост и хитрост. В семинарията се утвърждава стилът му на мислене: „този на опростенческия катехизис, догматичен, при който досадните повторения, реторичните въпроси и стереотипните отговори изместват аргумента.“^[73] Вероятно вече се формира понятието му за власт: власт чрез принуда. В неговата среда властта е такава.

Трудовият му стаж е от 28 декември 1899 година до края на март 1901 година. Повече той не работи. Става професионален революционер под серия псевдоними — Коба, Давид, Бесошвили, Ниерадзе, Чижиков, Иванович, Сато, Мелекиан, Василиев, К. Салин, К. Солин и през 1909 година — Сталин^[74].

На 29 септември 1908 г. премиерът Столипин, великият руски реформатор, подписва решението за заточаване на Йосиф Джугашвили. Половин година отива, докато Сталин, по етапен ред, пристига в последната спирка на своето заточение — Солвичегодск. Това е далечната Вологодска губерния. Сталин веднага бяга. Но по-късно е заловен в същата губерния — тя е така гориста, а пътищата така лоши, че той никъде другаде не може да отиде.

В заточение Сталин води необичаен за един болшевик живот — рядко посещава библиотеката, прекарва времето си съвсем младежки — компании и жени. Оцеляла е негова хлевоуста кореспонденция с млада дама, успява да развали дори една сватба. Вече като „вожд на народите“ не позволява каквото и да е надникване в този период от живота му. Даже през 1936 година, след като разпознава сред делегатите на една партийна конференция свой приятел от онова време, го разстрелва^[75]. Много е знаел този приятел.

Понятията му за власт, за противник, за враг, за съюзник, за предател, за успех или за загуба се оформят в осетинска среда, в бедно семейство при баща алкохолик и насилник, утвърждават се в години на конспиративни срещи, на предателства, на затворнически живот, на заточения, на бягства и на полицейско преследване. Неговата игра е ва банк, винаги между живота и смъртта, между свободата и оковите. Няма ценности — оцеляваш или не. Светът е черно-бял, доверие никому^[76]. Той е Сталин, от руското сталь — стомана, т.е. човекът от стомана.

Ленин забелязва Сталин. На болшевиките е нужен такъв човек. Сталин е един от ръководителите на Октомврийската революция. От 1917 е комисар (министър) по въпросите на националностите, както и на държавния контрол. През 1922 заема поста секретар на партията, който другите болшевишки вождове възприемат като маловажен. „Секретар“ е длъжност канцеларска в техните възприятия на революционери. Затова, за да успокоят Сталин, прибавят думата „генерален“ към секретар.

Благодарение обаче на възможностите, които тази длъжност дава, Сталин овладява апарата на ЦК и кадровите назначения на ключовите постове в цялата страна. От спомагателна служба, секретариатът се превръща в основен политически център.

* * *

Сталин е бил изключително вещ в междуличностните контакти. Някои изследователи преценяват, че той е имал „хипнотически способности“^[77]. Лесно е печелел доверие. Затова интригите му са ефективни. Той настройва един срещу друг съперниците си за мястото на Ленин, отстранява първо Троцки, после Каменев и Зиновиев и накрая Бухарин. Така в края на 20-те години Сталин става пълновластен господар на Русия.

Сталин отменя лениновата Нова икономическа политика (НЕП), която допуска частната инициатива, кооперира земеделието и започва изграждане на тежка промишленост, според повечето автори — за да подготви СССР за очакваната война. След 1934 болезнено подозрителният Сталин провежда на вълни кървави чистки сред партийно-държавната върхушка, апарата и редовите членове на партията. Запитан от Чърчил какъв е броят на жертвите на терора, отговаря невъзмутимо: „Двайсет милиона“.

Чистките продължават и след войната. Цялата страна е скована от страх. През годините той лично подписва смъртните присъди на четиридесет хиляди души. Има историци, които твърдят, че той е разпитвал някои от задържаните, но без съмнение е присъствал тайно, зад физическите кулиси, на най-големите показни процеси. Имал е някаква потребност от това. Изглежда неслучайно Трайчо Костов е обесен на 21 декември 1949 година — рождения ден на Сталин. Един подходящ „подарък“ за празника.

Сталин разгръща мрежата от лагери и затвори. Те са като острови в необятна Русия. Създаден е архипелагът Гулаг, чието изграждане е започнал Ленин. Това е цяла индустрия, в която се използва робски труд. Загиват милиони, а десетки милиони са страдалците на невиждания в историята държавен тероризъм.

Най-уязвими са работещите в партийния, стопанския и държавен апарат — номенклатурата. Мълчаливият Алексей Косигин, висш съветски ръководител, споделя с Горбачов само няколко думи за времето на Сталин: Животът беше тежък. Преди всичко морално и психологически. През цялото време имаше постоянен надзор, никога не можех да остана сам.^[78]

* * *

Заслугите на Сталин за разгрома на хитлеристка Германия са спорни. Хаотичните действия във върховното командване преди и в началото на войната, са последвани от битки, в които срещу убит немски войник, руснаците дават 5–6 жертви. Сталин удавя Хитлер с кръвта на съветските народи. Той не побеждава със стратегия, организация и прозорливост.

Всеобщо признато е, че въпреки сведенията на разузнаването и анализите на военните, той посреща войната неподготвен. Това е едно от първите обвинения срещу него при развенчаването му:

„Когда фашистские войска уже вторглись на советскую землю и начали военные действия, из Москвы последовал приказ — на выстрелы не отвечать. Почему? — пита Хрушчов в секретния доклад на ХХ конгрес на КПСС — Да потому, что Сталин вопреки очевидным фактам считал, что это еще не война, а провокация отдельных недисциплинированных частей немецкой армии и что если мы ответим немцам, то это послужит поводом для начала войны.“^[79]

Благодарение на пролятата кръв в преговорите с лидерите на Великобритания и САЩ в Техеран, Ялта и Потсдам Сталин е съавтор на реда в Европа, удържал се до 1989.

* * *

Още в началото на 30-те години е започнало обожествяването на Сталин. В съветската пропаганда е наричан „гения на всички времена и народи“, „бащата на народите“, „вожд и учител на прогресивното човечество“, „слънце“, „спасител“… Повява се цяла агиографска библиотека в негова възхвала — новели, романи, стихове, поеми, песни, картини, портрети, плакати… С неговия образ е изпълнено обживеното пространство, всяка публично изречена мисъл започва, споменава и завършва с неговото име. Той е цитиран, тълкуван и преразказван като върховен авторитет. Войниците по фронта се вдигат в атака с възгласа „За родину, за Сталина“. Милиони му се кълнат във вярност. На публични събирания скандират до умора името му.

На 22 април 1936 година Корней Чуковски^[80] записва в дневника си:

„Вчера на конгреса на Комсомола седях на 6 или 7 ред. Огледах се и видях Пастернак. И тогава се появиха Каганович, Ворошилов, Андреев, Жданов и Сталин. Какво стана със залата! А ТОЙ стоеше пред нас, малко поуморен, замислен и величествен. Усещаше се голямата му близост с властта, силата му и същевременно нещо женствено, меко. Обърнах се — лицата на всички наоколо бяха така влюбени, нежни, вдъхновени и засмени. Да го видим, само да го видим беше огромно щастие за всички нас. Никога не съм мислил, че съм способен на такива чувства. След това, във фоайето, Пастернак и аз през цялото време си шептяхме възторжени думи. Тръгнахме си заедно, и двамата опиянени от радост…“^[81]

Култът към Сталин е доведен до екзалтация на тълпата при среща с него. Екзалтацията е възможна, поради потребността на хората от нея. Задвижен е механизмът на подчинението. Корней Чуковски, безсъмнено умен, образован и талантлив, трябва да го усети като величествен и силен, за да оправдае себе си. Иначе няма да оцелее.

Деспоти, макар и не така кървави, са били и предишните руски владетели. Създадена е традиция на вдъхновението.

В културата има архетип на вожд, учител, баща, водач, Цар, земен Бог. Това е лицето на Волята, Разума, Знанието, което управлява, властва и отсъжда доброто и злото, правилното и неправилното. Хората от вдъхновената тълпа в залата, включително Чуковски и Пастернак, са знаели какво става по същото време в СССР. Знаели са, че изчезват познати и близки, че се сипят лъжливи обвинения, знаели са, но са „забравили“ или трайно са „повярвали“ на лъжата. Те не си дават сметка за своето знание и то не може да наруши възторга и да смути опиянението.

Те имат формирана от културата потребност от екстазно изживяване на политическото господство.

Юрий Жданов, синът на Андрей Жданов — един от съратниците на Сталин, разказва в едно интервю:

„Ние с Йосиф Висарионович закусвахме на брега на езерото Риц. На Сталин му донесоха новия брой на „Правда“ — от Москва ги доставяха със самолет. Той отвори вестника: „Какво пишат тук“ „Да живее вождът на народите на целия свят другарят Сталин“. И запокити вестника в храстите.

— Защо в такъв случай той не прекрати този култ?

— Вие цитирате майка ми. Тя винаги се удивляваше: защо той не забрани? Но Сталин гледаше иронично на тези неща. Той знаеше психологията на народа и неговите вековни традиции. На Сталин принадлежат думите: „Руската нация — царска нация“. От такива традиции не можеш да се отървеш, не биваше да се чупят бързо.“^[82]

Когато умира бият всички камбани. Смъртта му е посрещната като тежка загуба от милиони. От стреса неизброимо число хора умират от инфаркти и инсулти. Има самоубийства. Сахаров, изключителният гражданин на Русия отбелязва, че тогава е скърбял. Горбачов също признава такъв грях^[83].

В деня на погребението му са отменени учебните занятия, предприятията не работят. Ученически и работнически колективи стоят в скръбно мълчание. Масово се плаче. В гигантската колона на чакащите да се поклонят пред саркофага му, на няколко пъти възникват сблъсъци (кой да бъде по-напред), има загинали. Тялото му е положено в мавзолея до трупа на Ленин.

* * *

Докладът на Хрушчов през ХХ конгрес на КПСС, в който се изнасят данни за престъпленията на Сталин и се разобличава „култа към личността“, действа като шок в Съветския съюз. В Грузия има вълнения. Започват непрекъснати митинги в Тбилиси, Гори, Сухуми, Батуми, Кутаиси и другаде. Народът иска да знае какво става. За тях Сталин е божество. След митинг в Тбилиси десетки хиляди щурмуват и превземат пощата. При сблъсъците загиват двайсет и един души.

Стъписване има по целия Свят. „Женминжибао“ — печатният орган на Китайската компартия, излиза с уводна статия, в която се противопоставя на разобличаването на Сталин. В Съветския съюз са объркани от реакцията на Китай.

Докладът на Хрушчов предизвиква шок и в България, особено сред членовете и симпатизантите на БКП.

По този повод Желю Желев пише: „Секретният доклад на Хрушчов, в който подробно се разказваше за престъпленията на Сталин и поради това се четеше само на строго охранявани закрити партийни събрания, произвеждаше потресаващо впечатлине. Много от фанатизираните комунисти не можеха да понесат тази информация и изпадаха в нервна криза или припадаха на самите събрания. Спомням си, когато в Университета четоха доклада в 65 аудитория пред преподавателите — партийци, как изнасяха на носилки припаднали, за да им окажат първа помощ в лекарския кабинет.“^[84]

Показателно е, че опитът да се преодолее Сталин започва буквално на другия ден след неговата смърт (март 1953), но трябва да минат три години (февруари 1956), за да постави Хрушчов въпроса пред конгреса на партията. Процесът е мъчителен, не толкова заради създадения авторитет на Сталин, колкото поради борбата за власт във висшето ръководство. Така на пленума на ЦК на КПСС след ареста на Берия (юли 1953) — първият паднал в битката за властта, вече се говори за култ към личността (понятието е въведено от Берия), видно е желанието на висшето ръководство да се изтръгне от сянката на Сталин, но противоборствата са ожесточени.

В тези месеци начело е Маленков. Предизвикан от някои изказвания, в които е определян като наследник на Сталин, той реагира:

„Товарищи, здесь на Пленуме, неосторожно и явно неправильно был затронут вопрос о преемнике товарища Сталина.

Я считаю себя обязанным ответить на это выступление и сказать следующее.

Никто один не смеет, не может, не должен и не хочет претендовать на роль преемника. (Голоса. Правильно. Аплодисменты).

Преемником великого Сталина является крепко сплоченный, монолитный коллектив руководителей партии, проверенных в трудные годы борьбы за судьбы нашей родины, за счастье народов Советского Союза, закаленных в борьбе с врагами партии, испытанных борцов за дело коммунизма, способных последовательно и решительно проводить выработанную нашей партией политику, направленную на успешное построение коммунизма.

Такой коллектив, сплоченный на принципиальной основе великого учения Маркса — Энгельса — Ленина — Сталина, у нас есть. Партия его знает. Он и является преемником товарища Сталина. (Бурные аплодисменты).“^[85]

Всички проблеми по времето на тоталитарния комунизъм се поставят и решават по този начин: в контекста на междуличностната борба за власт. Изключение беше някой член на ръководството (на държавата, ведомството, региона, селището, предприятието) да повдига за обсъждане и да предлага решение на проблем, който няма отношение към личното му място в системата на властта.

Това беше правило, което пряко следваше от еднопартийността на властта.

При многопартийна система партията се бори за власт. Нейният интерес я задължава непрекъснато да отстоява и развива своето влияние сред гласоподавателите. Тя е принудена да говори с езика на интересите на гласоподавателите, т.е. на народа и държавата. В идеалния модел такива са и проблемите, които се посочват и интерпретират от партийните лидери. Това е гаранция, че те ще имат добра позиция в своята партия.

При еднопартийната система властта на партията е вече постигната и в никакъв смисъл не зависи от волята на избирателите, не зависи и от редовите членове на партията. На тях им се съобщава каква е новата линия, те могат да припадат, но това е положението: линията подлежи на изпълнение. Партийният лидер, за да бъде добре поставен в структурата на своята партия, дори да си го представим като идеалист и патриот, е принуден да се съобразява с останалите лидери на партията и това е решаващо за неговата политическа съдба. Значимите за държавата и населението проблеми са на втори план, защото както и да ги постави, каквото и решение да предложи, оценката, която му се дава е с оглед междуличностната борба за власт.

Така тоталитаризмът, а и всяка „безпартийна“ власт, постига точно обратния на обявените цели резултат. Вместо да се избяга от частните (партийни) интереси и да се води политика в името на всеобщия народен, национален, държавен интерес, се стига до положението, когато политиката се раздробява, атомизира, индивидуализира. Тя започва да се използва за личен, кланов интерес. Понякога налудничав или съвсем частен. Сталин избива милиони. Чаушеску прави слабо грамотната си жена академик. Живков превръща родното си село в град, прави дъщеря си член на политбюро и дава мило и драго да стане световен шампион с ловен трофей. Тито се прави маршал. Брежнев сам (не само той!) се награждава с ордени, медали и воински звания, от което много се радва и дори разплаква…

Доминирането на частния интерес в политиката на тоталитарната държава довежда до десетилетно забавяне и затлачване на страховити проблеми. Една от причините за рухването на комунизма е неспособността на висшето политическо ръководство да ги решава, без нито за ден да забравя или забавя решаването на частните си въпроси.

У нас комунизмът, като стъпи на наследството (да си спомним Бай Ганьо), утвърди специфична политическа култура, която толерира (смята за нормално) използването на властта за частни цели и постигането на частни резултати…

Но да се върнем на нашата тема: дали Хрушчов обаче е тръгнал да развенчава Сталин заради личния си интерес, или мотивът му е бил общото благо, е без значение, защото в политиката мотивът не се зачита. Важен е резултатът, т.е. видимата цел.

* * *

Същностната критика на Сталин и сталинизма, каквато не се прави в доклада на Хрушчов, но която се предизвиква от него, е критика на системата на тоталитарния комунизъм. Това се схваща от съветското ръководство. Горбачов пише, че във върховете се е съзнавало, че е заплашено съществуването на системата^[86]. Изходът е в неосталинизма на Брежнев — другият вариант би бил отказ от тоталитаризма. Стъпка, към която лидерите, както на Съветския съюз, така и на световното комунистическо движение, не са готови.

Самият доклад на Хрушчов не се публикува в Съветския съюз. Той е издаван на Запад. В целия източен блок вървят слухове какво е писано в него. Преразказват се предавания на западните радиостанции. Самият Хрушчов на прием в китайското посолство, веднага след ХХ конгрес, както се казва още задъхан от четенето на доклада, произнася слово в смисъл, че „няма да позволим нападки против него“. Има предвид Сталин^[87].

* * *

Анализът на дейността на Сталин е анализ на тоталитаризма и не само на него. По повод на кървавите репресии Хана Аренд отбелязва: „Нито една от неизброимите жертви не е мотивирана от raison d̀etat (държавнически съображения) в едновремешния смисъл на понятието“^[88]

От гледна точка на традиционните, осветени от векове, ценности, върху които се гради обществото и държавата — сигурност в социалния ред, чрез който се постига общо благо, от което имат жизненоважен интерес всички граждани, в дейността на Сталин няма рационалност. Той предизвиква глад, отнел живота на милиони, избива, затваря, разселва милиони, многократно „пречиства“ квалифицираните кадри — производственици и чиновници, партийния апарат е подложен на постоянно преследване, непосредствено преди войната унищожава командния състав на армията… Изгражда нерентабилната индустрия на ГУЛАГ, строи абсурдни проекти подобни на Беломорканал, тесен за плаване на кораби, шест месеца в годината — замръзнал. Шейсет хиляди души умират, докато го копаят… Тези „мероприятия“ не биха могли в никакъв смисъл да бъдат оценявани (като замисъл, провеждане и вече проведени) положително за икономическия растеж, за развитието на културата, за утвърждаването на комунистическата идеология, за етническото единство на Съветския съюз, за политическата стабилност… Абсурди, но те са факт.

От никакъв марксизъм, от никаква идеология не следват извършените неща. Те не са логични на нищо, включително и помежду си.

Независимо от това, през целия период комунистическите ръководители смятат, че Сталин е действал правилно. Тодор Живков казва пред Горбачов на 23 юни 1989 година: „Ако не беше Сталин, сигурно щеше да бъде друг, но друг път нямаше.“^[89]

Поставената цел (изграждане на безкласово комунистическо общество на всеобщо равенство и колективизъм) е толкова далеч от човешката природа, подчинена на всеобщия закон на всяко живо: непреодолим стремеж към оцеляване на индивида, че единственият начин да се придвижва обществото към нея е терорът! Държавният терор!

С действията си Сталин не утвърждава властта на болшевиките (методично избива елита на партията); не утвърждава властта на Коминтерна (дейците на Коминтерна не са пощадени от неговите чистки, а през 1938 година замисля голям процес, за да ликвидира цялото ръководство на Коминтерна; войната му пречи); не създава семейна власт (небрежен към децата си, дори не разговаря с най-големия си син; пренебрежителен към съпругата си — тя е доведена до самоубийство; не отива на погребението на майка си); не прави нищо за родното си място Гори или съседите си; осетинците или грузинците не са привилегировани от него; затваря жени, братя, родственици на най-близките си сътрудници и съратници, а често и тях ги затваря и избива… Той не гради нито партийна, нито етническа, нито кланова, нито корпоративна власт. Не гради и държава. Русия е била Велика сила и преди него.

При властта му народите на Руската империя, обединени в Съветски съюз, понасят неимоверни страдания и всички са отклонени от своя естествен път на развитие. Най-големи беди се струпват върху самата Русия.

* * *

Личната му власт е безмерна приживе, но умира след инсулт като отхвърлен от обществото човек.

Според спомените на Никита Хрушчов — той заедно с Берия, Маленков и Булганин са били при Сталин на дачата Ближняя на 28 февруари. Пили са много. Пили са младо вино до 5–6 часа сутринта. Преди да се разделят, вземат по една гореща руска баня. Сталин е над 70 години и страда от високо кръвно налягане. Почти не се лекува. Гледа с пренебрежение на лекарите — в родния му Кавказ старците живеят дълго, като пият червено вино и се обличат с топли дрехи. Никакви лекари не ги наглеждат.

По обяд на другия ден (1 март), когато било обичайно Сталин да стане и да започне деня, в жилищните му помещения нямало никакво раздвижване. Охраната започнала да се безпокои. Никой не смеел обаче да провери каква е причината.

Около шест и половина вечерта видели, че се запалила лампата и толкоз. Обслужващият персонал не смеел да вземе инициативата. Към 23 часа вече имали повод — пристигнала пощата.

Влезлият за доклад намерил Сталин паднал на пода. Бил в съзнание, но не можел да говори. Съобщили на Маленков за случилото се. След половин час се обадил Берия и се разпоредил пълно мълчание за болестта на Сталин. В три часа през нощта на 2 март Маленков и Берия пристигнали на дачата. Били само двамата. Гледайки лежащия Сталин, Берия казал: „Виждате, че той дълбоко спи, няма защо да се създава паника.“ В отговор на спонтанните реплики на охраната, че е болен и трябва да се извика лекар, Берия и Маленков се спогледали мълчаливно и си отишли. В 7 и 30 сутринта дошъл Хрушчов и казал, че скоро ще дойдат лекари от Кремълската болница. Те се появили към 9 часа на 2 март^[90].

През това време Сталин, повечето време в съзнание, върти очи и мучи. Това продължава, макар и в лекарско присъствие, още три дни. Задъхва се от недостиг на въздух, около него стоят и го гледат, според някои свидетелства, с трудно сдържана радост^[91]. Издъхва на 5 март, а на 6 започват политическите реорганизации.

По време на властването си Сталин живее скромно, по войнишки. Не е пътешественик, не е ловец, не колекционира, не се обзавежда със скъпи вещи. Единственото, в което се отпуска е да гледа американски филми и вечер да прави банкетни запои с неколцина постоянни участници. Забавления на невротично изолиран, самотен и непретенциозен човек.

Като властова позиция Сталин, роден и социализиран в Руската империя, е постигнал всичко. Той е неограничен господар на живота на всеки и всички. Новият Цар. А феноменът Сталин конкретизира идеалния тип на комунистически лидер в културната среда на Руската империя, превърната в Съветски съюз.

Той няма ценностно отношение към живот, духовна или материална култура, общество, държава, история… Доминиращата ценност е властта. В името на нея Сталин подбира хората, за него те са средство. Културата е средство. Държавата, обществото, народът е нещото, над което той властва. Историята е неговият разказ за историята, т.е. нещото, над което също властва.

Някои от докладите му са отблъскващо примитивни и то не с идеите, които са исторически отхвърлени, а със своя стил. Стил на властен, дребнав, заядлив, самоуверен до глупост човек, въпреки че хич не е глупав. Характерът му такъв. Кой какво казал, къде и кога, пред кого, а той винаги все прав. Другите — виновни и то неслучайно. Световноисторически са причините за неговата правда и чуждата кривда:

„В чём состоят наши разногласия, с чем они связаны? — се пита Сталин в едно свое слово, в което громи Бухарин. — Они связаны прежде всего с вопросом о классовых сдвигах, происходящих в последнее время в нашей стране и в капиталистических странах. Некоторые товарищи думают, что разногласия в нашей партии имеют случайный характер. Это неверно, товарищи. Это совершенно неверно. Разногласия в нашей партии возникли на почве тех классовых сдвигов, на почве того обострения классовой борьбы, которое происходит в последнее время и которое создаёт перелом в развитии.“^[92]

Тонът му поучителен. Самоцитира се. Безкрайно догматичен. С цитат от Ленин може да разгроми всеки. И както каканиже, изведнъж се досещаш, че тези, срещу които говори, по-късно са разстреляни заради същите тези „аргументи“.

Този стил на изказ и поведение е бил възможен поради дълбинна ценностна деформация на хората от неговата среда. За съжаление, те са управлявали великата държава и са се съгласявали, защото Сталин е умеел да рисува ясна картина и да предлага прости решения, основани върху комунистическата ценностна система.

Бедата на всички тези хора е, че обществото няма култура на личната независимост.

* * *

Властта (в името на работническата класа!) е нужна на Сталин, защото волята може всичко. Ако искаме — можем. Образът на летящите ескадрони олицетворява вихрената лекота, с която ще се постигат целите. Изваждат се шашките и силно се вика „ура“.

Външно нещата изглеждат така:

Сталин (вождът, сиреч — главният инженер) нарежда, партията (политическият комбайн) изпълнява. Изграждат се институциите на централното планиране, въведени са единните задължителни цени, животът в обширната държава е регулиран от комунистическия календар. Според цифрите на пропагандата обществото се развива, и така изостанала Съветска Русия, във вражеско обкръжение, строи съвършения комунизъм.

* * *

Светът е впечатлен. Възникнала е процъфтяващата утопия на политическия Титаник.

В подкрепа на Сталин се изказват Бърнард Шоу, Анри Барбюс, Джулиън Хъксли, Х. Дж. Уелс, Хюлит Джонсън, Джозеф Е. Дейнис, Емил Лудвиг, Джон Бернал, Пабло Неруда, Андре Малро, Бертолд Брехт, Лион Фойхтвангер и още хиляди прочути имена. Милиони членуват в комунистическите партии по света. За тях Сталин е вожд и учител. Господства разбирането, че историята е стигнала до тайната на общественото развитие. Нужни са вожд (здрава ръка), партия (дисциплинирана организация) и проект (независимо дали се съобразява с правата на човека).

Нравствената система е захвърлена, юридическите закони са без значение, историческият опит съществува само като доказателство за вече направените изводи. Индивидуалните свободи и права са отречени. Отречена е свръхценността на човешкия живот. Издига се знамето на колективизма.

* * *

След няколко чистки Сталин е унищожил кадровия състав на болшевишката партия и към края на 30-те години е създал своя, сталинска партия. Болшевишката партия (към 2000 активисти по време на Октомврийската революция) се гради от професионални революционери, които са доказали в конспиративния период, че са комунисти. Партията на Сталин се гради от номенклатурата — хората, призовани да служат. Качеството им на комунистически функционери (комунисти) произтича от предаността им към вожда. Ако не са предани, те не са признавани за комунисти и такава е практиката. „И най-задълбоченото изучаване на марксизма и ленинизма не може да даде никакъв ориентир за политическо поведение — дори напротив, смята се — пише Хана Аренд, — че следваш партийната линия само ако всяка сутрин повтаряш онова, което Сталин е обявил предишната вечер, и така естествено се стига до еднаква мисловност, еднакво самовглъбено послушание, несмущавано дори от опит да разбереш какво вършиш.“^[93]

Това е диференция специфика на номенклатурата. Чрез своята дейност — в партийни комитети, органи за сигурност, стопански ръководства, държавни институции, медии, тя е длъжна да разпростре своето отличително качество върху целия народ. Изглежда, че това качество е структурообразуващо за партийната култура: преклонение пред вожда; неразличимост в мисленето; послушание; отказ от саморефлексия.

