Градът и селото - предизвикателствата на 21 век

30 юни 2014г.

 

Автори

Колектив
Заглавие Градът и селото - предизвикателствата на 21 век
Издател Омда
Дата 30-06-2014
Език български
Жанр наука, социология
Формат електронно издание - EPUB, FB2
ISBN

 978-954-9719-66-6 (ePub);  

978-954-9719-67-3 (FB2)

Свалете във формат fb2.zip 

Свалете във формат epub 

  

 

 Анотация

През 2013 г. се отбелязаха важни годишнини в историята на съвременната българска социология.

През 2013 г. се навършиха 45 години от създаването на академичната социология в България.

Навършиха се 45 години от провеждането на първото ЕСИ „Градът и селото” (второто е проведено през 1986 г.).

Изминаха 45 години от появата в голямото академично семейство на Института по социология.

Българските социолози отбелязаха 100 годишнината от рождението на проф.дфн. Живко Ошавков, първият директор на Института по социология, първият председател на Българската социологическа асоциация.

На тези годишнини посвещаваме тази книга.

 

 

За книгата

Институт за изследване на обществата и знанието при БАН, Българска социологическа асоциация — Изследователски комитет „Социология на селото и аграрна социология“, Българска социологическа асоциация — Изследователски комитет „Урбаносоциология“, Институт „ОМДА“

Градът и селото — предизвикателствата на 21 век

Българска, първо издание

Съставители: Галина Колева, Дона Пикард

Корица: използваната за корица снимка е  страница от хумористичен стен-вестник на Института по социология

Оформление на електронното издание: Илияна Ракиловска

Издателство „Омда“, 2014 г.

www.omda.bg

ISBN 978-954-9719-66-6 (ePub); 

ISBN 978-954-9719-67-3 (FB2)

 

 

Институт за изследване на обществата и знанието при БАН, Българска социологическа асоциация —

Изследователски комитет "Социология на селото и аграрна социология",

Българска социологическа асоциация — Изследователски комитет "Урбаносоциология",

Институт "ОМДА"
 

ГРАДЪТ И СЕЛОТО — ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА 21 ВЕК

 

Съдържание

45 ГОДИНИ АКАДЕМИЧНА СОЦИОЛОГИЯ В БЪЛГАРИЯ

ПОКЛОН ПРЕД ОСНОВАТЕЛИТЕ

I. ИЗПИТАНИЯТА НА ЕМПИРИЧНАТА СОЦИОЛОГИЯ

II. ГРАДЪТ И СЕЛОТО — 45 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

III. ИМАТ ДУМАТА МЛАДИТЕ

Допълнителна информация

Заслуги:

Бележки

 

 

45 ГОДИНИ АКАДЕМИЧНА СОЦИОЛОГИЯ В БЪЛГАРИЯ

ПОКЛОН ПРЕД ОСНОВАТЕЛИТЕ

 

Проф. д.с.н. Таня Неделчева (ИИОЗ)

45 години академична социология в България

Не знам защо на мене се падна честта да открия настоящата конференция. Приех го, без да се замислям, но след това реших, че една от причините е моята възраст, която ми позволява да съм отвъд актуалната динамика в социологическата общност и което ще ми даде възможност за по-спокоен поглед отвън. Прегледах направената досега „инвентаризация” на извършеното в българската социология за тези десетилетия. Разработките на чл.-кор. Стоян Михайлов, на проф. Минчо Драганов, на проф. Борис Ставров, на доц. Светла Колева и на други колеги очертават картина, която предизвиква респект, макар и като първо впечатление, че малката българска социологическа общност е направила много в различните изследователски полета.

Към това многообразие може да се подходи най-общо казано от две методологически гледни точки. Първата за краткост ще я нарека телескопска, а втората микроскопска. При първата се тръгва от някакви общи категориални схематизми и се търсят емпирични илюстрации, а при втората (индивидуализиращата) се акцентира върху ценности в конкретността. Опасностите при първия подход са, че като се приемат за изходни понятия като тоталитаризъм, комунизъм, марксизъм, носещи днес негативни конотации, същото отношение се прехвърля и върху направеното в социологията през 70-те и 80-те години на ХХ в. в нашата страна. Така може да се родят класификациите, например, заклеймяващата „тоталитарна социология”, неясната „марксистка социология” или комичната „нощна социология”, което пък от своя страна води до забрава, до специфична социологическа амнезия и младите поколения социолози след време ще честват „раждането” на българската „демократична” социология през 90-те години на ХХ век, която отхвърля тоталитарната. Нещо подобно става през 40-те години на ХХ век. Тогавашният Институт по социология?????????? е закрит. Т.нар. буржоазна социология е просто забравена. През оня период са ясни основанията — идеологически. Социологията е буржоазна наука и няма място в Българска академия на науките.

Не може, обаче, да не се изкажат по-общи определния в развитието на социологията и едно от тях е, че 45-те години могат да се разделят на две стилистични доминирания. Първите двадесетина години са с акценти върху академичните разработки, а вторите — със засилени емпирични социологически изследвания. Сякаш действа някакъв исторически принцип на допълнителност — онова, което е дефицит като цяло в развитието на българската социология през първите двадесет години се наваксва през вторите, но вероятно днес вече сме затънали в емпирична фактология, която чака своя теоретичен, т.е. академичен анализ.

Като цяло аз предпочитам втория, микроскопския подход — т.е. конкретния поглед и оценка на ценността на явлението в историята на българската социология. При този подход могат ясно да се очертаят ролята, значението, отговорностите на отделните социолози. При този подход ще бъде възможен отговорът на въпроса за причините, мотивите, вините, свързани със странното събитие, когато зад фасадата на разбираемата за учените необходимост от реформи в Българска академия на науките бе ликвидиран Институтът по социология — един типичен пример как зад демагогска фразеология за обществена необходимост се реализират частни интереси.

Вероятно изследователите от бившия Институт по социология на Българска академия на науките имат най-голямото право да говорят за развитието на българската академична социология. И не просто поради принципа „първият по време е пръв по значение”, не и защото голяма част от представителите на частните социологически агенции по един или друг начин са свързани с Института, а защото водещите мотиви на научните сътрудници са били, а и остават, изграждане на наука, носеща българската специфика, но в контекста на световната, разработване на български направления, сравняващи се със световните, очертаване на български проблеми, но в контекста на европейското научно пространство. Този изследователски инстинкт се формира още от студенстката скамейка — учеха ни на социология преподаватели, специализирали в „Западна Европа”, водеха се дебати в аудиториите, в кръчмите, на регулярни сбирки в частни домове, провеждаха се в България световни форуми, свързани със социолгията. Мога да кажа, че социологията за нас, хората от Института, бе съдба, ако щете екзистенциал. След време този етос се промени, надделя инструменталният разум… Вече долавям в думите си някаква носталгичност по Института по социология, но се надявам, че ме разбирате…

Завършвам… Убедена съм, че новото поколение социолози ще приеме тази наука като призвание, а не като занаят, надявам се, че академичната българска социология ще заеме отново полагащото й се място в европейската наука и българското общество.

Пожелавам на всички успех!

 

 

Чл.-кор. Стоян Михайлов (БАН)
Крупен учен социолог (Към стогодишнината от рождението на проф. Живко Ошавков)

 

Уважаеми колеги,

Искам да спра вашето внимание върху някои особености на раждането и развитието на академичната социология в България след Втората световна война.

Най-напред искам да напомня, че социологията, както и другите обществени науки, а също така и природно-техническите науки, зависят в своето развитие от политическия контекст, от характера на социалното управление. Тук се вижда още една илюстрация на правилността, на научната обоснованост на концепцията за социологическата система. Във връзка с това у нас не беше възможно създаването на социологическото направление в българското обществознание без политически промени в общия климат на обществото. А това стана след ХХ-ия конгрес на КПСС (1956 г), на който беше подложен на критика т.нар. култ към личността на Сталин. В България същата роля изигра Априлският пленум на ЦК на БКП (1956 г.). Това създаде ония политически предпоставки, без които и в България раждането на академичната социология не беше възможно.

Второто нещо, което искам да отбележа, се отнася до българските социолози тогава. От една страна, това бяха хора, завършили несоциологически специалности, главно философия, които сами се преустройваха и доквалифицирваха в областта на социологията. От друга страна, техният брой в началото не надхвърляше броя на пръстите на едната ръка. Този брой естествено по-нататък нарастваше. Проф. Живко Ошавков възглави движението за раждането на социологията като самостоятелна наука.

Аз съм авторът, който най-много е писал за проф. Живко Ошавков като учен социолог. Аз свеждам до две главни неща неговия принос в това отношение. Първо, под неговото ръководство се създаде социологическото направление в българското обществознание след Втората световна война. Това не е малко. Да създадеш ново направление в науката означава да обогатиш структурата на научното познание в страната, да разшириш неговия обхват. Второ, той създаде българската социологическа школа с нейните особености, а тя се различава в това отношение от социологическите направления в другите страни, включително и в западните страни.

Когато се започна работата за създаването на социологическото направление, организационният център в Българската академия на науките, беше секцията на проф. Живко Ошавков по исторически материализъм в Института по философия. Аз постъпих на работа в тази секция през 1956 г. По-рано бях асистент във ВИИ „Карл Маркс”, който беше прекръстен след 1989 г. в УНСС. Тогава секцията се състоеше само от четири души — подчертавам този факт, защото той показва мизерните мащаби на изходното начало.

След създаването на Социологическото дружество (1959 г.), което веднага стана член на Международната социологическа асоциация, ние решихме да проведем изследване на религиозността, което се извърши през 1962 г. Проф. Мирчев говори вече по този въпрос. Като консултант статистик бе привлечен проф. Венец Цонев. За мен той е изключителен учен като ниво и като научен морал. Тъй като изследването трябваше да бъде представително, тръгнахме от един признак, който беше много деликатен — признакът „сектант”. Искахме да уловим и този признак — до каква степен се среща в България (представително). Този признак е характерен с две неща: първо, не се среща във всички райони на страната, а само на няколко места в страната и, второ, броят на хората — сектанти е доста малък. Оттук дойде голямата извадка, която звучи невероятно — около 40 000 души. Когато проф. Цонев и проф. Ошавков казаха, че толкова хора трябва да изследваме, а не разполагахме с никаква институционална база и само с четири души в секцията „Исторически материализъм”, ние подскочихме с възражението, че това е невъзможно. Никой от нас не вярваше, че това може да стане. Ошавков обаче настоя, че ще стане и наистина — стана.

При това получи се много интересно изследване, което утвърди авторитета на социологията и емпиричните социологически изследвания в България. То получи широка международна известност. Неслучайно Изпълнителният комитет на Международната социологическа асоциация през 1966 г. взе решение следващият пореден конгрес на Асоциацията (конгресите бяха през четири години) да се състои в България.

Самият Ошавков написа две статии в авторитетни френски списания върху основата на това изследване. Обстоятелството, че френски социолози публикуват тези статии означава, че те са преценили качеството на изследването, върху основата на което се изграждат теоретичните разсъждения на Ошавков. На конгреса в Евиан през 1966 г. аз изнесох доклад за косвената анкета като метод на регистрация на социологически данни. На Запад тя не се използва, а и в България отдавна престана да се използва. Въпреки това бях изслушан много внимателно (при това френският ми език не беше от най-перфектните). Когато завърших доклада си, ми ръкопляскаха. След завършването на заседанието, при излизането от залата, един господин (симпатичен, строен и висок) ме срещна — оказа се проф. Хансен от Холандия, главен редактор на списание „Общество и хора”. Той ми предложи да публикува доклада ми като статия. Аз, естествено се съгласих. Така се появи моя публикация в Холандия.

С тези примери искам да кажа, че западните социолози и специално ръководството на Международната социологическа асоциация видяха в България реални социологически изследвания, които са на професионално научно ниво. Не става дума за „социалистически пропагандисти”, а става дума за социолози-професионалисти. По този начин се стигна до Седмия световен конгрес по социология, проведен във Варна през 1970 г.

Работата на увеличаващото се ядро български социолози начело с проф. Живко Ошавков беше характерна със своеобразен романтизъм. Сега, на болшинството от нашия народ не му е до романтика, но тогава това, което правехме беше романтично, защото това бяха мечти, които изглеждаха на практика неосъществими. А те се осъществиха, както вече дадох примера с изследването на религиозността. И затова нашата работа беше пронизана от специфичен романтизъм. Аз съжалявам хората, които не могат да бъдат романтици. Но ние бяхме романтици тогава.

Искам да прибавя още нещо — ЕСИ „Градът и селото” е изходно изследване, свързано с развитието на социологията. Веднага след завършването на изследването на религиозността (1962 г.), ние решихме да направим ново изследване и това изследване беше посветено на българското село. Защо? Защото в края на 50-те години в България (в основни линии) завърши кооперирането на земята, създадоха се трудово кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). Ние като социолози решихме да проверим какво става в българското село след създаването на ТКЗС-тата. Оттук възникна веднага един проблем — каква ще бъде програмата на това изследване, как ще можем да обхванем живота и жизнените структури в селото с помощта на социологията и на емпиричното социологическо изследване. Започнаха коментари и разисквания, за да се стигне през 1965 г. до известния семинар (от края на 1964 г. и началото на 1965 г.) върху приложението на системно-структурния подход в социологията. А по това време много модерни бяха в научната атмосфера (не само в България, а и в международен мащаб) проблемите на кибернетиката. В кибернетиката не може да направиш една стъпка без понятието „система”. Но какво означава система в областта на обществознанието, в областта на социологията и още по-конкретно — какво означава система при изследване на селото? Така се стигна до българската концепция за социологическата система. Не си спомням кой даде идеята (проф. Ошавков ли или идеята се роди при разискванията тогава) освен селото да се изследва и града. Оттук дойде наименованието на изследването „Градът и селото”. Всъщност това означаваше да изследваме цялостната социологическа система на българското общество. Правилно тук беше подчертано, че всички деяния, които правиха българските социолози през този период, предварително бяха предшествани от теоретическо изясняване на въпросите, методологията, изходните теоретически предпоставки, а това е изключително важно.

Искам да кажа още нещо за изследването „Градът и селото”. В началото на 1967 г. беше направено пробно изследване, което обхващаше 20 общини. Аз бях ръководител на пробното изследване в Белене. Във всяка от тези общини изследвахме по няколкостотин души. Аз направих класификация на пробните изследвания в моята книга „Емпиричното социологическо изследване”. Това е най-висшата форма на пробно изследване — когато използваш подготвените материали и документация, а пробното изследване е представително. Тогава предстоеше провеждането на конгрес на ТКЗС. Докладчик ще бъде естествено Тодор Живков (това е ясно за онова общество). В Политбюро на ЦК на БКП се води спор — какво да се направи със земята във връзка с този конгрес. До тогава земята си е частна собственост. Членовете на ТКЗС през първите години получаваха рента за внесената земя. Спорът е да се превърне ли земята в държавна собственост или да си остане частна собственост на отделните кооператори. Този въпрос беше предрешен от резултатите от пробното изследване в началото на 1967 г. Нико Яхиел, който работеше в кабинета на Тодор Живков и беше една от основните фигури за развитието на българската социология (под ръководството на Ошавков), веднага, като се получиха данните от пробното изследване, предложи да се изпрати доклад до ЦК на БКП. Той го докладва на Тодор Живков. Това решава проблема в Политбюро — собствеността да си остане на отделните членове на кооперативните земеделски стопанства, защото такова беше мнението на мнозинството от изследваните лица.

Благодарение на всичко това постепенно се утвърждаваше авторитетът на социологията. Изследването на „Града и селото” направи голяма крачка. Според мен то е уникално в международен мащаб. Запознат съм с книгата на Теодор Кеплоу, известен американски социолог, за социологическите изследвания (чел съм я на френски). В първата половина на книгата той характеризира пет най-крупни, жалониращи социологически изследвания в САЩ. Като сравнявам тези изследвания с нашето изследване „Градът и селото” виждам, че то с абсолютно основание може да се нареди към тези пет изследвания, за които Кеплоу казва, че са най-важните и приносни изследвания в развитието на социологията в САЩ.

По отношение на програмата. Изследват се хората — техни качества, техни действия, тяхно социално положение. Информацията е за хората, а чрез хората се възпроизвежда и описва общата структура на обществото, защото когато питаш човека „работи ли”, „в какво предприятие работа”, „каква професия има”, „с какви средства за производство, с каква техника си служи”, „колко години работи”, „пенсионер ли е” и т.н., ти получаваш представа например за това какво е технологичното ниво на производството в даден момент. По никакъв друг начин това не можеш да го получиш, а ние го получихме, при това представително за страната.

В програмата на това изследване имаше и изследване на бюджета на времето. Цялата съвкупност беше разделена така, че имахме представителни подгрупировки за работните дни и за почивните дни. При това по една доста сложна методика. Или пък здравословното състояние — на всички изследвани лица беше направена ЕКГ от лекари, съответно в болници и поликлиники. Такова изследване в световен мащаб не съществува и досега, и кога ще се появи не ми е известно. Това изследване дава цялостна картина на българското общество, за съжаление голяма част от информацията я няма. Но това е картина, която по никакъв друг начин не може да се възпроизведе.

В България развитието на социологията придоби голяма пълнота, която не зная дали я има другаде. Най-напред имаме теоретична разработка в студии и книги на проблемите на мета-социологическото познание (и на емпиричното, и на теоретичното). Освен това, имаме солидни разработки по обща социология, имаме солидно развитие на 15-тина специални социологически теории — социология на труда, социология на здравеопазването, социология на спорта и т.н. Тук става дума не само за емпирични изследвания по тези въпроси, но и за съответните теоретически трудове и много статии. Освен това се достигна момент, когато годишно се провеждаха около 150 емпирични изследвания по най-различни въпроси, по-големи и по-малки, с различни извадки и т.н. Така че има теоретично, има мета-теоретично, общо теоретично, специално теоретично и емпирично изследване. Ние имахме сериозно развитие на историята на социологията (на международната социология, на българската социология). Ако направите анализ и проследите историята на социологията в различните страни, включително и най-развитите западни страни, едва ли ще намерите тази пълнота, която имахме в България.

И последното, с което ще завърша. Ние тогава работехме без никакви допълнителни заплащания. Аз съм сътрудник в Българската академия на науките и си получавам заплатата на научен сътрудник; проф. Ошавков е професор в Българската академия на науките и си получава заплатата като такъв — и никакъв друг лев, няма дори стотинка при тази огромна работа. Всеки социолог знае, че организацията на едно сериозно емпирично изследване изисква огромна организация и огромен труд, ако то наистина е научно емпирично социологическо изследване. И за това никой от нас не получаваше никакви пари, нито стотинка. Т.е. безкористието и предаността към науката беше силно изразена характерна черта през продължителен период в развитието на българската социология.

Не зная дали бих могъл да вярвам, че в едно по-далечно бъдеще, след десетилетия, нещо подобно отново ще се възроди и ще се получи, но бих го пожелал от все сърце. Това е опитът, който ние наследяваме и този опит не бива да се забравя. От него трябва да се извличат всички поуки за сегашното и бъдещото развитие на социологията.

Благодаря!

 

Проф.дсн. Петър-Емил Митев

100 г. от рождението на Живко Ошавков: Иван Хаджийски, Живко Ошавков и ние

4 юли 2013, БАН

 

Живко Ошавков е име на личност. Ярка, колоритна, незабравима личност. И на етап в историята на българската социология. Иван Хаджийски е първопроходецът, основателят на българската социологическа традиция. Живко Ошавков е възстановителят.

Пробивът на Иван Хаджийски е усвояване на незаето пространство. Точното название на неговите социологически, но заедно с това и социално-психологически, и социално-антропологически, в този смисъл интердисциплинарни изследвания, не го вълнува особено. Няма нужда да води полемика с други автори. Цитатите в неговия фундаментален труд са изключително от собствените му респонденти или от документи, които анализира.

Живко Ошавков извършва пробив в идеологическа стена. Това е жанров пробив, реабилитация на една наука, която е била отречена. Самата стена остава. Ошавков не толкова надгражда на площадката на Хаджийски, колкото разчиства нова площадка. Този път няма неусвоени места или по-точно места, които не са обявени за нечия идеологическа собственост, макар и да пустеят. Прилича на рицар, който излиза на битка, на турнир срещу догматизма, но е длъжен да има догматичен щит и дори на върха на копието си да има остриета от класически цитати или партийни решения.

Парадоксът: идеологическата атмосфера на 30-те години, на конфликтен период в историята на Царство България, се оказва по-благоприятна за творческата свобода на марксиста Иван Хаджийски, отколкото догматичната атмосфера при господството на марксизма-ленинизма, с която се сблъсква Живко Ошавков.

От този парадокс може да се извлече и съвременна поука. Онези, които се придържат и сега към марксистката парадигма, не трябва да се оплакват от враждебна идеологическа среда — тя е по-здравословна отколкото по времето на реалния социализъм.

Може да се извлече и друга поука. Днес, когато четем произведенията на Живко Ошавков, не трябва да забравяме, че като недостатък може да изглежда онова, което е негова беда. Книгата му „Историческият материализъм и социологията“ е историческо произведение в двоен смисъл. Изигра историческа роля за освобождаването на социологията от задушаващата прегръдка на вулгаризираната псевдомарксистка философия. И в библиографски смисъл: остава в историята. Няма да се преиздава. На новите поколения ще им бъде трудно да я прочетат. Аз съм със сигурност между най-младите, които днес могат да свидетелстват, че появата на тази книга се преживяваше като събитие, като дързост на автор, който оспорва официален съветски учебник, като произведение с освежаващ, антидогматичен, новаторски дух. Спомням си коментара в моя най-тесен приятелски кръг — Минчо Семов и Асен Игнатов: „Бай Живко иска да надхитри другаря Живков“. Днешният прочит не може да бъде същият. Самият текст е така гарниран с цитати, а самата идея за независимата частна наука социология е допълнително облечена в бронята на научния социализъм до такава степен, че с моите най-близки приятели Минчо Семов и Асен Игнатов коментирахме: „Бай Живко иска да надхитри другаря Живков“. В бъдеще вероятно само специалистите по история на мисълта ще могат да се ориентират в преплитането на идейни убеждения и идеологическа тактика.

В този смисъл Иван Хаджийски е с по-щастлива авторска съдба. Произведенията на Ошавков могат да се оценят само в контекста на една много по-голяма социална обусловеност.

Ще си позволя да продължа този паралел, защото чрез него измерваме дистанцията между две епохи в развитието на българската социологическа мисъл.

Иван Хаджийски работи сам. Няма дори един-единствен сътрудник. Неговото творчество е частно дело, някак встрани — не от обществото, но от държавата. Затова е по-свободен, но и лишен от редица възможности. Със своя личен подвиг достига максимума на индивидуалната наука.

Живко Ошавков влиза по необходимост в сложен диалог с държавата. Това го обременява, но и му дава важно историческо предимство: поставя началото на институционализираната българска социология. Темелите на колективната наука в толкова важна област на знанието. Живко Ошавков има най-голям принос, за да се изградят теоретичните, методологическите и организационните основи на институционализираната българска социология.

Иван Хаджийски нито веднъж не напуска границите на страната. Няма международни командировки, нито средства и време за частно пътуване извън България. Неговият основен труд за съжаление и досега не е преведен поне на английски език. Живко Ошавков инициира диалог с международната социологическа общност. България стана домакин на VІІ Световен конгрес по социология, уникален по участие на най-видни съвременни социолози, а и досега уникален като събитие в Източна Европа. Ръководителят на БСА стана вицепрезидент на Международната социологическа асоциация.

Разбира се, както институционализирането, така и международното утвърждаване на българската социология не можеше да бъде еднолично дело. Наред с Ошавков особена заслуга имаха хора като Нико Яхиел със своето политическо влияние и Стоян Михайлов със своите научни и организационни качества. И все пак ключовата фигура беше Живко Ошавков.

Искам да подчертая още нещо: неговата откритост и готовност за диалог с новото поколение. Имаше особен афинитет за работа с младите хора — от времето, когато до него беше младият Стоян Михайлов, до времето, когато работеше върху тезауруса в офиса на БСА на ул. „Раковски“, затрупан с табулограми, и негов близък сътрудник беше младият Николай Тилкиджиев.

Ще прибавя и нещо лично. Бях между младите хора, на които Ошавков обърна внимание и насърчи. Когато моят баща — професор по биохимия — разбра, че няма да го наследя, ми каза, че има приятел философ, с когото ще ме запознае. Приятелят беше Живко Ошавков. Бях още ученик в гимназията. Когато станах студент, Ошавков вече не преподаваше в университета. Беше несправедливо обвинен и изтласкан. Казвам „несправедливо“ не просто от лична симпатия, а поради това, че по-късно имах възможността да видя цялата документация на катедрата. Поддържах връзка с него. Когато разбра, че се интересувам от история на философията, ми предложи да напиша статия във „Философска мисъл“ и дори ми даде идеята — току-що бяха излезли съчиненията на Лудвиг Фойербах. Това беше моята първа научна публикация. Вече завършвах и той положи усилия да ме убеди, че трябва да се профилирам в областта на социологията. Решаващият разговор беше в Банкя и продължи не по-малко от два часа. Моето съмнение беше ясно формулирано: основна задача на българския социолог трябва да бъде да отговори на въпроса какво представлява днешното българско общество. Това обаче не е възможно. Маркс е отговорил на аналогичен въпрос, като е проучил хиляди страници на „сините книги“. Къде са нашите сини книги? Няма такива и не се задават на хоризонта. И след като не може да проникнем до темелите, ще се ровим в душевния прах по таваните на надстройката. Не, предпочитам нещо по-чисто и по-красиво: Шелинг, Хегел, Спиноза… Моята студентска откровеност и праволинейност буквално взривиха Живко Ошавков. Беше темпераментен и също откровен, предизвикателството отключи емоционална експлозия. Но отговорът беше напълно рационален. Ошавков започна с първобитното общество, в което, разбира се, не е имало „сини книги“, както и в античното и средновековното, но е имало социологическа структура, която подлежи на научно описание. Говорù с изключително вдъхновение и ми даде възможност да почувствам мащабността на стратегически замисъл. Не можах да видя своето място и това не развали, но охлади нашите отношения.

Стигнах до социологията по друг път и в състава на друг екип. Тук можах да оценя Ошавков от нов ракурс. Центърът за социологически изследвания на младежта беше създаден в 1968 г. — същата, в която беше роден академичният Институт по социология. През 70-те се формира Катедрата по социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В едно толкова йерархично общество, каквото беше социалистическото, твърде лесно онези, които бяха старши и по възраст, и по партийни и държавни позиции, можеха, ако не да смажат напълно, то да спънат и обезличат по-младите, „комсомолците“, дори в буквалния смисъл. Не стана така. Ошавков насочи своите стремежи не към „социологическа власт“, а към социологическа дейност. По-нататък линия на подкрепа на „социологическия плурализъм“ беше възприета от Стоян Михайлов. В пълен разрез с някои национални черти, описани от самия Иван Хаджийски, и въпреки сложните отношения между някои ръководни личности в България съществуваше социологическа солидарност.

През 60-те години започнаха емпиричните социологически изследвания. Под ръководството на Живко Ошавков беше проведено голямо изследване върху религиозността в България. Изследването даваше възможност да се хвърли светлина върху една деликатна и важна област на обществения живот, която е на практика недостъпна за официалните източници. По този начин се доказваше и управленската стойност на социологическите проучвания. Всеки може да си представи колко рискове има подобно начинание. Беше избрана оригинална методика на косвената анкета. Изследването беше впечатляващо с високия професионализъм, включително използването на съвременни статистико-математически методи. Данните бяха интересни и изглеждаха правдоподобни, но това не можеше да се провери в условията на господстващия атеизъм.

Проверката дойде по-късно. След началото на прехода новосъздаденият Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия с директор Антонина Желязкова проведе мащабни проучвания на религиозността с оглед на отношенията между християни и мюсюлмани в България. Ръководих най-голямото от тези проучвания през 1994 г., 32 години след проучването на Живко Ошавков. Данните ме изумиха. Показаха не само високата надеждност на резултатите, получени от Ошавков за една и съща възрастова група (доколкото отговорите на респонденти, които са били 20–30 годишни през 1962 г. са съпоставими с отговорите на 50–60 годишните през 1994 г.), но и поколенското възпроизвеждане на нагласите, въпреки коренната смяна на идеологическия дизайн и на социално-политическата система като цяло. Самата съпоставка на двете изследвания заслужава самостоятелен по-нататъшен анализ, защото е заредена с евристични възможности да се достигне до устойчивостта на религиозните нагласи.

След като изтъкнах различията между две епохи в историята на българската социология, ключови фигури, в които са Иван Хаджийски и Живко Ошавков, бих искал да изтъкна и онова, което според мен ги сближава. Бих го определил като социологически ентусиазъм, в който се сливат научната всеотдайност и изключителният работохолизъм. Вярно, проявява се по различен начин. Иван Хаджийски върти педалите на своето немско колело по прашните пътища на селска България, за да навлезе в дълбините на народопсихологията. „Бит и душевност на българския народ“ е мегапроект. Е, Живко Ошавков се устреми към решаването на изключителна задача като създаването на единна система на социологическа информация, чиято организационна основа е академичен институт. Това също е мегапроект. Първият — по своята дълбочина и историчност, вторият — по своята обхватност и системност.

И двата проекта са незавършени. Какво остава? Оставаме ние. Остават новите поколения български социолози, които има от кого да се научат и от какво да се вдъхновяват.

Благодаря за вниманието.

 

Доц. д-р Мария Серафимова (Ръководител на катедра „Социология”, Философски факултет, Югозападен университет „Неофит Рилски”)
Различни, но сравними

Общоприето е, че в своята работа — научна и изследователска — социолозите трябва да запазват спокойствие и аристократизъм на духа, да остават странични наблюдатели. Социологическата традиция повелява те да наблюдават и изследват своя обект обективно, т.е. безпристрастно.

Позволявам си да изразя убеждението, че социолозите, освен строги и безпристрастни учени са и хора. Като такива, надявам се те да притежават онази чувствителност, която би им помогнала, освен да изчисляват, да разбират и интерпретират. Според мен, социологията винаги е свързана със ситуациите, личностите и тяхната интерпретация.

Ето защо, напълно естествено е, социолозите да подхождат към своите обекти на изследване, освен чрез утвърдения изследователски инструментариум и чрез силата на своето въображение, на една своеобразна чувствителност.

Зад социологическата наука застава фигурата на социолога, който вплита индивидуални факти и пречупва през собствената си призма средата и времето, в които живее и работи.

Далеч съм от мисълта и претенцията да давам окончателни отговори, иска ми се просто да отворя няколко „вратички“ пред всички онези, които търсят, изследват и тълкуват пресечните точки между различните научни пространства, начините за разбиране на неизчерпаемия свят, в който живеем, и в който по един или друг начин участваме.

На академичен форум като този е добре да се припомни фактологията, защото се перифразира Питър Бъргър нещата не са такива, каквито изглеждат, нито такива, каквито ни се иска да бъдат, а са такива, каквито са.

Началото

Не е далеч времето, когато през академичната 1994/1995 година започва трудното начинание на утвърждаването на социологията като самостоятелна специалност в най-големия образователен, научен и духовен център на Югозападна България — Югозападен университет „Неофит Рилски“, високомерно определян в някои интелектуални среди, като провинциално висше училище.

В началото специалността функционира в структурата на Философски факултет и е организирана в катедра „Социология и политология“. От учебната 1998/99 година е включена в качеството си на обособена катедра „Социология“ в структурата на Правно — историческия факултет.

През 2014 година катедра „Социология“ отбелязва своето двадесет годишно съществуване.

В образователната си програма катедра Социология продължава да се придържа към указанията на своите създатели: проф. Георги Димитров, проф. Пепка Бояджиева и доц. Татяна Коцева, при тяхното преминаване на друга работа. През изминалите двадесет години екипът на катедрата, която се състои от 11 души се стреми да формира и подготвя критично мислещи и интелектуално разкрепостени специалисти, приобщени към основните ценности на гражданското общество.

Ако се визира отново Питър Бъргър, то преподаването на социология е оправдано, доколкото едно свободно образование се предполага да е нещо повече от проста етимологическа връзка с интелектуалното освобождаване… ние твърдим, че е проява на цивилизованост на ума в нашата епоха докосването до особено модерната, особено съвременната форма на критическо мислене, която наричаме социология.

Понастоящем катедрата отново е в рамките на Философски факултет. В нея се провежда редовна и задочна форма на обучение в образователно-квалификационните степени „бакалавър“, „магистър“ и „доктор“.

 

Предимство на обучението по социология в Югозападен университет „Неофит Рилски“ е въведения летен социологически стаж, който се реализира след приключване на изпитната сесия на шести семестър, редовно и задочно обучение, на ОКС „бакалавър“.

Практическото обучение на студентите от специалност „Социология“ се реализира в структурите на Националния Статистически Институт и неговите подразделения — териториалните статистически бюра, бюрата по труда, социологическите агенции, областната и местна администрация, и др.

Чрез него студентите получават практически умения за събиране и анализ на емпирична социологическа и статистическа информация.

По този начин се постига обвързаност между придобитите академични знания и практическата дейност на институциите. Професионалният пример на експертите в реална работна среда не само доизгражда практически умения, но и формира професионални навици.

Работата в реална работна среда и възможността за допълнителен преддипломен стаж по време на обучението бе основният аргумент за реализирането на проект: "Устойчиво развитие на местните икономики и общности чрез: социална икономика, подобряване на социалните услуги и ефективното усвояване на средствата от СФ".

В партньорството с Институт по социология при БАН, УНСС, община Сапарева баня и сдружение „НФРИ“ бе реализирана практиката на 54 студенти от Югозападен университет „Неофит Рилски“ и УНСС. Партньорските усилия по проекта бяха насочени към разработване и реализиране на иновативна, проблемно ориентирана методология за студентски практики в области, които имат потребност от специфични и с приложен характер социални знания и умения, каквато е мрежата от социални предприятия и социални предприемачи от уязвими групи, техните организации с нестопански цели, местни общности.

В потвърждение на ефективността на подобен род практика е и заявения интерес на студентите от катедра Социология към проект „Студентски практики“ по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“. Чрез изпълнението на дейностите в програмата и графика за практическо обучение социолозите получават не само възможност да участват реално на пазара на труда чрез т. нар. въвеждане в практиката, но и шанс за личностна изява, за създаване на контакти с ключови фигури работещи в съответната сфера, за институционална подкрепа и не на последно място за посредничество в търсенето на работа.

 

Лабораратория за социологически изследвания

Към катедрата функционира Лаборатория, в работата на която се обединяват учебната и изследователска дейност и е концентрирана в няколко основни направления:

— организационна дейност, свързана с институционализацията на Лабораторията като изследователско и учебно звено към катедра „Социология“, управление на нейната ресурсна база и създаване на ефективни работни подразделения;

— изследователска дейност, разработка и реализация на изследователски проекти, ангажиране в тях на преподаватели и студенти от специалност „Социология“

— учебно-методическа дейност: създаване на учебни ресурси — лекции, помощни материали, текстове, организация на консултации, организационна и методическа помощ при осъществяване на семинари, конференции, дискусии.

Лабораторията има свой уебсайт, който отразява нейната изследователска дейност и служи за оказване на учебно-методична помощ на студенти и преподаватели — https://virtualcenter-bg.net/sociolabswu/;

Лабораторията провежда емпирични изследвания и изготвя анализи, които впоследствие се използват не само от поръчителите, но и от студенти и докторанти за курсови работи и проекти.

Материалите от изследванията се подлагат на вторичен анализ с оглед на други изследователски теми и проекти. В проектите участват студенти от специалност „Социология“, придобивайки практически опит в реални условия на изследователска дейност.

Катедрата има богата изследователска дейност, което се потвърждава само при изброяването на някои от изследванията, направени през последните години.

Уникалното е, че анкетьорският екип често е съставен изцяло от социолози, студенти от всички курсове на специалност „Социология“ към Югозападен университет „Неофит Рилски“.

По този начин, като част от анкетьорската мрежа на Лаборатория за социологически изследвания към катедра Социология, студентите не само осъществяват изследвания на терен, но и прилагат на практика усвоените академични знания за подобен род дейност.

В качеството на изследователско и учебно-методично звено при катедра „Социология“ Лабораторията участва в редица проекти, между които:

— „НПО и администрацията в малките общини — заедно по-добри и полезни", ОПАК, 2009 г.;

— „Трансформацията на националната ценностна система и нейната синхронизация с европейските модели: "Развитието на екологичната култура като показател на транслация на европейски ценности в българското общество", фонд НИ при МОМН; (2009–2012 г.) съвместно с Института по социология при БАН. Катедрата оказа организационно-методическа помощ и предостави своя анкетьорски екип за провеждане на изследването.

— "Място и значение на Югозападния университет „Неофит Рилски“ в съзнанието на българите, имащи отношение към университетското образование" (I — 2007 г., II — 2009 г., III — 2013 г.). Първите две изследвания бяха направени съвместно с Института по социология при БАН. Третото регулярно изследване е изцяло автономно с анкетьорски екип — студенти от всички курсове специалност Социология.

— „Професионалната реализация на дипломираните социолози в България през периода 1990–2006 г.: между пазара на труда, публичните политики и висшето образование, фонд НИ при МОМН (2009–2012 г.). Участието на катедра Социология бе свързано, както с проучване и анализ на учебна документация (планове, програми и т. н.), така и с проучване на студентското мнение (анкетна карта).

— „Празникът на Св. св. Кирил и Методий — от националното към европейското духовно пространство. История, тенденции, перспективи“, фонд НИ при МОМН; (2009–2012 г.);

— „Балканско епидемиологично проучване на насилие на деца (BECAN)“, Health-F2-2009–223473, по 7-ма рамкова програма на ЕК фонд НИ при МОМН (2009–2012 г.);

— „Българската диаспора в Западна Европа: трансгранична мобилност, национална идентичност и развитие“, фонд НИ при МОНМ (2009–2012 г.);

— Второ национално представително изследване, анкетно проучване, свързано с изпълнението на Национална стратегия за борба с наркотиците 2009–2013, Европейската информационна система REITOX, дългосрочен мониторинг по проект на Национален фокус център за наркотици и наркомании София; (2010);

— „Трайни и възникващи неравенства: интеграционен капацитет на европейските пазари на труда и образователни системи“, Програма Еразъм на Европейски съюз (2010);

— „Към диверсифицирана или стандартизирана Европа?“, Програма Еразъм на Европейски съюз, (2010);

— Към „общество на учене през целия живот“ в Европа: приносът на образователната система LLL 2010, 6-та рамкова програма, Европейска Комисия, (2005–2011 г.);

— „Трансформации на ценности в съвременното общество: измерения на духовните, религиозните, културните и екологични сфери“, НИР, наредба №9, Благоевград (2011 г.);

— „ИКТ и електронно обучение“, Център за нови медии, НИР, наредба №9, (2011 г.);

— „Постмодерни форми на управление и публичност“, НИР, наредба №9, (2011 г.);

— „Приложна психология и миграция в сравнителна европейска перспектива“, НИР, наредба №9, (2011 г.);

— „За доброволчеството като елемент от гражданското общество“, НИР, наредба №9, (2011 г.), реализирано регионално представително изследване за област Благоевград, съвместно с Български червен кръст;

— Evidence Informed Policy and Practice in Education in Europe, EC (2012);

— Сигурност чрез закона, гъвкавост чрез колективното трудово договаряне, КНСБ, РЧР към ЕСФ; (2012);

— Обучение по „професия малък и среден бизнес“, ОПРЧР, (2012 г.);

— „Младите хора: между риска, превенцията и безразличието“, НИР, наредба №9, (2012 г.);

— Media of fiction or fiction in the media? към Faculty of Sociology and Faculty of Journalism and Communication Studies, University of Bucharest — Bucharest — Romania, (2012 г.).

— Създаване на регионален научно изследователски център „Балканите — Европа“, катедра Социология разполага с технически обезпечен (компютри, лаптопи, копирна техника, интернет и мултимедийни прожектори) център разположен в сградата на Ректората. Част от дейностите по проекта и центъра са не само реализираните изложби на авторски модели на възрожденски къщи на Тодор Нанчев и регионалното представително изследване В огледалото на културната идентичност, но предостави възможност за множество контакти и научен обмен.

На тази основа бяха постигнати писмени споразумения за сътрудничество между катедра Социология (и в частност екипа на проекта) и:

— Център за етномузикология към Институт за изпълнителски изкуства Виена;

— Богословски факултет към университета „Аристотел“ в Солун.

— Катедра „Икономическа социология“ на Университета за национално и световно стопанство.

 

Клуб на социолога

Клубът представлява не само прекрасна форма за колективна научна и изследователска дейност, но и средище за неформални контакти, общуване и развлечения.

В дейността на младите социолози се включват редица начинания, между които:

• „Уроците на Иван Хаджийски — 100 години след рождението му“ — национална студентска конференция с домакин Клуб на социолога в УНСС и участници от Югозападен университет „Неофит Рилски“, Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ и Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, София — 09.11.2007 г.

• Национална студентска научна конференция „Полета на социологията“, организирана от студентски клуб „Парадокс“ — ПУ „Паисий Хилендарски“, Пловдив (29 март 2008 г.);

• Национална кръгла маса на тема „Младите социолози за образованието по социология“, Университетски център „Бачиново“, Благоевград (18 май 2007 г.). Форумът бе подкрепен от Българска социологическа асоциация, гости на кръглата маса бяха студенти от специалност Социология от ПУ „Паисий Хилендарски“, СУ „Св. Климент Охридски“, ВУ „Св. Св. Кирил и Методий“, УНСС;

• Чествания на Деня на социолога. Дискусии на тема: „Ролята на социолога в процеса на формиране и функциониране на гражданското общество“, Университетски център „Бачиново“, Благоевград (12 май 2008 г.);

• Чествания на Деня на социолога — Конференция на тема: „Съвременното българско семейство — проблеми и перспективи“ — Университетски център „Бачиново“, Благоевград, (12 май 2009 г.);

• Чествания на Деня на социолога — Научна сесия на тема: „Екологичната култура в модернизиращото се общество“, Университетски център „Бачиново“, Благоевград, (12 май 2010 г.);

• Чествания на Деня на социолога — Конференция на тема: „Доброволчеството като елемент от гражданското общество. Трансформации на ценности в съвременното общество“, Университетски център „Бачиново“, Благоевград, (12 май 2011 г.);

• Конференция, посветена на 35-годишнината на университета, на тема: „Транслации на ценности в съвременното общество“, Университетски център „Бачиново“, Благоевград, (26 октомври 2011 г.);

• Кръгла маса на тема: „В търсене на спасителна алтернатива“, Югозападен университет „Неофит Рилски“, Благоевград, (15 май 2012 г.);

• Научна конференция на тема: „Авторитет, достойнство и маска — съвременният прочит на Иван Хаджийски“ във връзка със 105 годишнина от рождението на Иван Хаджийски, Троян, (12–13 октомври 2012 г.);

• Кръгла маса на тема „В огледалото на културната идентичност“, Университетски център „Бачиново“, Благоевград, (19 октомври 2012 г.);

• Научна сесия между катедра Социология на Югозападен университет „Неофит Рилски“ и катедра „Икономическа социология“ на УНСС, Университетски център „Бачиново“, Благоевград, (06 април 2013 г.). На форума студентите от двата университета представиха над 20 монографии, учебници и учебни помагала на преподавателите от катедрите през последните 3–4 години.

• Кръгла маса — представяне на резултати от национално представително социологическо изследване на тема: „Мястото и значението на Югозападен университет „Неофит Рилски“ в съзнанието на кандидат-студентите и техните родители“, Университетски център „Бачиново“, Благоевград, (19 октомври 2013 г.).

 

Международна дейност

Катедрата има за цел да реализира образованието по социология в съответствие със стандартите на Европейския съюз. Осигуряват се контакти със студенти и преподаватели от най-авторитетните висши учебни заведения в Европа и света.

Студентската и преподавателската мобилност на специалността се осъществява на базата на:

 

Договорни споразумения:

— Двустранни договори за студентска и преподавателска мобилност с Университета в Лунд, Швеция по Програма Сократ/ Еразъм на Европейския съюз;

— Двустранни договори за студентска и преподавателска мобилност с Университета във Вроцлав, Полша по Програма Сократ/ Еразъм на Европейския съюз;

— Двустранни договори за студентска и преподавателска мобилност в свободен Университета в Брюксел, Белгия (VUB) по Програма Сократ/ Еразъм на Европейския съюз.

Интензивни програми:

— Интензивна програма „Към диверсификацирана или стандартизирана Европа?“ по Програма Сократ/ Еразъм на Европейския съюз.

— Интензивна програма „Трайни и възникващи неравенства: интеграционен капацитет на европейските пазари на труда и образователни системи“ по Програма Сократ/ Еразъм на Европейския съюз.

 

Постоянна практика на катедрата е осигуряване на участието на преподаватели и студенти в научни конференции (български и международни), материалите, от които веднага след това биват издавани в сборници.

Ето някои от тях:

Икономика и социология. Изд. БОНПРИНТ, Благоевград, 2005;

Религия и политика. Изд. БОНПРИНТ, Благоевград, 2005;

Социологически траектории. УИ „Св. Кл. Охридски“, София, 2005; Социологически хоризонти, УИ „Неофит Рилски“, Благоевград, 2007;

Младите социолози за образованието по социология, УИ „Неофит Рилски“, Благоевград, 2008;

Sociology and Law. The 150th Anniversary of Emile Durkheim (1858–1917). Cambridge Scholars Publishing. Newcastle upon Tyne, 2009;

Иновативност в търсене на ефективност при усвояване на средствата от структурните фондове, сборник, Изд. Бон Принт ЕТ, Благоевград, 2010;

Транслации на ценности в съвременното общество. Доброволчеството като елемент от гражданското общество, Изд. Бон Принт ЕТ, Благоевград, 2011;.

Културни паралели, българо — английски сборник, в който са отразени резултатите от проведено регионално ЕСИ на тема: „В огледалото на културната идентичност“, УИ „Неофит Рилски“, Благоевград, 2013;

Отношението на кандидат-студентите и техните родители към Югозападен университет „Неофит Рилски“, УИ „Неофит Рилски“, Благоевград, 2013;

 

В специалност „Социология“ се получават познания, както във фундаментални общосоциологически дисциплини, така и по конкретни социологически дисциплини.

Учебният процес се осъществява в съответствие с изискванията на модерното образование, което означава, че:

— програмната схема на обучение текущо се допълва и обогатява в отговор на проявените от студентите интереси към различна социологическа проблематика и актуални теми в обществения живот.

— прилагат се съвременните достижения в областта на информационните технологии, като студентите придобиват квалификация за работа с най-новите и ефективни програмни продукти.

— обучението е основано върху интерактивния подход, като се стимулира самостоятелната изследователска работа на студентите.

Създават се условия за индивидуализация на обучението в зависимост от естествените различия в интересите, нагласите и предпочитанията на студентите.

Едно от първите правила на социологията е да се познават другите хора и техните светове. Това по-конкретно означава да се приеме като напълно естествен и нормален факт съществуването на Другостта, на различието.

Социологическите катедри в България имат различни модели и разбиране за обучението по социология. Те се придържат към различни парадигми и спазват различни правила.

Според Емил Дюркем, социологията разширява полето на нашите действия, като ни отклонява от безсмислените и безплодни начинания, вдъхновени от вярата, че е възможно да променим социалния ред, без да държим сметка за навиците, традициите, мисловното устройство на човека и обществата.

Всъщност, интересно би било да се помисли кои са онези социологически методи, парадигми и дисциплини без, които не би могло да се провежда обучение в социологическите специалности?

Възможно ли е преодоляване на изкуствено създаденото противопоставяне между столични и провинциални висши учебни заведения и изграждане на социологическа общност между младите социолози.

 

 

Проф. д-р Благой Колев (УНСС)

Поглед върху историята на висшето образование по социология в УНСС

 

Уважаеми колежки и колеги,

Житейски мъдра е инициативата на БСА, за втори път да се обсъдят проблемите и перспективите на социологическото образование в българските висши учебни заведения. Това вече става традиция, която трябва да бъде оценена като цивилизационен стремеж. Чрез него се стремим да свърже в единно цяло миналото и настоящето при преподаването на социологията, като настойчиво преследваме една-единствена благородна цел — бъдещето на това преподаване да получи по-обозрима форма, да стане по-ясно и осезаемо. Аз вярвам в принципа за приемственост между миналото, настоящето и бъдещето. Упорито се надявам, че това е не само облика, но и сюжета на настоящата ни конференция. Конференция, в която ще търсим отговори на въпроси по проблемите на акредитирането, което ни предстои в университетите, спрямо преподаваните от нас социологическите специалности. Същевременно е необходимо да се види до къде сме стигнали, и с какво може взаимно да си помогнем. Именно, като изхождам от тази позиция, ще Ви запозная предимно с историята на възникването на преподаването на висшето социологическо образование в нашия университет.

Преди повече от пет години, вече имах възможността да изясня отчасти този въпрос. Тогава повечето наблегнах на учебните планове и програми в двете специалности, които имаме — социология и икономическа социология. Сега обаче, ударението ще поставя на историческите корени, на това как възникна и се утвърди преподаването на социологията в УНСС.

Както преди години, така и днес за нашата катедра имаме значително събитие — четиридесет и пет години от преподаване на първите социологически дисциплини в УНСС и четиридесет и две години от първия випуск / 1972 г./, завършил специализацията икономическа социология към специалност „Политическа икономия“. Тези две събития са достатъчни, за да се твърди, че социологията преподавана в УНСС, вече има своя дългогодишна история, със собствена диалектика и специфично развитие. Тя вече трайно присъства в учебните планове на почти всички специалности от съответните професионални направления.

Ако се върнем назад в историята преди четиридесет и пет години, то ще видим, че преподаването на социологията в нашия университет става в период, когато историческият материализъм бе задължителна дисциплина. И то както по време на следването, така и като държавен изпит валиден за всички специалностите. Такава беше догмата, идеологемата и политизираното пристрастие на утвърдената от десетилетия ортодоксална конвенция. Тя не подлежеше на съмнения, на оспорване или отхвърляне. Но събитията в Чехословакия през 1968 г. с така наречена „Пражка пролет“ започнаха да променят етоса на преподаваните обществени дисциплини. Възникна мълчалива съпротива срещу ретроградните, тривални и рутинни съждения и теории. Така възникна и шансът за нашия университет.

Преди всичко искам да отбележа, че в първите години социология се преподаваше само в „Общоикономическия“ факултет. Днес обаче икономическата социология е задължителна дисциплина за всички факултети с над 30 икономически специалности. Отделно се чете и курс по „Обща социология“ в специалностите — журналистика, туризъм, стопанско управление, информатика, публична администрация и др. А във факултета по „Право“ се чете и дисциплината „Социология на правото“. В зависимост от приема годишно имаме над 20 потока с по 30 часа лекции и над 100 групи с 30 часа семинарни упражнения. Но освен, че икономическата социология е задължителна университетска дисциплина, имаме и специалност „Икономическа социология“ към професионално направление „Икономика“ и отделно специалност „Социология“ към професионално направление „Социология, антропология и науки за културата“. За да се очертаят по-ясно проблемите на развитието на преподаването на социологическите дисциплини в УНСС ще насоча вниманието Ви към кадровото осигуряване на катедрата.

Най-напред сме длъжни да отдадем заслуженото на тези, които първи започнаха преди четиридесет и пет години да преподават социологически дисциплини, а именно: по икономическа социология — проф. Ташо Пачев, по обща социология — проф. Минчо Семов, по социална психология — проф. Минчо Драганов, по методология и методика на емпиричните социологически изследвания — проф. Иванка Съйкова, по демография — проф. Минко Минков, по бюджет на времето — проф. Захари Стайков, по история на социологическите теории — проф. Кирил Григоров и по икономическа кибернетика — проф. Иван Николов.

Исторически достоверно е, че утвърждаването на социологията в УНСС бе немислима без решаващата подкрепа на акад. Жак Натан, ръководител по това време на катедра „Политическа икономия“; проф. Кирил Григоров — тогава Ректор на висшето ни училище, а през 30-те години и заместник на председателя на Българското социологическо дружество — проф. Иван Кинкел; както и на проф. Живко Ошавков — който тогава е директор на Института по социология. Благодарение на тях още през учебната 1969/1970 г. е създаден профил по „икономическа социология“ към тогавашната специалност „Политическа икономия“. През 1972 година завършва първият випуск от студенти икономисти — социолози, а само три години по-късно съществуващата по това време секцията по социология към катедра „Политическа икономия“ прераства в самостоятелна катедра „Икономическа социология“, с ръководител — доц. Ташо Пачев и научен секретар ст.ас. Благой Колев.

От 1976 г. досега в две посоки работеше катедрата: първата бе кадровото укрепване, а втората широко отваряне за търсене на хонорувани преподаватели от сродните социологически институции и звена. Тези две посоки са актуални и в наши дни. Така например в момента към катедрата са професорите: Кръстьо Петков, Благой Колев, Михаил Мирчев, Елка Тодорова, Теменуга Ракаджийска и Георги Найденов; доцентите — Андрей Нончев / който е ръководител на катедрата/, Мария Стоянова, Вяра Стоилова, Андрей Бунджулов, Донка Никова /; асистенти са: Валентин Вълов, Александър Стоянов, Михаела Мишева, Катя Михайлова и Георги Петрунов. За обучението на студентите от специалностите по „Социология“ и „Икономическа социология“ активно ни помагат още към 30 хабилитирани преподаватели и асистенти, които са на основен трудов договор в УНСС.

Внушителна е също групата и на щатните и хонорувани преподаватели, участвали през тези десетилетия в дейността на катедрата. Това са професорите — Минчо Семов, Минко Минков, Минчо Драганов, Иванка Съйкова, Иван Миронов, Георги Костов, Трифон Трифонов, Захари Стайков, Чавдар Кюранов, Димитър Димитров, Светослав Ставрев, Борис Ставров, Атанас Атанасов, Ивайло Кусев, Веска Кожухарова, Димитър Луджев, Таня Неделчева, Здравка Тонева, Светлана Съйкова, Ставри Фердов, Валентина Миленкова, Начко Радев, Духомир Минев, Емилия Ченгелова, Христо Стоянов; доцентите — Кольо Рамчев, Стоян Влайков, Саша Тодорова, Дочо Лазаров, Лили Димова, Мария Сарафимова, Мария Желязкова, Аделина Миланова, Максим Молхов, Спаска Зафирова, Добринка Костова, Йордан Калчев, Валентин Върбанов, Теодора Георгиева, Дмитрий Верзоновцев; асистентите Галина Колева, Екатерина Маркова, Петко Ценов, Анна Пенева, Светлана Фотева, Теодор Дечев, Андрей Лалов и др. С високия си професионализъм те най-активно ни помагаха, а някои от тях продължават и днес да преподават различни социологически дисциплини в нашия университет.

Известно е, че университетите и научните институти все повече ще се превръщат в първостепенни за обществото. Такава е безспорната логика на бъдещото ни развитие Нещо повече — има основание да се смята, че те са мястото, където работещите в тях ще трябва да поемат бремето на много по-големи задачи, от когато и да е било досега. В крайна сметка се получава така, че това, което се случва в обществото днес, е, че образованието все повече ще трябва да взима инициативата в извършващата се понастоящем промяна у нас. Именно поради тази съществена причина днес висшето образование представлява една от двигателните сили в обществото. Нашето пряко участие в този процес е скромно. То може да се оцени по броя на завършилите двете социологически специалности. От 1972 г. до пролетта на тази година, от четиридесет и два випуска са дипломирани 2567 души, като от тях — от 1997 г. до 2013 г. завършват над 800 души по специалност „Социология“, а от 1972 г. до 2013 г. за 41 години завършват над 1700 по „Икономическа социология“. От завършилите двете специалност имаме представители във всички управленски пластове на обществото — премиери и зам.-премиери, министри, депутати, учени, висши стопански ръководители, крупни бизнесмени, изследователи в агенции, брокерски и рекламни къщи, преподаватели във висши училища, политици и общественици.

В заключение имаме ли основание да бъдем доволни от 45 годишното преподаване на социлогията в УНСС. Колкото и да сме самокритични отговорът може да бъде положителен. Разбира се, не е нужно да изпадаме в самодоволство и успокоение. Проблеми и нерешени въпроси съществуват и те не са малко. Така например има какво да се желае по засилване на контактите ни с други сродни катедри във висшите учебни заведения; с Института по социология; с Българската социологическа асоциация; с университети от други страни; със социологически, маркетингови, рекламни и пр агенции; с работодателски организации и министерства, с изследователски институти и асоциации и т.н.

Има също така още какво да се желае и в научноизследователската и учебната дейност, в преподаването и подготовката на студентите. Но смятам, че това са проблеми, които ще се преодоляват както от членовете на катедрата, така и с помощта на всички колеги от немалката ни социологическа общност. Убеден съм, че рационално и прагматично ще се стремим да ги решаваме, като ще разчитаме на всеки, който обича социологията и ни протяга ръка.

Позволете ми накрая да пожелая ползотворна работа на всички, които днес участваме в това обсъждане.

 

 

I. ИЗПИТАНИЯТА НА ЕМПИРИЧНАТА СОЦИОЛОГИЯ

 

Чл.-кор. д.с.н. Атанас Атанасов, проф. д.с.н. Светлана Съйкова, доц. д.с.н. Емилия Ченгелова, доц. д-р Максим Молхов

Практиката на ЕСИ след Градът и селото - 68“

Изминалите почти пет десетилетия след провеждане на мащабното емпирично социологическо изследване „Градът и селото“ през 1967/1968 г. са достатъчни за една по-дълбока рефлексия върху практиката на ЕСИ в България. В тази насока се натрупват доста въпроси, на които е добре да се отговори — например, накъде се разви емпиричната социология и ЕСИ през тези години, какво се постигна в методологията и методиката на ЕСИ, какви обобщения и изводи могат да се направят и най-важното — накъде трябва да се върви по-нататък?

В рамките на проведената през м. ноември 2013 г. конференция „Градът и селото — предизвикателствата на 21 век“ се направи опит да се потърсят отговорите на редица въпроси, свързани с развитието на практиката на ЕСИ в България след 1968 г. Това беше полезно не само да се видят постиженията и проблемите в развитието на ЕСИ у нас, но и да се направят необходимите преценки за тяхното равнище като важно научно средство за разкриване на постигнатото и пропуснатото във функционирането и развитието на българското общество през един изключително динамичен период на преход от една в друга икономическа и социално-политическа система.

 

I. Ситуацията — факти и констатации

1. ЕСИ „Градът и селото — 68“ като една от началните стъпки за утвърждаването на емпиричната социология в България.

Безспорна е общата оценка, че емпиричното социологическо изследване на града и селото през 1968 г. е едно от най-крупните изследвания в България. В своята книга за емпиричната социология в България след Втората световна война проф. Стоян Михайлов пише: „За първи път се правеше изследване въз основа на концепцията за социологическата система. В съответствие с нея в програмата на изследването се включиха въпроси за качества и действия на изследваните лица, отразяващи всички основни сфери на социологическата система и на главните нейни области“ (Михайлов, 2003, с. 93). По този начин, продължава същият автор, се осъществява възможността за логичен преход от индивиди към общността и от нея към обществото, както и обратния преход. Така теоретичните постановки за социологическата структура (система) на обществото намират практическа реализация и проверка в емпиричното изследване на действията и взаимоотношенията на хората.

Индивидуалната (първичната) информация на терена е набирана с предварително обмислен инструментариум, включващ различни въпросници и методи. Това са анкетна карта със 170 въпроса при използване на метода на косвената анкета, анкетна карта с 20 въпроса чрез метода на стандартизираното интервю и анкетна карта за здравословното състояние чрез метода на попълване след преглед от лекар на изследваното лице.

Паралелно с емпиричното изследване се провежда и изследване на бюджета на времето като се използват дневници и хронокарти за предпочивен ден, почивен ден и работен ден. Така социологическата информация се допълва с информация за разходването на времето за различни дейности на изследваните лица, с което значително се обогатяват познавателните възможности за извеждане на обобщения и изводи за функционирането и развитието на българското общество.

ЕСИ „Градът и селото — 68“ са провежда със значителна за времето си, пък и за днешно време, национална представителна извадка за населението над 16 години с обем 19 820 лица. Моделът на извадката е двустепенна гнездова: на първата степен са избрани 1 982 гнезда (за гнезда са служили избирателните секции в страната), а на втората степен — по 10 лица от всяко гнездо чрез метода на механичния подбор (с подборно начало и подборна стъпка от Списъка на лицата в избирателната секция, включена на първата степен в извадката). Планираната извадка е реализирана в много висока степен — 95,8%, т.е. изследвани са 18 996 лица.

За изследването е изградена мащабна организация. Авторският колектив се ръководи от проф. Живко Ошавков и в неговия състав влизат Р. Василев, К. Димитров, В. Добриянов, М. Драганов, Ст. Михайлов, Р. Пешева и В. Цонев (консултант). На терена работят 266 главни районни научни ръководители, 3 443 анкетьори и 1 224 лекари — анкетьори.

Набраната и обработена емпирична информация е изключително богата и позволява да се получи точна и всестранна снимка на състоянието на българското общество в края на 60-те години на миналия век. Направеният научен анализ дава богати плодове както за дълбокото опознаване на функционирането на българското общество, така и за обогатяването на социологическата теория и на социологическото метапознание (Михайлов, 2003, с. 94). Появява се крупна колективна монография под научната редакция на проф. Живко Ошавков, в която се анализират различни страни на социологическата структура на съвременното българско общество (Социологическа структура на съвременното българско общество, 1976). Освен това се написват много книги и се разработват дисертации по различни проблеми на социологическата система (структура) на българското общество. На национални и международни научни форуми, включително на Световните конгреси по социология във Варна и Торонто (Канада) се изнасят многобройни доклади, основаващи се на богатата емпирична информация от ЕСИ „Градът и селото — 68“.

Като цяло може да се каже, че това изследване беше една от първите, но и мащабна крачка за развитието на емпиричната и теоретичната социология в България.

 

2. Какво стана по-нататък? Накъде се развиха емпиричната социология и ЕСИ в България?

От началото на 60-те години на миналия век ЕСИ в България се превърнаха в системна изследователска дейност. От тогава до сега са изминали над пет десетилетия на разгръщане на широкообхватна практика за изграждане и използване на ЕСИ като важно научно средство за самоопознаване на обществото, развитие на теоретичната и емпиричната социология и прилагане на получените знания за усъвършенстване на социалното управление на страната. Този половин вековен опит условно би могло да се раздели на два периода — до 1989 г. и след тази година, когато настъпи дълбока промяна в икономиката и политическото устройство на страната.

Какви бяха основните постижения и проблеми за първите 30 години (1960–1989 г.)?

Както вече се посочи, ЕСИ станаха главно средство за набиране и анализ на емпирична информация за социологическото познание на обществото. В страната всяка година се провеждат ЕСИ с различен мащаб, някои от които се доближават до мащаба на ЕСИ „Градът и селото — 68“. Примери за такива изследвания са:

ЕСИ „Религиозност на населението — 62“ (извадка 42 664 души над 18 г.)

ЕСИ „Българското семейство — 77“ (извадка 5 993 семейства)

ЕСИ „Характеристика на българското население — трудови възможности и реализация — 77/78“ (извадка 18 438 трудово заети лица)

ЕСИ „Начин на живот на родопското население — 84“ (извадка 3 000 лица)

ЕСИ „Градът и селото — 86“ (извадка 10 381 лица)

 

Какво е характерното за провежданите ЕСИ?

Посочените ЕСИ, както и някои други от тях (но далеч не всички), се основават на разработени теоретични модели на обектите на изследване. Може да се каже, че това важи за всички мащабни ЕСИ, в чиито авторски колективи участваха изследователи от първото поколение социолози в страната.

За набиране на първичната информация са използвани главно стандартизираното интервю и косвената анкета, но при различни изследвания още и груповата анкета с урна, домашна анкета, анализ на документи, беседи със служители в администрацията, както и изучаване на бюджета на времето и домакински бюджети.

Преобладаващо са използвани вероятностни извадки, най-често двустепенна гнездова, като на първата степен за подборна единица е служила изборната секция или статистическите участъци, формирани при преброяването на населението.

На терена първичната информация е набирана чрез изградена собствена анкетьорска мрежа или чрез използване мрежата на Националния статистически институт.

