| Автори |
Българска академия на науките, Институт по социология, Американски университет – Вашингтон |
| Заглавие | ЕСИ „Общинските земи и тяхното ползване от селското домакинство“ – I етап (периодът до края на Втората световна война), - с. Баница, Врачанско, Том I |
| Издател | Omda, по проект FFNNIPO_12_00757 на ФНИ при МОН |
| Дата | 25.09.2013 (2013-09-25) |
| Език | български |
| Раздел | наука, социология |
| Формат | електронно издание - EPUB, FB2 |
| ISBN | 978-954-9719-36-9 EPUB 978-954-9719-37-6 FB2 |
.jpg)
.jpg){kind=icon}
Книгата е издадена с финансовата подкрепа на
Фонд "Научни изследвания" при МОН
по проект FFNNIPO_12_00757.
.jpg)
Анотация
Изследването „Общинските земи и тяхното ползване“ е част от голям международен проект „Колективизацията и нейните алтернативи“, финансиран от фондация „Макартър“ с представители Мика Мюърс – Американски Университет – Вашингтон; Джон Пикълс – Университета в Кентъки; Боб Бег – Индиана Университет – Пенсилвания и Изследователски екип от Института по социология при БАН в състав: ст.н.с. кфн Веска Кожухарова, ръководител на Изследователския екип; ст.н.с. кфн Станка Добрева, заместник-ръководител на Изследователския екип; н.с. кфн Галина Колева, изследовател; н.с. кфн Мариана Драганова, изследовател и спец. Вера Петрова, секретар-координатор.
Целта на изследването е да разкрие начина на ползване на общинските земи от селското домакинство, промените в това ползване през три относително самостоятелни периода от развитието на българското село – до 1944 г., от 1944 г. до 1989 г. и след 1989 г.
Финансирането на пробното изследване в с. Лозен, Софийско, и на теренното изследване в с. Баница, Врачанско, е осъществено чрез Американски Университет – Вашингтон и при научното ръководство на проф.Мика Мюърс.
Набраната информация е ситуирана в три тома, като всеки от тези томове има относително завършена информационна цялост.
В първия том са включени две авторски разработки, свързани: а) с документалното изясняване на спецификата на общинските земи в Баница (и отчасти в региона); б) с някои традиционни екологични практики по отношение на водата, доколкото темата за водата е ключова за това село (името Баница се свързва с баните и минералните извори в центъра на селото). В центъра на съдържанието на първи том са аранжиментите на въпросника за селото и на гидовете на ключовите информатори.
Към първия том е приложена основната топонимия, присъстваща в интервютата, и речник на по-важни диалектни думи.
В края на този том са дадени и основните документи на изследователския инструментариум.
Във втори том е дадена изцяло базовата информация (буквална дешифровка на интервютата – индивидуални и колективни).
В трети том са включени някои документи, имащи отношение към регулирането на ползването на общинските земи, и текстът на една местна история на село Баница.
Българска академия на науките
Институт по социология
Американски университет – Вашингтон
ЕСИ „Общинските земи и тяхното ползване от селското домакинство“ – I етап |
(периодът до края на Втората световна война)
Теренно изследване с. Баница, Врачанско, април – юни 1994 г.
I том
СЪДЪРЖАНИЕ
1. ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ
Изследването „Общинските земи и тяхното ползване“ е част от голям международен проект „Колективизацията и нейните алтернативи“, финансиран от фондация „Макартър“. Изследването се провежда на базата на сключен договор с представители на тази фондация – Мика Мюърс – Американски Университет – Вашингтон; Джон Пикълс – Университета в Кентъки; Боб Бег – Индиана Университет – Пенсилвания (назовани в договора ВЪЗЛОЖИТЕЛ) и Института по социология при БАН (назован в договора ИЗПЪЛНИТЕЛ), който от своя страна възложи изпълнението на Договора на Изследователски екип от Института по социология при БАН в състав: ст.н.с. кфн Веска Кожухарова, ръководител на Изследователския екип; ст.н.с. кфн Станка Добрева, заместник-ръководител на Изследователския екип; н.с. кфн Галина Колева, изследовател; н.с. кфн Мариана Драганова, изследовател и спец. Вера Петрова, секретар-координатор.
Целта на изследването е да разкрие начина на ползване на общинските земи от селското домакинство, промените в това ползване през три относително самостоятелни периода от развитието на българското село – до 1944 г., от 1944 г. до 1989 г. и след 1989 г. Изследването се предвижда да се проведе в три отделни села в различни региони на страната като по този начин се разкрият и регионалните особености при ползването на общинските земи.
Финансирането на пробното изследване в с. Лозен, Софийско, и на теренното изследване в с. Баница, Врачанско, се осъществи чрез Американски Университет – Вашингтон и при научното ръководство на проф.Мика Мюърс.
Пробното изследване проведено в с. Лозен, Софийско не само апробира научния инструментариум и методиката за набиране на първична информация, но и постави редица проблеми, свързани с представянето и организирането на събраната информация. Доколкото според клаузите на договора от Изследователския екип се изискваше само информация без анализ и обобщения, т.е. без специфични научни разработки върху теренния материал, ние представихме тази информация в отделен том, организирана и подредена за възможно най-лесно ползване от Възложителя.
Анализът от работата по време на пробното изследване и качествата на инструментариума и методиката на теренното проучване доведоха до необходимостта за внасяне някои промени във въпросниците и в технологията за набиране на информация, в нейното организирапе и представяне.
Сама по себе си информацията от пробното изследване има своята съдържателна ценност и представлява относително самостоятелно изследване, даващо спецификата на ползване на общинските земи в едно село, намиращо се недалеч от столицата на България, а успоредно с това запазило твърде старинни пластове, разкриващи някои характерни особености на функционирането на селската териториална община у нас. В голяма степен тази информация беше отправна точка за по-нататъшното теренно проучване в друг регион на страната, с други характерни черти и особености.
И при теренното изследване в с. Баница базов метод беше case study, модифициран от нас и наречен village study. Теренното изследване обаче не беше насочено към цялостно изучаване на функциониране и развитие на селищния организъм – с. Баница, а беше насочено към изясняване на основния проблемен кръг, свързан с ползването на общинските земи от селското домакинство. В контекста на изследователския процес се прилагаха някои варианти на life history, насочени интервюта, колективни интервюта, неформални и недокументирани разговори, запознаване с документи и писмени материали и т.н.
Консултациите с научния екип на Възложителя и изводите от непосредствената теренна работа наложиха едно основно изискване при формиране на информационния масив – изясняване на проблема главно, най-вече чрез интервютата с нашите информатори, чрез техните гледни точки, оценки, знания; навлизане в детайлите на фактологията; търсене на локалните маркери, определящи самоидентификацията на жителите на Баница със селото, с проблемите на миналото и на бъдещето му.
Разкриването на механизмите на ползване на общинските земи от селското домакинство изискваше и изясняване на редица съпътстващи проблеми, отнасящи се до представата за общински земи, видове общински земи и имоти, тяхното придобиване, контрол върху ползването им и т.н.
В процеса на теренната работа се разкриха значителни различия във видовете общински земи и режима на ползването им. В Баница, за разлика от Лозен, съществуват пазени общински земи. Това са обработваеми земи за ливади (Селската ливада). Тези земи имат специфичен статут на ползване. Тези особености на видовете общински земи могат да се проследят в обобщаващия материал, даден като Аранжимент на Въпросник N 4.
Разработването на първичната информация стана база за два основни извода:
1. Ползването на общинските земи в различните райони на страната има общи, повтарящи се характеристики.
2. Всяко отделно село има свои особености при структурирането на видовете общински земи, проявяващи се в начина на тяхното ползване.
Сравнението между Лозен и Баница показа общите места – наличието на земя за общо ползване от всички селски домакинства за паша на добитъка, обща земя за пътища, около реки и водоеми, около оброчища и други места безпрепятствено ползвани от всички на равни начала, независимо от имущественото състояние, брой членове на домакинството и т.н. Общинската гора в Лозен се пази и се ползва при строг контрол, и твърдо определени правила, и ред за добивне на дърва за огрев или дървен материал. Общинската гора в Баница се ползва главно като пасище и само в редки случаи за добив на дърва и дървен материал. Лозен няма общински ниви и ливади. В Баница има такава земя и тя се ползва при определени правила, и съответно заплащане, като приходите отиват в касата на общината.
Не е необходимо подробно да се спираме на общото и различното при ползването на общинските земи в двете села, но е необходимо да се подчертае общото мнение, че не е възможно да съществува село, което няма обща, селска земя, достъпна за ползване от всички и че икономиката на селското домакинство е пряко свързана и силно зависима от съществуването на общинска земя. Общинската земя е задължителен елемент при структурирането на селищното пространство на всяко село.
През изследвания период в много голяма степен са били запазени нагласите за колективно решаване на селските проблеми, за колективно действие и колективен контрол. Много силно е влиянието на обичайното право регулиращо основните принципи на опазване и ползване на общинските земи.
Изследването в Баница беше основно теренно проучване и затова бяха привлечени по-голям брой информатори, и по-широк кръг документални материали. Набраната информация е ситуирана в три тома, като всеки от тези томове има относително завършена информационна цялост.
В първия том са включени две авторски разработки, свързани: а) с документалното изясняване на спецификата на общинските земи в Баница (и отчасти в региона); б) с някои традиционни екологични практики по отношение на водата, доколкото темата за водата е ключова за това село (името Баница се свързва с баните и минералните извори в центъра на селото). В центъра на съдържанието на първи том са аранжиментите на въпросника за селото и на гидовете на ключовите информатори. Аранжиментите са изградени върху базовата информация на всички информатори (индивидуални и колективни интервюта), но подредени по логиката и последователността, дадени във въпросниците. Базовата информация е използвана почти цялостно като са изпуснати несъществени моменти и отклонения, несвързани с темата. Авторските коментари, пояснения и обобщения са минимални и в писмения текст са отделени шрифтово (италик).
Целта на аранжиментите беше да се подредят отговорите на въпросите и да се покрие цялото изследователско поле. По тези причини в различен контекст едни и същи текстове понякога са ползвани повече от едни път особено при аранжимента на Въпросника за селото и при аранжиментите на гидовете на отделните ключови информатори.).
Към първия том е приложена основната топонимия, присъстваща в интервютата, и речник на по-важни диалектни думи.
В края на този том са дадени и основните документи на изследователския инструментариум.
Във втори том е дадена изцяло базовата информация (буквална дешифровка на интервютата – индивидуални и колективни). В този том почти няма авторски пояснения и коментари.
В трети том са включени някои документи, имащи отношение към регулирането на ползването на общинските земи, и текстът на една местна история на село Баница.
В набирането на материалите за реализация на теренното изследване, освен основния изследователски екип взеха участие и студентките по социология от Софийския Университет: Анастасия Дойнова, Антоанета Райкинска, Ивелина Колева и Пенка Радославова.
Особена подкрепа, помощ и разбиране при набиране на първичната информация получихме от кмета на с. Баница Иван Вешев и зам.-кмета Георги Пещев, за което им изказваме своята най-искрена благодарност.
Благодарим за помощта и на директора на Окръжния музей в гр. Враца ст.н.с. Иван Райкински, както и за конкретното сътрудничество на ст.н.с. Невена Стефанова и н.с.кфн Йорданка Манкова.
От изследователите
2. ПРОБЛЕМИ НА ОБЩИНСКИТЕ ЗЕМИ И ТРАДИЦИОННИТЕ ПРАКТИКИ В С. БАНИЦА
2.1. ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА ЗА СЕЛО БАНИЦА, ВРАЧАНСКО
Село Баница се намира на 20 км. северно от Враца и е разположено около голям минерален извор в полите на планинското бърдо Милин камък. Землището на селото граничи на Изток със село Голямо Пещене, на юг със село Мраморен, на югозапад със село Чирен, на запад със село Девене и на север със село Оходен. В центъра на Баница, източно от минералния извор, се намират останките на селища от неолита1. На височината Милин камък в м. Вехтото кале, където, на 18 май 1876 г., е била позицията на Ботевата чета са развалините на укрепено селище от халколитната епоха. При изкопни работи за каптиране на минералния извор и за построяване на банята и читалището са открити останки от селища, съществували през желязната епоха, римското владичество и българското средновековие.
Името на селото произлиза от минералната баня, която е преустроявана и използувана през различните исторически епохи2. За първи път името Баница се среща в османски регистър за войнуци от 1548 година3.В Селището продължава да е войнугаство до 1693 г.4 Сред имената на войнуците от Баница, които се срещат в споменатите регистри, могат да се установят съвпадения на имена с днешни големи родове в селото като: Джуркинци, Къновци, Пановци.
В края на XVIII век Баница е опустошена от кърджалиите и жителите му се изселват за няколко десетилетия в м. Крешка /Селището/. Към 1810 г. селото отново е възстановено на старото си място около минералния извор и банята.
Към средата на XIX век в Баница се заселват десетина семейства от други села от Врачанско като: Галатин, Малорад, Крапец, Бързина, Старо село, Ребърково, Долна Кремена, Царевец, Голяма Пещене и от селата: Новачене, Ботевградско, и Овча могила, Никополско. Вероятно по същото време от Баница се изселват и няколко семейства във врачанските села Три кладенци, Долна Гноеница, наричани там Баниченете.
След Кримската война западно от селото се настаняват татарски колонисти, които живеят тук до есента на 1877 г.
В последните години на турското робство източно от селото се разпростира чифликът на Рушид бей, чиито имот след Освобождението е изкупен от селяните.
Село Баница е известно в нашата история с героичната битка на Ботевата чета, която се води на близката височина, на Милин камък, на 18 май 1876 г. Край селото сега минава Ботевата алея, която маркира пътя на Ботевата чета от Козлодуйския бряг до Врачанския балкан.
Първото измерване и пълен опис /размер, вид, местонахождение, собственост/ на чпстните и общинските земи в с. Баница се извършва през 1901 г., а първото земеразделяне на общинската мера от частните имоти е направено през 1903 г. На базата на определените граници на общинска земя се извършват още няколко измервания през годините 1912,1921 и 1922,1932,1937 г. Във фонда на Държавен архив, Враца се съхраняват оригиналите на разграничителните протоколи от 1912, 1932, 1937 г.
В изпълнение на разпоредбите на Закона за запазване, измерване и използване на селските и градските мери през 1912 година разграничителна комисия, назначена със заповед на Министъра на търговията и земеделието, определя границите на общинската мера на с. Баница въз основа на наличните описи от 1903 г. и декларациите за собственост на частните стопани от 1901 г. Комисията констатира „незаконни присвоявания на части от мерата след 1903 г."5 Нарушителите са 109 души, а заграбената земя възлиза на близо 1000 декара. В поименния списък в разграничителния протокол от 3 март 1912 г. прави впечатление, че има присвоени земи в размер на 80,60,50,30 декара, предимно гори, ливади и пасища. От тях има само една нива от 30 декара. Преобладават присвоявания на общинска земя от 1 до 5 декара. Комисията определя границите на общинската мера и поставя разграничителни знаци. Протоколът е утвърден с писмо N 4022, от 2 юли 1912 г., от Министерството на търговията и земеделието6.
През 1921/22 година се извършва ново измерване за определяне границите на общинската мера, но протоколът е запазен.
Същата 1922 година комисия по трудово-поземлена собственост с няколко протоколни решения отчуждава от общинската мера 1212 декара и ги причислява към фонд ТПС. Тази земя от фонд ТПС е раздавана под наем на населението, а средствата от наема са внасяни до 1928 година изцяло във фонд ТПС, а след 1928 г. 50% от средствата са внасяни във фонд ТПС, а останалите 50% - в касата на Банишката община.7
С протокол N 420 от 15 март 1930 г. съветът при ликвидационно бюро на Главна Дирекция на ТЗС /трудово-земеделските стопанства/ отмени разграничителните протоколи от 1912 и от 1921 /22 година като „неокончателни с допуснати грешки“ и предлага на Банишката община да направи ново измерване и определяне на границите на общинската мера.8 На извънредно заседание на кметската управа, проведено на 31 юли 1931 г. се взема решение да се направи ново точно разграничение на общинската земя на 5 август 1931 г.9 Разграничителната комисия на Общинския съвет с протокол N 5 от 23 февруари 1932 г. констатира, че 38 стопани са заграбили от общинската мера около 60 декара и решава тези земи да бъдат отстъпени от присвоителите или заплатени от тях, като за първа категория земя се определят по 600 лв. на декар, а за втора – по 500 лв. на декар.10 Този протокол отново е оспорен. От определените 38 нарушители 31 подават жалби срещу направеното разграничение. Назначена е анкетна комисия на 12 май 1932 г., която разглежда жалбите и ги отхвърля като несъстоятелни. Комисията потвърждава, че „Общинският съвет, първоначално сам, а сетне със стари люде, е извършил правилно земеразделяне на общинската мера и частните имоти с оглед границата от 1903 г. и че там, където се явявал спор се вземало средно положение, най-близо до истината, но в никакъв случай не е дадена безспорна общинска земя на частни стопани.11 Показателно е това, че един от десетте общински съветници, участвали в разграничителната комисия, не е съгласен с решението на самата комисия да се заплати присвоената земя, защото така фактически Общинският съвет продавал общинска земя на частни стопани. През 1924 и 1932 г. по решение на комисия на ТПС се извършва закръгление на общинската мера за водопойна зона за добитъка. За целта се разменят частни имоти, попаднали в района на водопойната зона с равностойни парцели по размер и категория от общинската мера.12
Въпреки констатациите на анкетната комисия за правилното земеразделяне през 1937 г., отново комисия на ТЗС очертава границата на общинската мера и определя като заграбени част от земите на 187 селски стопани, чиито имоти граничат с общинските земи. Комисията решава присвоената земя да се върне към общинската мера, а за ползването й да се плати наем по 50 лв. на декар за двете стопански години 1936/37.13
Към общинските земи на с. Баница се числят и общинските кариери. От запазения от 1939 г. подробен опис се вижда, че Банишката община има четири кариери за ловен камък за строеж и настилка, две кариери за правене на кирпич и една кариера за пясък. Всичките с обща площ 82 декара.14
Според поземления лист на Банишкия народен съвет от началото на 1945 г., общинската мера е в размер на 2080 декара, от които 80 декара ниви и 2000 декара ливади, гори и пасища.15
Невена Стефанова – главен уредник в Исторически музей, Враца
2.2. СЛУЖБА /КУРБАН/ НА ВОДАТА В С. БАНИЦА, ВРАЧАНСКО
В условията на традиционния бит на населението в с. Баница, Врачанско, така, както в повечето селища на Северозападна България и на редица други места из цялата българска етническа територия, водоизточниците – и особено тези с питейнаа или лековита вода – са обект на особено почитание.16 Осъзнали дълбоко в себе си ролята на водата като животоопредслящ фактор, от който не само животът, но и поминъкът им, и цялото им човешко и стопанско благополучие са в определена зависимост, местните жители й отреждат особено място в своя обреден живот. Тя присъствува като активен или пасивен агент /поради приписваните й плодоносни, здравеносни, очистително-отгонителни и гранични функции17/ в редица празници от календарния и жизнения цикъл, в трудовите практики, в обредите и обичаите за дъжд и против дъжд, в редица обичайно - обредни практики със здравеносна насоченост, превръща се в универсална обредна вещ, в най-често срещания обреден компонент в обичайно – празничната система на българите18. Заедно с това и населението на с.Баница, както населението на цялата етническа територия, отрежда на водата особено място и в едни други обичайни практики, в които тя няма пряко участие, но е основен обект на почитание и главна обредна цел, преследвана с провеждането им. Това са т.н. „служби“ /наричани още и „курбани"/ на водата /или на водоизточниците с питейна или лековита вода/, които по своята същност са обредни прояви с масово – обществен характер и в зависимост от това „кой служи на водата“ биват махленски, родови или общоселски празници19.