Преклонението пред вожда става идеология; неразличимостта в мисленето се превръща в морал; послушанието и отказът от саморефлексия — в строга йерархия. Това са само аспекти на партийната култура, която всъщност е нова трансформация на заварената имперска култура.

Как би могло да се знае какво е говорил Сталин, когато има дни, седмици, месеци, години, в които няма публично изявление?

В технологията на неговата власт е включен вестник „Правда“. Той е официалният печатан партиен орган. Там всяка сутрин се съобщава актуалната за деня истина. На обществото се казва какво е онова, което é и дори онова, което не е. Казва се не само какво é нещото, но и дали то съществува.

Оценката, която се дава, е политическа, но всичко е станало политическо: от ябълките на Мичурин до полетите на Чакалов.

* * *

Докато е жив, Сталин е величан от комунистическите среди и левицата по Света, а след ХХ конгрес на КПСС (1956), когато излизат наяве престъпленията му, за няколко години, официално е руган. След 1964 година, когато идва Брежнев на власт, започва епохата на неосталинизма. За Сталин се говори като за дядото — разбойник, който с престъпления е осигурил богатството на фамилията. Има известно неудобство, но благодарността е явна.

* * *

Перипетиите, по които преминава, за да стигне до всевластието и да изгради системата на тоталитарния комунизъм, са изпълнени с политическо интригантство и жестокост. Сталин громи противниците си с обвинение в идеологически грешки, избива ги, преследва близките им, след което реализира на практика идеите им. Избива невинни хора, други обрича на гладна смърт, трети затваря, експлоатира. Заради своята власт той не се спира пред нищо, не могат да го спрат неговите партийни противници, пред него са безсилни чуждите компартии. Спира го смъртта. Проблемът се откроява: как и защо е възможно в рамките на комунистическото движение да се утвърди лидер от неговия тип?

Отговорът, към който ще се връщам многократно в този текст, се съдържа в комунистическата замяна на ценностите на хуманизма с морала на принадлежността (а не на принципите). Извършено е уникално превръщането на държавата в терористична, мафиотска структура.

4. ВСЕСЪЮЗНА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ (болшевики), ВКП (б),

Това е името на КПСС (КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ НА СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ) до ХІХ конгрес през 1952 година.

От перспективата на София ВКП(б) е образецът на комунистическа партия.

Болшевишката партия води началото си от 1898 година, когато на основата на различни марксистки кръжоци възниква Руската социал-демократическа работническа партия или РСДРП. Любопитното е, че инициатор за първите марксистки кръжоци в Русия е македонският българин Димитър Благоев, който е студент там. Заради тази си дейност Благоев е изгонен, завръща се в България и създава БРСДП през 1891 година на 2 август.

През 1903 година Ленин оглавява радикалното крило на РСДРП — болшевиките, които се самоопределят като „революционери“ и „марксисти“. Партията според Ленин се изгражда от професионални революционери. Нейният член е интегриран в първичната организация и задължително плаща членски внос. Подчинението е строго. Болшевизмът е „ленинизъм, т.е. марксизъм в епохата на империализма и пролетарските революции“. В изграждането на политическата си организация Ленин не е оригинален. Същите принципи на организация използват революционерите (в националноосвободителните борби) в цяла Европа. Новото при него е в класовата същност на разбиранията му и безспорната му политическа гениалност. По време на Октомврийската революция партията наброява около 2000 души. През 1918 година РСРДП се преименува на Руска комунистическа партия (болшевики), а през 1925 става Всесъюзна комунистическа партия (болшевики).

През двайсетте и трийсетте години Сталин унищожава кадрите на наследената от Ленин партия, като избива дръзналите да изразяват несъгласие с него и налага дисциплина от военен тип. ВКП(б) е превърната в откровена тоталитарна и терористична организация. Тя е наложена като образец на комунистическите партии по Света, в това число и на БКП.

Нейните основни документи са създадени от Сталин (от краткия курс по История на ВКП(б) до труда му — „Въпроси на ленинизма“). Идейното единство на партията се изгражда върху култа на класиците на марксизма — Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. Сталин (вождът) е интерпретаторът на истините и земният водач; Ленин е създател на партията, водачът в революцията и гениалният мислител; Маркс е създателят на съставните части на теорията: научния комунизъм, политическата икономия, историческия материализъм и диалектическия материализъм; Енгелс е слабата фигура в светата четворка: той е съратник на Маркс с особен принос в развитието на диалектиката.

Структурирана и формулирана е идейната основа на държавата и обществото, която се развива, утвърждава и защитава от компартията: идейният пакет обхваща живота — от социалистическата правна доктрина до социалистическия реализъм; от марксистка педагогика до социалистически морал… Създадени са образци и механизми за поддържане на единството и единомислието в партията и обществото: ръководна роля на компартията, демократически централизъм, критика и самокритика. Другомислието е обявено за зло. Създадени са личностни образци на злото: опозиционер, фракционер, троцкист, заговорник, шпионин, диверсант, суинг, зоза, черноборсаджия, спекулант, фашист…

Създадени са репресивни институти: политическа полиция, агентурна мрежа… Агентът не е само доносник, както обикновено е прието да се говори. Агентът изпълнява разнообразни поръчки на Държавна сигурност. Той е инструмент за манипулиране на обществото.

Отработени са разнообразни процедури на политически репресии: недопускане до работа, недопускане до образование, принудително заселване, уволнение, политическо обвинение, партийно наказание (за членовете на партията), обществено обругаване, възмущение на масите, съд, присъда (понякога смъртна)… При това не съществува никаква възможност личността да се защити. Тя в най-добрия случай може само да се жалва, да обяснява и да обещава пред органите, които я наказват.

През 1952 Сталин преименува ВКП(б) в Комунистическа партия на Съветския съюз (КПСС). Той подготвя нова мащабна вълна на терор и оцелелите болшевики не са му нужни. Самата дума болшевик вече му пречи. Но Сталин умира (5 март 1953) и новото име на партията се оказва подходящо за нейната неосталинизация.

5. ПОЛИТИЧЕСКАТА КУЛТУРА.

По времето на Сталин е създадена специфичната политическа култура на комунистическата партия и на тоталитарното общество, която господства до рухването на европейския комунизъм през 1989–1991 година.

Първа особеност на тази култура е мястото на йерархията в изграждането на държавата.

Социалният ред е по природа йерархичен.

В условията на демокрация, при ясното разделение на властите, държавната йерархия е с три политически върха. Отделно дето в държавата и обществото има множество йерархии, които взаимно се преплитат. Една е йерархията на държавната администрация; друга на стопанството; трета на църквата; четвърта в университетите; пета в различните спортове и пр. Отделните общности създават свои йерархии, които нямат нищо общо с йерархиите в други общности. Множеството йерархии не са обединени във върха, а в основата си — те приемат социалния ред и са включени в него. Йерархиите си сътрудничат по общоприети правила във взаимен интерес.

Спецификите на политическата властова йерархия в конкретната държава е матрица — унаследена, с етнокултурни особености. Тя е битието на обществения договор.

Матрицата се запълва по определени правила от индивиди по рождение или както е в демокрацията — чрез избори, конкурси, отговаряне на определени условия за компетентност. Второ, индивидите влизат в матрицата, като се състезават помежду си в избори, конкурси, постигане на условия. Трето, функционирането на матрицата (дейностите на индивидите — служебни лица) е на основата на писани правила.

При тоталитарния комунизъм властовата матрица е строго пирамидална и едновърхова. Множеството йерархии (неизбежни за друго общество) са обединени във върха. Властта е една и неделима. Всички са включени в една йерархия чрез премахването на частната собственост, ограничаването на свободите, обществено-политическите организации, държавната собственост (одържавяване на всяка икономическа дейност), колхозите, планирането, централизираното разпределение, централизираното ценообразуване, редуцирането на регулативната функция на парите, системата от морални награди и пр.

Междуличностно състезание за включване в матрицата в строгия смисъл на думата няма, защото правилата за състезанието нито са написани, нито са публични, нито са обект на дискусия. Матрицата избира кой, кога и къде да се включи в нея. Тя определя кой ще стане владика, кой посланик, кой генерален директор, кой просто — генерал. Нейното функциониране е по целесъобразност — опазването на върха.

Йерархията навсякъде е инструмент за организиране на обществото. Но при тоталитаризма тя включва цялостно индивидите и тяхната дейност, с изключение на дейностите по задоволяване на базовите потребности от храна и секс^[94]. Индивидиуалната свобода е затворена във властовата матрица. Така се овладява и агресията, която в цивилизованото общество има законови, а не йерархични юзди.

При тоталитаризма невключеност в матрицата е състояние на не-нормалност. Така йерархията става съзнавана ценност.

Нещо повече — тя е основната ценност на тоталитарното общество.

Бунтът срещу йерархията е бунт срещу социалния ред. Докато Сталин е жив, т.е. докато стои на върха на пирамидата, всяка дума срещу него се плаща скъпо. Когато не е на върха — за него може да се говори всичко, което не застрашава този, който е на върха.

Йерархията (матрицата) се разбира като ефективната социална структура в борбата — за победата на комунизма, в строителството на социализма, срещу буржоазното влияние, за изпълнение на петилетката и прочие. Партията е общност, която поддържа йерархията. Тя подбира, квалифицира и отбира адептите на матрицата. А комунистическата идеология обяснява защо е нужна йерархия и как се гради тя. При тоталитаризма йерархията от структура прераства в култура, която силно наподобява културата на окултните общности, където пак имаме: йерархия, план, цел, тайна, учители, ученици, посветени…

Специфичната култура на тоталитарния комунизъм, както споменах, е създадена по времето на Сталин и оцелява до рухването на системата през 1989–1991 година.

Тя е гръбначният стълб на партията и държавата. Като разширявам една теза на Хана Аренд, твърдя, че по начало социалното битие на индивида се реализира „само когато гражданите са привлечени и представлявани от определени групировки, образуващи социална и политическа йерархия“^[95].

Легитимното, истината, красивото, полезното, моралното се определят от йерархията.

Легитимно е онова, което се признава от йерархията за легитимно. Йерархията познава (определя) легитимното чрез решение и чрез процедура.

Истината, красивото, полезното, моралното се определят чрез решение, което се съобщава.

Тоталитарната матрица опростява организацията на обществото, както това върши всяка йерархия, но поради своята всеобхватност тя е принудена да го инфантилизира. Всеобхватността е невъзможна задача. Инфантилизацията обхваща и политики, които са релевантни на отговорностите на властта. Първото изречение от една статия: „В нашата страна народната власт полага големи грижи учащите се да усвояват възможно повече познания, по-добре да се подготвят.“^[96] Нерде „народната власт“, нерде учениците по-добре да учат.

Тъй като не може да се управлява всичко, обществото е сепарирано с плътните завеси на секретността. Секретността е неизбежен продукт на стремежа да се управлява всичко.

Властовото разстояние между различните нива на йерархията е толкова по-голямо, колкото е по-високо равнището им. Партийният секретар на ППО е едва отличаван сред останалите членове, партийният секретар на община е вече лична фигура сред своите колеги, първият секретар на окръжния комитет е сравним и сравняван в онези години с феодал, генералният секретар на партията е разглеждан като свръхестествена фигура.

Това определя мястото на колективизма в политическата организация: по-ниското йерархичното равнище предполага по-силен колективизъм при вземането на политическо решение и обратно.

Правото на лична инициатива е правопропорционално на мястото на индивида в йерархията.

Йерархията строго се охранява от органите за сигурност и репресивната система. Създадена е могъщата

6. КГБ

(КаГеБе) Това е името на съветските органи за сигурност, които задават не само модела и на българските органи за сигурност. КГБ остава през цялото време контролиращата институция за българските тайни служби.

Еволюцията им започва от Октомврийската революция през 1917 година.

Отначало те са именувани ЧеКа (ВЧК — Всероссийская Чрезвычайная Комиссия по борьбе к контрреволюцией (по-късно прибавят „и со спекуляцией“). Председател на ВЧК е „железният“ болшевик от полски произход Феликс Едмундович Дзержински, който едновременно с това е и министър на Вътрешните работи (от март 1919 до 1923 година). Участието на хора от различен етнически произход в изграждането на Съветския съюз е един от аргументите да се разграничава руско от съветско.

От своето създаване до рухването КГБ преминава през серия трансформации и преустройства^[97]. През целия период на тоталитарния комунизъм обаче КГБ запазва една непроменлива своя характеристика — тя е институция, генерираща страх.

Чия е вината за беззаконията на КГБ?

Отговорът на един от последните ръководители на системата — Филип Денисович Бобков е: „вината лежи върху тези, които оглавяваха органите в периода, когато се вършеха злодеянията и още шепа непосредствени изпълнители.“^[98]

Причините, поради които насилието от страна на държавата се превръща в основна характеристика на победилите комунистически партии, могат да се търсят поне в две направления:

— Първо. Моделите на социален живот — индивидуален, общностен, институционален, не бяха свързани с култивиране на спонтанността и осъзнатата потребност. Моделите бяха творение на централната власт, която ги беше сътворила, трансформирала, пригодила за своите цели. Често пъти ставаше дума за чистопробни кабинетни измислици — например гражданските ритуали като атеистична алтернатива на църковните. Още по-драстично беше налагането на модели в сферата на труда, където по природа хората са мотивирани от базовите си потребности. Вместо да бъде признато, че индивидът работи, за да осигури материалните средства за своето оцеляване и развитие, което би означавало в социалната практика да доминира разбирането за цената на труда, се тръгваше по пътя на утвърждаване на измислени мотиви — изпълнение на план, партийната повеля, даденото обещание, спечелването на съревнование и прочие. Дистанцията между индивидуална потребност и одобряван модел на поведение беше толкова драстична, че само драстични административни мерки и екстазна обществена атмосфера можеше да принуди човека да се движи в зададените му рамки.

Второ. За да е възможно измислените модели на социален живот да станат социална практика, те трябваше да бъдат поднесени като единствено правилните. Нормалното е единствено по своята природа.

Всяка дискусия около тяхната целесъобразност означаваше признание на тяхната произволност. Носителите на алтернативни, на други модели на поведение, трябваше да бъдат елиминирани от социалната сцена не просто като носители на алтернативни варианти на социализъм, а като агенти на несъответни дори враждебни на самия социализъм политически сили.

Бухарин се противопоставя на необходимостта от ускорена индустриализация и е против колективизацията на селското стопанство. Според него на селяните трябва да се осигурят спокойни условия за труд и в никакъв случай да не се прилага насилие. Лозунгът трябвало да бъде — „обогатявайте се!“.

Бухарин няма как да бъде признат за изразител на алтернативна политика по въпросите на селското стопанство. Ако бъде признат за такъв, ще излезе, че политиката, водена от Сталин е алтернативна. Тя спира да бъде закономерна, единствено правилна, естествена, нормалната за строителството на социализма. Затова Бухарин е обявен за фашист и шпионин. Разстрелян е.

Терорът при тоталитарния комунизъм има за цел да принуди населението да приеме предлаганите му форми на социален живот, тъй като мотивацията на човека не позволява те да бъдат приети. И от друга страна трябва да утвърди изключителността на точно тези форми на социален живот.

Структурата на тоталитарната държава предопределя начина на функциониране на органите за сигурност: те са ангажирани на първо място със защита на персоналните властови интереси на управляващите (кръговете около Сталин, Хрушчов, Брежнев, у нас Живков и пр.), на второ място — защита на собствените си позиции, а защитата на конституционния строй, независимо от нормативните, идейните и политическите документи, е на последно място.

7. ГУЛАГ

— Главно управление на трудово-изправителните лагери в СССР, съкратено ГУЛАГ. В основата на тази система са структури, които се определят като „политическа полиция“. Те започват да действат от 1917 година като ВРК — (Военно-Революционные Комитеты), органи за извънсъдебна разправа с потенциални противници. Комитетите са децентрализирани и извършват насилия, арести, хващат заложници и изпълняват присъди по своя инициатива или по указание на ЦК на РКП(б).

Паралелно с тях се създава структура като част от законосъобразената власт — НКВД (Народный Комиссариат Внутренних Дел), който е създаден заедно с останалите комисарства (министерства) на болшевишкото правителство на 8 ноември 1917 година. Двете системи — на ВРК и НКВД постепенно се сливат и през десетилетията претърпяват многобройни трансформации, като запазват същността си — разправа с политическия враг (реален, потенциален, измислен, набеден). Но осъдените (или задържани) по политически причини, не са разделяни от криминалните, което е една от „техниките“ за държане в подчинение и изтезание на политическите. Криминалните са част от вътрешната репресивна машина на ГУЛАГ.

Лагерите в СССР възникват през 1918 — в началото като места за принудителен труд, подчинени на Народния комисариат на правосъдието, и като концентрационни лагери към Народния комисариат на вътрешните работи (НКВД) и местните власти. От 1922 системата ГУЛАГ се състои от мрежа трудово-изправителни лагери и колонии, предназначени за осъдени с присъди под 3 години (впоследствие времевото ограничение е премахнато). През 1934 ГУЛАГ преминава изцяло към НКВД, което води до пълната му централизация, като лагерната система бива свързана с тази на затворите. От 1920 възникват цели комплекси от лагери (първите на Соловецките острови в Бяло море). Тяхното количествено разрастване е свързано с програмата за ускорена индустриализация, развитието на суровинната и тежката промишленост и строителството на комуникации чрез използването на робски труд. Лагерите се съсредоточават в районите на големите строителни обекти, като например Беломорския канал, Днепрогес, Магнитогорск, Караганда, край пътни и железопътни магистрали, за добив на дървен материал, рудодобив и т.н. От 1943 е създадена нова категория затворници, наричани зеки — осъдени на каторжен труд. От 1934 лагерите в системата ГУЛАГ функционират като държавни предприятия. Затворниците дори могат да бъдат преотстъпвани „под наем“ на други министерства.

Данните за броя на лагерите и затворниците са несигурни.

Предполага се, че от 1935 нататък в лагерите и колониите винаги има над 1,2 млн. души, а от 1948–2,2 млн. Броят на преминалите през тях се оценява на не по-малко от 10–12 млн. души. Според Солженицин са 15–20 милиона депортирани. Но според достъпни архиви след рухването на СССР цифрите са далеч по-скромни 2 700 000 депортирани и толкова лагерници на специален режим^[99].

Годишната смъртност е 5–6 процента (в най-суровите лагери — 20–25 на сто). В зависимост от конкретната година политическите затворници варират между 20 и 50 на сто. През 1940 са съществували 53 лагера с няколко хиляди филиала и 415 колонии. Народностният състав на осъдените е най-разнообразен, като руснаците са от 40 до 60 процента. Жените съставляват 10–15 на сто от лагерниците и 20–25 процента от колонистите. От 1953 системата на ГУЛАГ постепенно се редуцира, като в днешно време действащите лагери са превърнати в центрове за принудителен труд. По неофициални данни от 3000 политически емигранти от България репресираните са към 1000 души, като стотици от тях загиват в лагерите.

Работата на ГУЛАГ като репресивна машина се отличава с различна „интензивност“ в различните години. Представа за мащаба на извършваното може да даде статистиката на смъртните присъди:

1937 г. — 353,074

1938 г. — 328,618

1939 г. — 2, 552

1940 г. — 1, 649

За периода 1937–1938 година са произнесени 681,692 смъртни присъди (около 1000 на ден!), за периода от 1950–1957 година — 3.894 присъди (около 1000 на година!). (Смъртната присъда не действа в СССР от 26 март 1947 до 12 януари 1950 година).

За ГУЛАГ по времето на тоталитарния комунизъм беше забранено да се говори и повечето хора в България (особено след шейсетте години) бяха в неведение за съществуващата в СССР система. Наименованието ГУЛАГ беше вкарано в световно обръщение от епическия документ „Архипелаг ГУЛАГ“ (1973) на писателя Александър Солженицин. Книгата му представлява респектиращо изследване на репресивната съветска машина. Тя беше забранена, издаваше се на Запад и нелегално се разпространяваше и четеше. В България е издадена след 10 ноември 1989.

8. НЕВИННИТЕ

Главен обект на терора са невинните хора, защото ако се тероризират само виновните, никой няма да се бои. Масовият страх е нужен за властта на Сталин.

В това има логика. По стандарта на комунизма — вождът (Сталин, Тито, Димитров, Мао, Живков или Чаушеску) заедно с класиците — Маркс, Енгелс и Ленин, както и Партията, сами по себе си са легитимни, защото са най-правилните и най-праведните. Вярата в това е нормалното. Съмнението е ненормално и налудничаво. То е равнозначно на отричането на локомотива или на това, че две и две са четири. За да бъде възможно строителството на социализма, т.е. изпълнението на комунистическия социален проект, хората трябва да са в норма, нормални. Към това, ако се налага, те трябва да бъдат принудени, защото мнозина са необразовани, а други са под буржоазно влияние.

Страхът е превърнат в основно оръжие.

На основата на няколко книги, по времето на Сталин в Съветския съюз е измислена и реализирана цялостна обществено-политическа система, която обхваща животът на всеки индивид поотделно и на всички заедно. В много отношения измислицата е нелепа, но тя съществува.

Точно тази измислица се реализира в България след Втората световна война. В нея вярват хиляди посвоему честни хора, тя става параван за амбициите на жадните за власт и богатство.

БЪЛГАРСКАТА СЪДБА НА СИСТЕМАТА

Няколко фактора определят развитието на страната в първите месеци след 9 септември: продължаващата Световна война; рухването на „националния идеал“; бомбардираната столица като декор на случващото се; партизанското движение; състоянието на политическите сили; културата на населението и визиите за бъдещето; Народният съд и другите форми на репресии.

9. ПОЛИТИЧЕСКАТА СИТУАЦИЯ НА 9 СЕПТЕМВРИ

Ще започна с изложение на разсъжденията на Панайот Панайотов^[100] по отношение политиката на България преди 9 септември 1944. Спирам се на тях, защото те са и ярка защита на водената тогава политика:

Интересите на народа и държавата могат да бъдат групирани в три категории: жизнени, критични и периферни. Често се налага да се пренебрегнат някои критични или периферни интереси, за сметка на жизнените. За да разберем какво се е случвало в България по време на войната, ще подходим от тази гледна точка.

Това е гледната точка на Царя и управляващите. Как подреждат те своите цели?

Жизнените интереси на България изискват:

1. България да не участва активно във войната със свои войски, като се опази страната от опустошенията, които всяка война носи.

2. Да се опази суверенитетът на държавата и да се избегне окупацията от чужди войски. Окупацията би била пагубна за народа и неговия елит.

3. Новата световна война очевидно ще доведе до промени в границите на отделните държави. Значи се открива възможност да се поправят някои от неправдите, нанесени на България по време на Берлинския конгрес (1878 г.), балканските войни и Първата световна война.

Критичният интерес в условията на войната е:

1. Да се запази формално статусът на неутралитет, обявен в началото на войната.

Каква е стратегията на българското държавно ръководство в защита на споменатите жизнени интереси?

България няма нищо общо с началото на войната. Тя няма договорни споразумения, с която и да е от воюващите страни при започването на военните действия. България обявява неутралитет и е решена да запази този неутралитет в съответствие с развитието на международната обстановка.

Франция капитулира. Полша е поделена между Германия и СССР. Още през есента на 1940 г., когато Германия окончателно налага своята хегемония в Румъния и напълно разполага с румънския петрол, българската дипломация съзира възможността да започне широка кампания в столиците на всички велики сили за възвръщане на Южна Добруджа. През юни 1940 г. Съветският съюз заема Бесарабия, а Унгария се готви да си възвърне Трансилвания. При създалата се ситуация на разместване и ревизии на граници всички столици на тогавашните велики сили заемат позиция, която принуждава Румъния да започне преговори. Те завършват на 7. IХ. 1940 г. с подписването на Крайовската спогодба. България си възвръща Южна Добруджа, където живеят само българи. Решен е един жизнен интерес на България.

До края на 1940 г. отношенията на България с великите сили — воюващи и неутрални — са неопределени. Никъде не е казано „а“, за да следва „б“. България следва своята политика на неутралитет. Тя поддържа активни дипломатически връзки и с Германия, и с Англия, и със СССР. До този момент българската външна политика е успяла да се изплъзне от натиска на Хитлер. България остава неангажирана политически и военно.

През есента на 1940 г. възникват първите разногласия между Германия и СССР. СССР вече е включил трите балтийските държави в своите граници. Той поглежда към Румъния и България, като иска от Германия да бъдат осигурени неговите интереси. За тази цел СССР предприема дипломатическа инициатива с посещението на съветския комисар на външните дела Соболев в България на 26. ХI.1940 г. Соболев предлага да се сключи пакт за дружба и взаимна помощ между двете страни, като се установят съветски бази във Варна и Бургас. Това предложение не е прието, тъй като по същество е стъпка към окупация. Съветският съюз е тръгнал на Юг, към Проливите. Това обаче е против жизнените интереси.

От своя страна Германия на свой ред насочва вниманието си към Унгария, Румъния, България и Югославия. На 27. IХ.1940 г. е подписан Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония. На 16. Х. 1940 г. Хитлер отправя предложение до България да се присъедини към пакта. Унгария и Румъния вече са се присъединили. България и Югославия имат съгласувана тактика на лавиране и отлагане.

През това време България предприема една дипломатическа предпазна мярка. Започват преговори с Турция, чрез които е трябвало да се разузнае доколко Англия е готова да изпълни своите закани и как ще реагира Турция при евентуална германска акция срещу Гърция през територията на България. Преговорите с Турция завършват успешно. На 17.II.1941 г. е подписана Анкарската декларация, според която Турция фактически се отказва от намерението си да се съпротивлява срещу германската агресия на Балканите.

На 1 март 1941 г България, водена от своя жизнен интерес — да се предпази страната от окупацията на нацистките войски, пренебрегва критичния интерес — неутралитета, и се присъединява. Войските на Хитлер са на левия бряг на Дунава, готови на следващия ден да навлязат в страната. В протокола за присъединяването на България е записано, че български войски няма да участват във военните операции на Германия, което е съответно на жизнения интерес.

При вече създалата се ситуация какво успява и не успява българското държавно ръководство, оглавявано от цар Борис III?

В общи линии то успява да осигури жизнените интереси на българския народ и държава, като се жертват критични интереси:

— отклонение от политиката на формален неутралитет и

— обявяване на символична война на Англия и САЩ.

Заедно с това:

— България спасява своите евреи от лагерите на смъртта на Хитлер. Друг жизнен интерес на един народ, който уважава своето национално достойнство.

— България не се окървави с война срещу балканските народи, срещу СССР и срещу съюзниците от антихитлеристката коалиция.