В резултат на многобройните ЕСИ се поставя въпросът за изграждане на информационна база (социологически архив), в който да се съхранява емпиричната информация за повторни анализи и интерпретации. Теоретична основа за това са разработките върху системата за социологическа информация (Концепцията за единна система за социологическа информация, Тезаурус за информация от ЕСИ и Системи от индикатори)1.

При организирането и провеждането на ЕСИ в страната има определена координация, за която допринася изградената административно — институционална система. Най-отгоре стоеше Информационно-социологическият център на ЦК на БКП, който наблюдаваше и координираше плановете (проектите) за ЕСИ.

На Института по социология при БАН е възложена задачата да провежда методически контрол и оценява качеството на одобрените проекти за ЕСИ. Това се извършваше от секция „Методика и организация на ЕСИ“ с привличане на изследователи и от други секции на института (Делибеев, 1987, с. 259–260).

В редица ведомства са изградени социологически звена за организиране и провеждане на ЕСИ в съответната област на дейност на ведомството. В много предприятия са назначени местни социолози, които подпомагат провеждането на ЕСИ в тях. Такива социолози има и в окръжните социологически дружества, създадени в тогавашните окръзи на страната.

Общо заключение, което може да се направи е, че в края на 90-те години на миналия век в страната имаше мащабна практика на организиране и провеждане на ЕСИ, които служеха като информационна база за развитие на емпиричната, а от тук и на теоретичната социология в България.

Настъпилите промени по-късно и изминалите 25 години от тогава в новите политически и социално-икономически условия позволяват към горното общо заключение да се направят и някои критични бележки за този период на развитие на ЕСИ у нас.

На първо място трябва да се отбележи, че за теоретична основа при подготовката на ЕСИ се използваше предимно концепцията за социологическата структура (система) на обществото. Самата концепция имаше завършен вид откъм върха (за сферите и областите на дейност на хората), но оставаха много въпроси за изясняване в долните степени на социологическата структура (за първичните елементи, които стоят под сферите и дейностите, за механизмите на социологическите взаимодействия в обществото и др.). Този въпрос все още се смята за дискусионен (Енциклопедичен речник по социология, 1996, с. 488). Това водеше в някои случаи до усещането за привнесеност на концепцията в дадено ЕСИ, без да има реална необходимост от нейното използване. Но твърдата тематична координация на ЕСИ ограничаваше възможността за излизане от парадигмата за социологическата структура.

Имаше значително еднообразие в използваните методи за набиране на първичната информация. Това се отнасяше преди всичко за косвената анкета, която се смяташе едва ли не за универсално средство за тази цел при всяко ЕСИ.

И още нещо. ЕСИ бяха финансирани главно от държавни и партийни институции. Последните обаче до голяма степен набираха информация и определяха емпиричните анализи и заключения да съответстват на тяхната политика и управление и най-вече на тяхната „научна“ обоснованост.

Как продължи развитието на практиката на ЕСИ след 1989 година? Ще се опитаме да проследим промените в няколко направления на методологията и методиката на ЕСИ. В областта на методите за набиране на първичната информация продължи практиката за провеждане на национални представителни изследвания (макар с тенденция за намаляване на техния брой), като набирането на емпиричната информация се извършва основно с помощта на двата най-често използвани метода: стандартизираното интервю и пряката анкета със самопопълване от изследваните лица. За прилагането на тези методи в българската методологическа школа са разработени прецизни и изчерпателни методики. Проблемът тук обаче е, че с възникването на частните агенции и разгръщане на частната изследователска практика, пък и не само при нея, днес стана невъзможно да се контролира кои от методическите стандарти действително се спазват в практиката.

Масово започна да се прилага методът „телефонно интервю“. Предвид възможностите за набиране на експресна емпирична информация, телефонното интервю бързо се утвърди като един от най-често прилаганите количествени методи от страна на частните агенции и неправителствените организации, извършващи ad hoc проучвания. Сам по себе си методът има редица познавателни и организационни предимства. Проблемът възникна тогава, когато частните агенции започнаха да прилагат телефонното интервю като универсално методическо решение. А както е добре известно, телефонното интервю има своите недвусмислени познавателни лимити и всяко неправомерно негово използване води до получаването на недостоверно емпирично знание. Типичен случай за неправилно приложение на телефонното интервю са електоралните проучвания. До голяма степен под влияние на поръчителите на електорални сондажи, телефонното интервю се възприе като най-бързо реализиращият се и най-икономически изгоден метод за набиране на емпирична информация за електоралните нагласи и електоралното поведение. Практиката показа колко погрешен бе този методически подход — в периода 2000–2013 г. бяха произведени и масово тиражирани множество неверни прогнози за електоралните намерения на населението. В резултат от това възникнаха сериозни съмнения в адекватността и приложимостта на социологическите инструменти и въобще в социологията като наука.

Роди се и се утвърди ново направление в българската социологическа практика, изразяващо се в прилагането на методите от т.нар. „топла социология“ или качествените методи. Тези методи бяха привнесени в българската практика най-вече под влияние на международните проекти, осъществявани от големите неправителствени организации в България (в това число, т.нар. „тинк-танкове“). Два от качествените методи получиха най-широко приложение — дълбочинното интервю и методът на фокус груповите дискусии. Навлизането на двата метода бе определено принос към развитието на българската емпирична практика и част от социологическата общност се специализира в прилагането на двата метода и тълкуването на емпиричните резултати, получени с тяхна помощ. Постепенно се формира отделно „крило“ в социологическата общност, считащо, че качествените методи могат и следва изцяло да заместят методите за масови допитвания. Това стана под влияние на навлизането на феноменологичната школа, която напълно отрича правомерността в приложението на количествените методи и се фокусира изцяло и само върху качествените методи. Така се стигна до съществени деформации в българската социологическа практика, изразяващи се в изучаването на социалните явления само с помощта на ограничен брой дълбочинни интервюта и фокус групи. Възприе се, че качествените методи са напълно достатъчни, за да се изучат и обяснят сложни явления с масов характер, тенденции и закономерности в социално-икономическото развитие. На тази нова тенденция се противопостави единствено академичната социология, в лицето на тогавашната секция МОЕСИ към Института по социология. Вместо ограничаването на емпиричната практика само до качествените методи, се обоснова целесъобразността в комбинирането на познавателните и инструменталните достойнства на двата вида методи — количествените и качествените. За съжаление, това не бе възприето от цялата социологическа общност и отделните звена продължиха да работят всеки съобразно своите разбирания за това кои методи за какви конкретни познавателни ситуации са подходящи.

В последните пет-шест години бяха направени редица опити за прилагането на онлайн — анкетите. В световен мащаб тенденцията е към развитие на този нов вид методи, който се базира на достиженията в съвременните технологии и електронните комуникации. Възможностите на този вид методи действително са големи, но при условие, че се спазват изискванията за тяхното релевантно прилагане. Онлайн методите имат своите сериозни ограничения и това налага в близко време да се разработят методики за прилагане на техните разновидности.

Други по-рядко прилагани методи са методът „описание на случаите“ (монографично изследване, case study), анализът на съдържанието (контент-анализът) и експертните оценки. Методът „описание на случаите“ получи разпространение също като един от често прилаганите инструменти за реализиране целите на европейските проекти. Трябва да се отбележи, че в сравнение с дълбочинното интервю и фокус груповите дискусии, приложението на метода „описание на случаите“ е много по-конкретно и методически целесъобразно. Що се отнася до контент-анализа, спори се дали методът трябва да се отнесе към количествените или качествените изследвания. Аргументи има в защита и на двете позиции. Но от гледна точка на развитието на емпиричната практика важен е самият факт, че редица български изследователи са запознати с метода. Друг е въпросът дали методът се прилага адекватно и дали се спазват изискванията към набирането на емпирични данни с този метод, както и впоследствие самото обработване и тълкуване на резултатите. От споменатите три метода, най-рядко прилаган и най-малко познат като методика е методът на експертните оценки. Напоследък методът започна да се споменава в редица технически задания за социологически изследвания и това извежда на преден план необходимостта от разпространяването на този тип методическо знание сред социологическата общност.

Като цяло се налага констатацията, че след 1989 г. българската емпирична социология навлезе в нов етап, характеризиращ се първо, с появата на нови институционални звена за провеждане на емпирични изследвания и второ, с навлизането на качествени методи в практиката. Ясно се оформиха две направления в социологическата общност, едното от които — пледиращо за гъвкаво и балансирано съчетаване на двата вида методи, а другото — припознаващо единствено и само качествените методи. Диверсифицирането на звената, извършващи емпирични изследвания доведе до известно деформиране на емпиричната социология, в това число занижено прилагане на методите за набиране на първична информация на терена съобразно методическите стандарти и изисквания. Това става както поради недостатъчно познаване на тези стандарти, така и поради съзнателното им пренебрегване.

 

Какво е положението в областта на методиката на извадката?

Осигуряването на първичната социологическа информация чрез използване на представителни извадки в българската социология води началото си от голямото изследване на града и селото. През изминалите десетилетия този подход зае трайно своето място в ЕСИ. Днес у нас се прилагат повсеместно различни модели на представителни извадки при социологически, икономически, политологически и други социални изследвания. Използват се различни модели — районирани, гнездови с вероятност пропорционална на големината на гнездата и други. Най-честият обем на тези извадки варира около 1000–1200 единици. Изградени са и анкетьорски мрежи, които осигуряват събирането на първичната информация. Полагат се усилия за контрол върху нестохастичния компонент на грешката.

Наред с тях все по-широко приложение намират и различни типове непредставителни извадки — квотни, типологични, по достъпност, формиране на фокус групи за сеанси със специални цели, изследване на отделни случаи (case studies) и други. Може с увереност да се твърди, че в това отношение емпиричната социология в България се изравнява с практиката в най-напредналите страни.

 

Какво би могло да се пожелае оттук нататък?

Специални усилия трябва да се положат планираните като представителни изследвания да се реализират като такива. Често в практиката се получават недопустими отклонения, понякога толкова големи, че поставят под съмнение представителния характер на извадката. Като следствие от това величината на стохастичната грешка става неопределена, а оценките на параметрите — несигурни. Изводите от анализа на данните — също.

Представителната извадка от 1000–1200 единици може да презентира добре някои общи оценки за показателите на интересуващите ни съвкупности, т.е. когато представят структурните елементи на съвкупността. Това обаче не важи, когато показателите се отнасят за различни подсъвкупности. Така фиксирана стохастична грешка (примерно 3%) за относителния дял на безработните няма да важи за младежката безработица. За този факт много често не се държи сметка, поради което изводите се генерализират без научни основания

Широкото използване на непредставителни извадки има своите основания при конкретно ЕСИ. Тези основания обаче не се изясняват достатъчно. Причините за това не са само субективни. Трябва да се има предвид и фактът, че все още няма методологически изследвания върху познавателните възможности, както и върху рисковете за други грешки, които присъстват при непредставителните извадки

Статистическата проверка на хипотези изисква задължително извадката да има представителен характер. Изглежда рядко се спазва това изискване.

Обработката на първичната информация през годините е вървяла според изискванията на методиката на изследванията с представителна стохастична извадка (т. нар. „количествени“ изследвания). Тя включва, както е добре известно:

• Предварителна обработка:

— запис на данните върху електронен носител;

— допълнително кодиране; съставяне на т.нар. „нови въпроси“;

— построяване на скали по различни начини;

• Първична обработка:

— статистическа обработка: получаване на едномерни („нулеви“) разпределения с параметри — измерители на мода, медиана, средна аритметична, стандартно отклонение (дисперсия) и др.; статистическа проверка на статистически хипотези (таблици на взаимна спрегнатост с анализ „хи-квадрат; сравняване на разпределения с прилагане на различни критерии (Z-критерий, t на Стюдънт и др.), статистически анализи (регресионен, корелационен, дисперсионен, ковариационен, „пътечков“ (path) анализ, вкл. с техните „качествени“ варианти (при променливи, измерени с неметрични скали) и мн. др.

— построяване на графични изображения към повечето от изброените методи

• Вторична обработка — в зависимост от целите и задачите на изследването

— многомерен анализ — факторен, клъстерен, анализ на данни по Бензекри и др., вкл. многомерно скалиране; приложение на теорията на стохастичните процеси (преди всичко марковски процеси); нелинеен анализ (анализ на операциите, приложение на теория на игрите, на теория на хаоса и др.)

— приложение на нестатистически методи в зависимост от хипотезите, заложени в теоретичния социологически модел

С появата на персоналните компютри и вариантите на пакета програми SPSS обработката на данните от различните й етапи значително се улеснява и става достъпна за всеки социолог, занимаващ се с емпирични изследвания. Освен това от много години всички студенти по социология преминават курс по работа със SPSS. Така че на въоръжение на социолозите стои сериозен математико-статистически апарат.

На практика обаче далеч не всички възможности на този апарат се използват. През годините обработката на данните от посочения тип изследвания най-често се свежда до първите два вида първична статистическа обработка — „нулеви разпределения“ и таблици на взаимна спрегнатост. При нулевите разпределения обикновено не се извеждат посочените по-горе параметри на разпределението. При таблиците на взаимна спрегнатост от възможните показатели за зависимост се използват само коефициенти на Крамер от многобройните възможности, които предлага програмата SPSS. В много редки случаи се използват статистическите анализи. Сравняването на разпределенията (обикновено дадени в проценти) става „на око“, без да се взема предвид статистическата значимост на разликите. Последният аспект на анализа е твърде съществен, тъй като емпирично е показано, че минимално значимата разлика в проценти при извадки от около 1000 случая (наблюдения, респонденти) е 8 %! А това е най-често използваната извадка у нас. За да се намали тази разлика например наполовина, извадката трябва да се учетвори! Така че за да се получава минимално значима разлика в проценти от 1 %, би трябвали да се работи с извадки от размера на 32 000 наблюдения! От тук следва, че жестоките спорове между колеги, чии резултати са „най-точни“ са безсмислени при разлики по-малки от 8 %. Това обаче се отнася само до разликите, а не до значимостта на отделните проценти, която се определя още при избора на модел и обем на извадката. Общо казано „стандартизираните“ методи за обработка позволяват в най-добрия случай да се намират зависимости само между двойки признаци (променливи), а средствата за определянето на многомерните зависимости в преобладаващия брой случаи се пренебрегват. Това прави обработката на данни непълна и повърхностна и води до субективизъм при неформалното (социологическо) тълкуване и обобщение на резултатите от изследването. Съществуват и други пропуски при обработката на данните, като напр. несъобразяване с вида на скалите, с които са измерени признаците — прилагане на корелационен, факторен или „пътечков“ анализ за метрични скали към неметрични; или прилагане на регресионен анализ (колкото и рядко да става това) без оглед на вида на разпределението на участващите в анализа признаци (променливи). Получените по този начин формално резултати (изчислените коефициенти, параметри, тегла и пр.) строго погледнато, въобще не подлежат на статистическа интерпретация съгласно изискванията на методиката.

При провеждането на т.нар. „качествени“ изследвания или изследвания с непредставителни извадки обикновено се използват друг вид методи на обработка на данните, които също са известни от методиката — анализ на съдържанието, дискурсивен анализ и др., които се смятат за качествени. Използват се и някои от „стандартизираните“ статистически методи на първичната обработка, посочени в предния параграф. Те се смятат за „законни“ при наличието на 30 и повече наблюдения. Възможно е също и построяването на графични изображения. И то се прилага на практика. Въпросът е обаче там, че при тези извадки не може да се прави обобщение на резултатите (разпределения и различия между тях, зависимости между променливи) за генералната съвкупност поради непредставителността на извадката. Това не пречи обаче на някои изследователи смело да обобщават своите данни с твърдения от типа: „българинът смята…“, „българинът твърди…“ и пр. Освен това характерно за обработката на данните при тези изследвания е пренебрегването или подценяването на съществуването на „формални“ средства като например честотен анализ на съдържанието, изследване на бюджета на времето и пр.

Причините за възхода на „качествените“ изследвания са много и различни и си заслужава специална дискусия по този въпрос. Най-важната причина е избягването на „досадните“ математически изчисления и „догматичните“ изисквания за строгост и прецизност при третирането на данните. За сметка на това на преден план излиза „артистичната“ свобода на действията с тези данни. Истината обаче е, че по този начин „качествените“ изследвания не биха могли да излязат извън пределите на описателната задача.

Въпросът със скалирането изисква специално разглеждане. Той е важен, защото вида на използваните (получените) скали определя вида на статистическите действия с данните. На второ място, скалирането може да се определи като математическо моделиране на единични признаци (променливи). От тази гледна точка построяването на скала за дадена променлива (признак, характеристика на предмета на изследването) представлява намирането на такива числени стойности на отделните категории, че релациите между тези стойности да отговарят на съдържателните отношения между категориите. Това означава на практика, че построяването на скали следва определени правила. В зависимост от тези релации се определя вида на скалата. Така напр. на релацията „≠“ отговаря номинална скала, на релацията „<“ или „>“ — рангова скала, на релациите „разстояние“ или „отношение“ — метрична (интервална или пропорционална) скала. Различават се също едномерни и многомерни скали, прости и съставни скали, които отговарят на качествата на съответните категории — едноизмерни и многоизмерни, прости и съставни признаци. Съществуват редица методи за построяване на скали, особено на съставни и многомерни. Характерен пример за построяване на съставни скали е факторният анализ. Всичко казано до тук е израз на теория. На практика обаче скалирането се свежда до кодиране на категориите на зададените признаци (отговорите на въпросите от анкетната карта) чрез естествени числа, започвайки от 1. Вярно е, че тези числа се свързват с релациите „≠“, „<“ или „>“, а също и с релацията „разстояние“, което е едно и също за съседните категории и е равно на 1. Следователно привидно всичко е наред — при това кодиране, което не изисква никакви усилия, се получават метрични скали и няма никакви ограничения за използването на всички методи на обработка. Въпросът е обаче, че при това механично кодиране не се взимат предвид реалните отношения между категориите на признаците. И това несъобразяване често води от една страна, до получаването на „лъжливи“ зависимости, които всъщност не подлежат на тълкуване, както е посочено по-горе; от друга страна, реално съществуващи и безспорни зависимости излизат статистически незначими, т.е. не могат да се потвърдят от данните на изследването. Тези обстоятелства разбира се, се отразяват върху достоверността на резултатите от изследването.

В българската социологическа литература се направи ясно дефиниране на понятията достоверност и представителност, отнасящи се до качеството на емпиричната информация — първична и съвкупна.

Направи се ясно разграничение на тези понятия от понятията „устойчивост — reliability“ и „валидност — validity“, които се отнасят преобладаващо за оценка на качествата на инструментите на изследването.

В приложен план се разви постановката, че спрямо първичната информация (въпросите във въпросника) може да се говори за достоверен или недостоверен отговор, но спрямо съвкупната информация достоверността може да се възприеме между 0 и 1 (от изцяло недостоверна до изцяло достоверна).

Контролирането на постигнатата достоверност и представителност на емпиричната информация често пъти се основава на заявени декларации от изпълнителите на ЕСИ, но много рядко или почти не се привеждат емпирични доказателства.

Твърде оскъдни са или почти липсват публикации в българската специализирана литература по проблемите на достоверността и представителността на емпиричната социологическа информация.

Анализът и интерпретациите на резултатите от изследванията са последната фаза на емпиричното социологическо изследване, водеща към крайната му цел — получаването на емпирично знание за предмета на изследването. Теоретично тази фаза е обвързана с теоретичния социологически модел на този предмет — установяването на неговата адекватност към фрагмента от действителността, който е подложен на изследване. Това означава, първо, установяването на пълнотата или напротив, недостига на емпирични индикатори за изследвания предмет; второ, потвърждаването или отхвърлянето на хипотезите, заложени в модела; трето, адекватността на избора на обекта на изследването, т.е. дали този избор дава възможност за изпълнението на предните две дейности.

На свой ред интерпретацията на резултатите води до изпълнението на задачите на изследването — описателна, обяснителна, прогнозираща и предписваща, в зависимост от неговата насоченост — теоретична или нетеоретична.

Практическата дейност на тази фаза на емпиричното изследване обаче е далече от изброените положения на методологията. Може би това е най-голямата слабост на емприричните изследвания у нас. Тук най-ясно се проявява несвързаността на теорията и емпирията в социологията.

На първо място на етапа на подготовката фактически не се строи теоретичен модел на предмета на изследването. Тази дейност се заменя с конструирането на въпросника. Разбира се, той е конкретен израз на този модел, но не е самият модел. Не е задължително моделът да е непременно в писмен вид, но той трябва да съществува поне в главата на изследователя. Работата е там, че въпросникът съдържа в определен вид емпиричните индикатори за предмета на изследването, но ги няма хипотезите, които би трябвало да са част от модела. При отсъствието на предварително формулирани хипотези още в началото, не е ясно дали наистина във въпросника са обхванати всички необходими индикатори на изследваното явление (социален факт). А тъй като хипотезите обикновено се формулират не в началото, а в края на изследването, когато данните вече са събрани, може да се окаже, че наистина някои индикатори липсват и тогава не всички хипотези биха могли да се подложат на проверка.

Отсъствието на теоретичен модел в явен (не непременно писмен) вид води до няколко неприятни недостатъка на анализа и интерпретацията на резултатите от изследването:

— невъзможност винаги да се изпълнят възможните задачи на изследването — най-често то се свежда до описание на изследвания предмет;

— обяснителните и прогностични задачи, ако въобще са предвидени такива, се решават чисто субективно, „със силата на волята“ (Миркин). Основните доводи тук всъщност се опират на интуицията и субективните виждания на изследователя;

— предписанията за социалното управление при това положение в края на краищата остават теоретично неподкрепени, а това обезсмисля самото емпирично изследване.

Така анализът на резултатите се превръща в тяхното повърхностно тълкуване, въпреки честото цитиране на изтъкнати автори — философи и социолози, а интерпретацията — субективно-интуитивна.

Няколко са причините за това състояние на нещата: те са извъннаучни, но със социологически характер:

— на първо място, липсата на социални поръчки за социологически изследвания;

— на второ място, следващата от горното несамостоятелност на социологическите изследвания — всъщност резултатите им зависят от желанията и изискванията на възложителите, които осигуряват и средствата. Тези възложители са най-различни — политически субекти, държавни и недържавни институции, средства за информация, международни социологически организации и пр. Всички те проявяват най-разнообразни изисквания, които най-малко се съобразяват с методологията на социологическите изследвания. При това в най-често срещания случай данните от изследванията са собственост на тези възложители и те сами решават какво ще се прави с тях. Това се отнася и за международните социологически изследвания — цялата работа по изследването се определя от някоя централна институция от Западна Европа. Понякога на нашите изследователи се предоставя готов и непроменим въпросник и указания за набирането и обработката на информацията. Често пъти се изисква само набиране на информацията в строго определен формат, а обработката и анализът се осъществяват в чужбина.

— средствата за информация често пъти сами интерпретират данните от социологическите изследвания в свой собствен (политически или друг) интерес. Същото правят и политическите субекти (партии, коалиции, държавни институции) — възложители. И така изследователите — социолози са поставени в ролята на изпълнители на чужда воля.

Настъпиха сериозни промени и в ресурсното и кадрово обезпечаване на ЕСИ. Най-важната е, че държавните институции силно се оттеглиха от процеса на финансиране на ЕСИ.

Постепенно се въведе проектно-конкурсното начало за осигуряване на финансови средства за проектирани ЕСИ.

В рамките на държавата започна да функционира Фонд за научни изследвания, където може да се кандидатства за финансови средства по национални проекти.

Силно развитие получи финансирането на проекти за ЕСИ от чужбина по линията на международни организации (Световна банка, Европейска банка за развитие и др.), Европейския съюз (след влизането на България в ЕС), научни организации от други страни. Изследователската тематика в повечето случаи се определя не от националните научни интереси, а от потребностите на възложителите, осигуряващи средства за изследванията. Измени се съотношението между изследователите в държавния и частния сектор. Значително намаля броя на изследователите в държавните институции, особено със закриването на социологическите звена към ведомствата. За сметка на това непрекъснато се появяват нови частни социологически агенции. При обучението на социолозите в Университетите и Висшите училища се отделят малък брой часове по теория и методология на ЕСИ. През последните 10–15 години твърде малък е броят на изследователите, които се занимават с методологическите и методическите проблеми на ЕСИ.

След проследяването на промените в различни области на методологията и методиката на ЕСИ да видим какво се случва със секция МОЕСИ в бившия Институт по социология, който през 2010 г. беше трансформиран и включен заедно с бившия институт за философски изследвания и Центъра по наукознание и история на науката в Институт за изследване на обществата и знанието. Самата секция е преименувана в Център за емпирични социални изследвания.

Секция МОЕСИ е създадена в средата на 1978 г. чрез сливане на две звена — едното е математико — статистическата група, подчинена директно на ръководството на Института по социология, а другото — сектора „Теория на ЕСИ и методическа оценка“.

В секция МОЕСИ винаги са се съчетавали два вида дейности: научнотеоретическа и практико-приложна. Чрез първия вид дейности са разработвани методическите въпроси за набиране на достоверна първична информация на терена, методиката на извадката, използването на подходящи математико — статистически модели за анализ на емпиричната информация, включително скалирането при обработката на този вид информация, както и проучване и систематизиране на практическия опит у нас и в чужбина. Чрез втория вид дейности е осигурявана организацията за провеждане на ЕСИ на Института по социология;

През секция МОЕСИ са преминали като изследователи и специалисти 18 души. Изследователите са 9 души — сред тях 2 член-кореспонденти, 2 професори, 2 доценти и 3 асистенти (научни сътрудници).

През изминалите 36 години са написани голям брой монографии, студии и статии по въпросите на методологията и методиката на ЕСИ. По-долу ще изброим само разработките с монографичен характер, тъй като много от тях не са публикувани, но могат да се намерят в библиотеката на Института за изследване на обществата и знанието:

1. Атанасов, Ат., Св. Съйкова, Е. Ченгелова, М. Молхов, Е. Маркова. 2010. Изкуството да се задават въпроси и да се получават отговори. Издателство Софтрейд, София.

2. Атанасов, А., Молхов, М., Съйкова, С., Ченгелова, Е., Маркова, Е., Пейчева, Д. 2006. Електоралните изследвания: изследователски проблеми и прогностични възможности. В. Търново, Издателство „Фабер“, 318 с.

3. Съйкова, Св. 2005. Изследване на факторни връзки в социологията. В. Търново, Издателство „Фабер“, 348 с.

4. Атанасов, А., Молхов, М., Съйкова, С., Ченгелова, Е., Георгиева, В. 2004. Емпиричното социологическо изследване на социалната действителност. Подходи, методи, организация. Проблеми и нови решения. София, Академично издателство „М. Дринов“, 253 с.

5. Атанасов, А. Молхов, М., Съйкова, С., Ченгелова, Е., Георгиева, В. 2001. Изследванията на общественото мнение в България — състояние, проблеми, перспективи, София, НЦИОМ.

6. Съйкова, Св. 1996. Структурни влияния при сравнителните анализи в емпиричните социологически изследвания. София. Институт по социология.

7. Молхов, М., Съйкова, С., Ченгелова, Е., Георгиева, В. 1995. Социологията. Обяснителни модели, структурни влияния, мотивационни процеси. София.

8. Янакиев, Я., Георгиева, В., Молхов, М., 1996, Скалиране и скали в социологическите изследвания, София, Изд. „Св. Георги Победоносец“

9. Атанасов, А. Молхов, М., Съйкова, С., Ченгелова, Е., Георгиева, В. 1995. ЕСИ в научноизследователската дейност на ИС — насоки, промени, перспективи (опит за методологическа и методическа самооценка). София.

10. Съйкова, Св. 1992. Сравнителните изследвания в емпиричните социологически изследвания (методологически и методически аспекти). София.

11. Атанасов, А. Молхов, М., Съйкова, С., Ченгелова, Е., Георгиева, В. 1993. Практиката на анкетните изследвания в България — измерения и перспективи. София, Институт по социология.

12. Атанасов, А., Георгиева, В., Молхов, М., 1992, Ефективност на емпиричното социологическо изследване, София, Институт по социология.

13. Атанасов, А. Молхов, М., Съйкова, С., Ченгелова, Е., Георгиева, В. 1992. Анкетно поведение на населението при смяна на обществената система София, Институт по социология.

14. Атанасов, А., Молхов, М., Съйкова, 1992. Емпиричните социологически изследвания при смяна на обществената система (интереси и поведение на изследвани лица, изследователи, възложители, общественост). София, Институт по социология.

15. Атанасов, А., Молхов, М., Съйкова, 1992. Българите и социологическите изследвания. София, Институт по социология.

След прехода (1989 г.) и особено през последните 5–6 години се проявиха твърде неблагоприятни тенденции в дейността на секцията. Докато в предходните години съставът на учените и специалистите е бил около 10 души, през последните години поради различни причини той се свива на 4–5- души и сега е 4 души — един професор, един доцент и двама специалисти. Очевидно пред ИИОЗ възниква въпросът: ще има ли Център за ЕСИ или бившата секция МОЕСИ ще бъде едно от поредните социологически звена, които ще останат в историята на емпиричната социология в България? А дали това няма да бъде предвестник на края на академичната социология в България?

 

II. По-важни обобщения — какво се постигна и какво не достига?

Изминалите десетилетия бележат несъмнен възход на използваните подходи, методи и други инструменти на ЕСИ. Трайно се утвърди съвкупностният подход с неговите методи за набиране и анализ на емпиричната социологическа информация (количествените изследвания). Бързо си пробиха път и се утвърдиха много други съвременни подходи и методи на качествените изследвания — монографични изследвания (описание на случаи, case studies), дълбочинни интервюта, фокус групови сеанси и др. Сериозен дял в практиката на ЕСИ заемат сравнителните изследвания, особено тези с чуждестранно участие. С това българската емпирична социология се доближи плътно до практиката на емпиричните изследвания в развитите страни.

Това обаче не означава, че в тази област на социологическото познание не съществуват и редица проблеми. Някои автори говорят не просто за методологически проблеми, а за „методологически хаос“ в социологическата наука.

Ето някои важни според нас проблеми в това отношение:

• Натрупаният огромен емпиричен материал от ЕСИ трудно се поддава на теоретични обобщения. Такива рядко се правят сега. По тази причина връзките между емпиричната и теоретичната степени на социологическото познание са много слаби;

• Налице е неоправдана фрагментарност в развитието на методологията на ЕСИ. Все още липсват значими систематизации и класификации на методите;

• В тематиката на емпиричната социология днес трайно отсъстват такива важни проблеми — например мониторингът на социалната динамика;

• Оскъдни са оценките на ефектите от провеждани публични политики и програми. Много средства се изразходват по програмите за интегриране на ромския етнос, за развитие на малкия и среден бизнес, безработицата, квалификацията на човешкия капитал и други, но оценки за получените реални резултати от всичко това просто липсват;

• Капацитетът на емпиричната социология да анализира успешно причинно-следствените и други връзки в социалния свят, меко казано, е силно редуциран. Сериозни автори твърдят, че ЕСИ са „трайно уседнали“ в зоната на описанието и интерпретацията, въпреки наличието на методи за оценки на факторни влияния;

• На фона на всичко това не се откроява ясна визия за приоритетните направления в ЕСИ у нас;

• Липсата на фундаментално методологическо ядро в социологическите изследвания не съдейства за реалната оценка на заслугите на отделните изследователи върху случващото се в днешния социален свят, поради дефицит на адекватни критерии. Затова не е случайно, че при атестирането се набляга главно на библиометричните критерии. Те, както е известно, не са мерило за научни приноси, макар да имат отношение към тях;

• Слаб е интересът на изследователите социолози върху социалната (не само икономическата) ефективност на ресурсите, които се използват днес в обществото;

• Пропускат се добрите възможности за по-задълбочени анализи на емпиричната социологическа информация. Този факт също свидетелства за силно редуциран капацитет на емпиричната социология да дава своя принос в решаването на важните проблеми в съвременния свят;

• Липсващото методологическо ядро като че трудно се забелязва. Още по-тревожното е, че сериозни усилия за неговото изграждане днес не се забелязват у нас, а доколкото ни е известно — и в чужбина;

• Намаленият капацитет на емпиричната социология е станал толкова прозрачно видим, че вече малцина се съмняват в това.

 

III. Какво да се прави — накъде оттук нататък?

Ето няколко основни насоки, върху които трябва да се размишлява и се организират целенасочени действия:

• Необходим е засилен интерес и активна изследователска работа по изграждане на фундаменталното методологическо ядро на социологическата наука. Методологическите теории, засягащи принципите, правилата и подходите в ЕСИ се нуждаят от критичен анализ, систематизация и оценки.

• Стои задачата за изработване на обща визия за приоритетите в ЕСИ. В тях на първо място са мониторингът върху параметрите и траекторията на социалната динамика; анализът на важните рискове и опасности за обществата; експерименталните оценки на ефектите от публичните политики и програми; последиците от разширяващите се социални патологии; механизмите на социалните мрежи, чрез които действат големите групи актьори, и още много други. Нужни са широки дискусии сред социологическата общност по всички тези въпроси.

• Трябва да се действа организирано и последователно срещу негативното отношение на властващия елит към социологията, по-общо към социалните науки. Добре известни са фактите, които потвърждават това (драстичен пример са напъните да бъде деструктирана БАН, и не само тя).

 

А кой да го направи?

В България все още има социолози от старото и средното поколение, има и ново поколение социолози. Това са хората, които могат да се справят с предизвикателствата на 21 век и емпиричната социология да дава социологическо знание за функционирането и развитието на българското общество.

 

Литература:

1. Михайлов, Стоян. Социологията в България след Втората световна война, ИК М-8-М, София, 2003.

2. Ошавков, Живко. Проблеми на единната система за социологическа информация, С., БАН, 1983.

3. Ошавков, Живко. Тезаурус за информация от емпирични социологически изследвания, С., БАН. 1983.

4. Система на индикатори за социологическа информация, С., БАН, 1983.

5. Делибеев, Илия. Теория и методи на емпиричното социологическо изследване, Информационно — издателски център на Института за социално управление при ЦК на БКП, София, 1987.

6. Енциклопедичен речник по социология (научно ръководство Стоян Михайлов, съставител и редактор Николай Тилкиджиев), ИК М-8-М, София, 1996.

 

 

Гл.ас.д-р Цочо Златков (ИИОЗ — БАН)

Изследователски проект "Градът и селото — 1968–1986"–пример за социологическо разточителство или апогей на българската социология

Разсъждавайки и връщайки се към проекта „Градът и селото — 1968–1986 в начално, започвайки писането на доклада, мислех в заглавието да го нарека „апогей на българската емпирична социология“, но реално социологията в крайна сметка се е развивала винаги базирайки се на определена емпирия (като погледнем назад създатели, на която и да е социологическа парадигма в една или друга степен, по един или друг начин винаги са се опирали на определена емпирия). Ето защо в заглавието последно остана — „апогей на българската социология“.

Бих искал най-напред кратко да припомня какво е същностното на социологията като наука.Социологията „изучава обществото като цялостна система, разкрива нейната цялостна структура и закономерностите на нейното функциониране и развитие. Социологията изучава взаимовръзките между качествено различните обществени явления — производство, духовен живот, управление, комуникации, бит, образование, социални общности и т.н."(Михайлов, Ст. 1996:447–448). От тук произтича и основната изследователска задача на социологията като наука — а именно разкриване на взаимовръзките и взаимодействията в тяхната динамика между основните подсистеми на обществото разглеждано като система. Следва логическия въпрос „как това може да бъде постигано?“. Това естествено не може да бъде постигано чрез единични, малки, разнородни и несъвместими в теоретико-методологическо отношение емпирични социологически изследвания. Това може да бъде постигано само чрез серия, поредица от периодично повтарящи се мащабни, жалонни, базиращи се на солидна теоретико-методологическа база национални по своя мащаб и характер емпирични социологически изследвания.

Именно такива са двете социологически изследвания, влизащи в изследователския проект „Градът и селото — 1968–1986“. Първо, този проект се базира на определена ясна теоретична визия за обществото като система, а именно теорията за социологическата структура на обществото. Второ, той включва две национални представителни за цялата страна ЕСИ-та. Те бяха широкомащабни и като обект и като предмет, а от там и като набор от изследователски задачи на изследването. От тук и значителните по своя характер и обем извадки — в първия случай над няколко десетки хиляди, а във втория над 10 хиляди (10381) респондента.

Тук с няколко щрихи бих искал (като член тогава на Института по социология при БАН) да охартеризирам второто ЕСИ „Градът и селото — 86“. Най-напред трябва да бъде отбелязано, проектът за изследването бе разработен от значителен брой социолози от Института по социология под ръководството на проф. Стоян Михайлов. В неговата реализация на терен са участвали голяма част от сътрудниците на Института по социология, представители на социологическите дружества в цялата страна, социолози на предприятия и други общественици. Задачата му е била именно да изследва цялото българско общество като социологическа система в нейния акумулиран вид. Ето защо съответно се нуждаеше от добре развит инструментариум, който включваше 1) Въпросник за интервю, 2) Въпросник за косвена анкета и 3) Инструкция за организацията на провеждането на емпиричното социологическо изследване. Както и указания за работата с въпросниците за социологическото изследване. Възложител и изпълнител беше Институтът по социология при БАН, естествено с щедрата финансова подкрепа на тогавашната държава. Това е много съществен момент, тъй като възложителят е неутрален по своя характер — има само научни интереси.

Само от казаното до тук става видно, че подобен род изследване през последните две декади подобно изследване няма и скоро явно няма да има. Първото и най-важно е, че държавата отдавна е абдикирала от функцията си да подкрепя и подпомага науката, за всички управлявали през тези над две декади пари дадени за наука са пари хвърлени на вятъра. В тази връзка през последните години се видя, че Националния фонд за научни изследвания е една парлама за допълнително финансово обслужване на различни субекти, гравитиращи около силните на деня, поради което там е немислимо да има обективно и безпристрастно оценяване на предлаганите проекти. А трудно е да си представим, че сега някой частен икономически субект или НПО ще отделят няколкостотин хиляди лева без възвръщаемост за тях. Второ, организационната структура на социологията е вече съвсем друга — крайно редуцирана и свита — няма окръжни социологически дружества, няма социолози на предприятия, то няма и предприятия, а и няма и Институт по социология, който да може например да бъде „уловен“ от „търсачките“ от което и да е място по света.

Няколко думи за състоянието на сегашната наша социологическа емпирия. Тя се характеризира преди всичко с липсата на такива значими и широкообхватни национални представителни ЕСИ-та. Тя също така още се характеризира (с определени изключения разбира се) с разхвърляност, разпиляност на своите изследвания, често без определена и ясна теоретико-методологическа основа; с преобладаване на демоскопията, поради което множеството от хората под социология сега разбират именно отговорите на въпроси най-често за обществено-политическите нагласи. Освен това още е характерно за нея минимализиране на обекта и предмета на изследване и поради съображения за икономии и с минимализирани до крайна степен извадки, стигащи най-често до около 1500 души (като последното обективно погледнато сега се смята за „голямо изследване). В голяма степен в сегашната социологическа ецпирия се проследява линията на поръчковост именно поради факта, че сега е много трудно да се намери „неутрален“ по своя характер възложител. Сега евентуалният възложител винаги има някакви било то политически, било то икономически, религиозни, а и геополитически и т.н. интереси.

Именно поради всичко това програмата „Градът и селото 1968 и 1986“ до сегашния момент бележи определен връх, апогейна точка не само в емпиричната, но и нашата социология като цяло. Естествено може да се намерят определени слабости, в определена степен за първия времеви момент големият обем на извадката, определена претрупаност, претовареност на въпросниците и някои други неща като отпечатването на стотици хиляди табулограми и други., но това по никакъв начин не омаловажава значението му като жалон в развитието на българската социология.

Като заключение бих искал да подчертая, че е крайно време вече държавата да си влезе в свойствената роля и да подпомага подобни изследвания например чрез нашия институт (така или иначе той има най-голям опит в подготовката и провеждането на такива изследвания) веднъж на седем или на десет години, което в крайна сметка разхвърляно по години (от порядъка между 20 и 40 хиляди лева) не би била никаква тежест за бюджета за образование и наука. А смисълът и необходимостта от провеждането на подобни изследвания (без сега да обосновавам това) за нашия социум, за социалната практика, за социалното управление, разглеждано в най-широк смисъл, са огромни и не търпят никакво отлагане.

 

Литература

Михайлов 1996. Михайлов Ст. Социология. Статия в „Енциклопедичен речник по социология“. „М-8-М“ Михаил Мирчев, издател, 1996.

 

 

Гл. ас. д-р Румяна Буджева, ИИОЗ — БАН

Анкетьорите — слабото звено при проучване на достоверни резултати от социологическите изследвания

 

Въпросът за ролята и мястото на социологията като наука за обществото винаги е бил актуален. Социологията, като социална наука по принцип би била безсмислена без определено ниво на обществено доверие в резултатите от нея. Без това доверие, всички нейни проучвания остават самоцелни и ненужни за обществото, политиката или икономиката. Ето защо въпросът за необходимостта от правилното прилагане на научния метод, критерии и норми в емпиричната работа е винаги актуален и значим.

Въпросите и евентуалните спънки пред постигане на достоверно социологическо знание са анализирани отдавна в българската методологическа литература. От отговора на тези въпроси обаче зависи дали получените данни и респективно добитото знание е адекватно и дали може да бъде използвано за обяснение на социалната реалност. От представянето на достоверна социологическа информация зависи нещо много повече — самото място и ролята на социологията в обществото като инструмент за обяснение на социалните процеси и реалност.

Тук ние ще се фокусираме върху един от всички възможни аспекти — работата и ролята на анкетьора (интервюера) в провеждането на теренната работа по набиране на суровите данни „от улицата“. Без да подценяваме всички останали фактори и етапи в подготовката и провеждането на едно емпирично изследване, считаме, че именно това звено от процеса е особено уязвимо. Причината за това твърдение е обстоятелството, че теренната работа — колкото и добре да е организирана, зависи в най-голяма степен от самите анкетьори. На практика набирането на суровите данни е изцяло в тяхната „власт“ и зависи единствено от тяхната съвест и желание (а понякога и възможност) да следват дадените им указания. Ролята на изследователя в този етап се свежда до косвени дейности като инструктиране и провеждане на контрол, но именно анкетьорите са тези, които влизат в пряк контакт с респондентите, записват техните отговори и, в края на краищата — попълват въпросниците (тук двусмислието е очевидно).

Ето защо нашата цел е да разгледаме и анализираме процеса на добиване на достоверно социологическо знание и първична информация, от гледна точка на самите анкетьори. Този подход би могъл да ни даде повече информация за „сляпото петно“ на изследванията — там, където изследователят няма пряко участие и представа какво точно се случва (след като веднъж е дал своите инструкции). Погледът през очите на анкетьора може да предостави така пренебрегваната обратна връзка на изследователя с терена, която може да подобри примерно методиката на провеждане на изследванията, качеството на инструментариума, или инструктажа. На базата на тези преимущества от допълнителна информация, може да бъде запълнена празнината между изследователя и реалността на живота извън. Така, благодарение именно на тази информация, която запълва картината на изследвания феномен, изследователят би могъл да добие по-реалистична представа за обекта си на изследване, за респондентите, както и да има по-реалистични очаквания и най-вече — адекватни изисквания към терена и работата на анкетьорите.

Ще разгледаме по-подробно нормите и правилата за извършване на всеки етап от теренната работа, за да се установи защо, как и до колко те биват нарушавани, както и трудностите, които срещат анкетьорите при теренната си работа и стратегиите за тяхното преодоляване — включително (и най-вече) прилагането на непозволени похвати за постигане на целите. Ще се спрем също така на самия процес на извършване на теренното проучване стъпка постъпка — от инструктирането, през идентифицирането на респондентите и провеждане на интервюто, до предаването на получените данни, като се отчита личното участие на анкетьора в цялостния процес на теренната работа. По този начин ще установим точно защо, как и до колко бива изкривявана първичната емпирична информация. Анализът и изводите си ще направим на базата на информация, получена от специално проведени за целта дълбочинни интервюта с анкетьори от столицата (17 на брой), проведени в периода 28 март — 16 април 2013 г.

Първият етап на участието на един анкетьор е, той да бъде специално подбран по определен набор от изисквания и качества, които трябва да притежава. Това е етап, в който анкетьорите участват по-скоро пасивно и основната роля се пада на изследователската институция, като основен действащ субект. Изискванията за този подбор са отдавна известни в социологическата литература, затова ще обърнем по-специално внимание на реално провеждания подбор на анкетьорите, който се извършва от агенциите или научните институти. Анализът на данни от проведените интервюта с анкетьори, както и анализа на обяви за набиране на анкетьори показва, че реалната ситуация у нас е да не се предявяват почти никакви специални изисквания към тях. Общо взето практиката на агенциите при наемане на нови анкетьори е те да бъдат приемани без специален подбор — достатъчно е човекът да е изявил желание и да каже, че има достатъчно свободно време, за да извършва работата. Малкото конкретни критерии са: да разполагат със свободно време; да са комуникативни; да имат предишен опит като анкетьори; да имат добър външен вид; да имат личен автомобил. В общия случай няма изискване за възраст. Изискването за (поне) средно образование се среща, но то не е задължително условие в повечето обяви. Липсват специално разработени единни стандарти, на които анкетьорите трябва да отговорят; липсват специализирани „входящи тестове“ за наемане на анкетьорите — вкл. да се тестват техните лични качества. Почти никога не се установява дали кандидатът е нает едновременно и от друга агенция. Разбира се, дори и да бъде запитан, кандидатът може да скрие, че участва като анкетьор към друга агенция. Така наемащият няма как да знае дали даденият анкетьор ще работи само за него. То този начин, на практика, анкетьор може да стане всеки — без особено значение дали е подходящ (като лични качества), дали вече е ангажиран към друга институция или е доказал пред друг работодател, че не се справя добре с тази работа.

Инструктажът е вторият задължителен етап, който трябва да се провежда непосредствено преди стартирането на всяко едно изследване и през който трябва да премине всеки анкетьор. Тук различията между анкетьорите по отношение на техния опит проличава ясно. По-опитните от тях споделят, че са присъствали на толкова много инструктажи, че вече нямат нужда от тях: „Какво да ходя по инструктажи да си губя времето? Винаги е едно и също. А и инструкциите им са все почти еднакви. Да ми дават въпросниците и аз си знам работата.“ — споделя анкетьорка, пенсионерка, с участие в над 20 изследвания. По-неопитните са на друго мнение: „Да, посещавам инструктажите, но не всичко разбирам. Питам останалите да ми обяснят по-подробно и мисля, че се справям. Все пак, ако не се чувствам особено сигурен какво точно трябва да правя, чета по няколко пъти указанията."(анкетьор с 5 участия). Има и случаи, в които инструктаж изобщо не е провеждан — например, когато анкетьорът е нает „в ход“ (например трябва да замести друг анкетьор, който се е отказал) и е пропуснал началния етап, в който са инструктирали анкетьорите участващи в изследването: „Някой път съм участвала в изследване и изобщо не съм била инструктирана, защото се включих по-късно и го изтървах (инструктажа). Добре, че имам опит, иначе нямаше да се хвана, ако няма кой да ми обясни кое как е — понякога е доста сложно и объркано.“ (анкетьорка с около 7 участия). Така инструктажът се оказва не непременно задължителен етап, през който преминават анкетьорите, а това се отразява по-късно на резултата от тяхната работа и в крайна сметка — на достоверността на получаваната информация.

Част от инструктажа са инструкциите, разработени специално за анкетьорите. На теория, те отразяват в подробности изискванията към анкетьора и го подпомагат във всеки етап от неговата работа — от намирането на респондента, през установяване на първоначалния контакт с него и получаване на съгласието му за участие, до попълването на въпросника и обходния лист. На практика обаче, стандартизираните процедури и подготвените от изследователя текстове (примерно за представянето), невинаги изпълняват полагаемата им се роля, когато анкетьорът е в ситуация „лице в лице“ с конкретния респондент, още повече, че подготвеният текст невинаги заинтригува респондента. Така, за да преодолее сериозния проблем с отказите на респондентите да участват в изследването още в самото начало, анкетьорът е принуден да импровизира, за да получи тяхното съгласие и то да импровизира бързо и спрямо всеки конкретен случай и респондент. Има и друг фактор — умората и досадата, които се натрупват у анкетьора при постоянното повтаряне на един и същ текст при представянето. Ефектът от това е, че този текст вече звучи кухо и неубедително, като рецитирани бездушни реплики, а не като предразполагащо начало на разговор. Изходът за анкетьора, ако иска да си свърши работата както трябва и да проведе все пак интервюто, е да привнесе по нещо от себе си, с което неминуемо се отклонява от стриктното спазване на предписаните му инструкции. Освен това в хода на неговата импровизация, би могъл да се отклони значително от замисъла на изследователя.

След като е бил инструктиран (в общия случай), получил е документацията по изследването и се е запознал подробно с нея, следващата задача на анкетьора е да намери началният/стартов адрес и да идентифицира първия си респондент. Идентифицирането на респондентите се оказва особено чувствителна точка за анкетьорите и същевременно е моментът, от който нататък започват сблъсъкът им с реалността и несгодите на терена. Трудностите при достъпа до изследваните лица прави работата им понякога невъзможна. Причините за отклоняването от строгите инструкции, според които има точни методически правила за подбора на респондента и които трябва да се прилагат съвсем стриктно, са неочакваните обстоятелства на терена и липсата на нормална възможност за първоначален контакт: „Веднъж ми дадоха гнезда от центъра — около ул. Хр. Ботев и Женски пазар. Когато ги вземах нямах представа с какво се захващам. Ами то в центъра са само къщи с дворове — има кучета; хората не те пускат; звънците са на 20 метра от дворната врата и дори не мога да позвъня, вратите са заключени… Никакъв шанс за достъп.“ Други от интервюираните анкетьори добавят: „В центъра е най-зле! Освен, че повечето сгради там са все офиси или магазини, тези, които са все пак жилищни сгради изобщо не можеш да влезеш в тях — случвало ми се е да викам от улицата. Нали се сещате, като крещя така в 8 часа вечерта кой ще ми отвори да го интервюирам и колко е убедително представянето ми?!“; „В някои райони из центъра са построени нови блокчета. Викам си — е, тук ще е лесно. Нищо подобно! Първо, те повечето са още необитаеми, има само тук-таме нанесли се хора. Второ, изобщо не са склонни да ти отварят. Като се представих веднъж по протокола — по домофона, че нямаше как иначе, и една жена направо ми се изсмя доста грубо и отказа да отвори дори входната врата на блока. Повечето интервюта съм ги взимала по домофона, така като съм си на улицата, в студа.“; „В кварталите е най-добре като че ли. Блоковете са големи, хора — много. Входните врати са повечето отключени, но дори да са заключени, винаги ще се шмугнеш с някой живущ, който тъкмо влиза. Така много по-лесно намирам хората, които трябва да интервюирам.“ Като цяло интервюираните от нас анкетьори разказаха доста колоритни случки от своя професионален опит, като основните моменти от тях се свеждат до следните трудности при достъпа до респондентите: силно затруднен достъп до адреси в централната част на София (отдалечени звънци през дворове, заключени врати, кучета, слаба заселеност на новопостроените блокчета, откази за достъп поради подозрителност от страна на респондентите и т.н.).

След всевъзможните перипетии, с които анкетьорът вече се е сблъскал преди още да е провел първото си интервю стараейки се да спазва инструкциите, неговата непосредствена цел е да започне реалното интервюиране, което изглежда все по-невъзможно. Ето разказа на един от интервюираните анкетьори: „Отивам в гнездото, в което трябва да анкетирам 10 души, и търся стартовия адрес. След като се преборвам да вляза във входа, трябва да започна от примерно ап.5, който е моята стартова точка. След това трябва да спазвам стъпката (през 3 апартамента). В самите жилища трябва да анкетирам този, който най-скоро е имал рожден ден. Това са точните правила според инструкцията, но в действителност са и невъзможни! В ап. 5 ми затварят вратата под носа. Спазвам стъпката и отивам в ап. 8. Там хората ги няма и научавам от един съсед, че са се изнесли на село. Продължавам нататък и получавам още откази и затворени врати. Връщам се в ап.2, за да имам повече апартаменти пред себе си за прилагане на стъпката, а това вече е нарушение, но иначе няма да си направя задължителните 10 човека от гнездото. В случаите, в които някой изобщо ми отвори, най-нелепото би било да го питам „А кога ви беше рождения ден?“. Така просто хващам този, който е най-склонен да ми отговаря на въпросите и толкоз.“

Отказите за участие в проучването са един от големите проблеми, с които анкетьорите се сблъскват на терена. В повечето случаи хората просто не проявяват интерес към темата на изследване, заети са с нещо друго или изобщо не отварят на анкетьорите. И докато преди 10–15 години хората са били по-склонни да отварят домовете си и да отговарят на анкети и проучвания, то днес те са наплашени от високата престъпност и проявяват (понякога крайна) подозрителност и съмнение към всеки, който се опита да навлезе в личното им пространство. Има и чести случаи, в които по време на провеждане на интервюто се появява някой друг от домакинството и го прекъсва — понякога доста грубо — с домашен скандал, с което се нарушава другото задължително изискване — за провеждане на интервюто само и единствено с избраното лице, без намесата на други участници.

Регистрацията на първичната информация също невинаги може да е „като по учебник“. От проведените интервюта с анкетьорите стана ясно, че обстановката, в която се провеждат те е меко казано далеч от предписаната по правилник: през ограда, по домофон, от улицата, тъмни входове, където „постоянно трябва да пускаш отново и отново автомата на стълбищното осветление“… Понякога хората демонстрират припряност, предпочитание да свършат нещо друго (да излязат от къщи, да гледат телевизия, да вечерят и др. под.), умора, незаинтересованост и т.н. В тези случаи анкетьорът е поставен пред алтернативата — или да хване респондента „в крачка“ и все пак да проведе някак интервюто. Поради високото ниво на откази, анкетьорите често пъти предпочитат точно това — да проведат интервюто „как да е“, напълно осъзнавайки, че лицето няма да отговори на всички въпроси. От друга страна, докато преди 10–15 години хората са били по-склонни да отварят домовете си и да отговарят на анкети и проучвания, то днес те са наплашени от високата престъпност и проявяват (понякога крайна) подозрителност и съмнение към всеки, който се опита да навлезе в личното им пространство: „Не ни плащат достатъчно, а работата е трудна и даже опасна. Мъжът ми не ми дава да бродя сама по кварталите късно вечер, когато по инструкция трябва да посещавам респондентите и често идва с мен. А представете си като ни видят двамата — често пъти ни питат какво продаваме и докато си кажем репликите те са затворили вратата и край.“; „За да спазим правилата, трябва да посещаваме хората след 17,30. На хората обаче, след работа, изобщо не им е до нас. Стоим по студени и тъмни входове и ако някой ти отвори вратата, в най-добрия случай гледа да свършим секунда по-скоро. Ние също се страхуваме да влизаме в домовете — няколко пъти съм попадала на пияни или агресивни хора.“ Има и случаи, в които по време на провеждане на интервюто се появява някой друг от домакинството и го прекъсва — понякога доста грубо — с домашен скандал: „Веднъж интервюирах младо момиче и по едно време излезе баща й и се развика, че не трябва да отваря вратата на всеки и кой знае какъв съм бил и какво всъщност съм искал и какво съм щял да направя.“ Друга анкетьорка споделя аналогичен опит: „Интервюирах мъжа от домакинството и като излезе жена му — направи го на две стотинки. Само дето не го заудря пред мен по главата. Как можел да отваря на всеки и като видел хубаво момиче правел глупости. Горкият човек!“

Непозволен метод при регистрацията на данните, който анкетьорите прилагат, е да се прескачат някои от въпросите, дори цели блокове. Блоковете въпроси, които се прескачат са обикновено тези, на които анкетьорите получават систематично еднакви отговори, затова след около 10–15 почти идентично попълнени карти, те просто престават да задават целия блок. При това положение, във въпросника остават доста празнини, които анкетьорът попълва, след като е приключил интервюто — по свое усмотрение и по лични впечатления от интервюирания, което грубо изкривява достоверността на получаваната информация. Друг начин, за фалшифициране е да се задават повърхностно въпросите оттук-оттам (обикновено в началото, в средата и в края) и по-късно при евентуална проверка, наистина ще се окаже, че интервюто е било проведено.

И така, ако обобщим стратегиите на анкетьорите за преодоляване на трудностите на теренната работа, можем да отговорим и на въпросите за това как и до колко се изкривява първичната информация. Какво прави например анкетьорът, при затруднен достъп и отказ на изследваните лица? Общата практика е, че те биват заменени с други, които са съгласни да отговарят — техни съседи примерно. По правило, в тези случаи анкетьорът трябва да се свърже с научния ръководител на проекта или със супервайзъра си, който да каже какво и как трябва да направи. На практика обаче, анкетьорът или получава отново същите инструкции, което не му помага да се справи с конкретно възникналата проблемна ситуация, или просто не получава никакво внимание. Така се нарушава друго от важните изисквания на методическите правила: да не се подменят своеволно изследваните лица (като на практика стохастичния подбор се заменя с „принципа на отзовалите се“), което може да произведе значителни изкривявания и да застраши репрезентативността и надеждността на първичните данни.

Най-грубото нарушение на правилата и най-големият удар по достоверността на данните, процедурите и научните изисквания си остава попълването на цели въпросници от анкетьора, без изобщо да е правил допитване с реални лица. Опирайки се на опита си и на големия брой изследвания, в които са участвали, те са способни да възпроизведат фалшиви данни като попълнят сами някои анкетни карти, на базата само на 3–5 проведени интервюта от гнездо. Освен това, тъй като често са наети от няколко агенции, те просто си позволяват да препишат отговорите на сходни въпроси от друго изследване. Това обаче, изтъкват самите анкетьори, се случва само в случаите, в които са притиснати от сроковете, които им поставят работодателите, или от някакво крайно неблагоприятно обстоятелство на терена (примерно затруднен достъп до цяло гнездо). По-неопитните анкетьори, които си позволяват такъв ход, правят това доста неумело и биват много лесно разобличени при логическия оглед на анкетните карти (което само доказва важността от съвестно изпълнения контрол).

Завършващата фаза на работата на анкетьора е искането на обратна връзка с респондента с цел контрола над работата му и попълване на обходния лист. Въпреки, че обикновено хората нямат нищо против да дадат своя телефон, доста чести са и случаите, в които те проявяват съмнение в обещаната анонимност на проучването или опасения, да не би да бъдат тормозени по телефона. Какво прави анкетьорът в тези случаи, след като без информация за обратна връзка с лицето, интервюто не се счита за проведено? Ето какво казва една интервюирана от нас анкетьорка: „Оплаках се на една колежка и тя, понеже има повече опит, ми даде следния съвет: записвай им само демографските данни и ги питай за кого са гласували последния път, останалото ще си го нагласиш.“ Друга казва: „Ако не ми даде данните си (респондентът), или се пробвам втори път, ако ходя в това гнездо, или просто пиша, че няма телефон. Има много такива, особено пенсионери, които настина нямат телефон. Обходния лист го приемат ако имаш поне 50 % попълнени телефони.“ В случаите, в които анкетьорът не може да интервюира необходимия брой лица от даденото гнездо (дали поради липса на достъп, откази, или поради изчерпване на подходящите лица), не са редки случаите, в които се прибягва и до друг трик. Отива се на място и се преписват имената и точните адреси — от пощенските кутии, или от входните врати, на толкова лица, колкото не достигат, за да се попълни необходимият за гнездото брой. Така, имената и адресите са истински, пише се, че лицето няма или е отказало да си даде телефона си и при една евентуална проверка ще се установи, че лицата съществуват, въпреки че въпросниците от тяхно име са фиктивни.

По този начин, анкетьорите са се научили да избягват (опитните по-ефективно, новите — не толкова) капаните на контролните процедури — когато изобщо се прилагат. Неписано правило сред анкетьорите е, че когато твърде много ги притискат със сроковете на теренната работа, почти никога контрол не се осъществява. Дори и да бъде направен, той ще стане на един доста по-късен етап, когато самите спомени на респондентите във времето стават достатъчно размити, за да се скрие измамата.

 

Препоръки

Какво може да бъде осъществено на практика, за подобряване на работата на анкетьорите и респективно — за повишаване на достоверността на социологическите изследвания и подобряване на имиджа на социологията като цяло? По отношение на подбора на респондентите, препоръката ни е да бъде обърнато много сериозно внимание на този процес, като в неговото решаване се включат всички, които използват услугите на анкетьори. Конкретното ни предложение е да бъде създаден единен регистър на хората, работещи като анкетьори. Уместно е дейността на анкетьора да бъде третирана като отделна професия и да бъде оценявана по определени професионални стандарти (НКПД 2011). В резултат на тези стандарти, изисквания и основни качества, които трябва да притежава анкетьора, може да се разработят приемни тестове, според които да се извършва назначаването на нови анкетьори. Професионалните стандарти ще помогнат и при оценяването на дейността на действащите в момента анкетьори, които ще получат статут на „сертифицирани анкетьори“ — т.е. анкетьори, на които може да се разчита; които са доказали своите качества, лоялност и професионализъм (разбира се, този статут може да бъде свален, ако анкетьорът покаже, че не се справя, или е уличен във фалшификации). Може да се разработи също така достъпна за всички изследователски институти, които наемат анкетьори, интернет платформа/портал. Той ще има отворен характер, като всеки изследовател (или специалист, занимаващ се с теренната работа и анкетьори) ще може да публикува впечатленията си, оценката и мнението си за дадения анкетьор; те ще бъдат видими за останалите изследователи/агенции и така ще се осигури непосредствена прозрачност по отношение на участието на анкетьорите в конкурентни анкетьорски мрежи (изобщо или към момента на даденото изследване), качествата им, техният опит и професионализъм. По този начин ще бъде гарантирано не само, че наеманите анкетьори имат подходящите качества и опит за провеждане на даденото изследване, но и дали може да се разчита на тях, дали са регистрирани проблеми в работата им (неизпълнение на поетите ангажименти, фалшификации и т.н.). Така ще може анкетьорите, които не отговарят на стандартите за тази професия да отпаднат от теренна работа, което ще повиши качеството на работата на анкетьорските мрежи като цяло.

По отношение на пробното изследване, то би трябвало да се наложи като стандарт между институциите, занимаващи се със социологически или сходни по характер проучвания, пробното изследването да бъде неотменима част от програмата на проучванията и да не бъде прието като добре изпълнено онова изследване, в което липсва тази част. Могат да бъдат разработени и строги критерии, кога и в какви случаи пробното изследване е обосновано да бъде пропуснато, без да се влиза в груб разрез с методическите изисквания и стандарти предложението ни е то да залегне задължително в програмата на всяко едно проучване още от най-първия етап на разработването му. Важно е също така в провеждането на пробното изследване да не бъдат ангажирани само анкетьори, но да участват и самите изследователи, тъй като от методическа гледна точка то ще бъда от най-голяма полза именно в тяхната работа.

Контролът над работата на анкетьорите на практика представлява едно допълнително изследване, което не е никак малко — нито като обхват, нито като ресурси — поради което и много рядко се прави в същинския си вид. От друга страна, опитът е показал, че ако много се затегне контрола; ако се спазват всички научни изисквания и препоръки, изследването по-скоро пропада изцяло. Ето защо агенциите и изследователите като че ли са се примирили с това положение и си затварят очите пред някои нередности. Още повече, че те имат понякога системен характер — напр. своеволната замяна на респондентите на отговорност на анкетьора, обстановката, в която се провеждат интервютата, присъствието и влиянието на други лица, включване в отговарянето на други лица и т.н. За да бъде контролът ефективен обаче, той трябва да има характер на сътрудничество и помощ между супервайзъра и анкетьора, тъй като резултатът от неговата работа значително ще се подобри, ако получава своевременно внимание към проблемите, с които се сблъсква, адекватна и бърза реакция, съвет и помощ в критичния момент. Анкетьорът трябва също така да бъде подходящо мотивиран и стимулиран (включително и материално) да изпълнява работата си така, че да отговаря на научните и методически изисквания, да спазва правилата и инструкциите. Ако той получава всичко това, няма да се налага да се чуди какво да предприеме, да взема самостоятелни решения и да се чувства изоставен да се справя сам на терена; няма да усеща, че от него само се изисква, а не му се оказва необходимата подкрепа, когато има нужда от нея. Не трябва да се забравя, че анкетьорът е участник — при това много важен, в самото изследване и той трябва да чувства своята важност и най-вече — отговорност.