Почтителното отношение към водата, прераснало в култово почитание към нея, засвидетелствано в духовното наследство на всички народи от индоевропейското езиково семейство, в това число и у българите20, е характерно и за духовния свят на банишкото население в разглежадния от нас период от време – края на XIX и началото на XX век. И според неговото митологично мислене одухотворяването и митологизирането на водата и населяването на нейните пространства с многообразни митологични сили, на които се възлага функцията на нейни стопани и пазители, стои в основата на обичайните прояви, които са обект на нашите наблюдения. Именно вярата в мита за покровителя на водата21 е наложила и в техния празничен живот определен ден в календара на годината, в който те осъществяват комплекс от жертвоприносителни действия с обреден характер, адресирани към въображаемия „сайбия“ на водата, с цел да го благоразноложат и с това да обезпечат водоизточниците си с добра и обилна вода, или пък да се предпазят от евентуална човешка жертва, която, пак според същото вярване,той можел да вземе, ако не бъде почетен в правото си да получи поне веднъж в годината полагаемата му се кръвна жертва.
Последното условие говори за строгото съблюдаване на обичая „да се служи“ на водата“, за неговия задължителен характер, който както навсякъде в страната ни, така и в Баница, се приема като „закон“ за селото. „Имаш, нямаш – казват местните жители, – на този ден требва да заколиш нещо! На заем ша земеш и пак ша отслужиш на водата, щом ти е ред!“
„Служби се отслужват на водоизточниците във всяка къща, махала или кладенец по къра. „Служат“ им тези стопани, които „ги своят“, т.е. – в чиито земи попадат, а когато водоизточникът е на границата между две или няколко села – осигуряването на кръвната жертва става със съвместните усилия на техните общини или със средства, събирани от населението им. Теренна информация от Баница сочи, че провеждането на „служби“ на вода в селото ставало и със средства, отделени от църквата или дарени от хора, „които се нуждаят нещо от здраве“. Между мотивите за поддържане на „службите“ на вода се срещат и такива, според които това се прави, за „да се прочисти водата“, „за здраве и благодат в къщата“ или за „да не бие град“ и „да не се яви нещо щета по стоката“.
Избирането на деня за провеждането на семейно-родовия, махленски или общоселски празник, става по време на празничната трапеза, устройвана при завършване градежа на кладенеца, или повтаря деня, избран за неговото „освещаване“, което правели десетина дни след това. Предпочитани дни и за баничани са „големите“ дни в традиционния календар – „Гергьовден“, „Спасовден“, „Св. Иван Летни“, „Горещниците“, „Голяма Богородица“ или други, но избрани предимно от пролетно-летния календарен цикъл. Популярна е и обредната практика да обръщат нагоре с краката трикрако столче, да наричат на трима светии трите свещи, които прикрепвали към краката му и да карат някого да избере една от тях. Денят, наречен в християнския календар на избрания светия, обявявали за празничен, ден за „служба“ на водата, който ежегодно се празнува според предписанията на традицията в това село – като се принася „курбан“ на въображаемия й владетел – кръвна жертва, която придружавали и с редица безкръвни жертвоприношения, за които ще стане дума по-нататък.
Най-голямо значение жителите на селото22, от които сме черпили информация по разглеждания от нас въпрос, отдават на онези „служби“ на вода, които имат общоселски характер – такива са „службите“ на т.н. „Дълбоки геран“ – на „Св. Богородица“, на кладенеца в м. „Тръпката“ /близо до Оходянската мера/ – на „Св.Илия“, на „Лековитното кладенче“ – на Петковден, на „Сръндашкия геран“ – на „Св.Илия“, на водата на кладенеца в м."Калугер“ – на Горещниците и др.
Особено разгърнато в обредния живот на тукашното население протичало „отслужването“ на водата в м."Петте дръвья“. Тази „служба“ надхвърляла общоселското участие, тъй като местоположението на водоизточника е между три селища – Чирен, Баница и Мраморен, и празнуването й се е превърнало в междуселски празник, отбелязван също на „Горещниците“.
В общи линии семейно-родовите „служби“ на вода, махленските, общоселските и междуселските „служби“ протичат по един и същ начин. Различията между тях се свеждат до участниците в тях /в „службите“ на домашния водоизточник – родата на стопаните му, в тази на водоизточника, от който махалата черпи вода – представители на домакинствата в нейните граници, в общоселския празник „служба“ на вода – цялото село, а в междуселската „служба“ участници от различните селища, границите, на които опират до мястото, в което е разположен чествания водоизточник/. Различия откриваме и в броя на жертвените животни, предназначени за „стопанина“ на водата – едно обикновено – за семейно-родовия празник, а за общоселския или междуселски – „по седем- осем крави /се е коляло/, "та месо се е събирало много, да го вариш 10–12 казана…“.
Всяка „служба на вода“ включва в обредната си структура предварителна подготовка на водоизточника. Два-три дни по-рано или в деня на „службата“ мъже от рода /ако празникът е семейно-родов/, или изпратени от всяка къща /ако има по-масовообществен характер/ се събират и основно почистват водоизточника. Най-напред изгребват водата му, а след това един от тях, завързан с въже, се спуска на дъното и го почиства от наслоени през годината „нечистотии“, попаднали във водата предмети и др. В Баница действието има чисто практически характер, за разлика от други селища в този край, където му се придава и обреден смисъл чрез хвърлянето на дъното на китки от градински цветя и зеленина, чрез т.н. „синджирене“ на водата и т.н.23
В общия сбор от ритуални практики, които изграждат обредната структура на местната „служба на вода“, актът на жертвоприношението е основен. Към него се пристъпва след съобразяването на редица условия,чрез спазването на които да се осигури добър резултат от предприетото начинание. На първо място те се поставят при избора на жертвеното животно. Най-чести в проученото селище са предпочитанията към неговия мъжки пол. Само в случаите, когато денят на „службата“ е наречен на името на светица от християнския календар – каквато е „службата“, провеждана на Св. Богородица, жертвата трябвало да бъде от женски пол. От значение за тукашните жители е и цветът на жертвеното животно – най-често бял и много рядко – черен. Както и условието то да бъде „здраво и жизнено“, младо, „силно и буйно“, за да бъдела и водата на чествания водоизточник като него „буйна и силна“, „здрава“ и „добра“.
Видът на избираното за „курбан“ на водата животно е различен според вида на „службата“ – при семейно-родовите празници – най-често – агне, овца или овен, а при по-големите „служби“ с общоселски или междуселски характер – ялова крава.
Към обредното лице, което извършва жертвоприношението, също се поставяли определени изисквания. Обикновено тази роля се възлага на най-възрастния член на семейството, на онзи, който дава жертвата /дори да не е възрастен/ или на мъж „по-умятен“. За него са задължителни изискванията за ритуална чистота – той трябва да бъде изкъпан, обръснат, пременен с чиста бяла риза, закичен с китка върху лявата страна на калпака му.Негово задължение е пръв да отиде рано сутринта при водоизточника, за да посреща останалите мъже, които са определени да участват в почистването му. Те от своя страна отправят към него своите поздрави от рода на: „Хайде, да е честито!“, когато приключат с почистването на водата и бликне „новата“ вода в кладенеца. От нея лицето, определено да извърши жертвоприносителния акт, гребва в кофата, плиска я наоколо и благославя „Честита да ни е „службата!“ Едва след това то пристъпва към най-важната си обредна задача – да заколи жертвеното животно. Това той прави до самото „гърло“ на водоизточника, така, че кръвта от закланото животно да облее камъка, от който е иззидано. Тази кръв не се отмива, оставяли я да „попие“ в земята до кладенеца, чешмата или извора, но няколко капки от нея пускали и във водата му.
Повсеместна практика е месото на жертвеното животно да се нарязва на късове, които се варят в големи казани на чорба, наричана „молитва“ или „молитвеница“. Останалите продукти, необходими за приготвянето й, жените донасяли от домовете си.
Едновременно с практиките на жертвопринасянето и подготовката за празничната трапеза на „службата на вода“ протичат и обичаите, свързани с украсяването на водоизточника и постигането с това на празничност на обредните действия, протичащи около него. Особена пищност постигали с тази украса в общоселските и междуселските „служби на вода“, където се събирали жителите на цялото село или от няколко села хора, където излизала и селската музика. „Само кой го нема, той не е отишъл – съобщават ни нашите информатори за масовостта на празника, – никой не грешаваше да не дойде… а у село ша останат само немощните.“
Най-рано на мястото на „службата“ пристигали мъжете, които са и главният обреден персонаж на празника. По-късно в обредните действия се присъединяват и жените. Млади момичета, окичени със „зелено цвекье“ /листчета от здравец и между тях – задължително червено мушкато/, донасят със себе си от селото босилек, зеленини и „секакво горско цвек'е“, с които оплитат един или два венеца – за гърлото на кладенеца, за покрива над него и за две китки, които окачват от двете страни на витела или на „ушите“ на кофата. Ако честваният водоизточник е чешма, окичвали попурката й с венче от цветя и зеленина, завързано с червен вълнен конец.
И в Баница, както в повечето от проучваните от нас селища, към момичетата, окичващи водоизточниците по време на „служба“, също се предявявали определени изисквания. Те трябвало да бъдат „най-първите моми“ в селото, при това – „майчини и бащини“ /с живи родители/, а тази, плетяла венците – да бъдела и хубава, и добра, та „хубава и пивка“, „добра“ да бъдела и водата на кладенеца.
Докато младите момичета окичвали чествания водоизточник, възрастните жени се заемали с подреждането на празничната трапеза. Те опъвали дълги месали, наричани тук „софри“ /с дължина понякога до 10–12 м./, нареждали върху тях донесените от тях от къщи пресни пити /без пластична украса/ и „шарени“ хлябове /"Св. Петка, „параклес за здраве“ и „боговица"/, шишета с вино и ракия и „калени“ /пръстени/ панички за всеки член на семействата си, в които разливали „молитвеницата“. За донасянето на последната до трапезата грижа имали децата. Докато късовете месо се варят в казаните, те „лъскали“ с пясък и вода бели менчета, „та да светнат от чистота“, а когато чорбата била готова – нареждали се пред казана на опашка и търпеливо чакали да им налеят в тях толкова черпаци, колкото са членовете на семейството им.
Подреждането около празничната трапеза по време на „служба на вода“ ставало по старшинство – най-напред сядат най-възрастните членове на фамилията /ако празникът е семейно-родов/, попът, учителят и кметът /ако е общоселски/ и след тях по родове се подреждали останалите участващи в празника. Преди да започнат да се хранят най-възрастният мъж в къщата, свещеникът или този, който дава кръвната жертва /при махленския или общоселския празник/ става, за да прекади трапезата и да благослови наредените около нея стопани. С кадилници в ръка той обикаля трикратно празнувания водоизточник – действие, което се мотивира с грижата „да прогонят“ от водата му със силата на огъня злите духове, или „за да бъде водата обилна и здрава“. Докато трае тази процедура, всички стоят прави около празничната трапеза и едва след приключването й сядат да се хранят.Общоселското /или междуселското/ веселие, с което завършва празникът, продължавало до тъмно. От „голямата веселба“ и „игрите и хората“, играни „до прималяване“ с неохота и за кратко време се откъсвали привечер само по-възрастните, които „отскачали“ до къщи, за да нахранят стоката и веднага се връщали. „Млади и стари играеха за здраве на този ден – свидетелствуват за празненството наши информатори, – па кога се уморат, старите седаха некъде отстрани, гледаха игрите на младите, радваха им се и тайно ги годеваха …“. Ако се случело в този ден годеж или сватба да се стори, приемало се за добро предзнаменование, „голям берекет и благодат“ щели да влязат в селото. В края на всяка „служба“ свещеникът на селото освещава първата кофа с вода от почистения водоизточник. Той поръсва с нея с помощта на китка босилек всички присъствуващи и благославя за здраве на водата и хората, които се ползват от нея. После изсипва „осветената“ вода обратно във водоизточника. Преди да се разотидат по домовете си, всички участващи в празника се нареждат при кладенеца да пият с кратунки от водата му, тъй като я имат в този ден и особено след освещаването й за „божествена“. Смятало се е, че който пие от тази вода, няма да боледува през годината. Затова с нея омивали ръцете и лицата си, а младите невести отнасяли от нея с кобилици и в къщи, за да пият от нея и останалите там членове на семействата им. С такава вода поливали и плодните дръвчета, забърквали я в храната на животните и пръскали от нея по дворовете все със същата обредна цел- за здраве и берекет, за плодовита година. Прегледът на отделни елементи, изграждащи структурата на обичая „служба на вода“, регистриран в обредния живот на населението на с.Баница от воприношения и свързана с култа към митичния владетел на водата, всеки елемент от която говори за архаичния й произход. Приели в рамките на обреда определена семантична натовареност, тези елементи могат да бъдат напълно разбрани, спмо око потърсим мястото и осмислянето им в митологичната картина на света.
Целите на настоящата статия обаче са само да представят описание на тези структурни елементи, а подлагането им на анализ е задача, която сме си поставили за разрешаване в друго наше изследване.
Йорданка Манкова
3. ПРЕДСТАВЯНЕ НА ИНФОРМАТОРИТЕ
I. ИНДИВИДУАЛНИ ИНТЕРВЮТА
1. Николай Димитров Николов. Седемдесе години съм вече. Двайсети пета съм роден. Завършил съм Институт за начални учители във Враца, четиридесет и шеста година. След това вече след казармата започнах да учителствам. Около 35 години учителски имам само в родното си село Баница.
2. Тодор Дилов Цонков. Роден съм 1900 година, 11 август. Учил съм се деветнайста година. Образование – четвърто отделение. Цял живот съм бил земеделец.
3. Александър Владимиров Христов. Роден съм първи, дванайсти, единайста година. Тук съм роден, тук съм порасъл. Седми клас съм завършил, постарому му викахме трети клас. След това отидох във Враца на занаят. Коларо – дърводелие и коларо-железария да уча.
4. Георги Къновски. На 85 години съм. Тук съм роден. Третокласно образование имам. Двайсет и осма съм се женил. Трийсет и шест години съм работил в текезесето.
5. Ангел Иванов Талигарски. Десета година съм роден, на 15 април. Некоги беше третокласно образование, па си ги какво го водят – не знам.
6. Цветко Петков Цветков. Роден съм в Баница на 7-ми септември 1919 година. Не съм се изселвал от селото, а съм работил във Враца. Я съм почнал да работя на четиринадесет години. Като завърших 1933 година трети клас, баща ми ме прати да уча занаят – да плета на машина.
7. Иван Младенов Шишковски. Роден съм единайста година, осемнайсти юли. Тук, у Баница. Не съм напускал.
8. Въло Йорданов Ватов. Роден съм1921 година, 31 май. Образование – основно. От малък все си работех – строител. Работил съм в село, работил съм на турската граница, работил съм на атомната централа, в Химкомбината. Къде ли не съм работил!
9. Бай Йордан Гергов. Я съм роден у Баница, на първи юли 1920 година. Деветнадесет години съм работил в текстилния комбинат във Враца. Образование – трети клас. Сега му викат седми клас. Баща ми е бил бакалин и я съм малко глезен. По занаят съм шивач.
10. Йона Петкова Дилова (ми викат Йоша). 1903 съм родена. Като заговееме за Великден съм родена, ама кой месец беше, не зная. Трети клас съм учила, ама гоне завърших, оти тато го зеа запас и мама ме маана да вървим да й помагам да ореме.
11. Ангел Георгиев Бенчов. На осемдесет и шест навършени години съм. Хиляда деветстотин и седма година, на десети ноември. Завършил съм прогимназия у Борован, тук нямаше.
12. Иван Атанасов Варджийски. На 90 години съм. Деветстотин и четвърта съм роден. Образование – четвърто отделение.
13. Димитър Дамянов Кутовски. Роден съм двайсет и трета година, на 8 февруари. На девет години съм останал без баща. Трети клас съм завършил.
II. КОЛЕКТИВНИ ИНТЕРВЮТА
2.1. Колективно интервю на кмета и заместник-кмета:
– Иван Николов Вешев. Кмет на село Баница. Образование – полувисше. Години – петдесет и пет. Гражданската ми професия е учител – двигатели с вътрешно горене.
– Георги Александров Пешев. Роден съм 1940 година. На 54 години съм. Завършил съм средно образование, селскостопански техникум. По професия съм младши агроном.
2.2. Колективно интервю с двама мъже на спирката:
– Антон Кънчев Цеков. Двайста година съм роден.
– Иван Димитров. От това село сме. Тука сме родени.