— България беше спасена от военен разгром и човешки жертви. Лавирайки между великите сили, българската дипломация успя да отклони войната от територията на страната и да гарантира положението й на невоюваща. Практически България остана настрани от войната. По време на Втората световна война България воюва реално чак в завършващия етап, и то срещу армията на Хитлер.

— Политиката на лавиране и нагаждане към реалната международна обстановка успява да спаси лидерите на българската демокрация и да избави страната от войските на Хитлер без чужда помощ. На 2. IХ. 1944 г. правителството начело с К. Муравиев, Д. Гичев, Н. Мушанов, Ат. Буров и др. поема управлението на страната по напълно законен път. То възстановява Търновската конституция в нейната цялост, дава пълна амнистия на политическите затворници и обявява война на Германия.

Такава е гледната точка на защитниците на водената до 9 септември 1944 година политика. От нея следва и последното твърдение:

„На 9. IХ. 1944 г. се извърши военен преврат именно срещу едно демократично правителство и се похаби всичко положително, което България беше успяла да постигне по време на Втората световна война, за да се закопае Родината 45 години наред в политическата, икономическата, моралната и духовната разруха на болшевишкия тоталитаризъм.“^[101]

Дали този тип разсъждения ни дават възможност да си обясним какво е станало на 9 септември 1944 година?

Предполагам, че по-сетнешното ми изложение ще даде отговор на този въпрос, но сега само ще вметна, че предложеният начин на анализ от гледна точка на жизнени, критични и периферни интереси, е в състояние да оправдае почти всяка политика на българската държава. Политиката на Тодор Живков към Съветския съюз не беше по-различна от политиката на Борис ІІІ към Третия райх. Той през цялото време е имал пред себе си примера на окупираните ГДР, Полша, Чехословакия и Унгария. Знаел е, че всяка демонстрация на независимост (защита на критичен интерес) ще доведе до окупация (накърняване на жизнен интерес) и пр. и пр. Всяка стъпка на Живков, Червенков, Димитров, включително масовите акции — разгром на опозицията, национализация, коопериране на земята, Възродителен процес и пр., се побира в такава оправдателна схема. Пред нас застава безгрешна тоталитарна власт, чието дело е съсипано от демокрацията след 10 ноември 1989 г…

Гледна точка (жизнени, критични и периферни интереси), чрез която може да бъде оправдана всяка политика, не обяснява нищо.

Но нека започнем по ред, като маркираме контекста на събитията.

С преврата от 19 май 1934 година са забранени партиите.

От 1 март 1941 година България влиза в Оста — Рим, Берлин, Токио. Тя става съюзник на Хитлеристка Германия и обявява война на великите демокрации — Англия и САЩ.

През 1943–44 година София, Дупница, Враца, Скопие са бомбардирани от англо-американската авиация.

Като съюзник на Хитлеристка Германия България окупира части от Гърция и Сърбия, където българските окупатори извършват поредица от военни престъпления, които ще дадат реални основания на антибългарската пропаганда на Белград и Атина в периода на Студената война…

Мобилизацията, участието във войната, преминаването на немски, а сетне и на съветски войски, преследването на партизаните и антисемитската вълна — изпълват разказите за живота с нови сюжети, персонажи и реалии. За няколко години се променят представите за индивид, народ, армия, полиция, общество, държава.

На 9 септември 1944 е извършен преврат и е съставено правителство на Отечествения фронт^[102], което е доминирано политически от комунистите. Втората световна война още не е приключила.

Думата преврат може да подведе.

От края на месец август, и особено след като Съветският съюз на 5 септември обявява война на България, а Червената армия е на брега на Дунава, в страната е започнал процес на разпадане на властта. Вярно е, че на 2 септември е съставено демократично правителство, но то не контролира страната и не е приемливо за Великата сила, в чиято сфера на влияние е попаднала страната. Георги Димитров отбелязва в Дневника си на 6 септември: „Изпратих на Сталин и Молотов записка за правителството на Муравиев — Мушанов — Гичев — Буров, смятайки го за негодно да се справи със сегашните задачи, стоящи пред българския народ и затова може да просъществува кратко.“^[103]

Ще вметна, че в тези месеци Георги Димитров е най-влиятелния българин. Той е в обкръжението на Сталин — единият от Тримата големи, които реално управляват Света…

От 5 до 9 септември^[104] стотици села са напуснати от управляващите, намират се в състояние на безвластие или са завладени от слезли партизани и от местни структури на комунистическата партия и Отечествения фронт. Не по-различно е положението в малките градове, където няма гарнизони. При Кална — Църна трава (Югославия) е сформирана Първа софийска партизанска дивизия от над 1000 отлично въоръжени бойци, която на 8 септември преминава границата, с цел да се придвижи към София, за да я атакува. От изток и югоизток към София се устремяват партизаните от бригада Чавдар, Ихтиманския отряд и Шопския отряд. В самата София на 5 и 6 са влезли партизани от Шопския отряд. Освен тях в града има не по-малко 2 000 въоръжени комунисти и ремсисти.

На 7 септември са освободени политическите затворници в Плевен, Силистра, Перник. На 8 във Враца, Сливен, Пловдив, Русе Пазарджик, Търново, Ловеч, Кюстендил, Ямбол и другаде. До 8 септември всички затвори в страната са разбити и политическите са на свобода. Завладени са полицейски участъци. В армията възникват войнишки комитети. Партизани и офе-отряди са започнали арести на дотогавашни управляващи. Мнозина от тях бягат. Няколкото дни — от 5 до 9 септември страната е напусната от мнозина, вероятно десетина хиляди души^[105], принадлежащи към политическия елит на дотогавашната власт. Спорен е въпросът дали правителството освобождава политическите затворници или затворите са просто разбити. От затворите наред с политическите излизат на свобода и криминалните. Те закачват червени ленти на ръкавите си, викат гръмко „ура“ и придават допълнителен импулс на безпорядъка в следващите дни. Още на 12 септември новата власт започва да ги издирва и връща в затвора. Но духът е пуснат от бутилката…

На 8 септември в страната вече организирано и свободно действат — около 8, 000 души довчерашни политически затворници и около 10,000 партизани. Загиналите партизани, членове на бойни саботажни групи са 9 140 души — всеки от тях има семейство, братя, сестри и други близки, които са тръгнали да издирват убийците. Легална е мрежата на ятаците, която е систематично пренебрегвана, когато се мисли за тези месеци. Зад всеки партизанин стоят минимум по две-три семейства. А ятаците са убивани^[106] и къщите им палени. Опожарени от полицията са 2 139 дома. Да предположим, че всяка къща засяга трима души — 6 000 души да мотивирани да търсят наказание за виновниците на своите загуби. Заедно с тях са 64 345 души, които са привличани по подозрение и улики в конспирации за периода от 1 януари 1942 година до 4 септември 1944 година^[107]. От тези 60 хиляди 12 461 са с висящи дела във военнополевите съдилища, които „раздават“ и смъртни наказания. През същия период през концлагерите^[108] са преминали 5740 души. Тези хора също са на свобода. По родните места са се върнали около 15 хиляди интернирани и 10 хиляди мобилизирани във военно — трудови лагери и работни дружини. Евреите — множество от 50 хиляди души, повечето от тях образовани и заможни, без колебание застават зад задалата се нова власт^[109]. Други хиляди, различни групи държавни чиновници и учители, уволнени по член 20 от Закона за защита на държавата — защото „внасят раздвоение в народната душа“^[110], също с нетърпение очакват новата власт. С надежда към задалото се бъдеще се обръщат мнозинството от младежите.

Идеите и лозунгите, водили предишните генерации, са се провалили. Напразни са били жертвите на бащите и дедите в поредицата войни. Комунистическата партия предлага нов път за решаване на проблемите на страната. По нов начин ще бъде постигнат и националният идеал — обединението с Македония. Ще бъде създадена Балканска федерация!

Като имам предвид споменатите по-горе цифри, в началото на септември 1944 година хората, готови за радикални промени, са не по-малко от 150 хиляди души, а с членовете на семействата им, роднините, приятелите и прочие — стават внушително множество. В неговия център е организираното ядро на комунистите^[111], които са вплетени в мрежата на всекидневието на редовите хора и са готови да поемат политическия риск на революцията. Те са мотивирани, безкрайно заблудени за „светлия комунизъм“, с усещане за победа. Повечето са млади и здрави. Те са въоръжени и организирани, подкрепят ги Великите сили, а на Дунава е вече съветската армия. В следващите години те са „гръбнакът на Отечественофронтовска България“, както тогава са ги наричали.

Ако властта не е била паднала на 9 септември, да си е отишла на 10. Тя е била отдавна мъртва. От 1942 година сред левицата царят е наричан Борис ІІІ Последни и усилено се говори за бъдещия Народен съд. От средата на 1943 година никой не се съмнява как ще завърши войната за България. От една година всички очакват голямото срутване и то не може да бъде овладяно от правителството на Муравиев…

Правителството няма контрол върху ставащото в страната. Провежда се масово щурмуване на властовите институции в цялата страна на 7, 8, 9, 10 септември. Завземат се общини, полицейски участъци, военни поделения, гари, пощи… През следващата година членовете на Съюза на борците против фашизма ще бъдат делени на четири групи: партизани, политзатворници, ятаци, участници във въстанието на 9 септември. Тази група, наречена с отделно име и приета сред „борците против фашизма“ подсказва за какво става дума при вземането на властта. Във всички спомени и документи се отбелязва скокообразното нарастване на броя на партизаните в последните дни преди девети и дори след тази дата.

Ако не съм бил участник в събития свързани с драматични политически промени (1989), щях с презрение да се произнасям към августовско — септемврийсите партизани от 1944 г. Но пак ще го кажа: това са дни, в които нищо не се знае. Войната продължава. Прохитлеристките сили открито говорят за „тайното оръжие“. Всички са свидетели на дисциплината, организацията и коректността на немската войска на наша територия. Германия е била и остава да е образец в българското съзнание. „Тайното оръжие“ за населението не е пропаганда. Така че влизането в партизански отряд е свързано със сериозно и рисково от товашна гледна точка решение. Партизаните дават жертви през целия септември, а мнозинството от новоприсъединилите се заминават директно за фронта…

Дори навлизащите в страната руски войски са изненадани. Не редовите войници, а висшето командване. Показателен е случаят, когато на 16 септември в Добрич при командващия маршал Толбухин отиват Иван Винаров — член на ЦК, ръководител на „Военния отдел“ (тогава съветски полковник от тайните служби) и Димитър Ганев — член на Политбюро. Те трябва да установят пряка връзка на ЦК на БРП(к) със съветското командване в България. От разказа на Винаров за срещата става ясно, че маршала, макар и доста информиран е и достатъчно изненадан от протичащото в страната^[112].

Ето защо превратът на Кимон Георгиев не може да бъде квалифициран като случайно събитие. Той отговаря на очакванията и нагласите сред населението, има подкрепата на Съюзниците и освен това е част от вече започнал общ процес на радикална смяна на властта.

Водачите и политическите партии, които са управлявали до 9 септември, са изцяло компрометирани. Цар Борис Трети, несъмнения водач на страната, е починал една година преди това. Неговият наследник цар Симеон Втори е дете. Останалите лидери, след като на 5 септември СССР обявява война на България, са автоматично вкупом причислени към прохитлеристките политически сили.

София е бомбардирана и в руини, в преследването на политическите противници властите са вършели отвратителни неща. Те са довели страната до втора катастрофа в световна война.

Недоволството е повсеместно. Властовите връзки са се разпаднали. „Бойният дух на полицията и на офицерския кадър беше паднал до нулата“^[113] — пише един съвременник, но същото важи и за всички цивилни и стопански структури. „Бойният дух“ е израз за означаване на възможност и готовност за действие под команда, т.е. жизненост на йерархията, активната властова връзка.

Месеци преди Девети септември хилядите политически активисти на управляващите са загубили влияние, притиснати са от отрицанието и са натикани в капана на многогодишни междуличностни съперничества и вражди. В хаоса около Девети едни заминават за Германия^[114], втори търсят пътища към другите западни страни, трети посягат на живота си, четвърти търсят начини да се укрият при близки, в гората, дори като доброволци на фронта, пети решават да чакат. Всички те посвоему са бегълци. Бягат от общество, в което ролите им на политически дейци са напълно и необратимо провалени. Времето на тяхното управление ще бъде „позорното и проклето минало“.

Отначало те бягат в екзистенциален смисъл — напускат, отблъскват се, самоизолират се от протичащите процеси. Разбират, че политическото им време е свършило. Ставащото им е чуждо и застрашаващо. Настъпва критичния момент, когато се разделят мотивът да принадлежиш и мотивът да те има. Точката на политическата трагедия: разделянето на аз съм аз и ние сме ние.

Най-активните от тях оглавяват прохитлеристкия национализъм. Той не бива да бъде подценяван. Защо политическия елит остава пасивен след Сталинград, когато вече се провижда изхода от войната?

Защото ги е страх! Борис Трети се страхува, страх тресе политическия и стопански елит. Ако се извърши рязък завой в отношенията с Германия, твърде е възможно прохитлериските елементи в обществото и армията да извършат преврат. Такъв преврат би бил пагубен, защото демократичните сили не биха могли да му се противопоставят силово и превратаджиите ще хвърлят страната в реалната война, която до този момент е заобикаляла границите. През територията ще премине фронтовата линия! От това се страхуват.

Александър Цанков напуска с хитлеристите и на 27 септември 1944 чете по радио Данау програмната реч на Българското национално правителство. Така той застава начело на прохитлеристките елементи останали вътре в страната. В просторната си реч Цанков ясно заявява — германската победа е сигурна! Войната далеч не е приключила. Германия ще победи. Той призовава българите да съдействат за победата и да вярват, че „краят на болшевизма е сигурен“^[115].

„Комунизмът и капитализмът си отиват — казва Цанков — Те ще си отидат, защото ще се изгради под ръководството на Германия, с общите усилия на всички европейски народи, нова обществена система. Тази система ще бъде социалистическа.“^[116]

Цанков предупреждава „господа комунистите“. И им припомня, че добре го познават от 9 юни 1923, септември 1923, април 1925 и от „парламента!“. „Престанете — казва той като има предвид „притесненията“ създавани на прохитлеристките елементи след Девети септември — защото вашия край е близък и нищо няма да ви спаси. Вие няма да можете да избегнете участта си! Ние ще ви следим, ние ще ви преследваме и унищожим!“^[117]

Неговата реч завършва така:

„Призовавам ви граждани и гражданки от всички краища на България, в които тупти българско сърце и се чувствувате българи националисти, призовавам ви към борба, призовавам ви да се наредите под нашето знаме, под знамето на националното правителство. Победата ще бъде наша, нея ще извоюва храбрата германска армия.“^[118]

Това е Александър Цанков! Гръмко име в българския обществен и политически живот. Него всички го знаят. От едни е наричан „кръволок“ (комунисти и земеделци), от други „водач“, „фюрер“. Радио Данау, по което звучи тази реч, в тези дни не се заглушава. Стига навсякъде в страната. И не само.

В предаването на радио Лондон от 27 септември 1944 г. Александър Марков, коментатор от Америка, съобщава, че всички български дипломати са напуснали САЩ и са се върнали и остановили в контролираната от Хитлер — Европа, за разлика от румънските и унгарските, които са подали оставки пред американските власти и са изразили своя протест против свойте прохитлеристки правителства. Българските дипломати са щели да чакат победата на Хитлер. Това предизвиква „гласове против България“ в американската преса.

Има и преки и косвени документи^[119], че българи се бият редом с германците до последния ден на войната^[120]. Колко са? Не зная, но мисля, че са няколко хиляди. Други хиляди работят в Гелмания доброволно във фабрики и заводи, за да осигуряват Вермахта.

При смяната на властта на 9 септември и новите заповеди по армията, окупационният корпус в Югославия е разпилян, без да влиза в реална битка с отстъпващата немска армия. Командния състав и войниците му бягат в двете посоки на фронта.

Темата няма публичност. Тя е заровена в спомените на малцина оцелели и вероятно в чужди архиви. Сетнешни съюзнически задължения са изключвали документите за такива факти да бъдат запазвани в наши архиви.

Българите са добри съюзници!

За прислужници и келнери, не стават. За съюзници ги бива.

Като прескачам десетилетията искам да припомня, че след 1989 година, Съветския съюз и българо-съветската дружба, първо умряха в Москва, а после — тук, у нас, в България. Казвам го, без да съм сигурен дали са мъртви^[121].

Но тогава, през есента на 1944 година настъпва нещо много важно: радикално се променя политическата ситуация, вижда се перспективата на различен социален ред и обществото попада в състояние на хаос.

— Националната цел: Санстефанска България е отхвърлена.

— Рухнала е съществуващата йерархия.

— Монархията де факто е премахната.

— Вчерашните лидери и техните активни последователи са станали врагове на нацията.

— Доброто е станало зло. Злото — добро.

— Съюзникът в две световни войни, цивилизационния пример — Германия е станала враг.

— Причината за войни и хиляди жертви — свободата на Македония и свобода на братята — македонци, се оказва фиктивна. Македонците са обявени за не-българи.

Настъпва криза в националната идентичност. В тази посока действа и започналата пропагандна война с „великобългарския шовинизъм“. Атакувани са знаците на националната идентичност:

Да се върнем към темата — войната не е приключила и Цанков на 26 септември 1944 призовава за съдействие на германската победа. Той се заканва на комунистите да ги изтреби.

В онези месеци в България неговия глас се чува. Повтарям, радио Данау, поради неосигурена техника, не се заглушава. Значи Цанков обещава на комунистите да ги избие.

До края на войната действат нелегално десетки прохитлеритски групи, които разпространяват позиви, вършат саботажи, убиват комунисти и длъжностни лица от новата власт.

На 13 декември 1944 г. Георги Димитров пише забележително писмо до ЦК на компартията, в което се казва: "Ние далеч не сме така силни, за да можем да бъдем единственият решаващ фактор в страната и да диктуваме нашата воля на съюзниците ни (от Отечествения фронт — бел.моя, П. С.). Ние не трябва да забравяме, че ако нашите противници отстъпват(прохитлеристките сили — бел.моя П. С.), то голямата роля за това трябва да се отнесе за сметка на присъствието на Червената армия в страната. Иначе ние бихме имали вече гражданска война.“^[122]

Дали правилно определям, че с израза „нашите противници“ Георги Димитров визира прохитлеристките сили в страната?

Той знае, че в БЗНС, колкото и да е нестроен като структура, „англофилите“, както тогава са наричали симпатизиращите на Запада имат решаващо влияние; той знае, че „Звено“ са прозападни; знае, че в БСДП рязко преобладават привържениците на западните социалдемократи. В ОФ симпатизиращите на болшевизма са малцинство. Георги Димитров отлично знае, че ОФ, както за комунистите, така и за „съюзниците им“, е „брак по неволя“^[123].

За Георги Димитров, както и за Сталин, в този момент (септември 1944 — септември 1945) централната задача е приключването на войната. За другото се създават само предпоставки. Димитров е голям политик. Вероятно е един от най-значимите в българската история.

Георги Димитров се страхува, както се е страхувал и Борис Трети, от прохитлеристките настроения в България. Проблемът не е в Хитлер и нацизма, въпреки че в Легиона има и такива групи. Проблемът е, че — участието във войната на страната Хитлер е предложило решения на реални национални въпроси стоящи пред държавата от Освобождението, решения, който за съжаление сродяват патриотизма и прохитлеризма. За това в следващите години ще се води „борба с великобългарския шовинизъм“, въпреки че този „шовинизъм“ иска реални и справедливи неща — да се върнат Западните покрайнини, които са „подарени на Сърбия“ по „стратегически причини“ от безумния Ньойския договор.

Тито е готов да върне Западните покрайнини. Да се спре сърбизацията на Македония — на думи Тито е съгласен и с това, като провъзгласява македонците за отделна от сърби и… българи нация.

Срещу обещанието да върне Западните покрайнини Тито получава съгласието на Георги Димитров за своята „македонистка“ теза, от своя страна Димитров вероятно е смятал отстъпката си за „тактически ход“. Той самият е македонец, има неподлежащо на съмнение българско самосъзнание и май е преценявал, че в замисляната Балканска федерация — българите ще имат две републики: България и Македония, което би дало решително предимство на българите сред южните славяни.

„Българския въпрос“ представлява — орязаните граници след Балканските и Първата световна война според интересите на Сърбия и Гърция. Той е съзнаван в Европа и анализаторите в Райха се надяват, че една от причините за конфликт между съюзниците може да стане точно той — „българския въпрос“. Димитров е сигурен, че е намерил решението.

Защо в Райха мислят така? Югославия е изкуствено творение насочено с граници и претенции срещу съседите си — Унгария, Албания, България. В Райха се надяват, че българите няма да отстъпят от интересите си — това между другото се опитва да направи Муравиев.

Благодарение на сръбския национализъм така блестящо персонализиран от хърватина Тито, балканския франкенщайн по време на войната се е превърнал в кървав враг на Германия. Радио „Свободна Югославия“ от октомври 1944 г. (тонът през цялото време е един и същ!): „Нищо не може да попречи на синовете на нашия народ [припомням, че Словения и Хърватска в този момент са независими държави, а в Македония няма съпротива срещу „българския окупатор“ — бел.моя П. С.] да отмъстят на германска територия… [следва изброяване на всички германски големи градове — бел.моя П. С.] за жертвите в… [следва изброяване на главните югославски градове преди войната — бел.моя П. С.], където германците убиваха и бесеха. „Око за око, зъб за зъб“ — казва Светото писание.“^[124]

Титовци така и действат срещу германците — мирни граждани и съпротивляващи се военни — „око за око, зъб за зъб“.

В Европа, през 1944 г., както и в Германия, се разбира, че България има справедлива кауза в тази война^[125]. А българските „националисти“ и патриоти съзнават, че Великите сили знаят, че каузата им е справедлива.

Георги Димитров допуска историческа грешка подведен от ситуацията: Тито е от най-прочутите герой на войната (неговият имидж е лъскан от англичаните, за да го противопоставят на Сталин); в Югославия сръбските националисти, тръгват да защитават своята кауза свързана с договора от Ньой и воюват с Хитлер. По подобен начин постъпиха те и през деветдесетте години на ХХ век, за да опазят своя Франкенщайн.

През Втората световна война поведението им е във велика изгода на Съюзените народи — пренебрегват се престъпления и необосновани претенции, но вече през 90-те години на ХХ век поведението им ще бъде решително осъдено. Югославия изчезва от политическата карта, което съвсем не означава, че създадените за 80 години (срокът на живот на Югославия) мрежа от персонални, стопански и културни връзки може да бъде пренебрегната.

Да не забравим историческия момент през 1944 г.: води се безмилостна война в Европа.

Привържениците на Александър Цанков, до края на войната, пръскат позиви с хитлеристки и нацистки символи и призиви; убиват комунисти (по-надолу ще стане дума за конкретните случаи); саботират фронта, а когато разбират, че са загубили войната и Хитлер е нямал „тайното оръжие“, се преориентират — „по-добре англичаните, отколкото — болшевиките“. Да, но е вече късно.

Чърчил казва в края на септември 1944 г. в парламента: „българите трябва да изкупят миналите си грешки по напълно определен начин“^[126]Това кънти в страната. „Определения начин“ за него значи — България е част от нашата сделка със Сталин. Ще запазим Гърция, България не ни интересува.

Многократно го повтарям — има радио, няма телевизия, няма интернет, няма мобилни телефони. Казаното по радиото е като спуснато от Небето. Особено по радио Лондон. Не подлежи на коментар и опониране. То е като прогноза за времето. Слушаш и е по-добре да се съобразиш…

Онези от „бившите“, които някак си оцеляват, без да се намесват в създалата се суматоха след 9 септември, по принуда стават бегълци. Те са преследвани. Залавят ги „отрядите на революцията“ или мародери — малтретират ги, вземат откупи, убиват ги. Много са арестувани. На 16 ноември Антон Югов докладва на Политбюро, че до този момент са арестувани 28 630 души. Като имаме предвид тогавашните комуникации и общия безпорядък, такава цифра, ако е точна, се отнася за края на октомври — началото на ноември. Десет хиляди от арестуваните са изправени пред Народния съд. Арестите, убийствата и заплахата с политически съд цялостно неутрализират властващата до този момент общност. Всеки от тях има основна цел — лично да оцелее. Те, бившите политически активисти, нямат физическа възможност да предлагат и представляват реална алтернатива тук в страната.

Дори онези от тях, които имат морално — психичен и социален потенциал за присъствие и отстояване на позиция, нямат никакво влияние. Това са членовете на последните правителства и техни привърженици. Те също са били против прохитлеристката ориентация на страната, но допускат непростима грешка: в опитите си да сключат примирие със съюзниците не отстъпват от позицията — Македония да си остане българска, да запазим Западните покрайнини, да имаме излаз на Бяло море. Това е националният идеал, наченат с договора от Сан Стефано на 3 март 1878 година.

Защо това е грешка ще стане ясно малко по-долу.

Фактът, че Съветския съюз на 5 септември обявява война на България, т.е. обявил е война на тези политици, които са управлявали до този момент, включително и поелите национална отговорност на 2 септември, означава само едно — антихитлеристката коалиция ги изхвърля от политическата сцена.

Смисълът на 9 септември е в това — с военни и политически средства датата е наложена като terminus a quem (дата, до която) и като terminus a quo (дата, от която), дата, до която България е била прохитлеристка, и ден, от който става антихитлеристка. Точката на бифуркацията.

Споровете дали е имало въстание, революция, преврат или нахлуване на чужда армия, изместват въпроса, защото нямат значение мащабите на бойните операции, гражданските вълнения и дори структурните и кадрови промени във властта. Значение има кой момент е мислен като краен за предишното капиталистическо общество и като начален на започналия процес в изграждането на тоталитарния комунизъм. По този въпрос спор няма — това е 9 септември.

Споровете са какво точно е станало тогава. Дори съвременниците спорят.

Няма съгласие и в редиците на Отечествения фронт, че това е народно антифашистко въстание, организирано и ръководено от компартията. В документите на ОФ се пише за „военен преврат“. Отговорни дейци на компартията го наричат „преврат“. Според Г. М. Димитров 9 септември е заслуга преди всичко на българските селяни с подкрепата на някои части от армията. Той изобщо не споменава Червената армия. Звенарите също имат претенцията да имат най-голяма заслуга за станалото.

Сталин обръща внимание на Георги Димитров, че в България няма въстание, „а просто Червената армия завзема властта и я дава на ОФ — комунисти“^[127].

Споровете и противоречията са в това какво е станало на 9 септември, но няма спор, че Девети септември е датата. Това е точката на бифуркацията.