Друг начин за контролиране работата на анкетьорите и за осигуряване на достоверността на първичните данни е анкетьорите да бъдат инструктирани да опишат подробно как е протекло интервюто. Това описание може да бъде в свободна или стандартизирана форма. Те трябва да бъдат попълвани след всяко проведено интервю или след края на работния ден, но задължително докато спомените и детайлите от срещите са още свежи. Бихме препоръчали, форматът на тези кратки доклади да е стандартизирана форма/бланка, в която да има и полета за достатъчно подробно описание на впечатленията и наблюденията на анкетьора в свободна форма. Независимо обаче дали формата за отчет на проведеното интервю е стандартизирана или свободна, важно е в нея да присъстват някои основни елементи:

• Кратко описание на местоположението на провеждане на интервюто — какво представлява жилището на респондента (или офиса, ако обекта на изследване са фирми) — къща, блок, кооперация и др. под. Специално да се изисква описание на проблемите с достъпа до стартовия адрес и до самия респондент (заключени врати, решетки, кучета и т.н.) Описанието (макар и кратко) трябва да бъде направено независимо, дали има или не специфични пречки при достъпа, защото така ще стане ясно дали анкетьорът действително е ходил до адреса или не.

• Точен час на посещение на адреса и час на установяване на контакт с респондента;

• Реакция на респондента спрямо продължителността на интервюто;

• Час на приключване на интервюто;

• Описание на самото провеждане на интервюто:

- Място на провеждане на интервюто — в дома на респондента, във входа, от улицата и т.н. Ако интервюто не е проведено в дома на респондента (спрямо инструкциите), да се опишат причините за това;

- Психофизическо състояние на изследваното лице: готовност за участие в изследването (или липса на такава — да се опишат причините за отказа); поведение на лицето по време на интервюто — вкл. реакцията му по отношение на темата на изследване, на отделни въпроси или на блокове от въпроси; коментарите му извън стандартизираните въпроси и т.н.;

• Лични бележки на анкетьора — наблюдения, впечатления, коментари и т.н. (всичко, което би искал да сподели във връзка с проведеното интервю).

Предаването на този доклад от всяко проведено интервю и дори самото му написване би могло да се използва за целите на контрола по няколко причини. Първо, такъв подробен доклад, който предполага строга индивидуалност на всеки отделен случай е труден за измисляне и съчиняване на достоверни детайли, така че една измама лесно може да бъде на анкетните карти, задължителното написване на подобен доклад с описание на всяко отделно интервю би отнело толкова време и усилия да измисля достоверни подробности, че по-лесно и удобно за самия него би било просто да проведе истински интервюта. Трето, набраната от него информация би могла да е от голяма полза за изследователя, тъй като представлява „обратната връзка с терена“, която дава представа за работоспособността на инструментариума, организацията на теренната работа, особеностите и характеристиките на респондентите, които не са залегнали в стандартизирания въпросник и които биха могли да обогатят анализа, да подобрят инструкциите и т.н.

Наличието на подобни доклади не може само по себе си да осигури 100% достоверността на първичната информация набирана от анкетьорите. Те обаче са едно добро средство да се гарантира (поне донякъде), че интервюто е наистина проведено и то в съответствие с методическите изисквания на изследователя. Разбира се, ползата от тези доклади може да бъде многократно по-голяма (надхвърляйки ролята си на чисто механично доказателство за провеждане на интервютата), ако някой все пак ги чете и взема предвид написаното. За целта изследователският екип трябва да разполага с достатъчно време и хора, които да бъдат ангажирани с тази задача (например хората от специалния отдел/екип за контрол и осигуряване на достоверността). За да се осъществят качествени контролни действия при провеждането на всяко едно социологическо изследване, изискванията за провеждане на контрол отново (както и при пробното изследване) би трябвало да залегнат в самата програма на проучването, в бюджета (вкл. и във времевия график) и да станат неотменима част от самото изследване, а хората работещи по контрола на работа на анкетьорите да бъдат обособени в самостоятелно и постоянно действащо звено.

И накрая, при така описаната ситуация по отношение на ключовите за подобряване на работата на анкетьорите и осигуряване на достоверността на информацията контролни дейности, предлагаме както в случая с подбора на анкетьорите, да бъдат утвърдени професионални стандарти и критерии за провеждането на социологически и маркетингови изследвания. Такива основни професионални стандарти за емпирични изследвания са приложими в добрата практика на търговския и политическия маркетинг и в съответните социологически емпирични изследвания. Тези стандарти са изработени, ясно описани, детайлно инструментализирани в социологическата наука поне от 60 години насам (БСА, 2013). Те трябва да бъдат консенсусно приети от професионалната общност, която се занимава с такъв род изследвания. Самите стандарти за коректно проведено изследване са насочени към самата професионална общност (а не към журналистите или широката общественост) и ще бъдат основата, на която получените резултати и изводи да бъдат безспорно признати от същата тази общност. Информацията от приетите по подобен механизъм професионални стандарти надвишава семплото описание на „паспорта“ на изследването. Към тези базови данни, могат да бъде добавена и допълнителна информация за параметрите на повеждане на пробното изследване — каква анкетьорска мрежа е използвана и дали подбраните анкетьори, включени в изследването, са сертифицирани (т.е. дали имат подходящите качества и отговарят на приетите критерии); проведено ли е пробно изследване (какъв процент са пробно изследваните лица от по-голямата извадка на изследването; ако такова не е проведено, да се обоснове липсата на необходимост от него; нанесени ли са съществени промени в инструментариума и методиката на изследването в резултат на пробното изследване и др.); проведен ли е контрол на работата на анкетьорите (основни параметри: каква част от интервютата са проведени отново, процент на коректно попълнените въпросници, степен на достоверност и надеждност на получените данни и др.)

Най-важното в случая е да се наложи в изследователската практика нагласата и убеждението, че нито едно изследване не може да бъде прието като завършено или коректно проведено, без да са осъществени всички разисквани контролни дейности и без да е гарантирана достоверността и надеждността на получените от изследването изводи. Тези контролни дейности, макар и подценявани и пренебрегвани към момента, са жизнено необходими и, както многократно бе посочвано, трябва да бъдат възприемани като неотменна част от самото изследване — за които не трябва да се жалят нито време, нито ресурси.

 

Литература:

Атанасов, А. 1990. Достоверност и контрол при емпиричното социологическо изследване. Издателство на БАН, София;

Атанасов, А., С. Съйкова, М. Молхов, Е. Ченгелова, В. Георгиева. 2004. Емпиричното социологическо изследване на социалната действителност. Подходи, методи, организация. Проблеми и нови решения. София, Академично издателство „проф. Марин Дринов“;

Атанасов, А., С. Съйкова, Е. Ченгелова, М. Молхов, Е. Маркова. 2010. Изкуството да се задават въпроси и да се получават отговори. София, Издателство: „Софттейд“;

Националната класификация на професиите и длъжностите за 2011 г. https://www.kik-info.com/useful_info/nkpd2011/ Посетен на 17.06.2013 г.

Ченгелова, Е. 1991. Наръчник на анкетьора. Практически съвети за провеждане на структурирано интервю. Социологически преглед, 4/1991, София.

 

Източници от Интернет:

БСА, 2013, За професионалните стандарти при социологическите изследвания: file:///D:/1Sociology/2013/Publikacii%20&%20Konferencii%202013/Soc.Problemi/Materiali/%D0%97%D0%B0%20%D0%BF%D1%80%D0%BE %D1%84%D0%B5%D1%81%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%20%D0%BF %D1%80%D0%B8%20%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%B8%D0%B7%D1%81%D0%BB %D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%20-%20Newmedia21.eu.htm.

Европейско социално изследване — пета вълна, Инструкция за интервюера: https://www.google.bg/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=1&ved=0CC0QFjAA&url=http%3A%2F%2Fess.nsd.uib.no%2Fstreamer%2F %3Fmodule%3Dmain%26year%3D2011%26country%3DBG%26download%3D%255CFieldwork%2Bdocuments%255CBG%255C2011%255C03%2523ESS5%2B-%2BFieldwork%2Binstructions%255CLanguages%255CBulgarian %255CESS5FieldworkinstructionsBG.pdf&ei=1_aHUcPKOcffPZDEgIAN&usg=AFQjCNElHnfDgtu-1FSLqwAVFv_6FQ-Crg&bvm=bv.45960087,d.ZWU&cad=rjt

 

 

Проф.дсн. Начко Радев (ВТУ "Св. св. Кирил и Методий")

Сравнителен анализ на бюджета на времето на градското и селското население

 
Резюме:

Изследването е посветено на сравнителния анализ на бюджета на времето на градското и селското население. Разкрива се същността на бюджета на времето. Прави се преглед на изследванията на бюджета на времето в България, Европа и в света. Анализират се основните резултати от изследванията на бюджета на времето на градското и селското население. Третират се основните фактори, които влияят върху динамиката и структурата на бюджета на времето на българското население. Описват се основните времеви предизвикателства на глобализацията.

 

Увод

Докладът е посветен на сравнителен анализ на социологическите проблеми на бюджета на времето/БВ/ на населението в градовете и селата. БВ изучава човешката дейност, която е времево структурирана, като и тези страни на начина на живот на населението, които не могат да се изследват със стойностни и натурални показатели. БВ помага на всеки да види границите на своите дейности и да разкрие възможностите за разширяването им, източниците на социална енергия /спестяване на човешко време/ за всяка дейност, за всяка потребност.

 

1. Същност на бюджета на времето

Бюджетът на времето е съвкупност от разходите на време за денонощие, подредени системно-хронологично или на основа на друг признак. Общественият живот и дейността на хората имат темпорални параметри. Чрез бюджета на времето се обхваща индивидуалното поведение на личността, а чрез нея и социалните отношения.

Времето е основен и равномерно разпределян ресурс на обществото. Тъй като часовете в БВ са неизменни, променя се само структурата на БВ.

БВ е критерий за измерване на социалните явления. Той се проявява в обогатяване на неговата структура. За да се постигне максимален брой дейности и да се удовлетворят максимален брой потребности е нужно да се изразходва минимално време за всяка дейност. БВ съдържа едновременно свойства на времето и пространството. Разходът на време се характеризира с: продължителност/минута, час/; интензивност /извършено за единица време/; качествена определеност/характер на дейността — труд, четене, спортуване/; равнище /ефективност на дейността/.

БВ се измерва със система от показатели, в които се отразява както качествената, така и количествената страна. Тази система от показатели според нас включва следните групи: продължителност на разходите на време за видовете дейности; за структурата на БВ; за честотата на видовете дейности; за интензивност, ритмичност, периодичност, последователност, едновременност. Развитието на социологически изследвания определя необходимост от разработване на разгърната система от показатели на БВ, която би отчитала социологическите характеристики на дейността на личността, социалните групи и общности.

БВ е единство от качествена и количествена страна. Социологическият подход към изучаване на качествената страна предполага разглеждане на основни характеристики на дейността на личността или на социалната група: цели и резултати; потребности и интереси, мотиви и предпочитания, мнения и оценки, ориентации и установки, социалната среда, в които се осъществява дейността. Качествената страна на БВ се характеризира с неговите функции. Основните функции на БВ са. Обяснителна функция — като научна картина за обществото и като метод за свързване на всички човешки дейности — БВ помага за обяснение на голямо количество факти, които са изглеждали несвързани и необясними. Евристична функция — БВ като оръдие за откриване на нови закономерности в обществото и в човешкото поведение. Управленска функция — БВ като оръдие за регулиране на човешки дейности и поведение. Технологична функция — БВ като социална технология за проектиране на социални институции. Аксиологична функция — БВ и времето като ценност. БВ като инструмент за социална оценка на човешките дейности и поведение.

От количествена гледна точка БВ се характеризира със структура, продължителност, последователност, съвместяване, разпространение, периодичност и други характеристики на дейностите в един или друг фонд на времето. БВ се измерва със система от показатели, в които се отразява както качествената, така и количествената страна. Тя включва следните групи: показатели за продължителност на разходите на време за видовете дейности; показатели за структурата на БВ — характеризират делът на отделните видове дейности по отношение на общите разходи на време за едно денонощие; показатели за разпространение или за честота на едни или други видове дейности; показатели за ритмичност, периодичност, последователност; показатели за едновременност. Развитието на социологическите изследвания определя необходимост от разработване на система от показатели на БВ, която би отчитала социологическите характеристики на дейността на личността, социалните групи и общности.

Кои са предимствата на БВ? Първо. БВ дава обща теоретична характеристика на човешката дейност. Единната човешка дейност намира отражение в БВ, разделена на определени видове поведение. Всяко обособяване на разходите на време е средство за характеристика на различни видове дейности и поведение. Второ. БВ отразява количеството на човешката дейност. Социалното измерване се осъществява по единен показател в различни социални структури и системи /общество, социална група, личност/. Разнообразните видове и форми на дейност и потребление стават сравними, съизмерими с помощта на БВ. Тези показатели могат да бъдат изразени в еднородни величини — минути, часове, дни, единици за честота, проценти и се поддават на количествена обработка. Трето. Данните на БВ се образуват от два вида показатели: изброяване на дейности и продължителност, интензивност и други параметри на тези дейности. Четвърто. БВ обособява еднородни действия като прояви на човешката дейност. В БВ изброяването на най-простите дейности се формира на едно и също основание. Различава се само равнището, което във всяка дейност се смята за елементарно. Пето. В условия на ускоряване развитието на социалните процеси и явления, на интензификация на производството, важно е определяне на тяхната едновременност с БВ. Изучаването на тази страна на обществените процеси, приложено към различни групи на населението, може да даде много ново както за теорията, така и за практиката на управление в различни сфери на обществен живот. Съвместяването на различни видове дейности във времето е един от най-важните фактори за повишаване на производителността на труда, характерно за съвместяване на различни видове дейности в сферата на бита, почивката, свободното време. Шесто. БВ определя периодичността на социалните процеси и явления, на видовете дейност. Така се различават ежедневни, периодични и епизодични потребности.

 

2. Изследвания на бюджета на времето

Изучаването на социалното време има продължителна и богата история.

Любопитно е да се отбележи, че през 1874 г. във Виена българския изследовател (Цанов Андрей. 1996) издава своя книга „Времето е наука и богатство“. Той е български социолог по БВ2, който за първи път не само у нас, но и в Европа изследва БВ на българското население, вкл. и на социални групи, като художници, занаятчии, земеделци и други. Според А. Цанов структурата на денонощния БВ включва: работно време, физиологично време, домашно време и свободно време. А. Цанов преди М. Вебер и К. Маркс използва принципите на протестантската етика и значението им за икономическото поведение и отношение към времето на различни социални групи от населението. А. Цанов трансформира прочутите думи на Б. Франклин, че „времето е пари“ в заглавието на своята книга, че „времето е богатство“. Анализирайки денонощния БВ, Цанов поставя акцент върху физиологичното време/време за сън и почивка/, защото резервите в рационалното му използване са огромни, въпреки неговата биологична даденост.

Началото на ХХ в. е ознаменувано с фундаменталните трудове на А. Бергсон и М. Хайдегер, пробудили „съвременната философия от догматичен сън по отношение на времето“. Към анализ на социалното време пристъпват и социалните науки — психология, етнология, социология, но философската общност е под впечатление на теорията на относителността, затова еталон за изучаване на времето е физиката.

Социологията като самостоятелна наука има своя „социологическа“ трактовка на времето.Контурите на социологическия подход са очертани през 1937 г. в статията на (Sorokin P., Merton R. 1990:56–66) „Социалното време: методологически и функционален анализ“. Авторите показват, че във философията, психологията и икономиката съществуват свои представи за времето, които не се покриват с астрономическото време. „В социологията, с изключение на някои членове на дюркеймовата школа, на тази фундаментална категория /време/ се е отделяло малко внимание“. Според (Sorokin P., Merton R.1990:58) социалното време може /и трябва/ да бъде определено в собствена система от координати като „изменение или движение на социалните феномени чрез други феномени, взети за начална точка“.

През 1950–60-е г. се издават много работи, заявени като трудове по философия на времето, но фактически посветени на философско осветляване на времето в естествените науки, основно във физиката.

На този фон става ясно какъв път трябва да се преодолее, за да се появи идеята, че ключ към философския проблем на времето е изследване на социалното време и според руския социолог (Артемов В. А. 1987) той е в социологическата наука.

В много страни по света се провеждат изследвания на бюджета на времето /БВ/. След Втората световна война броя на тези изследвания рязко се увеличи и те са вече няколко десетки. Осъществени са и няколко международни сравнителни изследвания.

Изследването на бюджета на времето в Съветска Русия през 20-те години на миналия век под ръководството на акад. С. Г. Струмилин поставя началото на системно изучаване на БВ от руските социолози. В края на 30-те години се появяват две творби на П. Сорокин по проблеми на времето. Тези работи са връзка между руското проучване от 20-те години и чуждестранните изследвания през втората половина на века.

Проучванията в САЩ на бюджета на времето изпитват влияние на структурната и функционална методология на Т. Парсънс и P. Мъртън.

В Германия в следвоенните години под влияние на работата на Хабермас и Н. Луман изучаването на бюджета на времето открои промени в междуличностните взаимоотношения, от времето и мястото на дейност.

Френската социология /особено Дюмазедие/ по своеобразен начин съчетава тези идеи, набляга на нормативните компоненти на човешката дейност, открива „смисъла“ тя да бъде разпределена във времето. Този семантичен компонент започна да прониква в съветските проучвания в края на 70-те и 80-те. под влияние на работата на Леонтиев, Патрушев и др.

Обединеното кралство е една от водещите страни в света в изследвания на използване на времето. Изследователският център на микро-социални промени /MISOC/ се занимава със събиране и анализ на данни за използване на времето. Центърът за еднократна употреба изследвания /CTUR/ в Университета в Оксфорд има програма за финансирани научни изследвания за анализ на употреба на времето и развитие на изследователска дейност на използване на времето.

Канада също има дългогодишни традиции в проучвания и изследвания за използване времето въз основа на резултатите от тях.

В България за първи път изследване на БВ е направено през 1958 г. У нас до сега са извършени над 40 изследвания на БВ. В тях под ръководството на проф. З. Стайков взеха участие редица български социолози като: Кр. Петков, С. Тодорова, Л. Зарчева, Здр. Тонева, Б. Колев, Н. Радев и други. По проблеми на социалното време в България са работили и обществоведи като: С. Дончев, П. Симеонов, Ц. Куманов, И. Николаев и други. Огромен е приносът на проф. З. Стайков (Стайков. З. 1973а); (Стайков. З. 1973б); (Стайков. З. 1979); (Стайков. З. 1989) и др. за създаване и развитие на социология на БВ, за популяризиране резултатите от изследвания, за подготовка на научни кадри по БВ. Мои анализи по проблеми на бюджета на времето са в следните публикации (Радев Н. 2013); (Радев Н. 2010a); (Радев Н. 2010b); (Radev N. 2010c); (Радев Н. 2009a); (Радев Н. 2009b); (Радев Н. 2007a); (Радев Н. 2007b); (Радев Н. 2007 с); (Радев. Н. 2005a).; (Радев Н. 2005b); (Radev N. 1989); (Радев Н. 1982) и др.

Българският опит показва, че има възможност за използване на БВ като метод на свързване на различни науки /биологични, технологични, природни, физически и социални/ и възможност за интегриране на хора от различни специалности за изучаване на БВ /социолози, икономисти, лекари, психолози, инженери, архитекти, юристи, педагози и други/. В този смисъл БВ има интердисциплинарен характер.

Националните социологически изследвания на БВ в нашата страна направиха възможно решаване на нови научни, методически и практически въпроси, като: описване съвкупното време на населението, времето на социалните и професионални групи и региони в страната, на „сенчестата“ икономика; социологическа оценка на дейностите, на трансформациите в БВ; изследване на социологически закономерности, свързани с нарастване масата на труда в обществото, увеличаване на свободното време и неговото използване, оптимизиране на времето за физиологични потребности и други.

В началото на 1960-те години е направен опит за създаване на международни стандарти, позволяващи сравнение на различни видове приложения на времето в пазарни и планови икономики, предприет от (Szalai, A.1972). в проект на дванадесет западни и източни страни, довели до публикуване на нови и по-подробни статистически инструменти.

Започва процес на институционализация на изследванията на времето. В изучаването на човешкото време активно участват статистически ведомства на редица страни. Експерти от ЕС разработват система от социални показатели на основа на БВ. През 2000 г., Евростат хармонизира европейските изследвания на използване на времето /HETUS/ и разработи класификация на употребата на времето в шест основни групи.3

Осемнадесет страни са участвали в проект за „Хармонизирана еднократна употреба на времето“ през 1996/1997 г. Финландия, Швеция, Люксембург, Ирландия, Италия, Испания, Португалия, Гърция, Великобритания, Албания, България, Унгария, Полша, Словения, Литва, Естония, Латвия и Македония. Франция и Германия също са изразили интерес за присъединяване към „хармонизирания проект“. За резултатите от изследването бяха представени доклади на националните статистически служби на тези страни, както и общ доклад за употреба на времето.

Организацията на обединените нации (Dеpartement des affairesеconomiques et sociales Division de statistique. 2007) въвежда в употреба изследвания на времето в националните статистически системи. Поддържа сайт4 за информация за изследвания на времето, проведени на национално равнище. През 1990 г. са определени характеристиките на националните проучвания за употреба на времето. Общо шестдесет и две страни провеждат най-малко едно национално или пилотно проучване за използване на времето5 в периода 1990–2008. България е една от най-активните страни в това отношение. До сега са проведени пет национални представителни изследвания на бюджета на времето на българското население.

Налице е процес на създаване на международни професионални организации за изследване на социалното време.

Международното общество по изучаване на времето-ISST /International Society for Study of Time/ основано от Нюйоркската академия на науките по „Междудисциплинарни перспективи за изследване на времето“ през 1966 г., е възглавено от Дж. Фрейзер. То е професионална организация на учени и хуманитарии, които ги интересува изследване на идеите на времето, а също ролята, която времето играе във физическия, органическия, интелектуалния и социалния свят.6

Организация — сателит на ISST е Руският междудисциплинарен темпорологичен семинар, действащ под ръководството на Александър Левич в МГУ от 1984 г.7 От този семинар е основан Институт за изследване природата на времето.

През 1984 г. е основана Асоциация на социални изследвания на времето /Association for the Social Studies of Time-ASSET/, която провежда ежегодни срещи във Великобритания.

Тематична група по изследване на използване на времето към Международната социологическа асоциация /ISA Thematic Group on Time Use Research/ е основана през 1988 г. Президент е Ендрю Харви, Канада. Целта е подкрепа на научното измерване и анализ на разпределението на времето. Групата има печатно издание — ежегодник It's About Time.

Международна асоциация за изследване на използване на времето /International Association for Time Use Research-IATUR/. Целта на IATUR е "ускоряване на обмяната на идеи и придвижване на анализа на използване на времето, средствата и методите за изследване и теоретическите рамки, специално създавани за подобен анализ"8. Асоциацията поставя ударение върху установяване на стандарти, призвани да гарантират „международна и диахроническа сравнимост на изследванията за използване на времето“9.

Отделно направление на дейност е многонационалното изследване на използване на времето /Multinational time use study–MTUS/. През 1964–1969 гг. е осъществен многонационален проект в 12 страни.

Евростат е разработил методи и класификация за хармонизирано европейско изследване използване на времето /HETUS/, за периода от 1999 до 2003 г. е планирано осъществяване на този проект в 21 страни.

През 1998 г. започва работа Международна изследователска мрежа по използване на времето /International Research Network on time Use-RNTU/. Мрежата работи при подкрепа на Федералното министерство на образованието, науката, изследванията и технологиите и Федералното управление по статистика на Германия. Координатор на мрежата е професор Йоахим Мерц /факултет по икономика и социални науки от университета Lueneburg, Изследователски институт за професиите, Германия/.

От средата на 1980-те г. се случва тенденция към обединяване на разнообразни социологически опити. Примери в това отношение са редица публикации, като: книгата на латвийския социолог (Гайдис, В. 1986); българския социолог (Стайков, З. 1989); (Hassard J.1990,1–18.); под редакцията на Дж. Хасард, в който може да се проследи социологическата проблематизация на времето, започвайки от статията на (Sorokin, P., Merton R. 1990); чрез системата на (Gurvitch G. 1955).; (Gurvitch, G. 1964); към съвременните работи/: задълбоченото изследване на (Adam B. 1990); научно — аналитичния обзор на (Фомичев, П.Н., отв. ред д.ф.н. Ю. А. Кимилев. 1993); монографиите на (Болгов В.Н., Гуцу В.Г. 1993); и (Радев, Н. 2007); развиващи традицията на изследване на бюджетите на времето; др. В интервал от осем години на английски език излизат две социологически списания: през 1987 г. „Концепцията за темпоралност в социологическата теория“10 и през 1996 г. — Колективната памет“11.

 

3. Бюджет на времето на градското и селското население

Социално — териториалната общност е съвкупност от хора, живеещи в едно селище; социален организъм, способен да се възпроизвежда и саморазвива; по принцип снема в своите характеристики, елементи и начин на живот цялостната структура на обществото. Обществото като съвкупност от човешки индивиди се ражда в конкретни социално — териториални общности, неговият практически живот протича в тях и се реализира чрез тях — те са действителен произвеждащ механизъм на обществото. Типовете социално — териториални общности се появяват в резултат на общественото разделение на труда и всички видове класови, професионални, етнични, възрастови, формални, неформални и т. н. общности съществуват в селищни общности.

Териториалната общност включва една или повече селищни общности, които могат да бъдат равнопоставени или съподчинени йерархично, да имат самостоятелност и да носят в снет вид основни характеристики на обществото.

В първичните териториални общности /село или град/ реално притича обществения живот. Градът е исторически възникнало селище с голяма концентрация на население като център на промишленост, търговия, управление и култура, за разлика от селото като център на земеделско производство. Всеки град е социален организъм, органично човешко обединение, заемащо определена територия. Селото е основна форма на заселване на хората и териториална организация на социалния живот, характеризираща се с доминиращата роля на селското стопанство; един от двата/редом с града/ основни типа селища, чрез които относително пълно се възпроизвежда обществото, в които и чрез които реално живее обществото.

Урбанизацията означава съсредоточаване на икономическия и културния живот в градовете. Тя е световно-исторически процес на разрастване и повишаване ролята на градовете, предизвикващ изменения в демографската и обществена структура, в културата и начина на живот на населението, водещ до интензификация и концентрация в общуването между хората. Тя е процес на нарастване дела на хората, живеещи в градовете по отношение на населението на дадена страна.

Пространственото съсредоточаване на голям брой хора, както е ставало в градовете, е формирало противоречиви качества на градския жител. От една страна, градът формира положителни качества като образованост, която произтича от сложността на градския начин на живот, изискващ по-сложни взаимоотношения и реакции от гражданите. Многообразието на тези отношения е наложило качествата вежливост, остроумие и духовитост, задължителни в сложните контакти между различни социални общности, осъществявани във все по-стесняваща се пространствена среда. От друга страна, бързото нарастване на градското население е свързано с постепенно отчуждаване на индивида, което води до засилване на неговата анонимност, окуражаваща склонните към дързост и безсрамие и други. Тук са и корените на големината на градовете и на броя на тяхното население.

Статистическите данни за териториалното разпределение на населението показват, че към 31.12.2012 г. в градовете живеят 5 306 233, или 72.9 %, а в селата — 1 975 808, или 27.1 % от населението на страната. Към края на 2012 г. населените места в България са 5278, от които 257 са градове и 5021 — села. Разпределението на населението по населени места е резултат от естествено и механично движение, а също и от административните промени в селищната структура на страната. През 2012 г. с Решения на Министерския съвет са закрити 24 населени места. Населените места без население са 172. В 1130, или в 21.4 % от населените места живеят от 1 до 49 души. С население над 100 хил. души са седем града в страната. В тях живее 34.0 % от населението на страната.

Всяко ЕСИ има регионални граници — изследваната съвкупност винаги е локализирана. Типично регионално изследване е социологическото изследване на града и селото/1968/, с което се проучиха важни характеристики на населението от тези два типа селища.

Сравнението е метод, чрез който на основа на определен признак се установява тъждество или различие между обектите чрез тяхното съпоставяне. На основа на този метод се познават историческите степени на едно явление, или на две явления, съществуващи едновременно, но на различни етапи на развитие. Стремежът към социално сравнение е заложен в обществената природа на индивида. Социалното сравнение е обществен и индивидуален феномен. Сравнителното изследване приема две ключови форми: социални сравнения в пространството и времето. Териториалните сравнения са най-чести и включват сравняване на сходни или различни държави или групи страни, сравняване на собствената страна с други страни, или с целия свят. Времевите сравнения включват сравняване на различни времеви рамки. Двете основни възможности в този модел са сравняване на два етапа във времето, или сравнение на едно и също нещо с времето. Сравнителното изследване включва количествено и качествено сравнение на социални субекти.

В България са проведени пет национални изследвания на БВ. Фактът, че петте изследвания са в една и съща страна, отнасят се за цялото население над 6 годишна възраст и обхващат 365 дни /всички дни и сезони в годината/, използват една и съща класификация на дейности, една и съща методика, улеснява сравненията.

Основните резултати (Бюджет на времето на населението. 2005) от изследванията на БВ на българското население са следните /Вж. Таблица 1/.

 

Таблица 1.

Анализът на тези резултати позволява да се направят няколко изводи. Първо. Няма съществени промени във времето за физиологични потребности /време за сън и за други лични грижи/, които са социално нечувствителни. Техният дял е около 50 % от БВ. Делът на времето за сън се запазва на приблизително еднакво ниво/около 40 %/. Времето за лични грижи бележи тенденция към увеличение от 8.3 % на 11.0 %, или с 32.5 %. Делът на времето за физиологични потребности е приблизително еднакъв за населението от градовете и от селата. Второ. Радикална е промяната във времето за заетост, където за период от 30 г. делът на времето за заетост е намаляло от 14.2 % през 1970 г. на 7.8% през 2002 г. Времето за заетост драстично намалява на 54.9 %. Делът на времето за заетост сред градското население е по-висок в сравнение с тази на селското население с 2.4 %. Трето. Аналогични изменения са настъпили и във времето за учение на българското население. То е радикално намаляло от 3.5 % на 1.9 %, или на 54.3 %. Делът на времето за учение е приблизително еднакъв за населението от градовете и от селата. Четвърто. Грижите за домакинството бележат неголямо намаление — от 16.7 % на 15.3 %. Делът на времето за грижи за домакинството отбелязва минимално намаление на 91.6 %. Но като дял в структурата на БВ то е около два пъти по-голямо от времето за заетост в общественото производство. Делът на времето за домашен труд сред селското население е много по-висок в сравнение с този на градското население с 6.7 %. Тази разлика се дължи на работата в личното стопанство в селата за натурално производство. Пето. Делът на свободното време в структурата на БВ бележи съществено увеличение — от 12.4 % на 20.1 %. Най-голяма е динамиката в свободното време, неговият дял нараства със 162.1 %.От гледна точка на използването му обаче съществуват резерви, тъй като пасивното му прекарване е голямо/време за телевизия/, намалява времето за четене и др. Делът на свободното време сред градското население е по-висок в сравнение с този на селското население с 2.7 %. Шесто. Незначително намалява времето за пътувания — от 4.4 % на 3.7 % от БВ, или на 84.1 %. Делът на времето за пътуване сред градското население е по-висок в сравнение с този на селското население с 1.0 %. Седмо. Изследванията на БВ показват, че основно място за прекарване на времето на българина е жилището, където се провежда около 70 на сто от бюджета на времето. Но в жилището на българина се осъществява все по-малко труд — едно на сто от трудовата заетост. Жилището вече не е място за работа, а за сън и за пасивна почивка. В жилището живеят все по-малко хора. Новите жилища, които се изграждат масово и по индустриален път, не са пригодени за трудови и социални функции на семействата.

Сравнителният социологически анализ на БВ на българското население очертава радикални промени в БВ. Те са резултат от глобални социални процеси. Върху структурата и величината на БВ в нашата страна са действали много и разнообразни фактори, засягащи структурата и динамиката на БВ. Първо. Преход от шестдневна към петдневна работна седмица. Той довежда до значими трансформации в БВ: намаляването на работното време е довело до увеличаване на домашния труд, до намаляване на свободното време и на времето за физиологични потребности /време за сън/. Второ. Интензивен процес на урбанизация. Неговите проявления са: увеличен дял на градското население; териториална подвижност на населението /външна, вътрешна и маятникова миграция/; изменения в отрасловата заетост, които внасят значителни изменения в структурата на БВ. Трето. Промени в демографската структура на населението /тенденция към застаряване, ниска раждаемост, съжителство на млади хора без брак, голям брой самотни майки, намаляване броя на членовете на семейството и други/ са фактор за промени в БВ. Четвърто. Научно-техническата революция. Величината и структурата на БВ са повлияни от научно-техническия прогрес. Характеристика на качеството и ефективността на БВ на населението е наличието на паралелни, съпътстващи, второстепенни дейности, които достигат до над 500 мин. ч. среднодневно на едно лице. Те са средство за интезификация на човешката активност, резерв за обогатяване на личността и обществото. Пето. Осъществяваният 24 г. преход от централно регулирано стопанство към пазарна икономика внася промени в характера на икономиката и социалната сфера, които влияят върху БВ на личността, социалните групи и населението. Новото явление — безработицата на значителни части от трудоспособното население, емиграцията в чужбина на предимно младо, образовано и интелигентно население основно променят структурата и съдържанието на БВ на населението. Шесто. Фактор за оптимизиране структурата на БВ е ролята на държавата за създаване на материални условия за неговото използване, изработване на нормативна база за регулиране на човешката активност, за култивиране на образци на поведение за населението и за социални групи и общности, разработване на модели и прогнози на РВ, СВ и на БВ на населението. Седмо. Изключително влияние върху структурата и динамиката на БВ оказва процесът на глобализация. Революцията на информационните технологии въведе нов вид общество — мрежово, което се характеризира с глобализация на социалните дейности; с мрежова организация на труда; с гъвкавост и нестабилност на работата, с индивидуализация на труда, с трансформиране материалната основа на живота, пространството и времето. Процесите на глобализация са сред най-важните социални промени в съвременния свят. Фундаменталните проблеми на човешкия живот придобиват глобални мащаби. Глобалният ред изобилства от социални неравенства, които намират проявление в дисбаланси между работното и свободно време на различни социални групи на населението.

Опитът показва, че подценяването на териториалния аспект в разпределението и използването на времето на населението има социални последици. От една страна, тече процес на обезлюдяване на редица райони на страната. То е свързано с нежелание на хората да работят, живеят и използват времето там, както и с мобилност на населението към индустриални зони или в градове. Урбанизирането на селския регион застрашава съществуването на селото като специфичен тип селище. Намаляват заетите в селското стопанство, относителният дял на живеещите на село; селското население застарява. Модернизацията на селското стопанство го отдалечава от класическите модели на традиционно земеделие, а съвременните комуникационни средства разширяват границите село — град. За да се ограничават нежелателните миграционни потоци, ще са необходими политики за развитие на селските райони и малките градове в тях, които да са насочени към разнообразяване структурата на селскостопанска заетост и създаване на нови връзки град — село. Подходящо ще е да се насърчават малките градове в разкриване на малки и средни предприятия, свързани със селскостопанско производство. От друга страна, тече процес на прекомерно увеличаване населението на някои градове, което влиза в противоречие с тяхната инфраструктура. Днес градът стана едновременно и център на проблеми по отношение бъдещето на населението и активното му включване в труда. Това е особено характерно за столицата, където на 1 % от територията е съсредоточено 18 % от населението на страната.

Във всеки исторически период градовете /и особено големите градове/ се характеризират със специфични икономически, социални, културни, политически, естетически, здравни и други проблеми. Несъответствието между темпа на нарастване на населението в градовете и възможността им да задоволяват динамичните потребности на населението поражда урбанистична криза. Тя намира проявление в няколко направления. Първо. Различия в начина на живот на хората, населяващи централната и перифирните части на градовете. Второ. Западане на активната централна зона на градовете. Трето. Увеличаване на трафика и задръстванията в градовете. Четвърто. Все по-засилваща се невъзможност за финансиране на публичните услуги, дори и чрез увеличаване на данъчните ставки. Пето. Замърсяване на околната среда.

По-значимите трудности, които градовете срещат в развитието, са: хетерогенност на урбанизираното население; миграция, предизвикана от интензивно икономическо развитие, която ражда неконтролирано увеличаване населението на градовете; противоречия между централната и местна администрация по повод финансова издръжка на местната инфраструктура; увеличаване на личните превозни средства и намалени предпочитания към услуги на градския транспорт; неравнопоставеност на различни градове в законодателната и изпълнителна власт на страната и други.

Осигуряването на устойчива селищна мрежа и изграждане на качествена селищна среда, гарантираща устойчиво социално-икономическо и екологическо развитие и достоен жизнен стандарт следва да е една от приоритетните задачи пред политиката на регионално развитие.

За това са необходими промени в управлението на социалното време: модели за темпорална организация на времето на населението; развитие на доброволен допълнителен труд в извънработно време на населението; насърчаване на подход към работата, основан на съвместяване на професионалния с личния живот; социални оценки на труда по отглеждане и възпитание на деца и неговото заплащане; инстуционализиране на генерационното разделение на труда, на преходите от един жизнен цикъл към друг; въвеждане на гъвкава организация на труда, почасово заплащане на труда; програми за непрекъсната работа на индустрията на свободното време; методики и технологии, които да отчитат цената на времето, на земята, на жилищата, на вещите в различни райони на страната; съставяне на БВ на териториални единици; изготвяне на социални баланси на времето и на трудовите ресурси в селищните системи; превръщане на БВ в метод за управление на териториални единици и др.

 

4. Времеви предизвикателства на глобализацията

Историята на информационното общество започва от средата на ХХ в. с поява на нова техника — информационни носители, компютри и автоматизирани системи. Компютърът се е появил през 1947 г., транзисторът — през 1948 г., автоматизацията — през 1957 г., микросхемите — през 1975 г., експертните системи — през 1976 г. Тази техника изисква търсене на нова технология, която да получава оптимални решения от различни алтернативи в условия на голям обем данни. Най-разнообразни обществени дейности се оказват включени в определени технологии. Технологията изпълнява важна функция: постигане на желан резултат в оптимално време.

Информационното общество се отличава с повишена чувствителност към времето, което (Тофлър, А. 1991) нарече супертемпоралност. Общ модел за изпълнение на работите става синхронизацията, която се стреми към уплътняване /компресиране/ на времето. В информационното общество се изменят механизмите на материалното и духовно производство, трансформират се средствата за обработка, предаване и производство на информация. Информацията става главно звено в социалните връзки. Това изменя времевите характеристики на социалните процеси. Главното социално изменение е ускорение на темпа на живот. В света се формира пространствено-времева цялостност, обусловена от глобалност на комуникациите. И ние се оказваме пред глобализация на времето, чиято същност е синхронизация на дейностите.

Масовите ритмични дейности са използвани в историята за постигане на синхрон, който повишава производителността на труда. Днес социалните дейности се ускоряват в реално време. Освен това употребите на времето са по-персонализирани, нестандартни, даже ексцентрични. Това води до трудно постигане на синхрон, защото преобразуваме начина, по който хората се трудят, играят и мислят в измерението на времето, фундаментално променяме начина, по който боравим с фактора време. Темпоралната координация днес е толкова комплексна и важна, че формира голяма и процъфтяваща индустрия на синхронизацията.

Новата икономика се ръководи от нови темпорални принципи. Осъществява се преход от колективно към индивидуално време, от безлично към персонализирано време, успоредно с движението към персонализирани продукти и пазари. Синхронизирането на свободното време става толкова по-разнообразно, колкото по-гъвкави са часовете и седмиците платен труд. Границите между работното и семейното време са размиват. Скоростта и неритмичността вървят ръка за ръка с прехода от периодични към непрекъснати потоци на операции. Това се вижда в бързото разпространение на схемата 24/7 във всички дейности — от хотелски бизнес центрове, през денонощни магазини и аптеки, до печатници на вестници. Работещите в сектора на търговия на дребно трудно може да устоят на исканията за антисоциални часове, които са в противоречие с техния семеен живот. Така в производството и в потреблението работното време и темповете на труда стават все по-индивидуални. Тези взаимносвързани промени-ускорение, нерегулярност и непрекъснат трудов поток — преобразуват цялостния пейзаж на времето. Неравномерният, ускоряващ се темп на промяна и десинхронизацията ни тласкат към времева аритмия (Тофлър, Алвин и Хайди. 2007: 89). Милиони хора се чувстват стресирани, изпитват „шок на бъдещето“ поради сгъстяване на времето. Днес информационното общество ерозира утвърдения жизнен цикъл. Според (Кастелс, М. 2004) мрежовото общество нарушава ритмичността, биологична или обществена, свързана с жизнения цикъл. Новото поколение се социализира в култура и икономика, които вървят от последователност към паралелност на процесите. Натискът за повишаване на скоростта обяснява защо тълпи консултанти по „управление на времето“ и безброй книги предлагат как да преструктурираме дните, обвързвайки времето с най-важните приоритети. Днес ние живеем в такова хипертемпо, че максимата „времето е пари“ се нуждае от преразглеждане.

В новата система за производство има възможност за връщане към производството вкъщи на ново, по-високо електронизирано равнище и заедно с това превръщане на дома в център на обществото (Тофлър, А. 1991:254–261). Днес това се случва отново. И наистина едно още неизмерено, но значително количество труд вече се извършва в къщи от търговски пътници; от архитекти и дизайнери; от бързо увеличаващия се брой консултанти в много отрасли; от голям брой работещи в здравното обслужване, като терапевти и психолози; от учители по музика и по езици; от търговци на произведения на изкуството, съветници в инвестиционна дейност, застрахователни агенти, юристи и научни работници, и от много други категории служители, технически персонал и професионалисти.

Държавата абсорбира социалното време и пространство, определя матриците на времето и пространството, монополизира тяхната организация и те стават мрежа на доминация и на власт.

 

Заключение

Сравнителният анализ на БВ на българите очертава радикални промени в БВ, резултат от глобални социални фактори.

Бурният ръст на градовете и все по-често проявяващите се негативни последствия от урбанизацията, породиха проблема за оптималния град. В дискусиите той се свежда до проблема за избор на параметри на градовете, осигуряващи благоприятни условия за живот на неговите жители. Като основни параметри се предлагат числеността на населението и неговите размери.

Критерий за оптимална организация на града може да е категорията време като всеобща мярка, характеризираща всички дейности на човека и на обществото. Законът за икономия на време е всеобщ икономически и социологически закон, действието на който се проявява в производствената и непроизводствената дейност на човека. В производствената сфера законът за икономия на време се проявява във вид на ръст на производителността на труда, което е тъждествено на икономия на работно време. В непроизводствената сфера законът за икономия на време се проявява в увеличаване свободното време на трудещите се, като пространство ва тяхното всестранно развитие.

Критерий за оптималност е величината на сумарните разходи на време на трудоспособната част от населението на града за производство на стоки и услуги и за използване на различни видове услуги, предоставяни от градските власти. Обстоятелството, че отраслите на градообслужващата група се характеризират с две системи от показатели за разходите на време, отразява двойствената природа на икономическото функциониране на населението на града, което, от една страна, е производител на продукти и услуги, а, от друга страна, встъпва в качеството на потребител.

Синтетичен показател за развитие на всяко общество е масата обществен труд, изразходвана средно от едно лице от населението за един среден човешки живот. Историята показва, че с прогреса на обществото все по-голяма част от живота на човек е заета с труд. Трудът е материална връзка на човека с обществото. Днес още не са загубили актуалност думите на Волтер, че „трудът отдалечава от нас три злини: скуката, порока и нуждата“.

 

Литература:

1. Бюджет на времето на населението. 2005. НСИ, София.

2. Кастелс, М. 2004. Възходът на мрежовото общество. ИК Лик, София.

3. Радев, Н. 2013. Относно социологията на бюджета на времето. Сп. Икономически и социални алтернативи, бр. 3, Издателство Стопанство на УНСС, с. 39–55.;

4. Радев, Н. 2010. Бюджет на времето според доходите, с. 255–270, в Сборник Социологията — от емпирията към теорията. Юбилеен сборник, посветен на 70 години от рождението на чл.кор проф. дсн Атанас Атанасов, София, Академично издателство проф. Марин Дринов;

5. Радев, Н. 2010. Бюджет на времето на хората с увреждания. с. 169–183, в сборника Икономиката и социалната политика в условията на съвременната глобална криза, доклади от юбилейната научно-практическа конференция, посветена на 60-та годишнина от създаването на Икономическия институт на БАН, ГорексПрес, София.;

6. Радев, Н.2009. Бюджет на времето на селското население, с. 52–66. В сборника „Българското село — между романтиката и трезвата преценка“. София, Издателство АЛЯ;

7. Радев, Н.2009. Бюджет на времето и жизнени цикли на населението, с. 573–599, доклад на Научна конференция на тема: „Демографските процеси и работната сила в България“, 27–28.08. 2008 г., София, организирана от Центъра за изследване на населението при БАН, Министерството на труда и социалната политика, Икономическия и социален съвет. София, с. 680.;

8. Радев, Н. 2007. Бюджет на времето на доброволците. В сб. Проблеми на социалната работа. Образование, практика, научни изследвания, София, ИК КОТА, с. 225–248.;

9. Радев, Н. 2007. Бюджет на времето, УИ Стопанство, София, 340 с.;

10. Радев, Н. 2007. Един живот изцяло отдаден на социологията. В сб. Село и туризъм, съставител Станка Добрева, редактор Веска Кожухарова — Живкова., с. 7–21;

11. Радев, Н. 2005. Джендър различия и социална работа. В сб. Социална работа с деца и семейства., София, ГорексПрес, с. 79–94.;

12. Радев, Н. 2005 г. Свободно време и човешко развитие. сп. Икономика и управление, № 4. с. 69–79;

13. Радев, Н. 1982, Реализацията на закона за икономия на време при строителството на зрелия социализъм. сп. Проблеми на труда,№ 3, с. 19–31;

14. Стайков, З. 1973. Бюджетът на времето. Партиздат. София.

15. Стайков, З. 1973. Свободно време и жизнено равнище. Партиздат, София.

16. Стайков, З. 1979. Бюджетът на времето на населението от Ямболски окръг. Ямбол.

17. Стайков, З. 1989. Изследвания на бюджета на времето. Издателство на БАН. София.

18. Сравними данни за използване на времето в статистиката. 2006. Основни резултати за Испания, Италия, Латвия, Литва и Полша. Европейски общности, Люксембург. https://epp.eurostat.ec.europa.eu/cache/

19. Тофлър А. 1991. Третата вълна. Пейо К. Яворов, София.

20. Тофлър Алвин и Хайди. 2007. Революционното богатство, Обсидиан, София.

21. Цанов, Андрей. 1996. Времето е наука и богатство, София.

22. Артемов, В. А. 1987. Социальное время: проблемы изучения и использования. Наука. Новосибирск;

23. Болгов, В.Н., Гуцу, В.Г. Социология времени. Кишинев: Штиинца, 1993.;

24. Гайдис, В. 1986. Время в социологических исследованиях: Методологические и методические проблемы. Минтис, Вильнюс и др.;

25. Фомичев, П. Н., отв. ред. д. ф. н. Ю. А. Кимилев. 1993. Современные социологические теории социального времени: Научно-аналитический обзор. „ИНИОН РАН“, Москва.

26. Adam, B. 1990. Time and Social Theory. Cambridge UK: Polity Press;

27. Dеpartement des affaires еconomiques et sociales Division de statistique. 2007. Guide des statistiques du budget-temps:mesures du travail rеmunеrе et non rеmunеrе, asdf Nations Unies, New York.

28. Gurvitch,G.1955. Déterminismes sociaux et liberté humaine. Paris,;

29. Gurvitch,G.1964. The Spectrum of Social Time. Dordrect — Holland: D.Reidel Publishing company,;

30. Hassard J. 1990. Introduction: The Sociological Study of Time. The Sociology of Time. Ed. by J. Hassard. New York: St.Martin's Press, р.1–18./;

31. Radev, N. 2010. Budget of Time of the Rural Population. p. 240–253. Reinventing the Rural: Between Social and Natural, The Bulgarian Case, Scientific editor: Veska Kozhuharova, Compiled by Galina Koleva, Editor for the edition: Angelina Ivanova, Reviewers: Stanka Dobreva, Emilia Chengelova,Translation of texts: Vladimir Vladov.;

32. Radev, N. 1989. The leisure time of the Kasanluk population /56–62/.Time use studies world wide. International assosiation for time use research-Socio Consult Ltd, Sofia;

33. Sorokin,P.,Merton, R.1990. Social Time: A Methodological and Functional Analysis. The Sociology of Time. Еd. by J. Hassard. New York: St. Martin's Press,. р. 56–66.;

34. Szalai, A., ed. 1972. The Use of Time: Daily Activities of Urban and Suburban Populations in Twelve Countries. European Coordination Centre. La Haye, Mouton.

 

 

II. ГРАДЪТ И СЕЛОТО — 45 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

 

Пенка Найденова, Геновева Михова (Институт за изследване на населението и човека – БАН)

Селото в бъдещата демографска карта на България

 
 

Определящите сили

Териториалното разположение и разместване на населението са неделими признаци от живота във всички векове на човечеството. Като уседналост и миграция те се разглеждат от демографията, предмет са на изучаване от географията, а всъщност могат да се причислят и към стопанската история и икономическото управление. Защото каквито и да са подбудите на едно население да пребивава на определено място или да променя местоживеенето си, подтикът за избора е в биологичната потребност от храна, от материалната потребност от подслон и средства за улесняване производството и начина на живот. Не се изключва и социалната потребност, която прави индивидите население.

Погледът към демографската карта на България е своеобразен прочит на историята на населението от векове. Обясненията за миграцията и заселванията са в политико-военните събития, в природните условия и катаклизми. Популярен е примерът с българското население, напуснало масово плодородните земи на долините във времето на отоманските нашествия. Защитавайки семействата, търсейки сигурност в планините, хората избират места, които да им осигурят препитание и поминък. Какво може да се каже за последващите векове. Определящите сили са същите, докато се стигне до днес. Възражението е може би във факта, че човечеството отдавна се е отърсило от примитивизма, че разчита на високо технологично равнище, на подходяща екологична и социална среда, интегрираща народите, на науки за управление на икономическите и демографските процеси.

Всъщност определящите сили са неизменни, подтикът да се търси препитание и удобен подслон носи родилни белези във всеки бизнес, във всяко, и най-богато и модерно жилище. Реализацията зависи от условията, а през последните вече над сто години населението от няколко поколения преживя безпрецедентни промени в стопанския и социалнополитическия живот.

 

Белезите на промените

И ето ни пред съвременната демографска карта на България — притихнала, малко тъжна, сякаш смалена. Белезите на развитието отразяват противоречиво действалите сили и усилията на един народ да се вмести в рамките на две системи, избягвайки от едната и завръщайки се към нея, след като близо половин век изгражда другата — социалистическата, раздвижила развитието и променила сериозно демографската карта. Явно е, че след като се говори за демографската карта и нейните промени, става въпрос за състояние и изменения в местоживеенето на населението, т. е. на постоянното население, разграничено основно по брой и възрастово — полов състав в градовете и селата, които са разпределени по административно-териториални единици или стопанско-географски райони.

В годините на развитието след Освобождението (1878 г.) са правени много преценки за механичното движение на населението (миграцията — вътрешна и външна), съобразени с професионалната ориентация, естествения прираст и социалното и държавно-политическото преструктуриране. На статистически език това са показателите за числеността на населението по населени места и възрастово — половата структура и за миграционните потоци от селата към градовете (и обратно) и вън от тях или към тях (като външна емиграция и имиграция). В крайна сметка говорят показателите и техните доказателства са неумолими. Когато в 1887 г. след първите преброявания на населението (1880-1884 г.) се отчита общ брой на населението без разлика на етническата принадлежност от 3154 хил., селското население съставлява 81.2%. В края на всеки следващ двадесетгодишен период този дял спада — до 80.4%, после — до 1926 г. — едва до 80.1% и към 1946 г. — 75.3%. Решителните години на индустриализация го стопяват до 53.5%, за да достигне към 1985 г. до 35.2% (Белчева, М., 2004, с. 23) и след още 20 години (към 2005 г.) до по-малко от 30%. В настоящия момент е вече около 27%, т.е. след близо 3 години от последното преброяване на населението (01.02.2011 г.)., селското население още намалява. Всъщност темповете на спад нарастват ускоряващо от 1934 г. насам, за да достигнат най-високи стойности през 60-те до 80-те години (Мичев, Н., 1978, с. 120). Излизайки от едно сравнително по-ниско и успокоено равнище в периода на прехода (от 1989 г.насам) скоростта на спада отново нараства за сметка на урбанизацията и външната емиграция, но вече при основно променен профил на селското население, т.е. при изчерпване на демографските ресурси на селото и променената производствена структура, обезкуражаваща заетостта в селата и селския поминък, заедно с безнадеждността от застаряване на населението. Обезлюдяването на селата и липсата на млада работна сила е другата страна на медала, изразяваща процеса на развитието и отвореността им към света като урбанизация и интеграция на работната сила в Европа, и специално в страните на ЕС, към които се числим.

Другата проблемна страна е, че нарастването на градското население като относителен дял съответства на все по-ниски темпове на естествен прираст на населението, а и на общ прираст (поради известната емиграция през 80-те години и силните потоци на излизащите от страната след 1989 г.). Оттогава до сега броят на населението спада с повече от 1 200 хил. И ако към момента на последното преброяване то възлиза 7 364 хил. при средногодишен темп на спад 4.6% това население би трябвало да е загубило за три години до края на 2013 г. близо 10‰ от общия си брой и да възлиза на 7 290 хил., в повече или по-малко в зависимост от раждаемостта, смъртността и външната миграция. Според прогнозите на НСИ (и главно по средния им вариант) се предполагат отрицателни, но задържащи се равнища на темповете на спад на естествения прираст до 2020 г., но нарастване до минус 5.7 до 6.3% през 2025-2060 г. при ограничено отрицателно външно миграционно салдо (Гавазки, И., 2011, с. 25;435). Това означава, че се предполага средногодишно интензивността на механичния прираст да бъде през периода 2014-2060 г. около 0.60-0.56‰ (с отрицателен знак с известни колебания към 2025-2040 г. от минус 0.30 до минус 0.02‰, а до 2060 г. с положителен интензитет от 0.23 до 0.56‰ средногодишно). Знае се добре, че основен ресурс за нарастване на населението през ХХ век е селското население, в началото поради по-големия му брой и по принцип поради по-високата раждаемост, която се задържа с по-високо равнище чак до 1966 г. спрямо тази на градското население и е 15.9‰ срещу 14.7‰, когато селското население е 4 402 хил. (Белчева, М., 2004, с. 28). За следващите 10 години раждаемостта в селата спада до 13.0‰, докато сред градското население нараства до 19.8‰ при общ показател 17.2‰. Годината 1975 г. е инфлексната точка за общата раждаемост, защото от тогава тя необратимо спада, за да достигне общо около 10‰ понастоящем и отчайващите 7‰ сред селското население (при смъртност общо 14.6‰, а сред селското население — с 5 промилни пункта по-висока в съответствие със силното застаряване на населението) (НСИ. Преброяване…, 2011). Населението в селата спада не само от по-висок отрицателен прираст, но и от продължаващо напускане на селата като направление към градовете или вън от страната. Главният фактор при това си остава повъзрастяването на населението, вследствие на което смъртността в селата нараства с близо 6 пъти по-висока скорост в сравнение с тази сред градското население, което е с много по-млада възрастова структура.

Спирайки се на процеса на изменение на числеността на населението под въздействието на естественото и механично движение интересът обикновено е към посоката и скоростта на изменението. Оценката е главно за местоживеенето на общото население, разделението е на градско и селско по относителен дял. При най-общи характеристики по 18-20 годишни периоди личи, че скоростта на численото нарастване в историческия динамичен ред 1885-2013 г. е най-висока през 1905-1926 г., когато към края на периода прирастът е от 1 443 хил. (табл. 1).

 

Таблица 1

 

Числеността на населението към 2060 г. ще възлиза приблизително на толкова, колкото е била към 1926 г. Най-големият абсолютен прираст очевидно е през 1927-1946 г. — от 1 550 хил. Индексът спрямо края на предходния период е 128.3%, като скоростта на прираста фактически е най-висок според темпа на годишния прираст до 1946 г. От тогава темпът на прираста спада, но абсолютният прираст е 1 199 хил. и 721 хил. за двата периода до 1985 г През 1986-2005 г. отрицателният прираст вече означава повече умирания и емигранти, отколкото родени или вселени в страната. Спадът от 1985 до 2013 г. е от 1 659 хил. (от които 1/3 от емигрирания), т.е. почти с такава скорост, с каквато е прирастът от времето 1906-1926 г.

Други са съотношенията за селското население. Като съвкупност то губи повече от миграция, отколкото от спад на раждаемостта, макар и при повишаваща се смъртност и стареене и миграция, която до 1990 г. е вътрешна. Отрицателният темп започва още през 40-те години и не се изравнява с този при общото население, а нараства последователно, много по-ускорено. Куриозното е, че той надминава двойно средногодишния общ отрицателен прираст от 1966 г. нататък, произтичащ тогава главно от естественото движение на населението. Това, което се случва главно от 2006 г. насам е, че удвоява собствения си темп и претърпява необратимата инверсия на селско население с бърз спад поради чувствителното преструктуриране в полза на високите равнища на възраст и умиранията и не само поради вътрешната, но и поради външната емиграция на младото трудоспособно и фертилно поколение. Малките вече останки на селския масив от над 5 млн. към средата на ХХ век са от 1 983 хил. Оттогава до сега той спада с над 3.3 млн. (табл. 1). По наша преценка, считано след края на 2013 г. селското население ще спада с по-висок темп в частта си от активно население предвид нарастващите равнища на отрицателния естествен прираст и емиграцията в национални граници или вън от страната в условията на нестихващата криза и разрастващата се безработица. В този случай, ако не се засилят производствените инвестиции в сектора и не се подобрят пазарните условия или пък механизмите на сивия сектор, селското стопанство ще продължи да се стопява. Така или иначе, изправени сме пред предизвикателството обезкръвеното население в селските територии и селища да остане отмиращо — обедняло, безнадеждно остаряло и болно.

 

За териториалното разположение и разместване на селското население

Имайки предвид това, което днес представлява демографския профил на т.н. селско население на страната, не може да не се замислим за неговото бъдеще в различната среда, в която встъпва, изживявайки десетилетия на безпрецедентни промени по пътя на развитието или стагнацията на икономиката. В началото на ХХ век и до 30-те му години, когато населението по селата наистина беше селско, в смисъл, че участваше почти изцяло в селския поминък — растениевъдство и животновъдство и малко занаятчийство и преработка на селскостопански суровини, то наброяваше повече от 5 млн., но младо население, несравнимо по структура и репродуктивност със сегашните близо 2 млн. „селяни”. Ненапразно български учени тогава обърнаха внимание на икономическата пренаселеност, на големия брой работна ръка, съсредоточена по малките земеделски парцели и оставаща сезонно или не полузаета. Проявяващата се скрита безработица е един от първите тласъци на урбанизацията, развиваща се и тя в незрелите условия на закъснялата индустриализация (Тотев, Ан., 1981).

След 1947 г. при кооперирането на земята (фактически като форма на експроприация при отказа от рента) и при тласъка на индустрията започна голямото преселение към града. За пръв път през 1975 г. общият темп на прираста на селското население (естествен и механичен) придоби отрицателни средногодишни равнища — средно 0.5% от емиграция и 1% от превишаване на смъртността спрямо раждаемостта. Страничните дейности бяха ограничени, а селскостопанската работна сила — стана прототип на индустриалната. Заета главно в растениевъдството и животновъдството, тя както някога стана излишна и нископлатена поради механизацията. Възможностите за трудова реализация бяха ограничени. Макар и издигането на културата и подобрението на социалната инфраструктура по селата да беше факт, изтичането на селското население продължи и то с по-високи темпове. Връзката със селото намери израз в посещението от младите на старите си родители, останали да доработват трудодните си и малките площи за самозадоволяване.

Деформациите с връщането на земята след началото на „прехода” и то в реални граници не съблазни „гражданите” — наследници или престарели някогашни собственици да се върнат на село. Спекулативните подстъпи за уедряването, замяната или изкупуването на земята дебалансира селскостопанското производство, а то от своя страна — външния пазар и баланса на изхранването при почти унищожено животновъдство. Обратен път — няма, пътят напред е на уедрено капиталистическо производство с наета работна сила, която едва ли я има, макар много от производствата да са от екстензивен тип. Заетите в селскостопански производства са вече малко над половин млн. при работна сила до 750 хил., което показва наличието на безработица по селата или ако заетостта на активното население в градовете е 62-67%, то в селата тя е 50-54% при по-висок коефициент за селските жени от този на градските, но общо по-нисък сред жените спрямо мъжете с 8-9 процентни пункта.

Тези по-общо споменати параметри на селското население не стоят безтегловно някъде във времето и пространството. Те имат териториални отграничения, които са историческа последица и доказателство за пораждането на настоящите предизвикателства, които изискват разрешение.

Където и да се премине по българските земи в наше време, особено като туристическа атракция, се отбелязва, че някога нашите планини чак до върховете са били осеяни с малки и по-големи поселища, приютяващи местното полско или полупланинско население, предпазващо се от отоманските набези и поради заселвания от чужди преселници по стратегически съображения на завоевателите. Спускането на българското население от планините към плодородните равнини не прекроява толкова разместването на селата, колкото националния им състав, като се има предвид, че първото, тук вече споменато преброяване, вписва 28% турско население. Турската етническа общност от последващите поколения трайно присъства и до днес с 8-9% в общия брой население, независимо от няколкократните изселвания според спогодбите между България и Турция. Това население е разположено като част от Родопския масив, Тракия и Делиормана, обособено, а на места и смесено с население от българската етническа група. Макар и повлияно от урбанизацията като постоянно, турското население обитава основно селата. Известно е, че в състава на населението на страната друга по-голяма етническа група са ромите (3-6%), от които близо половината обитават селата. Останалите само 2% сред населението други етнически групи се числят основно към градското население. Споменатите особености показват, че не етническият състав в по-нови времена, а национално-политическите събития и социално-икономическите режими и производствени връзки въздействат за промените в разположението, мащабите и възрастово — половия състав на селата като част от демографската карта на България, разграничена по време и териториален признак.

Значението на подобна карта не се измерва само по историческите щрихи на развитието и не те са определящи в перспектива. Проблемът е от състоянието в момента да се извлекат параметрите на демографското бъдеще на селското население. То е свързано с развитието, бидейки социално-биологичен комплекс сред околната среда и фактор на икономическия растеж и развитието, търпящ управленска намеса.

