Петко Симеонов

Ще ви занимая с тема, която многократно съм разисквал с професор Веска Кожухарова.

През 1986 година, три години преди решаващите промени, 80 на сто от българските граждани бяха родени на село преди 1944 година. През целия период на тоталитаризма решително преобладаваха родените на село - живеещи в родните си места или по градовете. Те формираха облика на обществото и държавата. Те бяха носители на обичайното, те приемаха или отхвърляха новостите в политическия, деловия и културния живот.

Жизненото пространство на традиционната епоха - българското село, създаваше модерна България в комунистическата представа за модерно.

Във всеки исторически период сред населението се формират и налагат определени типове личности.

Ще припомня как в началото на ХІХ век Георги Сава Раковски и баща му се опитват да се противопоставят на няколкото чорбаджии завладели Котел, включително и църковните дела. Тяхното противопоставяне завършва в цариградски затвор. Чорбаджиите ги наклеветяват пред османската власт.

Виждаме два типа личности, които няма да именувам - единия тип е олицетворен от Раковски и баща му, другият от котленските чорбаджии. Но има и трети - това са безликите котленци, които с поведението си, жертвено и примиренческо, позволяват господството на чорбаджиите.

Нещо съвсем естествено - има властващи, има бунтари, има и пасивни. Ще се спра на тази трета група.

След Освобождението в Учредителното събрание и първите последвали, наред с либерали и консерватори има и "селяни".

За тях споменава Иречек. Често при гласуванията въпросите се решават от депутатите-селяни. Те са селяни в собствения смисъл на думата - земеделци, чието съзнание е затворено в хоризонта на селското землище. Пестят от депутатските си заплати, за да си купят чифт биволи или нива. Те продължават в новите условия традицията на "безликите котленци". Гласуват, както дойде. В по-късно време Стамболийски ще стане политически водач на тази безлика маса от труженици и те ще се трансформират в осъзнало се съсловие. От "класа в себе си", ще станат "класа за себе си".

По-нататък под селяни в това изказване аз разбирам "българите, които с физически или наемен труд възпроизвеждат себе си, боят се от особени промени и имат минималистични претенции".

Те не са лоши хора. Напротив това е българския масов човек, който се бие и гине по фронтовете във войните, оре земята, отглежда челяд, изповядва битово християнство, такова е и неговото мюсюлманство. Това са трудовите хора. Почти винаги бедни. Бедността е форма на култура, която в политиката заема левия сектор.

Ярък говорител на селяните става Христо Радевски! Радевски е селянин по произход, поезията му е изпълнена с тъга по "загубеното село" и систематично търсене на потриархалния ред. Той го намира в известното на по-старото поколение христоматийно стихотворение: "Към партията". Цитирам десетина реда:

 

Аз крача с крачките ти бойни.

Аз чувствам как тече кръвта

от твойте рани многобройни.

Води ме, Партийо, води ме

под свойте бойки знамена!

Свети с червеното си име

чрез хилядите имена!

Във своята сурова строгост

ти нежна като майка си.

Аз всичко бих ти дал да мога

да бъда твой достоен син.

........................

 

И така нататък. Препоръчвам на младите социолози много внимателно да го прочетат преди да се произнасят за тоталитарния комунизъм у нас. Стихотворението, което беше римуваната парола на член първи на тоталитарната власт на комунистическата партия е публикувано през 1928 година.

Но партията, това ново патриархално семейство, къде ще води?

Отговорът е лесен - индустриализацията. Толкова е просто. Като отиде да работи във фабриката, селянина ще спре да бъде селянин.

Вапцаров пише:

Романтиката е сега в моторите,
които пеят
под небето синьо.

Той именува стихосбрката си "Моторни песни".

"Селяните", преминали през битовото християнство и изправени пред непрекъснато раздробяваната онаследявана земя, намериха новите си идеи в комунизма.

"Романтиката е сега в моторите" и "води ме партио, води ме", станаха идеите, които ги обладаха. А в България и в ХІХ век и днес, всичко се решава от "селяните".

Повтарям, че под селяни в това изказване аз разбирам "българите, които с физически или наемен труд възпроизвеждат себе си, боят се от особени промени и имат минималистични претенции".

На Девети септември 1944 г. чрез хирургията на диктатурата (първите актове са известни - народен съд, национализация, коопериране, културна революция) "селяните" премахнаха, погълнаха, изрязаха или поставиха под железен контрол другите традиции в българското общество.

След още две десетилетия войнствен атеизъм последва поредната хирургия.

През 1962 година на конгрес на КПСС беше огласен "моралния кодекс на строителя на комунизма".

У нас този кодекс беше приет и стана основа на възпитателната дейност на училището, обществените организации, медиите, художествената култура.