Дошъл е часът на левицата. Както след Първата световна война, без помощта на чужди щикове, БЗНС, воден от Стамболийски завзема цялата власт, така и след Втората световна, дори и да не е била Червената армия, властта е щяла да отиде в ръцете на комунистите, левите земеделци и социалдемократите. След провала на десницата, това са политическите партии с влияние в страната. Други няма. Сталин има интерес да твърди, че е подарил властта на БКП, но след преживения, добре документирания и анализиран исторически опит, натрупан при рухването на комунизма, и последвалите мирни смени на правителства, знаем какво представлява инфлацията на властта и как правото да се властва само външно може да наподобява печалбата от тотото.

Просто е невярно твърдението, че комунистите са били незначителна сила. Напротив — те са основната политическа сила, за което ще стане дума по-нататък.

Като резюмирам казаното, отбелязвам:

— В края на август — началото на септември 1944 година е започнал пълен разпад на властта и завладяване на общинските и държавни структури от привърженици на ОФ. Процесът е необратимо задвижен от обявената от Съветския съюз война на България. Въпрос на стечение на множество обстоятелства е, че точно на 9 септември, а не примерно на 28,31, 7,8,10, 12 или хикс август, септември или октомври е извършен преврат с участието на комунистите. При създалата се ситуация на фронтовете и след договореностите между съюзниците, те неминуемо са щели да дойдат на власт.

— Със сила и политика датата 9 септември е наложена като terminus a quem (дата, до която) и като terminus a quo (дата, от която). Налагането й като термин е резултат на последвалия политически процес, а не следствие от случилото се на тази дата. Но процесът трябва да бъде съзнаван. Датата става термин, защото се мисли като термин — крайна граница и начало. Терминът е мит, който окончателно приключва предходното и го изхвърля от историята. Предхождащото термина не подлежи на реставрация, а опитите за такава завършват с фиаско. Терминът е свързан с програма (писана или подразбираща се), която определя последвалия процес. Програмата на 9 септември е изграждането на България по модела на съветското общество и държава, върху който се спрях в първата глава.

Трети март е термин, въпреки че на тази дата няма окончателен мир: „Негово величество руският император и Негово величество императорът на Отоманите — се казва в първия абзац на подписания мирен договор, — въодушевени от желанието да дадат и осигурят на своите страни и на своите народи ползите на мира, както и да предпазят всяко ново усложнение, което може да ги заплаши, назначиха за свои пълномощници със задача да уговорят, сключат и подпишат прелиминариите на мира.“

Подписано е значи „предварително споразумение между воюващите страни, с което се определят главните условия на окончателния мирен договор^[128]. Тепърва предстоят сериозните разговори и, както показва развитието на събитията, окончателното приключване на войната е при други условия.

Трети март е термин не по отношение на войната и мира, а по отношение на българското общество и държава. Българите спират да бъдат само население на Османската империя — те са признати за народ със своя държава и нейните граници са определени. Сложен е край на няколковековно анонимно присъствие на народа в историята, поставя се началото на третата българска държава. В член 7 е определно как ще се избере българският княз, как ще се определи вътрешното устройство („Едно събрание на първенците (нотабилите) на България, свикано във Филипопол (Пловдив) или Търново“ ще избере органически правилник), предписано е, че ще бъдат равно зачитани правата и интересите на българи, турци, гърци, власи (куцовласи) и други, определен е двугодишен срок на руско попечителство… Това е програмата, с която идва 3 март: граници, общо събрание, равни права. Тук се съдържа националния идеал. До 9 септември тази програма с различни перипетии и пет войни е плътно следвана.

Девети септември слага край на програмата на 3 март и предлага своя: съветизация на България.

Като отивам в друго време, ще посоча, че Тодор Живков превърна в термин за развитието на българския тоталитаризъм априлския пленум на ЦК на БКП, проведен през 1956 година. Имаше неща, които са до априлския пленум, и други, които са след априлския пленум. Изразът след априлския пленум имаше смисъл на квалификация — с него се определяше доброто…

При рухването на комунизма и началото на демократичните промени споровете за датата 10 ноември са свързани със смесването на въпроса „какво е станало тогава?“ с въпроса „слага ли се началото на ускорен процес на демократични промени?“

На 10 ноември нищо особено не се случва. Под натиск и с подкрепа на Съветския съюз е извършен апаратен преврат в БКП. Петър Младенов сменя Тодор Живков. Всичко останало е на мястото си. Както през 1944 година, в страната и в цяла Източна Европа обаче върви процес на разпад на властта и фактът, че точно на 10 ноември става тази смяна, е въпрос на стечение на обстоятелства. Терминът 10 ноември имаше съвършено ясна програма: единение с Европа, демокрация и пазар. Три неща, които не се оспорваха от никого, макар че почти никой не наричаше това либерален капитализъм. Това е друга програма. Слага се категоричен, недвусмислен край на съветския модел и опитите той да бъде поддържан.

Смяната по върха на 10 ноември отключи процеса на драматичните промени довели до цялостно разрушаване на тоталитарния комунизъм в България и установяване на либерален капитализъм. Тази програма трайно се изпълнява в България. Поради това датата 10 ноември 1989 година е термин, иначе датата е малко различима, на нея не става нищо особено.

Затова, когато казвам, че предхождащото термина не подлежи на реставрация, а опитите за такава завършват с фиаско, имам предвид действието на различни програми на обществото преди и след термина. В този смисълправителството на Муравиев допуска грешка, когато продължава да настоява Македония да си остане българска, да запазим Западните покрайнини, да имаме излаз на Бяло море. Това са елементи от предишната програма, свързана с термина 3 март.

До голяма степен оспорването на 10 ноември като термин е свързано с недостатъчното разбиране на процеса, започнал на тази дата. За значителна част от противниците на тоталитарния комунизъм преходът към либерална демокрация беше мислен като реставрация на българското общество отпреди 9 септември 1944 година, без да се разбира, че програмата на додеветосептемврийското общество е зададена от термина трети март, а програмата на днешното, от термина — десети ноември. Те изпадат в позицията на додевосептемрийското антихитлеристко правителство, което не разбира, че се сменя терминът.

Обществото е хаотична система.

Девети септември, дата, която аз наричам термин, може да бъде мислен като точката на бифуркацията. Бифуркацията (от лат. bifurcus — раздвоен) е основно понятие в Теория на хаоса и теория на катастрофите. С него се означава прехода на системата от състояние на равновесие към хаос. Преходът настъпва чрез много малки последователни изменения.

Системата качествено се променя:

— 19 май 1934 година са забранени партиите.

— От 1 март 1941 година България влиза в Оста.

— Българската армия окупира части от Гърция, Сърбия. Не споменавам Македония, защото мисля, че това не е окупация.

— В страната се разгръща въоръжена съпротива срещу властта.

— Съюзниците от антихитлеристката коалиция поддържат въоръжената съпротива — пускат с парашути оръжие и радиостанции; с подводници и самолети се прехвърлят хора — за връзка със съюзниците.

— През 1943–44 година София, Дупница, Враца, Скопие са бомбардирани от англо-американската авиация.

— През август 1943 умира Царя.

— Борбата с нелегалните добива ожесточен характер — режат се глави, палят се къщи, убиват се деца.

— Демократичните буржоазни партии запазват относителен неутралитет.

10. ОКУПАЦИЯТА НА СЕВЕРНА ГЪРЦИЯ, МАКЕДОНИЯ И ИЗТОЧНА СЪРБИЯ ОТ БЪЛГАРСКИ ВОЙСКИ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

След разгрома на Гърция и Югославия от хитлеристка Германия и фашистка Италия през април 1941 в някои части от тези страни навлизат български войски. Окупацията се извършва по предварително споразумение с Берлин и Рим и е акт на освобождение на изконни български територии в Гърция и Югославия. Успоредно с това в тях е създадена и българска администрация.

Окупационната зона в Гърция обхваща земите между Струма и Марица (заедно с островите Тасос и Самотраки). Присъединяването им към България среща яростна съпротива от гръцките партизани от всякаква ориентация, както и от страна на гръцкото население, в голямата си част преселници от Мала Азия. Жестокости са проявени и от двете страни.

Присъединена към България е и по-голямата част от Вардарска Македония (с изключение на крайните западни райони, които са окупирани от Италия). След големи спорове София успява да изтръгне от Мусолини Охрид и Струга. Огромната част от жителите на Македония приемат присъединяването си към България (такава е представата сред населението) положително и често възторжено. Българската войска се посреща като освободителка от сръбско робство. Има неизброим брой прояви на чист патриотизъм. Съпротивата срещу българската армия е от сръбски партизански части.

Един немски вестник пише: „Селското население в Македония е запазило напълно българския си език и народностното си съзнание. Българите не завариха в Македония след 25 години чуждо управление повече училища от тези, които са съществували и през 1912 г. В тези села са запазени старите български народни песни за царе, герои, хайдути и борците за свобода. Запазил се е в селата и прастарият български език с цялата си свежест. Това здраво национално съзнание се разгаря днес при осъществяването на единството на българския народ и с дълбока любов към българската земя.“^[129]

Независимо от това има случаи на злоупотреби от страна на корумпирани български чиновници, както и безобразия, характерни за всяко присъствие на военни формирования.

Германия съвсем не е „подарила“ тези земи на България. На всички документи от онова време те са отбелязвани като временно управлявани от България. Това се споменава и в Обвинителния акт на Народния съд. Там се цитира един от подсъдимите: „немците не скриваха, че считат Македония и Тракия за германски области, управлявани временно от българска администрация и като такива ги отбелязваха на своите карти.“

Оправданието на официална България, че не е спасила евреите от окупираните територии, е свързано с този факт.

Третата окупационна зона обхваща днешните Западни български покрайнини в Източна Сърбия и някои съседни райони, в които също живеят българи (Пирот и Враня). В тях е изградена българска администрация и има български военни части.

Официална София, а и целият народ, третира това положение като окончателно обединение на етническите български територии. Цар Борис е наречен Обединител. Постигнат е националният идеал — цел и смисъл на българската политика от Освобождението. За тъй наречените Нови земи се предназначават 42 процента от бюджета на Царство България. Навсякъде се изграждат училища. През този период например в Скопие са уредени университет и радио, на различни места се строят пътища, жп. линии и др.

Променено е стратегическото положение на България. Един германски вестник пише:

„Годината 1942 беше първата година на обединена Велика България. Тихата и неотклонна вярност беше възнаградена от силите на Оста, след като лекомислената политика на Гърция и Югославия предизвика и за двете държави една колкото кратка, толкова и съдбоносна за тях война…

Уголемена България, която заема територията между Дунава и Черно и Бяло море и лежи на най-важните съединителни линии към Югоизток и Юга, със своите 153 000 кв. км територия и 8,7 милиона жители, получи с увеличението си и по-големи отговорности.

Заздравяването на вътрешното положение беше нейна първа голяма задача. Четирите области, които България спечели, се намираха под различни управления и разни влияния. Приспособяването на администрацията, правосъдието и др. по български образец не са маловажна задача… Друга важна задача е уреждането на взаимоотношенията със съседите. В днешните си граници България представлява център на Балканската област и достига с Беломорския си бряг до средиземноморския боен театър, с черноморския си бряг влиза в областта на съветските нападения, а със своята сухоземна граница стои в тясна връзка с турското малоазиатско пространство и с дунавските земи…“^[130]

По същото време швейцарски вестник констатира: „Днес България, със своята силна и почти цялостно мобилизирана и пощадена от войната армия, е станала, благодарение и на териториалните си придобивки, една могъща и добре защитена държава… По този начин България доби, от чисто военна гледна точка, едно значение, което не трябва да се подценява от никого.“^[131]

Тези оценки са много, много прибързани. Войната далеч не е приключила и те подсказват само за наказанието, което България ще заслужи при евентуалната загуба.

След войната българските войски и администрация се изтеглят. Представителите на местното население, които са сътрудничели на българските власти, са подложени на жестоки репресии. Длъжностните лица, за които се твърди, че са извършвали престъпления, са обявени за военнопрестъпници, някои от тях са предадени по силата на международни договори на Гърция и Югославия. Всъщност на съд е изправен българският национален идеал — политическата идея, в която са възпитавани всички следосовобожденски поколения.

В българското общество зейва празнина — коя ще да е новата национална обединителна идея.

11. БОМБАРДИРАНЕТО НА СОФИЯ

На 13 декември 1941 г. българското Народно събрание в изпълнение на съюзническите задължения към Оста обявява война на Великобритания и САЩ^[132]. Така България се оказва във война със Съединените щати, Англия, Югославия и Гърция.

Никой в България няма намерение реално да воюва с двете Велики сили, но по този начин българските управници демонстрират своята лоялност.

През 1943 г. обаче тази „символична война“ се превръща в кошмар за София. Авиацията на САЩ и Англия, която ползва летищата в Южна Италия, започва въздушни удари върху германските съюзници.

Първото въздушно нападение над София е извършено на 14 ноември 1943 г. от 91 бомбардировача B-25 „Митчел“^[133]. Те хвърлят бомби с общо тегло 141 т. Напълно разрушени са 47 сгради, а 129 стават необитаеми. Убити са 59 души, ранените, които са потърсили болнична помощ, са 128.

При нападението първите самолети обстрелват с картечници хората, бягащи по улиците. Изкопаните по градинките скривалища са неизползваеми, защото са пълни с вода. След десет дни — на 24 ноември, нападението е повторено, на 10 декември има ново, на 20 декември още едно. София започва да разбира какво значи да обявиш война на САЩ и Великобритания.

Съюзническите самолети всеки ден изсипват позиви над София и по-големите селища. Войницете се подканят да не защитават Македония — след войната тя намало да остане в пределите на България, софиянците са заплашвани, че дотогавашните бомбардировки са детска игра, ако правителството не промени своята политика. Има преки призиви за саботажи. Категорично се заявява, че саботажите са патриотична дейност и те ще подобрят положението на България след войната.

Напрежението в страната неимоверно нараства.

На 10 януари 1944 г. в слънчево и студено време по обяд, минути след 12:30 ч. около 200 американски бомбардировача В-17 и В-24, придружени от 100 изтребителя Р-38 „Лайтнинг“, нанасят удар по София. Късно вечерта в 22 часа 80 британски бомбардировача „Лелингтон“ повтарят удара и хвърлят нови 1000 бомби предимно в източните квартали. Убити са 750 души, регистрираните ранени са близо 1000. Напълно са разрушени 3304 сгради, частично — 427. Съобщителната и водоснабдителна мрежа са прекъснати, запалени са Народният театър, сградата на БАН и съседните здания….

На 24 януари е предприето ново нападение над София, но тъй като Софийското поле е потънало в мъгла, самолетите не могат да се ориентират и се пръскат — една група бомбардира Скопие (като български град), друга група — Враца.

На 15 срещу 16 март 1944 английски самолети хвърлят около 4000 запалителни магнезиеви бомби, предизвикали над 70 пожара. През нощта следва втори удар по цели в района на централна жп гара и в района на кв. „Лозенец“. Разрушени са 45 и засегнати 13 сгради и постройки, като жертвите се изчисляват на 19 убити и 76 ранени.

На 30 март 1944 година е най-масираната бомбардировка. Около 450 бомбардировача „Либерейтър“, „Флайнг фортрес“, „Митчел“ и „Халифакс“ затъмват небето над София. Те са придружавани от 150 изтребителя „Лайтнинг“. Пуснати са 3000 разрушителни бомби и голям брой запалителни, сринати са 3575 сгради. Загиват 139 души, пламват над 2000 пожара. Дълго догарят зданията на Народния театър, Министерския съвет, Министерството на правосъдието и финансите, Народната библиотека, хотел „България“, Държавната печатница, Светия синод и други.

Порутени са бул. „Дондуков“, ул. „Търговска“ (днес „Пиротска“), ул. „Мария — Луиза“, ул. „Клементина“ (днес бул. „Стамболийски“), ул. „Леге“, площад „Батенберг“… Разрушена е гара София. За онова време гарата е основен структурообразуващ елемент на града.

Общо по време на операция „Point Blank“ (прицел от упор) София е бомбардирана 11 пъти, както и Скопие, Враца, Дупница и още 18 селища. Хвърлени са 45265 разрушителни и запалителни бомби. Част тях са със закъснител, за да избухнат по-късно, когато хората са се прибрали от скривалищата. Използвани са и бомби във вид на играчки и писалки.

Загиват над 2477 души, 99% от които са цивилни граждани, жени и деца. Ранените са най-малкото двойно повече. Разрушени са над 12000 сгради. Изсипаният над столицата 4350-тонен бомбен товар срива близо четвърт от сградния й фонд. Материалните щети достигат астрономическата сума 24 милиарда лева.

Политическите битки след 9 септември 1944 година протичат сред декора на бомбардирана София. Стърчат стени, камари от срутени сгради. Това е сцената и тя не бива да бъде пренебрегвана, когато мислим онези дни…

Един от първите проблеми, с които се ангажира новата власт, е разчистването на София. Става дума за политика. Съюзниците трябва да видят, че правителството има способността да води хората в решаването на най-належащите въпроси. Със задачата се заема Градският комитет на БКП.

Той се конструира в началото на ноември^[134] и на четвъртото заседание^[135] първият въпрос е този. На 23 ноември се свиква конференция на ОФ за разчистването, на която са поканени само четирите партии от коалицията: комунисти, земеделци, социалдемократи, звенари. Всички други са изолирани.

На комунистите е препоръчано „всеки да намери лопата, кирка и пр.“ и да участва в акцията. Транспортът се поема от общината, трудови войски, каруцарите в София и Червената армия. Апелира се към „селската околия за участие“. Каруцарите се мобилизират. Призовават се гражданите да излязат.

На 27 ноември и на 3 декември, в два неделни дни, подобно на предходните недели, в центъра на София масово са излезли хиляди хора. Работи се по „Оборище“, „Регентска“, „Мария Луиза“, „Ботев“, „Пирот“, „Дондуков“… В покрайнините също се работи. Навсякъде, където има разрушения. Сноват около 300 камиона и около хиляда каруци^[136], всеки камион има по около 40 товарачи. Взето е решение „всички водачи да бъдат от РП и РМС.“^[137], т.е. от комунистическата партия и нейната младежка организация. Веят се червени знамена. Свирят духови музики. Сред множеството има червеноармейци.

Можем да си представим настъплението на комунистите.

То не е безпроблемно. Вярно е, че дотогавашните управляващи са загубили влияние, но десет години преди това — през трийсетте години, фашисткото Народно социално движение на проф. Александър Цанков е наброявало 330 000 членове. За времето си това е най-голямата организирана сила в страната. Триста хиляди души, лично и съзнателно ангажирани с фашизма! България е дълбоко разделена.

Градският комитет на БКП констатира, че „Центърът все още не е наш, гонят се наши хора.“ Взема се решение да се връчат повиквателни на суингите. Не само суингите, „а и тези, които нищо не работят, а живеят в центъра“. Решават да изкарат на работа арестантите, „фашистките семейства, чиито мъже доведоха страната ни до катастрофа. Нека възстановяват това, което рушиха.“ В Градския комитет на БКП всички се изказват за мобилизация на „фашистите и суингите“. Лозунгът трябва да бъде „Прочистване на центъра“ или „София се разчиства“^[138].

Дори при разчистването на разрушената от бомбите София се налага разделението: ОФ и фашисти.

Разчистването на София продължава цялата 1945. То се използва в предизборния период като форма на агитация.

А декорът на разрушенията стоеше на уличната софийска сцена до началото на петдесетте години.

12. ПАРТИЗАНСКОТО ДВИЖЕНИЕ 1941–1944

Съществува въоръжена съпротива срещу участието на България във войната на страната на Оста и против присъствието на хитлеристки войски в България. Особена активност в организирането на партизанското движение проявява комунистическата партия, но значителна част от партизаните не са нейни членове.

Компартията възприема курс към въоръжена борба два дни след нападението на Германия срещу СССР на 22 юни 1941. Като главни форми и средства се определят партизанските формирования и бойните групи. За тяхното ръководство е създадена Централна военна комисия. Първата партизанска чета е създадена през юли 1941 в Разложко. До края на същата година възникват чети в Баташко и Източното Средногорие, както и партизански групи в Панагюрско, Ловешко, Севлиевско, Габровско, Сливенско, Ямболско и др. Движението се засилва след създаването на Отечествения фронт (1942). През пролетта на 1942 страната е разделена на 12 въстанически оперативни зони, оглавени от Главен щаб. По данни на тогавашните власти през 1943 партизаните извършват 1606 акции.

През зимата на 1943–1944 официална София предприема кампания за унищожаване на партизанските формации, в която са хвърлени полиция, жандармерия и армейски части. Втора такава кампания е проведена и през лятото на 1944 от кабинета на Иван Багрянов.

Българските партизани са споменавани в разговорите между Съюзниците от антихитлеристката коалиция^[139]. Британците организират специална служба за подпомагане на съпротивителното движение на Балканите^[140]. Българските партизани, както и партизаните в другите балкански страни, са получавали английско оръжие.

По време на тоталитаризма силно се преувеличаваше партизанското движение. Твърдеше се, че през 1944 г. броят на партизаните нараства на 30 хил. души, подпомагани от около 200 хил. ятаци. В края на август с.г. в страната има 1 партизанска дивизия, 12 бригади, над 40 отряда, 6 батальона и стотици бойни групи. Партизаните вземат дейно участие в 9-септемврийския преврат. За целия период на тяхната въоръжена борба загиват 9140 партизани и 20070 ятаци^[141].

Много партизани взимат участие в Отечествената война срещу Германия (1944–1945). Тяхното изпращане на фронта е използвано във вътрешнопартийните борби за власт — по вътрешнопартийна линия се поощрява заминаването за фронта на хората, натрупали най-голям актив в предходните години. Това е правено със споделяна в частни разговори цел — фронтът е рисково място, по-добре героите да ги няма в предстоящите мирни години…

В следвоенния период от средите на партизаните излизат много от офицерите в армията и милицията.

13. ОСНОВНАТА ПОЛИТИЧЕСКА СИЛА

Българска комунистическа партия

Основана през 1919 година от фракцията „тесни социалисти“ на БРСДП (Българска работническа социалдемократическа партия). БКП е съучредител на Комунистическия интернационал, като става негова секция. Тогавашното комунистическо разбиране е, че комунистическият проект ще бъде реализиран в целия Свят, в резултат на което ще се изгради световен съюз на съветските републики. Самото име — СССР (Съюз на съветските социалистически републики) отразява това разбиране. Новите републики, като му дойде времето, само ще се прибавят. Ето защо отделните комунистически партии са части на цялото — Интернационала, където КПСС — Комунистическата партия на Съветския съюз (тогава ВКП(б) — Всесъюзна комунистическа партия — болшевики) е водещата сила, а останалите комунистически партии се оказват нейни секции. Неслучайно Георги Димитров като председател на Коминтерна е равнопоставян с членовете на Политбюро на ВКП (б).

През годините тези възгледи претърпяват сериозни промени. По време на Втората световна война Интернационалът е разпуснат. ВКП (б) се отказва както от идеята за световната революция, така и от постановката, че в състава на СССР се включват държавите, в които комунистическите партии идват на власт.

Независимо от това, БКП никога не успя да се превърне в истински национална партия. Като пример може да се посочи факта, че до 1989 година членовете на други комунистически партии се признаваха за членове на БКП по специална инструкция, заобикаляйки процедурите за кандидатстване на българските граждани. През цялото време на съществуването на БКП, а още повече след 9 септември 1944, всички нейни идейни постановки, всички сериозни кадрови решения се вземаха от Москва или се одобряваха там…

Както споменах, в навечерието на 9 септември 1944, т.е. в нелегалност, БКП има около 7 хиляди члена. Дали те са много или малко, можем да преценим, като съпоставим тази цифра с членовете на днешните наши партии.

Това са членове на забранена от десетилетие политическа сила, хора, които реално са рискували живот, здраве, имот. Само за няколко месеца, в началото на 1945 година, когато войната още не е завършила, когато БКП има само четирима представители в правителството, когато комунистическият проект е отложен за неопределено време, а БЗНС и БСДП са силните партии в коалицията ОФ, тя нараства трийсет и пет пъти — вече брои 250 хиляди души.

На 1 януари 1945 година членовете на БКП^[142] в София са 15154 души. След три месеца, на 31 март 1945, те вече са 20702 или около 3–4 на сто от населението на столицата.

Чиновниците — комунисти от 3878 нарастват на 7295. В същото време членовете на БЗНС в София са 2240 души (под 0,5 на сто от населението), социалдемократите — 2100^[143](под 0,5 на сто от населението), а звенарите — 800^[144] (около 0,15 на сто от населението). Останалите партии, освен че са по-малки от Звено, са свързани с предишната власт и са преследвани. Всички те — от крайната левица на анархистите до крайната десница на легионерите, вкупом са наречени „фашисти“ и са в нелегалност. Всеки опит да проведат събрание е разгонван от милицията.

При избор на делегати за конгреса на Отечествения фронт (февруари 1945) Градският комитет на компартията прави самооценка на влиянието на четирите партии^[145] в отделните райони на столицата. На тази база се определя от коя партия колко делегати да бъдат избрани^[146]:

Цифрите са ориентировъчни, но са приети от останалите членове на ОФ (земеделци, социалдемократи и звенари). Осреднената оценка е — влияние „три“ за комунистите, влияние „две“ за земеделците, „едно“ за социалдемократите и „половинка“ за звенарите. По броя на членовете партиите са в отношение — 20 (комунисти), 2 (земеделци и социалдемократи), 1 звенари. Десет пъти повече членове имат комунистите, а влиянието им е само с една трета по-силно от това на земеделци и социалдемократи.

В центъра на София (това са големите райони) комунистите имат изравнено влияние със земеделците, но в предградията явно доминират.

Съпоставката на броя на членовете и влиянието на партиите позволява да твърдим, че като отделни личности членовете на другите партии са по-влиятелни. В техните редове има по-добре представени в обществото хора. Може да се предположи, че това са заварените лидери на всекидневно равнище. Което се подкрепя и от логичното предположение, че през есента и зимата на 1944, както и през цялата 1945 година, все още действат механизмите на всекидневието отпреди 9 септември.

Но ще бъде грешка да се смята, че комунистите доминират само по бройка. Членовете им, категорично свързани с антифашизма, т.е. с победителите във войната, са очакваните бъдещи лидери^[147] във всекидневието. Освен това те се открояват с ясна визия, добра организация и подем. Започнал е процес на преструктуриране на всекидневието.

Самооценката на градския комитет на БКП е еднозначна: „влиянието на нашата партия е грамадно, а в предприятията — изключително“.^[148]

Можем да си представим как са протичали промените, като съставим таблици на основата на известните ни факти^[149] за периода 1 януари 1945–31 март 1945. В София тогава живеят около 550 хиляди души.

На 1 януари 1945 година в града има малко над 300 промишлени предприятия. В 179 или в 60 на сто от тях БКП има свои организации. Това съотношение се запазва и на 31 март.