2.3. Колективно интервю с три жени:
– Елена Тошева Гергова. Осемдесет и пета карам. Девета година съм родена. Тук съм раждала, тук съм расла. Тук съм се и оженила. Трети клас съм завършила. Мъжът ми беше учител.
– Радка Гинова Пирдопска. На седемдесегодинисъм. Двайсет и четвърта година съм родена. Некоги завършвахме седми клас. Прогимназия.
– Мария Колибарска. Родена съм двайсет и първа година. С основно образование съм. Ходи нататък, ама я си знам основно.
2.3. Колективно интервю с три жени на Гергьовден:
– Еленка Ангелова Георгиева. Родена съм 1914 година. Тук съм си живяла. Тук съм се оженила. Не съм много грамотна. Мога само да се подписвам.
– Василка Рамова. Родена съм 1927 година. Маре кво образование. Трето отделение. Я на 15 години съм се оженила.
– Гена Василева. 1915 година съм родена. 37 години съм женена.
4. АРАНЖИМЕНТ НА ВЪПРОСНИКА ЗА СЕЛОТО
Опитът да се даде една по-цялостна картина на проблема естествено се сблъсква с многообразие и нюанси на гледни точки и спомени. Това поражда необходимостта на базата на интервютата – индивидуални и колективни да се изгради една панорама за състоянието на нещата.
Чрез множеството аспекти, дошли от индивидуалността на информаторите, се разкриват общите принципи и позиции, очертаващи спецификата на използването на общинските земи от селското домакинство в с.Баница.
I. Общи данни за селото
с. Баница
община – Враца
Окръг (бивш) – Враца
Област – Монтана
Жители на селото според преброяванията:
1934 – 2742
1946 – 2993
1956 – 2623
1965 – 2303
1985 – 1750
Според кмета Иван Вешев24: Жителите на селото са някъде към 1870 души. Но живеещите тука на територията на Баница са 2300 и повече. Много са такива като мене. Живея си в с. Баница. Нямам намерение да напусна Баница, но съм жител на гр. Враца.
Иван Вешев: Площта на землището – с ливади, с пасища, с гори е около 37 хиляди декара.
Георги Пешев (заместник-кмет): Не само обработваемата земя, а цялата площ.
В.К.: А променяна ли е общата площ на землището? Намалявана? Увеличавана?
Иван Вешев: През 1952 г. с Министерско постановление при образуване на ДЗС землището на Баница се променя. Взема се земя от околните села Девене, Чирен и се прехвърля чрез Баница на Голямо Пещене. Сега това при новото земеразделяне ни създава проблеми, макар че реално Баница не е увеличила площта си.
Село Баница е голямо и подредено село, с добра селищна регулация, широки улици, оформени площади и градини. Преди десетина години е било национален първенец по хигиенизиране и това и до днес личи – особено при добре подредените и поддържани дворове. Селищната среда на Баница има много урбанистични белези (паркът, централните обществени сгради, площадът и т.н.). За населението на селото е характерна висока земеделска култура, формирана още през 20-те години, като много местни жители участват в движението за образцови земеделски стопани.
Жителите на село Баница са със самочувствие. Имат добре съхранена паметза миналото, което, разбира се, не пречи в интервютата да има противоречия или различия в мненията им, и за миналото, и за сегашното им битие.
В Мраморен са само каманяци. И къщите – една тука, една тука. Нашто селое село. Вече е град. Ама наште къщитуки са циментирани. Така планирано – навсякъде добре.
2. Кратка историческа справка
Относително по-богата представа за история за с. Баница може да се добие от дадената в приложение История на с. Баница, върху която са работили преди всичко изследователи с произход от Баница.
По тези причини в по-нататъшния текст ще бъдат представени пай вече знанията и мненията на различните информатори по този въпрос.
Иван Вешев (кмет на селото): Селото се казва Баница. Винаги се е казавало Баница. Съществувало е още в римско време. Носи името от минералната баня, която е в центъра на селото. Не е имало други имена. При историческите справки не са намерени други имена. Общината е Враца. И бившият окръг е Враца. Областта е Монтана.
В интервютата с различните информатори се дават преди всичко легендарни данни, отгласи от местни предания, преплитане на исторически факти, почерпани от литературни източници, спомени, вярвания и др. под., чрез които се рисува релефна картина за миналото на селото, съхранена в паметта на неговите жители.
Много често самите информатори не са сигурни дали техните знания са резултат на знание по пътя на устното предание или на прочетено или научено в нефолклорен научен контекст. И това в твърде голяма степен се отнася до по-новите исторически събития.
Георги Пешев (заместник кмет): Това са спомени. Непотвърдени данни. Селото се е настанило през 1830 г. на тази територия. И това е било най-вече заради водата. Знам още две положения на селото. Най-напред е било в подножието на Милин камък на 5–6 км. от това село по посока на запад. Пак се е казвало Баница. Там е имало манастир. Поради ангарията напускат селото.
Доскоро имаше останки от манастира, от църквата – основи, камък. След това се настаняват в местността Селището. Така му казваме все още. Поради липса на вода се изместват тук.
Минералният извор е бил доста обилен. Те са го знаели това място. Изглежда се е случила некоя сушава година. Има и други поверия за изместване на селото. Една от причините за изместването на едно от местата е някаква чумна епидемия. Било е преди 1830 г. Една журналистка беше писала, че са намерили някакъв труд, написан от някой си поп Тодор, който пише, че е работил в манастира „край село Баница, 1820 г.“ (Тук не става дума за т.н. Банишко евангелие – четвероевангелие, написано от поп Йоан в с. Баница, Врачанско през XIII в.).
Тук румънците са стигнали през Първата световна война.
Иван Вешев: Те са били тук осемнайста година.
Георги Пешев: Просто са преминали. И старите хора са криели по-младите хора. Помним от дядовците и бабите. Най-важното, не само в историята на Баница, но и в българската история, е минаването на Ботевата чета в местността Милин камък.
Иван Вешев: Когато идват турците тука, подгонват една мома от селото, Мила се казвала. Тя побягва по посока към бърдото. Там дето сега е Милин камък, стига на най-големия връх и се опитва да не се даде жива в ръцете на турците – хвърля се от скалата. Там има една висока скала, която е около 380–400 м. над морското равнище. Най-високото място. И оттам ние знаеме така преданието защо местността се казва Милин камък. Това е името на тая Мила.
В.К.: А за други местности предания знаете ли?
Иван Вешев: Имаме тука едно добро лековито изворче в Церов дол. Ние се чудехме защо е Церов дол. Но още старите хора са разбрали, че това изворче има целебни свойства, че цери хората. И от анализите и изследванията действително се доказва, че то е действително минерално.
Георги Пешев: За местността Селището. Там през частния период всеки имаше по неколко декара. Това са били дворовете. Там има един дуд, черница, който го помнят всички. Вековен. Никой не се е решил да го унищожи. Той просто е останал като една реликва. Работи се земята около него, но той си съществува. Той вече е остарял, изгнил е, защото и той има живот.
Иван Вешев: И аз, доколкото знам – от преданията ли, от историята ли съм го чел, че когато селото да се премести тук, там е имало едно изворче, което съществува и сега. В оня момент водата свършила и хората тръгнали да търсят вода. Намерили са вода тук, където е центърът на Баница. Тука е било обрасло с трънаци, с дървета. Било е непристъпно. И те са били принудени да разчистват и да запомнат да се заселват тук – но по-близо до водата.
В.К.: А нещо да сте чули за някакви прасета, които са открили водата?
Иван Вешев: Чувал съм го от дядо Тошо ли, от някой друг ли, че по дирите на прасетата хората тръгнали и са намерили, че тук има вода, която не свършва.
Със заселването на славяните на Балканския полуостров, през VI – VII в Баница е славянско селище. Минералната баня добива широка известност. През това изминало време славяните дават и сегашното име на селото, което произлиза от думата баня, приело умалителната форма баница. Славянското село се радвало на разцвет особено през 12 до 14 век. През този период на 2 км. югоизточно от тук се основава манастирът, който става феодално владение на селото и околностите. С падането на България под турска власт 1393 г. селото и минералната баня са разрушени. Минералната баня е запустена. След 1807 г. врачанският каймаканин Рушит бей създава североизточно от днешнто село Баница голям чифлик, който носи по-късно и неговото име – Рушидовото. С труда на селото Рушид бей изчиства врелото и построява малка минерална баня, но за голямо огорчение на раята, Рушид Бей поставя пазачи на вратите. През летните месеци в банята се къпели само ханъмите и гости и приятели на Рушид бей. Към 1870 г. банята отново запустява. След Освобождението баничани поемат инициативата да изчистят минералния извор и да си построят баня. Нямат възможности. И това става след 9 септември 1944 г. С труда на хората от селото се построява банята в сегашния й вид. От тогава се правят подобрения. Всяка година я поддържаме, ремонтираме я, за да може да я ползват хората.
Николай Димитров (учител-пенсионер):
За селото? Други имена, освен това нема. Знаем, че се е местило няколко пъти. Със същото име си е било. Некога при такива масови болести като чумата, холерата, хората са бегали по фамилии. Избегвали са срещи и контакти. И от набезите на кържали и разбойници през турско робство се е местило. На Милин камък около местността Манастира. От там в Крешна. Последното място, преди да се заселим тук. Около изворите, които са били там.
Тодор Дилков: Коги селото е било под Милин камък тогива направило един манастир. Този манастир е бил, докато е било селото и после запустел, развалил се. Останала само зидарията и на средата един камик. Един камик, голем камик. Една плоча турната на друг камик, като маса. Това му казват Манастира, ама той е запустел.
В.К.: На Крешна какви извори има?
Николай Димитров: Не е минерален извор. Питейна вода е. За водоснабдяване е. Много силен извор, който – така се говори – веднаж е пресъхвал само. Има постоянна вода. Студена бистра.
В.К.: Откъде се знае, че на Крешна е било селото?
Николай Димитров: На майка ми дядо й е дошъл 8–9 годишен оттам, от Крешна. Черница има там, която още съществува. Под нея са извършвани християнските обреди. Венчавките също. Като място, като църква.
В.К.: Откъде знаете, че край това дърво, край този дуд са правени кръщавките?
Николай Димитров: От преданията. От разказите на възрастните хора, които са били. Разказват, че там са правени тези обреди – кръщаване, венчавки. То е било в двора на някоя Мицка, така съм чул. И остава дудът да носи тяхното име – Мицкинския дуд.
В.К.: А някакво поверие, че ако някой отсече този дуд, нещо ще му се случи?
Николай Димитров: Не знам да е съществувало такова поверие.
В.К.: А как са се изместили от Крешна към днешните места?
Николай Димитров: Изместването е станало по следния начин. Двама братя свинари пасели свинете из гората – за жълъди, за едно друго и забелязали, че на обед, когато времето е топло, горещо, свинете влизат в трънака и се крият целия ден. Като се захлади времето, излизат изкъпани, изчистени хубаво. И днес така, утре така. Тия решили най-после да тръгнат след тях и да видят къде се крият свинете през горещите дни. И откриват извора тука, където е банята сега. Той бил занемарен. Обрасло всичко тука с гора, с трънаци. Заради тая вода построили тука колибите си свинарите. И постепенно разчистват. Виждат, че има вода в изобилие и се преселват тука наново. Жителите идват тука, където е било първото село.
В.К.: А тези свинари откъде са?
Николай Димитров: Идват от Крешна. Може би сте чули и за Рушидовото? Носи името си от Рушид бей, който заграбва тази земя, а селяните от Баница, от Оходен, и от Мало Пещене я обработват. Мало Пещене тогава е направено. Докарвани са хората да обработват земята. Затова се казва Мало. Другото село е Голямо Пещене, на няколко километра е само. То обхваща доста голяма територия – на изток от селото и на север от селото. Аз съм намирал документи (но тогава не знаех) на майка ми баща й е имал документи. Това са били документи за земи, които са закупувани. Тодор Дилков: После селото се преместило в Крешна. В Крешна имало водъ, но водъта – малко. Тука, дека е сеги селото – голо. Тия си изкарват свинете, а вечерта се връщат кални. Селото тогава било малко. И си рекли ората: „Тия свине одат некъде да намерат водъ! И тръгнат по свинете и намерат водъ. Много водъ. И решили и оттам се изселили тука. И направили чешмите. Ама не бяха ги направили много, после ги правихме ние. Чешмите така със сопове, с това-онова – не беха. Това дека му викали банята, минералната вода, то е било един вир. Силна вода. Силна. И сега е силна, но понамале. Но некоги е била силна вода. И тия се уплашили, че ще стане нещо с тая вода. И са земали и са фъргале вълна да го затиснат този извор и той останал така – един вир. Натурали горъ (в смисъл – дървен материал, греди и др.). И турците, тоа Рушид бей му е била вилата ей горе, при язовира. Тамо. А булята я заболели очите. Той рекъл: „Оди, та си мий очите на оня вир в селото. И тя доождала 40 дена, та си мила очите заран. И очите й минали. Тогава направил една тапия и я оставил при един воденичар – Дедо Ралчо. Кога са напуснали тук имаше една турска тапия.
Иван Варджийски: Селото е било на Крешка. Това Крешка е към Девене. Там имаше чешма. И един дуд. Ей такъв дебел. От там надоле тука. Тук си избрали и тук се заселили.
В.К.: Защо са напуснали онова място?
Иван Варджийски: Ми водата е малко. Тук вадиме много вода. Това знам. От Крешка – тука. Друго нещо не знам. Манастир, дето има тука, на Милин камък. Като косехме така – и чукаме камък. Тоя манастир за кво е правен там! Из тия горища, из тия долове там!
Друг информатор: Село е било там.
Иван Варджийски: Село ли е било? От тука вече местене нема.
Галя: От къде идва името на селото?
Цветко Петков: От банята. Тя е още от турско време. Селото е повече от 100 години. Милин камък носи името на една жена. Красива била и турците я подгонили, та тя хванала горите. Иде на една скала на Милин камък – и се хвърля. Там има паметник за Христо Ботев. За нея – нема. Тя се хвърлила, но не можала да се убие. Тя пада в храсти като лозите. Там се и скрила. Нашето село, не е било тука. Било е на едно място – викаме му Селището. Къде Крешка. Там не били в землянки. Малко народ са били. Изворите са били извори. Както е и днеска. Тогава зимно време хората са се занимавали повече със свине. Коне са пасли също така. И овце. Това им бил поминъка. Обаче свинете зимно време изчезват и ги нема. Тия по дирята, по дирята и ги намират на това място, дето сме сега ние. Тук има минерална вода. Само че ние не можем да хванем капацитета доле. Да вземем само топлата. А тя се меша. И тия оттам като виделе, че тука има вода и е по-добре. И се преместили тука. Като се преместили тука, тоя взема един район и го очиства. Тоя тука, оня – тамо и го завладява. И нали тогава е имало Съвети, може и примитивни да са били, та тия Съвети като видели, че тия завладяват земята, казали: „и това е наше“. Вие – оттатък. Граница правят. Пак имало умни хора – най-напред оставили място за стоката.
Тодор Дилков: Некоги отиват да си ловат имот. Идат – и то горъ. Орталъкът е бил малт. Прекършва го. И тука кокал. Глава от магаре, от крава. Турне кокал и куту иде – отесва го. И на всеки ъгъл – кокал. Гората с дърветата. Ама това е било през турско.
Иван Младенов: На Милин камък там живот не е имало. Това село от Крешка е дошло тука. Заради банята сред селото. Дошли са седем къщи от Крешка. Заради водата.
Дъщеря му: Тука е Борованската могила. Тука е Милин камък. Селото представлява като тепсия. Оградено е така с могили, с възвишения.
Марияна: А не защото има баня?
Дъщерята: Не, защото минералната баня после е направена, а селото все Баница се е казвало. Баба ми е разправяла, а тя беше много възрастна. Когато руснаците дошле през турско време и когато са бягали, баба ми е била бебе. И опуснали бебето. И всички коне през него минали. Мислили, че е загинало бебето. Когато се върнали и го намерили. Значи конете са я прескочили баба ми.
Бай Йордан: Селото е било на Крешка. И там имаше дуд. Черница. Двама не могат да го обхванат. Там са се венчавале. Тамо хората са живели в землянки и от там се изселват, заради банята. Шосето от Враца за Оряхово е минавало от другаде. Тука заради водата почнали да минуват. През 1903 г.
Галя: А защо се казва Баница?
Бай Йордан: Ще ти кажа. Като са били там у Крешка, те са живели в землянки. И тука идват на банята. „Къде оди, бе?“ „Тук на баница, баньосвах се“, и от там вече е изкочило това име. А банята – там се давиле на един човек овците. И он слагал ред тръне, ред вълна. Тука е било търсище (тресавище).
Галя: Къде е образувано селото? Тука ли е създадено?
Георги Къновски: Преди двеста години. Нашето село е било най-напред в местността Крешка. Там има чешма с два сопа, чучури. И сеги. Там е било селото. Добре, ама пресъхнала водъта и те се изместили ей тука. Крешка си е старото име. Там е било Баница и е било осемнадесет къщи. Там има един дуд. На осемстотин години казват, че е. Там е била черквата у тоя дуд. Там са кръщавало, там се венчавале. Некои и днеска си одат.
Синът му: Там е било първото селище Баница, и тая черница е още от тогава. Черницата е в края на блока и там си седи.
Георги Къновски: Преместили се тук заради водата. Тук е имало някакво тръсище. Тътък е било, доле ниско. И са копали и са намерили вода.
Галя: Някаква легенда за Манастира знаеш, ли?
Георги Къновски: Некъде там е било селото най-напред. Баница е било там, при Манастира. Те са биле три семейства само. Они са биле задруги. Задругите живеят трийсет души у едно семейство.
Галя: Къде е бил манастирът?
Георги Къновски: Към Милин камък.
Галя: И защо са се преместили?
Георги Къновски: Те са се криле от турците тогава.
Александър Владимиров: Имало извор. Някой турчин имал момиче болно. Изградил тук и го докарал, па слънце. И то се излекувало. И му рекли на това Баничка. Баня, мъничка баничка. От тая дума баничка станало Баница.
Мариана: И знаеш ли колко годишно е селото?