Преместването или отпадането и възникването на нови села в мирновременния петдесетгодишен период от 60-те години насам най-често са предизвикани от производствени промени и ново строителство. Демографските промени на пръв поглед проличават при напускане на селата от постоянно население или вселвания. По-честото явление са изселванията. Размерът общо на населението в селата се определя от вселванията, идващи от градовете и от чужбина и изселванията към тях, но всяка единица сама е за себе си и придобива облик и в зависимост от движението между селата. Нашата статистическа отчетност се затрудни в наблюденията им главно в периода на прехода. Може в този случай примерно да се сравни структурата на миграцията в България през 1975 г. с тази, формирана през последните години. Тя фактически представлява интерес за предвижданията. Последните не би следвало да се квалифицират като прогнози, а като проекции предвид екстраполационния или експертен подход на оценката. При това тук не е валидно условието една прогноза за определен (бъдещ) период да има за ретроспективен хоризонт същия брой години. Структурните изменения подготвят нови прояви на процеса, на демографските изменения, но миналите условия не се повтарят. Демографските процеси имат дълга протяжност и са устойчиви на външни влияния, но все пак ги възприемат. Това не се отнася само за природобиологичните особености на животинския вид „homo sapiens”, а до голяма степен за механичното движение на населението.Промяната на местожителството на лицата най-често е свързана с икономическа принуда — търсене на работа или по-висок доход или други причини като изява в кариерата или семейни промени (брак, придружаване на близки). Продължителността на престоя на новото място зависи от условията на живот, но тя променя и репродуктивното поведение. Стремежът към уседналост изразява традиционната склонност за притежание и самостоятелно уреждане на собствен дом, но отпадат много традиционни елементи. През погледа на емигриралите от селата това означава, че връщане към селото, особено и главно в младежка възраст, не се очаква, защото тук не може да се очаква емоционално възвръщане към родните места. Такива са случаите с лица в пенсионна възраст, излезли някога от селските домове. С други думи т.н. рустификация, възвръщане или новонаселяване в селата, включително и главно на икономически активно население у нас не се случва, а и едва ли е възможна в бъдеще. Примерът с възрастовата структура на мигрантите от 70-те години — според допълнителното репрезентативно наблюдение към редовното преброяване в 1975 г. е достатъчно илюстративен (Белчева, М., 2004, с. 51). По направления поселищното разпределение на мигриралите е близко до съвременното, констатирано по данни от преброяването в 2011 г. Потвърждава се, при двата безпрецедентни случая на икономическо и социално преструктуриране (при коопериране на земята, и при връщането й в реални граници, че пътят към селото остава все пак безлюден (табл. 2). Вярно е, че делът на мигриралите от градовете е близо 2 пъти по-голям спрямо 1975 г., но дори да има същото равнище през новото столетие се отнася за част от двумилионно селско население, докато към 1975 г. то е тримилионно. Връщащите се от града в селата са почти еднакви числено, но понастоящем се отнасят за много по-възрастно и непроизводително население.

 

Таблица 2

Продължава също тенденцията, независимо от силно остарялото селско население, най-силно да изтича младото население под 20 години (до 44% от мигриралите, последвано от възрастите 20-24 г. — до 21%. Засега това става и за сметка на външната миграция и обезкървява още по-силно българското село. При това интензитетът на миграцията сред жените е по-силен отколкото сред мъжете и продължава да набира скорост. И ако в общия брой на мигриралите лица през 70-те години, престояли на новото си местоживеене поне 5 години — 59.9% са дошли от селата, сега те нямат такъв относителен дял, но излезлите от селата поколения, заселени в по-малки градове — сега, при сложилите се икономически условия се придвижват пак към градове, към по-големите и предоставящи възможност за работа и по-висок доход центрове. Бавно, настоятелно и безвъзвратно се променя месторазположението на населението в България, заедно с това и българското село с предопределението да създаде този народ и да бъде подбудител на собствените си промени и отмиране. Всъщност трябва ли редица райони със селско население да се обезлюдяват в полза на задушаващата урбанизация и вторични сектори, в голямата си част непродуктивни.

 

Демографската карта

Много често от демографската карта се очаква да ни даде представа за броя и гъстотата на населението по териториални разграничения за даден момент. Тези признаци се обвързват с производствената, пътната или здравната и образователната инфраструктура, както и с релефа на страната. Всъщност подобна карта не е демографска. Същността на последната е във вътрешното й съдържание. Тя е обобщение на демографските процеси, които зараждат бъдещото възпроизводство на населението, независимо чий обект на изследване е то. Разграничението му по териториални признаци определя връзката с инфраструктурата и регионалното развитие на производителните сили, но за близките времеви хоризонти. Вътрешното съдържание изразява перспективите на демографската система като жизнен, трудов и социален потенциал, определен от биологичните закони и структури на околната среда, в която се реализира човешкото възпроизводство. Така тази карта е инструмент на анализ, проектиране или прогнозиране на населението съобразно околната среда (разбирана като природна, производствена, социална и домашно — битова в определени териториални и времеви отграничения). Следователно значение има географското и административното деление на страната с оглед по-пълното отразяване на перспективите на развитието. Тези перспективи намират израз в естественото и механичното движение, зависещи от природните, икономическите и социалните фактори и индивидуалната нагласа и поведение, силно изразени в механичното движение, т.е. миграцията.

Перспективите на българското село не могат да лежат вън от модела на взаимообвързаност на съответните им системи. Съществуваща имплицитно в демографската карта, тази взаимообвързаност намира израз в т.н. показатели — агрегати, по които се прогнозира демографското развитие и може да се вземат управленски решения с оглед на развитието. В този контекст е заложена в демографската карта и бъдещата съдба на българското село.

 

Перспективи на селото в териториалното демографско развитие

Перспективите на развитието на населението на страната са общата рамка на възпроизводството и на селското население като негова съставна част. Променяйки относителния си дял по посока на спада на общото население, при все по-влошаващи се показатели (раждаемост до 8‰ и смъртност до 22‰ в селата при 11‰ и 11-13‰ съответно в градовете и при усилена външна, освен вътрешната миграция), темповете на числен спад и остаряване на селата са и ще станат вероятно до 2050-2060 г. толкова високи по равнище (с отрицателен знак), колкото са били положителни към 20–30-те години на миналия век (табл. 3).

 

Таблица 3

Излиза, че по полетата на плодородна България, цветуща под работната ръка на 4-5 млн. народ преди 5-6 десетилетия, още сега има 28% селско население над 65 години (при близо 19% общо за страната). Изправени сме пред перспективата през настъпващите 5 десетилетия страната да остане с по-малко от един милион селски жители — 792 хил. според проекциите на ООН към 2040 г. или до 100 хил. към 2060 г. според някои изследователи (Цеков, Н., 2012, с. 117). Съобразно средния вариант на прогнозата на НСИ дори да се предполага по-висок брой (табл. 3), остава открит тревожният въпрос за възрастовия състав, за етническата структура на икономически активното население и разположението му съобразно развитието на икономическите райони и административното деление на страната.

 

Таблица 4

Отговорът на подобен въпрос не се затруднява само от факта на намалението на жителите на едно село — средно до 500 човека понастоящем при 845 през 30-те години на миналия век. От 5 000 селски селища сега 200 от тях са с по 10 жители, на път да останат обезлюдени. Изчезването на селата не е ново и е предстоящо разширяващо се явление. През периода на най-интензивната урбанизация 1946-1965 г. от географската карта на България са заличени 415 села. Спадащият брой на селата включва проблемът за възрастовото им преструктуриране. Остаряването ярко се очертава в малките села до 200 жители, а такива са 47% от селските селища. Едва ли сред тях стои проблемът за раждаемост и естествен прираст. Селищата се стопяват с отмиране на задържалото се там възрастно поколение. Останалите по-млади в тях, главно от по-големите села, продължават миграционната традиция на изселвания главно към градовете (табл. 2). Според нас, населението в селата все пак може да бъде поне 1 млн. към 2060 г. Ако обаче хипотетично се приеме, че селските жители тогава ще начисляват 780 хил., т.е. 14.3% от общото население (табл. 3), имайки предвид продължаващия отрицателен естествен и механичен прираст на българската етническа група, то значи, че през следващите десетилетия ще се случи етническо преструктуриране на селото. Положителният естествен прираст на ромското население, макар и двойно по-нисък в бъдеще от настоящия (19‰), както и по-ниския, но положителен прираст на турската етническа общност, но при по-широка базисна основа, означава, че двете общности вероятно ще съставляват около 2 млн. в общото население от 5 457 хил. към 2060 г. или около 36%. С малко по-нисък дял в селското население според сегашните оценки за тях (46% от ромите и 35-42% от турците, живеещи в селата) излиза, че българската етническа група в селата едва ли ще достига след 46 години 200 хил. човека, т.е. около 400 села с по 450-500 човека или по-големи села с изоставени къщи и сгради до 80%. Едва ли е възможно точно да се определи разположението им на географската карта или да се предвиди участието им като работна сила в селскостопанското производство. Има обаче разработени картодиаграми за селските селища с по-голям или по-малък демографски потенциал за 2001-2010 г.(Цеков, Н., 2012, с. 122). НСИ подготвя прогнози до 2060 г. по области и общини с данни за всяко населено място. Вероятен е и моделът на разположение на населението в крайградските зони и обезлюдяването на сегашните по-големи или по-малки традиционно формирани села в планинските и отдалечените равнинни райони на страната. За оптимално развитие на районите на планиране или икономическо изравняване вероятно ще се прилагат различни критерии. Предстои да се преосмислят и сегашните оценки на обезлюдяването.

Демографски оцеляващи села има пръснати по цялата страна и вероятно в тази демографска карта те ще си останат в бъдещите десетилетия.

Възможно е обаче в някои области и общини селата да разменят местата си при ранжирането им като най-обезлюдени. Такъв е случаят със Северозападния район на страната, взет в случая само като пример. Имаме предвид, че по принцип много по-важно е да се разработи цялостна демографска карта с няколко варианта предположения за демографските изменения през следващите десетилетия, от която да могат да се извлекат сериозни управленски оценки и решения от стратегически характер. В този аспект вглеждането в регионалните характеристики е част от аналитичните задачи, в случай, че води до по-различни изводи спрямо заплахата от тотално обезлюдяване на селските райони.

Едно сериозно емпирично проучване на демографската ситуация на района, проведено през първото десетилетие на настоящия век, класифицира този район като най-тежък случай на депопулация, оценявайки отрицателните темпове на естествения прираст през десетилетията от 1980-2003 г. като упорито нарастващи (-7.8;-8.3;-11.6%) успоредно на отрицателното миграционно салдо (-1.5;0.5;-4.7%). Екстраполационно е изчислено стабилното население за областите Видин, Враца и Монтана и общо за България за 2001-2051 г., като са ползвани добре подбрани подходи (клъстеризиране в 4 основни групи, таблици за смъртност и т.н. (Сугарева, М. и кол., 2008, с. 39, 114, 128 и др.). Едновременно НСИ разработи прогноза за развитие на населението до 2060 г. като време на конвергенцията за страните на ЕС (Гавазки, И., 2011, с. 25), в която предвижданията не са по-оптимистични от гледище на численото развитие на населението в района, но проличава нещо друго. То е, че за някои села, тъй като прогнозата се отнася за всяко населено място на района, стабилно население се отбелязва за по-дълъг период и за по-висок относителен дял села. Подобно предположение и самата разлика в резултатите на изследователите дава основание на надеждата, че демографският възпроизводствен потенциал на част от селата може да се съхрани и разраства, отменящ тежката присъда на депопулацията. От данните на тази прогноза следва, че след като през последните 2-3 години (2011-2013 г.) селското население остава с непроменен или все още със значителен дял, може да се предполага, че ще остане по-многочислен поне до 2020 г. (табл. 4). Това означава, че числения му спад ще съответства приблизително на темповете на общото население, а не на двойно и тройно по-високи, т. е. има възможности за ограничаване на обезлюдяването било по причина на изравняване на възрастовите структури с градското население, задържане на потенциалната миграция, повдигане на раждаемостта или на рустификацията (приток към селата при решаване на проблема за заетостта). Препоръките за подобрения на условията на живот (Сугарева, М. и кол., 2008, с. 55) са във вярна посока, но формални. Вглеждането в регионалните особености например сочи недвусмислено, че селските селища са оживени и репродуктивни в случай, че са в близко съжителство с по-развити градски центрове.

Изтичането на население от района е важно и за градското население, което подсказва потребността от сериозна регионална политика, която в дневния си ред да не пренебрегва жизнения и природо-производствения капацитет на селските общини и на селата. Не всички селища са безнадеждно остарели, изоставени и неспасяеми. При това става въпрос за многобройни села и за голям район.

Подобна преоценка е необходима за всяка частица българска земя и селище, но не само на база на прогнозите или по-точно на проекциите. Имащи екстраполационен характер, те подсказват твърде ясно, че населението още ще изживява периодите на акселериращ числен спад и че неговият ресурс — селото е най-силно ощетен. Би трябвало обаче точно колебанията в трендовите характеристики да засилят вниманието към демографската карта, която разкрива ресурсите именно на база на актуалното вариране на показателите. В случая наличието на нееднородност е източник на оптимистичния извод, че има пренебрегнати ресурси. Тяхното разкриване и поощряване може да бъде фактор на бъдещ подем в развитието. Така Северозападният район може да се интерпретира в по-друга светлина в сравнение с представите, произтичащи от прогнозата му за продължаващ спад на цялото и специално — на селското население. Не е безразличен на първо място фактът, че става въпрос за район обхващащ засега близо 12% от населението на страната с перспектива да достигне 12.3% до 2020 г. и да спадне до 8.9% към 2060 г. От селското население той включва 18.3% 2014 г., делът се повишава до 2020 г. до 21.1% и остава 17.7% към 2060 г. при средногодишни темпове на отрицателен прираст през 2014-2060 г. 1.28% (табл. 4). Става фактически въпрос за 808 хил. общо население, от което 307 хил. е селско, т. е. 38%. Числеността по области варира, както и по селища в отделните области и то при различие в темпа на прираста на селското население. Перспективата през следващите 46 години общо населението да остане наполовина, а вместо с 307 хил. селско население такъв огромен и производителен район да разполага само със 138 хил. изглежда апокалиптична.

Защо трябва един демографски репродуктивен район с модална плодовитост 1.5 деца и подтрудоспособно население до 14%, при повече от 1/10 от селското население да се топи в бъдеще с отрицателен средногодишен темп 0.80-0.90%, когато за страната е 0.68 и след като това произтича за сметка на емиграцията от района, а не толкова поради спадащ естествен прираст. Именно миграцията е управляем процес и може да му се въздейства, в случая с решението на ключовия проблем за заетостта, дохода и предприемачеството. Какъв е смисълът от демографска карта, ако застанали пред прогнозата, възстановяваща въздействието на събития, които не може вече да се случат, просто да чакаме да се осъществи проектирания спад в населението, обвинявайки биологичните закани и индивидуалните нагласи за родителство и начин на живот. Подстъпът при демографската карта предполага оценка на варирането по области и по по-ниски административно селищни равнища. Както се вижда от табл. 4 за бъдещото състояние и изменение в числеността и (съответно състава) на селското население не само отговаря на по-високи темпове на спад по инерция на миналото (табл. 4), но и на много по-силно вариращи. Това явление се отнася и за регионалното разпределение в миналото и настоящето, планирано и като бъдещо. Примерът на Северозападния район е показателен. Петте области нито са подобни по численост на населението, нито по скорост на спад. За един бъдещ почти полувековен период средногодишно Ловешка област ще губи 6-7 на 1000 човека, а Монтана — 20. И ако средният темп за района е 13 на 1000 как това може да ориентира политиките. По принцип всяка прогноза е ориентираща и рядко се сбъдва, но случаят показва, че тя е не толкова ориентираща, колкото успокояваща, че нещо ще стане, на което така или иначе сме и ще са свидетели и бъдещите поколения. Всъщност защо не спрем до настоящето, така както го показва демографската карта, с опита да се взрем в случилото се, отговорно за варирането, за числения спад и обезлюдяването и да търсим разумни политики. Целта би трябвало да е да остане и нараства населението по плодородните ни земи, вместо да го осъдим да се задушава по улиците на големия бездушен град със стандартните сергии, наречени молове и супермаркети, обезцветяващи и уморяващи хората. Точно варирането в показателите, демографски и икономически, а не усредняването (във времето и пространството) ни убеждават, че има ресурси, които да оздравят условията за възпроизводство на селско население и да покажат, че свеждането му до 3-4% от общото население е не постижение, а вреда за развитието в много аспекти от живота на хората и на планетата.

Бъдещата демографска карта на страната трябва да вдъхва живот, а не унинието от разпадането на корените и стимулите на живота, а това зависи и от хората, ако успяват разумно да се вглеждат в законите на земята и на собственото си възпроизводство.

 

Литература:

Белчева, Мария. Социално-демографски изследвания и анализи.- В. Търново: Фабер, 2004.- 442 с.

Гавазки, Ивайло. Демографското бъдеще на България.- В: Населението на България в началото на ХХІ век. Състояние и тенденции.- София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 2011, с. 24-30; с. 435-458.

Минков, Минко. Демография [Учебник].- София: Албатрос, 1999.- 304 с.

Мичев, Николай. Населението на България.- София: БАН, 1978.- 189 с.

НСИ. Преброяване на населението и жилищния фонд към 01.02.2011 г. Т. 1.- София: НСИ, 2012.

Сугарева, Марта, Николай Цеков, Доньо Донев, Димитър Бошикьов. Демографската ситуация в районите на депопулация (на примера на Северозападна България).- София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 2008.- 142 с.

Тотев, Анастас. Относно демографското понятие икономическа населеност.- Статистика, 1981, № 4.

Цеков, Николай. Депопулацията и условията за живот в българското село.- Население, 2012, № 1-2, с. 116-124.

 

Проф. д-р Мария Шишманова (ЮЗУ „Неофит Рилски”)

Взаимовръзката град-село. Градски и селски територии. Периурбанизация

 

Въведение

Взаимовръзката град — село трябва да се разглежда в няколко аспекта, икономически, социален и териториален.

Взаимовръзката между града и селото е ключът към разбирането на процеса на икономическо развитие както в индустриализираните, така и в развиващите се страни, и могат да бъдат анализирани от много различни гледни точки. В теорията се предлагат три различни подхода към проблема за връзката между града и селото:

• културно-природен подход — градът и селата имат свои специфични характеристики на културна стойност и където истинското развитие не може да бъде отделено от комбинация на най-важните техни отличителни черти;

• инструментален подход — при който двете реалности населението и града заедно се конкурират за изграждане на кооперативно-функционален модел в зависимост от специфичната необходимост в момента;

• подход на териториално и урбанистичното планиране, с който се набляга на застрояването за жилищни, производствени и други нужди или общо казано за организация на пространството.

В настоящето изследване се разглеждат и трите аспекта — икономически, социален и териториален.

 

Материал и методи

За изследването са използвани множество документи като Съглашенията и Хартата на европейските градове от Олборг от 1994 г., Декларацията от Корк за жизнена селска среда от 7–9.11.1996, Местен дневен ред 21 и други документи, както и изследвания на автори цитирани в литературата и дългогодишни авторови изследвания по темата. Извършен е хронологичен преглед на основни документи и сравнителен анализ на ситуации.

 

Резултати и обсъждане

Връзката между града и селото

Икономистите казват, че връзката между града и селото се е променило с течение на времето по отношение на промените в икономическата система. По-специално Базиле и Чекки твърдят, че кризата на фордизма и последвалото преструктуриране, ако се погледне от гледна точка развитие на селските територии води до промяна в отношенията между града и непосредствената околна селска територия, както по отношение на „разпределение на пространството“ за производствена дейност, така и за „разпределителни функции“. (Basile, Cecchi 2001).

Същите автори обсъждат значението на наблюдаваните процеси за промяна на селските пространства и авансират хипотеза за характера на „икономиката на селските райони“, чиято производствена система е диференцирана и интегрирана, и произтича от следфордиското социално-териториално преструктуриране, което става гръбнакът на икономиката на селските райони, като подмяна на аграрното стопанство. В социално-пространствено отношение промяната започнала в началото на седемдесетте години променя изцяло връзката град — село — селски територии, за да се създаде както следва:

• териториално разпръскване на промишлеността;

• борба с урбанизацията;

• промени в моделите на потреблението.

Тези събития дават възможност на селата — селските територии да възстановят повечето от функциите си (прооизводствени и културни) иззети от града по време на развитието на капитализма. Днес се предпочита да се говори за връзката между градските и селските райони, за да се наблегне на новото отношение на обществото към селските райони, към които се приписват положителни страни — ценности като красотата на ландшафта, спокойствие, здраве, наличието на здравословни храни и социалните отношения. Ще се опитам да представя някои тълкувания на връзката между града и селото и начина, по който темата е важна в контекста на развитието на селските райони, като се обърна внимание на документи на ЕС и в полза на инструментариума за управление на селските райони — територии и градското планиране.

Големите класически икономисти тълкуват връзката между града и селото, в резултат на комбинация от взаимно допълване и функционалното разделение на труда, и като място на „конфликт“ в използването на ресурсите. В проследяване и очакване на икономическата система елементите на конфликта са били идентифицирани в четири конкретни области:

• равнището и ефективността на цените на съответните продукти;

• различната пазарна оценка на техните поземлени ресурси;

• ерозията на земеделска земя, при усвояването й за разширяване на града;

• налагането на външни фактори, като негативни от страна на града.

През пост — фордовия период конфликтът между града и селото не може да се ограничи в рамките на една дихотомия, защото проблемът е много по-сложен и изисква предварително изясняване на смисъла на понятието „селска територия“ (Camagni 1997) Авторът посочва, че „околоградската селска територия“ може да се разбира като територия за селскостопанска дейност, която е свързана с използването на първичните природни ресурси като почва, или като набор от по-оскъдните ресурси, и не е задължително да са изцяло естествени, възпроизвеждащи се както са въздуха, водата, горите, почвите с различно плодородие в неурбанизирани територии.

В първия случай конфликта може да се счита за непреодолян, тъй като:

• селското стопанство се възползва от политиката на подпомагане доходите и цените на селскостопанските продукти по последователно, в сравнение с останалите сектори на икономиката;

• собствениците на земеделска земя са се възползвали от принадената стойност създадена с урбанизацията;

• намаляването на земеделска земя се дължи на няколко причини от типа на социално-културни, икономико-производствени, икономико-политически, демографски, а не само от разрастването и разширяването на урбанизацията;

• използването на интензивни техники за производство доведе до замърсяване на някои от първичните природни ресурси.

Във втория случай конфликтът остава силен, тъй като стойността на природните ресурси в селската територия не е включена в активите и частните услуги търгувани на пазара, и следователно не се капитализират в пазарната стойност на самите ресурси. Това води до липса на публична интервенция, прекомерно използване на тези ресурси далеч от оптималното от гледна точка на благосъстоянието като социален комплекс. Проблемът тогава става как да се премине от състояние на „конфликт и хищничество“ на града над селската територия, до състояние на сътрудничество и „симбиоза“, тъй като се разпространява с новата роля на селото, да запази като резерв все по-оскъдните си поземлени ресурси и производство с екологична стойност, роля включваща определени положителни външни фактори в посока на града (Camagni 1997).

Промяната в начина на живот на гражданите и новите перспективи за развитие на селските райони като многофункционален ключ се благоприятства от Общата селскостопанска политика. Откриват се иновативни пространства за интеграция между градските и селските райони и това оказва влияние върху теоретичното ниво в разработването на модели на развитие, последователни и конкретни практики в перспектива за реновирана интеграция и взаимно допълване на селските и градски територии. Това предполага новопридобитата самоличност на селските територии да намерят своята автентичност, или иначе казано рискуват да разочароват очакванията на гражданите.

Преодоляване на бинома град — село, градски — селски територии

Отношенията, които протичат между града и селото в дадена територия и влияят върху тяхното социално-икономическо развитие, особено по отношение на устойчивостта. В тази връзка Якопони (Iacoponi 2004) посочва, че устойчивото развитие означава съвместимост между ръста на икономическото благосъстояние, което има обществото и продуктивната и репродуктивната способност на екосистемите (биологичния им капацитет), а именно между растежа на икономическото благосъстояние, което има за опорна точка в града и биологичния капацитет на екосистемите, които имат опорна точка в селските територии. Налице е ясен паралел между политиката на развитие на селските райони и тези на устойчиво градско развитие, като се пишат документи за устойчиви градове (Хартата от Олборг и Местен дневен ред 21), които посочват необходимостта от разширяване на обхвата на действие на политиките за околната среда от градовете към селата и техните околни селски територии от гледна точка на програмирането отдолу — нагоре, подобно на тези предложени от Европейските документи за развитие на селските райони (Европейската харта за развитие на селските райони и Декларация от Корк за жизнена селска среда) (https://eu.europa.eu/agriculture /rur/cork-en.htm).

В Хартата от Олборг принципите за устойчив градски модел отразяват необходимостта да се възстанови града и територията, което всъщност да допринесе за преодоляване на бинома град — село и експлоатацията на града върху селото, като се предложи допълнителна визия (https://eu.europa.eu/enviroment/urban/aalborg.htm).

С Декларацията от Корк преди и след това в проектите Лидер, ЕС насърчава активността и валоризацията на селското пространство, насочени към защита на ценностите и продуктивните фактори пряко свързани със селските райони, с цел съживяване и поддържане на социално-културната тъкан, сериозно застрашени от доминирането на градските и индустриални реалности и процесите на социално-икономическото изоставане и деградация (https://eu.europa.eu/agriculture /rur/cork-en.htm).

Регламент 1257/1999 подпомага развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за ориентиране и гарантиране на земеделието (ФЕОГА), което се инициира от политиката на развитие на селските райони признат за втория стълб на ОСП, с цел възстановяване и укрепване на конкурентоспособността на селските райони, като по този начин помага за поддържане и създаване на работни места в тези райони, за да се предотврати обезлюдяването им. (https://eurex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=CELEX:31999R1257:en:NOT)

Като се започне от Европейската харта за селските райони до въвеждането на европейската политика за развитие на селските райони, се очертава концепцията на многофункционално селско пространство, което трябва да вземе предвид правото на всички сектори на селското общество да участват в икономически дейности, които се провеждат и развиват там. В новия модел на аграрното стопанство, икономическите аспекти са свързани с тези за опазването и защитата на околната среда и на почвата, на социалното развитие на селските райони и валоризирането на местните ресурси. В този контекст още Програма 2000 показва, че е важно да се запази и развива многофункционално селско стопанство, косвено определяне на нов и уникален селскостопански бизнес модел отговарящ не само за производството на стоки, но и на предоставянето на услугите за физически лица и за цялата общност. По този начин се стъпва на многофункционално земеделие, което следва да има социално и икономическо признание.

В заключителния документ издаден от Втората европейска конференция по развитие на селските райони в Залцбург (2003 г.) се отбелязват новите изисквания и нужди на гражданите, с нарастващото значение на качеството и безопасността на храните, хуманното отношение към животните, от съхраняването, опазването и подобряването на околната среда в селските райони, както и съществената роля, която аграрното стопанство играе при оформянето на селския ландшафт и поддържането на жизнени селски общности. Също така в документа се говори за градските и селските райони, като две отделни единици и се признава обществената подкрепа за политиката на ЕС за развитие на селските райони, като напълно се фаворизира процеса на преструктуриране на земеделския сектор в устойчиво развитие на селските райони и създаване на балансирана връзка между селската територия и градските зони (https://eu.europa.eu/agriculture/events/salzburg/proceedings_en.pdf).

В Регламент 1698/2005 благодарение на разглеждане и оценка на заключенията на Съвета от Лисабон и Гьотеборг, за първи път се споменава за периферните градски райони — периурбанизация (PU) като територии, които да бъдат взети под внимание, като се посочва в параграф 11, че за да се гарантира устойчиво развитие на селските територии е необходимо да се фокусира върху ограничен брой съществени цели на общностно равнище, свързани с конкурентоспособността на селското, горското стопанство, управлението на земите, околната среда, качеството на живот и разнообразяването на дейностите в тези области. Трябва да се взема предвид разнообразието от ситуации като се започне от силно отдалечените селски райони, страдащи от липса на население и се стигне до крайградските селски територии периурбанизирани под нарастващия натиск от градските центрове. В насоките се говори за крайградски или периурбанизирани ареали във връзка с определена ситуация, която може да се създаде в селските райони, а също и на „периферния градски натиск“ като специфичен проблем на селските райони. И в двата случая виждаме, че терминът крайградски или периурбанизиран поема единствено негативни конотации, тъй като това е проблем, върху който се работи още за изясняване и решаване (https://eur-lex.europa.eu/Lepd/[/w,h2003xUriServ/LexUriServ.do? uri=CELEX:32005R1698:en:NOT).

В проекта на резолюцията на конференцията на Асамблеята на европейските региони (ARE) за развитие на селските райони в Лилехамер (2008) вместо да се опитва най-накрая да се преодолее този дуализъм и да се говори за интегриран подход, в смисъл, че селските и градските райони трябва да развият конкретни синергии чрез използване на потенциала си, и да се справят с подобни предизвикателства. Селските територии трябва от една страна да станат нещо повече от обикновени „обграждащи територии“, но от друга страна да бъдат тясно и по-добре свързани с градските дейности и да сътрудничат в решенията. В действителност резолюцията призовава за нов начин на работа, където политиците занимаващи се с регионалната политика трябва да работят заедно с местните власти, местни съвети, профсъюзите, фермерите, транспортните компании и други доставчици на услуги, местни сдружения и заинтересовани страни, участващи в живот на местните общности, за да се изработи стратегия, която започва от наличните възможности. (https://www.aer.eu/fileadmin/user_upload/Commissions/RegionalPolicies/EventsAndMeetings/2008/Lillehammer/EN-Draft-Ccl-OpplandDEF2.pdf)

 

Териториално планиране на градските и селски територии

Необходимостта от регулиране на отношенията между градските и селските територии чрез териториално планиране се очертава в Европа около преди два века. Първите модели на териториално планиране са повлияни от теоретичните модели. Те се оказват изправени пред взаимодействието град — село в съществуващите градове, където приоритет е ограничаване растежа на градовете. В разнообразието на отговорите дадени във връзка с многообразието на условията на околната среда, икономически и социални и политико-административни структури са се установили някои релационни модели основно попадащи в три различни категории: „зелен пояс“ който има за цел да обхваща разрастването на градовете вътре в тези рамки, на „зелен клин“ който прониква вътре в урбанизираната тъкан, и „зеленото сърце“ което запазва земеделска земя в урбанизираните ареали или градските райони. Взаимовръзката между града и селото, след непрекъснато противопоставяне (както вида на хранене и енергия) на града от селото благодарение на развитието на технологиите за консервиране на храни и на бързото разпространение на скоростни транспортни средства губи своята конотация на функционално аграрно стопанство и земеделските земи влизат в схеми на планиране по отношение на стратегиите за развитие на градовете и тяхната еволюция.

През годините са се увеличили очакванията от земеделските райони и системите, в които участват и са интегрирани. Това е отразено и в схемите на планиране, които се развиват в по-сложни категории с основна цел да се създаде мрежа и да се запазят функциите на пространствата (аграрни, природни), където земеделската функция се интегрира с околната среда, а екологията и ландшафта чрез изграждането на мрежи, системи и парцелиране. В същото време се създават специфични проекти, които търсят ново равновесие между града и селото, между управлението на територията и селското стопанство. Техните специфични временни модели стремящи се да валоризират максимално ресурсите, където признаването на мултифункционалността на селското стопанство играе ключова роля в негова защита (Duvernoy, Jarrige, Moustier, Serrano 2005). Така възникват първите земеделски проекти, които имат заслуга, че се обръщат към селото, а не само към града. Те се разграничават от предишните проекти, тъй като поставят в центъра на проекта продуктивното и многофункционално земеделие. Основната цел е опазването на земеделските площи от разширяването на града и от рурбанизацията на селото и валоризация на селскостопанската дейност в отговор на кризата на продуктивността на аграрния модел.

Тези експерименти, които често се използват между местните власти се характеризират с желанието да се защитят земеделски територии от градската експанзия чрез упражняване на производствена дейност свързана с рекреационни функции, опазване на околната среда и ландшафта. Те напомнят, като ценен опит тези на „Аграрен парк“ (Италия, Испания), на „Проект село — град“ (Франция) и „Интегриран териториален план“ (Италия). По-специално проекти за село — град се определят като проекти за територията обикновено крайградски територии - периурбанизирани, в които се решават нуждите на града от гледна точка на пространството или на инфраструктурата и качеството на живот, и се вземат предвид заедно с необходимостта от функционална селскостопанска дейност. (Vidal 2009).

Днес развитието на многофункционалното земеделие и стратегическите компоненти, които се налагат в териториалното планиране могат да разрешат повече от всякога да се преследват по-широки и органично свързани цели за опазване територията и местното развитие, както и да помогнат във взаимоотношенията за развитие на градските и селските територии. Урбанистите са първите, които показват, че все още не съществува консолидиран подход за многофункционално земеделие в териториалното планиране. Само една серия от опити може да доведе до нови идеи. Учените по икономика на околната среда от своя страна се опитват да създадат стабилни инструменти за оценка на екологичните и социални услуги за аграрнота дейност и поддържането на селските територии, считани за независими за постигането на напълно включване тези стойности в критериите, които ще ръководят обществения избор по отношение на териториалното управление (Sali 2009).

Някои учени по крайградско селското стопанство (периурбанизираното стопанство) работят върху нов подход и планиране наречен агроурбанизъм (Vidal 2009) и селскостопански урбанизъм или земеделски урбанизъм (Boucher 2009), с намерение да интегрират селското стопанство в градското развитие. Авторите изхождат от принципа, че селските територии около урбанизираните ареали представят комплексен характер и трябва да бъдат анализирани в съответствие с методите и техниките за консолидиране на мултипликация на ползването. Крайградското земеделско пространство се концептуализира като „трето пространство“ (Vanier 2003). Крайградското селското стопанство се въвежда в подготовката на инструментариума за градско планиране. Един пример от особен интерес се предоставя от методология приета за разглеждане на отворени пространства (земеделски, горски и природни) в алгоритъма Директивен план на район Ил-де-Франс (SDRIF), въз основа на анализа на цялостното функциониране на пространството по отношение на урбанизираното пространство. Този подход произтича от необходимостта да се запази и да се гарантира функционалността на откритите отворени пространства и да се предложи метод за анализ, който може да осигури ясни и обективни инструменти на администраторите и на проектантите, за да разберат функционирането на тези пространства.

Френският опит със сигурност е отправна точка за тези, които имат днес интерес за популяризиране на новото управление на крайградските земеделски пространства — периурбанизираните територии, което в Италия се извършва по преценка на общините, и все по-често се борят с бюджетните проблеми.

Досега единствената защита и опазване на земите от застрояване не е достатъчна за гарантиране поддръжката, следователно изглежда спешно за определянето на методологическа рамка, която представя функционирането на земеделските територии, както и стойността на последните по начин, за намаляване на разликата между наем и стойността на земята на урбанизираните терени.

 

Периурбанизация (PU)

Периурбанизацията е зараждащата се урбанистична идея за разширяване и изглаждане на различията между градските и съседните селските територии. Чрез създаването на нова инфраструктура, нови дейности и нови обитатели тези територии губят своя традиционен характер и търпят постепенни промени, засягащи селските територии, които са по-отдалечени от градските центрове.

Това явление се забелязва навсякъде в Европа. Въпреки че има различни проявления от една държава в друга, това явление ще наричаме PU. Тя не изключва поддържането на селскостопанските дейности, но е придружена от социални и икономически промени, както и от промени в земеползването, дължащо се на урбанизацията. Явлението PU е свързано с крайградската зона на експанзия в индустриализираните страни, както и с появата на градски територии в развиващите се страни.

PU е типичен феномен като разширяване в много градове на ХХ век в Западна Европа и в англосаксонските страни. След Втората световна война, в североизточната част на Съединените щати, е създадена огромна агломерация, където градските и селските територии не са ясно разграничени. Това явление привлича голяма част от населението, което е живяло и работило в околностите на градовете. В някои основни ядра на градовете и техните периферии се изграждат жилища и се получава ръст на заетостта на населението. Появата на жилищен натиск е свързана с процеса на промяна. Търсенето на жилища се увеличава по-бързо от предлагането на нови такива, или се създава ситуация, при която е налице такъв модел за жилища с по-голямо търсене от предлагането (Shishmanova 2010:87–105).

Традиционното земеделие в периферията на града е нападнато от ново градско и крайградско население. В развиващите се страни този феномен се характеризира със своите „градини“ в предградията на града, а в индустриалните това е „градинския град“. Тези два идеални типа имат много регионални видове, особено в района на Средиземноморието, където трайността на големи имоти земеделските структури (в южната част на Испания и Италия) има значителни варианти. Според Дематис, процесът „субурбанизация“ в големите западни европейски градове са били подложени на важна промяна след 1960 г. Тя не се изразява само в това, че ядрата на големите градове започват да губят население, но също така „пръстените“ на крайградските райони започват да забавят растежа си до точката на „дезурбанизация“. През 1970 г. започва и намаляване на населението в световен мащаб. Това са промени като последователни фази в градския цикъл на живот. Започва се с концентрация на населението в ядрото („урбанизация“), последвано от пасивен растеж на „пръстени“ („субурбанизация“), а по-късно и от демографския срив („дезурбанизация“), който води до очаквания за хипотетично възстановяване на ядрото („реурбанизация“). Между 1980-те и 1990-те години се появяват в Западна Европа някои определения на „PU“ и „разпръскване на града“. По този начин, най-новата география на демографските промени показва едновременното наличие на два различни процеса с положителна динамика:

• Първият процес (известен във френската литература по тази тема като „PU“) се състои от повторната поява на градска поляризация, която е доказана като постепенно разширяване на външните ядра и на радиалните разширения на градските системи с намаление на населението на основните зони. Това явление се наблюдава почти навсякъде в един или друг момент, въпреки че в някои региони (като Северна и някои части на Централна Италия) при градска поляризация полетата са насложени и съпоставени срещу неполяризирани мрежови структури, което води до по-равномерно разпръсната урбанизирана зона.

• При втория процес се вижда динамика от независимо градско разширяване на възли в силно урбанизирани райони, които в Италия наричат „разпръскване на града“. Разпръснати структури градът има още от своето основаване и в растежа на мрежови селищни структури. Когато тези мрежи съответстват на общинските райони, или на по-малки части, този вид на растеж може да създаде зони на компактност и висока относителна градска плътност (Shishmanova 2010:87–105).

Област Гренобъл е пример за постепенно разширяване на урбанизираните (periurban) територии около главните градове. PU се фокусира върху равнини и долини в урбанизиран (periurban) растеж, тъй като планините действат като спирачка за PU.

Градското развитие означава разширяване на градската зона, по отношение на площ, население и заетост. Разрастването е разширяване на градската зона. Тази концепция обикновено се използва, за да се позове за увеличаване на населението или на работни места, които са регистрирани във фаза растеж на градовете и по-скоро се отнасят до разширяване на застроената площ на един град или село (макар и двете да са често свързани). С PU протичат процеси на мутация, интеграция и децентрализация.

Пространството в околните селски територии и модели на експанзия

PU представя ново градско разширяване и създава модели, които са повлияни от растежа на собствеността и на личния автомобил. Преди това растежът на градовете в покрайнините на града и на площите в непосредствена близост до голяма степен се е ограничавал, като са се създавали бързо транзитни възли. В момента периурбанизацията се превръща в основен феномен на консумация на пространството.

Въпреки че има голям набор от определения и на свързаните с него понятия, PU може да бъде описана като процес, който съчетава селските райони в системи, организирани около градовете. Тези системи се наричат градски региони. Протичат процеси и тенденции към PU в страните от ЕС, включително и в новите присъединяващи се страни. Интеграционните процеси имат пространствени последици. Те трябва да се управляват на местно ниво, но на първо място трябва да бъдат взети предвид в политиките за развитие.

РU е градски натиск върху околните селски територии. В Германия вместо този термин се използва субурбанизация. Във Великобритания се дефинират крайградски райони и се отделя специално внимание на въздействието от близостта на градовете върху преструктурираните селски райони. Типологичният и аналитичен подход се прилагат много рядко. Във Франция и Гърция съществуват множество дефиниции и тълкувания на феномена крайградска среда. Интерес представляват стадиите в динамиката на феномена и последващото го териториално структуриране, както и промените в икономическото и социалното развитие на тези територии. В европейски мащаб обаче има разработени концепции за селска и градска среда, които могат да бъдат използвани за идентифициране на критерии за измерване на селския характер на района. Много концепции се основават на връзката между градска и селска среда (район) като класически феномен за градска среда. Характеристика на процеса РU са тенденциите към значително повишаване на градската поляризация, а от друга страна към експанзия на поредица градски центрове в градски райони, които се проявяват под формата на дисперсен град.

Разграничават се два типични модела на РU — предградийна експанзия в съвременната история. При традиционния средиземноморски модел физическият град спира рано растежа си. Това състояние продължава до края на XX век. След което растежът се осъществява извън градските стени, а градското общество „колонизира“ обкръжаващата го селска среда в голям обхват. Ландшафтът си остава обаче селски. В англосаксонския модел градът се разширява, населението се увеличава и така градският ландшафт подменя селския и РU запазва във вътрешността си част от селските елементи. В първия случай предградието е „градината“ на града, във втория то самото е град — градина. Тези два идеализирани типа имат множество регионални варианти особено в Средиземноморието, където устойчивостта на големи селскостопански структури като имения (Южна Италия, Испания) внасят значително разнообразие (Ковачев, Ат., В. Троева, И. Дандалова, К. Калинков, М. Шишманова и др. 2013).

В предградийния процес в западноевропейските градове настъпва значителна важна промяна след 60-те години на XX век. Не просто центровете на големите градове започват да губят населението си, но самите предградийни пръстени забавят растежа си до точката на отлив от предградията (дезурбанизация). През 70-те години вече се наблюдава загуба на население в глобален мащаб (Shishmanova 2010:87–105).

Някои автори разглеждат тези изменения като последователни фази в цикъла на градския живот, като се започне с концепцията на население в сърцевината „урбанизация“ последвано от нарастване на външните пръстени /РU — субурбанизация/ и по-късно демографският спад — дезурбанизацията, води до очаквано хипотетично възстановяване на сърцевината на града /реурбанизация/. Между 80–90-те години на XX век в Западна Европа се появяват някои дефиниции на PU и дисперсен град и така последните данни за варирането на населението в географски план сочи наличие на две различни позитивни динамични развития:

•Първото е известно във френската литература като РU и се състои от повторна поява на градска поляризация, която се изявява като прогресивно уголемяване на външните сърцевини и на радиалните разширения на градските системи с намаляване на населението в сърцевинните зони. Това явление е било наблюдавано почти навсякъде по различно време. Въпреки че в някои региони като северната и някои части на централна Италия градските поляризационни полета се налагат върху и се поставят срещу неполяризираните мрежови структури, което води до една по-равномерно дисперсирана урбанизирана среда (Shishmanova 2010:87–105).

•Второто проличава при независимата градска експанзия на „възлите“ в рамките на високо урбанизирани райони, които в Италия се наричат дисперсен град. Структурите на този град имат за основа растежа на свързаните в мрежа селищни структури. Този растеж може да създаде зони на компактност и висока относителна градска гъстота (Ломбардийско-Венецианската равнина или региона по долното течение на Рейн).

В съответствие с тези подходи се извличат два основни морфологични типа от съчетанието на тези две динамики, а именно РU и мрежова дифузия (Шишманова 2005).

•Обикновената РU може да се тълкува като ситуации, съществуващи при най-слабо градско развитие, в които растежът зависи от обслужващата сфера — услугите, и понякога от индустриалните функции на градския център в относително бедна регионална среда по отношение на услугите, както и на производствените дейности.

•Свързаната в мрежа дифузия (дисперсия) е характерна с използването на земята за производствени и жилищни смесени нужди (промишлена, третичен сектор, агропромишлена, туристическа дейност), които се получават или от вътрешното развитие — динамиката на „промишлен регион“, или от по-широка децентрализация на метрополиите. При обобщението на тези два вида възникват „райони на метрополиите“ (моно или полицентрични), които са благоприятна териториална среда за развитието на повечето третични и промишлени зони. Фактът, че този вид райони на метрополиите присъстват главно в най-развитите европейски и практически отсъстват от Средиземноморските (периферни) региони (Южна Италия, Южна и Западна Испания, Гърция) сочи влошаване на териториалните баланси (Shishmanova 2010:87–105).

Ако трябва да се идентифицира дисперсния град и РU на новите градски периферии трябва да се отбележи, че една от разликите между старите и новите е във формата на градските селища. Посочват се различия чрез ниската гъстота на отделните сгради или сгради-близнак, но и с въздействието на социалния състав и териториалната организация.

Принципно, разликите между старите и новите периферии се отдават на огромните промени настъпили през 60 и 70-те години в индустриалните държави (с непреки последици в световен мащаб). Те се разкриват с подмяната на социалната организация и регулирането, свързани с фордизма и постфордизма, които се характеризират с облекчаване на йерархичните връзки и гъвкавост на работната сила и производствената организация, с мултиплицирането на хоризонталните връзки и повишаване значението на местните характеристики или идентичността. Например тези, които представят конкурентни предимства в глобален контекст, това са градските покрайнини. Този анализ на разнообразни дефиниции на РU и на свързаните с нея понятия няма намерение да обобщи цялостна концепция. Може обаче да се добави какво още се казва по отношение на селско — градските покрайнини, докато всъщност те се отнасят към процеса на PU (Shishmanova 2010:87–105) .

В изследване за Сидней се предлагат седем характеристики на процеса на разширение: непрекъснати изменения в модела на усвояване на територия; малки земеделски стопанства; интензивно селскостопанско производство; мигриращо население; ниска и средна гъстота на обитаване; бързо разширяване на жилищните площи; непълни обществени услуги; банални сгради.

Социалните характеристики на селско — градските покрайнини могат да се опишат като сегрегация — селективна имиграция, ежедневни трудови пътувания или разрушаване на географската и социалната йерархия. Това означава, че вместо функционални пръстени, разположени в определени йерархични нива и фокусирани върху градските центрове, се разпръскват разнообразни функции. Около множество центрове се оформят специализирани и сегрегирани селища. Този процес се ускорява от мобилността на населението. По отношение на горната класификация се разграничават няколко вида население — такова, което живее в селско — градските покрайнини, или села, принадлежащи на метрополиите. Тъй като повечето от домакинствата пътуват всеки ден за работа до близките градове, възможен е и „градски“ вид в рамките на селския ландшафт или селско селище (Ковачев, Ат., В. Троева, И. Дандалова, К. Калинков, М. Шишманова и др. 2013).

Споменаването на понятието селско — градски покрайнини спомага за обяснението на появата на междинни райони. Това е пространството, където се разпростира градът и се развиват процесите на дисперсия. Реалността е генерирала понятието селско — градски покрайнини, които са райони със собствени характеристики, като съответния район е само частично асимилиран от нарастващия градски комплекс. Тази зона е все още отчасти селска и много от нейните обитатели живеят на село, въпреки че те не зависят нито социално, нито икономически от него. Този въпрос обяснява два различни отправни термина. Първият се отнася пряко към физическите характеристики на района, докато вторият засяга социалните характеристики на неговите обитатели. Вътре в една географска среда, където могат да бъдат изучавани градско — селските взаимовръзки, покрайнините биха могли да се дефинират от използването на земята, от въздействието на градския растеж върху селската територия и от въздействията на урбанизацията.

 

Периурбанизацията в България

От проведените в България различни териториалноустройствени, икономически, социални, демографски и екологически проучвания на протеклите и протичащите процеси в и около големите градове (над 100 хиляди жители) може да се забележат подобни процеси предимно в първия пръстен около града и по неговите разклонения. При по-големите градове като София, Пловдив, Варна, Стара Загора, Бургас, Велико Търново и др. може да се говори за РU в различните нейни разновидности. Тези разновидности са в зависимост от достигнатото социално-икономическо равнище на града и по-малките градове край него (сърцевини на пръстени), физикогеографските условия (релеф), демографските характеристики на населените места, които формират у нас типовете РU (Шишманова 2005).

Територията не може повече да се разглежда като хомогенно пространство, структурирано от компонентите център — периферия, нито пък градовете в една територия могат да се приемат като локални затворени системи. Съществува вътрешна кохезия с преливащи се процеси и точно физическо проявление. Физиономията, обликът на територията става безгранична с препокриването на множество мрежи — връзки, в които градовете представляват възли от функции и дейности.

Създаването на мрежа от градове всъщност представлява една нейерархична, организирана система от хоризонтални комуникативни и коопериращи се отношения между градовете. Специализацията на функциите им се определя като отношения между партньори, но също и като отношение на съревнование и конкуренция. Могат да се посочат като изградени такива мрежи:

•в третичния сектор — образование, здравеопазване и други. Тези мрежи бяха и са в йерархичен порядък, но не работят задоволително;

•производствените мрежи — град с разтоварващи центрове, създаващи заетост в тях. Поради различни причини тези мрежи бяха първите, засегнати по време на първата икономическа криза, след което се създадоха нови или се подновяват старите, и понастоящем се получава нов разпад;

•в областта на техническата инфраструктура (енергетика, телекомуникации, транспорт, водостопанска система) чрез изградени инфраструктурни мрежи — линейни инфраструктурни елементи (оси) и възли, които са ядрата (сърцевината) на градовете или отделните градове. От гледище на технологиите и функционирането на инфраструктурните мрежи групирането на линейните елементи в комуникационни ивични зони носи значителни преимущества: интегриране, допълване, социализиране, коопериране и изграждане на производствени дейности от типа на малки и средни предприятия в пространството на „приплъзване“ на града в селската среда. Това са материализирани физически мрежи, отложени на територията, изискващи усъвършенстване и вграждане в международните такива.

В момента се осъществяват и на градско, и на междуградско равнище финансово-кредитни, обслужващи и медийни информационни и интернет мрежи, както и информационни мрежи за трудовата заетост.

Важен момент е създаването на мрежа между селищата и на ниските равнища, например между центровете на селските райони, слаборазвитите райони и т.н., чрез динамични връзки с високите равнища, за да не се получава изолация от целия информационен обмен, а оттук и западане на проблемните територии и задълбочаване на явлението „център — периферия“ (Ковачев, Ат., В. Троева, И. Дандалова, К. Калинков, М. Шишманова и др. 2013).

При анализиране на територията около големите градове се забелязват елементи от англосаксонския модел, т.е. включване на села или селска среда в тъканта на града.

В момента София е загубила и губи население от своя център — сърце, а и предградията й — крайните жилищни комплекси, строени преди 20–30 години, забавят своя растеж. Те се доуплътниха преди около 20 години. Сега са спорадични случаите на ново строителство в тях. Това е феномен, споменат вече за развитите страни на Европа.

Все още обаче няма никакви признаци за реурбанизация в големите ни градове. Със строителството на нови престижни квартали в градовете се асимилира селска среда, която обаче е с добри урбанистични характеристики, т.е. не се проявява силен урбанизационен натиск.

Периурбанизацията в България е явление на приплъзваща се и завземаща чрез урбанизация територия, наблюдавана при поляризацията, която се проявява като прогресивно разширение на външните пръстени и на радиалните разклонения, както и като тенденция към редуциране на живущите в централните райони. Това е феномен в полетата на поляризация, които се препокриват и засилват мрежестата неполяризирана експанзия, отговаряща на големите урбанизирани територии на дифузния град (Шишманова 2005).

Така се формират три начина на развитие: обикновена РU, мрежеста дифузия, и препокриване на двете.

Обикновената РU може да се интерпретира като ситуация на по-слабо развитие, зависещо само от обслужващите функции в по-стеснен спектър от социалния сервиз и производствените дейности.

Мрежестата дифузия е типична за смесените жилищни територии (обитавания и производствени дейности), формиращи се както от вътрешната динамика на процесите, така и от децентрализацията в по-голям радиус.

Там, където двата типа се наслагват — препокриват, се формират територии с моно и полицентрични сложни селищни образувания, т.е. създава се предпоставка за територии, предпочитани за малък и среден бизнес, както и за създаване на модерен третичен сектор.

Тези големи типологии предствляват само една рамкова схема, в която се преплитат различно чувствителни процеси и ситуации (Ковачев, Ат., В. Троева, И. Дандалова, К. Калинков, М. Шишманова и др. 2013).

 

Заключение

PU изгражда традиционни контрасти между градските и съседните селски райони. Всъщност, в резултат на разрастването и на засилването на връзките не само между градските центрове, но и на техните околности, както и между големите градове и съседни им селски територии, тези връзки водят до интеграция на селските райони в градовете — региони.

За селските райони интеграцията означава да се подхожда чрез пространствено измерение към местоположението на съответните селски райони, така и чрез тяхното функционално изменение, което се отнася до развитието на функционално допълване вътре в градските региони. Градските региони не се разглеждат като „черна кутия“, нито като централни градове плюс придатък, а като припокриване на серия от влияния на градовете върху селата. В динамиката на промяната за град — регион се признава сложността на взаимоотношенията на градските и селските райони.

Градовете — региони, които се формират, са сложни системи, включващи и взаимовръзките между центровете, подцентровете и периферията. Във връзка с PU се повдига въпросът за партньорство между градските и селските райони.

 

Литература

Ковачев, Ат., В. Троева, И. Дандалова, К. Калинков, М. Шишманова и др. 2013. Градът. Варна — София: ИК Геа-Принт

Шишманова, М. 2005. „Периурбанизацията като концепция“ В: Зборник од третиот конгрес на географите во Република Македониjа, Македонско географско друштво, Скопje

Basile, E., C. Cecchi. 2001. La trasformazione post-industriale della campagna. Dall'agricoltura ai sistemi locali rurali, Torino: Rosenberg&Sellier

Boucher, I. 2009. D'agriculture urbaine à urbanisme agricole: Une participation au développement durable, une contribution à la production alimentaire, URL

Camagni, R., 1997. Tra città e campagna. Periurbanizzazione e politiche territoriali, Bologna: Mulino

Duvernoy, I., F.Jarrige, P.Moustier, J.Serrano. 2005. „Une agriculture multifonctionnelle dans le projet urbain: quelle reconnaissance, quelle gouvernance“.In: Multifonctionnalité de l'agriculture périurbaine. Vers una agriculture du project urbain, Les Cahiers de la multifonctionnalité, INRA, CEMAGREF, CIRAD, 8: 87–104.

Iacoponi, L. 2004. „La complementarietà tra città e campagna per lo sviluppo sostenibile: il concetto di bioregione“. In: Economia Agraria., 4: 443–478.

Vanier M. (2003), „Le périurbain à l'heure du crapaud buffle: tiers espace de la nature, nature du tiers espace“, in Revue du Géographie Alpine, vol. 91, n. 4, pp. 79–98

Vidal, R. 2009. „Aménager les relations entre la ville et l'agriculture, de nouveaux enjeux territoriaux et une nouvelle approche „agriurbaniste““. In: Revue Urbia, 8:127–142.

Sali, G. 2009. „Il valore economico delle aree rurali periurbane“, In: Per un'altra campagna. Riflessioni e proposte sull'agricoltura periurbana, Maggioli.

Shishmanova, M. 2010. Central and peripherial regions — a topical problem in regional policy. In: Journal of the Geographical Institute „Jovan Cvijic“ of the Serbian Academy of Sciences and Arts from Belgrade, vol.60, l: 87–105.

https://eu.europa.eu/agriculture/urban/cork-en.htm

https://eu.europa.eu/enviroment/rur/aalborg.htm

https://eur-ex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=CELEX:31999R1257:en:NOT

https://eur-lex.europa.eu/Lepd/[/w,h2003xUriServ/LexUriServ.do?uri=CELEX:32005R1698:en:NOT

https://ec.europa.eu/agriculture/events/salzburg/proceedings_en.pdf

https://www.aer.eu/fileadmin/user_upload/Commissions/RegionalPolicies/EventsAndMeetings/2008/Lillehammer/EN-Draft-Ccl-OpplandDEF2.pdf

 

Гл.ас.д-р Красимира Трендафилова (ИИОЗ — БАН)

Селото в примката на града през 21 век — има ли шанс за оцеляване?!

Градът и селото като че ли винаги са били в непрекъсната опозиция. Градът, като литературен образ, често е представен като греховна блудница, която трябва да бъде унищожена. Друг интересен образ е завладяването на града; това става особено актуално през ХХ в., когато започва усилената урбанизация, обрекла днес селото на загиване. Какво се случва днес със селата и градовете в България, а и по света; обречено ли е селото на изчезване? По тези въпроси ще се опитаме да разсъждаваме в настоящето изложение.

Данните от последното преброяване на населението в България са доста песимистични: в градовете в България вече живеят 72,9% от населението, а в селата — 27,1%; за първи път в демографската статистика селското население на страната пада под 2 милиона души. През 2012 година са закрити 24 населени места, като 20 от тях са присъединени към друго място. Местата без население са 172; най-много села обезлюдяват в Габровско. Великотърновско и Кърджалийско. Население над 100 хиляди души имат 7 града в страната — в тях живеят 30,4% от населението на България, което по принцип е твърде неравномерно разпределено: в четирите най-големи града — София, Пловдив, Варна и Бургас живеят 30,2% от населението; почти половината българи живеят в два района — Югозападен и Южен централен район:

Застаряването на населението продължава: средната възраст в България е 42,8 години; в селата — тя е 45, а в градовете — 41 години. Най-много деца се раждат в Сливен и София. В единия град има компактно и многобройно ромско население, а в другия — засилена механична миграция.

От историята на преброяванията в България става ясно, че преломът в преобръщането на населението по оста „град — село“ става в десетилетието между 1965 и 1975 година: през 1956 година в селата са живели два пъти повече хора, отколкото в градовете:

- 1956 — село — 66%; град — 33%

- 1965: село — 53,5%, град — 46,5%

- 1975: град — 58%: село — 42%,

Също така до 1985 година се наблюдава положителен прираст на населението, а след 1985 — отрицателен, който с всяко преброяване става все по-силно изразен; с една дума: България се топи! Вече можем да говорим не за демографска криза, а за демографска катастрофа!www.nsi.bg/EPDOCS/Census2011final.pdf)

Като съпоставим данните, получени на проведеното преди 45 годни изследване „Градът и селото“, повтореното през 1986 година, с данните от последните преброявания, става ясно, че силно форсираната миграция към градовете не е била съпроводена с промяна в душевността, нагласата, манталитета на „новите“ граждани; в крайна сметка не е довела до нищо кой знае колко добро. Селяните са си останали селяни, само че в панелни блокове — доброто селско е вече безвъзвратно загубено, доброто градско така и не е научено. Българинът си остана селянин по душа, привързан към традиционното селско битово общество, и никакви насмешки по адрес на селския му произход не можаха да го накарат да забрави вкуса на домашното вино и ракия, на месото от домашно гледани животни и вкуса на салатата от истински домат. За съжаление, или като „компенсация“, бяха позабравени някои традиционни селски качества, като отзивчивост, чувство за взаимопомощ, които дори урбанизацията беше запазила в някаква степен доскоро, но и изчезнаха през периода на така наречената демократизация.

С риск да ме обвинят в непоправим идеализъм, аз считам, че в основата на евентуалното възраждане на селото, ако то се случи в наши дни, стоят изцяло идеалистични мотиви — любов към родното място, любов към природата, стремеж да се живее екологично, по-близо до природата; новите екологични движения биха дали тласък на идеята за връщане към селата; не на последно място и осъзнаването, че ако продължаваме да се храним с боклуци, застрашаваме живота си. Смятам така, защото на село не се живее никак лесно, така че човек трябва да има силен личен мотив, за да се стреми към селото.

Къде се живее днес по-добре? Това е въпрос на личен избор или предпочитания; и живота на село и живота в града си има както недостатъци, така и предимства. Като че ли на село селянията, простотията и ганьовщината на е така силно концентрирана и се живее психически по-спокойно. Може би затова напоследък четем заглавия като: „Софиянци се изнасят в селата около София“ (в. „Новинар“ 17.02.2013). Става дума за село Трудовец — което е близо до София и има всички градски „екстри“ — канализация, газ, телефон, интернет.

Някои млади хора от село, които са решили да живеят в града, разсъждават примерно по следния начин: „Какво да правя в това забутано село? Тук има предимно застаряващи хора. Няма и работа. Поне не такава, която да ме удовлетворява. Бих могъл да се занимавам със зеленчукопроизводство, но затова ли учих 5 години в университет?“

Ниското самочувствие или завистта на хората от селата спрямо някой, който живее в столицата или в голям град е доста непонятно в наше време. Човек не избира мястото, където да се роди и да прекара първите години от живота си, но днешното време се характеризира с достатъчно високо ниво на мобилност, така, че всеки може да избира къде да живее. Явно са останали някакви комплекси от времето, когато са завиждали на хората със софийско гражданство; но тогава София е била хубаво място за живеене. Такива комплекси днес изглеждат наивни в космополитен свят; ако работиш по Интернет-, няма значение дали живееш в Ню Йорк или в забутано село (стига да има достъп до Интернет); работата и местоживеенето ти може да са разделени с океани и континенти. Оказва се обаче, че голяма ценност за селяните, които са работили цяло лято, в най-големия пек, на нивата на село, представлява това, че в града може да се работи на сянка.

Поддръжниците на избора в града казват:

- на село не можеш да си намериш добре платена работа;

- дори да си намериш работа някъде, вероятно ще трябва да пътуваш до близкия град,

- кръга от хора, с които се срещаш, е ограничен;

- времето минава бавно и скучно;

- хората клюкарстват и те обсъждат;

- голяма къща се поддържа по-трудно от апартамент, а като добавим и градина става още по-тежко;

- децата няма къде да учат, а нямат и много връстници, с които да се срещат;

- по-труден е достъпът до здравни услуги, няма и аптеки;

- ако искаш да напазаруваш разнообразни стоки, дрехи и др. трябва да пътуваш до близкия град;

Те са прави, не може да се отрече, че на село не се живее лесно, но на всеки от горните аргументи може да се намери контрааргумент:

- в града също можеш да изпаднеш в ситуация, когато не можеш да си намериш работа, още повече добре платена, или ще трябва да пътуваш дълго до работното си място; може да се окаже по-добре да пътуваш от село до града, отколкото ежедневно да се бориш с градския трафика, да дишаш мръсен въздух; към това се прибавя и обстоятелството, че не можеш да си произведеш никаква храна и за всичко трябва да даваш пари, дори и за една китка магданоз…!?

- на практика вече и в града, кръга от хора, с които реално общуваш, е ограничен, има много клюкари и интриганти, забавленията са рядко и са съмнителни, а „децата вече не играят вън“;

- вярно е, че къща с двор се поддържа по-трудно, но дали си струва да стоиш затворен в апартамент, особено ако е достатъчно малък!?

- здравеопазването в момента е толкова лошо, че дори и в града може да не получиш качествена медицинска помощ, а на село се живее по-здравословно и се боледува по-рядко; единственото предимство на града е наличието на аптеки и магазини за хранителни добавки. в селата може би най-големия проблем бързата помощ при тежки заболявания и инциденти, но напоследък така наречената „бърза помощ“ пристига твърде късно и в градовете

Хората, които избират селото, казват:

- на село също има избор какво да работиш — има европейски програми за развитие на селските райони, можеш да намериш работа по Интернет или да пътуваш до близкия град; който търси работа, я намира!

- на село има по-малко стрес, въздухът е чист, по-близо си до природата, можеш да си отглеждаш или да си набавиш почти безплатно екопродукти;

- когато живееш в къща, имаш двор и градина, прекарваш повече време навън, по-красиво е, можеш да откриеш себе си в хоби като градинарството, имаш пресни зеленчуци и плодове по всяко време;

- в селото все още се виждат групички играещи деца; в града тази гледка е почти на изчезване.

Предполагам, че всеки от вас ще се сети за още много аргументи, клонящи към единия или другия избор.

Във вестник „Монитор“ четем, че бизнесмени, които отдавна са превърнали света в едно голямо село за себе си, трескаво се запасяват есенно време с консерви от селските изби, с домашно приготвена зимнина по поръчка. Схемата за продажба е проста и устройва и двете страни, защото гражданите получават истински лютеници и компоти без консерванти и добавки, а жените, които са заслужили доверието им, пък припечелват по някой лев: първо бъдещите клиенти опитват манджите на някой от есенните събори, които се провеждат по селата, а след това идва ред на големите поръчки. Хората от Куртово Конаре имат редовни клиенти, които посещават редовно Фестивал на чушките, доматите, традиционните храни и занаяти, организиран от местното читалище. Голям буркан лютеница върви по пет лева, а малкият — три, но цената не стряска хората, които искат да се хранят само с истински продукти без консерванти. На празника се продават над 1000 бурканчета, а през миналата година още 3000 бурканчета са купени от доволни клиенти, които звънят по телефоните, докато има възможност. Много бизнесмени, лекари и компютърни специалисти от София вече редовно пазаруват, като дойде есента. Жените са много доволни, защото непрекъснато ги търсят, обикновено след фестивала продължават да идват много граждани, които купуват по-големи количества; есента си поръчват да им се прави дори киселото зеле. Асортиментът е доста разнообразен, като се започне от компотите от ягоди и се свърши до бурканите с туршия. Сладката от различни диви плодове също са на особена почит. За жените, които продават на Юндола бурканчета с еликсир от диви ягоди, тази търговия от години е източник на допълнителни средства. В последно време има голямо търсене и на продукти, направени от кайсии, споделя пенсионирана учителка от Силистренско. Тя снабдява с компоти, уникални сладка с белени ядки и кайсиева ракия колегите на сина си в голяма компютърна фирма в столицата. Читалището там вече е направило онлайн магазин, който предлага местни консерви и храни. Продажбата на домашни храни през нета е другата нова тенденция в снабдяването от село.