Броят на първичните партийни организации се променя, както следва:

Има промяна и в относителните дялове:

Броят на членовете на партията се променя, както следва:

Относителните дялове на различните категории също търпят промяна:

Изводите се налагат сами:

— Нараства относителният дял на привлечените към компартията жени, което вероятно е свързано с лозунгите на компартията за равенството на половете.

— Силно нараства влиянието на БКП сред чиновниците и хората със свободни професии. От една страна компартията овладява властовите структури, от друга — към нея се устремяват градящите кариера.

— Върви бурен процес на цялостно овладяване на политическия, синдикален и граждански живот от компартията при подчертана пасивност от останалите партии. Комунистите имат пълна инициатива във всички области на живота и това не се дължи на присъствието на съветски войски. Те са мотивирани и имат ясен проект.

Като се има предвид, че на 17 септември цялата българска армия преминава под командването на Толбухин, то комунистическата партия още през септември, чрез съветското командване, има възможност за въоръжен контрол върху страната.

В първите дни след 9 септември РП (к) започва активна работа в няколко направления. Едно от тях е — обучението на кадрите.

На 25 ноември се открива национален партиен курс, на 1 декември започва вечерен курс за София — град (50 души, два пъти в седмицата, първия път лекция — втория събеседване), на 15 декември — започва двуседмичен курс София-област (25–30 души, програмата на националния курс).

Започва структурирането на ЦК, с което компартията започва изграждането на тоталната власт: на 17 октомври 1944 година е създаден отдел „Масов“, чиито функции са поети на 28 февруари 1946 г. от трите отдела: „Пропаганда и агитация“, „Военен“, „Стопански“. На 20 октомври 1944 г. е създаден отдел „Селскостопански“, който върши „работа със селото“. На 2 октомври 1944 г. е създаден отдел „Стопански“, на 25 октомври — „Военен“… Последен е „Наука и образование“ — чак на 17 октомври 1953 г.

В края на 1946 година — година и половина след Девети, ЦК на БКП има разгърната структура и кадри да управлява страната самостоятелно. Нито една от другите партии не успява да се разгърне по този начин.

Основните сили, например на социалдемократите, не са насочени към организационно изграждане, а към битка за „служба“ — да назначат свой човек на добро място. Подобно е поведението на Звено и на Радикалите, а земеделците затъват в междуособни борби.

Комунистите овладяват МВР и Държавна сигурност като цялостно използват запазената структура и се освобождават от активните привърженици на старата власт. Овладяването на органите за сигурност е облекчено от факта, че нейните дейци до Девети са от „другата страна“ — те са обект на преследване от ДС и за това добре познават ДС. Те просто заемат местата на своите преследвачи. Това не означава, че всичко е наред в кадрово и структурно отношение. Инспекторските доклади съдържат множество кадрови, структурни и функционални проблеми в местните служби.

Още в първите месеци обаче се полагат основите на един от стожерите на тоталитарната система.

В първите дни на 1945 година в Областното управление на Държавна сигурност в Пловдив има явен щат от 6 души — двама мъже и четири жени. Те са родени съответно — 1905, 1912, 1915, 1920, 1922, 1926. Всички са между 19 и 39 годишни.

Тайният им щат е от 67 души. Най-възрастният е роден през 1903 г., най-младия — през 1926 г.

9 души са родени преди 31 декември 1909 г. Те са между 41 и 34 годишни. Имат пред себе си над 20 активни години.

35 души са родени между 1 януари 1910 и 31 декември 1919 г. — те са между 25 и 34 годишни или имат между 20 и близо 40 години активен живот.

23 души са родени след 1 януари 1920 г. — те са 24 годишни, което ще рече, че ще бъдат работоспособни над 40 години.

По същество около 70 процента от сътрудниците на Държавна сигурност, станали такива през първите месеци след 1944 година, ще бъдат активни до края на комунизма.

Описаното кадрово комплектуване е извършено в месеците, когато войната продължава — в страната пълзят слухове, от тогавашна гледна точка основателни, че страната ще бъде окупирана от Англия, Турция… Бившият министър на вътрешните работи Дочо Христов бил в Балкана с 30 хиляди бойци, имало било не знам колко антисъветски чети по Балкана. България щяла да бъде поделена между Турция, Гърция, Югославия. Предстоял бунт в Родопите. Хитлер най-после щял да употреби „тайното оръжие“ и да мине в контранастъпление. Оттеглянето на съветските войски е „рязането на главите на комунистите“ (срещан израз в архивите) е тема от всекидневието…

Битката за властта е с неясен изход. По същото време компартията започва да гради, на основата на своя опит, включително нелегален, Държавна сигурност и нейната мрежа. Това са мотивирани хора и те така ще работят. В началото на 1990 година в протоколите от заседанията на колегиума на МВР в пряк текст и подтекст се казва: тук седим хора, които се познаваме от Девети септември…

В цитираните данни за пловдивска област жените са 0,5 на сто от тайния щат, което подсказва мъжкия характер на обществото. Мъжете са тези, от които зависят нещата. А фактът, че жените в явния щат са в съотношение 4 към две в тяхна полза — все на изпълнителски и низови места (машинописка, чистачка и пр.) говори за дълбоки промени в семейните роли — жените напускат семейството и влизат в обществения живот, но тепърва трябва да се борят за мястото си в него. Патриархалният свят се руши с патриархални средства.

В края на декември 1944 г. Държавна сигурност изготвя доклад до правителството за положението в страната от 9 септември до 31 декември. Службата има потенциал да направи това.

Комунистите овладяват снабдяването на София. Това става предимно чрез кооперация „Труд“. На 9 септември в кооперацията членуват 7 000 души, има три магазина и капитал от 600 хиляди. През март 1945 година тя има 25 хиляди члена, представени от 45 квартални комитета и дялов капитал от над 12 милиона. Работи с 52 магазина, разкрива 50 пункта за въглища в крайните квартали. „Главната задача на „Труд“ — пише в доклада на градския комитет на РП (к) — е да облекчи продоволствието на софийското работничество и бедното гражданство предимно от крайните квартали, като ги снабди с продукти от първа необходимост, зимнина и въглища.“^[160]

Комунистическата партия действа не само чрез кооперация „Труд“. Повечето от ръководствата на 14-те по-големи занаятчийски кооперации са „овладени от привърженици на ОФ“^[161]. В следващите месеци с останалите ще се случи същото. А кооперациите по това време — потребителски и занаятчийски, са сериозна сила. По думите на Георги Димитров: „каквото представлява Отечественият фронт за обществения и политически живот на нашата страна, това представлява кооперацията за стопанския живот.“ Думите му са парола за комитетите на БКП^[162].

Кооперациите в следвоенния период са най-масовите организации, свързани със задоволяване на жизнени потребности — храна и въглища. По това време България е на челно място в света в развитието на кооперативното движение…

Компартията овладява не само снабдяването с храна^[163] и въглища^[164].

Тя владее Помощната организация^[165] и Червения кръст — събиране на помощи и подпомагане семействата на антифашисти, засегнати от бомбардировките, фронтоваци и бедняци. Това е мащабна всекидневна социална работа, в която се преплита активността на дарителите (хиляди редови български семейства, заделящи от залъка си, за да подпомогнат ближните си във военно време) и нуждаещите се от помощ (хиляди разбити от социални и военни сблъсъци съдби). Нищо лицемерно. Реално даряващи, реално получаващи. Въпрос за оцеляване на едни, изпълнение на дълг за солидарност и съпричастност на други.

Това е народ от съвсем друго тесто. Той е не само по-патриархален от днешните хора. Тогавашните генерации българи са участвали в няколко войни в името на Отечеството. Жертвали са живота си за България. За тях това е било част от нормалното. Било е нормално да бъдеш войник, да заминеш за фронта, за да се биеш за братята в Македония, Одринско, Беломорието, Добруджа, Западните покрайнини. Усещането за народ е силно развито. Голяма ценност е държавата. Идеологията (каквато и да е тя) завладява цялостно хората. За идеите си те мрат. За своите партии рискуват живота си — комунисти, фашисти, земеделци…

Надеждите, че чрез политиката могат да бъдат решени националните въпроси, са всеобщи.

Това са българи, повечето от които са имали свое малко стопанство. В София ги наричат с израза „дребни съществувания, търговци и занаятчии“. „Дребни съществувания“, но за разлика от хората през 1989 година, не разчитат на „заплата по щата“, а изкарват своя доход от пряко участие в пазара.

Мнозинството от населението живее по селата и има някакъв имот. Няма значение в какъв размер. Те се грижат за свое стопанство.

Почти всеки от тогавашните българи, по градове и села, знае да изчислява равенството между дал (труд, време, майсторство, сили) и взел (пари, стоки за потребление, престиж). Всеки от тях е живял и оцелявал в условията на пазар. Пазар малко ориенталски, прекалено балкански и съвсем не изрядно капиталистически, но пазар. Всеки от тях знае цената в него на своя труд, време, сили, квалификация.

Това са други хора.

Те имат сравнително висока гражданска култура. През 1940 година в страната действат около 1 500 дружества със самостоятелни утвърдени устави^[166]. Читалища; на запасните подофицери; и отделно на запасните офицери; музикални; туристически; ловни; спортни; увеселителни; болногледачески; комитети за въздигане паметници; клонове на национални съюзи — лекари, инженери, архитекти… Членовете на тези дружества сами издържат дружеството си. Не чакат държавата или чужди фондации.

Отделно са църковните и училищни настоятелства, които реално съществуват и работят. Отделно са професионалните организации — фризьори, ковачи, сладкари и пр. Отделно са стотиците производствени кооперации — земеделски и занаятчийски, където хората „сами се оправят“…

Това не са бройлерите от 1989 година, да извиняват моите връстници. Нашите бащи, майки, дядовци и баби заслужават поне това признание. Стрували са повече от нас. Техният манталитет е бил формиран от пазар, от реалното и доброволно участие в междуличностни и групови взаимодействия с идеални цели, от войни и жестоки политически сблъсъци.

Понеже по-нататък ще говоря за мизерията на онова време, искам да отбележа, че всички недостатъци на тогавашните българи са извиними — ниската битова култура (от днешна гледна точка), подценяването ценността на живота (преминалите войни!), партизанлъка (прекалената вяра в политиката), илюзиите (липсва исторически опит), затварянето в котловината (неразвити връзки със Света), простотията (прототипите на бай Ганьо са сред живите — през 1944 година те са между 70- и 80-годишни, отгледали са деца и се радват на внуци)…

Те са ентусиазирани!

В протокол на Градския комитет на БКП, на който се обсъжда предизборната ситуация през ноември 1945 година, един от докладчиците констатира: „Настроението всред масите е добро, даже на известни места има известна бойкост.“^[167] В същия протокол се отбелязва, че до две седмици ще обходят всички граждани, т.е. всеки ще бъде лично агитиран да гласува за ОФ.

Те са ентусиазирани!

С ентусиазъм посрещат германските войски през 1941 година. Най-после ще се постигне националният идеал. „На България са върнати заграбените по-рано територии. Значи България става Велика!“ — е детският спомен от онези мартенски дни на един българин^[168]. Излизат по пътищата с цветя, приветстват немците с хляб и сол. Възхищават се на всичко немско — лична хигиена, техника, маниери, консерви… Немецът и Германия, в продължение на традицията от Първата световна война, е обект на възхищение и подражание. За всички Германия е Великата сила, водещата страна в културния и техническия прогрес.

По-късно това ще прерасне в страх от Германия.

Но да вървим по ред.

Понятието общ, общо в българското мислене е етимологично свързано с — общувам, участвам, приобщавам, съгласувам, съвместно, поддържам връзки с други хора. То дава началото на основни понятия за разбиране на социалното: общество, община, общежитие, общителен. Родее се със: семейство, род, държава, селище, народ, множество, общността на жителите на определено населено място, събрание, представително тяло, публично, навалица, тълпа, съобщавам, обнародвам^[169]. Общ, общо означава — задружно, колективно, заедно, наедно, сговорно, ръка за ръка, рамо до рамо^[170]; принадлежащо на две и повече лица; нещо, в което участват мнозина; онова, което събира, обединява мисли, чувства, желания на цялото общество, на цял народ; народно, национално, държавно; което е свързано с цялото човечество, има всеобщ, универсален характер; което се среща често.^[171] Общото е онова, което принадлежи на всички, което не е делено. То значи — всички да сме заедно (ведно), неотделно.^[172]

Общото е онова, което е еднакво за две или повече лица, което може да служи на мнозина, което е валидно за всички, споделеното преживяване, колективното чувство и мисъл… Общото е протипоставено на личното и индивидуалното.^[173]

Общото е пространството, където е сцената и зрителната зала на театъра, в който играем. Там пребиваваме и очакваме да бъдем препотвърдени. Това е теренът, върху който се разполага всяка общност. Там са всичките. Това е мястото на нашето сливане и разграничаване с другите, мястото на нашите интеракции, мястото, където надмогваме своята индивидуална ограниченост. Интегратор на общото е медията. Партията и собствеността йерархизират и сепарират общото.

На 9 септември 1944 година вече официално е прогласена завладяващата въображението мисъл, че общото ще бъде десепарирано и дейерархизирано. Общото ще стане наистина общо! И всеки ще получи своето. Азът ще постигне истинско признание. Комунистическата партия гарантира това, а в Съветския съюз вече на практика е изградено обществото на общото. Никаква представа няма за сталинизма и опаката страна на социализма. Съобщенията за репресии и глад са обявени за лъжа на фашистката пропаганда.

Веднага след 9 септември е започнал иницииран от комунистите процес на прочистване на държания апарат^[174]. Сменят се кметове и областни управители, нахълтва се в министерствата. Прочистването се извършва от ОФ комитетите, главна роля в тях играе компартията. Тя хвърля силите си там^[175].

Всички, които не са обременени със собствеността и привързаността към нея, а това са бедните, идеалистите и младите, са вдъхновени. Вдъхновяващо е включването във властта и поемането на властова инициатива. Това придава допълнителна привлекателна сила на обещаното господство на общото, защото се овладява институционализираното общо.

Драматичността и радикалността на промяната отваря реални хоризонти за реализация на младите поколения. Всички социални роли в държавата, стопанството и обществения живот са преформулирани, много от тях са напълно нови. Изискването към изпълнителите не е свързано с опит. Никой не е опитен в правенето и управлението на те-ке-зе-се или в управлението на държавно предприятие в условията на планово стопанство. Не само неподходящ, а вреден става опитът на дотогавашните специалисти от системите и подсистемите на управлението (политици, управленци, държавни чиновници, счетоводители, деловодители и др. под.), на работещите в сферата на социалната регулация (полиция, съд, прокуратура, следствие, затвори, адвокати) и медиите (журналисти, писатели, редактори)…

Сталин казва:

„Молодёжь — наша будущность, наша надежда, товарищи. Молодёжь должна сменить нас, стариков. Она должна донести наше знамя до победного конца. Среди крестьян имеется немало стариков, отягощённых старым грузом, отягощённых привычками и воспоминаниями о старой жизни. Понятно, что им не всегда удаётся поспевать за партией, за Советской властью. Не то наша молодёжь. Она свободна от старого груза и она легче всего усваивает ленинские заветы. И именно потому, что молодёжь легче всего усваивает ленинские заветы, именно поэтому она призвана вести вперёд отстающих и колеблющихся. Правда, у неё не хватает знаний. Но знания — дело наживное. Сегодня их нет, завтра они будут. Поэтому задача состоит в том, чтобы учиться и ещё раз учиться ленинизму. Товарищи комсомольцы и комсомолки! Учитесь большевизму и ведите вперёд колеблющихся! Болтайте поменьше, работайте побольше — и дело у вас выйдет наверняка. (Аплодисменты.)“^[176]

Този подход към младите, и респективно — към старите, се реализира цялостно в периода след 9 септември 1944 година.

В известния Бригадирски марш се пее:

Елате хиляди младежи,
на родната страна надежда,
вдигнете кирки, знамена,
да зашумят като гора.

В случая „кирки, знамена“, макар свързано с тогавашното бригадирско движение, има разширен социален смисъл — това е метафората за всяко оръдие на труда. А за комунизма трудът е физическият труд. В първомайския марш на комунистите се пее:

„Всичко плод е на ръката“

Така младежите, които са на „родната страна надежда“, ще реализират надеждата с кирки и знамена.

Нахлуването на младежите в структурите на държавата е синхронно с въздействието на друг фактор върху цялото население.

През 1941 година, когато към България са присъединени Беломорието, части от Македония и Западните покрайнини, когато се вижда осъществен националният идеал, има общ народностен подем. Царят, решил вече въпроса с Южна Добруджа, добива изключителна популярност. Нацията тържествува. България е станала основна сила на Балканите, стъпкан е позорният Ньойски договор, народът без война е обединен в една държава.

През 1943 и 1944, когато вече е ясна катастрофата, и особено след бомбардировките на съюзниците, униние залива градове и села. Нацията е фрустрирана. Гърция и Югославия вземат реванш, Македония е загубена за пореден път, излазът на Бяло море остава мечта, Западните покрайнини отново са откъснати от територията на страната. Всички опити на правителствата през 1943–44 година да се спаси положението са напразни. Позициите на Югославия и Гърция в лагера на съюзниците са непреодолими, колкото и да са несправедливи. Българите се чувстват унизени, защото несправедливостта пак, след Берлин и Ньой, излиза победител.

В условията на всеобща потиснатост добива актуалност визията на компартията: не е народът загубил, не губи България, губи българската буржоазия, губи управляващият елит…

На 10 май 1941 година Георги Димитров изпраща телеграма до ръководството на РП(к): „Няма да има мир и окончателно решаване на македонския и тракийския въпрос докато на Балканите се разпореждат империалистите и властват техните помагачи.“^[177]

Това е гледна точка, която извежда българина от трагедията и го включва в оптимистична пиеса. Разцъфтяват невероятни сюжети: ще си вземем Македония, но по друг начин — като дадем освободения дял на поробителя (Югославия) и сформираме с него една държава, така ще решим и проблема със Западните покрайнини; ще си вземем Беломорието (т.е. ще решим „тракийския въпрос“) чрез Балканската федерация, говори се дори за Балкански съветски социалистически републики (БССР); победата на комунизма е неминуема; в близките години ще направим невиждан прогрес — това, което други народи и държави са постигнали за векове, ние ще успеем да го направим има-няма за десетина години.

Илюзиите за всеможенето на индустриализма са със стар корен. Да си спомним призива на Вапцаров:

Ще строим завод,
огромен завод,
със яки
бетонни стени.
Мъже и жени,
народ,
ще строим завод за живота!

Тук се прибавя и многозначния образът на Съветския съюз и Сталин. Пристигналите съветски войски, сравнени с отишлите си германци, правят нерадостно впечатление. Лошо облечени, зле оборудвани, нечисти, мнозина от тях невъзпитани, пиянстват на поразия.

В едно изследване на периода се съобщава, че не са редки и проявите на посегателство върху населението главно в селата и по-малките градове на страната. В писмо до Георги Димитров от 12 септември 1944 г. един от партийните ръководители във Варна — К. Халачев, пише: „Голяма опасност за нас специално тук, в нашата област, представляват непрестанните случаи на грабежи и насилие, вършени от неотговорни червеноармейци.“ Подобни сигнали се получават от Добричка, Чирпанска и Ямболска околия. Всъщност навсякъде, където има разквартирувани части на Червената армия.

На 22 септември 1944 г. Георги Димитров е принуден да се обърни с писмо, адресирано лично до Сталин и Молотов:

„Има редица случаи на насилие по отношение към местното население на заетите територии от страна на отделни военнослужещи от тиловите части на Червената армия. Например:

1. Произволно се отнема от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти и др. без знанието на местната власт и без оформяне по съответния начин изземването на добитъка и хранителните продукти.

2. Произволно се изземват държавни и частни моторни превозни средства и смазочни масла.

3. Някои военнослужещи в пияно състояние нахлуват по нощите в частни домове в градове и села, извършват грабежи, а в някои случаи — изнасилват жени, убиват мъже. В с. Дивдядово — Шуменско, между убитите е и един стар член на Комунистическата партия.“

Георги Димитров завършва писмото си с молба да се направи възможното за най-скорошно прекратяване на такива „произволни действия“.

Резултатът не закъснява и на 27 септември 1944 г. маршал Ф. И. Толбухин се обръща с Позив към българския народ, в който твърде двусмислено предупреждава: „Всякакви нарушения на реда, произволи и беззакония няма да се търпят и ще се считат като действия, насочени против Червената армия.“^[178]

Изправени пред тази видимост, българите са нащрек. Съмненията във възможностите на Съветския съюз да решава своите проблеми по приемлив за българските представи начин са повсеместни.

Но точно тази зле облечена армия, чието поведение е осъдително, е подгонила немците! А немците са върхът. Германия е българската мечта.

Усещането за мистичната сила на Русия става предмет на обсъждания във всекидневието. Те са като стихия! Тук има нещо!

„Нещото“, прибавено към легендите за Освободителя, мита за Дядо Иван и за братушките, добива видимост в непринудеността на войниците, тяхната достъпност, доброта, когато са трезви, и готовност за сътрудничество. Бекграундът, с който се движи съветския войник на българска територия, е такъв, че две десетилетия по-късно ще бъдат поставени героизиращи паметници на публични места и на умрели от пиянство войници^[179].

Разбира се, че има значение и образът на Сталин. Двайсетият век е век на вождовете. Не че в предните векове те липсват, но през двайсетия век вождовете са повече и са свързани с радикални решения и действия. Ленин, Хитлер, Дучето, Сталин, Мао, Де Гол, Чърчил… Дори водач като Махатма Ганди може да бъде наречен радикален в ненасилието.

За мнозина българи Сталин е диктатор, но в публичното пространство и сред народа се налага образа на вожда и учителя на прогресивното човечество.

Как да не е велик, когато и западните демокрации се съобразяват с него? Как да не е велик, щом като побеждава Хитлер и Германия? Как да не е велик, когато превръща Руската империя в непобедимия Съветски съюз?

Точно този Сталин, точно този Съветски съюз стават гаранти на България, на нейната териториална цялост и държавна независимост в условията на загубена война. Гърция иска почти цяла Южна България. Вървят трудни преговори. Те по същество ще приключат чак в началото на шейсетте години. Отношенията с Югославия са още по-сложни, но предадени в едно изречение те се свеждат до това, че Югославия редуцира своите искания за репарации, при условие че ще погълне цяла България в обща федерация със столица Белград начело с Тито, а Пиринска Македония се отстъпи на Вардарска във вътрешните граници на новата федерация, където ще продължи сърбизацията на населението под знака на македонизма.

Отношенията с Югославия, докато тази измислена империя съществуваше, се оказаха непоправими. И разбира се, не бива да се забравя Турция…

След войната заплахите за независимостта и териториалната цялост на България са реални.

Гарант на българските граници става Съветският съюз и Сталин. Англия и САЩ в най-добрия случай са неутрални по българските страхове.

Цената за съветската закрила е ясна: да бъдем техен сателит!

Те ще ни защитават, защото сме техни. Това е пределно изчистената постановка пред всеки български политик в следващия половин век. Някои го свързват в съзнанието си с Ялта, други — не.

За обикновения българин, за когото хляба е по-важен от личната свобода, който е изживял тържеството на Целокупна България и сетне пропаднал на дъното на поредната национална катастрофа, над когото са застанали готовите за реванш Гърция и Югославия редом с вековния поробител Турция, простряната ръка на Сталин не е само по-малкото зло, тя е спасяваща ръка.

Тогава, в онези месеци и години, се ражда лозунгът „Вечна дружба!“

Българите нито са толкова тъпи, нито толкова безчувствени, за да приветстват така ентусиазирано десетилетия наред една диктаторска сила. Тази диктаторска сила ги е поробила, налага им със сила социален ред и политическа система, но оставя държавата цяла и довоенните граници непокътнати. Мнозина от интелигенцията бяха наясно, повечето политици го разбираха, народът скандираше „Вечна дружба“ с навика на ритуала.

Ритуалът се създава в месеците след 9 септември 1944 година. Тогава дружбата със Съветския съюз е представяна пред населението и възприемана от него като спасителна за държавата. А държавата, каквото и да говорим за българския антидържавен манталитет, е свръхценност за повечето българи. Дори и онези, които я разглеждат като средство за лична употреба, имат мотива да я ценят.

Колкото по-голям е страхът при опасност, толкова е по-голямо облекчението при намирането на спасение. Всички знаят и мнозинството си трае: българската комунистическа партия е агент на Спасителя — Съветския съюз и Сталин.

* * *

Компартията не среща непреодолим кадрови и информационен проблем при овладяване на ключовите позиции в държавните структури и обществените организации. Нейни членове са 3–4 на сто от жителите на София, около 3 на сто (от всички възрастови групи!) са ремсистите, не по-малък е делът на членовете на женското дружество, към това трябва да прибавим активистите на ОРПС (комунистическата профсъюзна организация)… В началото на 1945 година не по-малко от 10 на сто от софиянците са организирано свързани с компартията^[180].

За броени седмици тя придобива смазваща популярност. Съперниците от десницата и партньорите в ОФ (земеделци, социалдемократи и звенари) са демотивирани и объркани.

През лятото на 1945 година земеделците и социалдемократите, които са притеснени от размаха в развитието на компартията, правят сериозна грешка — напускат ОФ. Те са направили вярното заключение, че ОФ се превръща в параван на комунистическото настъпление, но напускането на ОФ, двете магически за ония месеци букви, станали за общественото съзнание знак на антифашистките сили, дава допълнително ускорение на БКП. Самите земеделци и социалдемократи са се подписали под документ от септември 1944 година, че „вън от ОФ няма демократични политически организации“. Самите те са обявили, че останалите вън от ОФ демократи, радикали, социалдемократи, земеделци (БЗНС „Врабча 1“ с лидер Димитър Гичев) били „своеобразни профашистки“, „идеолози и проводници на великобългарския шовинизъм“. Тогава, след като напускат ОФ, те какви са?

Те сами са предизвикали съдбата да бъдат наречени „фашисти“ и това съвсем скоро им се случва.

След шест месеца, в края на 1945 година, членове на БКП са вече 400 хиляди или над 5 на сто от пълнолетните българи. Земеделците успяват да задържат числеността си, но затъват във вътрешноорганизационни борби, а социалдемократите бележат спад и все не успяват да кажат по какво толкова се различават от комунистите. При тях все по-ясно се оформят двете течения — на леви и десни.

На 19 октомври 1945 година комунистите организират предизборен митинг в София на площад „Александър Батенберг“, на който според различни оценки има — между 80 и 100 хиляди души. Митингът продължава над 5 часа. От по-отдалечените квартали хората застават на площада от два часа следобед, а митингът продължава след 9 часа вечерта. Митингът не е добре озвучен, но е ентусиазиран — непрекъснато ечат скандирания на различни агитки.