Александър: Повече от 100. Ей там, дето са душовете, е било извор. Дошли са тук, до шосето. Ботев е минал преди 120 години и селото е било тук. И горе се е местило, но тук е било за последен път. От Крешка са се преместили тук. Има тук една гърничка (граница – вид дъб). Ботев е спирал. На 31 май правят сбор на него. Това още преди 9-ти. Идват походници от цяла България. От Козлодуй идат и пеша до тук. От как съм запомнил. Всяка година. Децата от училище ни поведат на Милин камък. Тук е пътя на Ботевата алея. От Козлодуй до Околчица. И са посадени дървета. Пътя на Ботев е било. И край тая гърничка са донесли бъчва с вино на четниците. Като подарък. Никой не ги е срещал така. Някой рекъл горуна да заколиме, ама той (Ботев) рекъл – оставете го.
Мариана: Тази легенда за Ботев от къде я знаеш?
Александър: От много хора. Мойта баба ми каза, че помни, когато е минавал Ботев през гърничката. Затова е направена Ботевата алея. Всички чакали, че ще мине Ботев. Във Враца на Стефан Савов, деда му Стефанаки Савов е бил четник на Ботевата чета. Братята му са разбрале, че Ботев ще мине от тук. И брат му и един друг от Враца – Митьо Цветков – отиват на Козлодуй и им казват: „Войводо, Враца не е готова да те посрешне. Наште баничани са го посрещнали с бъчва вино. Така са посрещнали нащте и руските войски. Накрая Ботев минава под Милин камък, от там минават и отиват на Веслец. Има тука една местност – Бълборов камък. Една мома скочила от камъка. Казвала се Мила и затова се казва Милин камък.
Две жени информаторки за Милин камък:
Радка: Аз така съм чула, че една мома била много красива и се фърлила от Милин камък, ей там дето Ботев е бил. И тя се фърлила, ама то си е високо.
Елена: Ама знайш ли защо се е фърлила? Що са я подгонили турците. Турците са я подгонили. Тя се фърлила. Ама се качне косата й на едно дърво.
Радка: Тръняци, такова.
Елена: Та чули после ората, та я извадило.
В.К.: Спасили са я?
Елена: Спасили са я.
Радка: И се казвала Милка. Милка – Милин камък.
Тодор Дилков: Ботев е минал от тук на 31 май. На 30 май е дошъл издоле, на 31 май беше на Милин камик. На Милин камик беше около един часа и веднага тръгва за Вола. Той не е стигнал до Вола. Той стигнал до Веселица. Стигне до Веселица, там нощуват и на другия ден отиват на Вола. Ботев дошъл с малко народ и е излъган. Ботев спал и в Борован. Заранта коги да го срешнат доброволци – нема доброволци. И Ботев казал: „Бороване, Бороване вечно да спиш. От там – тука дошъл, къде 9–10 часа. Тука дошъл в Баница. Майка ми ми е разправяла, че те са били три сестри – деца. Майка им ги завела в Шумака, у горъта, у Балканя, оти комитите идат и турците шъ колят. И от там не гледали от Балканя. Напреде вървят Ботевата чета, а след тех две коли им карат багажа. И по тех върват неколко души турци и попукват пушки. Нема-нема и току попукват пушки. И тия като се запрели – Ботевата чета – под това дърво, дето ти казвам, че още седи, а турците се запрели на 200–300 метра. И като отишле на Милин камик, той му било обещано, че ще доъдат 200 души доброволци от Враца. И тогива погледнал – то се задимило от къде Враца шосето. Той погледнал, па си казал: „Това не са доброволци, ами е турска потеря.“ Идоа тука турците.“ На Милин камик той отрезъл обръча и тръгнал за Вола. И там вече на Вола са го убили. Там това дърво се пази, защото Ботевата чета е минала от там. После Ботевата алея ги посадихме с дървета. Насадиме ги 61–62 година. Нищо по Ботевата алея не е правено преди девети. А това дърво се пази, защото Ботев е спрял под това дърво.
Баба Йоша: Селото у Крешка е било. Още има трапове там. Аз като бях момиче, мама ми е казвала, а на мама други са й казвали: „Е на оня дуд люйкята са ни връзвали“. Имаше една баба Стана, тя там е раждала. Тя казваше, че на тоя дуд люйките са им връзвали. Мойта баба умре на 90 години, ама тя е по-млада. Помни турците. И казва – една сутрин станем и они минали. Ботев с четата. Нали он е минал тук – при мойто лозе. Баба ми умре на 100 години и помни.
Галя: На Милин камък ли?
Баба Йоша: Милин камик е нататъка, ма они минали тука да вървят на Милин камик. Най-напред са слезнале у Козлодуй, вий сте чели това, после много села минал. После стигнал до Борован. И на Борован они вече са падали на помощ, но они не дошле. И он рекъл: „Борован, Борован, вечно ще спиш!“ Тка го е казал Ботев. И дошло тука у Баница, ма при Гарничката, при гераня, на Езерото тука. Край гераня се сбрали, че има вода. Езерото се казва. Само една нощ е седял и е потеглил за Милин камик.
Мариана: А баничани тука посрешнали ли са го?
Баба Йоша: Никои не е знаел. Они се криле, защо не знаят да ги не издаде некои. Само са чуле: „О-о-о, комитата, комитата“. Они постарому тука комитата са казвале, комитата са доидале нощеска, при Гърницата“. После гледало де са яле и тръгнало за Милин камик. На 18 май го празвахме, ама комунистите го измениа сега. Ау какво тържество се правеше: Мраморен, Девене, Чирен. От това село 2 – 3 овце, от онова село. И всеки си айнесе казане, та се готви там. Музики, война доождаше. Моя баща беше кмет и го има пръв на снимката на паметника на Ботев. Моя баща беше кмет коги правеа паметника на Ботев.
Мариана: Ти каза за Гърничката, за стария Дуд. А други стари дървета има ли?
Баба Йоша: Оно имаше много дудове, но ги изсекоа, оти ние вече селото не одим там. Па си аресале старите ора тука, оти има много топла вода. Така постепенно, постепенно се изместили тука.
Галя: А защо селото се казва Баница?
Баба Йоша: По банята, по банята – пара се е дигало, жежка вода течало. Разправят имало един бивол, кьорав, и он все лежал – това биволите все у кал лежат. Лежал си той у локвата и прогледнал и прогледнал с едното око. Он пил и лежал у водата. Затова кои жени доаждат на баня постоянно и се лискат и чустват някакво облекчение.
Галя: А селото било ли е тука кога биволът се е оправил?
Баба Йоша: Не е било. Баба ми е казвала, че нейната баба е казвала – те се изселили за раз, другата, другата, дорде се сичкото село заселило и онова запутили. Чули са, че водата тече жените и рекли: „Дайте да се заселим!“.
Ангел Талигарски: Баба ми е била още момиче, кога са минали Ботевите. Тук с имало турци-черкези. Баба ми е разправяла, че кога минала Ботевата чета те били към Девене, Брички дол. И разбрали, че като минала Ботевата чета, баща нги тръгва и отива към селото. И като тръгнали, наближили и видели Ботевата чета – ми е разравяла баба ми. Бащата на мойта госпожа (жена му), деда й на Пена (дъщерята, която участва в разговора) бил овчарче и Ботевата чета го хващат да им покаже пътя. И той ги отвежда през Балкана до Милин камик. И там четниците, Ботев му казал: „Нема да минеш по същата диря, назаде, оти ша срешнеш турците – тия идат по Ботевата чета. Ами го пущили по Цолинската пътека – да не срешне турците, оти они ще го питат и он ще ги издаде. От Войводово един чавек им карал вода. И през Борован са минали и никой не се обадил и Ботев казал: „Борован спи и вечно ще спи.“ Глей сега. Разбрал съм от стари ора, че тука дето е банята цялото е било подливище. Ние му викаме маг. Се е ворвело така, старите ора казват. За да каптират водата не е имало техника. И почват с вълна. И всеки носи. И го пълнат с вълна и черно тръне. И загазват, и затрувта – и най-после затрупват водата у един гьол. У тоя гьол най-напред е направена чешма. После банята. Сега направихме чешмата със сойове. И още преди девети са се мъчили с вършачката да отделят топлата от студената вода, но не можле. После дизебови мотори, ма па не успеват. Така си остале как сеги. Каптираха водата и направиха банята. Преди девети ли беше, май след девети беше направиха банята както сеги. Ма то и по-рано имаше чешма, пералня. Направиха сойове – десетина-петнайсет и корита. И тряа ората. И тогива ги развалиа и направиха банята. Каптираха, ма при тая техника не мо отделят топлата от студената вода. Аз съм подразбрал, че нашата вода е по-лековита и по-топла от Връшечката с неколко градуса. (Информаторът сравнява с минералните води в град Вършец, който е известен и утвърден национален курорт). Почна се по едно време, ма тиа сгрешиха. Идваа по 20–30 човека на смена на банята. И понеже бюджета беше към съвета, тия нашите управници бяха четвъртоотделенци и не дадоа да стане даржавен здравен дом. После отпуснаа пари, ма наште управници не можеха да ги използват. И така си остана. По-рано коги беше по-евтино одехме и се къпехме, ама сега кой ще даде 10 лева за баня. Одихте ли при дедо Тошо? (Тодор Дилков – също наш ключов информатор). Той ми разправяше следното. 23 година тука правят избори. И сеги Стамболийски идва отдоле, от селата с една кола, разтрошена такава, от войната. Не сеги куту тия, луксозните. Идва тука и спира на сред село. Праат изборе. И той ги пита кък, кво, що и они казале. И минават моста и чешмата, то било затлачено. И като стигнале чешмата, рекли на тоя дедо Тошо, ергенлак на 19 годин: „Тоя момък да ми донесе едно шише вода!“. И той пил Стамболийски и казва, че таз вода е лековита.
Тодор Дилков: Двайста година имаше избор. И ще избираме Александър Стамболийски за министер. За председател-министер. Ня двайста година бех на 20 годин. Тамън тая година ше гласувам. И рекох на бабалъка (бащата на съпругата му): „Айде да идем да гласуваме“. Той ми рече: „Тошо, я ше идем по-късно!“ Па я отидох, гласувах и изкочих на шосето. Погледнах – нема хора. Погледнах една кръчма – пет-шест човека стоят. Стоят. Приказваме. И ето една лека кола иде от Орехово, от Бела Слатина. И слаза един човек. Чича ми се обърна и вика: „Ей, това Стамболийски ле е?“ Айде е ний нататък, он – насам и се събрааме. Кто се събрааме и той се обърна към банята и рече: „Какво е това?“. Чича ми рече: „Това е баня.“. Она беше тогава пералня. „Пералня е“. „А, пералня! Дебитът как е?“ „Дебитът е голем, топлината е 18 градуса.“ „Пиете ли от нея?“ „Пиеме.“ „Можете ли да ми донесете едно шише вода?“ „Можеме.“ Взех едно шише от една кръчма там. Кръчмаря си жевееше тамо и даде едно шише. Отидох, гребнах половин кило вода, донесох, дадох му я. Он като пийна, казва: „Тая вода е лековита!“ И каза: „Кой е кмета на това село?“ Чичо казва: „Я съм“ „Слушай – казва – къде е урната, дето гласувате?“ „В училището.“ Он погледна, има 150 метра. „Слушай, нема да се сбирате на кюмета, защото Цинковия сговор ще ви предизвика и ще касира изборите. Всеки като си гласува, да си върви у дома си.“ И вика още: „Слушайте, нема да потискате народа. 500 години турско робство – осмободихме се. Сега не можем с партии да се травиме. Нема да потискате народа. Няма да заплашвате народа. Гледайте народа. Нека сичкия народ да турне кантарче у джоба си и да мери. Ако мери добро – и за него добре, и за вас добре. Ако не мери добре – за него зле, и за вас зле. Довиждане! Нема да потискате народа! "Ние беме земеделци. Партията ни бе земеделци. Куту дойде Цанковия сговор и убиа Стамболийски, Земеделската партия падна. И Сговора дойде. И ми викат: „Яла се запиши у Сговора.“ „Нема, нема. Ше останем без партия. Партия нема да ме рани.“ Двайс пета година доде главния агроном от Враца. Тончев се казваше. И се записахме модерно земеделци. Да работим по заповедта на агронома. Какво каже агронома – това да праиме. Той каза, че има да се дават субсидии – верно дадоха ни по 50 чувала цимент, без да плащаме, и 3000 лева, та направихме обора и торището. Дадоа ми 1500 лева, та направих кокошарника и свинарника. Коги да получим парите, отидохме с един кабриолет с един мъж на Враца. Та ни срешна един човек и ни пита: „Къде одите?“ „Одиме да си получим заплатите, модерни земеделци нали сме, та ни дадоа по 3000 лева.“ „А ще платите по шест.“ А каруцарят рече: „Държавата – дава. Не сака, не взема. "Тогива дойде Димитър Ристев – министер на земеделието и каза така: „Вие ще направите да подобрим земеделието. Ще направим земеделците модерни. Ще работят по наша рецепта и ние шъ им даваме пари. Като гласували бюджета Цанков рекъл: „На министера на земеделието колко ще му гласуваме.“ Оня рекъл: „Слушай, аз искам милион, милиард. Шъ правя модерно земеделие.“ Умен човек.
Иван Шишковски: Носи се легенда. Стамболийси е бил министър-председател от земеделската партия. Тая земеделска партия колко месеца е държала, не мога да кажа. И отважда Стамболийски при цар Борис и му казва: „За три дена цар Борис да си обере книжата, дрехите и да напуща България, че България става република, а не царство, не монархия.“ И цар Борис на заранта отива в Австрия при баща си, Фердинанд. „Ей, Стамболийски ми каза да напущам България, че он ще бъде министър-председател на републиката.“ И баща му рекъл: „Много лошо, какво ще измислиш? Отрежи му главата и ти ще управляваш. Монархия ке биде, нема република.“ И връща се цар Борис от тамо и намира капитан Фурлаков (капитан Харлаков), капитан от войската, македонец. Казва на капитан Фурлаков: „Тази нощ ще ми донесеш на Стамболийски главата!“ Разправя му там и му дава пропуската, защото Стамболийски у Славовица при кравите спи, там има крави у Славовица. Та войниците го пазят у двора. Та пропуска е – тия войници да го пуснат. И капитан Фурлаков с другите войници и с пропуската отиват при другите войници. Пущат ги тия и капитан Фарлаков заварва Стамболийски как е спал там, разтурен (разсъблечен) и му отрязва главата. И туря тялото и главата, взема тялото и го туря в един чувал и минава покрай другите войници и изкача навънка. Та така е заклан Стамболийски.
II. Граници на селото и по-важни местности
Иван Вешев: На юг граничим с Мраморен. Чирен се пада на югозапад. На север граничим със землището на Оходен. На североизток – с Мало Пещене.
В.К.: А можете ли да ни кажете какви са имената на пограничните местности?
Георги Пешев: Със село Оходен е Рушидовото. През турското робство там е имало чифлик на Рушид бой. На юг в посока към Враца, от тая страна е Татарското. Тук в тази махала, ние й казваме Черковна, е имало заселени татари. Изглежда те са използвали тези места. За татарите само знаем, че те са първи посрещнали Ботевата чета със стрелба. Татари и черкези. С Голямо Пещене, където граничим, има една площ, наречена Могилките. Тука все още има едни възвишения. Предполага се, че са изкуствени. С района на Мало Пещене. – това е Скъта. Там преминава река Скът. Имаме и ние земя. И те имат земя.
В.К.: Река Скът погранична река ли е?
Георги Пешев: Сега поне тя не е. Те земя имат от тая страна на Скъта. Наши хора са имали оттатък. Сега те имат от тая страна на Скъта, по ние май оттатък нямаме. Със село Чирен граничните райони са Копреца и т.нар. Чиренски дол. Чирен му казват Банишки дол. Но това е едно и също, падина, която е определена за граница. Има там местности по имената на тези, които са ги държали – Гайдарско, Мошльовско, и т.н. Но те не са големи площи. Тва е само тука зад Чиренски дол. Местността на границата с Девене се казва Букора. Там има голяма гора. Не е бук. Дъбова е, но Букора се казва. Сега Мираша. То е доста отдалечено от Баница. Най-отдалечената точка. Некоги такива като мене са давали на дъщерите си зестра земя. Там е безводно. Малко по-далеко. Да оди там зетя да работи. Мирас – дивим го на зетя и дъщерята. Ето, тиа ти се пада от наследството. Дел. Дел от земята. За дъщерята.
Иван Вешев: Той казва зетя: „Тва ми е мирас.“
Георги Пешев: Само за имот се казва. Не може, примерно да се използва, ако съм дал овца или друго нещо. Така малко с пренебрежение се казва тая дума.
Иван Вешев: Се едно, че е без пари. Тва не е изтрудено. Дава се без пари.
Иван Шишковси: Церов дол е на изток от селото. Пътят за Враца е на юг. На юг е гората. У Балкана. Частната гора. На запад има друга гора, па частна – 900 дка. На север па има работен имот.
Ангел Талигарски: Требе да почнем от шосето надоле към Голямо Пещене. Тук е Татарското. После Могилките. Смрадещец. От шосето на изток е Татарското. След това са Могилките – от Татарското насам.
Пенка: А на какво викате Смрадещец?
Иван Талигарски: Кладенче едно – та го засадила Мало Пещене. Скъта продължава нататък, на север. Там местността дека около реката, покрай Скъта му казват Скъта. Друга местност Полуговините. Глей сега. Татарското, па Могилките, па тогива Смрадещец, па има шосе за Мало Пещене. От Мало Пещене насам е Скъта. След това от там насам до село Полуговините му казват. След това има едно кладенче Кириджията – чешмиче. И сега под тая магистрала има хиляда декара, през турско мерено. Рушидовото му казват. След това по-насам Селаша му викат. По-надоле му викат Катрайкъовец. По-нататък му викат Беричовото. По-нататък му викат Пладниче. Па тук имаше други – викат му Данчовец. По-насам към Девене има една чешма Крешка. От там Бобище. От там Слатината – и свършва.
Георги Къновски: Селата си имат граници. Девене, Чирен си имаме граници. С Мало Пещене си имаме.
Галя: Някакви спорове за земя да е имало?
Георги Къновски: Не, не е имало. Само знам, че Голямо Пещене и Мало Пещене се съдиа за някаква земя. А ние не сме имали спорове.
