ИСТОРИЯ НА НЕЗАВИСИМОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА В БЪЛГАРИЯ - РАЖДАНЕТО НА ОПОЗИЦИЯТА

Създаването на НДЗПЧ в България се свързва с името на г-н Илия Минев, прекарал 35 години от живота си в българските затвори по политически причини, а останалото време - на принудително въдворяване. Той казва: “Това дружество е замислено още през 1945 година. В края на 1945 г. влязохме в затвора и там с приятели бяхме замислили, като излезем, да образуваме Независимо дружество за защита на правата на човека, защото знаехме, че при марксизма-ленинизма като идеология и неговата практика - социализма, непременно тези права ще бъдат унищожени.” (В защита на правата на човека в България, 1989 г., Детройт, Мичиган - САЩ, с. 19) Тези думи г-н Минев повтаря във вестник “Свободно слово”, бр. 1 (История на Независимото дружество за защита правата на човека в България - седалище гр. Септември) Тези, които замислят правозащитна организация в затвора, излизат от него едва пред 1980 г. Тогава те едва ли помнят и идеята си за такава организация.

Идеята идва отново по-късно и до нея стигат и други политически затворници. Тя започва с една предистория, която няма пряка връзка със създаването на самото дружество, но има заслуга за избистрянето на идеята за създаване на правозащитна организация като противопоставяне на комунистическия режим. Това е изпращането на Декларация и Апел до Конференцията за мир и сигурност във Виена (1985-1987 г.). Събитията започват през есента на 1986 г., когато западните радиостанции разгласяват декларацията на дисидентите от четирите европейски страни. Тогава Григор Симов и Илия Минев решават да се напише Декларация до конференцията, с която да покажат, че съществуват и че подкрепят декларацията на дисидентите. "Декларацията беше израз на нашата подкрепа към "Пражка пролет", "Солидарност” и борците от Унгарската революция 1956 г. Апелът - нашето становище по отношение човешките права в България. В Апела ние апелирахме конференцията във Виена да не прекратява своята дейност, тъй като БКП не спазва “Хелзинкските споразумения" - пише в писмо Цеко Цеков. Във връзка с подписването на Декларацията Григор Симов обикаля политически затворници от страната, с някои от които не може да се свърже, а други пък отказват да подпишат от страх, че отново ще се намерят в затвора.

Сондирал тези мнения за подписването на предложения от него текст, в който се казва, че "правото на труд в България е превърнато в робско задължение”, "С един замах престанаха да съществуват един милион турци в България"; "Като дългогодишни политически затворници наш дълг пред нашите приятели в затворите и пред петдесетте хиляди български затворници е да заявим: условията в българските затвори са нехуманни. Глад, студ, принудителен труд, с нищо неограничавани своеволия върху затворниците - такова е затворническото ежедневие! Ние сме свидетели на много убийства на затворници - политически, криминални и даже чужденци!” ("Кратки, нередактирани спомени за изпращането на открито "писмо-апел", Григор Симов), Григор Симов се прибира в родното си село Парамун. След като премисля текста на писмото, той съзнава, че то би осигурило на тези, които го подпишат, среща в Старозагорския затвор и още дълги години пребиваване в него. Тогава взима решение да промени изцяло текста така, че да не даде “формална възможност на властта да преследва когото и да било от нас и същевременно да се постигне същата цел и ефект по най -“елегантния начин”. Така се стига до написването на писмото, което с добавката от Илия Минев за “свободно изразяване на мисли, мнения и убеждения в писмена или устна форма, без страх от преследване”, добива следния вид:

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