Да се съберат десетки хиляди хора с плакати, знамена, да скандират и пеят в центъра на София, е било импозантно зрелище. Несъмнена демонстрация на сила.^[181]

Да се подценява реалното влияние на БКП през септември 1944 година за сметка на разположената в страната Червена армия, означава да се търси в невярна посока коренът на българския тоталитаризъм^[182].

* * *

Има и още.

Непосредствено след войната (до идването на Вишински) Съветският съюз и САЩ многократно променят тактиката си към България. Липсват „детайлизирани политически цели на началните етапи на руската окупация, основната цел е приобщаването на силната българска армия към продължаващите военни усилия срещу Германия“.^[183]

Единствената сила в следвоенното развитие на страната, която не променя „нито тактиката си, нито крайните си цели, е Българската комунистическа партия“^[184]. БКП използва предимствата, които има от пребиваването на съветските войски. Често пъти съветските военачалници, без дори да подозират, са въвличани от дейци на БКП във вътрешнополитическите противоборства. Активността на българските комунисти през 1944–1946 година предопределя по-нататъшното развитие на страната. След идването на Вишински инициативата е вече в ръцете на руснаците.

Както казва Сталин: „Наша победа (има предвид победата във Втората световна война — бел. моя П. С.) означает прежде всего, что победил наш советский общественный строй, что советский общественный строй с успехом выдержал испытание в огне войны и доказал свою полную жизнеспособность.“^[185]

През 1946 година е било невъзможно да се спори със Сталин по този въпрос.

* * *

Няколко са ключовете фигури на компартията по това време. На първо място е Георги Димитров (1882–1949).

По това време той е в обкръжението на Сталин. Наричан е негов съратник. Той е, така да се каже, на „ти“ с един от тримата владетели на Света.

Безспорният лидер на компартията, чието ръководно ядро включва още Васил Коларов, Трайчо Костов, Цола Драгойчева, Добри Терпешев и Владимир Поптомов. Всеки от тях има повече власт от който и да е министър в кабинета.

Димитров е роден в семейство на македонски българи. Печатарски работник. От 1902 член на социалдемократическата партия, от 1903 — на партията на тесните социалисти, от 1919 — на компартията.

Един от водачите на новото радикално поколение в партията, което се поставя под ръководството на Москва. В това си качество заедно с Васил Коларов организира и ръководи така наричаното по време на тоталитаризма „Септемврийско антифашистко въстание“ през 1923. Въстанието не е антифашистко, то е против екстремистки политически кръгове, които на 9 юни са извършили преврат и са убили министър-председателя Стамболийски.

След възстанието Димитров бяга през Югославия и отива в СССР, където постъпва на работа в Коминтерна.

Като функционер на Коминтерна действа в Западна Европа. Арестуван е в Германия и е обвинен в подпалването на Райхстага. Хитлер все още не е завършил изграждането на своята нацистка тоталитарна държава и му е нужна провокацията с пожара, за да се разправи с лявата опозиция. Следва шумен процес, в който Георги Димитров се държи забележително достойно и добива световна известност.

Оправдан на процеса, но лишен от българско гражданство, от 1934 година е отново в Москва. Вече е герой на международното комунистическо движение.

От 1935 година става генерален секретар на Коминтерна и е такъв до разтурянето му от Сталин през 1943 г. Георги Димитров лансира политиката за създаване на единни антифашистки фронтове в окупирана Европа. В същата връзка е и инициатор за обединяването на българските антифашистки партии в Отечествения фронт през 1942.

По времето на секретарството на Димитров са проведени масовите сталински чистки. Загиват вероятно милиони граждани на Съветския съюз. Систематично са избивани политическите емигранти — комунисти, попаднали в СССР през тези години. Името на Георги Димитров се свързва с избиването на елита на полската комунистическа партия. През тези години той се алкохолизира.

Съветски гражданин. Депутат във Върховния съвет на СССР през 1937–1945. Завежда отдели в ЦК на ВКП (б). В съветския протокол и в протокола на болшевишката партия е поставян редом с най-приближените на Сталин.

Веднага след 9 септември 1944 с Димитров се установява постоянна шифрована радиовръзка. Нощем Трайчо Костов му докладва и получава указания. Разговорите между двамата, продължаващи с часове, наподобяват (макар и с далеч по-бавна скорост) сегашна размяна на имейли. Писмените документи на партията, които по механизмите на ОФ коалицията се приемат от правителството, пътуват до Москва, където Димитров лично ги редактира и парафира.

Изпълнителната власт от първите дни след 9 септември е поставена под политически контрол — в началото на Националния съвет на ОФ, където комунистите доминират, а в следващите години — на ЦК на БКП. Така от първите дни действа принципът за „ръководната роля на комунистическата партия“.

Димитров е в течение на всичко случващо се и носи отговорността за случилото се.

През ноември 1945, след 22-годишно отсъствие, той се завръща в България и от 1946 е премиер. Под негово ръководство се започва и практически се реализира налагането на съветския модел, сиреч — „сталинизацията на страната“: прилагане на масов терор, „македонизация“ (дебългаризиране) на Пиринско, разрушаване на многопартийната система, репресии, включително избиване, на политическите противници от опозицията и в редовете на компартията, национализация на индустрията, мините, банките и другата едра градска собственост, одържавяване на занаятчийските кооперации и т.н. Дейността на Димитров през този период е свързана с идеята за Балканска федерация.

По това време Георги Димитров, по непредубедени впечатления на съвременници, се показва като пропил се, зъл и дребнав болшевишки функционер. Умира след тежко, свързано със слухове за умишлено отравяне, боледуване в санаториум край Москва. Тялото му е балсамирано и транспортирано през Европейската част на Съветския съюз, Румъния и от Русе до София със специален „траурен влак“. На големите гари влакът спира, сменят се почетни стражи, държат се речи, свири духова музика. По трасето, край жп линиите са изкарани хиляди хора, които отдават последна почит на „героя от Лайпциг“.

Междувременно в София е издигнат мавзолей, който през следващите години се достроява. Тялото му е изложено там. На това специфично „погребение“ Вълко Червенков произнася „Клетва на БКП и българския народ“ пред „вожда и учителя, другаря Георги Димитров“, който е „само физически мъртъв“. В следващите години тази клетва често е препечатвана и цитирана. Тя е структурирана в десет клетви по маниера на Десетте Божи заповеди от Библията. Пункт по пункт Червенков заклева партията и народа да „построят комунизма“.

През всичките години на тоталитаризма Георги Димитров беше наричан „вожд и учител на българския народ“, „учител и баща“, „велик син на българския народ“ и т.н. Той беше прославян, въздиган и идеализиран. Тялото му беше достъпно за поклонение до 1990, когато беше полутайно погребан.

Няколко думи за мавзолея. Думата идва от Mausolus, владетел в Кария, починал през 353 година, чиято съпруга му издигнала изключителна за онова време гробница, която била наречена мавзолей (mausoleum). Когато Ленин умира, по идея на Сталин, тялото му е балсамирано и изложено в специално построена гробница пред Кремъл. Балсамирането предпазва трупът от разлагане. С поддържането на трупа се занимава специален научен институт. Гробницата — мавзолей е отворена за посещение. Десетилетия наред на поклонение или от любопитство покрай покойника са преминали милиони хора. Едно езическо капище…

По същия начин се постъпи с трупа на Георги Димитров (1882–1948). Неговият мавзолей беше издигнат през 1949 година на сегашния площад Батенберг, срещу Националната художествена галерия (бившия Царски дворец). Той е открит за посещения на 11 декември 1949 година.

На 5 май 1950 година в тържествена обстановка са наградени съветските лекари, които са балсамирали Димитров. По този повод в Работническо дело се появява подходяща по тон статия, в която има знаменито изречение, че Георги Димитров е балсамиран „в изпълнението на волята на българския народ и по поръчение на съветското правителство.“^[186]

Мавзолеят беше един от символите на тоталитарна България.

Три стиха, които са типични за комунистическия окултизъм от едно дълго стихотворение на Пантелей Матеев:

„ПЕСЕН ЗА МАВЗОЛЕЯ
Сред нашата столица красна
със бялата си хубост грей
и топла светлина разнася
Димитровският мавзолей

Пред Мавзолея два войника
стоят на стража ден и нощ —
на стража почетна, велика —
пред нашия безсмъртен вожд.

Стоят, доде загрижен вождът,
навсякъде — за всичко бди,
народът ни в труда предвожда,
премисля вражите бели.“^[187]

Мъртвият бди! — твърдение, което подсказва за претенцията на тоталитарния комунизъм със структурни и социални промени да решава екзистенциални въпроси.

… Отвън мавзолеят беше архитектурно оформен като трибуна. На тази трибуна по време на националните празници заставаха партийните и държавни ръководители. Оттам те приемаха военния парад и приветстваха манифестацията на гражданството.

На трибуната се качваха по строго определен списък.

… Разказвам едно мое впечатление: Беше в началото на осемдесетте години. Излязох с децата от Природонаучния музей. Бяхме разглеждали минерали, хербарии, препарирани животни. Пред мавзолея стояха мирно двамата гвардейци. Почетният караул се сменяше на 45 минути. Минахме покрай тях.

До трупа на Георги Димитров се стигаше по лабиринт от сумрачно осветени мраморни коридори. Звучеше траурна музика. Децата се притиснаха о мен. По ъглите, в сянката, стояха офицери. Димитров лежеше осветен, в стилизиран погребален ковчег. Имаше, неочаквано светъл, ръждив мустак. С положените върху корема ръце, беше истински мъртвец. Едно от децата запита гръмко: „Него защо са го препарирали?“…

… Труп в гробница, на която има трибуна, където в най-тържествените ритуали на държавата застават вождовете и от там, обикновено усмихнати, приветстват народа и армията — това не е кадър от филм за семейство Адамс, това е физическата истина (истината на всекидневието) за тоталитарния комунизъм: балсамиран, вторачен в покойниците и техните истини, зает с непрестанна борба срещу разлагането, воден от лидери покатерили се върху гробници…

Ето образ от последната манифестация пред мавзолея на Димитров — от 9 септември 1989 година. На трибуната е ръководството, а пред него дефилират трудещите се. След два месеца същите тези граждани, че дюдюкат по онези, които са на трибуната.

Мавзолеят, за съжаление, беше разрушен през лятото на 1999.

ДРУГИТЕ ПАРТИИ

16. МАСОВИТЕ НАГЛАСИ

През 1944 година моделът на тоталитарния комунизъм е налице. Той е създаден от Сталин в Съветския съюз. Там има многочислена българска политическа емиграция. Русия, която акушира за раждането на Третото българско царство, има голямо влияние в България^[189]. Всичко руско е на особена почит. Това е в синхрон с общоевропейските нагласи. Тони Джуд пише: „Навсякъде участниците в антифашистката съпротива вярвали, че водят борба не само срещу военните окупатори и техните местни сурогати, но и срещу цялата политическа и обществена система, която смятали за пряко отговорна за преживените от техните страни нещастия. Тъкмо политиците, банкерите, бизнесмените и военните от годините между войните докарали държавите си до катастрофа, обезсмислили жертвите от Първата световна война и подготвили почвата за Втората. Както пише в един памфлет срещу консервативните привърженици на компромисната политика преди 1940 г., тъкмо те били „Виновните“. И тъкмо те и тяхната система били в центъра на плановете за следвоенна промяна.“^[190]

Без никакви проблеми на 23 май 1946 година е създаден Съюзът на българо-съветските дружества. Той застава редом с другите национални казионни организации и развива активна дейност, сравнима с дейността на Съюза на жените.

А членовете на БКП в България са въодушевени от възможността да приложат модела на братушките. За тях той е еманация на доброто и справедливото. Това е „Зората на Новия Ден“, която е чакана от началото на двайсетте години:

„Огнеструйна се лее над новата земя Бъдеще, която се разкрива червена пред нашия път. Червената обетована зема на Свободата. Ханаан на Труда.“^[191]

В обществото съществува нагласа, че е дошло време България да се измъкне от мизерията. Няколко години преди 9 септември Хаджийски, след като обсъжда различни аспекти на българската изостаналост, заключава:

„Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но — за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили, ще си създаде в новата история място и участ, каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това?“^[192]

И след като отхвърля английския път на колониални завоевания като невъзможен и нежелан, Хаджийски продължава: „Остава само един-единствен път, по който скоро ще тръгнат всички народи: уреждане на вътрешните си обществени отношения. И понеже днешното стопанство, почиващо на световното разделение на труда, е мирово, то нашите въпроси, ще трябва да се решават и в една международна съгласуваност.“ *193

Такива са умонастроенията на 9 септември 1944 година. Примерите могат да бъдат многобройни. Хора с всякакви политически ориентации очакват решителна и мащабна промяна в страната, за да се постигне, колкото се може по-бързо, значително развитие.

Истинската опора на настъпващия комунизъм обаче са не онези, които търсят промяната и често имат своите виждания за това каква трябва да бъде тя, като земеделците и социалдемократите, а точно онези, които до този момент са аполитични, безпартийни, необвързани. Комунистическата партия преследва другомислещите (защитници на алтернативни виждания за промените) и се обръща към безпартийните. Това е съзнателна политика.

Слага се началото на двата образеца на положителна биография: 1. член или симпатизант на компартията отпреди 9 септември; 2. безпартиен до 9 септември, присъединил се към БКП след тази дата.

Освен масовите нагласи за радикална промяна, които са благоприятно условие при налагането на съветския модел, решаващ фактор за неговото приемане е силовият диктат на Кремъл.

ВИЗИЯТА ЗА ДЪРЖАВАТА

Понятието за държава е характерно за онова време: не се провеждат свободни избори от 1932 година; властта е в ръцете на Царя; държавната власт контролира цените; държавният контрол обхваща производство и търговия

Държавата има сериозни социални функции. Така например през 1940 година се раздава храна на крайно бедстващите срещу труд в „работни групи“ на държавни обекти до изплащане на храната (цената на храната по ценоразпис за храноизнос по намалена тарифа, надницата е 50 лева.)

Държавата утвърждава и преутвърждава уставите на всички обществени организации и техните местни структури. За 1940 година това са 1384 организации: читалища, запасни подофицери; запасни офицери; болногледачески; комитети за въздигане паметник на…; клоновете на националните съюзи — лекарски, инженерски, на архитектите и пр.

След войната социалното инженерство е политическа мода

в следвоенна Европа. Повсеместно се извършват национализации на основни отрасли и се зачева държавно планиране на икономиките, защото се смята, че това е пътят към държавния просперитет.

Световната политическа мода в управлението и властването е решаващ фактор във вътрешнополитическото развитие на България.

Подчинението на политическата мода може да се разглежда и като развитие „в крак с времето“. Споровете са по начините, по които трябва да станем модерни.

На 14 февруари 1947 година, в. „Свободен народ“, издание на БРСДП, пише по повод установяването на държавен тютюнев монопол: „Становището на нашата парламентарна група, становището на нашата партия е, че всяко предприятие, било от индустрията, било от търговията, експлоатацията на което е достигнала до степен на национална служба; че всяко предприятие, било от индустрията, било от търговията, значението на което надхвърля непосредствените отношения на ангажираните в тия предприятия социални категории, трябва да бъде национализирано, трябва да бъде обърнато в обществено.“

„Социализмът — казва Кръстю Пастухов — е не само идеал и вдъхновител, но и един реален изразител на борбите на работничеството.“^[194] Той е мечтата на потиснатите класи.^[195] На 1 май 1946 година вестник „Свободен народ“ излиза с голямо заглавие: „Да живее 1 май — международният празник на труда и работническата солидарност. Да крепне великата борба за свобода, мир и социализъм срещу войната, диктатурата и капитализма.“

По това време е жива идеята, че победител във Втората световна война е работническото движение. Демокрацията, в тогавашното разбиране, значи установяване на работническа власт. Една карикатура от Стършел илюстрира това:

Разликата е, че социалдемократите говорят за демокрация, а комунистите за диктатура на пролетариата. Тя била висшата форма на демокрация.

Независимо от разликите, под влияние на Съветския съюз, който зашеметяващо се е превърнал от бедна страна във военна свръхсила, навсякъде в Европа се дискутира въпросът за сливането на комунистическите и социалдемократическите партии все със същата идея — строителство на социализма, т.е. господство на социалното инженерство. В страните от Източния блок, т.е. в съветската сфера на влияние, обединението е наложено със сила, несъгласните социалдемократи са преследвани. Няма за кога — социализмът не чака.

Така превратът на 9 септември 1944 година, вместо да бъде радикално отхвърляне на диктатурата и прохитлеристката външнополитическа ориентация на България, каквато е неговата официално обявена цел, само за няколко месеца се превръща в радикално отхвърляне на демокрацията и капитализма, поставяне на началото в изграждането на модела на тоталитарния комунизъм.

ПРИМИТИВИЗМЪТ НА ВРЕМЕТО

 

Видове убийства

1. Рязане на части от тялото: полови органи, гърди и други, поставянето им в устата на жертвата. Принуждаване да ги изяде. .

2. Отскубване на ръцете, за да се покаже силата на палача (Ферещанов).

3. „Троянска колесница“ — връзване на ранен или труп с краката за моторна кола или каруца и влаченето му из пътя.

4. 3аравяне живи до шията и поставяне пост да се чака смъртта.

5. Скопяване.

6. Убиване на“ бащата пред жена му и децата му; убиване на децата пред родителите.

7. Разстрелване задържани пред очите на другарите им. Излагане мъртвите тела на поругание.

8. Обесване по стълбовете, по дърветата.

9. Удушаване в полицията, в автомобила и захвърляне тялото или поставянето му на железопътната линия, преди минаване на влака.

10. Рязане на вени.

11. Насилствено „скачане“ от високите етажи.

12. Изкопаване на собствен гроб и застрелване в него.

13. Заравяне на живи хора.

14. Разсичане с брадви. Убиване и след това разсичане.

15. 3аравяне и след няколко дена изравяне и закачване с главата надолу.

16. Гуляене и фотографиране с жертвите, а след това убиването им.

17. 3абиване на гвоздеи в черепа.

18. „Живи факли“ — поливане с бензин завързани за дърветата жертви и подпалването им.

19. Изгаряне на клади и пр. и пр.“^[196]

 

Това са изтезания и умъртвявания извършвани от представителите на държавата. Държавата, чиято диференция специфика е легитимното насилие. Значи това е налаганата от държавата представа за легитимно насилие, за нормално.

След 9 септември 1944 година по-голямата част от палачите, които са били заловени, са преминавали през ада на своите жертви. Палачи и жертви са си разменяли местата. Господстващите норми за „право“ и „отмъщение“ са позволявали това.

 

Една коледна карикатура от вестник „Стършел“^[197] допълва по свой начин „разказа“ за духа на времето. Поруган е животът, християнството, Вярата, молитвата:

ЗДРАВЕТО

Здравното състояние на населението е лошо. В стихотворение за реденето на опашка, публикувано във вестник „Стършел“ през 1946 година се казва:

„В миг — всички обща кашлица подемат.
Как кашля, брате, нашия народ!
А аз не кашлям — само имам хрема,
но — гарантирана за цял живот“^[198]

ГЛАДЪТ

ПРИРОДНАТА СРЕДА

Строителството на замърсяващи средата индустриални обекти се смята за знак на прогрес. Димящият фабричен комин е символ на новото време.

Замърсяването на реките не се смята за проблем.

Унищожаване на земеделски земи с ново строителство е повсеместно.

Без идея за природа се пресушават блата и строят водоеми.

Делфините се избиват за месо. Филе от делфин е деликатес.

Поголовно се унищожават — вълци, свраки, лисици.

Думата „екология“ и понятието за природна среда започват да се споменават в началото на 80-те години.

Особено място трябва да се отдели на обществените бани.

ХИГИЕННИТЕ БАНИ

Традиционни и за нашите земи обществени заведения за къпане, които в зависимост от категорията имаха душове, курни, вани, малки или по-големи басейни. Те бяха обслужвани от огняри, касиери, хигиенисти, теляци. Някъде работеха с минерална (и поради това изворно топла) вода. Там хигиенната баня се ползваше като „хигиенна“ от местното население и беше — „минерална“ (лековита) за приходящите. Където нямаше топли извори, водата се затопляше на място. Някои бани в определени дни бяха „мъжки“ (обслужваха само мъже), в други дни — „женски“. Всяко по-голямо селище имаше обществена баня. Това беше изискване към селищата от „градски тип“.

Тези обществени бани бяха постепенно измествани от началото на 70-те години с новото жилищно строителство, където по стандарт в семейното жилище имаше вече отделно помещение — баня. В къщите, които бяха строени през 40-те, 50-те и началото на 60-те години, баните и тоалетните бяха изключение.

Неписаната норма изискваше на баня да се ходи веднъж седмично. Веднъж седмично бяха водени войниците на баня. Същото важеше и за различни социални домове.

Обществените хигиенни бани започнаха системно да бъдат закривани през 80-те години.

МЕЧТИТЕ НА ПРИМИТИВИЗМА

Тук ви препоръчвам да помислите върху думите на Маслоу: „Друга присъща на човешкия организъм характеристика е, че когато е доминиран от определена потребност, той е склонен да промени цялата си философия за бъдещето. При нашия хронично и много гладен човек утопията може да се определи просто като място, където има много храна. Той е склонен да мисли, че стига да му се гарантира достатъчно храна, ще бъде напълно щастлив и няма да желае нищо повече до края на живота си. Има тенденция животът да се определя през призмата на яденето. Всичко останало се дефинира като несъществено. С махване на ръка човекът ще отпъди свободата, обичта, общественото чувство, уважението, философията като безполезни дреболии, тъй като те не успяват да напълнят стомаха.“^[200]

НЕПАЗАРНО МИСЛЕНЕ — В страната господства непазарното мислене. Стремежът към силна държава е всеобщ.

ПОНЯТИЯТА

В пропагандата на новата власт и в общественото съзнание мечтата за социализъм, при който ще се постигне единството на Труда и Свободата, се доразвива съгласно конкретните исторически реалности:

— Хитлеризмът и фашизмът се отъждествяват, „след което“ българският капитализъм започва да се пропагандира и възприема като фашизъм, и то „монархо-фашизъм“:

Ил.2^[201]

— Оттук се прави следващата крачка — капитализмът въобще и фашизмът са обявени за едно и също. Това е логично на разбирането, че победител във войната е работничеството. Призивите за някаква „различна“ демокрация се възприемат като маска на „недоубитите фашисти“. Демократичната опозиция, включително и партии от ОФ (БЗНС и БРСДП), са обявени за фашисти:

Ил.3^[202]

Водачите на опозицията — Никола Петков, Кръстю Пастухов, Коста Лулчев са представяни като безделници, пияници, прикрити фашист и поклонници на Запада. Западът е Лошото.

Ил.4^[203]

На рисунката са предадени шаржове на Никола Петков и Коста Лулчев. Те вдигат тост към хитлеристка каска, която е въздигната като символ на святост. Двамата са постоянно осмивани.

Ил.5^[204]

В едно хумористично стихотворение е изложена накратко пропагандната схема, която господства в страната^[205]:

Съвременна скица

Тя бе нежна, миловидна,
той бе важен и богат;
тя стана мадама видна,
той доволен и рогат.

Рицарите синеоки
щом пристигнаха у нас,
от прозорците високи
тя изписка: — „Вас ис дас?“

Оттогава в тази къща
шваби носеха цветя,
на сърцата им могъщи
повелителка бе тя.

И на швабите езика
зазвуча във този дом,
чули я дори да вика
кучето си: - „Бубхен ком!“

Но менят се времената
и животът се мени,
та нали и тя самата
толкоз пъти измени!

И поплака кратко време
но накрай се утеши.
След това да се заеме
с политиката реши.

Тя сега е „земеделка^[206]“,

а рогачът „демократ“,
и след всяка тъмна сделка
тънат в по-голям разврат.

И у тях се често сбират
дамички и господа
и на тъмно конспирират
липсата на свобода.

Истина е, че прохитлериските политически кръгове, които са управлявали или доминирали в страната до 9 септември 1944 година, предпочитат ОФ опозицията пред комунистите.

ПОДКРЕПАТА

Отчасти поради тази причина водещите имена от националната интелигенция подкрепят Отечествения фронт, а следователно БКП, или приемат в мълчание случващото се. Това са знаменити и извисени хора — Димитър Михалчев, Елисавета Багряна, Елин Пелин, Алексанъдр Балабанов…

Почти цялото театрално съсловие, повечето художници, музикантите, писателите и поетите…

Решаващо се оказва, че цялата млада българска интелигенция е увлечена от новото начало. С единични изключения, хората, които щяха да станат национални и международни знаменитости в следващите десетилетия, подкрепиха комунистите.

РЕПУБЛИКА

Още от първите стъпки на правителството на Отечествения фронт, БКП взема инициативата и в следващите десетилетия, чак до 1988 година, тя няма да позволи на друга сила да бъде пред нея:

— На 10 септември 1944 година е създадена милицията на мястото на полицията. Асоциацията със съветската милиция се налага от само себе си.

— Веднага започва подмяна на всички кметове в страната и общински управи.

— Овладени са съдебните състави, поставени са нови прокурори.

— Започва прочистването на министерствата.

— От армията са освободени активните привърженици на предишния режим, създадени са войнишки комитети и е учреден институтът на „помощник-командирите“, които са политически надзорници от страна на компартията.

— В началото на октомври 1944 година начеват активни бойни действия на българската армия срещу отстъпващите от Балканите хитлеристки войски. Във вътрешнополитически план войната срещу Германия е война срещу политическите сили, управлявали страната, когато България е била съюзник на Германия. Те се оказват в лагера на военен враг.

— На 28 октомври 1944 година в Москва е подписано Споразумението за примирие, с което България приема пълната и безусловна капитулация. Там се казва: „В периода между влизането в сила на примирието и завършването на военните действия против Германия, Съюзната контролна комисия ще се намира под общото ръководство на Съюзното (съветското) командване“.

— Започва отчетно-изборна кампания във всички масови организации, където комунистите са особено активни и до март 1945 година те контролират техните ръководства.

Правителството издава няколко закона, с които полага основите на тоталитарната система:

— Наредба — закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. (ДВ, бр. 219, от 6 октомври 1944). Всички политически дейци и организации, свързани с прохитлеристката ориентация на страната, са елиминирани от официалния живот. Започват съдебни процеси. Народният съд заседава и издава своите присъди, по време, когато България е във война. Подсъдимите официално и публично са заявили (такива са били и техните действия), че са на страната на врага, на „другата страна“ на фронтовата линия.

— Наредба — закон за уреждане на жилищния въпрос (ДВ, бр. 214 от 1 ноември 1944). С него се установява контрол върху движението на населението.