Така че се оказва, че новото е добре забравено старо. Независимо от обогатяването на асортимента и подобряването на качеството на продукцията на фирмите за консервиране екологично чистата и домашно приготвена храна има друг вкус! След масовото нашествие на храни без нищо годно за ядене в тях, лозунгът „назад към природата“ се връща като приливна вълна и създава нова философия и нова икономика — по-екологично чиста, без набухватели, оцветители, без отвратителните Е-та. Една от надеждите за възраждане на селата и за постигане на един по-хармоничен баланс между града и селото е набиращата скорост идея за екологичен природосъобразен живот — идеи проправящи се път навсякъде по света. Да се живее сред природата, да се яде прясна и природосъобразна храна.

Като практическо продължение на екологичните движения, напоследък в Европейския съюз си пробива път идеята за малките ферми и късите търговски вериги; те целят да снабдяват населението с прясна и вкусна храна от местните производители. От 14 милиона земеделски стопанства в Европа 10 милиона са малки, а 6 милиона от тях са много малки — под 1 ха. Обаче всички малки стопанства произвеждат около 10% от храната те имат доста значимо присъствие в много райони, което нараства особена като се вземе предвид качеството на продукцията им. Те са дом за 20–30 милиона души, произвеждат значително количество храна, основен елемент са в много местни икономики, управлява земята и могат да я поддържат в добро състояние за дълго време, поддържат екосистемите и ландшафта, което е от общоевропейско значение.

Късите търговски вериги запазват местните хранителни системи, провокират търсенето на прясна, здравословна храна, подпомагат земеделската продукция и местната заетост; те срещат традиционните трудности при спазването на европейските хигиенни норми, техническо оборудване, получаване на кредити. (www.fermera.bg)

Важна информация може да се получи и като се замислим как изглеждаме в очите на чужденците по българските села: Те казват, че природата е изключително красива и че сами не знаем какво имаме, да не говорим за свободата на живота на село — да отидеш за риба, да си спокоен, да нямаш излишен стрес. За съжаление някои от тях се разочароваха и си тръгнаха; от телевизионните репортажи става ясно, че според тях най-сериозните причини за напускането е лошата инфраструктура, циганските набези и кражби; очевидно хората смятат, че щом плащат данъци в тази държава, имат недвижимо имущество тук, държавата трябва да построи пътища, канализация, течаща вода, да има поне някаква минимална сигурност в селата, трябва да могат да разчитат за нещо на нея.

България се оказва доста привлекателна за чужденците, макар, че не съумяваме да се възползуваме от тази привлекателност:"Животът у вас е много по-добър от този на Острова, където има само работа и дъжд“ — заявява англичанката Джоана Смит, която е ветеринарна медицинска сестра и след 15 години живот по света, семейството се озовава в Хасково и решава да си купи къща в близко село. „Искам децата ми да знаят, че храната идва от земята, а не от хипермаркета.“ (в. Десант“, бр. 2, 17.01.2014)

Възраждането и съживяването на българското село не би могло да се случи, без съживяване на селската икономика, (а и на цялата икономика на страната), на земеделието, животновъдството и други характерни за селото дейности; какво е в момента състоянието на икономиката в българското село? — с една дума — незавидно! След 5 години членство в Европейския Съюз намаляха пустеещите земи, но тези, които се обработват, са ниско продуктивни — сее се предимно пшеница, царевица, слънчоглед, няма кой да гледа плодове и зеленчуци. Производството на български плодове и зеленчуци в момента не надвишава 20% от потреблението им; другите 80% се внасят. Животновъдството и производството на плодове и зеленчуци е нерентабилно; липсата на осигурени пазари, ниските изкупни цени, безперспективността и безнадеждността водят до демотивация. (www.fermera.bg)

Арендаторите не се интересуват от земи, от които не могат да печелят незабавно. Налице са монополисти в земеделието, неконкурентни дребни и средни земеделци. Причините за това са комплексни: липса на съдържателна стратегия за развитие на земеделието при конкретните български условия, отсъствие на професионализъм, погрешна политика на субсидиране, пренебрежително отношение към международния опит, дискриминация на земеделските кооперации и дребния бизнес в отрасъла. Необходима е нова политика, насочена към: увеличаване на производството на месо, зеленчуци, плодове, възстановяване на поливното земеделие чрез приоритетно субсидиране. Това е свързано с промени в закона за собствеността, ползването, арендата на земеделските земи, (сега има над 2 милиона собственици и арендодатели на земеделски земи), регулиране на пазара на земеделски имоти.

Едно изследване на НОЕМА се опитва да отговори на въпроса: „Умира ли българското село или се трансформира?"като че ли се стига до умерено оптимистичния извод, че по-скоро се трансформира, но четейки коментарите под публикацията май не са много категорични. Изследването стига до извода, че умират селата в планинските и полупланинските райони с лоша инфраструктура; точно тези села обаче са най-подходящи да бъдат превърнати във ваканционни селища;

Добре развити са селата, които са близо до големите градове, равнинните села и селата, където има компактни малцинствени групи. Най-много деца се раждат в селата с ромско и мохамеданско население и тези, които са близо до големите градове. В България има около 700–800 села, които са добре развити. (www.noema.bg)

Научаваме, че източници на основни доходи на населението в селата през 2010 са били:

1. зърно производството — 31,9%

2. животновъдството — 26,7%

3. плодове и зеленчуци — 11,4%

4. селски туризъм — 3,1%

5. работа извън селото — 9,3%

6. социални помощи и др. — 3,8% (www.nsi.bg)

Подоходната структура ясно показва монокултурното земеделие, по което се увлича икономиката на българското село напоследък; все още са малко хората, които се занимават с нетипични селски дейности.

Нека да коментираме някои данни от изследването „Градът и селото“, които като, че ли и днес са актуални; изследването установява, че още в далечната 1986 година, че жилищата, в които на един член на семейството се пада повече от една стая, са най-много в селата — 31,7%.

С други думи казано — в селото още тогава не е имало жилищна криза. В това изследване четем нещо друго интересно: както знаем, при социализма имаше нормативи за жилищна площ; тези нормативи бяха разделени на групи; изследването установява, че: „В четвъртата група са домакинствата (около 17,8%) които обитават жилища с характеристики над нормативните изисквания. Техният дял нараства от 6,7 на сто за София, почти до 10 % в окръжните градове, до близо до 25% от домакинствата в селата.“ (1987, Михайлов и др.,:стр.108–109)

Тези констатации показват, че още през 1986 година е имало силна диспропорция в жилищната площ и че на село е можело да се живее далеч по-нашироко. Картината се променя, когато стане въпрос за някои удобства на жилището:

В София баня нямат около 10%, а в селата около 50%; селищна канализация са имали едва 11% от селата. Очевидно е неприемливо да няма тоалетна и баня вкъщи. Преброяването през 2011 година показа също, че около 25% от домакинствата нямат вътрешна тоалетна, около 20% нямат баня в жилището.

(www.nsi.bg/EPDOCS/Census2011final.pdf)

Прави впечатление, че новото и удобното доста бързо се възприема в селото: дори в далечната 1986 година там не липсват персонални компютри — макар те да присъстват едва със скромния 1%.

Оказва се, че нововъведенията, които пасват на селския начин на живот бързо намират мястото си в селото. Навремето така се случи с фризерите — те паснаха добре на навика на българина сам да произвежда и консервира храната си и в много кратки срокове селата се напълниха с фризери; нещо подобно се случи и със сателитната телевизия — тя се оказа по–подходяща за селата и по-лесно достъпна и се наложи по-бързо от кабелната, за която са необходими технически възможности. Днес темпът на подобряване на живота в село е многократно увеличен: компютри Интернет, кабелна или сателитна телевизия, климатик, баня, комбиниран отоплителен уред в дома, осигуряващ отопление и топла вода през зимата. Увеличава се и използуването на Интернет в селата

За 7 години използуването на компютър вкъщи почти се е удвоило:

2004–51,2%

2011–91%.

Според данни на НСИ през 2012 ползуването на интернет с широколентов достъп е: общо за страната: 50,18%, като се разпределя по следния начин: в

гъсто населени места — 63%

средно населени места — 41,6%

слабо населени места — 38,8%

Виждаме съвсем малка разлика между слабо населените места (където попадат повечето села) и средно населените места (предимно малки градчета и големи села); Интернет с широколентов достъп от 2004 год. до 2012 се е увеличил над 10 пъти — това показва, освен бързо възприемане на новостите, които носят удобства и са практически приложими във всекидневието, също и намаляване на разликата между малкия град и селото. Според мен това е едно от условията за превръщане на селото в добро и привлекателно място за живеене, редом с подобряването на инфраструктурата и пътищата, тъй като това би направило разстоянията и времето за преодоляването им пренебрежима малко.

В последно време се появяват някои по-нестандартни идеи за възраждане на селата. Ако погледнем към опита на китайците: там в селата са организирани нещо като обширни старчески домове, където по-млади пенсионери се грижат за по-възрастните и болните; така хем не се трупват в градовете при децата си, хем живеят по-спокойно. Освен това селата биха могли са се превърнат в комплекси за дълготраен отдих, съчетан с развиване на помощни дейности — селски туризъм, винен туризъм, исторически туризъм, но за това е необходимо добра инфраструктура, спиране на циганските набези, подобряване на снабдяването. Оказа се, че България е привлекателно място за така наречения втори дом; някои от нашите села биха могли да се превърнат в райски кътчета за пенсионери от различни краища на света, наситили се на живота в претъпканите мегаполиси.

Аз съм леко умерен оптимист за съживяването на българските села. Последните данни на статистиката, които показват неустойчиво движение от градовете към селата между 20- и 45 хиляди годишно, ми дават основание за това. Разбира се, пътят до това съживяване е дълъг.

В стратегия за възраждане на българките села не може да не се включат мерки за повишаване на сигурността в селата, може би и създаване на селска полиция, поощрения за фирмите на село, данъчни облекчения за инвеститорите на село, съживяване на здравеопазването и адаптиране на образованието, подобряване на инфраструктурата — пътища, комуникации водопровод и канализация, подобряване на достъпа до еврофондовете, препоръки за всяко село съобразени със спецификата му, осигуряване на фермерите на данъчни и кредитни облекчения за селски туризъм и ваканционни селища и редица други мерки.

За да се случи това е необходима целенасочена и мъдра държавна политика за хармонично развитие на регионите, която аз за съжаление не виждам! Не я виждам нито днес, нито навремето, когато са правени изследванията за града и селото, така, няма никакво оправдание за липсата на такава политика, след като съществуват сериозни научни изследвания, които биха могли да я подпомогнат. Ще ми се да вярвам, че българското село като цяло може да бъде спасено, тъй като гибелта на селото ще бъде последвана и от гибелта на малките градчета от селски тип, което вече ще застраши съществуването на България като географско понятие!

 

Използвана литература:

1987, „Градът и селото — 1986“ — Емпирично социологическо изследване“ — под общата редакция на проф. Стоян Михайлов, София — 1987

2013, Проф. Евгений Дайнов „Дейвид Боуи или Хитлер — изберете сами“ в. „Ретро“ — 31.10. — 6.11.2013

 

Използвани сайтове:

www.desant.net

www.nsi.bg

www.nsi.bg/EPDOCS/Census2011final.pdf

www.grreporter.info

www.monitor.bg

www.fermera.bg

www.es.europe.eu/leaderplus

 

 

Доц. д-р Албена Накова — ИИОЗ, БАН

Градът и селото: поглед към миналото и настоящето на междуетническите отношения в България

Всяко преходно време, каквото е времето в България през последните повече от 20 години, се характеризира с прекъсване на опита, който обществото притежава и натрупване на нов опит. Способността да се отговори на предизвикателствата на промените обаче в много голяма степен зависи от адекватното отношение към миналото. Миналото, макар да е минало, постоянно присъства в настоящето, то непрекъснато се припомня и претълкува. Ако обърнем гръб на миналото, ние се лишаваме от възможността да се възползваме от натрупания опит. Това създава илюзията за абсолютно ново начало и оставя настоящето без необходимата му опора за обяснение спецификата на днес съществуващите отношения.

По принцип, за да се разберат междуетническите отношения, е необходимо за опорна точка да се вземат реалните социални рамки на съществуване на етносите. В България през последните десетилетия, подобно на редица държави в Европа, настъпиха сериозни социални промени. А големите социални промени водят до сериозни промени в представите и нагласите на хората, които престават да бъдат очевидни и безпроблемни. Както е известно, освен това, критичните социални ситуации стимулират преформулирането на представите и нагласите не само на отделните хора, но и на цели групи, каквито са етническите, поради което са в състояние да доведат до остро междуетническо противопоставяне и дори до въоръжени сблъсъци и конфликти. В тази връзка изследването на междуетническите дистанции в една многоетническа държава в период на преход се превръща в един от крайъгълните камъни за установяване на характера на междуетническите отношения в нея и на възможността за възникване и предотвратяване на междуетническо напрежение и противопоставяне.

Междуетническите дистанции отразяват степените на разбиране и близост/респ. различие между представителите на различни етнически групи и като такива изразяват съвкупност от семантични структури относно степента на междуетническа диференциация, които са социални структури на смисъла, доколкото тяхното придобиване и използване се основават на участието в социалните практики и цялостния живот на етническата група. Човек във всеки момент от своя живот се намира в социално детерминирана ситуация, т.е. в определена социокултурна среда. Светът винаги съществува за него като интерсубективен, т.е. като смислов универсум, съвкупност от значения, които той трябва да интерпретира, за да може да общува с другите. Предшестващият опит под формата на налично знание съществува като схема, с която човек съотнася всички свои възприятия, представи и нагласи. С други думи, всеки живее в едно общо „символично смислово пространство“ (Асман 2001) с другите. Това общо смислово пространство прави възможни процесите на интеракция и комуникация. В този смисъл междуетническите дистанции отразяват споделеното знание за опит, преживян заедно от една етническа общност, което означава, че съществуват социални рамки на междуетническите дистанции, така че индивидуалните дистанции, които всеки член на дадена етническа група демонстрира спрямо представителите на други етнически групи, се разгръщат винаги в тези социални рамки и всеки се дистанцира заедно с другите от своята етническа група. Междуетническите дистанции са израз на социално формирано и споделено колективно знание, доколкото са резултат както на преживения опит, така и на знанията и моделите на мислене, които се придобиват чрез традициите, образованието, социалната комуникация. Тук социалното се намесва по множество начини: чрез конкретния социален контекст, в който са ситуирани групите; чрез комуникацията, която се установява между тях; чрез рамките на възприемане, които им задава културата; чрез кодовете и ценностите, свързани със специфичната групова принадлежност. Човек се учи не просто да се дистанцира от другия, но да се дистанцира съгласно система от релевантности, съответстваща на унифицираната гледна точка на етническата група, към която принадлежи. В този смисъл няма междуетнически дистанции, които да не са резултат от опита на участващите в общуването групи. Затова и големите промени в човешкото общество винаги са придружени от промени в дистанциите, които различните етноси демонстрират едни спрямо други.

Същевременно дефинирането на междуетническите дистанции от гледна точка на закрепения в тях опит и смисъл ни насочва и към социално-времевите им измерения и очертава всички форми на присъствие на миналото и на миналия опит на етническата група в дистанциите, които тя демонстрира днес.

В междуетническите дистанции, интериоризирали историческия опит на етносите, са концентрирани типологични семантични структури от миналото, които отразяват квинтесенцията на отношенията между етносите в протежение на векове и образуват поради това техния най-дълбок и най-отдалечен във времето слой. Акумулирайки предшестващия жизнен опит и представлявайки по този начин една многопластовост от значения, принадлежащи към различни времеви отрязъци, междуетническите дистанции определят и характеризират процесите на общуване между етносите днес.

От друга страна, междуетническите дистанции са свързани с това, което остава от миналия опит в представите и нагласите на етническата група. Истината за „тогава“ е неотделима от субективното й пречупване през съвременността. Миналото не е просто съхранено в дистанциите, които етническата група демонстрира днес, то е реконструирано в тях на базата на настоящето. Ето защо днешните междуетнически дистанции можем да разглеждаме като реконструкция на миналия опит на етническата група, управлявана от императивите на настоящето, като „онова, което остава от миналото в преживяванията на групите или онова, което тези групи правят от миналото“ (Нора 1997: 233). Дистанциите, които една етническа група демонстрира днес, са един от възможните начини за реконструиране на миналото, елемент от критическото изграждане на неговата интерпретация. Те отразяват собственото разбиране на етническата група за своето минало. Колективната гледна точка релативизира обективността на фактите и миналите събития и прави възможен прехода от фактите и събитията като такива към представите за тях като тяхно мисловно битие. Миналият опит не просто се възстановява и повтаря, той се реконструира в представите на групите. Днешното състояние и изисквания на обществото определят включването или изключването на определен социален опит от миналото в днешните дистанции, които групата демонстрира. Всъщност миналият опит постоянно се реорганизира от променящите се отправни рамки на развиващото се настояще, а интерпретацията на спомените е винаги от позициите на днешния ден и съвременната социално-политическа ситуация, вземайки от миналото това, което е необходимо за преконструиращия се образ на етноса.

„Новата идентичност, която се налага, реконструира историята по свой начин, старае се да се избави от разказите и елементите, които не удовлетворяват образа, който тя иска да създаде на самата себе си“ (Wieviorka 2001: 165).

В тази връзка Дейвид Лоуентал подчертава, че интерпретацията на миналото е повече „свързана с настоящите перспективи на социалния живот“, докато миналото „е станало една все по-чужда област и в същото време е все по-силно заливано от настоящето“ (Лоуентал 2002).

Във връзка с това и като продължение на казаното до тук ще се опитам да очертая спецификата на междуетническите отношения в България през призмата на междуетническите дистанции, които българи, турци и роми демонстрират в рамките на българското общество, като я обвържа с различния социално-времеви контекст на междуетническите отношения и общуване у нас преди промените през 1989 г. и повече от 20 години след това. За тази цел изследването на междуетническите дистанции ще бъде представено тук чрез две линии на анализ — от една страна, ще бъде очертана спецификата на дистанциите, които българи, турци и роми демонстрират в днешното българско общество, а от друга страна, чрез един ретроспективен ход ще бъде показано какво е „настоящето на миналото“ в променящите се дистанции, които трите етнически групи заявяват една спрямо друга. Изборът на подобен подход, както вече беше изяснено, се дължи на разбирането, че спецификата на нашите представи е такава, че споменът за миналото е една модалност, която може да изрази, да създаде представа за реално случилото се („билото“), на разбирането за днешните междуетнически дистанции като реконструкция на една минала действителност. От друга страна, това се допълва и от разбирането, че представите на етническите групи за дистанциите, такива, каквито те са били преди 1989 г., не са нищо друго, освен способността да се изрази смисълът на миналото чрез понятия, образи, възгледи за света, които всъщност позволяват на групите да мислят настоящето. В никоя представа не остава съхранено миналото като такова, от него остава това, което обществото, групата може да възстанови в своите отправни рамки. Споменът не просто се запазва, той се реконструира, изхождайки от настоящето, така че това, което се крие зад един такъв анализ на дистанциите е всъщност една дефиниция на времето — минало и настояще. Допълнителен акцент на анализа ще бъде изследването на спецификата на междуетническите дистанции, които демонстрират трите анализирани етнически групи, в зависимост от характера на населеното място — град или село.

Данните, които ще представя, представляват резултати от проведено през 2009 г. национално представително емпирично социологическо изследване на тема „Национална идентичност и социални времена: диференциация на етнокултурни модели“, осъществено с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания“ към Министерство на образованието, младежта и науката.

При емпиричното изследване беше използвана случайна извадка от 1000 лица, представителна за трите изследвани етнически общности — българи, турци и роми — и формирана на основата на гнездови модел на подбор. Структурата на извадката отговаря на официалните статистически данни за състава на населението на страната по етническа принадлежност.

Основният метод на регистрация, чрез който беше събрана първичната емпирична информация, представлява пряко стандартизирано интервю по местоживеене. В изследването беше предвидена стандартна статистическа грешка от ±3%.

За измерване на междуетническите дистанции при провеждането на емпиричното социологическо изследване беше използван модифициран вариант на класическата методика на Богардус (Bogardus 1959). Обръщането към класическите скали на Богардус е свързано с това, че то позволява установяване на желаната близост при контакта с другия етнос и степента на междуетническа диференциация, доколкото скалите на Богардус се базират на седем основни положения, изразяващи различна степен на приемане на членовете на другата етническа група. В този случай обаче скалите на Богардус бяха приложени два пъти — веднъж за измерване на дистанциите между българи, турци и роми днес и втори път за измерване на реконструираните дистанции, които българи, турци и роми заявяват, че са разделяли трите етноса преди промените през 1989 г. За тази цел респондентите бяха помолени най-напред да изразят отношението си към представителите на другия етнос днес, като отговорят на поставените въпроси, а след това да се опитат да си припомнят всичко, което знаят за тях от времето преди 1989 г. и да заявят отношението си към тях такива, каквито смятат, че са били преди промените през 1989 г. (вторият тип въпроси бяха зададени само на респондентите над 40 години). Сравнението между двойките отговори позволява да бъде изведена спецификата на междуетническите дистанции в зависимост от социално–времевия контекст на междуетническите отношения и мястото на миналото в дистанциите, които трите етноса демонстрират едни спрямо други днес.

Тук ще бъде анализирана само една от скалите на желана близост и готовност за установяване на междуетнически взаимоотношения, която резултатите от изследването позволяват да бъдат изведени (т.е. ще бъдат използвани само част от включените в анкетната карта въпроси за измерване на междуетническите дистанции), а именно скалата на готовността за съседство. Извеждането на тази скала е резултат от отговорите на въпросите: „Бихте ли искали да имате за съседи българи/турци/роми?“; „Бихте ли искали да живеете в една махала/квартал с българи/турци/роми?“; „Бихте ли искали да живеете в едно населено място с българи/турци/роми?“ и „Бихте ли искали да живеете в една държава с българи/турци/роми?“, които очертават едно постепенно разширяване на обхвата на съседството — от непосредствената съседска общност, през махалата и селището, до държавата. В съответствие с избраната методика тези въпроси бяха зададени на респондентите два пъти — веднъж за ситуацията днес и веднъж за времето преди промените през 1989 г.

Ще започна със скалата на етнодиференциация и готовност за съседство, която очертават отговорите на въпросите: „Бихте ли искали да имате днес за съседи българи/турци/роми?“; „Бихте ли искали да живеете днес в една махала/квартал с българи/турци/роми?“; „Бихте ли искали да живеете днес в едно населено място с българи/турци/роми?“ и „Бихте ли искали да живеете днес в една държава с българи/турци/роми?“.

Ето каква готовност за приемане на междуетническото съседство показват отговорите на представителите на българската етническа група:

- 70% от живеещите в столицата представители на българската етническа група са съгласни да имат съседи от турски етнически произход12; 64% от живеещите в областните градове българи са съгласни да имат за съседи представители на турската етническа група; 60,4% от живеещите в други, необластни градове българи са съгласни да имат за съседи турци; 41,5% от живеещите в селата представители на българската етническа група са съгласни да имат за съседи турци;

- Също така 75,4% от живеещите в столицата българи са съгласни да живеят в един квартал с турци; 69,1% от жителите на областните градове от български етнически произход са съгласни да живеят в един квартал с турци; 60,4% от жителите на необластни градове от български етнически произход също са съгласни да живеят в един квартал с турци; 39,2% от живеещите в селата българи са готови да живеят в една махала с турци;

- Да живеят в едно населено място с представители на турската етническа група са съгласни 84% от българите, живеещи в столицата; 77,1% от живеещите в областните градове българи; 66,7% от живеещите в други, необластни градове българи и 51,1% от живеещите в селата българи;

- Да живеят в една държава с представителите на турската етническа общност са готови 87,3% от българите, които живеят в столицата; 83,3% от българите, живеещи в областните градове; 75,7% от българите, живеещи в необластни градове и 66,4% от живеещите в селата българи.

Скъсяване на междуетническите дистанции, нарастваща степен на приемане на другия етнос и много по-положително отношение към междуетническия контакт се забелязва при представителите на българския етнос с разширяване обхвата на изследваната общност, т.е. с преминаване от непосредственото съседство и съседството в рамките на махалата/квартала към съжителството в рамките на едно населено място и една държава. Това е характерно както за живеещите в градовете, така и за живеещите в селата. Прави впечатление обаче, че живеещите в столицата и изобщо в градовете българи са значително по-толерантни към съжителството с турския етнос в сравнение с българите, живеещи в селата — стойностите на заявеното от тях съгласие за приемане на съжителството с другия етнос надвишават с между 20% и 30% стойностите на заявеното съгласие и готовност за съжителство от страна на живеещите в селата българи.

Сходна скала на готовност за междуетническо съжителство очертават отговорите на представителите на българската етническа група по отношение съседството им с представители на ромската етническа общност, с тази разлика, че в този случай стойностите на заявената готовност за приемане на съжителството с другия етнос са значително по-ниски:

- И в този случай най-ниска е готовността за непосредствено съседство — само 28,6% от живеещите в столицата представители на българската етническа група са съгласни да имат за съседи роми (прави впечатление високият дял на несъгласните — 58%); едва 18,5% от живеещите в областните градове българи са готови да приемат ромите като съседи (несъгласните са дори 61,5%); при жителите на необластните градове процентът на приемащите съжителството с ромите като непосредствени съседи българи е още по-нисък — само 16% (несъгласните са 70,2%); от живеещите в селата българи 21% са съгласни да имат за съседи роми (несъгласните са 64,7%);

- Макар и много слабо, но все пак има тенденция към нарастване на стойностите на заявената от представителите на българската етническа група готовност за съжителство с ромите в рамките на един квартал или една махала: 31,3% от живеещите в столицата българи са съгласни да живеят в един квартал с роми (несъгласните са 55,3%); 22,2% от българите в областните градове са съгласни да живеят в един квартал с роми (тези, които не са съгласни са 55,2%); 16,6% от жителите на необластните градове са готови да живеят в един квартал с роми (несъгласните обаче също са нараснали на 73,6%); живеещите в селата българи са единствените, които отбелязват леко снижение на готовността за съжителство с ромите в рамките на една махала до 18,7% (несъгласните са 65,4%);

- Готовността на българската етническа група за съжителство с ромите в рамките на едно населено място показва много по-съществено нарастване на стойностите, като в някои от случаите преминава 50% — 55,3% от живеещите в столицата българи са съгласни да живеят в едно населено място с роми; 49,5% от българите, живеещи в областни градове приемат да живеят в едно населено място с роми; 34,3% от българите от необластните градове са готови да живеят в едно населено място с роми; 30,3% от живеещите в селата българи са съгласни да живеят в едно населено място с роми;

- Най-високи са стойностите на заявената от българите готовност за съжителство с представителите на ромската етническа група в рамките на една държава: 66% от живеещите в столицата българи са съгласни да живеят в една държава с роми; 63,7% от жителите на областните градове приемат съжителството с роми в рамките на една държава; 59,7% от живеещите в необластни градове българи са готови да съжителстват с роми в една държава; 54,5% от живеещите в селата българи също приемат съжителството с ромите в една държава.

Както се вижда, и в този случай скалата на готовността за междуетническо съжителство, която демонстрира българската етническа група по отношение на ромската, е с нарастващи стойности, които се увеличават успоредно с разширяване на обхвата на изследваната общност — от съседската общност, през съжителството в рамките на една махала или квартал, на едно населено място, до съжителство в рамките на една държава.

Факт е обаче, че не само разрастването на обхвата на изследваната общност, в рамките на която се изследва готовността за съжителство, води до скъсяване на междуетническите дистанции, но и увеличаването на размера на населеното място, в което живеят представителите на изследваната етническа общност, е свързано със скъсяване на междуетническите дистанции, които те демонстрират спрямо представителите на другия етнос. Като правило дистанциите, които проявяват живеещите в столицата българи, както спрямо представителите на турската, така и спрямо представителите на ромската етнически групи, са по-къси от дистанциите, които проявяват живеещите в областните градове българи, които на свой ред са по-къси от дистанциите, които проявяват българите, живеещи в други, не областни градове. Най-големи дистанции по отношение на другия етнос демонстрират живеещите в селата българи.

Да видим как представителите на турската и ромската етнически групи отговарят на заявената от българската етническа общност степен на етнодиференциация и готовност за междуетническо съседство. Ето каква нагласа за близост заявяват представителите на турската етническа група:

- 100% от живеещите в областни градове и в други необластни градове турци са съгласни да имат за съседи българи; 95,1% от живеещите в селата представители на турската етническа група приемат съседството с българи (в извадката няма попаднали представители на турската етническа общност, живеещи в столицата);

- Също 100% от живеещите в областните градове и в други необластни градове жители от турски етнически произход са съгласни да живеят в един квартал с българи; 94,1% от живеещите в селата представители на турската етническа общност са съгласни да живеят в една махала с българи;

- 100% от живеещите в областните градове и в другите необластни градове турци са съгласни да живеят и в едно населено място с българи; 96,1% от живеещите в селата турци също са съгласни да живеят в едно населено място с българи;

- 100% от живеещите както в областните градове, така и в необластните градове и в селата представители на турската етническа общност са готови да приемат съжителството с българи в рамките на една държава.

В този случай едва ли можем да говорим точно за скала по отношение на готовността за съседство на турската етническа група с българската, доколкото демонстрираните стойности на готовност за приемане на междуетническия контакт са от порядъка на 100% (за жителите на областните и необластните градове) или много близо до 100% (за жителите на селата). Но и тук се потвърждава установената зависимост, че увеличаването на размера на населеното място, в което живеят представителите на изследваната етническа общност, е свързано със скъсяване на междуетническите дистанции, които те демонстрират спрямо представителите на другия етнос, доколкото стойностите на готовността за междуетническо съжителство, които заявяват жителите на селата, макар и с много малко, но са по-ниски от заявените от жителите на областните и необластните градове стойности на готовността за установяване на контакт с другия етнос.

Доста по-различни са стойностите на готовността за междуетническо съжителство, които представителите на турската етническа група демонстрират по отношение на ромите:

- Само 40% от живеещите в областни градове турци приемат ромите като непосредствени съседи (50% отхвърлят съседството с тях); 50% от жителите на необластни градове от турски етнически произход приемат съжителството с ромите като съседи (но също толкова — 50% — го отхвърлят); 44,1% от живеещите в селата турци са съгласни да имат роми за съседи (тези, които не са съгласни са 47,1%);

- 50% от жителите на областните градове от турски етнически произход са съгласни да живеят в един квартал с роми (делът на несъгласните намалява до 30%); също 50% от турците, живеещи в необластни градове, са съгласни да живеят в един квартал с роми (но несъгласните са също 50%); 46% от жителите на селата от турски произход приемат съжителството с роми в рамките на една махала (несъгласните са 44,1%);

- Да живеят в едно населено място с роми са готови 60% от представителите на турската етническа група, живеещи в областните градове (несъгласните са 30%); 50% от живеещите в необластни градове (против са 50%); 52% от живеещите в селата (против са 39,2%);

- Съгласни да живеят в една държава с роми са 75% от живеещите в областните градове турци (несъгласните вече са само 10%); 100% от живеещите в необластни градове турци; 69,6% от живеещите в селата представители на турската етническа група (несъгласните са 19,6%).

Очевидно е, че и в този случай разширяването на обхвата на изследваната общност и преходът от непосредственото съседство към съжителството в рамките на един квартал или махала, на едно населено място и на една държава очертава една скала на нарастваща готовност за установяване на междуетнически контакт. С незначителни отклонения тук се потвърждава и правилото, че жителите на селата се очертават като демонстриращи най-силна етнодиференциация и нежелание за установяване на междуетническо съседство, които с прехода към градски тип селищни структури намаляват. Към това трябва да се добави и установеният емпирично факт, че готовността и нагласата за приемане на другия етнос при турската етническа група показва много големи разлики в зависимост от това дали под „друг етнос“ се разбират представителите на българската или на ромската етнически групи. Готовността за установяване на междуетнически контакт и приемане на съжителството с българския етнос многократно надвишава готовността за съжителство с представителите на ромския етнос.

Остава да видим какъв е отговорът на ромите на така заявената и от представителите на българската етническа група, и от представителите на турската етническа група значително по-ниска степен на готовност за приемане на междуетническото съседство с тях, отколкото помежду им:

- 100% от живеещите в столицата, в областните и в необластните градове роми приемат да имат за съседи българи; 90,1% от живеещите в селата роми са съгласни да имат за съседи българи;

- Също 100% от живеещите в столицата, в областните и в необластните градове роми са съгласни да живеят в един квартал с българи; 94,1% от живеещите в селата роми са готови да живеят в една махала с българи;

Отново 100% от живеещите в столицата, в областните и в необластните градове роми приемат да живеят в едно населено място с българи; 96,1% от живеещите в селата роми са съгласни да живеят в едно населено място с българи;

- 100% са и живеещите в столицата, в областните и в необластните градове роми, които са съгласни да живеят в една държава с българи; от живеещите в селата роми 98% са готови да живеят в една държава с българи.

В противовес на българите, които демонстрират най-висока степен на етнодиференциация именно спрямо ромите, представителите на ромската етническа група проявяват изключително висока степен на готовност за съседство с тях, която е много близка като стойности до степента на готовност за съседство, която заявяват спрямо българите и представителите на турската етническа група. И в този случай живеещите в селата роми се проявяват като по-силно етнодиференциращи се в сравнение с живеещите в градовете роми, които показват максимални стойности на приемане на междуетническото съседство, както като непосредствено съседство, така и като съседство в рамките на един квартал, едно населено място и една държава.

По отношение на турската етническа група заявената от ромите готовност за съжителство с тях показва малко по-ниски стойности в сравнение със стойностите на готовността за съжителство с представителите на българската етническа група, но като абсолютни стойности те са достатъчно високи, за да говорим за готовност и нагласа за толерантно и близко междуетническо съжителство:

- 81,8% от живеещите в столицата роми; 85% от живеещите в областните градове роми; 91,7% от живеещите в необластни градове роми и 45,1% от живеещите в селата роми приемат турците като непосредствени съседи;

- Също така 81,8% от живеещите в столицата роми; 82,5% от живеещите в областни градове роми; 91,7% от живеещите в необластни градове роми и 49,1% от живеещите в селата роми са съгласни да живеят в един квартал или махала с представители на турската етническа група;

- Да живеят в едно населено място с турци са съгласни 81,8% от живеещите в столицата роми; 87,5% от живеещите в областни градове роми; 91,7% от живеещите в необластни градове роми и 58,8% от живеещите в селата роми;

- Съжителство в рамките на една държава с представители на турската етническа общност приемат 90,9% от живеещите в столицата роми; 90% от живеещите в областните градове роми; 91,7% от живеещите в необластни градове роми и 76,5% от живеещите в селата роми.

Както се вижда, жителите на селата в рамките на ромската етническа група се очертават като по-силно етнодиференциращи се не само спрямо българската етническа група, но и спрямо турската. Живеещите в градовете (независимо дали става дума за столицата, за областните градове или за други необластни градове) роми заявяват близки стойности на приемане на съжителството с турския етнос, които при това значително превишават заявените стойности от жителите на селата. И в този случай е трудно да се говори за ясно изразена скала на нарастване на готовността за междуетнически контакт с разширяване обхвата на изследваната общност, доколкото стойностите на изразената готовност за установяване на междуетническо съжителство се движат в достатъчно високи граници — между 80% и 90%, но все пак е факт, че макар и с малко, но тенденцията е към покачване на заявените стойности.

Изводът, който се налага от така представените данни за отношенията на съседство и готовността за съжителство като непосредствени съседи, като съседи в рамките на махалата/квартала, селището и държавата, които трите етнически групи демонстрират днес е, че за всяка от тях е характерна различна степен на етнодиференциация и различна степен на готовност за приемане на другия етнос и проява на близост спрямо него. Общото и при трите етнически групи е, че разширяването на обхвата на изследваната общност (от съседската общност, през махалата/квартала и селището, до държавата) води като цяло до скъсяване на междуетническите дистанции и показва нарастваща степен на приемане на другия етнос и положително отношение към междуетническия контакт, поради което очертава една скала на отслабваща етнодиференциация и засилваща се междуетническа близост. Това общо правило обаче има различно проявление при всяка от етническите групи. С най-висока степен на готовност за близост и съответно с най-ниска степен на отграничаване на себе си от другите се характеризира ромската етническа група. Приписването на близост при ромите обаче е с тенденция към придаване на по-високи стойности на близостта с българите, поради което етнодиференциацията на ромите е с по-ясно изразена насока на отграничаване от турската етническа група, в сравнение с българската.

Това отношение на ромите към българите и турците обаче не среща съответен отговор от тяхна страна. Както българите, така и турците демонстрират много по-висока степен на близост и по-голяма готовност за приемане помежду си, отколкото за приемане на ромите, поради което етнодиференциацията и на българи, и на турци се характеризира с ясно изразено отграничаване от ромския етнос. Близостта обаче, която турците приписват на себе си и българите е по-висока от близостта, която българите приписват на себе си и турците и е сходна с близостта, която приписват на себе си и българите представителите на ромската етническа група. Към ромите турците демонстрират почти два пъти по-ниска степен на готовност за близост в сравнение със заявената готовност за близост с българите, но въпреки това стойностите на изразената готовност за близост на турците с ромите позволяват да говорим за етнодиференциация и отграничаване, но не и за отхвърляне на ромската етническа група от страна на турската.

Българите днес се очертават като най-силно етнодиференциращата се група, доколкото близостта, която те приписват на себе си и турците и на себе си и ромите е най-ниската измежду стойностите на приписвана близост, които заявяват трите етнически групи. Особено ниски са тези стойности, когато става дума за готовността за приемане и установяване на взаимоотношения с ромите, до степен, че може да се говори дори за отхвърляне на близкия контакт и тесните взаимоотношения с ромите като непосредствени съседи и като съседи в рамките на махалата или квартала, което обаче е съпроводено с приемане на съжителството с тях в рамките на едно населено място и на една държава. Това обяснява и специфичния модел на етнодиференциация, който българите демонстрират спрямо ромите днес — приемане на ромите като етнос по принцип и разграничаване от тях като конкретни съседи, носители на определени негативни черти, които са неприемливи за българите и които са породени от социалните условия на живот.

И така, обект на най-големи междуетнически дистанции днес е ромският етнос, като етнодиференциацията и разграничението от ромите са най-силни при българите. Към това трябва да се прибави и установеният факт, че жителите на градовете днес показват доста по-високи стойности на положителна нагласа към междуетническото съжителство в сравнение с жителите на селата при всички изследвани етнически общности. Всъщност жителите на селата и при трите етнически общности се очертават като най-силно етнодиференциращи се и проявяващи най-слаби нагласи на готовност за междуетническо съжителство.

Предстои да видим доколко дистанциите, които трите етнически групи демонстрират днес, имат своите корени в дистанциите, които са разделяли трите етноса преди промените през 1989 г., т.е. да видим каква е готовността за приемане на другия етнос, която те са проявявали преди промените през 1989 г. и дали опитът от тогава присъства в дистанциите, които проявяват днес. Както вече отбелязах, за да потърся мястото на миналия опит в днешните междуетнически дистанции, си послужих отново със скалите на Богардус и възможностите, които те предоставят, като в този случай въпросите бяха зададени само на респондентите над 40 години, които бяха помолени да си припомнят времето преди промените през 1989 г. и да отговорят на въпросите: „Преди промените през 1989 г. бяхте ли съгласни да имате за съседи българи/турци/роми?“; „Преди промените през 1989 г. бяхте ли съгласни да живеете в една махала/квартал с българи/турци/роми?“; „Преди промените през 1989 г. бяхте ли съгласни да живеете в едно населено място с българи/турци/роми?“ и „Преди промените през 1989 г. бяхте ли съгласни да живеете в една държава с българи/турци/роми?“. Ето какво показват резултатите в този случай:

- 75% от живеещите в столицата българи заявяват, че и тогава са били съгласни да имат съседи турци; 72,7% от българите от областните градове също са били съгласни да имат съседи от турски етнически произход; 63,3% от българите, живеещи в необластни градове, потвърждават, че също са били съгласни да имат съседи турци; 39,8% от българите, живеещи в селата, заявяват, че и тогава са били съгласни да имат съседи турци;

- Също така 78,3% от българите, живеещи в столицата, потвърждават, че и тогава са приемали да живеят в един квартал с турци; 76,7% от българите от областните градове и тогава са били съгласни да живеят в един квартал с турци; 66,7% от българите от необластните градове също са били съгласни да живеят в един квартал с представители на турската етническа общност; и 40,7% от българите, живеещи в селата, са били съгласни и тогава да живеят в една махала с турци;

- 83,7% от живеещите в столицата българи и преди промените през 1989 г. са били съгласни да живеят в едно населено място с турци; 86,2% от българите, живеещи в областни градове, също са били съгласни да живеят в едно населено място с турци; 71,1% от българите от необластните градове са приемали да живеят в едно населено място с турци; 49,6% от българите от селата и преди промените през 1989 г. са били готови да живеят в едно населено място с турци;

- 84,8% от българите, живеещи в столицата, и преди промените през 1989 г. са били съгласни да живеят в една държава с турци; 88,5% от българите от областните градове и тогава са били готови да живеят в една държава с турци; 75,6% от българите от необластните градове също са били съгласни да живеят в една държава с турци; 63,4% от българите, живеещи в селата, и тогава са приемали да живеят в една държава с турци.

Ако се направи една съпоставка на стойностите на приемане и готовността за съжителство, които българите демонстрират по отношение на турския етнос днес и във времето преди 1989 г., ще се види, че те са много близки. Това означава, че дистанциите, които българите проявяват спрямо турския етнос днес, снемат в себе си дистанциите, които българите са проявявали към турците преди 1989 г. Степента на етнодиференциация на българската етническа група от турската се е запазила почти непроменена от времето преди 1989 г. Всичко това говори за константност в отношението на българската етническа общност към турската, което не се е повлияло от променените социални условия на живот и което показва, от една страна, ясно изразена етнодиференциация на българите от турския етнос, а от друга страна, приемане на представителите на турската етническа група и готовност за съжителство с тях, както като непосредствени съседи, така и в рамките на една махала или квартал, на едно населено място и на една държава.

Прави впечатление, освен това, че както днес, така и преди 1989 г. живеещите в столицата и изобщо в градовете българи са значително по-толерантни към съжителството с турския етнос в сравнение с българите, живеещи в селата. По-големите дистанции, които демонстрират българите, живеещи в селата днес, имат своите корени в по-големите дистанции, които са проявявали спрямо турския етнос българите, живеещи в селата и преди 1989 г.

Що се отнася до разграничението на българите от ромите преди 1989 г., стойностите на разграничение, които те декларират, че са проявявали тогава, се различават съществено от стойностите на разграничение, които българите заявяват спрямо ромите днес:

- 39,1% от живеещите в столицата българи тогава са приемали ромите като съседи; 26,2% от българите, живеещи в областните градове, са били съгласни да имат съседи роми; 20% от българите от необластните градове са приемали ромите като съседи; 26,1% от живеещите в селата българи са били съгласни да имат роми за съседи;

- 40,7% от българите от столицата и преди 1989 г. са били готови да живеят в един квартал с роми; 33,2% от българите, живеещи в областни градове, са били съгласни да живеят в един квартал с роми; 24,4% от българите, живеещи в необластни градове, са приемали да живеят в един квартал с роми; 27,6% от живеещите в селата българи и тогава са били съгласни да живеят в една махала с роми;

- 58,7% от българите от столицата и преди промените през 1989 г. са били съгласни да живеят в едно населено място с роми; 61,3% от българите от областните градове и тогава са приемали да живеят в едно населено място с роми; 46,7% от българите от необластни градове и тогава са били готови да съжителстват в едно населено място с роми; 37,4% от българите от селата и тогава са били готови да живеят в едно населено място с роми;

- 69,6% от българите, живеещи в столицата, и преди промените са приемали съжителството с роми в рамките на една държава; 72,9% от българите, живеещи в областни градове, и преди 1989 г. са били готови да живеят в една държава с роми; 62,2% от българите от необластни градове и тогава са били готови да живеят в една държава с роми; 56,1% от живеещите в селата българи и тогава са били съгласни да живеят в една държава с роми.

Съпоставката на дистанциите, които българите проявяват спрямо ромите днес с реконструираните дистанции, които те декларират, че се проявявали спрямо ромския етнос преди 1989 г., показва разлики от порядъка средно на около 10% по-големи дистанции днес в сравнение с времето преди 1989 г. При това прави впечатление, че тези разлики са по-големи, когато става дума за по-близък контакт с ромския етнос — като непосредствени съседи и като съседи в рамките на един квартал/махала или в рамките на едно населено място. Реконструираните дистанции на българите спрямо ромите по отношение на времето преди 1989 г. се характеризират с по-висока степен на готовност за приемане на близкия контакт с ромския етнос като непосредствени съседи, като съседи в една махала/квартал или в едно населено място в сравнение с дистанциите, които българите заявяват спрямо тях днес. В същото време се наблюдава доста по-слабо снижение на готовността на българите за съжителство с ромите в рамките на една държава днес в сравнение с времето преди 1989 г., което в повечето случаи е в рамките на стойността на статистическата грешка (изключение представляват жителите на областните градове). Всичко това говори за по-висока степен на толерантно отношение на българите към ромите преди 1989 г. преди всичко като близки и непосредствени съседи, доколкото отношението към тях като етнос в рамките на държавата остава почти непроменено. Но същевременно това означава, че разграничението на българите от ромите днес и неприемането им именно като близки съседи е по-скоро социално, а не толкова етническо отношение, следствие на променените социални условия, създали „една неприемлива конкретност“. А това на свой ред показва, че българите, въпреки ясното си разграничение от ромския етнос, както днес, така и преди 1989 г., успяват да намерят компромиса в отношенията си с тях и да ги възприемат като друг и различен етнос, притежаващ своя специфика и отличителни особености, но не и като чужд и враждебен етнос.

От друга страна, тъй като степента на етнодиференциация и отграничението на българите от ромите като етнос в рамките на държавата се запазват почти едни и същи преди 1989 г. и днес, можем да говорим за присъствие на опита от миналото в днешните дистанции, които българите демонстрират към ромите. Същевременно по-силното разграничение на българите от ромите, когато става дума за непосредствен контакт с тях в рамките на близкото съседство, махалата, квартала или населеното място говори и за присъствие на опита от настоящето в днешните дистанции, които българите проявяват спрямо ромите и ни позволява да разглеждаме тези дистанции като едновременна проява на различни времеви пластове опит на българската етническа група от взаимодействието й с ромската.

И в този случай, както и при оценката на близостта и готовността на българската етническа група за съжителство с турската, прави впечатление, че като цяло живеещите в градовете българи (вкл. в столицата) са значително по-толерантни към съжителството с представители на ромската етническа група, както днес, така и в годините преди промените през 1989 г., в сравнение с българите живеещи в селата. Това означава, че по-големите дистанции, които демонстрират днес българите, живеещи в селата, към ромите имат своите корени в по-големите дистанции, които са демонстрирали спрямо ромите, българите, живеещи в селата и преди 1989 г. Изключение представляват жителите на необластните градове по отношение на нагласата им за приемане на близкото съжителство с представителите на ромския етнос като непосредствени съседи и като съседи в рамките на квартала, които и преди промените през 1989 г. и днес проявяват по-големи дистанции в сравнение с дистанциите, които демонстрират спрямо ромите като близки съседи или съседи в рамките на махалата живеещите в селата българи. Но това само потвърждава факта, че дистанциите, които проявява днес българската етническа група спрямо ромската, имат своите корени в дистанциите, които са разделяли българи и роми и преди промените през 1989 г.

Да видим как стоят нещата с другите две етнически групи преди 1989 г.

Ето какво показва нагласата за близост и готовността за съжителство на турската етническа група с българската преди промените през 1989 г.:

- 90% от живеещите в областните градове турци и тогава са били съгласни да имат съседи българи; 94,9% от турците, живеещи в селата, също са били съгласни да имат за съседи българи (в извадката няма попаднали представители на турската етническа група, живеещи в столицата и в необластни градове);

- 90% от живеещите в областните градове турци и преди 1989 г. са приемали да живеят в един квартал с българи; 98,3% от живеещите в селата турци и тогава са били готови да живеят в една махала с българи;

- 100% от турците от областните градове са били съгласни да живеят в едно населено място с българи; 98,3% от турците, живеещи в селата, също са били съгласни да живеят в едно населено място с българи;

- 100% от турците, живеещи както в областните градове, така и в селата преди промените през 1989 г., са били съгласни да живеят в една държава с българи.

Вижда се, че заявената от турците висока степен на приемане на българската етническа група днес, безспорно има своята основа във времето преди 1989 г. И макар стойностите на декларираната от турците, живеещи в областните градове днес, готовност за близко съжителство с българите (като непосредствени съседи и като съседи в рамките на един квартал) да надвишават стойностите на декларираната от тях готовност за близко съседство преди промените през 1989 г., очевидно е, че стойностите на готовността за съжителство, които турците проявяват днес и преди 1989 г. са много близки, при това изключително високи (между 90% и 100%), което означава, че и дистанциите, които турците проявяват по отношение на българите днес, се коренят в дистанциите, проявявани от тях към българите преди 1989 г. А това на свой ред позволява да говорим за константност при етнодиференциацията на турската етническа група от българската, съпроводена с константност в приписването на близост с българската етническа група, днес и преди 1989 г.

В същото време трябва да се отбележи, че по отношение на близкото съседство (приемане на българите като непосредствени съседи и като съседи в рамките на квартала/махалата) установената днес зависимост, че живеещите в градовете турци проявяват по-къси междуетнически дистанции от живеещите в селата турци, преди 1989 г. се проявява като обратна зависимост, т.е. живеещите в селата турци са демонстрирали по-къси междуетнически дистанции и по-голяма готовност за приемане на близкото съседство с българския етнос от живеещите в областните градове представители на турския етнос. Увеличаването на дистанциите при живеещите в селата днес представители на турския етнос и същевременно скъсяването на дистанциите при живеещите в областните градове турци може да разглежда като присъствие на опита от настоящето в днешните дистанции, които турският етнос проявява спрямо българския и позволява да разглеждаме тези дистанции като едновременна проява на различни времеви пластове опит на турската етническа група от взаимодействието й с българската.

Като цяло константно остава във времето и отношението на турците към ромите. По отношение на ромите, заявените от турците желание за близост и готовност за приемане на междуетническото съжителство, както днес, така и преди 1989 г., съществено се различават от желанието им за близост и готовността за приемане на съжителството с българската етническа група. Към ромите турците демонстрират и преди 1989 г. в пъти по-ниска степен на готовност за близост, в сравнение със заявената готовност за близост с българите. Но ако стойностите на заявената готовност за близост и нагласата за междуетническо съжителство с ромите при турците днес не се различават съществено при живеещите в градовете и в селата турци, то преди 1989 г. жителите на градовете от турски етнически произход демонстрират почти два пъти по-ниски стойности на готовността за близко съседство с ромите (като непосредствени съседи и като съседи в рамките на един квартал) в сравнение с нагласите на турците, живеещи в селата. Ето какво по-конкретно показват резултатите:

- Само 20% от живеещите в областните градове турци са съгласни да имат за съседи роми (несъгласните са 50%); 49,1% от живеещите в селата турци приемат ромите като съседи;

- 30% от турците от областните градове са съгласни да живеят в един квартал с роми (несъгласните са 40%); 59,3% от турците, живеещи в селата, приемат съжителството с роми в рамките на една махала;

- 50% от турците от областните градове заявяват съгласие за съжителство с ромите в рамките на едно населено място; да живеят в едно населено място с роми са съгласни 61% от турците, живеещи в селата;

- Съжителството с роми в една държава приемат 60% от турците, живеещи в областните градове; 83% от турците в селата също са съгласни да живеят в една държава с роми.

Стойностите на изразената готовност за близост на турците с ромите позволяват да говорим и преди 1989 г. за наличие на етнодиференциация и отграничаване на турците от ромите — най-вече в аспекта на непосредственото близко съседство, което очертава ромите като етноса, обект на най-големи междуетнически дистанции както днес, така и тогава, както от страна на българите, така и от страна на турците и същевременно изразява пласта на опита от миналото в дистанциите, които турците проявяват към ромите днес. Същевременно обаче това не ни позволява да говорим за отхвърляне на ромската етническа група като такава от страна на турската, доколкото не се отхвърля съжителството с ромския етнос в рамките на населеното място и държавата, както днес, така и преди 1989 г., което изразява пренасянето на дистанции от миналото в настоящето. От друга страна, съпоставката на демонстрираните от турската етническа група дистанции по отношение на ромите днес и преди 1989 г. показва скъсяване на междуетническите дистанции и по-висока степен на приемане на съжителството с ромския етнос от страна на турците, живеещи в областните градове днес и от друга страна, увеличение на дистанциите към ромите при представителите на турския етнос, живеещи в селата днес. Това очертава пласта на опита от настоящето в дистанциите, които турците проявяват към ромите днес и същевременно потвърждава установеното правило, че жителите на градовете днес демонстрират по-къси междуетнически дистанции към представителите на другия етнос в сравнение с жителите на селата.

И накрая, ромите — дистанциите, което те твърдят, че са проявявали към българите преди 1989 г., са в общи линии същите като дистанциите, които те демонстрират спрямо българите днес:

- 100% от живеещите в столицата, в областните и в необластните градове роми и преди 1989 г. са приемали да имат за съседи българи; 91,7% от живеещите в селата роми също са били съгласни да имат за съседи българи;

- Също 100% от живеещите в столицата, в областните, необластните градове и в селата роми са били съгласни да живеят в един квартал с българи;

- Отново 100% от живеещите в столицата, в областните, в необластните градове и в селата роми са приемали да живеят в едно населено място с българи;

- 100% са и живеещите в столицата, в областните, в необластните градове и в селата роми, които и преди 1989 г. са били съгласни да живеят в една държава с българи.

Представените данни безспорно очертават константност в дистанциите, които ромите демонстрират спрямо българите днес и преди 1989 г., по-скоро почти пълна липса на дистанции, която се изразява в изключително високата степен на желание за близост и готовност за междуетническо съседство, която ромите заявяват по отношение на българите, както днес, така и преди 1989 г. Тези данни същевременно показват, че днешните дистанции, които ромите демонстрират спрямо българите несъмнено имат своите корени в дистанциите от времето преди промените. Те, освен това показват и леко нарастване на дистанциите, които ромите, живеещи в селата днес проявяват по отношение на готовността за съжителство с българите в рамките на една махала и едно населено място, което пък е израз на натрупания нов опит от междуетническото съжителство и очертава пластта на настоящето в дистанциите, които ромите от селата проявяват спрямо българите днес, като същевременно потвърждава установената вече зависимост, че жителите на селата проявяват по-големи дистанции и по-ниска степен на готовност за близко междуетническо съжителство от жителите на градовете.

Що се отнася до отношението на ромите към турската етническа общност, то и тук приписваната степен на близост на ромите с турците и готовността за приемане на съжителството с турския етнос от страна на ромите преди 1989 г. и днес показват стойности, които като цяло са сравнително близки. Изключение представляват жителите на столицата, които заявяват съществено нарастване на готовността за близост с турския етнос днес (от порядъка на 20 процентни пункта) и то когато става дума за близък междуетнически контакт — като непосредствени съседи или като съседи в рамките на един квартал/махала или на едно населено място. Ето какви са конкретните данни:

- 60% от живеещите в столицата роми и преди промените са били съгласни да имат за съседи турци; 87,5% от ромите, живеещи в областни градове, също са приемали непосредственото съседство с представители на турския етнос; 100% от ромите от необластни градове са били съгласни да имат за съседи турци; 58,4% от ромите, живеещи в селата, са били съгласни да имат за съседи турци;

- Отново 60% от живеещите в столицата роми са били съгласни да живеят в един квартал с турци; 95,9% от ромите от областни градове са приемали съжителството с представители на турския етнос в един квартал; 100% от живеещите в необластни градове роми са били съгласни да живеят в един квартал с турци; и 62,5% от ромите от селата са приемали съжителството с турци в една махала;

- 60% от ромите от столицата и преди промените са били съгласни да живеят в едно населено място с турци; 95,9% от ромите, живеещи в областни градове, и преди промените са били съгласни да живеят в едно населено място с представители на турския етнос; 100% от ромите от необластните градове и тогава са били съгласни да живеят в едно населено място с турци; 66,7% от ромите от селата и тогава са били готови да живеят в едно населено място с турци;

- 80% от ромите от столицата и преди 1989 г. са били готови да живеят в една държава с представители на турската етническа група; 100% от живеещите в областните и в необластните градове роми също са били съгласни да живеят в една държава с турци; 66,7% от ромите от селата са били съгласни да живеят в една държава с турци.

Сравнението на данните с преди 1989 г. показва съвсем леко снижение на готовността на ромите за близост с турския етнос днес в сравнение с годините преди промените. Изключение, както отбелязах, представляват ромите, живеещи в столицата, които демонстрират съществено скъсяване на междуетническите дистанции по отношение на турския етнос днес и то именно в сферата на близкия и непосредствен контакт — като непосредствени съседи, като съседи в рамките на един квартал и на едно населено място.

Както става ясно, и преди 1989 г. ромите са етносът, който проявява най-висока степен на готовност за близост и съответно най-ниска степен на отграничаване на себе си от другите. При това и преди 1989 г. приписването на близост при ромите е с тенденция към придаване на по-високи стойности на близостта с българите, поради което етнодиференциацията на ромите и преди 1989 г. е с по-ясно изразена насока на отграничаване от турците, в сравнение с българите. А стойностите на изразената от ромите готовност за близост с българите и турците преди 1989 г. ни дават основания да говорим за присъствие на миналия опит на ромската етническа група в дистанциите, които ромите проявяват спрямо българите и турците днес. Същевременно малко по-големите дистанции, които ромите заявяват по отношение на турския етнос днес в сравнение с времето преди 1989 г., говорят за присъствие на опита от настоящето в дистанциите, които ромите демонстрират спрямо турците днес. За присъствие на опита от настоящето в днешните дистанции на ромите спрямо представителите на турския етнос говори и фактът на значително скъсените междуетнически дистанции, които демонстрират живеещите в столицата роми към турците днес в сравнение с времето преди 1989 г. В същото време значително по-високата степен на етнодиференциация на ромите от турците, която демонстрират живеещите в селата роми, като днес, така и преди 1989 г., в сравнение с етнодиференциацията, която демонстрират живеещите в градовете роми, е показател за това че днешните дистанции, които ромите проявяват спрямо турците се коренят в дистанциите, които са проявявали спрямо тях ромите преди промените и отразяват пренасянето на минал опит в днешните дистанции на ромския етнос спрямо турския.

И така, очевидно е, че има сходство в близостта, която приписват на себе си и на другите и съответно в дистанциите, които демонстрират различните етнически групи днес и преди промените през 1989 г. А това означава, че днешните дистанции, които разделят етносите в България, имат своите корени във времето преди 1989 г. и че приписването на близост днес несъмнено изхожда от близостта, която етническите групи откриват между себе си и другите преди 1989 г. Общото правило и за трите етнически групи, както днес, така и преди 1989 г. е, че намаляването на степента на близост при контакта (от съседската общност, през махалата и селището, до държавата) води до отслабване на етнодиференциацията и показва скъсяване на междуетническите дистанции и нарастваща степен на приемане на другия етнос. И другото общо правило, което анализът на междуетническите дистанции по линията на разграничението град — село очерта, е, че жителите на градовете, както днес, така и преди промените през 1989 г. проявяват по-висока степен на толерантност, по-къси междуетнически дистанции и по-голяма готовност за установяване на междуетнически контакт в сравнение с жителите на селата. Това правило също е валидно и за трите етнически общности. (Изключение от това общо правило представлява единствено отношението на турския етнос към другите две етнически общности преди 1989 г., когато живеещите на село турци са демонстрирали много по-голямо желание за близост и установяване на междуетнически отношения, когато става дума за близкото съседство — като непосредствени съседи и като съседи в рамките на махалата/квартала — както по отношение на българите, така и по отношение на ромите, в сравнение с живеещите в градовете турци.) Второто общо правило също отразява пренасянето на опит през времето и показва, че днешните междуетнически дистанции, които разделят както жителите на градовете, така и жителите на селата от различен етнически произход, се коренят в дистанциите, които са ги разделяли и преди промените през 1989 г.

И за да обобщим, с най-висока степен на готовност за близост и съответно с най-ниска степен на отграничаване на себе си от другите, както днес, така и преди 1989 г., се характеризира ромската етническа група, като приписването на близост при ромите, и днес, и преди, е с тенденция към подчертаване на близостта с българите и по-изразено разграничаване от турците. Независимо от промените, настъпили в социалните условия на живот, българите се очертават като етноса, който е обект на най-голямо желание за близост и най-голяма готовност за приемане на съжителството с него. Това обаче е и етносът, който проявява най-силни признаци на етнодиференциация, като диференциацията на българите е особено изразена по отношение на ромите. Ромите, на свой ред, се оказват етносът, който както днес, така и преди 1989 г,. е обект на най-големи междуетнически дистанции, които в някои случаи водят дори до отхвърляне на близкия контакт с него. Отхвърлянето на близкото съседство с ромите, обаче не означава и отхвърлянето им като етнос, доколкото съжителството с тях в рамките на едно населено място и на една държава се приема дори от българите, които са най-негативно настроените спрямо ромите. Това обстоятелство е поредното доказателство, че толерантността е била доминиращата линия на поведение при общуването и взаимодействието между етносите в българското общество в годините преди 1989 г., тя продължава да бъде доминиращата линия на поведение на етносите у нас и днес.

 

Литература

Асман, Я. 2001. Културната памет. София: Планета — 3.

Лоуентал, Д. 2002. Миналото е чужда страна. София: ИК Критика и хуманизъм.

Нора, П. 1997. „Колективната памет“. В: Духът на „Анали“. София: ИК Критика и хуманизъм.

Bogardus, E. 1959. Social Distance. Los Angeles: Antioch Press.

Wieviorka, M. 2001. La difference. Paris: Editions Balland.

 

 

Таня Неделчева

Селската толерантност срещу градската рационалност (Опит за есеистична аргументация)

Често в българските медии се съобщава за прояви на скинхедс. Това се случва в българските градове и по-специално в София. Възможни ли са подобни действия в българското село? Отговорите вероятно в голяма степен ще бъдат отрицателни. Социологическите изследвания също показват наличие на по-високо ниво на толерантност в селото в сравнение с града. Например ето данните от едно проведено емпирично социологическо изследване от 2010 г.

Таблица 1

Толерантността в селото очевидно е по-голяма в сравнение с градовете. В случая има специфика и тя се проявява в по-силно при турците и ромите. Вероятно това се дължи и на факта, че в редица региони на България доминиращо жители в селата са представители на тези етноси. И двете общности споделят по-модерни позиции — например при твърдението „Всички етнически общности в България трябва да участват пряко в нейното управление“ се споделят от 44,8% от турци и от 34,5% роми, докато българите са само 12,1%. Представителите и на трите етноса нямат колебание при избора на отговора „Българската нация е обединение на различни етнически общности“ — българи 62,8%, турци — 56%, роми — 62,8%. Но след тази обща позиция се очертават и разлики. Например 32,2% българи избират отговора „Към българската нация принадлежат онези, които споделят единствено националните български традиции и обичаи“, докато само 7,2% турци и 8,8% роми избират този отговор. Обратно е съотношението при отговора „Всички етнически общности в България трябва да бъдат подпомагани да запазят собствените традиции и обичаи“ — българите са по-малко в сравнение с турците и ромите. Независимо от тези етнически разлики като цяло може да се направи изводът, че толерантността в селото е по-голяма от тази в града. Тук е немислимо съществуването на скинхедкс. Защо това е така? Какви са най-първичните основания за тази разлика в толерантността между града и селото? Отговорът е, че селската толерантност се основава на изначалната битийна свързаност на селянина със земята, което му задава много по-широк хоризонт на възприемане, докато градският човек е рационален, теоретичен и именно това ражда и неговата репресивност, конкретизирана в случая, в скинхедс.