Въло Йорданов: Баница граничи на изток с Голямо Пещене. Тука е Мало Пещене – на същата линия. Тука е Оходен, Чирен и Девене. Това е Мраморен – на 5 км.
III. Представата за общинските земи и имоти
Общинските земи в село Баница се делята на две групи:
а/ земи достъпни за ползване по всяко време от всички жители при равни условия; това са преди всичко необработваеми земи; към тях на първо място се включват пасищата /полето/; общинските гори, които в Баница са не малко и се използват главно за паша на добитъка; други видове необработваеми земи, за които ще стане дума в интервютата.
б/ обработваеми земи – т.н. фондови земи, които при определени условия се дават на социално слаби семейства за определен срок и при съответно парично заплащане; средствата от даваните под наем фондови земи остават към бюджета на общината.
В сравнение със с. Лозен, Софийско, където беше пробното изследавне, в Баница има по-голямо разнообразие на форми на ползване на общинските земи. Общинските гори обаче в село Баница нямат съществено значение и не съществуват строгите правила за пазене и ползване, които бяха съхранени в с. Лозен.
В.К. Ако Ви попитаме какво значи общинска земя, какво определение бихте дали?
Георги Пешев: Общинска земя – това е земя, която не е собственост на отделни хора. Общинската земя е земя, която по един или друг начин се използва от цялото село – във вид на пасища, каквито и сега има край селото, или като обработваема земя, която се дава под наем.
В.К. По какво се отличава частната от общинската земя?
Г.П. Общинската обработваема се е ползвала временно от отделни хора и се е плащало наем. Частната вече е собственост на отделния човек – чрез покупка или чрез наследяване.
В.К. Имало ли е друга земя, която не е общинска, но не и частна?
Г.П. Имало е държавна земя. Имало е училищна земя. Имало е читалищна – и сега пак има. Църковна поне засега никой не може да докаже, че е имало. Царска земя не е имало.
В.К. Азнаете ли размерите на тази земя?
Г.П. Църковно – манастирска земя засега нямаме. Читалищната е 27 дка /поне такива са документите от 49 година/. За държавната се дава различен размер – 107.88 или само 38 дка.
Общинската поне засега не е уточнена – има много големи различия между 34 г., когато е декларирана като общинска, и 49 г. През 1934 г. е 6000 дка. Между 1934 и 1949 има продажби.
В.К. И колко дка са декларирани през 1949 г.?
Иван Вешев: 1210 дка
Георги Пешев: 1210 дка, но Поземлената комисия не я признава. За нея се води спор. Нито я признава на хората, нито на кметството. И сега се води спор за земя между 800 и 385 дка.
В.К. Какво в село разбирате под общинска земя и какво се включва в тези 800 дка?
Георги Пешев: Работна земя, пасища и т.н. Ветеринарната лечебница е построена на общинска земя.
В.К. Колко дка от тази земя е мера? Колко дка са гори? Колко са бранища, пасища?
Иван Вешев: Това ни е трудно да уточним.
Георги Пешев: В тия 800 дка е само почти обработваема земя.
В.К. А пасищата?
Г.П: Пасищата ги няма никъде по документ.
В.К. А къде пасе добитъкът?
Г.П. Покрай селото. Цялото село е заградено с пасища.
В.К. Чия е тази земя?
Г.П. Излиза, че 1949 г. е била ничия. Тя не е декларирана.
Иван Вешев: Това, което е извън регулационния план на селото и граничи със земеделската обработваема земя е общинско, и са пасища. Но имаше по едно време постановка, че за ТКЗС и АПК може да се взема и земя от пасищата. Затова сега не можем да се уточним с поземлената комисия. Има обработваема земя, която е била пасища, и е била общинска.
В.К. Знаете ли колко дка е била общинската гора?
Г.П. 600–800 дка, но те са се ползвали за пасища.
В.К. А какво значи според Вашата представа мера?
Иван Вешев: Това е земята в дадена местност – например мерата в Ручиндовото. Там може да се намира и обработваема земя, и масив гора – все мера му казваме.
Г.П. Мера това е територия на определена местност.
В.К. А мерата на Баница какво значи?
И.В. Мерата на Баница означава територията на цялото землище.
Г.П. Може да се каже „Мерата на Баница“. Това значи цялото землище на Баница. Мера, землище – разбирам все едно и също нещо.
И.В. Може да бъде и пасища, може да бъде и обработваема земя, може и друга.
В.К. Значи в землището ви е имало и общински ливади, които са се пазели?
И.В. Сега 81 дка са ни общинските ливади.
Г.П. И така се казва – Селската ливада.
И.В. Трайни насаждения не е имало. И преди девети.
В.К. А в регулационния план на селото има ли общинска земя?
Г.П. Общинска земя – казваме му училищното.
В.К. Но това не е ли училищна земя?
Г.П. Не това са бивши гробища.
И.В. Предоставена е земята на училището да се грижи.
И.В. В момента общински земя е парцелата над селото – некъде около 2 дка.
Г.П. Тва тук е Османското. Тва тука са отчуждавани частни места. Детска градина. Тука са почивни станции – некога заради баните.
В.К. Чия земя са пътищата в селото и в селското землище?
И.В. Те са на кметството. На кметството са. Освен пътищата ние в селото имаме и площади. От южната страна ние имаме един площад, който е под здравната служба. От северната страна имаме още един площад, който навремето беше място, отредено за детска площадка. Сега там е автоспирка. От западната страна имаме още един площад и на северозапад още един. Имаме четири площада, които са в регулацията на селото и тази земя ние я водим за общинска.
В.К. А чия земя е речното корито? Зинете, че речното корито се движи. Тази земя, която остава около редовното корито, чия земя е? Водата, местата около чешмите, кладенците, изворите – те частни ли са или са общински?
И.В. Общински. Така, както и банята. Това е природно богатство, което е на цяло село, на общината. В местността Лозята, в центъра на Лозята имаме едни дървета, които съществуват и сега. И аз помня, че на 28 август, Богородица, се събираха там младежи и по-млади семейства, пък дори и стари. Късат първото грозде и правят некои тържества.
В.К. Какви бяха тез дървета?
И.В. Дъб. Четири дървета. Две паднаа. Значи шест са били. Никой не ги сече и сега при земеразделянето разбрах /аз до тоя момент не съм знаел/, че това е общинска земя. Общинска земя. Не е на частни хора.
Г.П. То не е голяма територия. Дали има пет-шестстотин квадратни метра! Знам, че са ходили там некога младежите. Било е едно сборище на младите хора, особено есенно време.
В.К. Местата на гробищата, на старите гробища на коя земя са?
Г.П. Общинска.
В.К. Какви други имоти, освен, земята е притежавала общината?
И.В. Банята си е била един извор, който е бил направен първоначално на пералня. Там са отивали хората да се изперат. Дали са го ползвали за пиене? Не може да не са го ползвали. 45 години е оформено като баня.
В.К. А да сте чували от по-възрастни хора да е имало тук общински кош?
И.В. Аз не съм чувал да е имало общински кош, общинска каса.
Николай Димитров: Според мен общинската земя е тая, която е била на разположение на общинския съвет и те са взимали решения за нея – ощинският съвет, съветниците. Обикновено са провеждали търг-колко лева ще се даде за един дка. Като се наддава, стига се до определена сума. Който иска да вземе тази земя, заплаща определена сума, за година и я ползва. Мера, според мен, това е земята около селото, която се ползва за паша на добитъка. Обща земя. Селската мера това е обща земя, която се ползва общо от всички.
В.К. Църковна, манастирска земя имало ли е?
Н.Д. Имало е. Имало е манастирска земя, защото е имало местност, която се е казвала Калугера.
В.К. Имало ли е в Баница общински земи преди девети септември? Къде пасеше добитъка? На кого е тази земя?
Антон Цеков: Имало е. Добитъкът пасеше в полето. Но селото е полето.
Иван Банковски: На селото е.
Антон Цеков: Тук край селото, дека го изораа. Това е полето.
Иван Банковски: Железковец – барата като хванеш, от падината нагоре. От тая страна – това беше люцерна на Съвета.
Е, имаше ли некой по-големи права да пасе добитъка в полето – цигани, турци, българи? Бедни, богати? Вдовици – невдовици?
Антон Цеков: Всички. Немаше значение.
Иван Банковски: Абе всички пасеа там.
В Баница обикновено като се запита за общински земи, веднага се сочат фондовите земи, които са общински обработваеми земи, част от които са давани заползване на училището и читалището. Представата за общинските земи се свързва със земите, чието ползване непосредствено се ръководи от общината – местната адиминстративна управленска институция. Останалите земи достъпни за ползване от всички селски домакинства без ограничение, обикновено се определят като селска земя.
С други думи представата за типовете общински земи се определя от начина на тяхнато ползване. Полето е селската земя, където всеки може да си пасе добитъка.
Н. Димитров: Когато настъпеше време да се пазят имотите, всеки си пасеше добитъка около селото. Тя е обща земя. Да кажем, че е общинска. Но тази мера си е селска мера. Тя не е нито на общината, нито на читалището. Тя е достъпна за ползване от всички хора. Пасяха около падините. Където е свободна земята, там пасяха. На полето могат всички да пасат.
В.К.: А общинска гора имало ли е?
Н. Димитров: Не знам да е имало общински гори.
Иван Банковски: Общинската гора е в Балкана. Ползваше се за паша. Пасяхме стоката.
Александър Христов: Общинската земя е, която не е частна. Например ние си имаме частна земя. Имаме си ниви, ливади, гори и т.н. А тия общинските беха пасища. Всеко семейство си имаше по десетина овце. А некои и по 50 овце. И тука ние му викаме полето. Пасат ги на полето. Отвън селото – това беше полето. От всички страни на селото, додето стигне до частното. Пасище беше.
Мариана: Имало лие общинска обработваема земя?
Александър: Немаше такава. След това дойдоха едни тука. Това е било към двайсета година. И направиха едно разграничение на земята. Разграничение му викаха. Така съм запомнил. Направиа едни камари от земя. Копаха бразда да ограничат частното от държавното.
Мариана: Кой направи това?
Александър: Некоя си бригада геодезисти. Дете съм бил, но съм разбарал, че ограничиха и му викаха агрономовата бразда. Пуснаха бразда и ме викаха, че отвън агрономовата бразда не можеш да пипнеш.
Мариана: Отвъд агрономовата бразда е било частно?
Александър: И частно и общинска. Общинската управа първо направи пасища. И им викаха стуват /соват/. Стуват е дето пасе добитъкът. Очертаха го, разбира се и викат: „Това е стуват!“ И всеки, който има добиче и нема къде да го пасе, отиваше на стувата. Сутрин изкарва добитъка и вечер го прибира. Закриа другите пасища и ги разораа.
Мариана: Значи фондовите земи преди това са били пасища?
Александър: Да там пасеха. Зад язовира имаше земя. Това те го разораа. Тия пасища ги закриа и ги дадоа за фонд. Нарекоха ги ТПС. Трябва да е било към двайсета, двайсет и първа година.
Мариана: Какво е ТПС?
Александър: ТПС значи трудово-поземлени стопанства. Това са тиа фондове, от които се раздава земя на такива хора, които немат земя.
Мариана: Чия собственост са ТПС?
Александър: Владееше ги общината. Раздава на всяко домакинство – без разлика кой има земя, кой нема. Които имат, може да не им се дава. Те дават под наем. Земята си е на общината. Тази земя не може да се купи. Те правеха сами оземляване, когато правеха оземление. Преди девети правиа едно оземление, ама то пропадна.
Мариана: Като оземляваха селяните, те плащаха ли нещо?
Александър: Даваха по нещичко. Не е без пари.
Тодор Дилков: Това стана 25 година куту мина агрономовата бразда да отдели общинското от частното. В селото провели референдум, че дека има горъ, горъта зима земьъта. Значи щом владееш горъта, те владееш и земьъта. Разбираш ли? Ти владееш само дърветата. И после куту са провели референдумът, спечели горъта да земе земьъта. Горъта със земьъта. И тогава лепнала агрономовата браздъ. Куту минала агрономовата браздъ, тогива щом имаш гуръта, имаш и земьъта. И тие затова отделиха общинското от частното.
Станка: А как стана? Кой я правеше? С мотика ли?
Тодор Дилков: Общинският съвет върви. Целият съвет. Дванайсет човека са. Вървят напреде и казват – тука е горъта, тука е полето. И по тех тракторът пуща бразда.
Станка: Дванайста година тука вече имаше ли трактор?
Т. Дилков: Имаше. Пуща браздъта. Да кажем на това дърво записваш номера, скицират го и така се отдели общинското от частното, горъта от пасището. Горъта със земьъта стана частно вече. Пасището си остана общинско. На съвета.
Станка: Платиха ли нещо?
Т. Дилков: Не. На всички се даде – щом си запазил горъта и земьъта.
Станка: По равно ли беше?
Т. Дилков: Не. Оти един фанал 20 дка, други – 2 дка.
Станка: Ама как ги е хванал?
Т. Дилков: Това е било през турско. Отиват и си ловат имот. Бележат го с кокал. Некои са ловили само горъта, не земьъта. Горъта с дърветата. Това е негово. После куту мине агрономовата бразда, всеки си знае неговото. То дванайста година гората си беше намалена, защото сечат, требат. Дванайста година куту си дойдоа войниците, дето са се били с турците, почнаа да разтребват. Сече горъта, вади ботурите – и наред. Дванайста година загючнаа и плуговете. По-рано беше рало-дървено рало. Старобитна работа. Почнаа плуговете Рутцаг. После почнаа пък Глиганите. Глиганите са по-усъвършенствани плугове.
Станка: А общинската гора имаше ли?
Т. Дилков: Горъ общинска имаше. Към Милин камък. Тя беше много, ама свиникаш. Не е кой знае каква гора. Свиникаш. Драка, драка. Никой не го ползваше. Циганските и банишките кози пасеха там.
Станка: А хората откъде се снабдяваха с дърва?
Т. Дилков: Всеки си имаше горъ.
Станка: А чия беше земята, дето са улиците, площадите?
Т. Дилов: Тя е селска. Деветстотин и седма година минаха да се планира селото. Беа едни тесни улички – от тук до стената и толко. Разбираш ли колко тесни и изпокривени. Дойдоя едни инженери /то и тогава е имало инженери /и поставиа ей там горе / казваме му Минкинска кория – една височина, една палатка. И поставиха онова, онова, онова. И почнаа да планират селото. Зима плана и гледа-и на пресечката туря осов камик с дупка и го зарови. И горе на шосето, на пресечката пак. Туря и гледа-насам 6 метра, насам 6 метра, айде – 12 метра. Народа си ги прави. Народа с тех и те казват:"Дигнете тоа плет!"-немаше ги тиа зидове като сега, плет, плет, ай горъ изплетено-"Дигате го оттука, те тука че е междата.“. Това си е на селото, на маалата.
Веска: На кого е тази земя, дето могат всички да си пасат добитъка?
Геше: Това е селско. Полето. Бехме всички равнище. Немаше бедни, немаше богати. Сиромашията беше много голема, кога бехме моми. Полето си беше общо, селско. И там си пасехме и беше голема беднотия. Целото село беше такива къщички.
Станка: Общинска гора имаше ли? Къде пасяха козите?
Гена: У Балкана. Е, Балкана е общ.
Еленка: Общо беше. Селско. На Съвето.
Гена: Имаше меръ, дека горскио я пазеше.
Веска: А какво е мера?
Еленка: Викаме меръ пак викаме Селището.
Веска: На мерата колко местности има?
Василка: Мое ли да ти кажем? Булука, Селище, Гробище имаше. Те на това викаме меръ. Къде Оходен беше Рушидовото. Тука беха Плугови, край село.
Гена: Банишка меръ – земьъта. Да го кажем – от селото нататък е меръ, нанасам – нашо. Всичко влиза – ниви, ливади.
Ангел Бенчов: Общинска земя е селската ливада откъм Девене. Селската ливада е общинска, защото пред съвето наддавахме за тревата. Продаваше се на търг. Училищно имаше земя. Кооперативно имаше.
Веска: А друга, земя, която се е ползвала от всички, имаше ли?
Ангел Бенчев: Селската ливада знам, че е общинска. Пасищата си беха общински. Пасищата дека пасеше селският добитък. Мера. Топрак. Едно и също. Едни му казват мера, други топрак, други землище.
Веска: Имаше ли обработваема общинска земя?
А. Бенчов: Фондовете, фондовете се образуваха след Цанков. Земята покрай селото остана за пасище. Викаха му агрономовата бразда. Съветниците в общината, кмета, помощник кмета се собират и решили – по заповед министерска тия фондове да се дават на малоземлени. Безимотни имаше. Едни имаше с малко земя. Зимат от богатите на изполица.
Веска: А на кого е била земята, дето са пътищата, улиците, местата за минаване, реката, речното корито, площадите?
А. Бенчов: Пътищата са били общински. Реките, покрай реките е също общинско владение. По едно време ги вардеха горските стопанства. Агентите си ги вардеха за риба, защото рибата си има забранени сезони, зайците също.
Веска: А държавна земя дали е имало?
А. Бенчов: Не, не е имало. Държавна земя се разбира министерска. От министерството или от окръга да я командват. Нямаше такова нещо.
Ангел Талигарски: Тук имаше училищни имоти. Те се наддаваха. Тук у тая страна на училището имаше зеленчукова градина и училището ги наддаваше неели. И фондове имаше. Има хора земаха под наем да работят. Ама я не съм зимал. Не си плащаха такса и наддаваха на декар. Имаше Поземлена комисия, некои и те даваше от фондовете на вдовици, на по-бедни ора. Майка ми като вдовица и ньой даваха 5 дка.
Цветко Петков: Общинската земя беше покрай село. Около 1200 дка. Общинска земя имаше и в Балкана. Общо едната и другата 1200 дка. Това е било работна земя. В Балкана е било гора. Пасището си е отделно. Имало е общинско пасище покрай селото. Имало е и общинска ливада.
Иван Шишловски: Имаше обществени фондове. Общината е имала Селската ливада. Църквата е имала 10 дка.
Галя: Коя земя е била на селото?