— Наредба — закон за защита на Народната власт (ДВ, бр. 62 от 17 март 1945). Независимото или опозиционно политическо действие, не само на прохитлеристките елементи, са вече незаконни. Започва отъждествяването на капитализъм и фашизъм. Дадена е първата формулировка на ръководната роля на партията. Член 1 гласи: „Който в страната или в чужбина образува или ръководи организация с фашистка идеология, която си поставя за цел събарянето, подравянето или отслабването на властта на Отечествения фронт, се наказва с доживотен строг тъмничен затвор или смърт.“

В този член Отечественият фронт се третира като вечно управляваща коалиция^[207]. В следващите две седмици членът е редактиран и добива такъв вид: „Който в страната или в чужбина образува или ръководи организация или група, която си поставя за цел събарянето, подравянето или отслабването на установената власт в държавата чрез преврат, бунт, метеж, терористически действия или общоопасни престъпления, се наказва с доживотен строг тъмничен затвор или смърт.“

Формулировките в този член дават пълна свобода на въображението на властимащия.

— Наредба — закон за снабдяване и цените (ДВ, бр. 213 от 13 септември 1945). Цялата икономика на страната е поставена под строг държавен контрол. Частната инициатива загубва пазарния си характер. Свободата става равна на забраната на частната собственост.

Това са четирите скелетни закона на тоталитарната система. Оттук нататък тя само ще трупа мускули.

На 18 ноември 1945 година са проведени избори за ХХVІ Обикновено народно събрание, в които опозицията не участва. Но това НС узаконява стопанската дейност на държавата, ограничава поземлената собственост, държавата задължително изкупува селскостопанската техника… На 24 декемвмри 1945 година БКП излиза с инициативата да се проведе референдум за монархията и да се свика Велико народно събрание за нова конституция. Насрочва се референдум.

На 8 септември 1946 година той е проведен. България става република. Референдумът всъщност не е просто монархия или република, а капитализъм или некапитализъм. Това е съдържанието, което компартията успява да му придаде.

На 27 октомври се провеждат избори за ВНС. Комунистите печелят 53,1 на сто от гласовете и заедно със своите съюзници от ОФ имат съкрушително мнозинство с над 70 на сто. Съществени за разбирането на настроенията са гласовете за съюзниците на БКП — те вземат 17 на сто.

БКП побеждава в три поредни избора: за ХХVІ Обикновено народно събрание; в референдума за монархията; за Велико народно събрание.

Вярно е, че Червената армия е тук, но не тя гласува.

Вярно е, че в Ялта са постигнати договорености, с които България принадлежи към съветската сфера на влияние. Но споразуменията в Ялта са неизвестни на българските гласоподаватели.

Вярно е, че е имало страх от комунистите, но ако страхът е бил доминиращ фактор, защо техните съюзници имат такъв относително нисък процент? Нима е имало страх от радикалите?

Вярно е, че комунистите на много места фалшифицират резултатите, но в създадената атмосфера на ожесточена партизанщина, същите условия за фалшификация имат и николапетковистите и социалдемократите. Защо те не са фалшифицирали или не са попречели на фалшификациите?

Комунистите са добре организирани, имат ясни цели, те са безспорни антифашисти и са силно мотивирани. Техните противници са дезорганизирани и смутени, нямат единство във визията си за страната, позволяват да бъдат отъждествени или свързани с фашистите, не вярват в своя успех. При това положение печелившият е предварително известен.

Това се вижда и от чуждите наблюдатели. На 10 февруари 1947 година е подписан мирният договор. През юни 1947 година Никола Петков е арестуван. Опозиционните партии са разпуснати. Започва полицейско и съдебно преследване на всяко тяхно действие. САЩ признават правителството на ОФ и между двете страни се установяват дипломатически отношения.

17. НАРОДЕН СЪД

Това са, както е известно, временно действащи съдилища непосредствено след излизането на страната от хитлеристката коалиция. За тях се говори в документите на компартията още от есента на 1941 година. Те са постоянен рефрен — заплаха: след войната ще има народен съд.

От началото на август почти всички партизански отряди излизат с предупреждения — заплахи до длъжностните лица — кметове, бирници, стражари и пр. Нищо необичайно. Във всички европейски страни летят такива заплахи от задгранични правителства и нелегални щабове на Съпротивата към колаборационисти и съюзници на Хитлер.

Действащият в района на черноморието отряд „Васил Левски“ се обръща към служителите на държавните и местни власти: „Който служи на фашистката държава днес, той е Хитлеров агент и народен предател. Народните четници наказват такива предатели с куршум. Които от посочените лица не си подадат оставката до 20 август т. г., да се считат осъдени на смърт и да знаят, че ще бъдат подложени на масово изтребление, а на подалите оставка ще бъдат простени прегрешенията пред народа.“^[208]

Това е Световна война. От едната страна са държавите от Оста — Хитлеристката коалиция, където е държавата България, от другата страна са Съюзените народи — където са САЩ, Англия, СССР, Югославия, Гърция и пр.

Партизаните у нас са саботажни и диверсионни части, които са на страната на съюзниците и са подпомагани от тях.

Служителите в държавната и общинска администрация са представители на държава — съюзник на Хитлер.

По това време силното делене е фашисти — антифашисти. Това е световната битка. Тя цялостно ангажира Великите сили. Във всяка европейска страна, без изключение, обществото е разделено.

На страната на антифашистите са всички демократи и комунисти в България. Сред антифашистите най-организираната група са комунистите. Техни са партизанските отряди и бойните групи. Те са подкрепяни от съюзниците не само с оръжие. Прелитащите над страната англо-американски самолети, освен бомби хвърлят и тонове позиви. Позивите съдържат призиви за саботажи на прохитлеристкото правителство и са де факто в подкрепа на партизаните.

Всички действия на партизаните, както и действията против тях, са част от войната. Вярно, застават едни българи срещу други българи — но те са от двете страни на световен сблъсък. Поведението им трябва да бъде обсъждано само от тази гледна точка. Гледната точка на войната! „Чистата война“ е мъжко занимание — тя по правило изключва от групата на враговете невъоръжените, децата, инвалидите, жените, старците, пленените, ранените, мъртвите. Не е враг този, който не участва във войната.

От тази гледна точка по времето на войната 1941–1945 година и от двете страни има системни прояви на престъпно поведение.

Заплахите със съд нищо не значат. Двете страни се заплашват със съд.

Те обаче не се съдят. Те взаимно се избиват. Заловен партизанин се убива, понякога режат главата му и я разнасят по селата. Залавят партизанин — никакъв съд, ако е жена, я изнасилват, убиват и просват трупа насред селото, след което нареждат всички да минат да го видят и да го заплюят. Убиват деца, жени, възрастни хора. Палят къщи…

Партизаните им връщат със същото.

По времето на войната двете общности (фашисти — антифашисти) в България при въоръжените си стълкновения имат поведението на терористи, а не на воюващи страни.

До лятото на 1944 година държавен терор се упражнява от прохитлеристката власт, а партизаните и бойните групи са преследвани терористи. След 9 септември 1944 година държавният терор се подема от ОФ властта, където комунистите са основен и решаващ фактор.

Още като замисъл, така нареченият „народен съд“ е една от формите на държавния терор. Той е терористична институция. Такава е неговата предистория, такава е неговата реализация.

В една своя директива от края на август 1944 година Георги Димитров уведомява ЦК на БРП, че предстои навлизане на Червената армия и дава указание народът и неговите въоръжени сили да преминат на нейна страна. Те трябва „да очистят българската земя от немските разбойници и техните подли помагачи“. Със заповед Nо 14 от 8 септември 1944 г., щабът на VI ВОЗ нарежда на партизанския отряд „Хаджи Димитър“: „Да се арестуват всички народни врагове — полицаи и др. народни изедници, и да се обезвредят на място.“

Щом ще бъдат арестувани, т.е. пленени, защо трябва да бъдат избивани? Защото Втората световна война така се води — наши срещу чужди, като нашите са хора и общочовешкия морал е валиден сред тях, а чуждите са не-хора и те са вън от морала. Чуждият персонализира Злото. Той подлежи на физическо унищожение. Хитлеристите за това избиват евреи, цигани и славяни. А партизаните (същото е и в съседните страни) избиват „народните изедници“. Те пленници не вземат.

В емисия на радиостанция „Христо Ботев“ от 11 септември 1944 г. Вълко Червенков приканва правителството да предприеме бързи и смели действия за „обезвреждането на всички виновници за тригодишното съучастие на България в хитлеристките престъпления“. То трябва да изпълни решението си да арестува „прогерманските министри, депутати, бюрократи, джелати и тем подобни“. Тези „предатели на България“ трябва „да бъдат съдени и сурово наказани“. Същият ден Георги Димитров дава указание на ЦК на БРП (к) да пристъпи към създаване на народни съдилища за разглеждане делата на „предателите“ и „фашистките престъпници“.

Указанието на Москва е еднозначно: „Обезвреждането на фашистките престъпници да става организирано под ръководството на правителството.“

На 14 септември в отговор на тези указания ЦК съобщава на Москва: „В първите дни на революцията стихийно бяха уредени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки за това с тези неща да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни съдилища и следствени комисии.“^[209]

След седмиците на разправи няма никаква изненада, когато в първите дни на октомври 1944 година е огласена „Наредбата — закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“^[210]. Напротив — има облекчение, че най-после ще се спрат разправите и ще има справедлив съд.

Народният съд може да бъде разглеждан като опит на компартията да трансформира своята терористична дейност в дейност на държавата. „Бюрократизирането“ в преследването на политическите противници стига до абсурди. Цитирам „примера с бившия дипломат Николай Николаев, който след 9.09.1944 остава в Швеция. След като Народният съд го осъжда на смърт, той получава писмо от българската легация в Стокхолм, с което е уведомен, че присъдата е влязла в сила и трябва да се яви в София за изпълнението й. Легацията учтиво предлага да му издаде нужните документи и дори да му предостави пари за път до България.“^[211]

* * *

Правени са многобройни опити Народният съд да бъде разглеждан като част от общоевропейска следвоенна акция за търсене на отговорност от активните фигури в хитлеристката коалиция.

Първо. Европа е залята от вълна на отмъщение. Във Франция не само стрижат жените контактували с хитлеристките войници, избиват се без съд хиляди колаборационисти. В Италия положението е подобно. Не само Дучето и любовницата му са обесени без съд.

Второ — след първата вълна на отмъщение навсякъде възникват съдилища. Народният съд е част от този процес. Но определено, той не е от типа на съда в Нюрнберг, където целта е да се защитят основните ценности на цивилизацията на базата на строго спазване на съдебни процедури.

Народният съд е далеч от тези неща. Той се конструира и действа в противоречие с редица членове на Търновската конституция. Той, съгласно Наредбата — закон е „освободен от закона за Наказателното съдопроизводство“, с други думи от действащото по това време законодателство. Самите състави на съдилищата пък са формирани от комитетите на ОФ — на откровена политическа основа.

Създава се политически съд, който отсъжда кое е право или кое — криво, без да се съобразява с конституция и закон.

За съжаление Наредбата — закон за Народния съд е подкрепена от всички антифашистки партии у нас. Никой не застава в защита на здравия разум, демокрацията и закона. Всички са балкански политикани, което ще им изяде главата. В подкрепа на „революционния съд“ се изказват и Никола Петков и Г.М. Димитров — Гемето. За тази своя подкрепа Никола Петков по-късно ще съжалява. Не се знае какво е мислил Трайчо Костов — един от най-яростните комунисти в тези месеци.

В цитираното изследване се съобщава: „На 5 октомври 1944 г. ЦК на БРП (к) е посетен от секретаря на БЗНС д-р Г. М. Димитров. С подробен доклад за разговорите е информиран Георги Димитров в Москва. „Той ни заяви, пише в него, че пладненци — това са аграрни социалисти, че те се борят за нов социален строй и че тяхната идеология е близка до нашата. По линията на вътрешната политика не вижда причина за разногласия и борба между нас… Те също са революционери и няма да се спрат пред разстрели, ако това е нужно. Обаче предпочитат процедурата на народния съд.“^[212]

В София заседават първи и втори върховен състав на Народния съд. Първият състав разглежда делата срещу регентите, министър-председателите и министрите от 15 февруари 1940 до 9 септември 1944 и дворцовите съветници (общо 51 души). Вторият върховен състав разглежда делата срещу народни представители от 25-то народно събрание (129 души) и други военни и граждански лица.

Регентите, 14 министри, 3-ма депутати, висшите военни, както някои други длъжностни лица са откарани в Москва. Какво са разпитвани, къде, от кого, остава тайна. Самите те, след завръщането си, не споделят нищо. През декември започват да ги връщат, на 5 януари 1945 година са върнати последните — регентите, Филов и други.

Обвинителният акт е завършен на 13 декември 1944 г., той е връчен на обвиняемите и публикуван в печата. Присъдите са прочетени на 1 февруари 1945. Наказанията са смърт, доживотен строг тъмничен затвор, глоба до 5 млн. тогавашни лева и конфискация на цялото имущество в полза на държавата. Смъртните присъди са изпълнени веднага през нощта.

На 4 февруари 1945 година започва конференцията в Ялта, където се обсъжда следвоенното устройство на Европа. Предстои България да бъде наказана за съюза с Хитлер. Изключено е Георги Димитров, който политически дирижира процеса и по това време е висш съветски функционер, да не е знаел или поне подозирал каква конференция предстои. Той чака разрешението на Сталин да се върне в България и да я поведе по пътя на комунистическия проект. Димитров има интерес от минимални следвоенни санкции за страната. Връзката между издадените присъди и конференцията е твърде вероятна.

Присъдите, като вземем предвид наказателната мяра на Нюрнберг, са неоправдано жестоки. На практика българският политически елит за периода 1941–1944 е избит, защото политиката, която е водел, се е оказала неуспешна.

Осъдените в никакъв смисъл не са виновни нито за Втората световна война, нито за въвличането на България в нея. В редица случаи те не са имали избор, а когато е трябвало да решат, са решавали с оглед интересите на страната, така както са ги разбирали и обстоятелствата позволявали. Малцина от тях са подстрекавали към извършването на военни престъпления и би могло да им се търси отговорност в тази посока.

Колективната разправа с тях е една от първите вътрешнополитически прояви на новата власт. Става ясно, че започва политика, която е крайно нетърпима към политическите различия, цялостно подценява ценността на живота, премахва всякаква независимост на съдебната система, готова е на всичко, за да откликне на сигнали от вън.

* * *

Общо в страната са проведени 135 процеса с 11 122 подсъдими. Процесите продължават до април 1945. На смърт са осъдени 2 730 човека, на доживотен затвор — 1305 души, други на различни срокове затвор.

Сред осъдените има престъпни елементи, извършвали налудничави жестокости: хванали партизанка, извадили й очите, водили я два километра и я убили (Батак); посещават едно семейство, вадят от торбата главата на зетя: „Виждаш ли какъв хубав зет имаш?“ (Пловдивско); режат главите на избитите партизани, забучват ги на колове и ги разнасят из селата (село Фотиново, Пещерско^[213], но не само там); просват убитите на селския площад и карат селяните да минават и да ги заплюват (на няколко места в страната); убийства на деца^[214]; убийства на ученици (с. Изворово); убийства на бременни жени (с. Брод, Трънско). Мародерства, изнасилвания, палеж на къщи и друг имот…

В Перущица разстрелват 22 души без съд — с мотива, че били вредни за държавата. В село Червена ябълка, Трънско, убиват 50 човека, от които 5 деца, в село Брод 37 души от мирното население (отделно 24 партизани), в село Черна трева — 80 души, като преди това изнасилват жените…

И прочие и прочие безумия.

Подобни жестокости са вършени от военни, полицаи и други служебни лица в Гърция и Югославия. За тези престъпления, както по времето на тоталитарния комунизъм, така и днес, има национално табу. За тях не се пише и не се говори.

Народният съд завършва преди края на войната. Изпълнена е една от неговите цели — да се докаже пред съюзените народи, че с прохитлеристкото минало категорично е скъсано.

Лицето на войната — на фронта или в тила, е винаги варварско. Времето е било примитивно. Културата е била такава. Да не забравяме, че в същото време са масовите убийства в хитлеристките концлагери.

Но тук трябва съвършено ясно да кажа: всички, независимо от политическата им принадлежност, са вършели варварства, макар че политическата десница^[215] несъмнено има инициативата и главната вина. Тя започва безумието на многодесетилетен терор с преврата на 9 юни 1923 и садистичното убийство на министър-председателя Стамболийски. Избити или малтретирани са много от неговите привърженици. Сложено е начало на кървави схватки, при които политическия противник просто се убива. Десницата добива престъпен образ. За нейната политика се изгражда плътен разказ.

Ще го предам с няколко картини:

Тя воюва срещу народа!

Но и „народа“ не и остава длъжен.

В доклад на Гестапо от ноември 1943 година за действията на партизаните в България се казва:

„От наличните сведения за нападения на банди на малки местности все пак проличава известна система и спазване на дадени инструкции. Така, винаги след обезоръжаване на общинската стража е била запалвана архивата, заграбвани са телефоните и радиоапаратите, както и пишещите машини, открадвани са наличните суми, и всички телефонни линии са разрушавани, за да се попречи на незабавното алармиране на войската и полицията, и по такъв начин да се спечели време при отдръпването. Освен това, при подобни по-значителни акции бандите не действуват вече в малки групи, а числеността им стига 200 души.

При много нападения жителите са бивали принуждавани да присъствуват на подстрекателни събрания против българското и германското правителство или против некои български служби; събранията завършвали с подканата да не се плащат данъци, и да не се предават храните.

При некои случаи бандите успяват да спечелят нови членове, които избират главно от 18–20 годишните младежи.

Във връзка с това, забележителен е следният случай, който стана на 12–13 септември в Средна България, с. Голямо Шивачево, сливенско, при който една банда от 30–40 души действува с невероятна смелост и изчерпателност:

След ограбване касата на гарата последвало арестуването на кмета и обезоръжаването на общинската стража. От общината се заграбва едно радио и 1 пишеща машина, а от полицейския участък — известно число оръжия и муниции. Същевременно се свиква подстрекателно събрание против правителството, което завършва с подканата да не се плащат данъци, и да не се предават храни на държавата.

След като кметът е бил напълно съблечен и обезглавен, главата му била закачена на един фенер.

След това бандата отива в пощенската станция, ограбва от касата 200,000 лв., запалва всички книжа и унищожава телефонните линии и се отдръпват по посока на Твърдишкия балкан.“^[216]

Това е цитат от книга, излязла след 9 септември 1944 година, преди процеса срещу Трайчо Костов и разрива с Тито. Все още е жива надеждата, че комунизмът е възможен. Случаят на разправа с кмета на село Голямо Шивачево е поместен без коментар, докато описанията на подобни прояви на „фашистите“ са придружени с пълно отрицание. Това подсказва, че критерият за оценка както на създателите на книгата, така и на очакваните читатели, е формиран от позицията на принадлежността: нашето е доброто, чуждото — злото. Насилията, вършени от „нашите“, са морални (нормални), насилията на „чуждите“ (врага) — са неморални (ненормални).

Моралното по природа е всеобщо. То се възприема като еднакво валидно за всички хора. За да бъде възприемано нашето, в качеството му на наше, като всеобщото добро, то е нужно на другите, чуждите, да се отнеме качеството, че са хора.

Оттук и изразите, с които чуждите се определят като „зверове“. В периода около 9 септември 1944 година, за комунистите и левичарите, враговете бяха наричани „гадове“. Гад, гадина, гадове — синонимите на животно, животни. Враговете бяха не-хора.

Вероятно поради тази причина моралът на принадлежността има тенденцията да се трансформира в правото на силата. Силният има правото да е прав. „Ние“ сме в правото си да използваме сила за уреждане на отношенията си с не-хората.

* * *

След войната България, както вече споменах, е била задължена да залови и осъди военните престъпници. За произнесените (от Народния съд) присъди страната е била задължена да докладва пред Съвета за сигурност на ООН. В края на 1946 година в един от докладите дипломатическият представител в САЩ генерал Владимир Стойчев съобщава имената на 103 лица, осъдени от Народния съд за извършени престъпления в Тракия (Беломорието между Марица и Места), както и имената на други седем, които са заловени и предадени на Гърция, за да бъдат съдени там. По подобен начин се уреждат отношенията с Югославия.

Сформирането и действието на Народния съд е задължение на страната като сателит на Германия. Той е от предусловията на победителите (съюзените народи или ООН) за подписването на мирния договор с България. Многозначително е, че произнасянето на присъдите става на 1 февруари 1945 година, а от 4 февруари започва конференцията на тримата големи в Ялта, където се вземат съдбоносни решения за бъдещето на Европа, в това число и на България. Страната е била длъжна да даде доказателства за решително скъсване с хитлеризма. В по-сетнешните преговори по подготовката на мирния договор дейността на Народния съд и произнесените от него присъди, заедно с участието на българската армия в заключителния етап на войната, са аргумент, доказващ решителната антифашистка ориентация на страната. А в Мирния договор на България със Съюзените и Сдружени сили, който е подписан на 10 февруари 1947 г., чл. 5 ал. 1 гласи: „България се задължава да вземе всички необходими мерки, за да обезпечи задържането и предаването за съдене:

а) на лицата, обвинявани в извършване на военни престъпления или престъпления срещу мира и човечността, заповядали извършването на такива престъпления или съдействали за тяхното извършване.“

* * *

Освен пряката му обвързаност с резултатите от Втората световна война, Народният съд е вплетен, както споменах по-горе, в кървавите политически сблъсъци в страната, започнали след 9 юни 1923 година. Той е възприеман и като съд на възмездието, на отмъщението.

Все в тази връзка, преди да започне работата на Народния съд, Цола Драгойчева събира по линия на Отечествения фронт информация за избитите комунисти и левичари от 1923 до 1944 година. Те са общо 5134 човека. Събраната информация е предоставена на главния народен обвинител — Георги Петров, а след приключване на Народния съд той се докладва пред ръководството на Комунистическата партия: броят на осъдените на смърт от Народния съд е 2618, а броят на загиналите антифашисти през периода 1941 г. — 1944 г е 2320, според сведенията, събирани от Цола Драгойчева по линия на ОФ комитетите^[217]. Танто за танто.

Затова Народният съд, ще го повторя още веднъж, не е бил съд в строгия смисъл на думата.

На 25 септември, след като е подготвен проектозакона за Народния съд, ЦК информира Георги Димитров в Москва: „Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.“

В едно изследване, свързано с Народния съд, е отбелязано: „Американският политически представител в България Мейнард Бърнс се добира до сведения, че при посещението си в Москва Димитър Ганев е получил указания от Георги Димитров да се унищожи „фашистката интелигенция“. На свой ред политическият секретар на партията Трайчо Костов нарежда да се съставят списъци и до началото на октомври 1944 г. да се изпълни искането на Георги Димитров. При извършването на репресиите да се унищожават всякакви документи и заличават следите. В противен случай ще се търси лична отговорност.“^[218]

И по нататък в цитираното изследване следва телеграма от 1 октомври 1944 г. на ЦК, с която се информира Георги Димитров: „Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекушави съюзници по повод революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдии и чистката ще тръгне по законни пътища. Работата ще се провежда внимателно.

Ще бъде организирано разобличаване най-злостните врагове и палачи, ще бъдат широко публикувани в печата сведения за техните престъпления, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сирачета на убити антифашисти с искане за възмездие. Ще организираме обществен натиск на министрите социалисти и земеделци.“^[219]

В следващите седмици и месеци в страната се създава масова психоза. В цялата страна се провеждат събрания и митинги. Някъде пред митинга са наредени ковчезите на ексхумирани убити партизани и ятаци. Вдовици и невръстни деца с плач нареждат. Приемат се резолюции в едно общо взето еднотипно съдържание: „1. Смърт на народните убийци. 2. Смърт на фашизма.3. Поздрави на славната Българска армия“^[220]

При всякакви събирания, а те в тези месеци са все политически, ечи мощен възглас: „Смърт!“ В архивите са оцелели много (вероятно хиляди) — резолюции, телеграми, писма, в които кънти тази дума. България е доведена до мрачна лудост…

За съжаление и ковчезите и вдовиците и сираците са напълно реални. Няма бутафория.

Сюжетът разиграван от 9 септември 1944 г. до края на войната, в който населението е поставено в ролята на съпричастната публика, е трагичен, а на сцената — в ролята на Злодея са фашистите. Публиката се идентифицира с Жертвите. Положителният герой — антифашистите.

Създава се трайна масова нагласа, при което политическата битка е сведена до прост въпрос — „Кои са фашистите?“

цялата буржоазия и държавните власти управлявали до 9 септември.

* * *

Народният съд решително не е независим съд. Присъдите, особено на националните политически и обществени лица, са определени от ръководството на компартията. Особено се проявяват водещите фигури в партията Георги Димитров (който е още в Москва) и Трайчо Костов (тук в страната). Двамата поддържат интензивна връзка. Документално е установено, че те диктуват на съда.^[221]

В спомените на Петър Семерджиев е предадена атмосферата по онова време:

„Ролята на партийния комитет в Сливен и моята като негов секретар не се изчерпваше с участието ми при определяне състава на Народния съд и контрола върху протичането на съдебните процеси. Размерът на присъдите за всеки подсъдим поотделно беше другият важен момент, в който не можеше да се вземе решение, без то да бъде съобразено с моето мнение или да се съгласува с моето нареждане. Размерът на присъдите се набелязваше обикновено в моя кабинет, където извиквах народния обвинител Петър Филипов и Мара Енева като член на състава на Народния съд. От страна и на двамата не са правени никакви възражения от моите предложения, както и уточненията, за отделни подсъдими. Спомням си оплакването на Мара Енева, че един от членовете на съда в техните разговори се противопоставял на изказванията й за налагане на смъртни присъди, като смятал, че не трябва да има тежки присъди и осъдени на смърт.

Между лицата, които следваше да бъдат подсъдими в Народния съд в Сливен, само отделни лица бяха убити, преди да застанат на подсъдимата скамейка. Останалите след произнасяне на смъртните присъди, още през следващите два-три дни биваха отвеждани с камиони извън града и разстрелвани. Зная, че една група намериха смъртта си на запад от града, край река Тунджа. Немного след избиването им беше съобщено от командуването на съветските войски, които бяха разположени в сливенския край, че в близост с техен лагер са изровени при проливен дъжд човешки тела. От съветска страна се настояваше да бъдат взети мерки за по-дълбоко заравяне на труповете и да бъдат извършвани екзекуциите по-далеч от съветските лагери, за да не се приема извършеното като съветско дело. Друга група осъдени на смърт бяха разстреляни в Стара планина край шосето Сливен — село Ичера. Един ден обаче минаващи пътници виждат разхвърляни части от човешки тела, навярно също изровени от поройни дъждове и разкъсани от диви зверове. Аз присъствах при разстрелването на бившите полицейски служители начело с полицейския комендант майор Георги Алексиев. Те бяха завързани и построени един до друг в очакване края на отредената им съдба. Екзекуторите бяха подбрани между чиновете на милицията. Преди разстрела полицейският комендант извика: „Да живее България!“^[222]

* * *

Присъдите на Народния съд вдъхват тежко чувство на несвобода и политически примитивизъм. Не е имало никакъв съдебен процес в смисъла на тогава съществуващата в Европа съдебна практика. Висшите политически и военни дейци са изведени от страната и разпитвани в Москва. Архивите на Министерство на външните работи, както и на Министерство на вътрешните работи, е изнесе пак там.