* * *

Хайдегер говори за грижата като основен екзистенциал (Хайдегер 250–253), който се конкретизира в селското като черната мъка на труда и земята. Селянинът е орисан от грижата. Битието в неговата ирационална и сляпа изменчивост, в неговата неоправдаема жестокост и в неговия триумф е от началото до края на своето съществуване само грижа. Той е битиен човек, който е вплетен в трагедията на земния живот — тук той носи кръста на велико страдание, но като възможност, като потенция е призван за свободно творчество. Когато се откъсне от своето първородно битие, престава да бъде свободен. Това означава преминаването му в царството на градския етос, което формира ново съзнание, родено чрез преодоляването на първичната същина на живота и това не се изразява в нищо друго, освен в плосък рационализъм. Константин Гълъбов описва българската историческа съдба, изпълнена със скръбните звуци на кавала. За него човекът на кавала е потънал в мъка, народната песен е глъхнещо ридание. „Човекът на кавала, чийто мъчинически дух изпълня цели пет века на робска принизеност, е бил човекът, вгледан в себе си, чужд на външния свят и неговите радости…“ (Гълъбов 7–10). Янко Янев ще каже „Идете в което и да е българско село и вие ще почувствате ужаса на някаква предопределена орисия, загнездена неизкоренимо в пазвите на нашия първичен дух. Ще чуете тъпани. Ще видите как сиви селяни пият люта ракия. Ще видите черни биволи, смазани от умора. Ще срещнете мургави жени, по чиито лица е кацнала сянката на някаква стара, прастара скръб. Тъжно е селото ни. Тъжна е нашата земя. Тъпани бият за утеха. И хорото на мегданите е също като жарената ракия утеха за една душа, пияна от жажда по волност и небе.“ Стоян Костурков цитира англичанинът Брелсфорд, който заявява: „Вековното угнетение е научило българите да страдат. Чудна коравина, издръжливост, любов и преданост към свободата“. (Костурков 179). Ето защо Тодор Панов изтъква като важна характерна черта на българина неговото „безподобно хладнокръвие и стоицизъм към своето нещастие“ (Панов 244). По-късно, през 1933 г., Ст. Гидиков публикува във Философски преглед статията си „Половата свитост на българина“.

Селският етос е свързан с вдъхновението на една изкристализирана духовност, идваща от предрефрексивното, предпредикатното и изначалното. Това е изворът и на българската селска менталност, която е придимно земна и тъмна. Не е чиста форма, няма лекотата на небесното. Ето защо селското създава онази изначална духовна субстанция на българския народ, която е в основата на неговата историческа стабилност и умение за съхраняване. Тук може да се припомнят думите на П. Мутафчиев: „Прабългари и славяни, от които се създаде българският народ, се настаниха на полуострова като „варвари“. „Варварството“ бе, което първоначално ги обединяваше — изтъква същият автор. В този смисъл Византия „бе първоначално чувствана от българите като представителка на една враждебна култура. И българската държава намираше тогава своето оправдание в поддържането и съхраняването на езическата традиция. Та от нея тя черпеше своята вътрешна сила. Затова именно езическият период е най-устойчивата епоха в българската история. Скоковете и повратите започват след него.“ (Мутафчиев 361–362). А Иван Хаджийски отбелязва, че „християнството, ако и да игра немалка роля в общия ни държавен и културен живот, не направи скок в нравите и душевността на селото. То не внесе нещо особено в нравите, защото те бяха по-"християнски“ от нравите на тези, които държаха евангелието и го кадяха с тамян…“ (Хаджийски 41).

Селското е носител на историческа жизненост и вечност. Ето защо есхалогичните настроения са характерни за градски хора, защото са външни и перифирни на вътрешната и автентична сила на нашия народ.

Винаги тоя дух се е стремял към свобода и нищо друго в историята ни не е тъй мощно, както тоя стремеж — свободата, без която сам народът е чувствувал, че не може да бъде и пребъде. Това чувство не е създадено от някакви политически или други теории. То не е извикано отвън, а живее в глъбините на българската душа от раждането й, то е единно с тая душа, дори е нейната същност. Иван Хаджийски ще подчертае в това отношение: „У нас често се повтаря една лъжа: че българинът бил с робска психология и че тази психология имала извора си в петвековното турско робство. Не е вярно нито първото, нито второто. Нашият народ има едно рядко политическо съзнание. Малко са народите, които така остро чувстват ограниченията на своята свобода. Малко са народите, които са дали толкова жертви за извоюване на свободата си. И ако някога този народ спира и изчаква събитията, това се дължи на неговото забягване напред.“ (Хаджийски 97).

Разрушаването на селския етос и неговото проециране в системата на понятията, на външния пространствен свят, е причина за нетолерантността. Само в селската близост със земята човекът се освобождава от стеснената си сциентиска оптика. Затова селското е иманентна критика на модерността, базирана върху „вярата“ в съществуването на абсолютни принципи на познание, върху субектно-обектното отношение и монологизма на съзнанието, генерираща различни форми на фундаментализъм, а оттук и на репресивност. Докато градското е в основата на метафизиката на обективността, която кулминира в едно мислене, осъществявано в науката и техниката, което идентифицира истината на битието с изчислимостта, измеримостта и в крайна сметка с манипулируемостта на обекта. В града се поддържа жива картезианската рационалистична традиция. Докато селото сякаш живее в непрекъснато изчезващата постметафизичност.

Градското е носител на логоцентризма, което означава, че основните философски въпроси за битие, език и действителност, Бог и неговото съществуване са изгубили своята актуалност, защото в самата им постановка се имплицира идеята, че те са извън автентичния живот. Градският човек е човек на самотата, на изоставеността, докато в селската комуникативност се ражда консенсусното начало. Диалогичността по своята същност не имплицира някакви форми на трансцендентност; тук няма отвъдност спрямо битието, което фундира обективността, няма всевиждащ и всезнаещ субект, няма око на Бога, което да отсъжда и задава твърдите критерии за истинност, добро, красиво. В селото по радикален начин се деконструира трансценденталният субект, за да се практикува рефлексивност, която е по-скоро процес на непрекъснато преинтерпретиране и самоизграждане, отколкото откриване на несъмнени истини. В селската когнитивност са стаени патосът на екзистенциализма, философията на живота, феноменологията. В основата на този неосъзнат стремеж в селското е апологията на живота, затова тук няма рационализъм, а металогиката, която е свободна от формалната природа на анализа и числото й е обхващането на нещата в тяхната собствена битийност по недискурсивен начин. Селското творчество е раждането на нови битийни форми, а не символи. Тук сякаш се възражда духът на романтичния ирационализъм, който единствено може да долови пулса на абсолютното, ритъма на самобитното чувство, което безспирно се ражда и безспирно се връща при себе си — ту за да се възземе до по-висока сфера в своето саморазвитие, ту за да се познае като чувство. Животът представя този вътрешен ритъм на цялата личност и този живот като продукт на един универсален и динамичен спиритуализъм. Селското е най-силната деструкция на градския рационален механизъм, с всички негови априорни необходимости, форми, абстракции и т.н. Всички тези атрибути на градския етос пречат да се постигне непосредственото и мистично сливане с битието,

Сциентизмът на градското е в основата на позитивизма, прагматизма, физикализма, което предполага възможно най-голямата отдалеченост от реалния свят на индивида и „истините“, в закономерна последователност и зависимост, напълно очистени от блясъка на конкретното. Това е царството на априорния разум, на трансценденталния субект, които единствено са в сила да свържат понятията в един логично — свръхестествен ред, подобен на реда на телата в геометричното пространство. Тук всяко отношение е подчинено на една аналитична необходимост и всеки закон на оня формален и вездесъщ Бог. Това е формален свят, в който царува неизменното връщане и повторение на Едното и Същото, което е присъщо само на математическото. Всички тези метаморфози на логоцентризма се сриват от допира до живото, наличното. Животът обаче със своя безспирен конкретен пулс, със своята интимност и многообразие, със своя неизменен поток, може да се познае само чрез себе си. Той се открива като цялост.

Опозицията селско — градско може да се тематизира с една постановка на Р. Рорти за двата пътя — пърят на Платон е пътят на най-дългата лъжа и вторият — на солидарността. Първият е на рационалността, а вторият е сътрудничеството между хората в едни рисков и динамичен свят (Гинев 1998). Плоската интелектуалност характерна само за заинтересованото от практични или теоретични цели съзнание. Това е патосът на интелекта, който оставя след себе си еднообразие и абстракции, и превръща живота в неподвижна същност, води всякога не само към унищожение на волята, но и минимизира стремежа към един непосредствен живот и съзерцание и едновременно прави невъзможно творчеството. Той е отрицание на творчеството, защото творчеството е винаги процес на първична спонтанност, която няма нищо общо с интенционалния поток на съзнанието и която се изразява чрез стремежа си да проникне в дъното на нещата. То е медиумът на оная среща и онова с докосване на обективния свят с хаоса, което превръща хаоса в небе и му вдъхва дух на безсмъртие. Съществуването на това Аз е всякога признак на интуитивен живот и на воля за преображение на аморфното преживяване в образ. Светът обаче, в който творческото Аз е обективирало своите съдържания, представя един нов свят, какъвто е светът на изкуството или религията.

Там, дето гори копнежът по непосредствено сливане, гори непосредствения живот и колкото по-могъщ и тъмен е тоя копнеж, толкова животът е по-мистичен. Именно това се реализира в селското, където се осъществява триумфът на битието, чувствано като пантеистично страдание и състрадание, като музика на хаоса и любовта. Освободен от съзнание и действителност, животът се връща тук в бездната на своя див ритъм. Това освобождение от граници и различия, от причинността на явленията, и това тържество на хаоса не е друго, а самият мистичен демон, в пълен противовес, ясна и ограничена форма на съзнанието и разума, индиферентен за всяко движение и титанизъм.

Градският човек е теоретичният човек. Това е монологизмът на съзнанието и като такова то е вечният враг на суверенния живот; от него извира инструментариумът на формално — научния субект, който се задоволява с абстракции и числа, елиминирайки ирационалния слой на собствената си душа. Като следствие от този репрезентативен дуализъм е редукционизмът, който разчленява чистата непрекъснатост на чувственото многообразие, разлага неразложимата цялост. Този репрезентационизъм е репресивен, защото вкарва динамиката на живота в сухите и мъртви категории и понятия. Теоретичният или абстрактен човек, чийто идеал е познанието заради самото познание, е чужд на практичната воля, на нравствения опит, и поради това той няма съдба. За този човек светът е система на понятията, подчинен на закони и причинни необходимости.

Хайдегер е онзи, който схваща фундаментално онтологически гласа на селското и това е изразено несравнимо с „разказа“ му за картината на Ван Гог, на която са изобразени селски обувки: „Чифт селски обувки и нищо повече. И все пак. От тъмния отвор на събутите обувки ни гледа втренчено мъката на стъпките в усилена работа. В спечената тежест на обувките застива бавния ход през просналите се и винаги еднакви бразди на нивата, над която се носи суровият вятър. По кожата им лежи влагата и плодородието на земята. Под подметките се промъква самотността на пътя в полето, пресичащ припадащата вечер. В обувките шепти глухият повик на земята, тихият дар на зрялото зърно и необяснимата спокойна тъга в пустинната угар на зимното поле. От тази вещ, прости селски обувки, струи смиреният страх на сигурността на хляба, безмълвната радост от победената нужда, тревожното очакване на идващото раждане и трепетът от витаещата смърт. На земята принадлежи тази вещ и е приютена в света на селянката. Из тази приютена при-над-лежност кълни към своето спокойствие вещаещата вещ“ (Хайдегер 82). Смисловата топлина, която се излъчва от описанието на Хайдегер е описание на селския етос изобщо. Фундаменталният копнеж на селското е в причастността, в смисъла на Платон, което означава, че вещите са така устроени, както са, чрез това, че тяхното устройство, първично и абсолютно, е това на един съществуващ сам по себе си праобраз, според който вещите са били изградени в началото, но не във времеви аспект, а разбирано като субстанциалност. Ето защо, ако се перефразира една мисъл на Н. Хартман, може да се каже, че тежестта на битийното в селското е онова, което може да удържи априоризма близо до земата и да го предпази от спекулативния полет на мисловната фантазия. „Близо до земята“ като призив може да се конкретизира, като се каже, че онтологизмът на селското е това, което ни дава биващото като непосредствено схванато.

Именно поради това селото ражда толерантност, а градската рационалност неприемането на другостта.

 

Литература:

Гинев, Д. 1998. Време е за сботуване с философията. В: Р. Рорти. Случайност, ирония и солидарност. С.

Гълъбов К. 1930. Зовът на родината. Културният път на българина. Литературни опити. С.

Костурков С. 1949. Върху психологията на българина. С.

Мутафчиев П. 1994. Поп Богомил и Свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. Защо сме такива? С.

Панов Т. 1914. Психология на българския народ. С.

Хаджийски Ив. 1974. Оптимистична теория за нашия народ. Т. 1 Български писател).

Хайдегер М. 2005, Битие и време. АИ Акад. Марин Дринов. С.

Хайдегер М. 1993. Същности. Изд. ГАЛ-ИКО, С.

 

Проф. дсн. Пепка Бояджиева, Петя Илиева — Тричкова (ИИОЗ — БАН)

Динамика на неравенствата в достъпа до висше образование в България: местоживеенето като социалнодиференциращ фактор13

 

Постановка на проблема

България е сред страните в Европейския съюз с най-високи нива на социални неравенства, както икономически, така и регионални14, което се съчетава с концентрация на повече от 2/3 от населението в градовете (НСИ 2012). Същевременно се наблюдава тенденция за масовизиране на висшето образование (ВО), която се очаква да продължи и през настоящето десетилетие. Макар че редица изследвания показват, че ВО възпроизвежда социални неравенства (Blossfeld and Shavit 1993; Raftery and Hout 1993; Lucas 2001; Matějů, Řeháková, and Simonová 2003; Pffefer 2008), повишаването на образователното равнище на населението и разширяването на достъпа до ВО се възприемат и като ключов фактор за справянето с бедността, безработицата и социалното изключване.

В този контекст твърдим, че намаляването на социалните неравенства в достъпа до ВО е едно от основните предизвикателства пред съвременното българско ВО. Основанията ни за това са следните: от една страна у нас се наблюдава тенденция за намаляване на неравенствата в достъпа до ВО в смисъл на включване, т.е. повече хора от една възрастова кохорта имат достъп до него, при което неравенствата за кохортата като цяло намаляват (Ilieva-Trichkova & Boyadjieva, forthcoming). Това намаление обаче е съпроводено със запазване на високи нива на качествени неравенства, измерени чрез степента на придобитото ВО или специалността на хората с различен социален произход (пак там). Същевременно международните изследвания през последните години ясно показват, че в сравнителен план България е сред сраните, в които най-силно са изразени неравенствата в достъпа до ВО, обусловени от социално-икономически причини (Orr, Schnitzer, and Frackmann 2008; Eurydice 2012).

Намаляването на социалните неравенствата във ВО постепенно се превърна в една от ключовите цели на Болонския процес. Срещата на министрите, отговорни за висшето образование, в Прага през 2001 г., утвърди т.нар. „социално измерение на висшето образование“. Специално създадената работна група по въпросите на социалното измерение подчертава, че неговото разгръщане би допринесло за социалната кохезия, би намалило неравенствата, би повишило нивото на компетенции в обществото и би максимизирало потенциала на индивидите в смисъл на тяхното личностно развитие и техния принос за устойчиво и демократично общество на знанието (Bologna process report 2007: 12).

Комюникето от Лондон (2007) задава най-ясно целите на това измерение, според които то трябва да допринесе съставът на студентите, които постъпват във ВО на всички нива, участват в него и го завършват да отразява многообразието на населението в съответната страна. Макар и зададено ясно, това измерение се разбира много различно в отделните страни, което затруднява неговото операционализиране, измерване и сравненията между страните. Същевременно с това се наблюдава, че само някои страни са обвързали своите политики с изискването, произтичащо от Болонския процес, да повишат участието на групи, които са слабо представени във ВО до степен, в която тяхното участие да отразява социеталната структура на обществото (Eurydice 2010: 25). В тази връзка много малко страни са набелязали специфични цели, които да подобрят участието на слабо представените групи (пак там), а България е една от малкото страни, които не наблюдават структурата на студентския си състав (Eurydice 2012). Допълнителна трудност идва и от това, че България не участва в основни изследвания като Евростудент, с изключение на третата вълна на изследването от 2007 г., които са ключови за установяване на характеристиките на студентския състав.

Политиките на прием във ВО през годините на режима в периода 1944–1989 г. отделят специално внимание на месторождението като важен фактор във възпроизводството/преодоляването на социални неравенства. Поради това е въведена специална привилегия за кандидат-студентите от определени региони, която се легитимира чрез изтъкване на недостатъчната развитост на тези райони и същевременно на тяхната особена важност от социална и политическа гледна точка. Като се има предвид неравномерното социално-икономическо развитие на регионите на страната и липсата на специалисти в някои от тях, тази привилегия е визирала реален обществен проблем. През различните години постоянно се променят нейните основни елементи: регионите на страната, висшите училища и специалностите, за които тя се отнася; броят на местата във висшите училища, които се разпределят чрез нея; изискванията към кандидат-студентите, които могат да се ползват от тази привилегия. Целевият прием на основата на териториален признак и на дефинирани като приоритетни специалности обаче остава основен регулатор на достъпа до ВО през целия период (Бояджиева 2010). След 1989 г. всички привилегии при достъпа до ВО, включително и тази, основана на местоживеене, са премахнати.

Настоящата статия се опитва да запълни поне част от идентифицираните празноти, свързани с липсата у нас на целенасочено изследователско внимание към социалното измерение на ВО и по-конкретно — към влиянието на местоживеенето върху достъпа до ВО. Анализът е съсредоточен върху реализирането на следните няколко задачи:

— да определи основните характеристики на студентския състав на студентите, родени на село, и на тези, родени в града, във времева перспектива;

— да установи доколко този студентски състав съответства на структурата на населението към съответен времеви момент;

— да открои основните фактори, които определят неравенствата в достъпа до ВО на индивидуално ниво във времева перспектива.

За целта ще използваме данни от Преброяванията на населението в България и първата вълна на социално-демографското представително изследване „Взаимоотношения между поколенията и половете“ (2004).

 

Поглед към разширяването на достъпа до ВО в България

Едно от най-малко оспорваните постижения на комунистическия режим в България (1944–1989) в областта на ВО е количествената му експанзия през този период. Ако през 1944 г. висшите училища в България са едва 8, то до края на 80-те години техният брой достига 38, всичките от които държавни, след „нежната революция“ през 1989 г. разширяването на достъпа до ВО продължава и ВО се масовизира — към настоящия момент у нас функционират 53 висши училища, които са с различен престиж, ако съдим по данните в рейтинговата система на висшите училища (Бояджиева 2012). За периода 1950/51–1990/91 г. броят на записаните студенти се увеличава 5.25 пъти, а през периода 1990/91 до 2010/11 г. той нараства 1.53 пъти. (Виж Фигура 1).

Фигура 1. Разширяване на висшето образование в България (1950–2011), по тип на образователната институция.

Източник: Национален статистически институт (собствени изчисления), Статистически годишници 1956; 1961; 1972; 1982; 1991; 2002 и www.nsi.bg).

 

Увеличаването на приема на студенти след 1944 г. естествено довежда и до промяна на образователната структура на българското население (виж Фигура 2).

Фигура 2: Процентно разпределение на населението на 7 и повече години според степента на завършено образование.

Източник: Национален статистически институт (2012: 88).

 

Възможности за оценка на социалното измерение на висшето образование

В литературата могат да бъдат открити много индекси, с които да се мери до каква степен структурата на студентския състав отразява структурата на цялото население. Така например Ъшър (2004) предлага индекс, който нарича Индекс на справедливостта в образованието. Този индекс е използван впоследствие от Ъшър и Медоу (2010) за разработването на класации в 14 страни. Индексът се основава на информация за образованието на бащите на студентите и информация за дела на мъжете висшисти на възраст 45–65. Този индекс варира от 0 до 100. Висока стойност на този индекс показва, че структурата на студентския състав наподобява тази на социално-демографските характеристики на цялото население, докато ниска стойност на индекса показва ниско ниво на справедливост. Подобен на този индекс е и индексът, разработен на базата на международното изследване Евростудент. Той също използва информация за дела на бащите с ВО, разделен на дела на мъжете на възраст 40–60 в рамките на населението с ВО. При него 1 означава, че съответната група представя справедливо дадена характеристика спрямо цялото население. При стойности над 1 имаме свръх-представяне на тази група във ВО, а при стойности под 1 имаме слабо представяне на тази група от населението в студентския състав. Тези индекси могат да се изчислят както за бащите, така и за майките като се ползва не само образованието, но и професионалният статус на родителите. Примери за разработване на такива индекси откриваме и в България и то доста назад във времето. Така например през 1948 г. Д. Димитров публикува статията си „Икономически и социални проблеми при нашето висше образование“ (Димитров, 1948), в която използва индекси на действителна и относителна застъпеност, за да оцени размера на социалното облагодетелстване или онеправдаване на различните социални групи. Индексът на действителна застъпеност показва процента на представителите на дадена социална група в общия брой студенти. На основата на представителността на дадената група сред цялото население може да се изчисли теоретично възможният брой на студенти от тази група. Според примера на Д. Димитров общият брой на студентите е бил 45 657, от които селяни са били 16 916, или 37,05% (действителна застъпеност). Процентът на селяните обаче сред цялото население в този период е 75,35%. За да е налице същото представителство на селяните сред студентите, техният брой е трябвало да бъде също 75,35%, т.е. 34 403. Чрез съпоставяне на действителния с теоретично изведения брой на студентите от дадена социална група се получава индексът на относителна застъпеност. В случая с нашия пример той е 48,2%. Индекс, близък до сто процента, показва нормална застъпеност, когато индексът е много под сто процента, е налице онеправдаване на дадена социална група, а когато е над сто — облагодетелстването й.

В нашия анализ се опитахме да изчислим този индекс като ползвахме данни за 5 кохорти. Кохортите бяха определени в съответствие с типичната възраст, на която хората са студенти в България — 18–23 г., така че да сравняваме студентският състав с населението към съответната година на Преброяванията на населението в България. На базата на информацията, която имаме за завършилите ВО от попадналите в извадката на изследването „Взаимоотношения между поколенията и половете“15, ние допускаме, че към 1965 г. това са били родените между 1942 и 1947; за 1975 — родените между 1952 и 1957 и т.н. За база за сравнение ползваме процента градско население, изчислен като съотношение между броя на градско население между 20–39 г. към общото население на страната. По същия начин това съотношение може да се изчисли и за селското население. Преценихме, че поради демографските промени сред селското население, намиращи израз в значителното му застаряване вследствие на миграцията на младите хола в градовете и ниската раждаемост, индексът на застъпеност на населението с градски и селски произход сред студентите е необходимо да бъде изчислен не спрямо общия брой на хората в градовете и селата, а спрямо броя на гражданите и селяните във възрастовата група 2016 –39 г., т.е. групата, от която се рекрутират студентите.

Разбира се, тези индекси дават много обща и сравнително ограничена представа за състоянието на нещата. Нещо повече, те не позволяват да се оценят припокриващи се признаци. Ето защо ние смятаме, че би било добре тези индекси да бъдат допълвани с по-сложни статистически анализи, които да оценяват наслагването (припокриването) на фактори при анализа на неравенствата в достъпа до ВО като например регресионни анализи.

За тази цел ние конструирахме модел на логистична регресия, с който да оценим шансовете, които хората имат да завършат ВО, на базата на някои ключови индивидуални характеристики. За зависима променлива използвахме променлива с две стойности, дали даден човек е завършил ВО (1) или не (0), а като независима променлива използвахме месторождението на респондентите (0 — град; 1 — село). За установяването на месторождението използвахме въпроса „В какво населено място (град, село) сте роден?“. Като контролни променливи включихме пола (0 — мъж; 1 — жена), етническата група и социалния произход на респондентите. Разграничаваме 3 основни етнически групи в България — българи, турци и роми. За референтна стойност определихме респондентите от турската етническа група. Останалите етнически групи са отнасяни в графата „други“ и като такива влизат в нашия анализ като 4-та категория на променливата за етническа група. Приехме да измерваме социалния произход с образованието на родителите. За целта обособихме 3 групи — нисък, среден и висок социален произход. Хората с нисък социален произход са с бащи с ниско образование или без образование, със среден — с бащи със средно образование и висок — с бащи с ВО. За определянето на нивата образование на бащите използвахме Международната стандартна класификация на образованието (МСКО-97). Като референтна категория определяме респондентите с нисък социален произход. Използваме информацията, която имаме за висшистите като свидетелстваща индиректно за достъпа до ВО. Този модел е оценен за същите 5 кохорти, за които ще бъдат изчислени и индексите на застъпеност.

 

Представителство на селяните сред студентите в България

Резултатите от изчислението на индекса на застъпеност показват, че населението, което е родено в градове, е свръхпредствено в студентския състав за всички години на преброяването. През 1975 отчитаме най-ниската свръхпредставеност по този показател. (Табл. 1 и 2) Същевременно с това населението, което е родено на село, е много слабо представено във ВО, като неговата застъпеност намалява за целия период от 1965 до 2001 г.

 

Таблица 1. Индекс на застъпеност на гражданите сред студентите по години

 

Таблица 2. Индекс на застъпеност на селяните сред студентите по години

Анализът на разпределенията на висшистите, които предполагаме, че са били студенти към съответните години на преброяванията по ключови характеристики, показа някои интересни тенденции. През всичките 5 години на преброяванията процентът жени, които са висшисти, е много по-висок от този на мъжете, с изключение на родените на село между 1952/57 г. В цялата извадка не е попаднал нито един ром с ВО. По данни на НСИ (2012: 194) за 2011 делът на висшистите роми на възраст 20–59 г. от всички роми в същия възрастов интервал е 0.5% (или 868 от 175 148). От тези роми висшисти 655 живеят в градовете, които са 0.66% от всички роми на възраст между 20–59 г. (абсолютен брой — 98 613) и само 213 роми висшисти на същата възраст живеят в селата, което е 0.28 % от всички роми, живеещи в селата (чиито абсолютен брой е 76 535). Това до голяма степен обяснява защо в извадката не са попаднали роми, които да са с ВО. Основната етническа група, която има достъп до ВО за всичките 5 референтни години, е българската (Табл. 3). За 1992 г. отчитаме най-високият процент висшисти, родени на село от турската етническа група и от други етнически групи. По отношение на социалния произход се оказва, че той е доста по-нисък сред родените на село висшисти в сравнение с висшистите, родени в града.

 

Таблица 3. Структура на висшистите, родени в градовете и селата за пет кохорти по социално-демографски характеристики, в проценти (абс. числа)

Анализът на оценките, получени от логистичната регресия показва, че за всички кохорти месторождението е значим фактор и ако човек е роден в града, има много по-високи шансове да завърши ВО в сравнение човек, роден на село, след като останалите фактори остават постоянни (Табл. 4). Това важи за всички кохорти, с изключение на последната. Незначимостта на този коефициент е очевидна, като се има предвид колко малко хора от тази кохорта, които са с ВО, са родени на село.

 

Таблица 4. Коефициенти от логистична регресия, оценяващи шансовете на хората да завършат ВО или не, изчислени за пет кохорти

Бележки:

1. Доверителните интервали са дадени в скоби

2. Нива на значимост на коефициентите: +p<0.10,p<0.05,p<0.01

По отношение на контролните фактори се отчита увеличаване на шансовете на жените да имат достъп до ВО в сравнение с мъжете. Социалният произход също е значим фактор, определящ шансовете на хората дали ще имат ВО или не за всички кохорти. Това е така особено за децата, чиито бащи са с ВО. Както видяхме и от двумерните разпределения, българите са най-широко представената етническа група сред висшистите. Оценките от регресионния анализ показват, че това да си от тази етническа група значително увеличава шансовете на хората да имат ВО в сравнение с хората от турската етническа група. В 3 от 5-те кохорти се отчитат много високи шансове на онази част от българското население, която не може да бъде отнесена към нито една от най-многобройните етнически групи у нас. Най-вероятно става дума за евреи и арменци.

За съжаление нямаме по-нови данни, на базата на които да изчислим индексите и да изчислим конструираната от нас логистична регресия.

Възпроизвеждащото се социално неравенство по местоживеене: дискусия и заключение

Получените резултати отчитат тенденции, които са установени и за периода преди 1989 г. на базата на данни от изследването „Градът и селото“ през 1986 г. (Бояджиева 2010). Така например, прилагането на индекса на застъпеност показва, че през целия период на комунистическия режим социалната група на селяните е онеправдана по отношение на своето представителство сред студентите17, като в края на комунистическия режим тяхното присъствие е по-слабо изразено, отколкото в неговото начало. Това може да означава, че създадените социални привилегии за младежите със селски произход не са довели до съществено нарастване на техните шансове за достъп до ВО. В случая обаче следва да се имат предвид демографските промени сред селското население, намиращи израз в значителното му застаряване вследствие на миграцията на младите хора в градовете. Що се отнася до градското население, то наблюдаващата се непосредствено след установяването на новата власт през 1944 г. изключително висока степен на облагодетелстване на неговия достъп до ВО през следващите години постепенно намалява и през 1985 г. не е толкова изразена.

Получените от нас резултати показват, че след 1989 г. шансовете на родените на село да постъпят във висши училища не се подобряват значително. Очевидно, макар и експанзията във ВО и неговото масовизиране сами по себе си да водят до включване на повече млади хора във висшите училища (Arum et al., 2007; Ilieva-Trichkova & Boyadjieva, forthcoming), те не успяват да повлияят на голям кръг уязвими групи и не подобряват съществено техните шансове за достъп до ВО. Това налага едно по-дълбоко преосмисляне на политиките за достъп до ВО, особено когато става дума за слабо представените социални групи (имаме пред вид социални групи, различни от хората с увреждания и сираците, за които действащият Закон за висше образование, чл. 68, предвижда специални облекчения при приема). Добре известно е, че стратегията Европа 2020 акцентира върху продължаване на експанзията на ВО като начин за изграждане на икономически проспериращи и включващи общества. Българската националната цел е % на младежите с ВО във възрастовата група 30–34 г. да достигне 36%. През последните години обаче както в нашата страна, така и в други страни в Централна Европа, каквато е Полша, се очертава тенденцията абсолютният брой на студентите да намалява, което се очаква да продължи и през следващите години (НСИ 2013; Kwiek, forthcoming). В този контекст разширяването на достъпа до ВО за уязвими групи е един от възможните пътища, по които може да се подпомогне постигането на целите на Европа 202018 и България 2020 в областта на ВО. Разбира се, тази препоръка не трябва да се разбира в смисъл на достъп до каквото и да е ВО, защото това също крие в себе си възможности за запазването на неравенства, ако уязвимите групи получат достъп до не толкова престижни специалности и степени на ВО или непрестижни университети. С други думи разширяването на достъпа до ВО не трябва да става за сметка на качеството на образованието (Бояджиева 2007). Ето защо истинското намаление на неравенствата може да се очаква по линия на премахването на бариерите и увеличаването на възможностите на групите в социално-неравностойно положение, така че техните възможности да станат съизмерими с тези на неуязвимите групи и да позволяват на техните представители да могат да изберат такова ВО, което да отговаря на онова, което те възприемат като смислено и отговарящо на техните интереси, цели и ценности. Това обаче излиза извън институционалните рамки на ВО и изисква отчитане и решаване на проблеми, свързани с по-ниските нива на образование, и с много други социално-икономически фактори, които, както загатнахме и в анализа, не са исторически неутрални. Всичко това е сериозно предизвикателство, което стои пред ВО през 21-ви век, и което обаче няма как да се преодолее, докато продължава да бъде незабелязвано.

 

Литература:

Бояджиева, П. 2007. Новото предизвикателство: Социалното измерение на висшето образование. Стратегии на образователната и научната политика, 2007, 4: 300–321.

Бояджиева, П. 2010. Социалното инженерство. Политики за прием във висшите училища през комунистическия режим в България. София: Сиела.

Бояджиева, П. 2012. Висше образование и рейтингова система на висшите училища в България: състояние, проблеми и перспективи. Bulgarian Journal of Science and Education Policy (BJSEP), 6(1): 5–88.

Димитров, Д. 1948. Икономически и социални проблеми при нашето висше образование, Училищен преглед, год. XLVII, кн. 2–3: 145–162.

Национален Статистически Институт. 2012. Преброяване на населението и жилищния фонд през 2011. Том 1 Население, Книга 2 Демографски и социални характеристики. София: Булгет ООД.

Титма, М. 1984. Социальые источники формирования студенчества. В: Ф. Р. Филиппов, П.Э. Митев. Молодёжь и высшее образование в социалистических странах. Москва: Наука, 59–75.

Arum, R., A. Gamoran, and Y. Shavit. 2007. „More Inclusion than Diversion: Expansion, Differentiation, and Market Structure in Higher Education.“ In: Shavit Y., R. Arum and A. Gamoran (eds.) Stratification in Higher Education: A Comparative Study. Stanford: Stanford University Press, 1–35.

Blossfeld, H.-P., and Y. Shavit. 1993. „Persisting Barriers: Changes in Educational Opportunity in Thirteen Countries.“ In: Shavit Y., and H.-P. Blossfeld (eds) Persistent Inequality: Educational Attainment in Thirteen Countries. Boulder: Westview Press, 1–23.

Bologna process report 2007. Report from the Bologna Process Working Group on Social Dimension and Data on Mobility of Staff and Students in Participating Countries. „Key issues for the European Higher Education Area — Social Dimension and Mobility“. Available at: https://www.ond.vlaanderen.be/hogeronderwijs/bologna/documents/WGR2007/Socialdimensionandmobilityreport.pdf.

Eurydice 2010. Focus on Higher Education in Europe 2010: The Impact of the Bologna Process. Brussels: Education, Audiovisual and Culture Executive Agency. https://eacea.ec.europa.eu/education/eurydice./documents/thematic_reports/122EN.pdf.

Eurydice 2012. The European Higher Education Area in 2012: Bologna Process Implementation Report, Brussels: Education, Audiovisual and Culture Executive Agency. Available at: https://eacea.ec.europa.eu/education/eurydice/documents/thematic_reports/138EN.pdf.

Ilieva-Trichkova, P. and Boyadjieva, P. (forthcoming). Dynamics of Inequalities in Access to Higher Education: Bulgaria in a Comparative Perspective. European Journal of Higher Education.

Kwiek, M. Forthcoming. Structural Changes in the Polish Higher Education System (1990–2010): A Synthetic View. European Journal of Higher Education.

London Communiqué (2007). Towards the European Higher Education Area: responding to challenges in a globalised world.

Lucas, S. R. 2001. Effectively Maintained Inequality: Education Transitions, Track Mobility, and Social Background Effects. American Journal of Sociology, 106: 1642–90.

Matějů, P., B. Řeháková, and N. Simonová. 2003. Transition to University under Communism and after Its Demise: The Role of Socio-economic Background in the Transition between Secondary and Tertiary Education in the Czech Republic 1948–1998. Sociologický časopis/Czech Sociological Review, 39 (3): 310–324.

Orr, D., K. Schnitzer, and E. Frackmann. 2008. Social and Economic Conditions of Student Life in Europe. Synopsis of Indicators. Final Report. Eurostudent III 2005–2008. Bielefeld: W. Bertelsmann Verlag. Available at: https://www.eurostudent.eu/download_files/documents/Synopsis_of_Indicators_EIII.pdf.

Pfeffer, F. T. 2008. Persistent Inequality in Educational Attainment and its Institutional Context. European Sociological Review, 24 (5): 543–565.

Prague Communiqué 2001. Towards the European Higher Education Area.

Raftery, A. E., and M. Hout. 1993. Maximally maintained inequality: expansion, reform, and opportunity in Irish education, 1921–1975. Sociology of Education, 66: 41–62.

Usher, A. 2004. A New Measuring Stick. Is Access to Higher Education in Canada Equitable? Educational Policy Institute. Available at: https://www.educationalpolicy.org/pdf/measuringstick.pdf.

Usher, A., and J. Medow. 2010. Global Higher Education Rankings 2010: Affordability and Accessibility in Comparative Perspective. Available at: https://www.ireg-observatory.org/pdf/HESA_Global_Higher_educationrankings2010.pdf.

 

Гл. ас. д-р. Камелия Петкова, ИИОЗ-БАН

Приносът на възрастните хора от селата в сферата на пазара на труда в контекста на демографските промени и предизвикателства

През последните години всеизвестно на всички нас са негативните демографски промени, които се наблюдават по отношение на структурата и броят на населението. Наред с ниските нива на раждаемост и висока смъртност свидетели ставаме на нарастването на средната продължителност на живота и респективно увеличаване на броя на възрастните хора за сметка на лицата до 15 г. Демографските прогнози на ООН сигнализират, че до 2050 г. се очаква трудовите ресурси на страната ни да намалеят с до 40%, или казано по друг начин на всеки двама българи, един да бъде в трудоспособна възраст (Световна Банка, 2013: ...). В доклад на Световна банка специално внимание се отделя на това, че България е на път да се превърне в страна с най-рязък спад в съотношението между застаряващо население и население в трудоспособна възраст, именно поради което възрастните хора представляват важна социална категория от гледна точка търсенето на ефективни начини за посрещане на демографските предизвикателства (Световна Банка, 2013: ...).

В специализираната литература тази социална категория е обект на изследователски интерес от редица видни социолози занимаващи се с въпросите за стратификацията и неравенствата като Питър Блау, Р. Крекел, Улрих Бек, Джон Скот и др. Веднага следва да се направи уточнението, че в настоящия доклад в категорията възрастни хора ще разглеждаме лицата на и над 50 години, живеещи в селата. Интересът към разглеждане на тази категория не е самоцелен. Той е продиктуван от това, че през последните години ставаме свидетели и на една друга интересна тенденция, свързана с наличието на засилени миграционни процеси от градовете към селата предимно на лица попадащи в разглежданата от нас категория.

 

Фигура 1. Структура на направленията на вътрешната миграция по периоди между преброяванията

 

Какви са тези хора, с какво се занимават и какъв е техният принос в сферата на пазара на труда в контекста на конструираната нова социална реалност са въпроси, на които ще се опитаме да потърсим отговор. По данни на Националния статистически институт, през 2012 г. броят на лицата на 50 и повече години е 2 942 682 души или 40.4% от общото население. В сравнителна перспектива, спрямо 2001 г. техният относителен дял нараства с близо 4.3 процентни пункта (www.nsi.bg).

 

Фигура 2. Относителен дял на населението на 50 и повече години от общия брой на населението за периода 2001–2012 г.

На фона на наблюдаваните засилени урбанизационни процеси и значителното обезлюдяване на селските райони, през 2012 г. в селата живеят близо 31.5% от лицата на възраст на и над 50 г., докато техният дял в градовете е 68.4% (www.nsi.bg).

 

Фигура 3. Относителен дял на лицата над 50 г. и повече по местоживеене за периода 2001–2012 г.

На Фигури 4 и 5 са представени възрастовите пирамиди на структурата на населението по местоживеене, които илюстрират добре процесите на остаряване в страната ни към днешна дата. Разглеждайки данните се отчита и една друга зависимост: с нарастване на възрастта нараства и делът на жените, в сравнение с мъжете. В зависимост от възрастовата група от всички лица на и над 50 години, най-голям е техният дял във възрастовата група 50–64 г., следвана от групата на лицата 65–79 г. и на последно място на 80 и повече години.

Фиг.4 Възрастова структура на населението в селата през 2012 г. Фиг.5 Възрастова структура на населението в градовете през 2012 г.

В зависимост от размера на населеното място, се наблюдава и една друга интересна тенденция на намаляване на дела на лицата на и над 50 г, с нарастване на размера на селото. Изключение правят села с жители над 5000 души, където делът на лицата в разглежданата възрастова група значително нараства и достига близо 42%.

 

Фигура 6. Относителен дял на населението в селата на възраст над 50 г., в зависимост от размера на населеното място — в %

Според данни от Преброяването на населението, през 2011 г. в селата процентното съотношение между броя на лицата под, в и най-трудоспособна възраст е съответно 14.1%: 54.6%: 31.3%. Това съотношение недвусмислено подсказва за наличието на небалансирана възрастова структура и неблагоприятно състояние на трудовия ресурс в селата (Добрева, 2005: 73). Или казано по друг начин, лицата в най-трудоспособна възраст са значително повече от онези, на които им предстои да се включат като трудов контингент (деца и младежи до 18 години). Изнесените по-горе статистически данни показват, че в тези условия някак естествено идва въпросът за търсенето на алтернативи, предоставящи възможност за по-активно включване на възрастните хора в сферата на пазара на труда и респективно повишаване на техния принос за обществото.

 

Фигура 7. Население под, в и над трудоспособна възраст в селата за 2011 г.

 

Всеизвестен факт е, че пазарът на труда има ключово значение за стабилността на икономиката, за общественото и социално развитие на страната и не на последно място за качеството на живота. Според годишните данни за 2012 г. на Националния статистически институт, значителен е броят на икономически неактивните лица в тази възраст, в сравнение с този на заетите и безработните. По данни от проведеното през 2012 г. национално представително статистическо проучване за идентифициране, картографиране и анализ на проблемите и потребностите на възрастните хора на и над 50 г., сред основните фактори, които възпират тази категория лица да упражняват трудова дейност на първо място са посочени напредналата възраст (65.7%), недоброто здравословно състояние (26.3%) и личните причини включващи гледане и грижи за деца или възрастни (Национално представително статистическо проучване за идентифициране, картографиране и анализ на проблемите и потребностите на възрастните хора на и над 50 г., 2012:19).

 

Фигура 8. Общ брой лица на възраст на и над 50 г. по икономически статус за 2012 г.

Според официалната статистика, през 2012 г. възрастните хора, живеещи в селата се отличават със сравнително по-ниски коефициенти на икономическа активност, в сравнение с живеещите в градовете.Във възрастовата група 50–54 г., която се отличава с най-висока трудова активност, разликата в стойностите на този коефициент при лицата, живеещи в селата е с 12.3 процентни пункта по-нисък, в сравнение с този на живеещите в градовете.

 

Фигура 9. Коефициент на икономическа активност по местоживеене и възрастови групи за 2012 г.

Сходни данни се наблюдават и при разглеждането на другите два основни показатели, характеризиращи пазара на труда: заетост и безработица. През 2012 г. стойностите на коефициента на заетост в селата на разглежданата от нас категория лица са значително по-ниски (с 14.8 процентни пункта), спрямо онези, живеещи в градовете.

 

Фигура 10. Коефициент на заетост по местоживеене и възрастови групи за 2012 г.

Данни на Евростат, показват, че общото равнище на заетост на лицата над 50 г. в България е с 10 процентни пункта по-ниско от средното за ЕС. Предвид влошената възрастова структура на работната сила все повече нараства необходимостта от инвестиране и отделяне на повече парични средства за лицата на и над 50 г. създавайки им различни възможности за заетост (Special Eurobarometer, 2012:47). Отхвърляйки тезата, че „възрастните хора са бреме за обществото“ повечето европейски граждани, участвали в изследването на Евробарометър през 2012 г. „Активни в старостта“ са на мнение, че заетите в тази възрастова група се сблъскват с редица трудности и препятствия на пазара на труда като:

- Липса на възможност за намаляване на работното време на лицата, на които им предстои пенсиониране (Special Eurobarometer, 2012: 48).

- Изключване или ограничен достъп на по-възрастните работници от обучения, целящи придобиване на умения за работа с модерни технологии. (Special Eurobarometer, 2012:49–50).

- Негативни и дискриминативни нагласи и стереотипи по отношение на по-възрастните работници. По данни от проведеното проучване на Евробарометър, през 2012 г. за преобладаваща част от изследваните лица (58%), възрастта се очертава водещ признак за дискриминация. (Special Eurobarometer, 2012).

Когато разискваме въпроса за това, какъв е приносът на възрастните хора на пазара на труда, следва да имаме предвид и това, че селата в повечето случаи могат да бъдат разглеждани като пресечна точка на множество проблеми: изостаналост в икономически, социален и културен аспект, липса на алтернативи за заетост извън селското стопанство, ограничени възможности за квалификация, преквалификация и образование, нисък жизнен стандарт и висока безработица. По данни на НСИ, стойностите на коефициента на безработица в селата (16.9%) са значително по-високи, за разлика от градовете (11%). Конкретно във възрастовата група на и над 50 г., неговите стойности са най-високи при лицата между 60–64 г. и между 55–59 г. (www.nsi.bg).

 

Фигура 11. Коефициент на безработица по местоживеене и възрастови групи за 2012 г.

Водещи причини за напускане на работа според данните от цитираното по-горе изследване са поради уволнение (70.8%), поради настъпване на пенсионна възраст (16.2%) и недобро здравословно състояние (6.9%). Сред най-често използваните канали за търсене на заетост са посочени съдействието от страна на роднини и познати, чрез обяви в Интернет, във вестници и списания.

 

Фигура 12. Начини за търсене на работа

Всеизвестно на всички нас е фактът, че образованието и обучението увеличават възможностите за заетост и активно включване на пазара на труда. В контекста на демографските предизвикателства от една страна и икономическата криза от друга лицата над 50 г., които търсят работа са изправени пред сериозни препятствия, едно от които е да бъдат конкурентоспособни и да притежават знания и умения отговарящи на съвременните изисквания на трудовия пазар. В контекста на казаното до тук очевидно Концепцията за ученето през целия живот се превръща в един от водещите принципи, имайки предвид влошената възрастова структура на населението и търсенето на нови възможности за приобщаване и участие на хората на и над 50 г. на пазара на труда. Редица европейски стратегически документи като обновената Лисабонска стратегия, Стратегията за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж ЕВРОПА 2020, все повече акцентират върху необходимостта от повишаване на информираността на възрастните хора за различните възможности за подобряване на тяхното ниво на професионална подготовка и квалификация. Резултатите от цитираното по-горе национално представително проучване сред лицата на и над 50 г. показват, че като цяло в България сравнително малка част от възрастните хора са потърсили информация относно допълнителни възможности за образование и обучение. По признака местоживеене значително по-висока активност се наблюдава при лицата, живеещи в градовете, отколкото в селата, което логично е продиктувано от липсата на достатъчна информация за наличните възможности и ограниченият достъп до такива форми на учене.

 

Фигура 13. Относителен дял на лицата над 50 г., които са потърсили информация през последните 12 месеца относно възможностите за образование и обучение по местоживеене

Животът на село оказва влияние върху инициативността, мотивацията и активността на лицата на и над 50 г. за участие в неформално обучение и респективно намалява техните възможности за упражняване на заетост. По своята същност неформалното обучение обогатява личността, дава нужните съвременни знания и умения, с цел подпомагане на упражняваната дейност. Сред най-често срещаните форми на неформално обучение това са курсове, частни уроци, семинари и работни срещи с обучителен характер (Национално представително статистическо проучване за идентифициране и картографиране и анали на проблемите и потребностите на възрастните хора на и над 50 г. на национално и регионално ниво, 2012).

Участието на лицата над 50 г. в такива форми на обучение е важно от гледна точка на по-активното им включване и увеличаване на техния принос на пазара на труда. По данни от цитираното по-горе изследване, сравнително малък е делът на лицата, които са взели участие в такова обучение. В селата в такива курсове са участвали едва 5.3% от респондентите, а в градовете с 6 процентни пункта повече.

 

Фигура 14. Дял на лицата над 50 г., който са участвали в неформално образование и обучение през последните 12 месеца

Друг вид обучение, което увеличава възможностите за заетост и за повишаване на персоналните знания и умения на лица на и над 50 г. е така нареченото самостоятелно обучение. Най-често срещаните форми за самостоятелно обучение са обучение с помощта на член от семейството, колега или приятел, ползване на печатни материали: книги, учебници, ръководства, ползване на компютър, гледане на образователни програми и т.н. (Национално представително статистическо проучване за идентифициране и картографиране и анали на проблемите и потребностите на възрастните хора на и над 50 г. на национално и регионално ниво, 2012: 28). Резултатите от цитираното по-горе изследване показват, че близо една четвърт от населението на възраст 50 и повече години е участвало в поне една форма на обучение. Отново и тук признака местоживеене оказва своята значимост. Жителите на градовете по-често са участвали в самостоятелно обучение, докато при онези, живеещи в селата делът е с 9.6 процентни пункта значително по-нисък.

 

Фигура 15. Дял на лицата, участвали в самостоятелно обучение по местоживеене

С цел увеличаване на приноса на възрастните хора от селата на пазара на труда и смекчаване на негативните демографски тенденции, българското правителство предприема редица насърчителни мерки и дейности, целящи предоставяне на повече възможности за заетост, а именно:

- Насърчаване на работодателите да наемат безработни лица — жени над 50 и мъже над 55 години — чл.55а от Закона за насърчаване на заетостта. Съгласно чл.55а от ЗНЗ, на работодатели, наели на работа жени над 50 и мъже над 55 години за срок не по-малко от 24 месеца, се предоставят средства от Държавния бюджет за трудово възнаграждение и всички социални и здравни осигуровки за действително отработеното време за всяко лице, но за не повече от 12 месеца. Работодателите ползват този насърчителен режим при условие, че осигуряват заетост на безработните лица за допълнителен период, равен на периода на субсидиране (Актуализирана стратегия по заетостта на Република България (2012–2020 г.):31).

- Увеличаване на участието в обучение чрез схемите на Оперативната програма „Развитие на човешките ресурси“, финансирана със средства от ЕСФ, което подобрява шансовете за устойчива заетост на възрастните лица с ниска квалификация.

- В Закона за насърчаване на заетостта са регламентирани и насърчителни мерки и програми за обучение и заетост, насочени към други целеви групи на пазара на труда, в които без ограничение се включват безработни хора над 55 годишна възраст, ако отговарят на условията на съответната програма/мярка (Актуализирана стратегия по заетостта на Република България (2012–2020 г.):31).

Национална програма „Помощ за пенсиониране“, стартирала през 2002 г. и имаща за цел да осигури заетост и помощ за пенсиониране на безработни лица, на които не им достигат определен брой точки (до 5 точки) за формиране на необходимия сбор от осигурителен стаж и възраст. По данни на Агенцията по заетостта по Програмата през 2011 г. е осигурена заетост на 127 лица в предпенсионна възраст. (Агенция по заетостта, Годишник 2011:56).

Въз основа на изложените данни може да се направи обобщения извод, че повече от необходимо е да бъде подобрена информираността и достъпа на лицата на и над 50 г. от селата до различни форми на учене, с цел по-пълноценно използване на техния трудов потенциал, опит и способности. Предоставянето на различни алтернативи за гъвкави условия на труд, работа от разстояние и възможности те да демонстрират натрупания опит, знания и умения ще спомогне за активизиране на икономическия растеж в едно застаряващо общество, в което по-често на дневен ред ще стои въпросът за обезлюдяването и заличаването на села от картата на България.

 

Литература

Агенция по заетостта, Годишник 2012, Изд. Агенция по заетостта, София

Агенция по заетостта, Годишник 2012, Изд. Агенция по заетостта, София

Актуализирана стратегия по заетостта на Република България (2012–2020 г.) 29.04.2013

Добрева С. 2005. Възрастните хора в българското село като трудов понтенциал. В: Дългата трета възраст в българското село. Сборник от поредицата Bulgaria Rusticana. Съст. Станка Добрева. Изд. „Аля“, София, ISBN: 954–8465 –47–7.

Заетост и безработица — годишни данни 2012, 2013. Изд. Национален статистически институт, София.

Наблюдение на работната сила през 2012 г., Издание на НСИ < https://www.nsi.bg>29.04.2013

Национално представително статистическо проучване за идентифициране и картографиране и анали на проблемите и потребностите на възрастните хора на и над 50 г. на национално и регионално ниво, 2012., София

Световна банка, 2013. Смекчаване на икономическото въздействие на застаряването на населението. Възможни варианти за България

Special Eurobarometer. Active ageing. 2012. 29.04.2013

https://www.nsi.bg>29.04.2013

https:// https://censusresults.nsi.bg/Census/Reports/2/2/R18.aspx>29.04.2013

 

 

Доц. д-р Божидар Ивков

Физическата среда в града и селото като фактор, конституиращ социално изключване на хората с увреждания

 

Въведение

Формирането на градската и селската среда и оформянето й като безбариерна, универсална, или обратното, като сегрегираща и изолираща, зависи до голяма степен от това, какъв модел на човека, който ще живее в тази среда, ще се възприеме (Наберушкина 2011: 123). Съвременните български градове и села, като физическа среда, представляват свят, който е бил изграден и организиран, и продължава да се изгражда и организира съобразно общественото развитие и устройство. И въпреки това тази среда остава недостъпна или трудно достъпна за множество субкатегории хора с тежки физически, сензорни и умствени увреждания. С други думи, инвалидността, проявяваща се под формата на тези увреждания, лимитиращи възможностите за пространствена мобилност, се превръща във фактор за изключване на човека с увреждане от системата за социална комуникация в съвременния град и село,

Физическото пространство е неразривна част от социалното пространство на човека и то е такова, защото е усвоено от него (Зиммель 2002). Тези взаимнопроникващи се пространства не са някакво отражение, фотокопие на обществото, те са „самото общество“ (Кастельс 2000: 385). Градското (най-вече) и селското физическо пространство, са хроно-топоси, в които ясно се проследява превръщането на един биологичен признак/различие — уврежданията, в социално неравенство, основано на това различие. То се конституира благодарение на и чрез механизмите на социално изключване на отделни субкатегории хора с увреждания.

 

Какво е социално изключване

Без да навлизам в широкия и дълъг дебат за социалното изключване, само ще спомена, че могат да се отдиференцират няколко концептуални тренда, в рамките на които се правят опити да се дефинира понятието „социално изключване“:

(1) Може да се приеме, че според първия тренд социално изключени са хората попадащи в т.нар. ъндъркласа и чийто доходи са под жизнения и социалния минимум, т.е. лица в състояние на абсолютна бедност;

(2) Съгласно втория концептуален тренд социалното изключване се свързва с многоизмерната бедност. „В неговите рамки се смята, че невъзможността за пълно участие в социалния живот произтича от липсата на възможности да се ползват благата в различните сфери — не само в материалната сфера“;

(3) Т. Х. Маршал разширява интерпретационния контекст на явлението социално изключване, „определяйки го като липса на достъп и възможности за упражняване на гражданските права (к.м.-Б.И.)“. Тук социалното изключване се интерпретира с категориите на гражданската слабост… от този дискурс се извежда „концепцията за empowerment19 като един от основните подходи за противодействие на социалното изключване“20;

(4) Според четвъртия концептуален тренд главните причини за социалното изключване се коренят в слабостта на социалните връзки. Те „изпълняват основна роля в социалния порядък — осигурителна при кризисни ситуации и контролираща“. Тук важно място заема понятието социален капитал и особено неговото раделение на „социален капитал от типа bonding, който има затваряща същност и от типа bridging, който има благоприятстваща социалната кохезия същност“ (Broda-Wysocki 2012: 28–30).

В контекста на инвалидността социалното изключване се свързва най-често и най-вече с ограничения и/или липсващ достъп до материални и духовни ресурси и ценности, с ограничени социални контакти (социални връзки и взаимоотношения), съпроводени със стигматизация на социалните субекти, което води до (само)изолация, маргинализация на идентичността и отразяващо се в наложените от социума модели на социално поведение. Това означава „затвърждаване на образците за възпроизводство и репрезентация на изключителна индентичност, изработване на устойчиви механизми за икономическа зависимост“, неспособност да се реализират права (Ярская-Смирнова 1997). Разнообразните практики — съществуващи фактически и формално утвърдени — за социално изключване на хората с увреждания формират ограничаваща социална среда във всяка сфера на обществения живот: от системата на образование, през системата на заетост, чак до културното потребление.

 

Механизми за социално изключване чрез социалната среда и подходи за осигуряване на достъп (достъпност).

Известно е, че достъпността на физическото пространство, както и възможностите за използване на селищната инфраструктура от хората с увреждания, е важно условие не само за тяхната самостоятелност и независимост, но и за равнопоставеното им участие в живота на локалната общност. Р. Парк (2008: 29) описва градът като естествена среда на обитание на цивилизования човек. Това дава възможност за нова перспектива на анализа на социалното изключване на хората с увреждания и своеобразното им маргинализиране и сегрегиране в рамките на установения социален ред.

Хората с увреждания са социална категория, включваща в себе си много и различни субкатегории лица с различни функционални и социални дефицити. Една част от тях са изключени от сферата потребление на благата, предоставяни от инфраструктурата на града и селото. Публичният транспорт е недостъпен или труднодостъпен. Множество публични сгради, пътни артерии и др. съоръжения и елементи на физическата среда също са недостъпни. Тази недостъпност поражда неравенства при използването на селищната инфраструктура. Градът (респ. селото) се превръща във фактор за натрупване на негативни условия на живот, механизъм за „задълбочаване на деривацията“, а използваните подходи и средства в съвременното зониране и маркировка на физическата среда могат да се разглеждат като „филмов екран“, на който се наблюдава стратификационния модел и на обществото, и на локалната общност.

Десетилетия наред в страната формирането на физическата среда в градовете и селата е подчинено на т.нар. функционализъм във възгледите за човека и оттук в подходите за архитектурни и техническия решения. К. Алекзандър пише, че „доминиращите системи за проектиране и строителство са изградени така, че по всички важни за човека въпроси, свързани с организацията на жилищата, решения взимат по принцип „не тези“ (които ще живеят в тях — бел.м.-Б.И.), а специалистите, които никога не се срещат с бъдещите жители“ (Наберушкина 2011: 123; виж също Alexander 1985).

Функционалистката парадигма не предвижда именно подобен подход — вземане под внимание на мнението и желанията на човека, за когото се изгражда дома и жизнената среда. Тя е ръководена от логика в две посоки: (1) специалистите са тези, които правят разчетите. Това са разчети, основани на изучаване на ергономията на човека и са подчинени на икономия на ресурси, пространство, време, сили и т.н.; (2) ориентири са господстващата идеология, държавната политика, икономическите възможности и държавните потребности (Наберушкина 2011: 125).

Функционалистката парадигма, в своята концептуализация и практическа реализация, напълно изключва хората с увреждания. Нейната доминация доведе до масово типово проектиране и с времето до нелепи абсурди в обкръжаващото пространство. Физическата среда и транспортните средства бяха проектирани с идеята, че обществото се състои от млади, здрави и с пълни физически възможности „атлети“. Цялата физическа среда е изпълнена с архитектурни бариери, които сепарират и сегрегират не само хората с увреждания, но и възрастните хора, а нерядко създават проблеми и на здрави хора. Днес се приема до голяма степен за доказано от видеоекологията (Филин 200621), че хомогенните и агресивни зони влияят негативно върху психиката на човека и неговите социални комуникации (пак там, с. 126). Недостъпното или трдудно достъпно градско и селско пространство диктува на хората пасивен, свързан единствено с някакво производство, или агресивен начин на живот, свързан с трайна настройка за преодоляване на архитектурните и транспортните бариери, което в крайна сметка поставя отпечатък върху характера на социалните интеракции и норми на поведение в обществото.

В контекста на инвалидността тоталните архитектурни и транспортни бариери налагат тежки, непреодолими прегради пред социалното включване на хората с увреждания във всяка една сфера на социалния живот. Като се започне от проблеми с удовлетворяване на базовите, ежедневни потребности от храна и здравеопазване, премине се през трудностите в образованието и професионалната реализация и се стигне до изолацията от културните процеси в общността.

Архитектурните и транспортните бариери са онази разделителна линия между хората с и без увреждания, благодарение на която първите биват изключени от живота на обществото. Тази разделителна линия — например под формата на стълби — може да има и много сериозни психосоциални последици за човека с увреждане. Защото стълбите за него (особено ако е с инвалидна количка или със сериозни увреждания на долните крайници), се превръщат в символ на пълна безпомощност пред това препятствие. „Стълбите за хората с увреждания често са стената, отделяща ги от света на здравите. Липсата на възможност със собствени сили да отидеш там, където искаш, е преди всичко знак за слабост. Всеки човек в инвалидна количка знае, че сблъсъка със стълби е среща с безпомощността, това е един от тези дълбоко лични моменти, когато по очевиден начин усещаме собствената си немощ. Заставаме очи в очи с факта, че не можем да функционираме нормално и, което следва от това, не може да бъдем равнопоставени на „обикновените хора“ (Panek 2012: 168).

Най-често срещаните архитектурни бариери във физическото пространство са: твърде тесни врати и коридори, неподходящо или липсващо осветление, твърде тесни санитарно-хигиенни помещения, различия в нивата — т.е. стълби, тротоари и др., отсъствие на или неизползваеми асансьори, липса на подходяща звукова и визуална информация, неравности по тротоарите, неправилно скосяване на бордюрите и зоните за пресичане, наличие на различни препятствия по тротоарите в зоните за пресичане и др. Най-често срещаните транспортни бариери са: висок под на превозното средство, тесни врати и седалки и др. Ежедневната принуда да се преодоляват различни архитектурни и транспортни бариери, както и отсъствието на подходяща помощ и разбиране — нещо, което често може да се види в селата и градовете, се оказва една от основите прични за дезорганизация и самоизключване.

Обикновено архитектурните и транспортните бариери са свързани и с т.нар. социално-психологически бариери — наличие на предразсъдъци, негативни стереотипи и социални представи за инвалидността и др.п., които също са част от механизмите за социално изключване на хората с увреждания. Тези „скрити“ бариери и механизми за изключване получават своята легитимация в действащата нормативна уредба или в нейното неспазване, както и чрез доминацията на функционалистката парадигма в изграждането на физическата среда.

Проблемите, свързани с и пораждани от наличието на архитектурни и транспортни бариери са многоизмерни. Те зависят от вида и тежестта на увреждането, от големината на населеното място, от икономическото състояние на региона и т.н. Особено тежка е ситуацията в малките планински градчета и селата, в които не се срещат „масово“ хора с увреждания. Освен това менталността на хората, постоянно живеещи на село е доста различна от менталността на хората от големите градове. Това са два свята с еднакви, но и доста различни проблеми, с различен начин и качество на живот. Новите технологии, които правят живота на хората с увреждания по-лесен достигат до селата значително по-късно, а понякога хората с увреждания изобщо не узнават за тях. Често в малките градове и в по-големите села липсват средства за инвестиции и облагородяване на околната среда. В семействата, в които се появява дете или възрастен със сериозни увреждания нямат дори достъп до информация за това, какво могат да направят, за да улеснят живота му, нито за това, от къде и как да закупят необходимите помощни средства, нито за това каква е цената им и т.н.

 

От функционалистка към феноменологическа парадигма за изграждане и развитие на физическата среда в градовете

През 70-е г. на ХХ век възниква т.нар. средищен подход, при който — в противовес на функционалния, се издига социално-екологическия възглед, а човекът се разглежда не като набор от изпълнявани функции, а като биосоциално същество, обитаващо определена среда. Макар да поставя голям акцент върху биологичното, този подход въвежда изискването експертите да обсъждат физическата среда на града и по-рядко на селото в контекта на това, доколко тази среда осигурява условия за съществуването на човека.

Днес проектирането и изграждането на градовете еволюира от функционалистката към разбиращата (феноменологическа) парадигма. Въпреки това проектирането на физическата среда в контекста на инвалидността си остава в руслото на функционализма.

Много изследователи говорят за това, че архитектурата в много голяма степен оформя нашата култура и обратното. Паул Шеербарт еднозначно изразява социалната отговорност на архитектурата: „По-голямата част от времето живеем в затворени пространства. Това формира тази среда, в лоното на която възниква нашата култура. В определена степен нашата култура представлява продукт на нашата архитектура. Ако искаме да повишим нашата култура на по-високо равнище то ще бъдем принудени — колкото и да се съпротивляваме срещу това — да трансформираме и нашата архитектура. Реализацията на подобна трансформация е възможно само в този случай ако успеем да противопоставим нещо на това закрито пространство, в което живеем“ (Наберушкина 2012: 136).