И. Шишловски: Тука досами селото. 30 дка – повече не. Казвала се е общински фондове. Работна земя е била. Ражда жито и кукуруз. Селска ливада е имало. Полето е общинско. Обществено поле. Не се работи никак. И сега има покрай селото поле.
Галя: А коя земя е мера?
И. Шишловски: Мера се казва на всичката земя. И на тази, която е обработваема, и на пасищата. Мера се казва на всяка една земя. Ти ще кажеш земя, ти ще кажеш мера – все едно е.
Дъщеря му: Аз, понеже съм църковен настоятел, знам, че църковна земя е имало 10 дка. Към Мало Пещене е било.
Галя: Какво е правена тази земя?
Дъщерята: Тогава е била работена. Давали са да я работят. Сигурно е било на изполица. На църквата. Половината, другата половина на тези, дето я работят. Така се е давало тогава. Училищна земя – трябва да е имало и училищна земя. Читалището почна да има след девети.
Галя: Общинска гора имало ли е?
И. Шишловски: Общинска гора не е имало. Гората е била частна.
V.1. Ползване на пасища и общински гори
В представата на жителите на Баница съществува селска земя. Селската земя е достъпна за ползване от всички и правилата за ползване са регулирани от вековната традиция. Правото за нейното ползване е толкова естествено, че анкетираните дори се изненадват, когато се поставя въпрос за достъпността на селските пасища, определяни общо като полето. Към тези общоселски територии се включват и площите около реките, водоемите, пътищата, улиците, площадите. Те естествено принадлежат и са открити за всички.
По особен е случаят с общинските гори в Баница. Източник за дърва и дървен материал са били частните гори. Как тези гори стават реално частна собственост беше изяснено от нашите информатори в предишните части. В землището на Баница има общински гори, но те почти не се ползват като горски фонд. Фактически те са горски пасища. Тъкмо затова събираме в един раздел проблема за ползването на горите и пасищата.
Това разделяне на селска и общинска земя се е отразило в една парадоксална ситуация, чиито плодове се берат днес. Регистрирана като общинска земя е била само фондовата/обработваема/ и Селската ливада. Пасищата са останали извън регистрацията. Полето е без регистриран собственик.
Това противоречиво делене на общинска и селска земя се пронизва във всички интервюта.
Георги Пешев: Общинска земя, това е земя, която по един или друг начин се ползва от цялото село.
Веска: Колко декара се включват сега в тази общинска земя?
Георги Пешев: Тия 800 дка, които сега ни признават е почти само обработваема земя. Пасищата ги няма никъде по документ.
Веска: А къде пасе добититъкът?
Георги Пешев: Покрай селото. Цялото село е заградено с пасища.
Веска: Чия е тази земя?
Георги Пешев: Излиза, че четирисейт и девета година е била ничия. Тя не е декларирана.
Иван Вешев: Това, което е извън регулацията на селото и граничи с обработваемата земя е общински пасища. По-късно при ТКЗС са разработени част от тези земи и сега е трудно да се определят границите.
Галя: А къде пасеше добитъка си някога? В твойта земя ли?
Георги Къновски: Не. Имаше си тука, поле му викат. Общинско поле покрай селото. Летно време там ходеха да пасат.
Галя: А плащахте ли нещо за това, че добитъкът ви пасе на общинска земя?
Георги Кьновски: Имаше нещо. На глава се плащаше. Беглик се казваше. Всички плащаха.
Галя: А ти ползвал ли си някаква общинска земя?
Георги Къновски: Не е ползвано. Кои са малоимотни, ползваа. Взимаха под наем.
Галя: А като се прибере реколтата, земята в землището ползвала ли се е примерно от тебе?
Георги Къновски: Всичките общо, когато вече приберем реколтата, пущаме стоката навсекъде. Не е плащано нищо за това. Тази вода, дето ти казвам, че от Крешка върви и покрай нея надоле направили си хората градини и си вадат. От тая вода, дека е надолу се поливаше.
Цветко Петков: Нали ти казах – всеки на свойто си пасе стоката. На селската ливада – не можеш да пасеш там. Ти можеш да пасеш, след като се окоси тревата. Всички са можели. Нищо не се е плащало. Общо място е било това, дето е било около селото – полето. Нищо не се е плащало.
Иван Шишковски: Всички пасат на полето. Не сме плащали. Плащахме беглик на общината. Пари на овца, на крава. Има време, когато се пасе навсякъде. Като мине седми април, ливадите се завардват. След като се окосят ливадите, пасат се от всеки един. Няма да плащаш нищо.
Въло Йорданов: Общинската гора не може да се ползва за нищо. Дори дърва не можеше да влезнеш да сечеш. Криво, келаво – не става. Частно си купуваха хората.
Александър Христов: Като премине сезона, добитъкът може да пасе. Като се ожъне и пускат стоката по стърнищата. А и зимно време имаше на къра кошари.
Има хора, които имаха по 20–30 дка земя накуп. Има си там ливада, шума. Правят там колиби на овцете. Има и къща за хората. По 2–3 души се сберат и ги гледат зимно време овцете там. И това е до Благовец – 25 март. Като дойде Благовец, изкарват овцете от кошарите.
Мариана: А горите за паша ползваха ли се?
Александър: Оди се, където имаше трева между дърветата. Щото по големите гори трева не може да расте. Безплатно. Частните гори, когато са арни, пускат стоката. Навсякъде може да се пуска, стига да не прави пакост. Например в посадено не може да се пуска. Бранищата, нали ти казах, дето е изсечена гората и почва да расте млада гора, много ги пазеха. Горският ги пазеше. Да заловят там добитък, че пасе, особено на ония младоци, дето се показват, глоба. Не могат да я платят. Козите като приядат младока, той не може да расте и ще засъхне, ще запустее. Най-големите глоби слагаха горските.
Ангел Талигарски: За паша не се плащаше, ама държавата си взимаше беглик. Данък. Всички плащаха. Не съм бирник, ама не можеше да не са плащале. Как нема да си платиш? Като ожънем, добитъкът по стърнището. След като оберем царевичака, одат, докато изорат. Като го изорат, не минаваа. Одеа по ливадите, никой не ги забранява, ливадите са повече, ама нема, одеа.
Пенка: А от общинските гори можехте ли да ползвате нещо?
Ангел Талигарски: Е, как да ползваме? Свинка – ниско. Некоги съвета си продаваше бая от него. Та горе е вар. И я съм бил некоги варджия, 1–2 годин.
Баба Йоша: Имаше пасища на Балкано. На целото село козите одат там. Не е гора. Балкан е. Не едър добитък, само кози и овце пасеа там. Цялото село одат и никой не плаща. По Балкана му викаме. Нема селска гора. Горите си беа частни.
Станка: Беглика защо го плащаш, защото пасе на общинските пасища ли?
Тодор Дилов: Беглика го плащаш на държавата. Не че пасе, а че имаш овце. За големото животно няма да платиш беглика, а ще си платиш пашалъка. Колко реши общината, толко ще плащаш. А за козата нема ни пашалък, ни беглик.
Дошъл Фердинанд и станал цар тука. Дошъл, поседел известно време и си отишъл у Виена. При майка си и при баща си. Майка му рекла: „Фердо мама, ти като отиде цар в тая малка държава, каква е тая държава, тая България?“ Рекъл: „Мамо много добър народ, много богат народ“. "У, мамо, па колко е богат? Колко заводи имат? „Немат никакъв завод. Никакъв завод, но и най-сиромахът има най-малко 20 овце, две крави и две конье, за да върше снопето. Най-сиромахът. А имат и по 100, и по 150, и по 200 овце един. Говеда, конье, биволе – богат народ!“ „Ами как са с пазара, мамо?“ „На пазара от врабче млеко да потърсиш – има. Нема кой да го консумира.“ Казва: „О-о-о, мамо тоа народ е богат тогива, щом не отива на пазара. Ами като отдеш, сине, да турнеш данък, защото тиа ора са богати и ша та гътнат /бутнат, съборят/“. И он дошол и го турнал беглика на овцете.
Не можеш да не си платиш. Като дойде бирника, глашатая бие барабана: „Всеки заран да дойде да си плати беглика!“ Трябва да се плати. Имаше един Тодор Иванов, търговец, окачил се по един кон бел и идва. Бележат ти овцете с боя, дига ги и след неколко дни ще дойде да ги вземе. Плати ти ги. Аз взема парите и ида да си плата беглика. Дода си дома, мама рече: „Плати ли беглика?“ „Платих, платих, спи спокойно! "Ако скриеш, ако те хванат – двойно що платиш, двойно. Ред. Ред. Ред. Едно слънце е за тебе, едно е за мене. Едно и също слънце ни грее. Куту ожънат нивите, по стърнищата стоката може да си оди. Кукуруза като оберем. Какво ще съобщават, они вардат. Гледат, че си окосил и айде. Пролет е, до Благовец, до 25 март, могат да пасат, после забранено. Бие барабана и казва – всички овце и говеда да се изкарат от ливадето. 25 март – бие барабана и съобщава.
Иван Бенковски25: Овцете пасеа, дека остане. И летно време пускаа, та одехме из частните райони. Есента се освобождаваше. Като обереме берекета. А пролетта, дойде ли 7 април, Благовец – вардат.
V.2. Ползване на обработваемата земя
След прекарване на т.н агрономова бразда се отделят пасищата, полето, които остават около селото, от обработваемата и лозята земя-ниви и ливади. Част от общинската земя остава отвъд агрономовата бразда и тя се намира в специфичен режим на ползване. Всъщност винаги, когато атестираните биваха запитвани за общинската – земя, те сочеха именно земята, която се намира, под контрола на общинската адиминистрация – т.е. фондовите обработваеми земи и Селската ливада.
От фондовите обработваеми земи и от Селската ливада е отделена земята на училището и читалището, които са ги ползвали за своя сметка /обработвали са ги или са ги давали на търг/. Кооперацията е наемала или е вземала на търг от фондовите земи, обработвала ги е с труда на членовете, кооператорите, а средствата са били насочени към разширяване на спектъра от дейности.
Общото в случая при тези земи е, че те се намират под контрола на общинската администрация и се предоставят по определени правила за ползване – срещу наем, на безимотни, малоимотни и социално слаби и на търг достъпен за всички.
Георги Къновски: Вземал съм фонд. Това беше обществена земя. На две-три години вземах по пет декара. Това беше около тридесе и шеста – седма година. Вземах по пет декара.
Галя: А плащаше ли нещо за тази земя?
Георги Къновски: Плащам. Плащам. Наем си плащам. За една година плащам. Другата година пак.
Галя: И после?
Георги Къновски: Ами отстъпвам си я. Тя си е обществена. Ползвахме я. Имаше и черковна. Черковни фондове, значи ползва я черквата.
Галя: Но каква е все пак тази земя?
Георги Къновски: Това е общинска земя. Земя на селото. И от нея се отделя черковен фонд. А имаше земя и за училищни фондове. В своето интервю посочва, че фондови земи има на много места, в различни местности на землището на Баница.
Георги Къновски: Усекъде на селото имаше фондове.
Галя: Как се е давала тази земя? На кого се е давала?
Георги Къновски: На търг се е давала. Кой даде повече, той я взима. Наддава се търг. Обявява се и се явяват кандидати. Наддава се. Едни дават двеста лева на декар, един дава двеста и двайсет, двеста и трийсе. Кой даде най-много, за него остава.
Галя: Добре де а тоя, които не е имал? На бедните и малоимотните като не са можели да платят, на тях не им ли е давано?
Георги Къновски: На тех им даваха по пет декара. Даваха им ги като бедни и малоимотни. Съветът се разправяше с тия работи. На кои е крайно беден и се нуждае и иска да работи – се дава.
Галя: А така без пари давали ли са земя?
Георги Къновски: А, не. Без пари-не. Всички плащаха. Това е.
Към Оходен беа училищните фондове. Черковните фондове беа татък към Татарското, под наем се даваа. Плащаха наем. Наддава се, но на търг. Кой даде повече, той я взима и плаща на черквата. Имаше черковен настоятел, дека се разправяше с черковната земя. Имаше училищен настоятел, дека се разправяше с училищната.
Галя: А общинска гора имало ли е?
Георги Къновски: Общинска гора не е имало. Селската ливада и тя се даваше на търг.
Галя: Селската ливада общинска земя ли е?
Георги Къновски: Тя не е държавна, а е общинска, и я дават под наем. И тая кредитната кооперация, дето членувах и я, земаше ги под наем. Зима ги под наем, окоси ги с членовете си и продаде сеното, да вземе печалбата. Те така! То по-рано е било пасища, но после се разорало. Фондовете се даваа под наем, не се продаваха. От фондовете на читалището парите отиваха за читалището и с тях купуваа книги. Дето ти казвах черковната, читалищната, училищната – тиа беа се разпределили по колко декара.
Цветко Петков: Черквата нема земя. А читалището има, но точно къде е не знам. А училището ползваше от Селската ливада. Ами давало е под наем. Косят ги. Ако искаш точно да знаеш в селото едно време имате бикарник. Там се гледа по едно животно за заплождане на частните животни – бик, нерез, козел, овни. Сеното от ливадата се караше за тези животни, а се плащаше нещо на училището за това сено. Ти на селската ливада не можеш да пасеш. Можеш да пасеш като се окоси тревата.
Галя: А обработваемата земя как се ползваше?
Иван Шишковски: Не всеки можеше да вземе. Кметът, на който разреши, на свои хора. Кметът и други четири души – общински съветници решават. Тия пет души викат:"Ще дадем 10 дка фонд на еди-кой си“. Те взимат решение и ги дават на нихни хора.
Бай Йордан: Ние имаме оземленн 4 дка. Я и още един си пазим квитанциите. Па друг никой нема квитанции. Не е под наем. Купили сме я. Платили сме я. От общинската земя сме я купили и се казва оземление. Като става наша, общината не си я взима, защото сме си я платили. Много души са оземлени, но само двама си пазим квитанциите, останалите ги загубиле.
Галя: А училищна земя имало ли е?
Бай Йордан: Имало е училищна земя, тук у Баница. Училищен фонд. Към Мало Пещене – 60 дка градина. Дойдоха от Горнооряховско, от едно село. Разработиха зеленчукови градини. И са плащали наем на училището за тая земя. И това му викат училищен фонд. За църквата не мога да кажа. За училището си спомням – 60 дка.
Тодор Дилов: Отрезаха от пасището 50 дка, отрезаа за училището. Общинско, ама се ползва от училището. Дойдеа горноореховчани, видоа кък е, що е. Наддаваа, наддаваа и го земаа да го работят неколко години. Не знаа за колко години, си беа уговориле с общинския съвет. Зиме си одат в Горна Ореховица. Летото идват тука да работят. Тя беше пасище. Пасище беше тая земя. И тия викат на чича ми: "Бай Тошо, да изорете градината. Ама ще го изорете плитко, плитко. И я съм одил да им ора. С чича сме одили. И после куту дойдоа, изораа го с конете още по-дълбоко. Найправиа градини. Та до миналата година. Па сега ги напущиа.
Те плащат на съвета. Наддават и я взимат. На търг се наддава. Един казва първоночалната цена, друг каже повече. Кой даде най-много, той я зема. Тия от Горна Оряховица ги взимат. Дълги години стояха. От двайсет и пета до четирийсет и шеста. Направийме ние ТКЗС, а на един от Горна Оряховица му плащаме – ние ще работим, той ще ни ръководи. Това е занят. После от ТКЗС изкочи едно момче. Работило при горнооряховчани. И стана наш ръководител.
Въло Йорданов: Общинска земя е там къде Церов дол. Я съм работил 5 дка фондове. На селото земя.
Галя: А плащали ли сте за нея?
Въло Йорданов: Данък сме плащали. Годишна такса сме плащали. На всички, които немат земя, са им давали. На тия с 200 дка не са давали. Само на малоимотни.
Галя: Кои са малоимотни?
Въло Йорданов: Например ние сме пет човека с 20 дка земя. До 10 дка са малоимотни. Това е работна земя. Аз съм я садил с царевица. А пасищата са от тая страна. Те това е полето. То е черна земя. Общинска земя е. Фондовете са общинска обработваема земя. Полето е черна, общинска земя. Само пасат овцете. Ей тук, покрай шосето, училищно се води. Селската ливада е към Чирен. Ползваше се за овце, за бикове. Къде Гергьовден са наели и моите животни. След Гергьовден се забраняват селските ливади. А сега няма и частни ливади. Не се е плащало. Съвета вземе окосената трева. Имаше общински бик. Два бика беха. И билар имахме.
Радка: Общинска земя. Те му викаха фондове. Те ги давааа тиа фондове на ората да ги работят.
Мария: Ние сме земале. Баща ми е земал.
Радка: Кой нема, дават му фондове.
Веска: И тия фондове на кого са?
Мария: Не са държавни, общински са. На селото.
Веска: А като вземахте фондове, как ги ползвахте?
Мария: Плащаме си. Плащахме наем за земята, къде работехме.
Веска: А всяка година ли вземахте?
Мария: Кога ни дадат. Дават – кой колко обича. 12 дка тако ни взе. Не дават повече.
Веска: А да знаете някой да е крал от общинската земя, да е превземал?
Мария: О, такива има много.
Радка: О, има, има и сега. И сега ги има.
Мария: Не помня добре.
Радка: Абе, съдеа се за една бразда. Избиваха се.
Тодор Дилов: Има, има общинска земя. Тя не е общинска. Тя е училищна. Има една ливада. Викаме й Селската ливада – 35 дка. Викаме й Селската ливада, а те училищната ливада. Наддава се на търг и кой даде най-много взема тревата. Плаща и парите ги дава на училището.
Александър Христов: След това, тиа пасища ги зариа и направиа фонд. Направиа ТПС – трудово поземлени стопанства. Владееше го общината. Раздава на всеко домакинство. Без разлика, кой има земя, кой нема. Които имат, може и да им се не дава. По 2–3 дка. Абе и ние сме зимали, макар че имаме земя. Училищната градина беше давана под наем. Предадха и една вода, та се напояваше. Един комшия я взе под наем. Наддават на търг. Кой е по-богат, дава повече. Имаше едни заграбиа, та се съдиа с държавата.
Мариана: А някои с привилегии ползваха ли се?