Чрез този морален кодекс селянинът се трансформираше в "социалистически труженик", но си оставаше същия - чрез труд възпроизвежда себе си, бои се от особени промени и има минималистични претенции.

Конструкцията и съдържанието на идеалния тип на социалистическия труженик (гражданина на социалистическото общество, строителя на комунизма), който беше емпирично невъзможен като отделен, конкретен човек, включваше следните морално-политически качества, които напълно се съвместяваха със селския, патриархален морал:

-колективизъм - (доминация на съзнателно и подсъзнателно равнище на колективните и обществените интереси над личните; отказ от индивидуализма; приемане на принципа – човек за човека е другар и брат);

-трудолюбие (в изпълнение на поставените задачи в общественото производство);

-скромност (самоограничаване в личното и семейно потребление; отказ от демонстриране на индивидуалността; вербални и поведенчески знаци за този отказ);

-изпълнителност (приемане на поставените от Партията (представена от своите функционери и посочените от нея лица) цели, задачи и решения като правилни; пренебрегване на своите основания за действие);

-честност (определяна като извънролева откритост пред колектива; самопремахване на социалната дистанция от другите членове на колектива;

-самокритичност; доверяване в добронамереността на Партията; единство на думи и дела);

-безпределна вяра в комунизма; и добронамереността на компартията (системно възпроизвеждане във всекидневните практики на тезата, че тоталитарната власт е легитимна и има легитимни цели);

-дълбоко познаване на марксизма-ленинизма (на практика – способност да се артикулира в официални и неофициални социални взаимодействия създадения от Сталин образ за Света и обществото);

-интернационализъм, който се изразяваше в любов към Съветския съюз и международното комунистическо и работническо движение;

-социалистически патриотизъм, чието основно съдържание беше интернационализмът.

Изброените качества конкретизираха чрез персонализация комунистическата идея.

Колкото и присмехулно да се отнасяха младите поколения, пък и възрастните, към "моралния кодекс на комуниста", т.е. към типа – социалистически труженик, колкото и формално да вършеха своята работа тогавашните пропагандисти, типът беше официалната и публично обсъжданата цел на възпитанието и личностното саморазвитие. Съобразяването с неговите параметри (като нравствени критерии, като личностни характеристики, като база за разпределение на блага и престиж), даваше смисъл на социалното действие.

В България беше извършено вторично поселянчване на населението.

По този начин в 1989 година милиони хора чрез механизма на заместването обективно се стремяха да имат точно такива "селски" публични лица и да държат на тях: колективисти, трудолюбиви, скромни, изпълнителни, честни, и прочие. Понякога, поради компенсаторния характер на заместването, всичко това съществуваше в карикатурни, асоциални форми.

А за качествата на „пазара”, сиреч на либералния капитализъм – индивидуализма, егоизма, междуличностната конкуренция, пресметливостта, предприемчивостта и прочие нямаше отиграни социални роли. Нямаше норма. Затова през годините на прехода голите, несоциализирани импулси станаха водещи. Те бяха вън от обичайното и за тях нямаше, както закон, така и морална норма.

Заради вторичното поселянчване, според мен, хората, тръгнали да правят капитализъм през 1989 година бяха:

1. без елементарния умения и знания за това накъде са тръгнали;

2. нещо повече – отказващи да разберат истината на историческия процес (всички лидери криеха истината, че правим "капитализъм", а опитите да се обясни на масовия човек, че точно това правим, срещаше или яростна съпротива, или отприщваше гола алчност. Едва през 1997 година при правителството на Костов открито се заговори за това; 

3. притежаващи точно обратни личностни качества;

4. неразбиране, че парите са основен регулатор във всички интеракции, пари, спечелени по прозрачен и законен начин;

5. дълбоко непознаване на морала на капитализма, в който уважението и респектът към чуждата собственост, чест и достойнство са защитени от легитимното насилие на държавните органи и всяко нахлуване в чужда територия е неморално и подсъдно...

Тези хора, от традицията на селяните, влезли в калъпа на социалистическия труженик, бяха не само хора от махалата, а депутати, министри, президенти, съдии и прокурори. Все още са такива - може би "третични селяни".

Тази конференция е посветена на професор Веска Кожухарова. Тя е форма на почит към нея и нейното дело.

Ако трябва да свързвам нейното творческа и делова дейност с онова, което казах дотук, тя се беше формирала и реализирала в традицията на Раковски, Смирненски и Радевски. В своя тип, тя беше изключителна личност. Искам да го подчертая, защото според мен, всяко време създава своите хора, но те винаги са "добри", "лоши" или "сиви". Професор Веска Кожухарова беше рядко образована, изключетелно отзивчива и колективистична. Тя беше рядко добър човек.