Днес в България има сравнително добро законодателство, насочено към проектиране на достъпна физическата среда. За съжаление обаче най-често изпълнението на самите проекти често е формално и поражда по-скоро архитектурни абсурди, отколкото да преодолява архитектурни бариери. В масовия случай преодоляването на архитектурните бариери води до т.нар. „зависима интеграция“. И ако разгледаме архитектурно — проектантските решения за преодоляване на архитектурните и транспортните бариери в града и селото (тук, доколкото въобще ги има) и тяхната практическа реализация в контекста на мисълта на Шеербарт, ясно ще проличи медикалисткия подход и изолационните настроения в българското общество към хората с увреждания.

Например масова практика е скосяването на тротоарите на кръстовищата да се извършва с праг от 5 и повече сантиметра. Масова практика е да се поставят на пътя на инвалидната количка преградни метални пръти, а настилката да бъде неравна, изпъстрена с бетонни капаци на различни комуникационни шахти. Мнозинството от тротоарите в столицата — ако не бъдат заети от автомобили — са с неравен терен, „подвижна“ настилка и останки от метални колове, пряко застрашаващи живота на хората при евентуално падане. Масова практика, също така, е поставянето по стръмни стълби на метални „релси“, по които майки едва спускат или избутват нагоре детски колички, какво остава за човек в инвалидна количка. Подобни абсурдни решения се срещат и пред много публични сгради — поликлиники, болници и др. Нерядко, когато се изгражда „пътна алея“ за инвалидни колички до входа на дадена сграда, тя е с по-голям от допустимото наклон или с хлъзгава настилка.

Подобни (не)решения визуализират негативното отношение на общинските и държавните власти към проблема за преодоляване на архитектурните проблеми и — съзнателно или не — се превръщат в инструменти за социално изключване на хората с увреждания. А животът в града и селото, както казва Т. М. Дридзе, не е „фестивали с фойерверки и не е поредица от карнавали; не е супермаркети и ресторанти и не е закрити вечерни приеми. Той дори не е красивите и суетни главни улици на градския център. Градът е преди всичко по особен начин организирано и обитаемо жизнено пространство-време. То се създава от дейността на хората, менталността, културата, биографията, жизнените стратегии и ежедневните проблеми, които собствено изграждат социалната „подоснова“ на изградения траен градски ландшафт“ (Дридзе 1998: 96). Дридзе смята, че градската и селската среда е добра само, когато тя предразполага към комуникация, осмислена е и е хуманна. Ако гражданите не чувстват това, ако жизнената среда не предразполага към общуване с други хора, ако тези „други“ (хората с увреждания например) нямат възможност да посещават и да ползват услугите на публичните институции и улиците на града, то физическата среда на града и селото е изградена лошо, социалната ориентация в градоустройството не е взета предвид. А това води пряко до социално изключване и до всички негативни последици от този процес.

Колкото и да е неприятно трябва да се признае, че днешните български градове и села — с малки изключения, не са проектирани и изградени на принципа на универсалния дизайн. Това означава всички елементи на физическата среда да бъдат достъпни за ползване от всички граждани, живеещи в даден град или село, а тези елементи трябва да притежават множество характеристики. Инвалидността е само една от тях и физическа среда, създадена за хора с тежки увреждания е удобна за ползване от много други субкатегории хора — възрастни, майки с малки деца или с детски колички и т.н.

 

Заключителни бележки

Историята и проучванията върху формирането на безбариерна среда показват, че за да има успех въвеждането на феноменологическата парадигма в архитектурата и изграждането на универсален дизайн, са необходими поне две позитивни предпоставки: (1) формиране в обществото на ясно разбиране и приемане на проблемите на инвалидността и различните хора с физически, сензорни и умствени увреждания. В САЩ, Великобритания и други напреднали страни това се извършва от самите хора с увреждания, техните семейства, роднини и близки; (2) безпрекословно изпълнение на правните норми и изисквания, качествено строителство и мисъл за и уважение към човека при планиране и изграждане на универсалния дизайн на физическата среда. Това се постига чрез включване на механизмите за заинтересованост, поощряване и контрол, както и формиране на социална отговорност в гражданите.

 

Литература

Дридзе, Т. М. 1998 Социальная диагностика в градоустройстве. Социологические исследования, 2; 94–98

Зиммель, Г. 2002 Большие города и духовная жизнь. ЛОГОС, 3–4.

Кастельс, М. 2000 Информационная эпоха. Экономика, общество и культура. Москва, Изд. „Наука“.

Наберушкина, Э. К. 2011 Город для всех: социологический анализ доступности городского пространства для инвалидов. Журнал социологии и социальной антропологии. Т. XIV, № 3 (56); 119–139.

Парк, Р. 2008 Город как социальная лаборатория. В: Г. Н. Соколова, Л. Г. Титареико (съст.) Современная западная социология. Минск, Тесей.

Филин, В. А. 2006 Видеоэколгия. Что для глаза хорошо, а что плохо. Москва, Видеоэколгия.

Ярская-Смирнова, Е. Р. 1997 Социокультурный анализ нетипичности. Саратов, Сарат. гос. тех. ун-т.

Alexander, C. 1985 The Production of Houses. Oxford, Oxford University Press.

Broda-Wysocki, P. 2012 Wykluczenie i inkluzia społeczna. Paradygmaty i próby definicji. Warszawa, IPiSS,.

Golinowska, S., Ź. Morecka, M. Stryc, E. Cukrowska, J. Cukrowski 2008 Od ubóstwa do wykłuczenia społecznego. Badania. Koncepcja. Wyniki. Propozycie Polska. Europa i świat. Warszawa, IPiSS. Grotowska-Leder, J. 2002 Fenomen wiełkomiejskiej biedy. Od epizodu do underclass. Łódź, Wydawnictwo Uniwersytetu Łódzkiego.

Panek, M. P. 2012 Wymiary niepełnosprawności. Gdynia, Wyd-wo Nowae Res.

 

Гл. ас. д-р Вяра Ганчева (ИИОЗ — БАН)

Модерният град: предизвикателства на устойчивостта (резултати от социологическо проучване–София, 2012)

 

Въведение

Около 68 % от населението на Европейския съюз живее в урбанизирани зони, които създават 67 % от БВП на ЕС. Ето защо е логично да предположим, че градовете ще посрещнат основните предизвикателства пред целите за интелигентно, устойчиво и приобщаващо общество, залегнали в стратегията Европа 2020.

Как обаче се постига устойчиво градско развитие?

Отговорът на този въпрос трябва да търсим в интегрираните планове за градско възстановяване, които включват пространствена, времева и фактическа координация на различни политики и планови ресурси за постигане на дефинирани цели с използване на специфични финансови инструменти. Предназначението им е да повишат привлекателността и конкурентоспособността на градовете, да осигурят добро качество на живот и достъп до основни услуги в тях, като опазват екологичния им потенциал.

Интегрираните планове се разработват от местните администрации на много широка обществена основа с непосредствено участие и ангажиране, както на икономическите оператори и професионалните сдружения, така и на всички заинтересовани структури на гражданското общество, специфични обществени групи и на населението в цялост. Основният смисъл на интегрираните планове е постигане на максимален ефект при минимизиране на разхода на ресурси. Благодарение на интегрираното им изразходване те са насочени към решаване на специалните потребности на най-засегнатите от бедността географски райони или на целевите групи, изложени на най-висок риск от дискриминация или изключване — както предвиждат Договорът за партньорство и новите оперативните програми22.

Решаващо в този процес е навременното включване на всички ведомства, компании и организации, имащи отношение към градското развитие. Не по-малко значение има и участието на обитателите на градските квартали, които също трябва да имат думата, когато става дума за съхраняването и социализацията на градското културно-историческо наследство.

Изложените съображения са в основата на представеното тук изследване на предизвикателствата пред устойчивостта при модернизация и преустройства в исторически създадена среда. То анализира резултатите от проведено социологическо проучване в рамките на проект „Модерният град и съхраняване на националната идентичност“, с ръководител — доц. Свободна Вранчева, финансиран от фонд „Научни изследвания“ при Министерство на образованието, младежта и науката23.

Автор на социологическия анализ е моя скромност, а целта му е се да очертае картината на общественото мнение за състоянието на проблемни и рискови зони на културно наследство в историческия център на София. Предназначението му е да идентифицира насоки за разработване на обща методика за опазването и реставрацията на традиционната градска среда в съчетание със съвременни пространствени и функционални решения.

В рамките на изследването са проведени 300 (триста) стандартизирани интервюта — двеста с граждани на София и сто с НПО лидери и с експерти.

Анкетата с граждани, е проведена в района между централните софийски улици „Пиротска“ и „Екзарх Йосиф“. Кварталът е част от историческия резерват „Сердика — Средец“, представлява исторически, културен, търговски и комуникационен център. Тук е съхранена традиционна градска мултикултурна среда с архитектурни и исторически забележителности като: пешеходната зона на ул. „Пиротска“, Централните хали, Катедралата „Св. Йосиф“, Синагогата и в непосредствена близост до активностите на централното ядро с неговото археологическо и функционално богатство и съвременното му преустройство.

Подбраните сто експерти са от областта на архитектурата/урбанистиката, социологията, журналистиката, историци и археолози, както и НПО лидери, работещи в сферата на устойчивото развитие, околната среда и туризма.

Социално-демографският профил на респондентите показва, че най-голям сред тях е делът на 18–40 годишните (51%), следван от 41–60-годишните (37.5%) и над 60-годишните (11.5%).

 

1. Разпределение на отговорите на въпроса: „На каква възраст сте?“

Фактът, че половината от изследваните лица са на възраст до 40 г., а една трета — във възраст от 41 до 60 години определя и свежият поглед върху градоустройствените проблеми на София, доколкото това са най-активните жители на столицата.

Почти половината респонденти (47%) имат висше образование, а 40% са със средно образование, което ни дава основание да смятаме, че погледът върху проблемите и решенията на града принадлежи на добре образовани и информирани граждани. Над половината от участниците в изследването са работещи, една четвърт са учещи, а всеки десети е пенсионер или безработен.

 

2. Разпределение на отговорите на въпроса: „С какво се занимавате?“

По отношение на пола сред интервюираните преобладават жените — 60%, а мъжете са 40%.

3. Разпределение по пол

 

Резултати

Проведените стандартизирани интервюта с представители на различните професионални съсловия и с граждани очертават картината на нагласите и мненията на столичани. Те са основа за по-доброто разбиране на въпросите, свързани с архитектурното, културно-историческо и археологическо наследство в историческия център на столицата. Още повече, че както ще видим по-нататък — резултатите показват, че по най-важните проблеми експертните и гражданските позиции се сближават.

Например, мнозинството и от гражданите, и от експертите смятат, че в историческия център на София не се полагат необходимите грижи за опазването и защитата на архитектурните и археологически паметници на културата. Само 14% от респондентите отговарят, че такива грижи има, един процент не се интересуват, а осем от десет са на мнение или че няма такива грижи, или че те са недостатъчни.

 

4. Полагат ли се необходимите грижи за опазването и защитата на архитектурните и археологически паметници на културата в историческия център на София?

Следва да се отбележи, че архитектите, социолозите и историците/археолозите са най-критични по отношение на липсата, респ. недостатъчността, на грижите за опазване на културно-историческото наследство.

 

5. Полагат ли се необходимите грижи за опазването и защитата на архитектурните и археологически паметници на културата в историческия център на София? (експертно-професионални групи)

На въпроса дали паметниците на културата в столицата се нуждаят от спешна помощ всеки трети е отговорил утвърдително. Журналистите и социолозите по-често от останалите експертни групи отговарят утвърдително на въпроса.

Сред всички граждани, посочили конкретни паметници, най-чести са натрупванията в отговорите — „всички“ и „много“ паметници се нуждаят от спешна помощ.

Респондентите посочват необходимостта от спешни ремонти на сградите пред срутване и опасните сгради, независимо чия собственост са. Те отбелязват нуждата от ремонт на тротоарите, осветлението и уличната настилка, спешността от ремонт на паметника на НДК, а също и на следните забележителности в риск:

 

6. Необходимост от спешни ремонти на:

Като добавим конкретни адреси и препратки, обхващащи от „крайните квартали“ до „старите сгради от времето на царство България“, от „района между Цариградско шосе и Иван Асен II“ до „ъгъла на Ботев и Пиротска“, и включим адреси на рушащи се къщи и сгради, „плачещи за ремонт“, дългият списък става внушителен.

По отношение на историческия квартал между улиците „Пиротска“ и „Екзарх Йосиф“ половината участници в изследването са убедени, че в него има пространства, които не се поддържат добре, а трима от десет смятат, че това е проблемна и рискова градска зона. Най-критични в това отношение са архитектите и социолозите.

Едва един от десет отговаря, че кварталът се поддържа в добро състояние.

 

7. Какво е сегашното състояние на историческия квартал между улиците „Пиротска“ и „Екзарх Йосиф“?

Тези мнения придобиват още по-голяма значимост като се има предвид, че според половината от запитаните кварталът е съвременен търговски център, а според една трета той е културен и исторически център.

От разпределението на отговорите според сферата на дейност се вижда, че журналистите по-често от останалите оценяват квартала като търговски център, а отговорите на архитектите са по равно разпределени между „съвременен търговски център“ и „съвременен търговски и исторически център“.

Цитираните становища придобиват по-ясни очертания, ако се сравнят с резултатите от въпроса „Застрашени ли са архитектурните и исторически забележителности в квартала от модерния начин на благоустрояване и строителство?“, на който 71% отговарят положително.

 

8. Застрашени ли са архитектурните и исторически забележителности в квартала от модерния начин на благоустрояване и строителство?

Според резултатите — най-критични са архитектите и социолозите.

 

9. Разпределение на отговорите на въпроса „Застрашени ли са архитектурните и исторически забележителности в квартала от модерния начин на благоустрояване и строителство?“

На фона на мнозинството отговорили, че архитектурните и историческите забележителности са в риск, търсенето на баланс с модерния начин на благоустрояване и строителство изглежда безалтернативна необходимост. Ето защо разпределението на мненията по отношение на възможностите за подпомагане на собствениците на сгради — паметници на културата, дава недвусмислени насоки за размисъл.

Според 45% от участвалите в изследването би трябвало сградите да бъдат включвани в програми за обновяване, а по една трета споделят мненията, че реставрацията трябва да е за сметка на държавата или общината, или предлагат собствениците да се освобождават от данъци.

 

10. Как трябва да бъдат подпомагани собствениците на сгради — паметници на културата, за да могат да ги поддържат в добро състояние?

Отговорите надвишават 100%, защото респондентите са посочвали повече от един отговор. Показателно е, че археолозите по-често от останалите избират опцията „освобождаване от данъци“, архитектите — „общината да поеме част от разходите“, а социолозите са раздвоени между „програми за обновяване“ и „реставрация за сметка на държавата“.

 

11. Разпределение на отговорите на въпроса „Как според вас трябва да бъдат подпомагани собствениците на сгради — паметници на културата, за да могат да ги поддържат в добро състояние?“ по сфери на дейност

Ако свържем отговорите на този въпрос със следващите два „Как оценявате практиката отдаване на концесия на забележителности?“ и „Как оценявате възможностите на публично-частното партньорство, които създават условия за инвестиране в културно-исторически зони и сгради — паметници на културата?“ става очевидно, че за респондентите публично-частното партньорство е по-приемливо от концесията.

Това прави и разбираемо защо според резултатите концесията одобряват 27%, а не одобряват 43%, докато публично-частното партньорство (ПЧП) се подкрепя от повече от половината респонденти. Фактът, че досега преобладаваха общинските концесии и за тези за услуги, докато държавните и строителните бяха по-малко, заради нежеланието на държавата да споделя търговския риск, също е част от обяснението на предпочитанията към ПЧП.

При концесията, която е вид публично-частно партньорство, частен инвеститор влиза в договорни взаимоотношения с орган на публичната власт и получава правото да изгради или поддържа определена инфраструктура срещу определен период години и срещу определено концесионно възнаграждение. Но практиката на концесиите досега в определена степен ограничаваше възможностите на държавните и общинските органи да обединяват възможностите си с тези на частния сектор за максимално удовлетворяване на обществените потребности.

Тук веднага, разбира се, трябва да направим уговорката, че изследването беше на терен преди Законът за публично-частното партньорство да е приет на 01 юни, 2012 г. и обнародван в ДВ (бр.45 от 15.06.2012 г). Той ще влезе в сила от началото на 2013г., а парламентът вече прие и промяна в Закона за концесиите, според която концесионният договор, сключен между публичния и частния партньор, ще може да се изменя или допълва при непредвидени обстоятелства, в случай на възлагане на допълнително строителство, при изменение на вида или обема на строителството или при възлагане допълнителни услуги.

Както се вижда от получените данни, според всеки пети публично-частни партньорства (ПЧП), които създават условия за инвестиране в културно-исторически зони и сгради — паметници на културата, са добра практика, приложима веднага, а според всеки трети тя е приложима след промени в законите.

 

12. Как оценявате възможностите на публично-частното партньорство, които създават условия за инвестиране в културно-исторически зони и сгради — паметници на културата?

Именно това е причината публично-частните партньорства като механизъм за изграждане на необходимата обществена инфраструктура в държави, в които липсват достатъчно средства за публични инвестиции, да са по-приемливи от концесиите.

 

13. Разпределение на отговорите на въпроса „Как оценявате практиката на отдаване на концесия на архитектурни и археологически забележителности?“ по сфери на дейност

ПЧП уреждат възможността за по-сложни и дългосрочни взаимоотношения между бизнеса и държавата, за разлика от концесиите. Социолозите и историците са най-резервирани към прилагането веднага на ПЧП. Социолозите, освен към тези дългосрочни отношения, са резервирани също и към концесиите, а журналистите най-често отговарят, че е веднага е възможно прилагането на ПЧП. Архитектите по-често смятат, че приложението на ПЧП е възможно след промени в законите.

 

14. Как оценявате възможностите на ПЧП, които създават условия за инвестиране в културно-исторически зони и сгради — паметници на културата?

Интересен ракурс към опазването и защитата на културно-историческото наследство разкриват отговорите на въпроса за личното участие на респондентите в тези дейности. Едва всеки десети е участвал, но желание да участват изразяват шест от десет запитани.

 

15. Вие лично участвали ли сте в инициатива, свързана с опазване и защита на културно-историческото наследство?

Изводът е, че е налице неизползван граждански потенциал в активностите по опазването и защитата на културно-историческото наследство.

Разнообразен е списъкът на участията в подобни дейности — от участие в Римски съботник и акции по почистване на културно-исторически обекти до защита на градинката пред Руската църква и ремонт на Ротондата на ул. Пиротска.

В някои от отговорите се припомнят дейности в училище, „по време на социализма“, цитират се професионални дейности като „подобряване, заснемане, документиране, поддържане и реставриране на сгради-паметници“,или се „отчитат“ възстановки на исторически сцени и събития, участие в конференции или чествания.

Основен проблем според участниците в изследването е не само поддръжката и грижите за културно-историческите, археологическите и архитектурни паметници в столицата, но и тяхното правилно рекламиране и пълноценна експлоатация.

Това твърдение се подкрепя от мнението на гражданите и на експертите относно наличността на туристически табели и информация за културно-историческите, археологическите и архитектурни обекти в центъра на града.

 

16. Има ли според Вас достатъчно информационни и указателни табели за културно-историческите забележителности в квартала?

Значителен е делът на посочилите, че няма достатъчно информационни и указателни табели за културно-историческите забележителности в квартала — 70% са на мнение, че няма достатъчно, а 17,5% — че изобщо няма. Най-критични са НПО-лидерите, историците, архитектите и социолозите, а сравнението с предишни изследвания прави очевидна по-голямата чувствителност на столичани към този проблем.

Тези отговори обясняват защо осем от десет от запитаните смятат, че в квартала има нужда от откриване на културно-информационен център.

 

17. Има ли нужда от откриване на културно-информационен център в квартала?

Значителен е и делът на посочилите, че няма достатъчно информационни материали (брошури, листовки, карти, указателни билбордове, пътеводители) за културно-историческите забележителности в центъра на София.

Две — трети от отговорилите (66%) споделят това мнение и само 6% смятат, че материалите са достатъчно. Най-критични са отново НПО-лидерите, историците, архитектите и социолозите.

По отношение на отговорностите на институциите — и според гражданите, и според експертите — главна отговорност за опазването на културно-историческото наследство имат Министерството на културата (54%) и Столична голяма община (20%).

От неправителствените организации, които развиват активна дейност за опазване на архитектурните забележителности и исторически зони са посочени творческите съюзи — САБ, КАБ, СБП, СБЖ, СБХ. Посочени са и донори като ЮНЕСКО, Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Фондация „Америка за България“, музеи — напр. Националния исторически музей, висши учебни заведения като УНИБИТ, и сдружения — напр. „Хармония“.

 

Изводи

• И гражданите, и от експертите смятат, че в историческия център на София не се полагат необходимите грижи за опазването и защитата на архитектурните и археологически паметници на културата. Осем от десет са на мнение или че няма такива грижи, или че те са недостатъчни.

• Архитектите, социолозите и историците/археолозите са най-критични по отношение на липсата, респ. недостатъчността, на грижите за опазване на културно-историческото наследство.

• Паметниците на културата в столицата се нуждаят от спешна помощ, смята всеки трети. Журналистите и социолозите по-често от другите експерти споделят това мнение.

• По отношение на историческия квартал между улиците „Пиротска“ и „Екзарх Йосиф“ половината участници в изследването са убедени, че в него има пространства, които не се поддържат добре, а трима от десет смятат, че това е проблемна и рискова градска зона. Най-критични в това отношение са архитектите и социолозите.

• На въпроса „Застрашени ли са архитектурните и исторически забележителности в квартала от модерния начин на благоустрояване и строителство?“ 71% от участвалите в проучването отговарят положително. Най-критични отново са архитектите и социолозите.

• По отношение на реконструкцията на обновената пешеходна улица всеки втори запитан смята, че реконструкцията е частична, по 12% че е цялостна, или че унищожава традиционната среда, а 16% не могат да преценят. Журналистите по-често от останалите отговарят, че тя е цялостна, а архитектите, историците/археолозите и представителите на НПО по-често смятат, че е частична.

• Според 45% от респондентите би трябвало сградите да бъдат включвани в програми за обновяване, а по една трета споделят мненията, че реставрацията трябва да е за сметка на държавата или общината, или предлагат собствениците да се освобождават от данъци. Археолозите по-често от останалите избират опцията „освобождаване от данъци“, архитектите — „общината да поеме част от разходите“, а социолозите са раздвоени между „програми за обновяване“ и „реставрация за сметка на държавата“.

• Според всеки пети публично-частни партньорства, които създават условия за инвестиране в културно-исторически зони и сгради — паметници на културата, са добра практика, приложима веднага, а според всеки трети тя е приложима след промени в законите. Концесията одобряват 27%, а не одобряват 43%, докато публично-частното партньорство (ПЧП) се подкрепя от повече от половината респонденти.

• Социолозите са най-резервирани към прилагането веднага на ПЧП, т.е. към тези дългосрочни отношения, а също и към концесиите, а журналистите най-често отговарят, че е веднага е възможно прилагането на ПЧП. Архитектите по-често смятат, че приложението на ПЧП е възможно след промени в законите.

• Осем от десет от запитаните смятат, че в квартала има нужда от откриване на културно-информационен център.

• Значителен е делът на посочилите, че няма достатъчно информационни и указателни табели за културно-историческите забележителности в квартала — 70% са на мнение, че няма достатъчно, а 17,5% — че изобщо няма.

• Две — трети от отговорилите (66%) споделят, че няма достатъчно информационни материали (брошури, листовки, карти, указателни билбордове, пътеводители) за културно-историческите забележителности в центъра на София. Само 6% смятат, че материалите са достатъчно. Най-критични са НПО-лидерите, архитектите и социолозите.

• Едва всеки десети е участвал в опазването и защитата на културно-историческото наследства, но желание да участват изразяват шест от десет запитани, което разкрива неизползван граждански потенциал.

• Според гражданите и според експертите — главна отговорност за опазването на културно-историческото наследство имат Министерството на културата (54%) и Столична голяма община (20%).

• От неправителствените организации, които развиват активна дейност за опазване на архитектурните забележителности и исторически зони са посочени творческите съюзи — САБ, КАБ, СБП, СБЖ, СБХ, както и донори като ЮНЕСКО, Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Фондация „Америка за България“, музеи — напр. Националния исторически музей, висши учебни заведения като УНИБИТ, и сдружения — напр. „Хармония“.

 

Заключение

Според проучване на „Евробарометър“, проведено на терен през 2012 г., когато беше проведено и нашето проучване, и публикувано през 2013г., само 5% от жителите на София са доволни от състоянието на улиците и сградите, а 33% отговарят на този въпрос с „въобще не съм доволен“. Заедно с това — само 8% от софиянци одобряват публичните места и зелените площи и едва 5% са определили София като чист град, като столицата ни е на едва 67-о място от 79 европейски града по удовлетвореност на жителите от качеството на живот24.

Цитираните според „Евробарометър“ оценки на софиянци към града допълват критичните оценки, които нашето изследване събра в един столичен квартал. Те още веднъж показват, че политиките по отношение на градските райони имат различни измерения — екологично, икономическо, социално и културно, и че успешно може да е само това градско развитие, което съчетава мерки за физическо градско обновяване с мерки за подобряване на образованието, икономическото развитие, социалното приобщаване, опазването на културното наследство и околната среда.

Оттук идва и извода, че модерният подход, който гарантира устойчиво развитие на градовете, предполага при изработването на решения за развитието им да се взема предвид мнението на гражданите. Само тяхното участие в процеса гарантира:

Първо, реалистична основа за постигане на консенсус за ефективно съвместното използване на публични и частни ресурси.

Второ, равни възможности за достъп до услугите, които ще бъдат предлагани на всички жители и туристи, без значение на техните физически възможности, етническа или социална принадлежност.

Трето, справяне с неустойчивите тенденции на ранен етап и трансформирането им в посока увеличаване на общите ползи и намаляване на разходите.

В заключение — очевидно е, че градовете играят важна роля като двигатели на икономиката, но същевременно в тях се концентрират социални проблеми, свързани с безработицата, сегрегацията, бедността и екологичните предизвикателства. Последното обуславя както необходимостта от насочването на значителен ресурс за тяхното интегрирано обновяване и устойчиво приобщаващо развитие, така и необходимостта от съвместно и многопластово управление — governance, а не government на града.

Стъпка към подобно управление/самоуправление е анализът на общественото мнение както на градските жители в цялост, така и на представителите на отделни заинтересовани групи — професионални общности и обитатели на отделни градски квартали.

 

 

Radosveta Vasileva, Elka Radeva, Stayko Tconev, Philip Philipoff, Philip Michaylov (Institute of Mechanics — Bulgarian Academy of Sciences)

REFLECTION OF SOME RESULTS OF REGENERATIVE MEDICINE ON THE SHORT TERM SOCIOLOGICAL FORECASTS
Reflection of some results of regenerative medicine on the short term sociological forecasts

Abstract: The report treated reflection of some results of regenerative medicine on the short term sociological forecasts. The illustrative example for clinical application of autologus transplantation of dental pulp tissue is presented.

Key words: Stem cells; Autologus transplantation; Sociological forecasts.

 

1. Introduction.

Stem cells are received from dental pulp in Bulgaria in the past. It is possible to clone the dental pulp tissue from the stem cells. This tissue could be transplantation in the patient's dental canals. The principle scheme of this endotontic therapy is shown in fig.1.

 

2. State of art. There are many questions and technical obstacles before the realization of autologous transplantation of stem cells for dental pulp regeneration.

3. Solutions, obtained at the present time.

Autologous Pulp Cloning Mathematical Modeling

4. Problems for the future solving25 26:

4.1) Autologous Pulp Cloning

4.2) Revascularization of the arteries and veins

4.2.1. Root area 4.2.2. Endodontic area

4.3) Signaling networks in the cells and tissues-fundamental biological problems of 21 century

 

Fig.3. Bifurcation point in the graph of middle life expectancy

5. Acknowledgement. The authors express their acknowledgment to GPS Control SA for the financial support of this study.

Доц.дфн Ерика Лазарова (ИИОЗ)
Историческите метаморфози на колизията град-село в българската народопсихология (според д-р Найден Шейтанов)

Проблемът за антиномичността „град — село“ добива особена острота през първата половина на ХХ век, когато се разпада не просто традиционния патриархален бит, но и модела на доиндустриалната култура като доминиращ. Затова утвърждаването на урбанистичната култура не минава без сътресения на ниво обществена психология, детерминирайки оживени дискусии в контекстуалността „свое и чуждо“ — един от основните диспути в мегатекста на българската довоенна хуманитаристика.

Творчеството на Найден Шейтанов пледира България да бъде посредник между Балканите и света в една епоха, когато народностното самосъзнание все още не се е откъснало от пъпната връв на фолклорното начало, асоциирано твърде дълго с автентичното българско битие. И макар да е адепт на идеята за балкано-българския титанизъм като уникално световно-историческо достижение, той изрично подчертава, че оригиналност не означава културна затвореност, а самоизолацията от прогреса може да се преодолее чрез изграждане духовни мостове към Другостта.

От тази позиция д-р Шейтанов решава и колизията град — село на ниво масово съзнание, изпъквайки като един от големите ни народопсихолози, за когото народът ни се намира на исторически кръстопът не само между Изтока и Запада, но и между миналото, символизирано от селския бит като крепител на корените на народностното и бъдещето на урбанизираната и унифицираща националните културни потоци цивилизация.

Той започва да твори през двайсетте години на ХХ век, белязани от покрусата на националните катастрофи и трусовете в гражданското общество в периода 1923–1925 г. Но въпреки трагизма си, те не могат да накърнят вярата му в историческото назначение на българския народ. Той и твърдо вярва, че е настанал точният исторически момент, когато въпросът за модела на бъдещето ни развитие и пътищата за постигането му трябва да се постави и реши с най-голяма сериозност и национална отговорност чрез изграждане системата на българския светоглед като компас на бъдещия отечествен прогрес. За да се превърне във всенароден активизъм или в основна движеща сила на колективните народни усилия, за да постигнем предстоящия нов Български ренесанс.

И дори когато пише за идейния хаос на модерното съзнание, мислителят не губи надеждата, че народностното начало, асоциирано с принадлежността ни към „балканското усое“ и селската патриархалност, въпреки чуждопоклонническите залитания, успешно ще надмогне увлеченията по западните моди, приемайки ценното от тях и отхвърляйки ненужното като баласт, залагайки на същностно българското в хилядолетната ни историята.

Според Шейтановата стилистика, все още се смята за престижно в творчеството ни да „любодее петелът на Чуждото“, а да сме глухи за шепота и зова на Нашето. Отричайки се от културните си традиции, ние се отдалечаваме от корените си, както селото отстъпва пред урбанистичната култура на епохата „модерн“. Но по модерните дрехи на интелигента, все още има „един кош плява“. И точно той трябва да ни напомня откъде сме тръгнали.

Защото потеклото на всичките ни видни интелктуалци като двигатели на историческото движение неизменно имат селски корени и с тях трябва да се гордеем и днес като носители на здравите традиции, свързани с българската земя и народния живот, както и с традиционните и неувяхващи като значение и културен смисъл негови нравствени ценности. Но е потребно и съзнателно да се дистанцираме от всякакви самосъжаления за историческата ни участ и да приемаме предизвикателствата на новото време с достойнство:

„Казвате, че статистиката наброявала между нас българите осемдесет на сто селяни. Че народът ни стоял петстотин години под гнета на най-окаяно робство. И цялото ни битие почти не било нещо друго, освен битпазарски инвентар от жирави селендури, къщерки, дрипи, плетища, кал, сух хляб, дива попара.

Престанете с бездушните си статистики, исторични данни и емлячни регистри! Ние българите не сме селяни, макар по нас да има още половин кош плява. Аз и съврастниците ми не помним да сме били под никакво робство — било турско, било византийско. Изгорете всички книги, дето пише тия лъжи. Напротив, открай време още, ние сме народ, дсотоен да го грее слънцето…“27

Същевременно д-р Шейтанов сполучливо набляга, че патриархалният българин, олицетворяващ човекът на традицията, е склонен да подсилва отрицателното звучене на нещата в епохи на кардинална социално-политическа трансформация. И достига до крайности, каквито селянинът често демонстрира в отношението си към града. По силата на отрицателния двойник на отечествената съзидателна критика, а именно отрицателската стихия, превърната в цялостна национална философия на отрицанието, българинът е склонен да възприема в кривото огледало на своето локално битие всичко друго като негативно.

Както показва видният ни културфилософ и народопсихолог чрез изследвания на фолклорното творчество, отрицанието на родна почва се

превръща в характеристика на националния ни светоглед при осмисляне

явленията на бита, както и на по-висшите сфери на битието. И това е характерно както за робското ни минало, така и във времето на модернизация, когато отрицателството ни прави плахи и примирени,

готови да се носим по течението и да се примиряваме с драматичните обрати в историческата си участ. Народните поговорки превъзходно илюстрират негативизма на битовите и мирогледни представи дори за роднински отношения и брачна обич.

Като главни биноми се определят личното и общественото, своето и чуждото, градът и селото. Те дори честичко се превръщат в антиномии. В антитезите проличава пропастта между народа като привидно селско население и гражданите, илюстриращи поробителите или социалните грабители му. Пропаст, доказано съществуваща не само на равнището на социо-политическите отношения, но и в сферата на народопсихологията, както личи още от противоречието между византийско и българско, българско и турско. Нерадостният извод, който се налага на равнище „народопсихология“ е, че българинът в робски условия не просто се самозатваря в малкия си личен свят, но и става подозрителен към всичко различно. Ние се боим от него като чуждо и враждебно на статуквото. Но това ни прави и слаби в налагане на българските културни образци в световен план.

В славното ни минало обаче има и други образци. Ако селото често е бедно и прилича на струпей по географския безкрай, както ще напише в едноименната си статия („Златорог“, 1926, № 9–10), то от него именно потича реката на народния живот, за да се множи и да пребъде българското коляно.28

Но ние, българите, сме имали и богати градове, въплъщение на дух, който се помни: „Нашите населени места, според народната ни представа, са „край море бели градове, край Дунав пъстри паланки. А във вътрешността на страната се дигат градове — крепости, които носят например епичното име Будим — града. Повечето от нашите градове носят печат на вековност, хилядолетия, вечност дори… Окоро гародовете ни пъстрее венец от села — вековни спътници на градските пазари… От селата и града… се образува органично цяло — политико, военно, стопанско, езиконо-народностно, телесно-расово, културно — фолклорно. Като такова цяло, тия селища влизат в по-голяма област, ограничена географски, която пък е част от снагата на нашата Родина.“29

Това донякъде утопично единство се разпада при процесите на модернизация. И това важи не само за България, но и за Европа като цяло. Неслучайно за френския буржоа да нарече някого селянин (пейзан) е най-голямата възможна обида. Селото като носител на патриархалната изостаналост бива противопоставено на индустриализиращата се урбанистична цивилизация и то се смята за изостанало, за „демоде“, тоест, за носител на ретроградни ценности, за сметка на представата за бързо, често стремително бурно развиващите се градове като носители на напредъка.

Затова въпреки цивилизационните успехи на младата ни държава след Освобождението, противопоставянето между града и селото, не отслабва, а се засилва. Кога като „криворазбрана цивилизация“, кога като необходимост на историческото развитие, нови моди диктуват стила на живот и стила на мислене. И започна противопоставяне на хорото и валса, на калпака и цилиндъра, на фустана и роклите „ала франга“. Вече е престижно да се „чете на френски“ и „пианото да плаче под ръцете на момата от добро семейство“ (както се казва в един от чалга — хитовете от началото на миналия век!), а ако пък синът се е изучил в чужбина, той много често развива комплекса на Алековия герой от „Пази боже, сляпо да прогледне“ и той започва да възприема като невместими скормния си произход и високия сан, забравяйки, че социалната йерархия може да бъде и стълба, водеща към духовно падение.

Според Н. Шейтанов, между селянина и гражданина съществува не само разлика по начин на живот и манталитет, но взаимното недоверие и дори ненавист стават драстични в хода на бавното, но необратимо европеизиране на народния ни живот. Селянинът е язвително-скептичен към града, осмивайки и отричайки го като огнище на разврат и престъпност, гнездо на бирници и безгръбначни управници. За него властта е непременно корумпирана и лъжовна. Политиката е „повсеместен поход на лъжата“. Ако запитате селяни, които отиват на предизборно събрание: „Къде така?“, те обикновено ще ви отговорят: „Ще лъже един там, отиваме да го чуем.“30

От своя страна гражданите отговарят с не по-малко презрение на селяните, подценявайки селския бит и култура. Високомерно изтъкват себе си, начина си на живот и придобивките на цивилизацията като всячески се отдистанцират от народния си корен. Урбанизиращият се свят е гледан с неприязън и сарказъм от селянина, губещ корените си, а усетилият предимствата на градския начин на живот, реагира с презрение и насмешка към по-примитивния селски бит, поставяйки в най-екстремните случаи дори знак за равенство между него и селския манталитет. Достатъчно е да цитираме само словесните характеристики, с които си служат селяните и гражданите, за да обрисуват антагониста си, за да изпъкне агресивната им подозрителност и взаимна нетърпимост:

Селото изобщо мрази града. Той е за селянина център на богатство и на хубави жени: „В град да идеш, жена и къща да намразиш“. Гражданинът се схваща отрицателно: „гражданин — кръстен дявол“. „Той седи под сянка — не работи.“ За труд се признава само полската работа. Мрази се и градската култура — като нещо чуждо на селото, ала се схваща повърхностно, повечето като форма. Шопът разхожда кожуха си всред София напук на европейщината. Но забелязва се как европейската култура завладява главата на селянина — като каскет — и краката на селянката — като тънки чорапи и обуща. Гражданинът от своя страна мрази селянина, който е за него „чичо“, „цървул“, „гащник“, „козяк“, „Пижо“, „Тренчо“, а в старобългарско време — „смерд…“.31

Селянинът се страхува от новото, носено от градския живот и забелязва най-вече негативното: „Студенина в отношенията, непоздравяване между познати, липса на доверие и чувство задълг, отсътвие на доблест, достойнство, предпочиатне на морално падналите, хвалби за престъпнически подвизи, култ на гумогръбначие, неподбиране на средства, убийства, разврат и пр. — всичко това дава бледа представа за отрицанието в днешния ни град… Градът е за нашия народ така също седалище на бирници…“32

Но същевременно жителите на селото са привлечени от удобствата на градския живот и възможностите на бързо кариерно израстване, особено при принадлежност към управляващата партия. Различните интереси и самомнението се сблъскват конфликтно. Тежкият живот прави селяка подозрителен и зложелателен към гражданите като галеници на съдбата, а гражданите се чувстват над селяните и като „избраници на съдбата“ демонстрират презрение към тежкия живот и интелектуалната изостаналост на селячеството. Но понеже мобилността в преходните епохи винаги е твърде силна, критици и критикувани редовно сменят местата си:

„Чрез партия обаче селянинът може да зареже цървулите, т.е. селото, и да се пресели в града. Такъв селянин почти изведнъж става отрицател на селото — и то често най-голям. Затуй се казва, че „помакът е по-правоверен турчин от същинския османлия… Като че ли нашият селянин държи на своето само от инат, че не може да стане друг. Една селянка ми казваше: „Който от село е избягал, все човек е станал!“33

Важно е да се отбележи, че взаимното недоверие и осмиване е не само рожба на манталитет и характерологични особености на отделни лица или съсловия, но има солидна обществена основа — променя се характерът на обществото, а това води до промени в социалните навици и установките на социалните субекти. Градът е „многодомно и хилядоглаво чудовище“, исторически побеждаващо и налагащо нови порядки, възприемани като стряскащи за мнозинството, закърмено с уважение към статуквото. Променят се вековни норми, обезценяват се чувства и утвърдени морални стойности. Развратът вече не се крие смутен, а еманципацията на половете се утвърждава като човешко и културно право на избор. Картината, която рисува, обаче се отнася не само до по-далечното минало, а в нея се долавят предчувствия и за постмодерната етическа всепозволеност:

„Сърце на икномическа България става Градът. Там, по старите чаршии, пазари и в скоро изникналите центрове стопански, са плъпнали местни жители и сума пришълци селяни, бежанци, другоземци. Градовете ни, особено столицата, наметват европейска одежда сред патриархална още местност.

Преобразеният народен поминък налага промени в досегашния изглед и живот на Града… Сякаш се готвят нови храмове за новия бог на времето. Друг става семейният и общественият ни живот. Българката напуща досегашния затворен живот и се шири по улици, сбирища, канцеларии и по сцената. Чувства се как тя ферментира в новата европейска култура, която схваща предимно като рай от права. Новият живот бучи в изкусителния гмеж на градските улици и гори в червения фенер на кабаретата.“34

Единствено осъзнаването на общата принадлежност към българския род и култура като висша ценност, смята Шейтанов, може да доведе до издигане на народностния дух, който, според автора, все още не е достатъчно силен. Защото, за съжаление, повече се спекулира в печата или от политикани на тази тема, отколкото да се води отговорна национална политика за формирането му. Генералният извод на народоведа и народопсихолога Шейтанов в случая е:

„И тъй в психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване, животински егоизъм в отношенията с другите, простотия и заинтересованост на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички и пр.“35

Критикувайки негативизмът в мисленето на българина, като народовед и народопсихолог, той показва неблагоприятните му последици в практиката. Факт, който периодично сме принудени да преосмисляме в своята история. Негативното мислене обективно пречи за разгръщане творческите сили на народа. Появило се по „исторически причини“, то се оказва онази фатална „сянка на българщината“, помрачаваща „слънцето“, тоест националната ни съдба. Ако продължим тази логика, самата ни историческа участ е отровила и обезверила населението. Изводът на д-р Шейтанов е, че в мрачни векове живеят мрачни люде. И помрачава слънцето на народния живот.36

И днес подобна констатация е напълно валидна, щом социологическите изследвания поставят българите сред най-нещастните нации в света, а чалга — културата се смята за разграничителна линия между модерния българин с европейски ценности и селското население, чиито бит, както казваше една известна телевизионерка, предполага ракийка и туршийка (салатка), гарнирани, ще добавя, с разтухата от фолк певачки. Въпреки че никаква статистика не може да докаже дали евродепутатите задължително слушат класическа музика или всички привръженици на „Бийтълс“ преди Нежната революция непременно са били демократи по рождение, докато другите са слушали „Лилето“. Като се забравя, че не малка част от интелигенцията обичаше и ценеше повече от рокгрупите италианската песен и френския шансон, именно по силата на култивирани и утвърдени през десетилетия културни традиции.

Но пък обективно погледнато, точно в годините на т.нар. социализъм се стопяваше разликата между глада и селото, като селата се замогваха. Обаче законът за жителството правеше преходът към желаното място за преместване почти недостижим, ако не сключиш брак или не си намериш работа, за която законът отваряше вратичка към жителството, тоест ако не всеки можеше да получи аспирантура, мнозина намериха пътя към София чрез работа в Кремиковци. И на практика, по линията на закрепостеността към родното място и престижността на градското жителство, латентният конфликт град — село не можеше да бъде изкоренен.

Още по-песимистична става картината, когато започнем да размишляваме за разликата между българския град и село през ХХІ век в контекста на несъстоялия се възход на българската средна класа, с изключение на струпаните в градовете преуспели люде, нерядко от средите на сенчестия бизнес. Запада и обеднява българското село в несвъшващия ни преход, когато паралелно опустяват цели селища, лишени от поминък и млади хора, а България започва да бъде наричана „страна на арендаторите“, в която отделни бивши средностатистически граждани, се превръщат в собственици на два милиона декара обратваема земя и в бъдещи феодали, с манталитет, подобен на този на братята Галеви с тяхното доскорошно самочувствие на собственици на Дупница.

И е показателно, че за младежите селото отново олицетворява недоимък и безперспективност, от които трябва да се отърват дори с цената на аргатуване и слугуване в чужди страни, където поне са по-добре платени. Градът е спасението и за мнозина възрастни несретници, понеже предлага, ако не работа, то поне оцеляване чрез контейнерите с отпадъци от трапезата и гардероба на богатите и заможните.

Дали скоро няма отново с пълна сила да се възобнови конфликта град — село, когато децата на новите аргати осъзнаят, че не само никога няма да притежават марковите дрешки и прескъпите джиесеми, рекламирани нонстоп от телевизионния екран (освен ако на определена възраст не започнат да проститутират или да пренасят наркотици като „мулета“, чиито живот виси всеки момент на косъм!), но и никога няма да бъдат конкурентоспособни на завършилите елитните платени училища. А родителите им ще страдат от липсата на лекари като по времето на Йордан Йовков и ще живеят в къщи, собственост на онзи, който им дава земята, за да я обработват за жълти стотинки всеки момент могат да останат на улицата. Останали без същата тази земя, която някога е била продадена от семействата им на безценица в една страна, където квадратен метър ламинат или мокет е струвал по-скъпо от метър плодородна българска земя.

Найден Шейтанов залага на културоптимизма. Той сочи, че е крайно необходимо да се изкорени изцяло „гибелния дух на отрицанието“, като се заложи на съзидателното начало в народния мироглед с цел утвърждаване култ към живота и „възобожаване на светло-творческия гений на утвърждението“.37

В постмодерната епоха обаче това вече е недостатъчно. Градът поглъща селото, а столицата като мегаполис започва да се пука по шевовете от хора и автомобили. Контрастът между електората и хайлайфа все по-често е само сянка на колизията „град — село“ и/ли „развиващи се-изоставащи райони“. Има ли изход от него? Времето за изказването ми свършва и оставям края отворен. Още повече, че не ми се иска, пък и тук не му емястото да навлизам в дебрите на полотологическите дебати. Понякога ефектът „нон-финито“ е спасение за авторите на художествени творби. Но може да бъде и утешение за теоретиците, които предпочитат да се надяват, че в историята има прогрес и в глобализиращия се свят ще има глобализиране на жизнения стандарт и на човещината. За да могат хората наистина да се чувстват добре, независимо къде са родени и живият — в града и на село, в Европа или на друг континент, доскоро по-малко облагодетелстван от благата на цивилизацията.

Надеждата умира последна.

 

Гл. ас. д-р Жана Попова (Катедра „Радио и телевизия“ към ФЖМК, СУ „Св. Кл. Охридски“)

„Сготви си селото!” - медийни образи на селото в кулинарните телевизионни предавания

 

Когато снимат в чужбина, кулинарните телевизионни водещи не ходят на село. Описват града през истории от шикозни заведения или „традиционни“ ресторанти, търсейки духа на мегаполиси или исторически градове. Стереотипи изпълват и тв разкази за екзотични места. Или пък точно обратното — както е в предаването „Без задръжки на Антъни Бордейн, разказващ местата, осмивайки клишетата.

Как обаче изглежда селото в кулинарните тв предавания? Иван Звездев и Ути Бъчваров „се връщат“ в селската кухня, търсейки и промените, които са настъпили в българското село през последните две десетилетия. По 24 Kitchen сръбският готвач Любомир Станишич обикаля португалските села в търсене на „автентичния дух“ на семействата и местните общности, които поддържат или се противопоставят на традициите.

Изследването обхваща анализ на кулинарните предавания по БНТ, BTV и „Нова тв“ и по кулинарния тв канал 24 Kitchen, свързани с теми за града и селото, в рамките на периода 2011–2012 г.

 

Жана Попова e гл. ас. д-р в Катедра „Радио и телевизия“ към ФЖМК, СУ „Св. Кл. Охридски“. Преподава по „Художествени жанрове в телевизията“, „Електронни медии“, „Учебно студио“. Автор е на книгата „Диалогови модели. Между събития и медийни образи“ (УИ „Св. Кл. Охридски“, 2013)

 

Кулинарните предавания са телевизионно шоу. Интересът към телевизионните предавания, свързан най-общо казано с кухнята и храната, бе предизвикан от впечатлението, че сякаш храната и кухнята са толкова обикновени, че остават незабелязани от изследователи на телевизионното развлечение. Анализи на развлекателните програми в българската и англоезичната литература не включват кулинарното шоу в своя регистър (Kilborn 2003; Zillmann, Vorderer 2000). Почитателите на предавания за приготвянето на храна, за кулинарни пътешествия и кулинарни състезания липсват и в изследвания на фенкултурата и медийната публика (Abbott 2010; Hill, 2007; Higgins 2008). У нас все още няма изследване върху кулинарните предавания в тв ефир.

Фокус върху кулинарните или готварските шоупрограми липсва и сред анализите, когато се разглеждат въпроси, свързани с художествените средства в тв продукции. Може би защото храната не може да бъде забавление. Тя е една от най-сериозните или поне най-важните, най-видимите и реални „съставки“ на всекидневието ни. Не може да бъде фикция — на пръв поглед. Може би най-реалният, най-истинският факт от всички факти във всекидневието е.

Още Ролан Барт в „Декоративна кухня“ пише за фотографиите на списание „Ел“ на сложни ястия, които показват, че тази кухня е от порядъка на визуалното, изцяло предназначена за зрението. Нарича я кухня на „въображението“ (Барт 2004: 215). „В тази кухня преобладаващият вид субстанция е заливката: очевидно цялата изобретателност отива да се покрият повърхностите с глазура, да се окръглят, да се скрие хранителната съставка под гладките наноси на сосовете на кремовете, на фонданите и на желетата.“ (Барт 2004: 214). И добавя, че изискано списание като „Ел“ показва „кухня на покритието и алибито, която постоянно се опитва да смекчи и дори да маскира първичното естество на хранителните продукти, животинския произход на местото, стъписването при вида на ракообразните. Селското ястие присъства само по изключение (хубавото домашно телешко варено), като селска мечта на презадоволени градски жители.“

Дали и по-скоро какви промени обаче са настъпили? Тръгвайки от разсъжденията на Барт, търся По какъв начин и с какви цели фикцията се използва в кулинарните сюжети, за да разкаже сюжети от селото. В анализа е важно Как се разминават или срещат условно наречените — градските и селски разкази? Какви образи за селото се създават в този тип тв шоу?

За целта е изследван архивът от предавания за 2012 г. и за 2013 г. на „Бързо, лесно, вкусно“ на БНТ, „Кухнята на Звездев“ на Иван Звездев по BTV, както и предаванията на Джейми Оливър и Любомир Станишич излъчваните по „24-Kitchen“.

Барт пише, че „(…)"изисканото“ призвание на списанието му забранява да засяга истинските проблеми на храненето (истинският проблем не е да намериш черешките, които да набодеш в яребицата, а да намериш яребицата, тоест да я платиш)“ (Барт 2004: 215).

Една от хипотезите, които се опитах да проверя беше дали пък днес не се случва точно обратното — кулинарните предавания непрекъснато настояват, че говорят за „истинските проблеми“. Те искат да бъдат актуални, да следват събитията, водещите на кулинарни предавания искат да имат новинарски нюх. Въпросът е какво авторите им наричат „истински“ проблем.

 

Кратък поглед към началото — кухнята и градът

Когато се говори за телевизионни формати и предавания, обикновено началото им е редно да се търси в радиото. Кухнята не прави изключение. След страниците за рецепти в печатните издания и колонките със съвети за практични домакини, радиото е следващата медия, която обаче не просто изрежда съставки от рецепти, а в която се разговаря за храна. Както пише Kathleen Collins в книгата си Watching What We Eat: The Evolution of Television Cooking Shows (Collins 2009) през 1920 година радиото отваря ефира си за „национален обмен на рецепти“. Госпожа Ню Йорк споделяла кулинарните си тайни с госпожа Калифорния, а младата и неопитна госпожа Уискинсън искала съвет за приготвяне на семейната вечеря от опитната госпожа Бостън.

Нещо като социална мрежа, в която домакините са активни. През 1924 година е началото за предаване, което говори като институция за всички, които обръщат внимание на храната — появява се легендата Betty Crocker. От местните радиостанции радиоиконата Betty достига до националния радиоефир и се задържа почти три десетилетия, според историята на Колинс. Името Betty е измислено от Marjorie Husted, която изгражда и налага образа на Betty по поръчка на производителя на брашно Washburn Crosby Company. Първоначалната идея е да се дават лични отговори на клиентите на различни въпроси. Колинс определя първите радио и телевизионни предавания, в които кулинарната тематика е основна, като „женски програми“

Възможни са различни класификации на кулинарните предавания. В случая е определено предаването според потенциалната аудитория. Наложено е убеждението, че този тип шоу е предпочитано от женската аудитория. По-рядко някои от форматите са определяни като „семейно шоу“. Жените и то жените от града са най-търсената аудитория в първите години от историята на готварските шоута.

 

В България

В програмите на телевизиите през последните 13 години (2000–2013) кулинарните предавания могат да бъдат наблюдавани в няколко формата и жанра, в които се „приготвят“ кулинарните теми.

За да бъде разгърнат кулинарният сблъсък, се използва форматът на reality game show — в българския ефир подобен формат е Lord of the Chefs — излъчен по BTV, 2011. Отново като reality game show, но с елементи на документална поредица са форматите на Джейми Оливър — „Училище мечта“ (в което водещият си поставя за цел да даде шанс на 20 деца, напуснали училище твърде рано, да открият отново ценното в образованието си).

Има формати, които използват смесването между тв игра и токшоу — като в „Черешката на тортата“ („Нова тв“).

В първото кулинарно предаване, излъчвано у нас след 1990 г. „Бързо, лесно, вкусно“ (БНТ, от 1997), рецептата се превръща в токшоу. По същия начин се продуцират и предаванията „Кухнята на Звездев“ (първоначално като „Бон Апети“, от 2001 г. по BTV), „Бон Апети“ (от 2012 г. до 2013 г. в ефира на „Нова тв“, от 2014 г. премина в ефира на BTV). Това са предавания, в които има един или двама водещи, докато има паралелен разказ с действията на готвещия.

Друг формат, в който се вписват кулинарни сюжети, е пътеписът — разкази за пътуване и вкусване на типичните за географското място храни. Съществуват и т.нар. социални експерименти като „Кулинарна революция“ на Джейми Оливър. Предаване, в което телевизионният водещ снима — използвайки похвати от документалистиката — как различни групи и представители в обществото реагират на неговите идеи за промяна в кулинарната култура на различни градове в САЩ и Великобритания. Използват се шаблонни образи и подходи към сценария на предаванията, познати и от историята на тв игри (съст. Ангелова 2010): „обикновеният човек“ — гений в кухнята, чужденецът в кухнята (в българския тв ефир това е предаването „Какво ви забърка Лео“ по ТВ7), кулинарният злодей — едно от най-продаваните тв предавания в световен мащаб с готвач в тази роля е „Без задръжки“ на Антъни Бордейн.

Първият важен за изследването въпрос е: Защо и кога кулинарните предавания отиват на село или водят селото в градското си студио?

 

Несигурността като готварски сюжет. Селото — сфера на сигурност

И тук може да бъде направен първият извод — телевизионните предавания, в които се говори (най-често като монолог) за храната като част от начина на живот изобразяват един особен вид несигурност, която се експлоатира в сюжетите им. Даже бих казала кулинарните сюжети в телевизията се разгръщат около гарантирана несигурност, по разказа от готварската рецепта. Несигурно е дали сладкишът ще се получи дори когато са спазени всички препоръки и мерни единици. Ако се получи, дали пък ще е същият като този на водещия или на автора на рецептата. Но когато предаването се пренесе на село, провалът е невъзможен.

Защо селото е желана територия за кулинарните водещи? Анализът на резултатите от наблюдението на предаванията потвърждава хипотезата ми, че селото в този тип телевизионно шоу се припознава като зона на сигурност. Когато в студиото влязат бабите ни, няма как да останем гладни.

И когато лютеницата се прави по рецептата на баба, е сигурно, че ще успее всеки от нас в ролята на готвач. Когато бабите от различни краища на България — с различен диалект — разточват почти една и съща баница, това ни дава сигурност, че трапезата ни ще е пълна. Парадоксално е, че усещането за сигурност се внушава чрез ястията, които се приготвят като традиционни и с марката „предавани от поколение на поколение“, но от „времена“, които никак не бихме определили като лишени от бедност и сиромашия. Трихницата или траханата, които обичат да ни показват предаванията са от време, в което бабите ни са били не по-малко несигурни за реколтата, за съхранението на храната си, за бъдещето.

Но кулинарните предавания превръщат селото в зона на сигурност чрез трансформацията на готвенето от рутинна дейност в занаят. В градското студио на предаването за приготвянето на храната се говори като за набор от умения, чрез които се постига изкуство.

Двамата водещи Ути Бъчваров и Иван Звездев обръщат внимание на селото като място на екологично чисти продукти (нищо, че понякога селото, в което гостуват, е близо до бивши комбинати или и сега действащи фабрики), като място за автентични рецепти, като на истинско място. Постепенно обаче селото спира да бъде интересно като източник на чистото, природното, на връщането към корените. Модата на биопродуктите е градска мода, изискванията за производството на прави краставици е изискване на Европейския съюз. През изследвания период постепенно селото започва да се появява в кулинарните предавания като място, в което се пазят и поддържат тайните на специфични техники на приготвяне на храната.

Градският и селският начин на живот се различават по многобройни критерии, но когато става дума за хранене, градът познава храненето на крак и „бързата храна“. Гледайки кулинарни предавания, може да се заблудим, че в селата изобщо не съществуват заведения за обществено хранене. Винаги домът или площадът са местата, в които се показва храненето — избират се дните, в които има селски събори, фестивали на баницата, на шарената сол, на боба, на млякото, на тиквата и т.н. Но и градът, и селото познават готвенето на крак. Точенето, дърпането на кори, месенето, варенето, въртенето на шиш — са все дейности, които изискват време и стоене на крак.

За разлика от готвенето в студиото, в които месото се нарязва прецизно, без да се говори за произхода му, в сюжетите от село коленето на животно е важен елемент. Почти като ритуален дар към нов олтар — телевизора. Разбира се, записът е обработен и са монтирани парчетата от ритуала, така че да са гледаеми, но всички се опитват да създадат илюзията за труднопостижими умения, които знае само определена група (най-често тя се състои от мъже, както пък работата с тестото или туршиите най-често е в ръцете на група жени). Селото се възприема като статична, непроменяща се конструкция, в която телевизията не търси взаимодействия или взаимоотношения.

От друга страна, наблюдението на тв предавания показва, че няма забрани в ритуалите на хранене (за каквито например пишат Райна Гаврилова в текста си „За значенията на вечерята: исторически поглед“ (Гаврилова 2010) и съвсем в друг контекст и за друг тип култура Тина Пенева в „Колкото по-скъпо, толкова по-вкусно: изобретяването на японското говеждо месо“ (Пенева 2008). Няма забрани в използването на продукти (по-скоро има продукти, за които на село няма памет, няма сещане), но има забрани в техниките. Не може да се прекъсва даден процес, не можеш да оставиш тестото да превтаса, курбанът да не се отпенва и т.н.

Но кулинарните предавания ни казват, че не всеки може да бъде селянин. Или поне не всеки може да е истински селянин.

Макар и рядко един от персонажите в предаванията са „звездите от село“. Певицата Ирина Флорин е пример в това отношение. Нейните „корени“ от плевенско село са често пъти посочвани в ефир. И селото ражда телевизионни звезди.

Най-често повтарящият се персонаж в общо 230 предавания (общият брой на предаванията, които са анализирани е 2800), в които присъства „селото“ като сюжет, са „възвръщенецът на село“ или „пришълецът на село“ — хора, които са заменили градския живот със селски. Разказите се завъртат около сложността да спазваш последователно тайните в занаята на селското готвене. За „местните“ е лесно, идва им сякаш отвътре, дори да са все още деца (използването на детето от село като пример колко лесно се постига желаният резултат в приготвянето е често срещан мотив). Ястията, приготвяни на село уж трябва да са прости и затова лесни, а се иска техника, за да ги направиш като оригинала. Телевизията ги представя като ценни, защото са технически трудни за приготвяне, стават бавно, „има си тертип“, който може да бъде усвоен, но не и придобит.

 

„Лесният гражданин“ е гражданин с удоволствие

И докато да си селянин е трудно, кухнята в телевизионен ефир поддържа образа на „лесния“ гражданин. Готвещият тв ефир ни показва гражданина, който гледа на задълженията си към обществото като на удоволствие, като на забавление. В „Гастрономическият разум. Философия на вкуса“ Мишел Онфре казва: „Несъмнено гастрономическата вежливост заставя хранещия се гражданин към определени задължения, защото не биха могли да съществуват права, без задължения и обратното. Но това, с което гостът е ангажиран е само разумно и почти приятно.“ (Онфре 2011: 73). Подобно отношение към „гражданското“ се наблюдава и в отношението към телевизионното отразяване на протестите от улицата през 2013 г. — изказването на протест, изричането на идеи трябва да бъде превърнато в хепънинг, в забавление, за да намери място в новинарските емисии. Гражданинът от кулинарното шоу сякаш трябва да живее леко, рутината да се превърне в лекота, а не в умора и тегоба. Не са нужни умения, а най-опростена граматика на рутинните действия в кухнята (съответно в обществото), за да се спазват задълженията в дома (съответно в обществото). Създава се представата, че ако не е лесно, няма нужда да си домакин, респективно гражданин.

 

На село живее „народът“, в града живеят — „обикновените хора“

Още в самопредставянето на „Бързо, лесно, вкусно“ по БНТ можем да прочетем следния (комичен донякъде, но всъщност официално) обявен ред на гостувания в предаването:

„Ще можете да се докоснете не само до най-екзотичната кухня, но ще се върнете в детството си с рецептите на баба. В понеделник готвят професионални готвачи. Всеки вторник един от зрителите на „Бързо, лесно, вкусно“, ще има уникалния шанс да бъде гост в студиото на Ути Бъчваров и да готви заедно с него. Сряда е ден, посветен на здравословното хранене. Гостуват здравните експерти. Освен да говорят в четвъртък, звездите на България ще готвят в кухнята на Ути. Те ще споделят кои са любимите им ястия и как да си ги приготвим вкъщи. Ще се запознаем и с тяхното друго лице — на домакини. В петък в кухнята на Ути ще бъдат поканени хора от народа — хорове, народни певци и певици. Ако не си спомняте точно какъв вкус имаше пилешката супа на баба ви, то може да я си спомните точно тогава, в деня на „Вкусната България“

(„Бързо, лесно, вкусно“, БНТ. https://bnt.bg/predavaniya/burzo-lesno-vkusno)

Според това самоописание на предаването на Ути Бъчваров, във вторник готвят обикновените зрители, а в петък — готви народът.

Това разграничение в кулинарното предаване е анализирано през вече съществуващите изследвания по темата в 'Ordinary People and the Media' на Греъм Търнър и „Образи на обикновения човек“ на Вяра Ангелова. Греъм Търнър проследява еволюцията на обикновения човек от гейм шоу като „Биг Брадър“, което превръща непознатия до вчера човек в звезда, известна само с това, че са я давали по телевизията, до обикновения гражданин, който измества професионалните журналисти и става законодател в професията чрез т. нар. гражданска журналистика (Turner 2010). В готварското шоу на БНТ „народът“ е поканен в студиото, за да легитимира готвещия домакин. В студията си „Фигури на народа“ Момчил Христов обръща внимание на един рядко разглеждан персонаж в текстовете на Фуко — народа. Народът е на площада и насърчава палача да гилотинира своята жертва. Народът като публика в шоупрограмите е съучастник в наказанието (в част от тв игри, например), което трябва да бъде наложено публично. А като гост е свидетел, удостоверяващ пред зрителите пред екрана за достойнствата на водещия и на предаването. В кулинарните предавания народът е ту в ролята на жертва, ту в ролята на палач. Анализът на готварското шоу у нас обаче показва ясно разграничение — селянинът принадлежи на нова телевизиионна категория обикновен човек: той е необикновен обикновен човек, известен с това, че не е известен на телевизията.

 

Селският събор като медийна класация

Селото има още един особен смисъл в кулинарните предавания: то е средство за изграждане на йерархия на света.