Ал. Христов: Както при всички времена с привилегии се ползваха не по-бедните, а по-богатите. Взимаа некои по 10 дка. Богатите беа по-лакоми. Откупят циганите да им ги работят без пари. Даде му едни скъсани панталони, та им копае.
Безимотните получаваха толкова, че да станат от безимотни – малоимотни. Плащахме наем за един сезон. На общината, дадат по декар, по два. Тука, дето е стопанството, то също беше наше. Раздадоха за лице /в смисъл – раздадоха го за дворни места/.
Мариана: Ти казваш, че твоето семейство е взимало от фондовите земи?
Ал. Христов: Вземали сме. Вземали сме. По 2 дка ни даваха. Обработваема земя. Тя беше най-силната – целина. Другите земи, викахме им поляци, черни. Работена, работена и изтощена земя. А тая целина е по-силна земя.
Селската ливада е била около стотина декара. Даваха ги така на ората да косат за добитъка и ги наддаваха. Кой даде най-много, той ще вземе.
Мариана: За колко време даваха ливадата?
Александър: Да се окоси веднаж. За един сезон да се окоси, пък догодина нак ги дават.
Мариана: А без пари даваха ли?
Александър: Не даваха. Никой не дива. На общината, на бирника плащаха. Всеки е можел да вземе, стига да има пари. Наддаваха и визмаха.
Мариана: Значи бедните не можеха?
Александър: Те винаги са си били бедните на фланга. От кметството са раздавали парцели, за да наберат средства за някакво начинание, за читалище или нещо друго. И ги раздават на търг. Които даде най- много. Платиа ората по 25–30 иляди.
Баща ми взе тая парцела и си извади натурален акт. И после като доде друга власт, тия парцели паднаа и ги събориа. Такова – онакова и ги унищожиха теа парцели. Хората са платили по 20–30 хиляди лева. Събориа оградата, ама ние си заградихме пак. Баща ми си имаше парцелата.
Ангел Талигарски: Тук имаше едни училищни имоти – те се наддаваха. Тук имаше от тая страна зеленчукова градина. Училището ги наддаваше некоги. А и фондове имаше. Хора, кои беха с повече ръчна работа да работят де, взимаа под наем и работеа. Ма я не съм земал. Имали сме достатъчно – 20 и неколко декара ниви, по 20 и неколко декара царевица и не съм се разправял да вземам под наем.
Е, имаше една Селска ливада й викаха, ама ония си ги косеа за ония животни, дек ги развъждаа – бикове, нерезе. А по фондовете ги даваа – секи земя. От селото ора зимая. Който се нуждаеше, земаше. Па ние куту си имахме достатъчно, на кво ни е тая земя?
Бе плащаше се. Наддаваха на декар. На търг. Съвета и училищното настоятелство ги водеше.
А каза и по-рано, че имаше поземлена комисия некои и те даваше от фондовете на вдовици, на по-бедни ора. На майка ми като вдовица и ньой даваа 5 дка фондове, и ние ги работехме.
Имаше пришълци от Сърбия и на тех даваха. На семейството колко души – по това определяха колко земя.
Баба Йоша: И на назе са давали фонд, щото моя мъж куту не беше от тука и се засели тука, они ни дадоха фонд за две години. Колко даваа на другите, толко и на нас – коги 5 дка, коги 10 дка. После си го земат, па друга година па ни дадат друг. Е, плащаме тамо нещо, плащаме и они го дават.
Мариана: А всеки ли имаше достъп до тези земи?
Баба Йоша: Не. Който си има много земя, они му не дават. Ливади имаше. Они си беа се частни. Имаше една ливада, още си носи името – селската ливада. Тя си е към Бобище и Копрец. Откак съм работила, та досейге се е селска ливада, косеше я селото за добитъка. Коги дойдеше Благовец, завардваха ливадите. Селската ливада има 200 дка, ако не и повече. Като се окоси, със сеното общината разполага. И селския бик с това го ранеа. Не един, ами два бика имаше. Моя мъж седе три месеца там.
Иван Варджийски: Ние работехме и фондове, тука дето мина фондовата бразда. Фондовата бразда отдели частния имот от държавния. От държавния минаа, обиколиа целото село и тиа, дето беа у комисията тама се земаа, дека сакаа. Агрономовата бразда дека мина, оставяше полето за паша. Фондовете зеа да ги предоставят да ги работиме.
V.3. Ползване плодовете на природата
Мария: Това време некоги за утрешния ден /Гергьовден/ масово селото излиза и отива да бере полски лук. Полски лук за Гергьовден за шиленцето.
Радка: И имаше едно жълто. Как му се викаше? Равнец ли? Едно жълто. Направиме венец кръгьов /кръгъл/ и туряме и на овцата, и на агънцето. И ни бележат тук, тук, тук. На челото, на брадата, на двете скули. На кръст. Така ни бележат.
Веска: А вие да сте продавали гъби, плодове, билки?
Радка: Едно време немаше. Не. Не. Те сега зеа да идват от града да берат.
Галя: А от общинското поле да сте брали, билки, гъби, киселец?
Георги Къновски: Не сме, защото то се изяждаше от стоката.
Галя: А на лов ходил ли си?
Георги Къновски: Аз не съм. Ма имаше много ловджии. Имаше зайци, имаше много вълци, имаше лисици. Всичко. Много дивеч имаше.
Галя: А плащаха ли нещо, за да ходят да ловуват?
Георги Къновски: Плащаха. Плащаха. Те си имат ловно дружество. Имат билет, че им е разрешено да бият. Иначе контрабанда. Контрабандно – значи без закон.
Галя: А нещо за водата, която ползвахте, плащано ли е?
Георги Къновски: Нищо не плащаш. Имаше насред село герани, чешми. Отиваш – наливаш – нищо не плащаш. И за поливане нищо не плащахме.
Галя: А риба ловяхте ли?
Георги Къновски: Да. Има тука една река. Скът. Тук върви покрай Мало Пещене и Баница. И у Скъта имаше риба, та ловеа. Ма я не съм одил.
Галя: А разрешението да ловиш риба плащаше ли се?
Георги Къновски: Трябва да имаш разрешение.
Цветко Петков: Нашето семейство не е брало гъби. Обаче гъби се береа от други. Не за народа, а за собствени нужди.
Водата си течеше свободно. Селото беше направило чешми, а от чешмата – сой. И водата върви. Я ида с кобилицата и си донеса. Имаше тогива и герана, но бяха малко. Но цялото село се снабдяваше от чешмите. За вода не сме плащали нищо.
Преди девети имаше ловджии, но те не беа организирани. Ловджия си купил пушка и плаща нещо на съвета. Обаче след девети направиха дружество. Обединиха ги. Дават документи, билети. Понеже горите се изсекоха, остана малко дивеч и затова ги ограничиха.
Билкаре е имало. За тех са си брали. Не са продавали. След девети изкупуваха билки. По-рано бабичките береха буреняци за това-онова.
Иван Шишковски: Може да се е брало. Като се окосат ливадите, могат да берат. Какво ще плащат – общинска земя е.
Дъщеря му: Тате, за билките, които сте събирали, продавали ли сте или са били само за лична консумация?
Иван Шишковски: Само за нас. Не знам да е имало хора, които са продавали.
Бай Йордан: Некоги в Баница имаше само 8 ловджии. Пък сега са трийсет.
Александър Христов: Баща ми беше ловджия. Не се е плащало. Имаше ловно дружество и той беше член на дружеството. Плащаше си такси за пушката. Това му е плащаенто. На ловното дружество си плащаш и одиш на лов. Много дивеч имаше. По пет зайци е хващал. Имаше лисици и какво ли не. Язовци. Ловците сега одат групово и я убият два заека, я не. А пък той. Той нямаше много работа в къщата. Той държеше пушката в пощата.
Мариана: Ако има в бранището билки, твои ли си?
Александър: Мои са, ма никой не ти пречи. Бери си. По къра имаше круши. Одат ората. Берат, и в частното. Жените наберат с торбите. Не са плащали нищо. Бери си крушки. 20–30 круши, можеш ли да ги обереш?
Ангел Талигарски: Ще си откъснем лук, ще си откъснем киселяк – не е плащано. Полски лук берехме, лападец. Всеки имаше право да бере, никий никого не е забранявал.
Тони: А хора от друга община могат ли да берат от вашата общинска земя?
Ангел Талигарски: Могат да берат! Кой ще ги запре? Наште одеха на Огнярското – там се бере. Това тия билките са божа работа.
На лов си одеа свободно, ама я не съм бил. Гъби секи не бере, че не ги познаваха какви са. Не плащаш нищо. Абе, кой не е одил да лови риба на Скъта? Ловил е, ама не е плащал.
Стаси: А ти ловил ли си?
Ангел Талигарски: Не.
Баба Йоша: Много сме брали гъби, разни – пънчушки, червенки, лютики. Брала съм. Брала. Много съм брала и ги обичам. Билки веке не съм се занимавала. Има билки, ма я не съм брала. Други ора са брали. Доожда-а-а отнекъде, па ги береа. Гъбите – едеме си ги, едеме. Има тия пънчушките, тия червенките, големите и лютиките. Има такиа сортове. Никой не е продавал гъби. Берат ги за тех си.
Като дойде Гергьовден моми и ергени одат за полски лук. Пременат се и отваждат у къркимовец. Там и любов, и гъби. И любов, и лук.
Единия ми брат поодваше на лов. Па после идваа у нас от София за лов. Нищо не са плащале.
Мариана: А какво ловуваха тогава селяните?
Баба Йоша: Сърни, диви свине, зайци. Те такова.
Цветко Петков: Билкаре е имало. За тех са си брали. Нищо не е плащано. След девети изкупуваха билки.
V.4. Ползване на инертни материали
Георги Къновски: Имаме тук кариера. За камъни. Общинска. Плаща се наем на общината. Плащам. Например отивам да си вадим камъне за къщата и си извадиш, и си плащаш. Ти си го прекарваш. Всичко. Ма не беше голяма сумата.
Галя: А пясък откъде сте вадили?
Георги Къновски: Ние не сме имали тука песък. Такива песъци докарваа чак от Ботунята, от река Огоста.
Цветко Петков: Камъни си взимахме от нашата кариера /в смисъл – на селото/. Имаше и частна, и общинска. На общинската не плащахме нищо. Частната бе по-нагоре и камъните по-добри и по-отрити. Песък и чакъл карахме от Криводол – на 20 км. С кравите се заробиме. От Ботунята вадехме песък. От начало не плащахме нищо. После се плащаше нещо на общината, но много малко, колкото да не е без ич, защото направиха много ровенини.
Иван Шишковски: Песък чак от Криводол карахме. Камъне – тук си имаше кариера. Преди девети имаше общинска и частна кариера. На общинската не сме плащали. Ние не сме вадили камъни на частната, само на общинската.
Тодор Дилов: Песък вземахме от Криводол. Нема да купуваш, ами ще идеш да си нагребеш у барата и ще го докараш. А камък си имаме тука. У Скъта, има една баар, ей къде Мало Пещене. По-хубава пръст има, издържа на огън. Там си ги правехме тухлите и ги печехме у фурните. После си ги карахме тука. У фурните ги печеме. За камъне не плащаш. Ако продаваш на Борован – ще плащаш на съвета.
Станка: А борованци можеха ли да си извадят камъни?
Тодор Дилов: Не, не. Кариерата си е на селото.
Бай Йордан: За песък одеа покрай реката къде Криводол. А за камъни – тука си имахме кариера. От там си вадехме камъни. Към Девене има жълт песък. Тогава не са купувале. Кариерата беше общинска. Не се плащаше. Стига да си здрав да вадиш камъни. Ние не сме вадили камъни.
Мария Колибарска: Песък за строеж – от реката. Не, не сме плащале. Тука от барата зимахме. Камъни – секи си вади от кариерата.
Елена: То и днеска некой да иде, никой нема да го спре. Кариерата е голема.
Радка: На пръстта за мазане, дето за дюшеме – жълта пръст викат. Не, нищо не се плащаше.
Ангел Талигарски: Хората си вадеха камъни и не земаха им нищо. Вадеа камъни и продаваа. Кариерата беше общинска и всеки имаше право да вади камъни, ако желае.
Иван Варджийски: Я съм варджия по право. Вар съм пекъл. И баща ми беше варджия. Той само с вар се разправяше. От варта зимахме пари. Пари влизаха у нас от варта.
V.5. Икономиката на селското домакинство и ползванe на общинските земи и средствата придобити от тях
Най-често информаторите нямат ясна представа за икономическата зависимост на селското домакинство от самото съществуване на общински земи и имоти. Обикновено те казват, че нямат особена изгода – най-вече, ако не са ползвали фондови земи. Селската земя съществува и жителите на Баница живеят на нея. Мнозина от тях не са си задавали въпроса чия е земята по улиците, площадите, речното корито и т.н. В Баница се наблюдаваше една специфична местна черта – тревните и цветни площи по уличните тротоари се използват за собствени нужди на живеещите в прилежащите къщи – за трева за добитъка или като площ за зеленчуци, картофи, боб и др.под. Това, обаче не поражда у тях въпроси за собствеността на земята на улиците, площадите, около чешмите. Интервютата провокираха разсъждения по темата, които в редица случаи действително стигаха до извода, че едно село не може да съществува без общинска земя и общински имоти.
Веска: Може ли да съществува, едно село ако няма общински пасища?
Ангел Бенчов: Не може да съществува. Затова е определено полето. Да пасе стоката.
Веска: А вашето семейство може ли да съществува?
А. Бенчов: Е, не мое да съществува. Как ще съществува? Моа да съществува, ама добитък не може да държи.
Анастасия: А вашето семейство някаква полза имаше ли от общинските земи?
Ангел Талигарски: Имахме полза, дето пасохме стоката у нега. И фонд искахме 5 дка.
Веска: Можело ли е да съществува селото, ако ги няма тез общински земи?
Мария Колибарска: А как ще може? Едва ли. Защото много стока имаме.
Радка: Стока имаше. Ние имахме 300–400 овце. И не само ние. Изобщо сека къща.
Мария: Да имаш 50 овце зимно време ги караха на кошарата. А другите? Знаеш ли едно време какво широко пространство имаше?
Въло Йорданов: Плащал съм му наема и съм го работил. Като роди – роди. Като не роди… Преживявал съм от тази земя.
Станка: Имахте ли някаква полза от тези общински земи?
Ангел Талигарски: Ква полза? Дека си пасем стоката. Като сме си платили беглика.
Дъщеря му: А нели на баба Мария са давали фонд?
Ангел Талигарски: От фонда имахме 5 дка земя.
Пенка: А някакви облаги, приходи да сте имали от тези общински земи?
Ангел Талигарски: Не никакви. Не съм ползвал нищо.
Мариана: Смяташ ли, че ако не бяхте вземали общинска земя, нямаше да можете да преживявате?
Баба Йоша: Е, не можеш. И другите затова взимаха.
Станка: Може ли едно селско домакинство без общинската земя?
Тодор Дилов: Може, ако е без стока.
Иван Банковски: Я не мога да повервам, че може. От край време си е било така. Требва да има общо. Особено за овцете. Овцете най-много ги рани полето.
Мария Колибарска: По мое време имаше трапезария. Я съм ходила. Понеже бех по-силна ученичка, они ми казват: „Утре ще си донесеш хлебец и ще идеш“. Пък слабички и мънички бехме. Там имаше едно отзаде, трапезарията. Чаят ни сервираха. Некое донесе чист лебец, а ние по-бедничките носехме се царевичен хлеб. Ма си надробим, паничките и кусаме.
Радка: Я не съм яла на трапезарията. Не ми дават, щото ми казват, че си имам.
Мария: О, я съм яла.
VI. Селска взаимопомощ и нагласи за колективни дейности
Проблемът за ползване, на общинските земи от селското домакинство не би могъл цялостно да бъде разбран, ако не се анализира в единен контекст с местните традиции за колективни дейности и колективно решаване по възловите за селото задачи. В цялостния спектър традицията за колективна дейност се очертават както особеностите и най-ранните пластове като заредата кореспондираща с традицията на родовата община, така и характиристики на модерните времена, които ни отпращат към функционирането на кооперацията.
Запазеният спомен за неколкократното местене на селото, показва, че в традицията на с. Баница са доста изявени нагласите за колективно действие, за приемане на колективно решение. Очертават се трите групи форми за колективно действие:
– Общо изпълнение на определени дейности, чийто резултат засяга цялото село, всички жители – напр. затваряне врелото на извора сред селото, строене на училище, пералня, чешми, баня и т.н.
– Взаимопомощ при конкретна нужда или при селскостопанска работа
– По съседски и роднински
Баница се характеризира с твърде активен, социален живот, в който нагласите за колективни дейности играят значителна роля. Оказва, се, че именно чрез активни форми на колективни дейности и решения е извървяна и една голяма част от пътя на урбанизационните процеси.
Преди всичко тук трябва да се спомене заредата;
– кооперацията като изразна нови форми за колективни дейности.
Станка: Кой е строил чешмите тука?
Тодор Дилков: Това са природни работи. От природата са.
Станка: Ама чешмата нали все пак трябва да се построи?
Тодор Дилков: Чешмите ги правиме после. Около 28–29 година. Селото ги прави. Събрахме се и работим – да кажем тоя работи пет дена, оня – пет.
Станка: Кой решаваше кой колко да работи?
Тодор Дилков: Съвета. Съвета решаваше. Чешмите ги правиме двадесет и девета – с цимент, със сопове, с това онова.
Станка: А вода за поливане откъде вземахте?
Тодор Дилков: Не сме поливали. Само природата поливаше.
Николай Димитров: Знам, че са били частни горите, защото за правене на обществени сгради обикновено са докарвали така – от едно семейство да кажем греди, други – мертеци, а другия строителен материал се кара от трети и т.н.
Веска: А заплащано ли им е нещо, щом дървеният материал, се кара от частните гори?
Николай Димитров: Не знам да е заплащано. На общо събрание са решавали общите задачи, общите мероприятия, строителство. Допълнително всеки се е задължавал да кажем да даде трудови дни, да осигури материал. По решение на кмета и съветниците с барабан се съобщава из селото, че ще се събират. Които не могат да дойдат, после научават. Решават се общоселски въпроси – било за общинската земя, било за училищната, било за читалищната, за стротелство – за улици, и други. Черквата така е правена, читалището, училището. Колективно е правена ветеринарната лечебница. Бикарникът не знам как е строен. Знам, че си имаше специален човек, който се грижеше за разплодните животни. Храната им докраваха от общинските ливади.