Партийните комитети на БКП, и най-вече задграничното бюро в Москва, решават кои и колко да бъдат наказани. От комитетите се нарежда на съдиите. Развихря се изключителна по размерите си корупция. Откупува се живот. Изнудва се за живот. Някой са осъдени, защото не са могли да си платят. Наред с личните отмъщения има и обратното — освобождаване от отговорност поради роднинство и познанство (пак поради лични причини). Избити са невинни хора, други са получили несъразмерни на престъпленията им тежки наказания. Издавани са присъди на убити хора, за да се потули нечия разправа.

* * *

Първата отменена присъда на Народния съд е през юни 1993. Отменени са присъдите на интелектуалци и журналисти, на 124 народни представители, на тримата регенти и на министър-председателите на трите правителства преди 9 септември 1944.

ИЗВЪНСЪДЕБНИТЕ РАЗПРАВИ

С преврата на 9 септември 1944 година радикално се сменя власт, прекратява се една война (участието във военни действия на страната на Хитлеристка Германия), започва друга (участие във военни действия на страната на съюзените народи). На съд са изправени онези, срещу които воюва в момента българската армия. Напълно е разрушен социалният ред. Блокирано е действието на полиция, съд, държавни служби, общини. Делигитимирани са: депутатът, министърът, полицаят, офицерът, съдията, кметът, държавният служител. Отхвърлени са законите за обществения ред, за политическата структура и механизми. На практика наказателните закони не действат.

Самата власт се „предава“ и „приема“ по начин, който не следва утвърдена процедура. Ето едно нареждане запазено в архивите на Държавна сигурност:

„До Околийския управител,

копие: Председателя комитета Отечествен фронт,

началника на гарнизона

гр. Самоков

 

Предайте незабавно всички служби по администрацията и полицията в околията ви, на лицето Христо Калайджиев от София.

За нареденото донесете.

Главен секретар:

(Асен Георгиев)“^[223]

От затворите наред с политическите са пуснати на свобода и хиляди криминални престъпници.

Не по-късно от 16 септември 1944 г^[224]. новата власт започва издирването на избягалите опасни криминални от затворите. На 2 октомври 1944 г. начева общонационално издирване на 407 криминални^[225].

В дните преди Народния съд и сетне, успоредно с него, се вихри чисто бандитска разправа с политически противници и с „неудобни“ някому хора. Наред с „политическите“ действат и криминалните, които използват безвластието и изнудват, грабят, убиват. Неустановен брой хора изчезват или труповете им минават в графата на политическите убийства.

Близките на обвиняем по делата на Народния съд разговарят с един от прокурорите, който ги успокоява: „Ще го осъдят някоя и друга година. По-добре за него. В затвора ще се предпази от лична мъст. Нали виждате какво става навън?“^[226]

Това са месеци на властови хаос и безредие. А политическите убийства и въоръжени сблъсъци ще продължат близо десетилетие. Загиват и от двете страни. На 12, 15, 18 юни 1945 в Пловдивско има засади и нападения срещу комунисти, при които един от тях е ранен, а друг убит. Извършителите са избягали^[227]. Властите издирват изчезнали партизани. Загиват и невинни.

Един доклад от 1944 г. по линия на Държавна сигурност:

„На 4. Х. т.г. срещу 5. Х. т.г. към 8 часа вечерта при с. Кадин Мост^[228] бяха убити двама войника от 13 Гвардейски Рилски полк (специалната дружина), които по това време са били на пост на шосето. Убийството е станало при следните обстоятелства: „В момента, когато двамата войника са били на пост срещу тях идващи откъм полето се задават три непознати лица. Войниците ги спират и единия от тях им иска лични карти. В момента, когато единия войник е запалил клечка кибрит, за да проверява документите им, единият от тях, който е бил по-назад излиза отстрани и с шмайзер ги покосява и двамата. След което непознатите лица изчезват в тъмнината. Убитите войници се наричат Георги Ефтимов Милачков от с. Тръкляно-Кюстендилско на 22 год. и Борис Иванов Младенов на 21 год. от с. Войници^[229], Ломско.“^[230]

В пловдивско се разиграва сюжет с убийства и от двете страни:

„На 11 т.м.^[231] три неизвестни лица, единият облечен в войнишка униформа въоръжен с пушка, шмайзер и пистолет, втория облечен в селски дрехи бос, въоръжен с пушка и една бомба, а третия не можло да се види с какво е бил въоръжен, влизат в дома на Тошо Пенчев Тошев от с. Елешница по политически убеждения комунист и след като вземат всичките пари, които се намирали в дома му го убиват. Съпругата започнала да вика за помощ, но понеже това става към полунощ никой не я чул и не се притекъл на помощ.“^[232]

Сюжетът търпи развитие:

Благой Котов Робов от Елешница е задържан. „Когато го задържахме — пише в своя доклад съответния началник в Държавна сигурност — ние нямахме сведение, че той може да е участвал във въпросното убийство. Ние го държахме за други прояви, а и самата съпруга на убития от страх не е казала, че го е познала като съучастник в убийството на мъжа й.

Не знаейки защо го арестуваме, гузен, той си блъска главата в стената на кауша и се наранява. Веднага, аз наредих и дойде д-р Костов, който го прегледа и каза, че няма сериозна повреда. Това става на 17-и, обаче на 20-и той показва признаци на ненормалност. На 21-и наредих и го закараха в Държавната болница с поръчения да употребят всички усилия щото той да оздравее. Но днес [22 юний] към 17 часа съобщиха от болницата, че той е починал.

На съобщението на дежурния лекар до Прокурора се казва, че същия е починал следствие побой и хвърляне от високо. Веднага наредихме аутопсия на трупа с участието на д-р Цеков, II Съдия Следовател Чучев, сестрата при моргата и нашия групов н-к Атанас Трайчев. Експертизата е констатирала, че той е починал следствие сътресение на мозъка, без да се констатират следи от някакъв побой.

Същият е зарегистриран като криминален престъпник и има 6 присъди от криминален характер.

Същият на 27 ноември говорил на публично место следното: „Днес 1 март, помнете ми думата, че до 15 март 1945 г. в България няма да остане нито един Руски ботуш и че до 15 март България ще бъде окупирана от Гърция и Англичаните. Че 4 милиона евреи искали да управляват целия свят и Сталин с една мръсна политика искал да зароби целия свят“ и други мерзости.

Ето това представлява от себе си Гемевиста Благой Котов Робов.“^[233]

На 14 октомври 1945 година се провежда Околийската конференция на БЗНС „Никола Петков“. Председателстващият Георги Лилянин открива конференцията и в словото си казва:

„Преди да започнем работата си, обаче, длъжни сме да изтъкнем печалния факт. Тук липсва един деен човек на земеделското движение, който даде много за организацията, любимец на младите. Той умря. Него го арестуваха и след ареста почина.

Милиони българи съзнават, че са изправени пред цялостна промяна в начина на живот. В такива случаи „може да се очаква враждебно, агресивно или деструктивно поведение. Това в края на краищата е защитно поведение, по-скоро контраатака…“^[234] Милиони са въвлечени в неприсъщи на тях действия на агресия. Мирни граждани — работници, занаятчии, чиновници, домакини митингуват в подкрепа на кървави разправи. Носят плакати. Без никой да ги принуждава, пишат по стени и огради лозунги с такива призиви….

През октомври 1944 Политбюро обаче констатира, че „ентусиазмът отминава“, забелязва се отлив, отдръпване и „уплаха сред населението от репресиите“.

Инициатор и политически покровител на кървавата вакханалия в нощите след 9 септември 1944 година е комунистическата партия. Тя е овладяла и командва полицейските участъци по страната (полицията е станала милиция). Тя повсеместно и неофициално е сменила кметове и общински служители. Тя е блокирала обичайната дейност на всички министерства. Компартията владее инициативата на улицата. Митингите и всякакъв вид публични събирания минават под господстващия лозунг „Смърт на фашизма, свобода на народа“.

Компартията свиква, инициира или подтиква организирането на митинги, където заседава Народният съд. На тях множеството скандира в изстъпление „Смърт!“. Призивът „Смърт!“ кънти в публичното пространство…

От стотици документи е видно, че структури на компартията са пряко свързани с извънсъдебните разправи.

Ще спомена само широко известния случаи от Търговище. На 9 септември там е задържан околийският управител заедно с още 26 души. Те са поставени под арест в с. Въбел, Търговищко, но следите им се губят. Уж били изпратени в Централния затвор в София, а от София отговарят, че такива лица не са постъпвали при тях. По-късно „изчезналият“ околийски управител е осъден задочно на смърт от Народния съд, а в неговата къща, като изгонват жена му и двете му деца, се настанява семейството на един партизанин.

По подобни схеми изчезват неизброимо число хора.

Цитирам едно изследване: „По нареждане на министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев Георги Петров обикаля всички области в страната, с цел да ускори предварителната подготовка на Народния съд. Наред с това той посещава Дирекцията на народната милиция, местните милиционерски участъци и Софийския централен затвор. Главният народен обвинител установява, че и тук има нарушения на определения ред. „Задържаните лица — пише той до ЦК на БРП (к), — между които имаше и невинни, задържани по лично донесение и за лична мъст, се държаха с месеци без завивки (черги и одеяла) и без бельо за преобличане… В резултат на това хората бяха въшлясали и имаше голяма опасност да се появи някоя инфекциозна болест, която би застрашила и софийските граждани. Появила се бе и краста.“ Георги Петров има и точни сведения, че някои от народните обвинители, бивши следователи, инквизират арестуваните и проявяват към тях излишна бруталност. Воден от разбирането, че отговорността за всичко това, вършено в името на Народния съд, пада върху него като главен обвинител, той се опитва да вземе някои мерки. Но интервенцията на Георги Петров пред ръководството на милицията да се поправят извършените „нередности“ се смята за проявена „мекота“ и се посреща с неприязън. „Очевидно — отбелязва той — ни делеше нещо съществено в нашите разбирания по някои тактически въпроси на времето.“^[235]

В същото време се водят военни действия. Страната е във война. Създава се обществена атмосфера, в която правата и свободите на човека, както и неговият живот са напълно обезценени. Всички се чувстват застрашени. Всички са агресивни. Страната е потънала в социалната деструктивност.

* * *

Възниква практиката на непубличен държавен терор.

Петър Семерджиев, който е партиен функционер в Сливен непосредствено след 9 септември 1944 година, си спомня:

„Когато се припомнят събитията, свързани с тъй наречения Народен съд, не може да не се посочат убийствата, извършени по нареждане на Политбюро на Централния комитет на компартията. В изпълнението им бяха предприети терористически акции, организирани от партийните комитети, обект на които бяха действащи и запасни офицери. Много е казаното и написаното за Народния съд, но старателно са избягвани тези нареждания за отвличане и избиване на офицери в гарнизонните градове на страната. Те са арестувани още преди Народният съд да започне своята работа. Това бе сторено не защото са останали извън вниманието на партийните комитети или пък не подлежаха на арестуване. Докато се занимаваше с арестуването и следствието на лицата, попадащи под общите обвинения, за да бъдат изпратени пред Народния съд, в Сливен пристигна инструктор на Централния комитет, за да предаде специално поръчение, неподлежащо на писмено потвърждение. Той се оказа мой познат, Никола Петров. В разговора му насаме с мен, той ми предаде, че по решение на Политбюро във всеки гарнизон трябва да бъдат набелязани 2–3–4 души офицери, независимо дали са действащи или запасни. Те трябвало да бъдат отвлечени или убити, без да се подлагат на следствие предварително. Изпълнението на това решение за Сливенския гарнизон трябваше да се организира лично от мен като първи секретар на партийния комитет. Възложената ми задача можех да споделя само с ограничен кръг отговорни партийни членове, които ще привлека, за да ме подпомогнат. Заедно с тях трябваше да набележим жертвите, а също така и лицата, на които ще бъде възложено отвличането и убийството им.“

* * *

Трябва да погледнем на създалата се ситуация от личностна гледна точка: „кроткият човек“ е застрашен (води се война; кървавите сблъсъци в страната са всекидневие; обичайният ред се срутва); започват актовете, свързани с действието на Народния съд — явлението, изискващо отношение; „кроткият човек“ е принуден да бъде „за“ или „против“; той се включва в необичайни за него форми на поведение; той съзнава, че поведението му е необичайно за него…

Страхът и несъгласието трябва да станат легитимни и психично правилни.

Тук в личностния свят нахлува комунистическата партия. Тя официално прогласява, че такова поведение е не само нормално, то е стойностно, то е желателно, то е добро, то е перспективно. Комунистическата партия дава цялостна политическа легитимация на участието на милиони хора в хаоса, настъпил в седмиците около 9 септември 1944 година. Тези седмици са наречени революция. Революцията се празнува като най-значимо национално събитие. Участниците в онези събития стават участници в нещо важно и изключително значимо.

Необичайното поведение, към което „кроткият човек“ иначе, след като са отминали бурните дни, би изпитвал неловкост, добива героична, положителна оценка, която е препотвърждавана следващия половин век. Този личностен резултат е с междуличностни последствия: познанствата от социалните интеракции от деветосептемврийските дни и всичко, свързано с Девети септември, става ценно и важно. (Особена е ролята на статута „активен борец против фашизма и капитализма“, за което пиша по-нататък.)

Върху създадените познанства започва да се гради социалната мрежа на България. Хората постъпваха на работа, заселваха се в нови селища, учеха, децата си отглеждаха, растяха по служебна линия… Всичко това се случаше във или в отношение към мрежата, възникнала на 9 септември. Мрежа, която се развиваше, разгръщаше, диференцираше и укрепваше. Тази мрежа посрещна 10 ноември и премина неговото изпитание.

Тоталитарната власт не позволи никакво съмнение в ценността на 9 септември. Не беше възможен намек за подценяване, насмешка или присмех. Мрежата укрепваше в комфортна обстановка.

Вълната на промяната на Девети беше еднократна вълна, заляла и потопила страната…

Като отивам далеч напред във времето, ще посоча, че следващата вълна на промяната — с дата 10 ноември 1989 г., имаше друга конфигурация. Тя се плисна и отля….

Участието в Голямата промяна беше атакувано, осмивано, подигравано.

Мрежата от Девети не позволи да бъде изместена или разрушена.

ЛАГЕРИ

Лагери, където се въдворяват неудобни за властта лица, съществуват отпреди 9 септември 1944 година. В тези години подобни лагери има в много страни по света.

Първият лагер след 9 септември е създаден в Зелендол по условията на примирието и по нареждане на Съюзната контролна комисия. Там са изолирани поданици на Германия и нейни воюващи сателити или българи, създали семейства с такива. Общият им брой е 239 души.

В началото на 1945 година са утвърдени два типа „трудово-възпитателни общежития“: за криминални и за политически, които по първоначален замисъл е трябвало да бъдат разделени, но после се оказват едно и също.

За периода от 9 септември 1944 до края на 1945 година са въдворени 3938 политически и криминални. От тях в началото на 1946 година са освободени 3306 души, в ТВО остават 532 човека. Към 2 септември 1949 година в Богданов дол има 1700 души, в Ножарево — 2000. В Белене те са 800, но на 15 октомври там стават 1097 души, сред които и гръцки политемигранти — комунисти, които са обявени за „титовисти“. След 1950 година на практика остава да функционира ТВО в Белене. През 1951 година се определя, че в ТВО се изпращат такива, които не мога да бъдат съдени по обичайния ред.

В края на 1952 година в ТВО се намират 2348 въдворени, от които 204 криминални. В края на 1953 година практиката на изпращане в ТВО е прекратена и отново е възобновена в първите дни на ноември 1956 година (след Унгарското въстание 1956). На 22 декември 1956 отново се открива ТВО Белене. Към 10 февруари 1957 година там има 1120 лица. От тях 247 са политически и 873 — криминални. От политическите 89 са земеделци, 63 — „капиталистически, кулашки и антинародни елементи“, 27 — лидери на Легиона, 26 — бивши царски офицери, 20 — михайловисти и цанковисти, 10 — бивши полицаи. Те са прибрани не наказателно, а превантивно.

На 1 юни 1958 година в Белене има 2729 души, от които 262 политически, останалите са криминални. Сред тях има и осъдени от редовен съд. От 27 юли до 2 август 1959 в САЩ се провежда „седмица на поробените народи от Източна Европа“. От българска страна участва д-р Г.М. Димитров (Гемето). На 27 август 1959 година ТВО Белене е закрито. Всичките 276 политически и 981 криминални са освободени, а останалите криминални са предадени на съда.

По време на съществуване на ТВО Белене: 1949–1953 и 1956–1959 година, там са починали 154 лица. От тях 120 са политически, а 34 — криминални.

Но незабавно (вероятно през септември 1959 година) е взето решение за откриване на лагера в Ловеч — със замисъл за криминални. В първата група 35 лица имат между 10 и 30 присъди, 36 — от 5 до 10, 68 — до пет присъди. Задържани са и 27 проститутки и „морално разложени мъже“. Повечето от преминалите през лагера в Ловеч са криминални и проститутки. Някои от тях имат десетки присъди. Други излежават в лагера присъда. Според архивите през ловешкия лагер преминават 1142 души, за 24 се знае, че са политически, 21 имат криминални и политически провинения, за 48 лица няма данни. Но сред останалите има хомосексуалисти и психично болни, които в повечето случаи са се озовали там по инициатива на близките им. По лични причини в лагера попада и Сашо Сладура.

Лагерът в Ловеч има филиал в село Скравена, през който преминават 133 жени, с изключение на една, останалите са въдворени за проституция.

Установеният режим в лагера е свързан с непрекъснато малтретиране на задържаните. От януари 1961 година до януари 1962 година там умират 147 души. На нито един от починалите не е правена аутопсия. Това предизвиква проверка от Политбюро на ЦК на БКП, в която се констатира: „извращение на законността и на социалистическия морал и целия режим, установен в общежитието.“ След, което се предлага лагера да бъде закрит. Това става на 5 април 1962 година. На 8 май 1962 е освободен последният въдворен без съд и присъда.

През лагерите (ТВО) от 1944 година до 8 май 1962 година са преминали 23 531 лица, от тях 14 647 са политически, 6 190 са криминални и за 2 694 няма данни.

Общият брой на лагерите (места, където се задържат или заселват лица без съд) през времето на тоталитаризма е 105^[236].

ИЗСЕЛВАНИЯ (интерниране)

Тази форма на репресия срещу политически противници и политически неудобни лица е прилагана от векове. В българския случай — решително преобладава изселването на цели семейства. Целта е те да се поставят в социална изолация, да се извадят от системата на взаимоотношения, чрез които могат да влияят.

Изселванията започват веднага след 9 септември, като придобиват нормативно уреден характер през есента на 1945 година. Тогава са изселени 184 семейства на осъдени от Народния съд. В следващите години практиката продължава и от постоянните им местожителства се изселват уволнени офицери, бивши индустриалци, лишени от права адвокати, семействата на политически емигранти, уличени в шпионаж турци. Изселванията от София целят и промяна на политическия и трудовия облик на София. Социалнокласовата структура на столицата винаги е вълнувала властта. Това е една от причините да се вземе решението за строителството на металургичния комбинат в Кремиковци: ще се засили присъствието на работниците.

От 9 септември 1944 до август 1953 година са изселени 7 025 семейства с 24 624 члена. През този период на 269 семейства е дадена възможност да се върнат на постоянните си местожителства, а останалите 6756 семейства дочакват на чуждо място есента на 1953 година, когато им е разрешено да се върнат по домовете си. По години те са изселвани:

След 1956 година практиката на изселванията се възобновява. През 1957 година само от София по политически причини са изселени 384 семейства. От 1958 до 1961 година са изселени 2035 семейства. Сред тях вече преобладават изселвания по криминални причини. Обикновено е извършвано по съдебен път, но винаги е представлявало форма на колективно наказание. Наред с виновния член на семейството, репресия се упражнява и върху невинните. Нормативната база, която дава основания на властта за тези акции, е един указ, който е буквален превод от указ, действащ в Съветския съюз.

С различна интензивност изселвания има до 1979 година, които са възобновени по време на Възродителния процес (1984–1989).

ТРУДОВА МОБИЛИЗАЦИЯ НА БЕЗДЕЛНИЦИ

През 1946 година е приет Закон за трудово мобилизиране на безделници и празноскитащи. Този закон се възприема като продължение на Закона за трудовата повинност от времето на Стамболийски. Той е съобразен с „духа на времето“, а именно — „да се издигне на мястото на капитала трудът като по-решаващ и по-важен фактор.“^[237]

Законът е подкрепен от всички партии. Господства разбирането за „общественополезен труд“.

Не могат да се търпят младежи и „годни за работа граждани“, които не си изкарват хляба, а разчитат на издръжката на родителите или се занимават с черна борса и спекула. Затова всички работоспособни български граждани, навършили 16 години и не по-стари от 45 за жените и 50 за мъжете, които „са се отдали на безделие, празноскитане или прекарват по-голяма част от времето си в питейни заведения, кафенета, барове, сладкарници и др. подобни, се мобилизират на задължителен обществен труд.“^[238]

Младежите от 16 до 20 години се събират на отделни групи и са разделени по пол. С тях се извършва възпитателна работа. Срокът за мобилизацията е 6 месеца и е в периода от май до октомври. След което им се дават шест месеца, да си намерят работа, и ако не го сторят, отново са мобилизирани.

Те работят по строеж на пътища, жп. линии, канали, язовири, сгради, залесяване, кариери и тъй нататък, но трудът им е съобразен с възрастта, пола и здравословното състояние. Мобилизираните са на същия режим, на който са и доброволните бригадири (вж. бригадирско движение).

Често за безделници, особено по провинцията и още повече в малките населени места, са обявени политически неудобните или лица, попаднали в конфликт с някое началство.

През 1949 година към неработещите и безделниците са отнесени — изключените по различни причини ученици, уволнените за трудови нарушения, разпространители на слухове, черноборсаджии др. под. Поради недобрата документация могат да се правят само приблизителни изчисления за броя на трудово мобилизираните — средногодишно те са от 3 до 5 хиляди души.^[239]

На 21 септември 1950 година законът е отменен — поради национализацията и купонната система отпада нуждата да се мобилизират безделници.

ПОСТРАДАЛИ ОТ МЕРОПРИЯТИЯТА НА НАРОДНАТА ВЛАСТ

Категория граждани, които са съдени (лично или членове на тяхното семейство) от Народния съд, въдворени са в лагер, интернирани са, имотът им е бил национализиран.

Това беше графа в редица документи — свързани с пътуване в чужбина, при назначаване на работа, при записване в учебно заведение и пр. При различни социологически изследвания се отбелязваше дали изследваното лице попада в тази категория.

ФАШИСТ

При тази обстановка започва да се формира образът на фашиста и фашизма. Постепенно, но бързо този образ загубва основни характеристики: антисемитизъм, расизъм, държавен тероризъм, диктатура. Започва да се налага представата, че фашисти са всички, управлявали до 9 септември, фашисти са привържениците на демокрацията, включително и социалдемократите, фашисти са прокапиталистически настроените. Приравнява се фашизъм и капитализъм. Ражда се заклеймяващото словосъчетание монархо-фашизъм, с което се определя политическата система до 9 септември 1944 г.

„Фашист“ става квалификация на всички, които не са съгласни със започналата съветизация. Фашист е персонализацията на злото, което трябва да бъде унищожено. Или то, или ние.

18. ЗНАЦИТЕ НА ЛОЯЛНОСТТА

Отрицанието на лошата политика на отречената държава (монархо-фашисткото Трето българско царство) за дни ескалира в отрицание на ценностите, върху които се гради общественият ред във всяка съвременна държава. На мястото на тези ценности се настанява добрата политическа воля, отричаща лошата политика. А в тези месеци добрата политическа воля непосредствено се изживява от множеството на публични места. Множеството, тълпата, улицата се самовъзприема като носител на доброто, новото, бъдещето (свобода на народа), което се основава на тоталното отрицание (смърт на фашизма).

В следващия момент, доколкото съм в правото си да разделям времево случващото се, множеството преотстъпва добрата политическа воля на комунистическата партия. Тази партия е разпозната като неин автентичен носител, лице, институция.

Компартията предлага равенство, има ясна визия за бъдещето на страната, ползва се от подкрепата на Русия — победителка във войната и освободителка от турското робство.

Нейните цивилни въоръжени патрули, наречени милиция, са заменили униформения полицай, и са публичният знак на новата държава. Този знак структурира и дисциплинира тълпата, улицата, множеството. Той става устойчивото, сетивно установимото присъствие на държавна власт.

Другият сетивен знак е държавното радио. Това е гласът на държавата. Той недвусмислено казва: истината, доброто, красивото, бъдещето принадлежат на компартията и на Съветския съюз.

В общественото пространство се утвърждава новата институция на одобрението^[240] — ОФ. Формално, на хартия, ОФ е политическа коалиция, в която членуват комунисти, земеделци (Пладне), социалдемократи, радикали и независими интелектуалци, които са обединени от своята антихитлеристка позиция. Реално, в политическата дейност, ОФ е социалното обединение, където господства БКП. То се е превърнало в неин инструмент за упражняване на сила^[241].

Антон Югов, крупен функционер на БКП и министър на вътрешните работи, казва: „Отношението към Народния съд да се счита като показател за вярност към отечественофронтовската власт.“^[242] Това не са просто думи в потока на политическото говорене. Те отбелязват началото на важна практика: създаването от властта на множество трайни и времеви индикатори на лоялността към нея. Докато в демократичното общество има един индикатор за лоялност — спазването на законите, при тоталитаризма индикаторите непрекъснато се множат и е безсмислено да се броят: отношението към Народния съд, участието в бригади, прибирането на сламата, предаването на държавните доставки, участие в съревнование и пр.

Информация за изданието

Петко Симеонов, Импровизации за 9-и септемврий 1944-а

Петко Симеонов

Оформление корица: Иван Ракиловски

Снимка на корицата: Ирена Анева

Българска, първо издание

София, 2013 г.

Издателство Омда

Издание: е — книга, epub, fb2

ISBN 978-954-9719-59-8 - е — книга

ISBN 978-954-9719-60-4  - epub, fb2

----------------------------------------------------