Веска: Всъщност как се вземаше решение кой човек какви задължения да поеме?
Н. Димитров: Обикновено се избира комисия. В нея се включват и некои по-активни хора. Имало е някои са оттъмвали /отказвали/, не са вземали участие.
Веска: А строежът на чешмите и гераните как е ставал?
Н. Димитров: Обикновено гераните са правени колективно. Тоя геран, който ние сега ползваме е правен преди 100 години, ако се не лъжа. Правен е от махалата и след планирането на селото те настояват и оставят площадче около герана, за да се ползва от всички. Сега вече гераните си ги прави всеки. Празнуваха тука в село оброк на геран.
Веска: Как си обяснявате, че хората се включват в колективни дейности, чийто резултат засяга цялото село?
Николай Димитров: Имало е активни хора в селото. Взимали са решение и са правили всичко възможно, за да ги прокарат докрай. Някакви санкции да са налагани – не знам.
Веска: Каква е била ролята на традициите, на обичайното право?
Николай Димитров: Била е по-голяма, отколкото можем да си представим. На 30 май, когато Ботев е дал сражение на Милин камък, всяка година се готвеше за всички, независимо от възраст и положение. Яденето, доколкото имам сведения, се заплащаше от общината. Заколва се теле или овен, приготвя се храната и се раздава на място. Изкарваха и вода. Не знам да е плащано на тези, които изкарват храната или водата. Или на тези, които са готвили.
Веска: А как стои въпросът с оброците в отделните местности?
Николай Димитров: Смятам, че е вземано общо решение, тия хора, които имат повече земя в дадена местност, обикновено те колят оброчното животно. Една година тоя ще даде овца ли било, агне ли било, другата година – други. И така се е поддържала традицията.
Веска: А как са вземали решение за безплатен труд?
Николай Димитров: За безплатния труд се взема решение кой колко трудодни да даде или ако не може да работи, колко пари трябва да внесе. На общоселско събрание се решава. Обикновено мъжете ходеа. Не би могло всички да се съберат, защото не е имало толкова голема стая. Щом общоселското събрание реши, било е закон за всички.
Веска: Имало ли нужда от контрол?
Николай Димитров: Без контрол не е минавало. Правили са си бележка, защото общо са вадили камъните от кариерата, общо са ги карали. Контролирали са се.
Веска: Какво е отношението към тези, които са отказвали да се включат в колективни дейности?
Николай Димитров: Обикновено са ги гълчали, порицавали са ги.
Веска: Бой? Други накзания?
Н. Димитров: Не. Едно време ергените се биеха кой да води хорото. Едно време строежът на пътищата се облагаше с временна трудова повинност. Дават му да кълца два или три дена камъни.
Станка: Но това общинска дейност ли се смята?
Н. Димитров: Не само общинска. Трудова повинност.
Станка: Държавна?
Н. Димитров: Държавна. В началото не се е плащало. По-късно започна да се плаща.
Бай Димитър: Имало е общоселско събрание, ама не сме одили. По-старите са одиле. Свиква се събрание, защото карат снопе. И требвало да се поредат по линия. Всеки трябва да знае къде да направи купето си. /От купен – подредени по определен, начин снопи от ожънатото жито, така че при дъжда да не се мокри/. После идат вършачките. За пътищата – сберат се тиа дето имат, най-много работлък по тоа път и го прават. Одат доброволно да си оправат пътя. Ако не отидеш, а кметът е казал, ще те накаже. Ама ще идеш. То ти е нужно да оправиш пътя.
Александър: Да кажем водата избила, изкопала пътищата. Ще идем някой неделен ден. Викат му трудова. Ще идем докъде два часа. И по-много ора. За тоя път. За другия път. Със сечива, с търнокопи – подобряваме.
Мариана: А кой ви събираше?
Александър: Некой от общината назначен. Общински съветници.
Мариана: Плащаха ли ви за тия работи?
Александър: Не плащаха нищо. Това е за наше добро. Нали утре ние ще минем с колите.
Мариана: А като не отидете имаше ли глоби, наказания, порицания?
Александър: Кои не иде ли? Чак толкоз строго не е било. Доброволно се събираме. Не е имало насилствено так. За почистването – жената ходеше. За пътищата – мъжете ходеа.
Мариана: А общински сгради да сте строили?
Александър: Преди девети правихме фурна за печене на хляб. И училище правихме. Тя държавата го строи, но ние си давахме доброволен труд. Тухли сме правили. 800 тухли съм направил. Опекъл съм ги и съм ги докарал тука в училището. И майка ми, и баща ми. Събраа един милион тухли тука.
Елена: Кога това училище се прави, аз помня от всяка къща искаха човек.
Мария: Край село се печеха тухлите, дето е сега, како Еленке, циганската махала печеха тухлите. Караа ги тука да правят училището, читалището.
Веска: А пътищата как се подържаха?
Радка: Мине пъдаря и види, че тоя път не е добър, че не мое да се мине. Съберат се, сравнат го.
Мария: Сами се събираха. Съвестни.
Веска: Имаше ли някой да ги контролира?
Мария: Всеки си оди съвестно си работи. Ако не е дошъл сега, другият път ще доди.
Елена: Имаше един Розов, беше от Кремена, после у Враца работеше. Той направи парка.
Гена: Кметът, той го направи.
Василка и Еленка: Е-е, от сека къща одеа да работят.
Василка: От сека къща ги задължаваха да работят.
Гена: Даже на училището сме одили да работим от сека къща.
Станка: А как ви задължаваха?
Еленка: Разнесат бележки, да кажем, че десет дена трябва да дадеш за училището. Или двайсет – спроти ората.
Гена: Училището сме го работили за нас си.
Елена: Как за нас си? Нали кат умра…
Гена: Ама за децата. Нали нашите дечурлига учиа там.
Елена: Ама те се изучиа.
Гена: Нали нашите внуци ще учат там. Банята пак така ги работия – селски. Банята и сега си е селска. Не е земена от държавата.
Тодор Дилов: Банята си е общинска. Касапницата я правиме 29 година. Бикарника – общински беше и той.
Веска: Кой го строи бикарника?
Тодор Дилков: Пак ние го строиме – народа. По трудов начин. Събирахме се на общо събрание и решавахме какво ще работим – пътища, мостове. Нашите си пътища. Един за меръта, един за Пишевото, един за Железковец.
Станка: А когато се организирате да работите, а някой не дойде?
Тодор Дилков: Ще го глобят. Колкото реши общинският съвет. Да кажем една надница струва два лева. С два лева можеш да си купиш тулумба газ.
Веска: Кой нареждаше къде какво да се работи?
Ангел Бенчов: Нареждашекмета. За таа местност тиа фамилии отиват и правят пътя за Девене, тиа дека имат повече земя в девинския район. Други – къде Могилите… И там тиа дека имат повече земя в тоа район. И тъй се равнеше. Нема пари. Нема нищо.
Веска: Колко души ходеха от една къща?
Ангел Бенчов: По един. Който има по-много имот, богаташи, излиза с добитъка. А дето бедни-нема добиче, нема нищо - с кирка и лопата.
Веска: А пасища чистехте ли?
Ангел Бенчов: Пасища не се чистеа. Абе имаше тръни, обрасло, ама не се чистеа.
Веска: А как се събира Общото събрание?
Ангел Бенчов: Съобщава глашатаят. По един да иде от семейство достатъчно.
Жена /добавя/: Тя жена къде одеше тогава? Тя не я интересуваше нищо.
Веска: Според тебе хората имаха ли нужда от контрол?
Ангел Бенчов: Има нужда. В една къща без контрол пак не може, а камо ли за обществото. Навсякъде. Навсякъде си има нужда от контрол.
Веска: Имало ли е селски кош, селски хамбар?
Ангел Бенчов: Имало е. След Освобождението най-малко 20 години е имало селски амбаре. Запомних селски кош тука, дето е Банята. Дека е читалището. Тука имаше един богаташ, негова кръчма имаше. Там имаше обществени копи.
В.К: А имало ли е случай да е давано на някой човек, който няма или му се е случило някакво нещастие?
Ангел Бенчов: Даваа. Даваа. Кмета решава. Сам със съветниците.
В.К. А можеш ли да изброиш кои други дейности извършвахте колективно?
А. Бенчов: Правили сме общо отводнение. Направихме си общо вади за поливане. Правиле сме общо пътища по просека.
Георги Къновски: Тука насред селото си беа направили четири чешми.
Галя: Кой направи тия чешми?
Георги Къновски: Съвета.
Галя: Ама кой е работил, за да се построят?
Георги Къновски: Хората. Нали работеа на трудова. Десет дена ще ги отбиваш. Ще работиш на пътища, на мостове, чешми ще поправяш. Десет дена си длъжен. Без пари. Всички. Всеки мъж. Така всичко е направено.
Галя: А можеш, ли да обобщиш какви други колективни дейности е имало в селото?
Георги Къновски: И училището, и черквата са правени.
Галя: Кога е правена черквата?
Георги Къновски: Я съм девета година и она е била направена. Селото, селото са прекарали песъци. Камъни от Манастира са карали. Манастира е бил на Милин камък. Ама всичко общо. С коли. Много са помагали некои ора. И не са задирвали, разбираш ли? Сега се изисжиа ората и стпнаа капризни.
Цветко Костов26: Водата си течеше свободно. Селото беше направило чешми. От чешмата – един соп и тече. Селото ги правеше На доброволни начала. После като стана девети, държавата отпускаше пари, ТКЗС отпускаше пари. И тогава ги канализираха. В един резервоар събираха водата.
Галя: Участвали ли сте в направата на пътища?
Цветко Петков: Баща ми е участвал. Например, селото ни правеа улиците. От съвета го викат и му казват: „Ти, бай Петко, ще представиш три кубика камъни еди — къде си. Ще идеш там с колата си, ще извадиш ще събираш. Те определяха. И баща ми днеска, иде предаде ги. После на доброволни начала работят. И се насмеят цял ден, и се наприказват, и свършат работа. Абе, самият въздух ли, самата атмосфера ли ги свързваше тия хора! А сега сме зверове.
Иван Шишковски: Селото си е направило чешмите и цяло село налива там. Я не съм правил чешми. Дедо ми и баба ми са правили.
Иван Варджийски: Без контрол не сме. Контрол требва. И контролата требва да е на местото си. Абе тия, кои не са излезли, требва да дадат причини в общината, що не е дошъл. Ако не съм дошъл я, ша доде жената, ша иде некое от момчетата, ако са по-яки. А в къщи се разбирам кой да иде. Ний сме да кажем троица на три страни. И ни съобщават: „Заран се прави пътя еди-къде си.“. Оставям си мойта си работа. И отваждам там. Работата. Те това е.
За банята за песък съм одил у Криводол. Банята е строена – я съм бил 15–16 годишен. Бикарника къде е фермата, там също е било общинско. Цигларниците и касапницата също са общински. Бикарникът изглежда е бил типова сграда, защото същата сграда има и в съседни села. Но го строи селото. И там вече разплодните животни са под наблюдение. Има си човек. Нерези, кочове, пръчове и това се е ползвало от всеки частник срещу съответната такса, но под наблюдение, примерно на ветеринарната служба. Общината ги изхранваше със сено от селската ливада. Садат люцерна некъде. Председателят на животновъдната комисия е разполагал с определени декари от общинската земя. Това требва да са избрани хора от селото. Една комисия, която да наблюдава използването на тази земя. Част от земята се е ползвала за изхранване на разплодните животни. С останалата част се набират средства за общината. Раздава се на хора, които имат животни и имат нужда да си произвеждат фураж. Тази комисия кои точно декари е ползвала. Общинската комисия е била нещо като собственик на тази земя. Дава примерно за 1 или две години на мен да я ползвам, да насадя люцерна или нещо друго, но тя не става моя. След използването се връща. Или след ликвидирането на животните.
Те поначало са работили така. Това е блока. Зареждат хора, зареждат. И тук артисва ъгъл от два декара, от 5 дка, от 10 дка. Общинско го пишат.
VI.2. Съседска и родова взаимопомощ
Галя: Хората помагаха ли си някога?
Бай Димитър: Помагаха си. Дойдеш днеска да ми помогнеш, после ще ти отвърна. Без пари. Зареда му казваме. Нямаше организирано. Там махленски се съберат, помагат си.
Александър: Помагали сме си във всички дейности. Аз, като правиха тая къща, съм събрал 20 души. Горе плочата като поставях. И никой стотинка не ми е взел.
Мариана: И ти си работил на други?
Александър: Да. И пак без пари. Все така, помагали сме си взаимно. За строеж. За къща, ще му копат основи, ще му копат фундамент.
Николай Димитров: Когато дедо ми правил къщата, дворите са били пълни с дърва. Той не може само с едни крави. Те си помагат. Махалата. После пък той е отвръщал. Требва да се докарат тухли, требва да се докарат камъни. Събират се пет-шест човека и си помагат взаимно.
Ангел Бенчов: Тато като навръши 60 години, не можеше да оди да коси. Помагаше си с некои ора. Тогава он пасеше овцете на комшиите, пък те с труд ни помагаха. Особено за косене. Пазарат се. Ще му пасе 10 овце лятос, а он че му коси – два, три, четири дено — колкото са се разбрали. Труд за труд. Това беше на първа ръка. Например у нашата махла правим четири къщи. Махлата се събира – от това джаде / улица, шосе/ до циганите. То сега циганите станаха домокъщници повече от българите. Те копаят. Майсторите са само за зидането, за лепенето. А они комшиите – с труд. Зимно време тато у кариерите одеше – вади камъни. Докараме ги. Комшиите доваждат, доде прекараме нашите камъни с колата. После ние одим, та им отвръщаме. Тухлите също ги правехме тука на Скъта. Комшиите, кои имат да прават къща – помагат. За маза, за общи работници – помагат. По комшийски. Това беше една инициатива.
Веска: Добре, аз няма да строя къща, пак ли ще дойда да ви помагам?
Ангел Бенчов: Ич да нe строиш пак помагаш. Сега особено. Кога се изливат плочи, от махлата, кой е слободен, доваждат, помагат. Безплатно. Имаме плоча на стопанската сграда. На къщата са също две плочи. Всичко безплатно. Помощ. Помощ от комшиите. Некои комшии се доваждат. Нещо не сме си уредили сметките. Ама почти не се случва. За плочите особено. Всичко без пари. Правих по-голяма плоча. Требва да дойдат повече работници. А пък ще заколим едно шиленце. Един добър банкет ще направим. Гладни не прават.
Радка: Като се сбереме да вършееме, помагаме си. Отиваме при нея. После тя дошла да ни помага. Тая дошла да ни помага, после ние идеме на нея да помагаме.
Като идеме на копане, прекопаем нашто. Чича ми има повече. „Айде, чичо, ние ще идем да ти помагаме днеска“. Ни пари сме искали, ни нищо.
Веска: А ако на някой му се случи нещо лошо?
Елена: Да тека, дека се запалиха Миндушите, целото село отиде да гаси.
Николай Димитров: При пожар всички отиват. Целото село. Който може с вода, който може – с други материали. И при възтановяването след пожара помагат. Некои дадат дърва, греди…
Тодор Дилков: Като заправиш къща, не можеш сам. То си имаш майсторска група, дето си я пазарил. Не може сам. Ние живеем заедно: „Ей, ела зарана ми докрай горъ, майсторите сакат горъ!“ „Добре бе! Айде! Тоя, оня, комшиите, своите, събереме се десетина души. Хванеме се, изсечеме горъта, докараме я. Не им плащам. Аз пък ще ида да ги слушам, като им стане нужда.
По вършитба си помагаме. Зареждаме се четири-пет къщи и си вършеем.
Веска: В какви случаи си помагате един на друг?
Тодор Дилков: Абе – във всеки случай. Защото, как да ти кажа, брат имам, ама е далеко. Комшиите е най-добре. Помагаме си.
Пожънем, да кажем, а брат ми не е доожънал, ще идем днеска да му жънем. Комшиите викат: "Ей, Тодор е дошъл, да идем и ние да му помогнем!
Баба Йоша: Зареждат, помагат си ората. Комшията днеска има работа – помага му. Друг ден па оня има работа – на него помагат.
Мариана: Каква работа?
Баба Йоша: На полето. Например на тоа му узрее нивата – сберат се та я ожънат. Па на оние – кога узрее. Доброволно един на друг си помагат.
Мариана: А когато строехте къща?
Баба Йоша: Помагат си. И сеги си помагат. Пак безплатно.
Елена: Сички, които имат градини, правят това нещо. Също като сегашните язовири, само че ято му викахме. Направимс вадъ и като дойде време за поливане, всеки отива, пущи се по ред. Тоя дошъл сега, оня го чека. По ред си поливаме градините.
Гена: като заправим къща, по 10–20 души ще дойдат работници. Или на заем ще работят, или без пари. Па сеги требва да дадеш 200 лв. за работник. Предайте там, че живота си е зле.
Василка: Всеки си има градина. И ние ще отидеме, викаме си там селски, водата да направиме.
Елена: Ако се прокара некъде път и тия наоколо що идат да помагат.
Ангел Талигарски: Помагали са ми комшиите. Не със средства. С труд. Като ги викнах, за един ден докараха 10 иляди тухли. Отдолу, от Скъта и ги докараме тука. Па сега брат си да накарш да ти направи нещо, ще рече „Дай 100 лева“. Па ако щеш.
Дек пътя разрушен, по маали сме се дигали от сека къща да го оправиме, дека е разсипано, оти да си минуват с колата. Абе самите хора си признават. Нали минават секи ден с колата, требва да го направат. Кой ще плаща?
Нали е доброволен труд.
Абе помагахме си, ама сеги си не помагаме.
Георги Къновски: Много, много си помагахме. Например ще си прекараме снопите, Ша ожънем, ша вържем снопите и ша ги прекараме от там тука. Вършачка имаше. И ша ги прекараме тука, накрая на полето, и ша ги направим на купен. Добре, ама всеки не може сам да го напарви тоа купен. Сберат се пет-шест къщи и с колата прикарват. Едни подават от доле, вдигат го. Направи се цяла линия купени.