Кулинарните водещи избират повтарящ се тип събития, които да снимат на село — събор, фестивал, надпревара с кулинарни произведения, надиграване, надхитряне. Особено показателно това е в предаванията на Иван Звездев по БТВ и на Джейми Оливър в програмата на 24-Kitchen. Те пътуват до различни точки на страните си, в провинцията, за да преподредят света. Надпреварата и фестивалът са равнозначни по смисъл на музикалните класации в програмите на радиостанциите или на класациите на събития на седмицата в новините. Има водещи, победители, но няма победени. Тази седмица „светът“ е така подреден38, следващата може да има разместване. Класацията е вид йерархия, която винаги оставя възможността следващата седмица вторият да е първи или дори от дъното на класацията да се достигне до върха. И зрителите съпреживяват с медията дали са познали или не кой ще победи. В кулинарните шоупрограми зрителите символично побеждават всеки път, когато техният избор на ястие съвпадне с избора на хората на селския събор или фестивал. Освен това класирането и класацията подреждат кое е първо, кое — второ, кое — трето по важност и значение в едно събитие. Почти като важността в подреждането на първо, второ, трето ястие в дневното меню. Ето защо класацията е удачна форма в кулинарните телевизионни сюжети. Тази уредба на света създава усещането за сигурност.

 

Градско — селско — национално

Но има едно противоречие, което поддържат и двете български кулинарни предавания — когато баницата се прави в телевизионното студио, тя е национално ястие. Когато се пече на село, тя е част от селската, даже от автентична традиция. Така селското става национално само щом мине през декорите на градското студио. Дали подобен род интерпретации на „националното“ не са типични и в още един контекст — когато „националното“ трябва да бъде показано на чужденеца. Антъни Бордейн в едно от предаванията си показва типично селска картина в предградие на Прага — колене на прасе по Коледа. Точи се ракия, вари се кървавица, правят се суджуци и се разфасова месото. Когато предаванията снимат за местна аудитория, това е селски сюжет, когато се снима за ‚износ“ в международен канал, „традиционното ястие“ става национално. До какво ще доведе подобно селектиране на локално и глобално предстои да ни покажат и кулинарните предавания. И един от последните изводи, който може да бъде направен от изгледаните предавания е, че телевизията не различава и не се опитва да различава селата. Винаги се говори за българското село като конструкция, която трябва да ни въведе в мястото. Не се прави разлика дори между села, които имат различни природни условия за отглеждане на различни агрокултури или животновъдство. За тв предавания селото винаги е едно и то трябва да е еквивалент на „нашата традиция“. Настоящото всекидневие в българските села убягва от интересите на българските кулинарни предавания, за разлика от предаванията на Джейми Оливър (където обаче става дума за малки градове, а не за села).

 

Заключение

Опитвайки се да обобщя основните търсения в този текст, все пак е нужно да поясня, че телевизията предизвиква въпроса Какво ядат хората на село, когато не ги снима телевизията? Анализът на наблюдаваните предавания в двугодишния период — 2012–2013 г. показва, че селото е интересно за телевизията само през определени стереотипи, които се поддържат и рециклират. Актуалните събития или процеси остават встрани от обектива на камерите и селото се представя според представите на тв екипи. И връщайки се към описаната ситуация от Барт в началото на този текст за търсенето на черешката и яребицата, може да се направи извод, че телевизионните предавания с кулинарна тема се опитват да наложат свои формулировки за това кои са „истинските“ проблеми. Чрез художествени похвати са стигнали още по-далеч — опитват се да формулират кое е „истински въпрос“ за обществото. Ако икономическата криза е водеща тема за кулинарните предавания през 2012 г. и те ще ни научат как да готвим за 15 минути, или как да готвим евтино и все пак вкусно. Селото обаче остава незасегнато от актуални събития, според представата, която изграждат българските кулинарни предавания. Селото е интересно като населено с „народа“, който трябва да легитимира водещия като демиург в един особен ритуал пред олтара на телевизията. Обръщането на камерата към селския мегдан, към фестивала, надпреварата и надиграването е опит да се преподреждат от време на време ценностите — да се визуализира йерархията на света през подреждането на храните, които се състезават. Кулинарните предавания със селски сюжети ни уверяват, че да се готви на село е трудно, тъй като се изискват умения, изисква се техника, с която малцина са запознати. Няма забрани на храни, на ритуали, на обичаи, но има забранени и предпочитани техники на приготвяне на храната. В противовес на тази фигура се изгражда образа на „лесния гражданин“ — да си гражданин трябва да носи удоволствие, трябва да е лесно. За българските телевизии селото остава зона на сигурност, за разлика от града.

 

Литература

Ангелова, В. 2009. Самопредставяния на обикновения човек. В: Годишник на ФЖМК към СУ „Св. Кл. Охридски“. Том 15. София.

Барт, Р. 2004. Декоративна кухня. В: Нулева степен на почерка. Митологии. София, ИК „Колибри“.

Гаврилова, Р. 2010. За значенията на вечерята: исторически поглед. В: сп. „Български фолклор“. №1/2010, с. 21–38.

Онфре, М. 2011. Гастрономическият разум. Философия на вкуса. София, Изд. „Фруверг“.

Пенева, Т. 2008. Колкото по-скъпо, толкова по-вкусно: изобретяването на японското говеждо месо. В: Годишник на Департамент Антропология, НБУ. Том 1. София. https://antrobook.nbu.bg/data/5.html [Посетен на 31.01.2014 г.]

Сб. Какво научаваме от игрите? Съст. Вяра Ангелова. София, 2010.

Higgins, M. 2008. Media and Their Publics. Open University Press.

Hill, A. 2007. Restyling Factual TV. Audiences and News, Documentary and Reality Genres. London and New York, Routledge.

Kilborn, R. 2003. Staging the real. Factual TV programming in the age of Big Brother. Manchester and New York, Manchester University Press.

Turner, G. 2010. Ordinary People and the Media. London. SAGE.

Zillmann, D., P. Vorde'''rer. 2000. Media Entertainment. The Psychilogy of Its Appeal. London, Lawrence Erlbaum Associates Publishers.

Тhe Cult TV Book. 2010. Edited by Stacey Abbott. New Yoork, I.B. Tauris & Co Ltd.

 

Prof. PhD Jorde Jakimovski (Институт за социологически и правно-политически изследвания, Университет  „Св. Кирил и Методий" – Скопие)

Demographic state and social life of the city of Skopje

 

Introduction

In this paper we discuss the states of the urban population in Skopje, from the 2002 Census and the Project Demography. The study is about the demographic states and social life of the population of the City of Skopje. The basic thesis is that in Skopje the demographic movements have not yet been stabilised and adequate living conditions have not been created. The population in the central part declines and grows in the peripheral part of the City and the surrounding area.

The analysis is based on primary and secondary data sources, one part of the demographic characteristics of the population is used from the official data of the State Statistical Office, the Census of the population, households and dwellings and another part from the Project Demography managed by the Institute for Sociological and Political-Legal Research in Skopje. The survey was conducted in June 2011. The survey covered 832 households on the territory of the City of Skopje, where the boundaries of the territory were defined by the client — the Agency for Physical Planning and in the preparation of the sample only residential neighbourhoods were taken into consideration. Several questions batteries were asked in the questionnaire. The first relates to the housing conditions, the second to the age structure of the households and their socio — economic status, the third to the problems faced by households in terms of housing and the performance of everyday tasks faced by the household members.

 

1. Number and distribution of population

Although it seems difficult to obtain a definitive estimate of the rate of urban growth, it is obvious that the urban population is increasing more than the total population and therefore the rate of urbanisation in the Republic of Macedonia is increasing. In the second half of the 20th century, under the influence of intensive movements from villages to cities, in the Republic of Macedonia a large increase in the share of the urban population in the total population was observed. That, according to the state in 2002 reached 56.7%. In terms of spatial distribution of urban population, their concentration in the cities according to their size is interesting. Hence, the share of the population of small towns in the total urban population accounted for 17.2%, 22.8% in medium and 23.8% in large cities. In 2002, almost two — fifths (36.2%) of the urban population lived in the City of Skopje.

In the Skopje region is the basin of the Skopje valley and occupies a total area of 1,812 km² (7.3% of the territory of the Republic of Macedonia). This region, in addition to the 10 municipalities in the City of Skopje, includes another 7 municipalities in rural communities. The estimated population in this region in 2011 amounted to 605, 899 people (Regions in the Republic of Macedonia 2012, page 107). In this region approximately 85 percent of the population of the City of Skopje is located. In terms of space included in the Skopje region the entire area of the City of Skopje is included, amounting to 571.46 km².

Pursuant to the latest Law on Territorial Organisation of 2004 the municipalities in Skopje are as follows: Aerodrom, Butel, Gazi Baba, Gjorche Petrov, Karposh, Kisela Voda Saraj Centar, Chair, Shuto Orizari.

 

Table 1:

Measured by population structure in terms of whether they have ever changed their place of residence, from the total number of persons in the Skopje region, 63.3% in the period of the 2002 Census identified themselves as autochthonous population.

According to the 2002 Census, in the Skopje region internal migrations were most present –73.4%, compared to other regions. When it comes to international migration, that is, immigration from abroad, the Skopje region has 7.2% of new residents who have moved from other states. The migration balance of internal migration (difference between immigrants — moved citizens) is positive. In the period from 2005 to 2012 the number of immigrants is by 4770 bigger than the number of emigrated citizens of the City of Skopje.

The population of other regions in the Republic of Macedonia moves to Skopje because employment in them is small, and because of the advantages and attractiveness of Skopje. Skopje is a centre that concentrates the information — communication and financial sector, the art and culture. Compared with other regions participating in the creation of gross added value in Skopje it is 43.7% (2010). In sectors such as information and communications (91%), and finance (83%) and — naturally — art, entertainment and recreation (54%) trade (52%), construction (50%), public administration and defence, compulsory health insurance, education and activities of health and social care (49%) the share of added value in Skopje dominates. As it can be seen from the data, Skopje is more distinguished from the other regions, which largely remain on the periphery of the economic development.

Skopje attracts people for many reasons: Inside the city live those who are rooted in the urban system and those who are not. In addition to becoming the centre of the economy, it also becomes a „depot“ for all those who are fighting for survival.

Why is the urban growth in Skopje bigger than in other parts of the Republic of Macedonia?

Firstly, the rate of natural population growth in Skopje is positive and amounts to 4.3 per mil in 2011. Urban growth in the countries of the Third World is stimulated by the high fertility rate in urban population (Giddens, 2007, p. 601).

Secondly, it comes to large internal migration from other regions in the City of Skopje. The largest settlement in the period between 2011 and 2012 is shown in the East, Vardar and Pelagonija region. Migrants are with higher education and try to engage in the life in Skopje. According to Giddens, the population moves to the cities, since the manufacturing system in rural areas breaks down and urban areas offer exceptional employment opportunities.

 

Table 2: Migration balance of internal migrations (immigrated-emigrated citizens) in the City of Skopje according to their education

According to the values in terms of education, positive migration balance is observed in people with secondary and post-secondary and university education.

In the research: Unemployment — risk and challenges, conducted by the Institute for Sociological and Political — Legal Research Skopje, to the question: What is the influence of education on employment? the largest number of respondents answered that it has an influence 87.7% (Jakimovski, 2013 p. 33).

Given that an increasing number of qualified people constantly migrate in Skopje, the formal economy sector is struggling with the influx of workforce, The informal economy sector enabled those who cannot find employment to somehow „make ends meet“. From the temporary work in construction to retailing, the informal sector provides an opportunity for the unskilled and poorly qualified workforce to earn money.

Unemployment is above all economic and social problem, because it causes costs for employment of people, for Skopje and for the society in general. The labour that is not used for production purposes, means a permanent loss of the output, thus reducing consumption. On the other hand, the costs of providing the inevitable existential minimum are also important to society, in the form of social transfers, lost taxes, increased costs for healthcare services and costs of increased crime.

The intensity of unemployment is measured by the unemployment rate, which is calculated as the share of unemployed people in the total workforce. The workforce consists of the employed and unemployed people, and those who are neither in one, nor in the other category, are considered to be out of the contingent of workforce. Despite all the difficulties in the measuring and interpreting of the unemployment rate, it remains the best indicator for the comparison of the degree of utilisation of the workforce.

 

 

2. Age structure of the population

The aging of the population is a fact that should be taken into consideration. The assumption is that such a process will last continuously (especially if the number of people who will be moving out of the City of Skopje increases), but it is possible not to have the same dynamics in all parts of the city. The parts of the city that have younger population are also parts where quality of life is lower, the population is poorly economically active and with a lower level of education. The demographic aging of the population in some parts of the City of Skopje is an evident and relevant demographic and socio-economic process. It was initiated by several demographic, economic and social factors. The main feature of these parts is very dynamic and intense restructuring of the population in accordance with the age structure.

The analysis of the age structure of the population of the City of Skopje by the contingents of the major age groups of 0–19, 20–39, 40–49 and 60 and older, shows that, the largest share in the total population of the City of Skopje is in the age group from 40–59 years — with 30.1%, followed by the age group of 20–39 years and the age group of 0–20 years and 60 and older participate with the same percentage (20.0%).

 

Fertility or birth rate has an impact on the unequal intensity in the process of population aging in the regions of Skopje. The fastest decline in birth rate was recorded in the Municipality of Centar and the slowest one in Chair and Shuto Orizari (Jakimovski, 2005)

 

3. Urban Planning as a Way of Life

Skopje has a perfect pattern due to the river Vardar, the railroad, location of industrial facilities. In the central part shopping centres, skyscrapers with offices, a railway station, hotels, theatres, museums, ministries have been built. Relatively naturally economic, cultural and political life is developed there. In cities according to Wirth, a large part of the population lives in a small area, they usually do not know each other, leading to segregation of homogeneous types of people and separation from the neighbourhood. (Wirth, 1938).

The centre is associated with urbanised areas of high and low density that once were suburbs of the city.

In these parts residential buildings are not built in continuity, it has a lot of empty spaces. These areas were populated with people, a part of whom moved from the internal territory of the Republic of Macedonia (the case after an earthquake in 1963) because they want to live not far from their place of work. Most intensive growth in the population in Skopje is recorded in the periods between the censuses 1961–1971 by 118, 662 residents from 1971 –1981 by 115, 970 residents (Jakimovski, 2006, p. 27). Beyond this zone is the zone of suburbs or satellite neighbourhoods within a 20–30 minute driving distance from their place of work.

Nearly half of the employees (48.7%) travel by car to their workplace. One third of employees (33.4%) travel by bus (public transport), 14.7% walk to work, while symbolically only 3.2% travel by bike.

 

The analysis of the frequency shows (speaking in general) that there is a clear image of the line of demarcation of the distance to the workplace. 55% of the employees stated that they had a 1 to 5 km distance to the workplace, and 13.6% of the employees of the City of Skopje stated that their distance to the workplace was above 10 km.

Skopje has not yet developed social and communal infrastructure, proportional to its size.

According to an analysis by the World Bank (2004) 20% of the urban population in the Republic of Macedonia is living in substandard settlements, while in Skopje about 6%. According to the study: there are issues related to urban planning and municipal development, the physical conditions in substandard housing conditions in Skopje are often inadequate (compressed family dwellings, buildings of low-quality material and dangerous locations).

These inhabited places are characterised by deficiencies in water-supply services, collection and disposal of waste water, solid waste management and energy for households.

Some features of substandard settlements in the City of Skopje: share of substandard settlements in the total territory of the City of Skopje — 8.4%, road coverage — 40%, water-supply coverage — 30%, sewerage network coverage — 15%. (World Bank, 2002).

The small monthly income per household, according to the view of respondents, is the most important problem in the City of Skopje. Then unemployment follows, but also heating of citizens and parking of cars, the inadequate sewerage and the water-supply problem do not have a smaller impact. One-fifth of the households in Skopje live with average monthly income by 200 EUR, and approximately one third with a monthly income above 500 EUR.

 

 

Conclusion

The City of Skopje, as seen from the preceding data and analysis, has complex dynamic — quantitative characteristics of the population. According to the current features and direct development trends, it can be concluded that some regions of Skopje are in the final phase of transition, while other are still far from that condition. The practice of demographic changes in the area of reproduction of the population shows two variants of the relationship of birth and mortality: fluctuations in birth rates at the post-transitional level and declining of the birth rate beneath that level. In some areas, the second variant becomes evident, that is, natural decrease in population, that is, in some regions there is a natural depopulation (negative rate of natural increase). In some regions there is a consistent and extensive declining of the birth rate, and in some regions there is a slow, but constant decline.

The analysis of the socio-demographic situation in which the City of Skopje has been found, particularly due to the rising population, the aging process in some regions on the one hand and population growth on the other hand, convincingly enough illustrate the problems currently faced and expected in the future. It is a sign that time is coming when with no specific policy certain goals cannot be achieved, that is, the demographic and the socio — economic development of the regions should be harmonised, especially of the City of Skopje. Naturally, we should not forget that the past period, calculating at least from 1963 when the earthquake occurred and when changes in the population occurred with a small civilizationally acceptable direction and more spontaneously, in many unplanned and unexpected circumstances, deserves the attention of the following circumstances:

— It is necessary to establish a balance between demographic extremes (low and high birth rate areas);

— There should be changes and creation of new conditions for the social, economic and cultural life of the population in vulnerable regions. Namely, creation of employment opportunities, increasing of household income and providing access to education, healthcare and culture;

— A special emphasis should be placed on the completion of education at secondary schools and higher levels of additional training to those with low education;

— Creating conditions for employment in the transformative sector (industry and construction); distribution service, manufacturing services (banking, insurance, accounting, legal services) and social services (medical, hospital services, education, welfare).

The challenge of Skopje does not refer specifically to the settlement of the growing population, but rather to the creation of adequate services, housing and amenities appropriate to the population.

 

Literature

1. Giddens, E., 2007, Sociology, Faculty of Economy, Belgrade

2. Jakimovski, J. and others, 2006, Distribution of Population and Sustainable Development, Study of the Institute for Sociological and Political –Legal Research — Skopje

3. Jakimovski, J. 2007, Demographic Movements and Population Structure in Skopje, Current demographic movements in the Republic of Macedonia in light of the results of the population census in 2002 — Articles from a scientific meeting held on 2 and 3 June 2005, Collection of the Macedonian Academy of Sciences and Arts, p. 127–141.

4. Jakimovski, J. and others, 2013, Unemployment — Risks and Challenges, Study of the Institute for Sociological and Political –Legal Research — Skopje

5. Issues Relating to Urban Planning and Municipal Development, Department for Sustainable Development, Region of Europe and Central Asia 2006, Skopje

6. Wirth, L. 1938.Urban Planning as a Way of Life.

7. Vujovic, S. 1988. Town Sociology, Institute for Textbooks and Teaching Resources. Belgrade.

 

Srđan Šljukić, Marica Šljukić (Novi Sad, Serbia)

Reagrarization as one of the consequences of deindustrialization: the case of Serbia

 

Reagrarization is not one of the social processes that are considered to be „normal“. On the contrary, it occurs only in special social circumstances, when the social development is stopped, even reversed. The reagrarization in some former socialist countries in Europe can be seen as one of the consequences of de-industrialization that took place during the „transition“. In this paper, the authors focus on the occurrence and characteristics of reagrarization in Serbia, trying to describe this phenomenon in the comparative perspective. The center — (semi)periphery paradigm (Wallerstein) is used in order to explain the processes of de-industrialization and reagrarization in Serbia and in the othe similar societies.

There are social processes that have been recognized long time ago by sociologist, and by other social actors, too. These are usually processes with similar causes, similar progress and similar consequences in numerous societies, so they are considered as „normal“. However, if they are not present, or if a contrary process appears, no special attention is given; or, people become surprised, hoping that these contrary processes are short-termed and that „everything is going to be normal“ very soon. In this paper we concentrate exactly to one of these unusual processes: the occurrence and the characteristics of reagrarization in Serbia, understood as one of the consequences of deindustrialization. As an illustration, we are going to present the fate of the former workers of the car industry „Zastava“ in Kragujevac.

 

DEAGRARIZATION AS WORLD PROCESS AND REAGRARIZATION AS EXCEPTION

In order to put reagrarization in a wider social context, and in order to understand it better, we have to look firstly to the opposite process, the one that is considered „normal“, i.e. the process of deagrarization. The share of the agricultural population in the total world population has been decreasing for more than half a century, and in the beginning of the 1970s the number of non-agricultural population was, for the first time in history, bigger than the number of the agricultural population (Puljiz, 1977: 7). The Croatian sociologist V. Puljiz believes that the share of agricultural population happens to be an excellent indicator of the level of development of a society: less agricultural population, more developed division of labor (and the whole society). This shift from agriculture to other sectors of activity we call deagrarization, and it is by no means an even process. Deagrarization starts as a relatively slow process, and later, when non-agricultural population becomes dominant, deagrarization accelerates significantly (Puljiz, 1977: 7). This pattern works for all the societies that started the process of industrialization, widely seen as one of the most important modernization processes. In one of the first and the most influential rural sociology textbooks, which was published more than eighty years ago, we find the data on the process of deagrarization in many countries of Europe, North America and Australia: in the USA the share of agricultural population decreased from 44,1% (1880) to 26,3% (1920), in Belgium from 44% (1846) to 16,01% (1910), in England and Wales from 12% (1881) to 6,5% (1921), in Germany from 42,5% (1882) to 28,6% (1907), in Sweden from 51,6% (1870) to 38,4% (1920), in Switzerland from 31,2% (1900) to 25,5% (1920), in Finland from 74,8% (1880) to 65,1% (1920), in Canada from 34,28% (1911) to 32,82% (1921), in Australia from 44% (1871) to 25,8% (1921), in New Zealand from 29% (1881) to 24,5% (1911), in Austria from 62,6% (1870) to 59,1% (1900), in Hungary from 70,5% (1890) to 69,1% (1900), in Denmark from 46,2% (1901) to 40,3% (1911), and in Scotland from 16,2% in 1871 to 10,3% in 1901 (Sorokin & Zimmerman, 1931: 613). During the following decades, the share of agricultural population in the total active population of the Western countries had been decreasing continuously, and in some of them it is below 10%.

Since the process of industrialization in Eastern Europe during the last decades of the nineteenth and the first decades of the twentieth century had been developing very slowly, the deagrarization in this area had been a slow one, too. The things radically changed in the second part of the last century, when the Soviet model of industrialization had been applied, and when the state-run industrialization led to very fast deagrarization. Serbia was not an exception: unfavorable position of agriculture, which was treated as the source of accumulation for investments in industry, led to something that could be called an „escape“ from agriculture to the second (industry) and the third (services) sector of economy.

 

Table 1. Agricultural population in the total active population of Serbia

Source: Два века развоја Србије. Статистички преглед (2008).39

When the numbers from Table 1. are transformed into percents, we see that in 1866 Serbia had 90% of its active population engaged in agriculture. The share had been decreasing gradually by the half of the last century (1900–85%, 1931–77,2%, 1948–82%)40, and then went down very quickly (1953–71,14%, 1961–62,76%, 1971–51,5%, 1981–38,54%, 1991–29,92%) The last census data available (2002) showed that the share was a bit more than 20%.

And while the case of Serbia can be considered as typical when we speak about the process of deagrarization in Eastern Europe, reagrarization is seen as an exception. Puljiz sees reagrarization as almost a pathological process: „In exceptional situations of crisis in the industrialized countries, the process of deagrarization can be stopped temporarily, even „agrarization“ of population can occur. It can happen during a war, and during the severe economic crisis — because of decrease of employment in non-agricultural sectors, or because of food shortage — the population returns to land. However, this process lasts just until the moment the situation comes back to normal, until the mechanism of development are stabilized“ (Puljiz, 1977: 7–8). At the same page, this author mentions two examples: the first one tells us about the increase of the number of agriculturalists in Great Britain during the World War II (from 687 000 in 1937 to 892 000 in 1947), and second speaks about the stagnation of the number of agriculturalists in the USA during the big economic crisis (1929–1936) at about 10 million. There are also authors that emphasize the fact that first five hundred years of the existence of the Western civilization had been marked by political anarchy and reagrarization (Zsinka, 2013).

Although we do not believe that the social progress is an inevitable process, as Puljiz thinks, we do agree that reagrarization becomes possible only in some sort of exceptional and unwanted social circumstances, only when some radical social change halts the development and changes it to the opposite direction. It seems logical that the trend of reagrarization in a society should be linked to the process that is the main cause of deagrarization — the process of industrialization.

 

DEINDUSTRIALIZATION AND DEAGRARIZATION

The very end of the ninth decade of the last century brought the change of the political regimes in the societies of the Central, Eastern and Southeastern Europe, and the process of radical social changes, with serious and long-term consequences started. This process was, and still is, often called „transition“. The foundations of the social relations in all areas of life were changing: economy, political system, social structure, and way of life. In the economy, the most profound change is considered to be the change of the forms of property, which consisted in transformation of the most part of the state property into the private one. This is surely the shift of the essential importance, especially when the word is about the social structure, but it does not mean that we should neglect an equally important change, the one that concerns the relations among the three sectors of economy: primary, secondary and tertiary.

M. Landesmann claims that the changes of the relations among the sectors of economy in the former socialist European countries, which took place between 1989 and 1999, could be summed up as the processes of deindustrialization, tertiarization, deagrarization and reagrarization (the last two are seen as parallel processes). The main indicator this author uses is the share of agriculture in total employment. Deindustrialization, which is understood as the decrease of the share of industry in the total employment, struck all these societies. In some of them (Czech Republic, Slovenia, Slovak Republic and Hungary) it was just a short-term trend; in the others (Romania and Bulgaria) it appeared to be a long-lasting change. The increase of the share of the sector of services in the total employment (tertiarization) occurred in all former socialist societies; the share of agriculture in some of them decreases slowly (deagrarization), whilst in the others it increases (reagrarization). In Bulgaria and Romania, the share of industry fell from about 45% to a little bit more than 30% in only ten years; at the same time, the share of agriculture rose from (a bit less than) 20% to over 25% in Bulgaria, and from less than 30% to almost 40% in Romania. If we look at the situation in some older member-countries of the European Union (the EU), we shall notice the process of tertiarization, but also a very small share of agriculture in the total employment: in the group „North“ (Belgium, France, Germany and Great Britain) it is less than 5%, and in the group „South“ (Portugal, Spain and Greece) it is about 14%.41 The process of reagrarization Landesmann sees as a „transitory“ phenomenon, caused by the „crisis of employment in the sector of industry“ (Landesmann).

In Serbia, the radical social changes started at the same time as in other former socialist countries, with an important difference that concerned the process of privatization of the state property.42 This process was practically blocked since 2001, when the Law on Privatization was adopted. When the word is about the sectors of economy, the data show us that the Serbian society is very much alike the Bulgarian and the Romanian one.

Table 2. The structure of employment in Serbia, 2001–2009 (%)

From Table 2. we see that the share of industry in total employment fell43 for 11,9%, and that the share of services rose for 7,6%. The trend of deagrarization, which had been present in the Serbian society for decades, had been stopped and reversed: the share of agriculture, instead of further decrease, increased for 4,3%. Serbia became a „post-industrial society“ (since 2005 the share of the sector of services in the total employment has been more than 50%) that has been experiencing the process of reagrarization. Obviously, the growth of the third sector has not been able to absorb all former industrial workers, so some them turn to agriculture.

It is quite rightful to ask about the character of the agricultural production started by the former industrial workers in Serbia (and in Bulgaria and Romania as well). Namely, is it a highly productive production for the market, or the production mainly for the family consumption? If the former is the case, the former industrial workers could be placed in a socially perspective and influential stratum of modern agricultural producers; if the latter is the case, they could be seen as a part of the stratum we called „the real peasants“, with small and autarchic holdings without future (Šljukić, 2006). C. Blanc states that the land privatization in the former socialist countries led to the creation of large number of small holdings, so the average holding in 2001 in Bulgaria was 1,5 hectares, and in Romania 2,4 hectares (the average holding in Serbia at the time was less than 3 hectares — S. Š and M. Š.).44 While the unemployment was growing (mainly because of deindustrialization — S. Š. and M. Š.), agriculture became a sort of „social safety net“, which led to the increase of the share of agriculture in the total employment. The small holdings produce mainly for the needs of their own families, with low cost of workforce, low productivity and no means for investment (Blanc, 2003). It seems that the reagrarization in the former socialist countries meant turning to agriculture in order to survive, not in order to create a market-oriented agricultural production, with high productivity and socially organized actors.

 

AGRICULTURE AND SURVIVAL: THE FORMER INDUSTRIAL WORKERS OF „ZASTAVA“ KRAGUJEVAC

It is quite understandable that the deindustrialization has left the most serious consequences in the typical industrial cities in Serbia, where thousands of workers lost their jobs after the factories were closed, or their capacities reduced. One of these cities is surely Kragujevac, a city situated 140 kilometers south of Belgrade, in the heart of the historical area called Šumadija.

Kragujevac lies besides the river Lepenica, among the mountains Rudnik, Crni Vrh and Gledić. It is linked with Belgrade by a highway, and by railway. According to the last Census (2011), it has 177 468 inhabitants, who live on 835 square kilometers. The surroundings of Kragujevac are suitable for agricultural production, especially for orchards and vineyards.

This had been an industrial city for a long time, where lots of people worked in the car industry. The industrial development started in 1853, when a gun foundry was started; in the 1880s the first Serbian rifle was made there. The production of arms and ammunition continued after the World War II, and in 1953 a car factory „Zastava“ was opened. During the following decades over four million of cars were made (the license provided by „Fiat“); 700 000 cars were exported to 74 countries. At its peak (1989) „Zastava“ had over 50 000 employees.45 The bad times for industry in Kragujevac came with the breakup of Yugoslavia (1991), and with the economic and other sanctions of the United Nations (1992). The enormous damage was made during the NATO aggression (1999), when 12 000 square meters of the factory was destroyed. During the first decade of this century, „Zastava“ went through the process of „restructuring“, which resulted in the firing of the most of the employees. In 2010 another 1 500 workers lost their jobs, and a new company was formed by the state and „Fiat“ („Fiat Cars Serbia“).

Some of the former employees of „Zastava“, who were not able to find a new job, turned to agriculture. This was the population that was the object of a smaller sociological research in July and August 2011, which was done with the sample of 40 interviewees.46 The sample was created out of the list of the fired workers (got from the Human Resource Office in „Zastava“), and with the help of an informant, who eliminated all the former workers of „Zastava“ in Stanovo (one of the local communities in the City of Kragujevac) that were not engaged in agriculture.

The social profile of the interviewees in this research could be considered as typical for former industrial workers, who after losing their jobs (due to deindustrialization) were forced to manage in the completely new circumstances they were not prepared for. All of them (27 men and 13 women) were over 40 years old, with significant work experience in „Zastava“, and their age presented a serious limitation in their efforts to get a new job. Most of them (26) completed a secondary school, usually in some trade connected with the work in the factory. They were machine and chemical technicians, electricians, car mechanics, car painters, locksmiths… Some of the qualifications were acquired by the interviewees at the factory itself, at the courses organized by „Zastava“.

The money they got from the state when they were fired most of them (27) invested in agriculture, hoping to provide the means of living. Here are some answers to the open-type question „What was your main motive to engage in agriculture?“: „Survival“, „It was impossible to find another job“, „It was the only choice“, etc. It is not difficult to conclude that their choice was the question of bare survival. The two thirds of the interviewees already had some experience in agriculture, since it was their additional activity while they were working in „Zastava“. It means that they belonged to the stratum of „peasant-workers“, i.e. the stratum of the industrial workers who were not completely deagrarized. For almost a half of the interviewees (19) agriculture was the only source of income; the others had some additional sources, too (seasonal work, pensions of spouses, social welfare, craft work, help from children and help from relatives working abroad).

The holdings of the interviewees were usually small and divided into several lots. The absolute majority (21) had holdings smaller than two hectares, and only six of them (15%) had holdings bigger than five hectares. Mainly they grew small livestock, poultry and vegetables. Most of the production was used by their families, and the smaller part was taken to the market — that is why they did not specialize, but produced so many various products. Small holdings had only small equipment and small machines, while the bigger ones had tractors, harvesters, etc. At the most of the holdings (27) only family workforce was used (usually women); six holding had hired workers.

Most of the interviewees were dissatisfied with their financial situation, and only eight of them (20%) claimed to be completely satisfied. More than two thirds (31) said that they would left agriculture and went to back to the factory, if they only could.

 

DEINDUSTRIALIZATION, DEAGRARIZATION AND (SEMI) PERIPHERAL SOCIETY

The data presented above make, in front of our very eyes, the portrait of a typical reagrarized industrial worker in Serbia: he/she is over 40 years old and has got a small holding divided into several lots; he/she grows a small livestock and poultry, grain and vegetables, mostly for his/her family; the productivity is low, uses mostly family workforce and does not have means for serious investments; he/she is not satisfied with his/her situation and social position and hopes for going back to work in the factory. This image supports the claim that most of reagrarized population belongs to the stratum of „the real peasants“, i.e. that they have small, autarchic and low-productive holdings, without any perspective, whatsoever. „The real peasants“ (that also include other holdings with similar traits, for instance the holdings of old peasants) do not fit into the image of the desired outcomes of the process usually called „transition“. It is the reason why their existence asks for explanation, which is not given within the well-known talk about „the transition period that is followed with lots of difficulties“ — this sort of „explanation“ only offers the apology of the present situation. Eventually, the irrationality and inefficiency of the socialist industry cannot be an excuse for abolishing of the industry as such.

We believe that deindustrialization with its consequences (among them stands reagrarization) can be explained with the paradigm center — (semi) periphery (Wallerstein). Namely, the societies of the (semi) periphery are being formed by the activity of the societies of the center (the most powerful societies of the EU and the USA), and it is not done according to the image of the societies of the center, but according to their needs (Lazić, 1994). Among other things, this means that the social structure of the (semi) peripheral societies does not necessarily looks like the social structure of the societies of the center, i.e. that the structure of the former can contain different elements, and that these elements can be in different relations among themselves. Besides the fact that it decreases the evolutionary capacity of the (semi) peripheral societies, deindustrialization leads to the change of the social structure that is not present in the societies of the center. Consequently, the process of reagrarization in Serbia (and in other similar societies) should be seen as one of the indicators of the (semi) peripheralization of the Serbian society.

 

REFERENCES

Blanc, C. (2003). Agriculture in Candidate Countries. In: Handler, H. (ed.), Structural Reforms in Candidate Countries and the European Union. Vienna: Austrian Ministry for Economic Affairs and Labour Economic Policy Center.

Божић Миљковић, И. (2012). Економска модернизација Србије и међународни економски токови. Теме, Год. 36, бр. 4. Accessed on November 7, 2013.

Два века развоја Србије. Статистички преглед (2008). Београд: Републички завод за статистику.

Zsinka, L. (2013). The roots of „Western European societal evolution“. A concept of Europe by Jeno Szucs. . Accessed on November 7, 2013.

Lazić, M. (1994). Društveni raspad ili preobražaj? In: Lazić, M. (ed.). Razaranje društva. Beograd: Filip Višnjić.

Landesmann, М. Structural Change in Transition Economies, 1989 to 1999. https://www.econ.jku.at/members/Landesmann/files/Workingpapers/WIIW%20Research%20Report%20269a.pdf. Accessed on November 7, 2013.

Мићић В, Зеремски А. (2011). Деиндустријализација и реиндустријализација привреде Србије. Индустрија, година 39, број 2. . Accessed on November 7, 2013.

Попис становништва, домаћинстава и станова у Републици Србији 2011. Први резултати (2011). Београд: Републички завод за статистику.

Пузић, Ј. (2011). Процеси реаграризације на подручју општине Крагујевац. Необјављен дипломски рад, одбрањен на Филозофском факултету у Новом Саду, Одсек за социологију.

Пуљиз, В. (1977). Ексодус пољопривредника. Загреб: Институт за друштвена истраживања.

Савић, Љ. (2010). Економика индустрије. Београд: Центар за издавачку делатност Економског факултета.

Sorokin, P, Zimmerman, C. (1931). Principles of Rural-Urban Sociology. New York: Henry Holt and Company.

Šljukić, S. (2006). Agriculture and the Changes of the Social Structure: the Case of Serbia. Sociology, Vol. 48, No. 2. https://www.komunikacija.org.rs/komunikacija/casopisi/sociologija/XLVIII_2/03/show_download?stdlang=bg. Accessed on November 7, 2013.

 

Доц. д-р Добринка Пейчева (ЮЗУ „Неофит Рилски“)

Трансформациите в масовото общество. Съвременни измерения на медиализацията на обществото

Няколко са фундаменталните промени, свързани с комуникационните трансформации в модерното общество в резултат от взаимовлиянието на комуникационните технологии и социалното развитие.

В хронологичен план превръщането на комуникациите в масови е едно от тях.

Превръщането на комуникациите в масови съвпада с комплексността и организираността на обществото, в което те играят съществена роля. Съвпада и с началото на социологическата мисъл.

Известно е, че именно върху комплексността и организираността на обществото гравитират концептуализациите на „бащите — основатели“ на социологичната мисъл и теория.(Broom & Selznick, 1950). Известно е освен това, че върху проблема за произхода, еволюцията и начините за осъществяване на социалните промени се акцентира, откакто записването на знания става възможно. Всъщност раждането на социологията като систематична дисциплина, която се занимава с изучаване на процесите и взаимовръзките между отделните процеси в обществото и с появата на масовия вестник съвпада с периода, в който стартира уличната продажба на вестник „Слънце“, а Бенджамин Дей срещу едно пени дава простор на самата масовата комуникация.

Огюст Конт допринася изключително много за научните изследвания на процесите в обществото, включително и за масовата комуникация. Той стига до извода, че в разпределението на функциите, които хората неволно поемат върху себе си, се крие ключът не само към продължителната устойчивост на обществото, но и към неговия възможен крах. Виждането му за опасността, която би настъпила от твърде задълбочената специализация, кореспондира с някои от опасностите, върху които се спират изследователите на масовата комуникация по това време. Същата идея се споделя и от последвалите теории и концепции за масовото общество. Понятието масово общество и явлението масово общество заемат една от централните позиции в различните ранни артикулации на медиите и тяхното взаимодействие с обществото.

Според Конт, хората от една и съща специалност създават помежду си връзки, но започват да се отчуждават от другите групи. Това е точно принципът, по който едно общество ще се развива и разширява, заплашвайки, от друга страна, да се разпадне на множество несвързани помежду си корпорации, които като че ли не принадлежат към един и същ вид. (DeFleur, 1970:161–162)

Х. Спенсър, подобно на О. Конт също откроява възможните трудности, които застрашават комуникациите в обществото, ако специализацията стане твърде дълбока. Другата теоретична формулировка в тази посока произлиза от Ф. Тьонис. Известен със своя социологически анализ, озаглавен „Гемайншафт и Гезелшафт“, тои разкрива два типа социално комуникативна организация — единия преди индустриализацията и модерността, а другия — продукт на индустриализацията. Идеята за Гемайншафт се представя на основата на междуличностните комуникации в една фамилия, надхвърляйки семейните отношения. Комуникациите между членовете на дадено село или дори малко общество се имат предвид характеризират в рамките на Гемайншафт. Това са комуникации, свързани с традиции, родство, приятелство или някакъв друг организиращ фактор, който ги прави членове на една общност. За условие за комуникациите в обществото обаче, което той нарича Гезелшафт, поставя Договора. Той се поставя в основата на регулацията на комуникацията. Индивидът функционира и комуникира в рамките на система, която е безлична и анонимна. При Гезелшафта — казва Тьонис — всеки гледа себе си и се поставя в изолация, а между членовете на обществото съществува някакво напрежение. Техните сфери на дейност са рязко разпределени така, че всеки има право да отказва на други участие в неговата сфера, т.е. всяко натрапване се окачествява като враждебен акт.

В своето фундаментално произведение Kritik der öffentlichen Meinung (1922) Фердинанд Тьонис развива идеи и в чисто комуникационен план. По повод на правото на комуникация, той определя потребността от свобода на печата като недвусмислен организиращ принцип на модерните общества. Според него, няма друга цивилизация, в която теорията и практиката на публично изразяваните мнения чрез каналите на комуникация да се е развила така дълбоко, както в Европа и Северна Америка по това време. Тьонис акцентира и върху политическото значение на борбата срещу държавното регулиране на печатното дело с неговите дългосрочни ефекти. (DeFleur, 1970: 171–173)

Печатът и общественото мнение се открояват, според него, като едни от най-съществените фактори, които подготвят прехода от абсолютизма към модерния свят.

За съставяне на теоретичния облик на този тип общество принос има и другият виден социолог Емил Дюркем. В неговия труд „Разделението на труда в обществото“ Дюркем твърди, че където има незначително или никакво разделение на труда, хората не само, че действат по един или същ определен начин, но мислят и чувстват по един и същи начин, нещо повече, в такива общества солидарността може да се развива само обратнопропорционално на индивидуалността, защото индивидуалността е тази, по която хората се различават помежду си. Ако ние притежаваме силно и всепоглъщащо желание да мислим и да действаме само за себе си, ние няма да сме много склонни да мислим и действаме като другите — твърди авторът. При другата крайност, индивидуалността ще бъде заличена и членовете на обществото ще бъдат напълно уеднаквени по отношение на тяхната лична психическа организация. В този план Дюркем говори за известната механична солидарност, отнасяща се до общество, в което членовете са напълно еднакви в своите дейности. Терминът се използва по аналогия на сцеплението, което обединява елементите на едно неодушевено тяло — като антипод на това, което обединява в едно цяло елементите на одушевеното тяло.

Органичната солидарност се основава на разнородността — всеки изпълнява специализирана задача и е зависим от другите, чиито дейности са съгласувани с неговите. Дюркем издига взаимната зависимост, която се получава благодарение на специализирането в социална сила. Членовете на обществото образуват повече или по-малко хармонично функционално цяло. Основният проблем той вижда в разделението на труда, което създава органична солидарност, повишава степента на индивидуалност и социална диференциация в рамките на даденото общество. Подобно на Тьонис той е уверен, че с еволюцията на обществото в по-комплексна форма ще предизвика аномия или нещо подобно на Гезелшафта на Тьонис.

Всъщност именно тези социални тенденции чертаят контурите на масовото общество — обществото, в което отделните личности са в психологическа изолация един от друг.

„Масовото общество се характеризира като общество, изградено от маси, поява на огромно количество изолирани личности, зависими помежду си по всички правила на специализирането, но без наличието на някаква централна обединяваща ги мисъл или цел. При него е налице отслабване на традиционните връзки, нарастване на рационалността и разпределението на труда. Състои се от общества, изградени от личности, които са само привидно свързани помежду си. Думата масов предполага нещо, което се доближава повече до някакъв агрегат, отколкото до здраво свързана социална група“. (Broom & Selznick, 1950:38).

Характеризирането на обществото като масово напълно съответства на разпространените по това време интерпретации за медиите и за евентуалните последици от началните процеси на тяхното масовизиране.

Медиите придобиват характер на масови средства за комуникация, след втората половина на 19 век и се утвърждават като такива към края на 19 и началото на 20 век на фона на споменатите проблематични процеси, свързани с разширяващата се индивидуализация и хетерогенност на обществата. При това не само като резултат на тяхното индустриализиране, но и като потенциално средство за редуциране на хетерогенността на обществата. Масмедиите се интенционират като контрапункт на масовото общество На появата им започва да се гледа като на панацея за „оздравяването“ на масовото общество. На тях започват да се слагат етикети от рода на новите „чук и наковалня“ на социална солидарност, (Lasswell, 1927) новите социализатори и възпитатели, обучители и пр. (Bandura, 2001)

Габриел Гард (1843–1902) е може би с най-голям принос в рамкиране на комуникационната проблематика и проблематиката на масовото общество. В забележителната си статия „Преоткриването на Г. Тард“ (2006) известният социолог Е. Катц прави изключително успешен опит за преоткриване на неговите фундаментални идеи за социологията и социологията на комуникациите в частност. Отчитайки обстоятелството, че изследователят Тери Кларк (1969) е първият, който през 1969 г. се опитва да реабилитира Габриел Тард, E. Катц продължава реабилитацията му не само чрез експлициране на научните му приноси, но и чрез някои признания за съмнителното му неглижиране в определени исторически периоди от развитието на социологическата теория. Преоткривайки го, Е. Катц констатира, че френският социолог Габриел Тард е изпреварил много идеи в социологията още в края на 19 век и, че идеите и разработките му се валидизират днес при много съвременни теории — теорията за социалните мрежи, интерперсоналните влияния, дифузията на иновациите, агрегатността на общественото мнение и пр.

Габриел Тард не само се нарежда в класическата рамка на комуникационните теории, но и в социологическото осмисляне на тази сфера, с което те я специфицират, и извеждат като основа за теоретизирането на социума.

Основната директриса в творческата дейност на Г. Тард е социално — комуникативната дейност на индивидите, групите и обществата. Той строи изследователските си приоритети, базирайки се на изучаване на различните промени при комуникационното взаимодействие между хората.

Според Г. Тард, социално-комуникационната дейност на всички нива се осъществява под формата на различен тип подражания, които той описва като закономерни последователни процеси. Непрекъснатите опити за копиране и повторение на поведението на хората едни от други, е подражаването, което той има предвид като доминанта в социалния живот. Копирането и повторението се разпростират, според него закономерно, върху всички съществуващи практики, вярвания, установки, възпроизвеждайки се от поколение на поколение в резултат на социално — комуникативната дейност.

Тард, както е добре известно, експлицира три закона, свързани с подражанието — закона за близкия контакт, закона за подражанието на значимите, на превъзхождащите ни и закона за втъкаването, за приемането. (the law of close contact, (2) the law of imitation of superiors by inferiors, and (3) the law of insertion)

Съхраняването на целостта на обществото той свързва именно с тези перманентни процеси на подражание, обвързвайки подражателните процеси с процесите, които протичат в обществото.

Особено значима е и изследователската му траектория, свързана с теоретизирането на тълпите и публиката в една сравнителна перспектива, с рамкирането на понятията маса и тълпа. При тълпата, според него, е налице тесен контакт, докато за публиката са необходими множество духовни връзки. Публиката е интелектуална общност, тя е духовна свързаност, общност на мнения, своеобразна интелектуална ос. Превръщането на обществото в публика, според Тард се дължи на масмедиите, които формират общност на мненията, безотносително към тяхното местоположение. Нещо повече, те „формират не само публиката, но и нацията.“

Е. Катц определя тези две понятия като два подхода за разграничаване на гражданското общество и масовата култура.

Г. Тард свързва социално комуникативната дейност с почти всички проблеми на общата социологическа теория, общественото развитие, социология на политиката (известен е неговият труд „Превръщането на властта“), икономическата социология и психология (Реформа на политическата икономика), социология на девиантното поведение (Сравнителна престъпност и Философия на наказанието), социология на изкуството (Същност на изкуството).

Идеята на Габриел Тард за социалните интеракции като движеща сила на социалното развитие намират прием днес навсякъде, включително в новите социалните мрежи, в науката, ежедневието и пр.

Всъщност основните приноси на Г. Тард за трансформациите в масовото общество и на медийната теория поставят началото на съвременните измерения на теорията за медиализация на обществото и на публичната сфера. Те имат рефлексии в следните по-значими направления:

— в изследване на процесите на междуличностната комуникация, Тард разкрива съществуването на определена група от лидери на обществено мнение и стига до извода за тяхното решаващо влияние върху останалите хора в групите. Той е забелязал, че има отделни индивиди, които повече от другите се интересуват от нововъведенията в обществото, от събитията или от някои явления и, че техните мнения се ценят от останалите хора. Г. Тард констатира, че хората се доверяват повече на тях, отколкото на официалните източници на информация. Въведеното от него, в тази връзка, понятие лидер на общественото мнение получава, макар и десетки години по-късно, подобаващо място за обясняване на масмедийното въздействие. Е. Катц споделя, че приносът на Г. Тард за открояване на лидерите на обществено мнение и тяхното влияние се преоткрива днес, защото разработките на Тард, за съжаление не са били познати на авторите на „The People's Choice“ — П. Лазарсфелд, Б. Барелсън и Х. Годит (1944; 1954), които се считат за автори на тази идея.

2. в изследване на мрежовото общество и комуникативното действие. Свързвайки процесите на приемане на иновациите с междуличностната комуникация, Тард прави опит да обясни обществото и общественото развитие на базата на мрежа от комуникативни действия и по този начин става първият, който още в края на 19 в. поставя понятието комуникативно действие на най-високия пиедестал в структурната матрица на социологията…. Подражанието в социално — комуникативната дейност той определя като двигател на прогреса „Космополитическата и демократическа асимилация представлява неизбежен социално-исторически процес поради същата причина, която се стреми да предизвика пълно и равномерно заселване на земното кълбо и пълно разпространение на електричеството в пространството. Този процес е неизбежен, защото от двете основни сили, разясняващи ни целия ход на историята, именно изобретателността и подражанието, първата, служейки като източник на привилегия, монопол, социални неравенства и пр действа като цяло рядко с големи прекъсвания, докато втората с нейния демократически и нивелиращ характер действа постоянно и без прекъсване. (Тард, 1892: 366–367)

Общественият прогрес, както и индивидуалният се осъществяват, според него, чрез замяна и натрупване, а стремежът към подражание е вечен, развивайки се в геометрична прогресия (Тард, 1892: 350)

3. Катц акцентира върху приноса на Г. Тард в оживяването на „почти всички аспекти на политическата комуникация, дифузията на иновациите, теорията за социалните мрежи, колективното поведение, съвещателната демокрация, публичната сфера, девиантното поведение.“

4. Днес се признава, че подобно на Ю. Хабермас (1989), но близо 100 години по-рано Г. Тард е структурирал публичната сфера и е анализирал системата на компонентите, които определят „публичното пространство“.

В експлицираната от него система, Г. Тард е включил:

а/ пресата,

б/ разговорната комуникация (конверсейшъните),

с/ мнението,

д/ действието.

На медиите Тард определя ролята на създател на публиката, даже, подобно на Андерсън (1983), ролята на създател на нацията. „Мненията се изясняват и кристализират в конверсейшъните и после се превеждат в действие в политическия свят, модата, потребителското поведение. На колективно ниво тези публични мнения се реинкорпорират в пресата и създават една спирачка пред управлението“…

Елизабет фон Нойман (1984) се уповава на Г. Тард и на виждането му, че „мнението се появява от „конверсейшъните“ между определени индивиди и техните вестници и се рафинира при контактите им с познати и близки хора на кафе или другаде, като постепенно се превръщат в едно или 2 публични мнения“.

5. Подобно на много теоретици днес Габриел Тард е твърдял навремето,, че медиите играят централна роля в разпространението на явлението „епидемия на престъпността"(epidemics of deviance), свързвайки ги с нарастването на насилието във всички области на живота и с престъпността като цяло.

Ето какво казва той: „инфекциозните епидемии се разпространяват чрез въздуха и вятъра: епидемията на престъпността следва телеграфа“. А Пфол изразява по този повод предположения, че „ако Г. Тард е знаел за телевизията сигурно неговият „закон за близкия контакт“ е щял да бъде релевантен на днешния дебат за това дали насилието и другите форми на девиантност се научават от девиантните модели, представени от масмедиите (Pfohl, 1994: 299). Както впрочем и А. Бандура (1961;1963).

Все по-аксиоматично става твърдението, че не само обществата влияят върху появата на медиите и тяхното развитие, но и самите общества се повлияват от медиите. Колкото и да е парадоксално обаче няма и до днес единомислие за процесите на взаимовлияние — за механизмите, за подходите, за форматите, за ефектите и пр. Всъщност и самата теория за обществото и неговото развитие не е еднозначна и унифицирана в един синхронен план, поради което влиянието и върху разгръщането на масмедиите е в този нееднозначен план.

Въпреки наличието на известни конвергентни моменти, по мнението на мнозина автори, няма еднозначни теоретизации и обяснителни модели за социума. (Де Фльор, 1970: 169)

Всъщност причината за разминаванията в обяснителните практики и нееднозначността на подходите за търсене на ефектите от взаимоотношението масмедии — общество се корени в наличието на обективни затруднения в няколко посоки.

Първата се основава на полипарадигмалността на социологията като наука. Липсата на еднозначност в концептуализирането на обществото се отразява и в концептуализациите за ролята на медиите. Наличните променливи величини в концептуализациите на взаимоотношението масмедии — общество се дължат на различните теоретични убеждения и гледни точки на представителите на социологическата мисъл. Независимо дали се основават на функционалистките или на организмичните модели и лансират нови различни обяснения обаче, концептуализациите за взаимоотношението масмедии — общество имат известни сходства.

Втората посока е свързана с наличието на полипарадигмалност и относно самата концептуализация на масовата комуникация. Иначе казано до тогава не е експлицирана валидна теоретична концептуализация на масовата комуникация — съществуват поредица от умозрителни артикулации в различни посоки — относно същността на масовата комуникация и нейните ефекти в обществото, относно адекватните и изследователските методи, относно атомарните измерения и специфики на различните комуникационните процеси, специфичните роли на едно или друго средство за комуникация, относно конкретни медийни послания и медийната грамотност и т.н. и т.н.

От друга страна, комуникацията и нейните участници се съпътстват с непрекъснати развития и усложнения, свързани, освен с всичко друго, и с развитията на опосредстващите механизми.

За да се осъществи писмена комуникация до скоро посланието трябваше да бъде написано на хартия, после се отиваше в пощенските служби и накрая се разнасяше по домовете. Вестникът, от своя страна, също се базираше на подобни процеси. Посланието се написваше най-напред на пишеща машина, след което се изпращаше в издателството, където след одобрение се пренасяше на печатарската машина, и после се изпращаше за разпространяване по павилиони и домове.

Днес машините за произвеждане са заменени от компютър, изпращането става както на крака, така и по електронен път, носителите на посланието приемат различен характер, но комуникационната процесуална посока е подобна. Получи се насложеност и на пръв поглед усложняване на комуникационния процес, ала в крайна сметка се стигна до запазване на основните му инградиенти и до неговото улесняване. Разбира се подобността невинаги означава сходство в последиците, които са специфични и с различни социално-културни измерения.

Концептуализациите върху взаимоотношението масмедии — общество, включително върху последиците от взаимовлиянията между медиите и обществото, следват тези развития. Ефектите от функционирането на различните масмедии през различните темпорални отрязъци продължават да резултират в множество теоретични схеми и хипотези. Повечето от тях са повлияни от характера на взаимоотношенията между медиите и обществата през определените етапи от историческата еволюция, но често са във връзка с утилитарна им роля за обединяване на обществата.

Цялата история на човешката култура все повече се разкрива като история на специфичните начини и средства за отражение на действителността. Масовите комуникации се трансформират в разширители на времевите и пространствени граници на човешката култура, но и като синтези на пространството и времето. Масовите комуникации се позиционират не само като средства за разпространение на готови културни продукти, но и като генератори на културна продукция — силно спойващ механизъм със социалното културни последици. Асоциират се като естествен културен мост между миналото и настоящето, между традициите и настоящето, между националното и световно наследство и съвремието, описват се като най-висшата форма на човешка комуникация и култура, съдържаща всички предходни. Масовите комуникации обаче се интерпретират и като рушители на традиционните културни ценности и норми, като принизители на естетическия вкус, профанатори на културата, обезличители на националната идентичност и пр. (Carey,1983; Fejes, 1984; Castells,1996 Jenkins, 2006; Durham & Kellner, 2001; Adorno, T.& M. Horkheimer 2002).

Могат да бъдат изведени и други рамки, в които да се позиционират още много измерения на взаимодействието между масови комуникации и общество. Днешното общество — обществото на 21 век обаче е не само масово, а комуникациите не само масови. Съвременното общество се съпътства с паралелни процеси на демасовизация на масовите средства за комуникация, с персонализация на медийните „играчи“ и конструкти, с трансформации на възприемането, придобиващо все повече и повече както потребителски, така и креативен характер, по подобие на останалите процеси на съвременното общество. Обществото, от своя страна, все повече се медиализира, ставайки все повече и повече опосредствано и зависимо от традиционните и нови средства за комуникация. Новият тип масовизация на комуникацията получава друг прочит — комуникациите за единица време нарастаха неимоверно, комуникативното действие стана иманентна характеристика на самото общество.

Процесите на формиране на нови социални общности и образувания с виртуален и изключително мобилен характер, паралелизирането на виртуалната и физическата среда и обединяването им в една нова медиализирана реалност, смесването на масовата и междуличностната комуникация и смяната на съотношенията както между тях, така и вътре в тях, появата на нови групово комуникационни агрегати, трансформациите в писмената култура и в културата въобще и пр. говорят за нов тип усложняване на обществото и неговото функциониране. Това ново усложняване на обществото е свързано с паралелизиране на много стари и нови процеси, но и с улеснения от най-различно естество:

— компресиране на времето и пространството и ускорено извършване на много дейности;

— достъпи от различен характер със съпътстващи ги утилитарни моменти;

— сдружавания на колегиална основа;

— изпълняване на служебни задължения от дома.

Една от преплетеностите между медии и общество е появата на т.н. уеб 2 или социални медии, без аналог в досегашната еволюция на културата. Те станаха пристан на множество социално-комуникационни трансформации на организираността, участието, социалното и комуникационно действие, на нови форми на солидарност и възраждане на някои от идеите на Тьонис, Дюркем и Тард в нова плоскост. Социалното действие на Вебер получава все повече и повече комуникационна подплатеност. Днес т.н. масово общество синтезира противоположни характеристики — то е едновременно анонимно и разсредоточено, но и перманентно социално групирано общество. То е алиенирано и аномично, но и съчувствено и толерантно.

Реконструирането на определени теоретични становища и процеси, както и обвързването им със съвременните артикулации на спираловидно разгръщащите се комуникационни процеси е предпоставка за обясненията на много от ставащите сега процеси. Повече или по-малко взаимозависимостта между медии и общество е иманентната характеристика на медиализираните общества

 

ИЗТОЧНИЦИ:

Anderson, B. (1983). Imagined communities: Reflections on the origin and nature of nationalism. London: Verso.

Bandura, Albert; Ross, Dorothea; and Ross, Sheila A. 1961 Transmission of Aggression Through Imitation of Aggressive Models. Journal of Abnormal and Social Psychology 63:575–582.

Bandura, Albert 1963 What T.V. Violence Can Do to Your Child. Look 27, no. 21:46–48, 52.

Berelson, B., Lazarsfeld, P. F., & McPhee, W. N. (1954). Voting: A study of opinion formation in a presidential campaign. Chicago: University of Chicago Press.

Bryant, J. & Thompson,S. (2002). Fundamentals of Media Effects. McGraw-Hill Companies, Inc.

Broom & Selznick, 1950 In DeFleur, M., & S. Ball-Rokeach (1989) Theories of mass communication. 5th Ed. New York: Longman.

Clark, T. N. (Ed.). (1969). Gabriel Tarde on communication and social influence. Chicago: University of Chicago Press.

Durkheim, Émile. „The Rules of Sociological Method.“ The Free Press, 1982, p. 45.

Habermas, J. (1989). The structural transformation of the public sphere. Cambridge, MA: MIT Press.

Katz, E. (1998). Mass media and participatory democracy. In T. Inoguchi et al. (Eds.), The changing nature of democracy (pp. 87–100). Tokyo: United Nations University Press.

Katz, E., & Lazarsfeld, P. (1955). Personal influence: The part played by people in the flow of mass communications. Glencoe, IL: Free Press.

Katz, E., Docter, S., Gusek, J., Metzger, M., O'Connell, J., & Stokes, J. (1998).Press-conversationopinion-action: Gabriel Tarde's public sphere. In J. Lautman & B.Lecuyer (Eds.), Paul Lazarsfeld 1901–1976. Paris: L'Harmattan.

Katz, E., Peters, J. D., Liebes, T., & Orloff, A. (2004). Canonic texts in media research: Are there any? Should there be? How about these? Cambridge, England: Polity Press.

Katz, E. (2006). Rediscovering Gabriel Tarde. Political Communication. Vol. 23(3), p. 263–270.

Lazarsfeld, P. F., Berelson, B., & Gaudet, H. (1944). The people's choice. New York: Duell, Sloan, & Pearce.

Noelle-Neumann, E. (1984). The spiral of silence: Public opinion-Our social skin. Chicago:University of Chicago Press.

Pfohl, St. (1994), Images of Deviance and Social Control, Second Edition https://ross.mayfirst.org/files/pfohl-d-s-control-01.pdf,

Rogers, E. (1995). Diffusion of innovations (4th ed.). New York: Free Press.

Tarde, G. (1898/1989). L'opinion et la foule. Paris: Presses Universitaires de France.

Tarde, Gabriel (1969). On Communication & Social Influence. Selected papers. Edited and introduction by Terry Clarke2-5,30 The University of Chicago Press. Paperback edition 2010

Gwen Williams. Gabriel Tarde and the Imitation of Deviance

https://www.criminology.fsu.edu/crimtheory/tarde.htm

Тарде Е. Законы подражания = (Les lois de l'imitation): Пер. с фр. / [Соч.] Ж. Тарда. — СПб.: Ф. Павленков, 1892. — [4], IV, 370 с.

Преступления толпы /Г. Тард; Пер. д-ра И. Ф. Иорданского, под ред проф. А. И. Смирнова. — Казань: Н. Я. Башмаков, 1893. — 44 с.

Сущность искусства = (L'art et la logique) / Пер. с фр. под ред. и с предисл. Л. Е. Оболенского; Г. Тард. — Санкт — Петербург: В. И. Губинский, 1895–112 с.

Публика и толпа: Этюд Габриэля Тарда / Пер. Ф. Латернера. — СПб.: Б-ка бывш. Иванова, 1899. — 48 с.

Социальные законы = (Les lois sociales): Личное творчество среди законов природы и общества / Габриэль Тард; Пер. с фр. А. Ф. под ред. и с предисл. Л. Е. Оболенского. — СПб.: В. И. Губинский, 1900. — 120 с.

Социальные законы / Г. Тард; Пер. с фр. Ф. Шипулинского. — СПб.: тип. П. П. Сойкина, 1901. — 63 с.… — [М.]: ЛКИ, 2009. — 64 с. ISBN 978–5–397–00856–3

Социальная логика. — СПб.: Социально-психологический центр, 1996. ISBN 5–89121–001–0

Мнение и толпа // Психология толп. — М.: Институт психологии РАН; Издательство КСП+, 1999. — 416 с. — (Библиотека социальной психологии.) ISBN 5–201–02259–6, 5–89692–002–4

Общественное мнение и толпа = (L'opinion et la foule) / Г. Тард; Пер. с фр. под ред. П. С. Когана. — М.: т-во тип. А. И. Мамонтова, 1902. — IV, 201 с.

Личность и толпа = (L'opinion et la foule): Очерки по социал. психологии / Г. Тард; Пер. с фр. Е. А. Предтеченский. — СПб.: А. Большаков и Д. Голов, 1903. — [4], II, 178 с.

Социальные этюды / [Соч.] Г. Тарда; Пер. И. Гольденберга. — СПб.: Ф. Павленков, 1902. — VIII, 366 с.

Социальные законы = (Les lois sociales): Личное творчество среди законов природы и общества / Габриэль Тард; Пер. с фр. А. Ф. под ред. и с предисл. Л. Е. Оболенского. — 2-е изд. — СПб.: В. И. Губинский, 1906. — 120 с.

Преступник и преступление /Г. Тард; Пер. Е. В. Выставкиной, под ред. М. Н. Гернета и с предисл. Н. Н. Полянского. — М.: т-во И. Д. Сытина, 1906. — XX, 324 с. — (Библиотека для самообразования, издаваемая под редакцией А. С. Белкина, А. А. Кизеветтера… [и других]; 29).

Сравнительная преступность: Пер. с фр. / Тард. — М.: т-во И. Д. Сытина, 1907. — 267 с.

Пейчева, Д. (2011) Медиализираната реалност. УИ Неофит Рилски“

Пейчева, Д. (2013). Масмедийното въздействие. УИ Неофит Рилски

 

Гл. ас.д-р Галина Колева, гл. ас. д-р Дона Пикард (ИИОЗ — БАН)

Образи на градското земеделие в България

 

Градското земеделие е тема, която присъства като необходим елемент на стратегиите за градско развитие в европейските страни; тя е навлязла и успешно се разгръща като важна част на публични политики и местни програми в подкрепа на устойчивото развитие и подобряване на качеството на живот на хората и общностите. Обърнато към две основни предизвикателства на глобалното развитие — урбанизацията и хранителната обезпеченост, градското земеделие интегрира широка палитра от цели, дейности, ресурси, актьори, институции в полза на омекотяване и решаване на икономически, социални, екологични, пространственно-архитектурни и инфраструктурни проблеми, съпътстващи разрастването и интензифицирането на градските пространства. В контекста на глобалното увеличение на броя на световното градско население — от 3.6 милиарда през 2011 г. до очакваните 6.3 милиарда през 2050 г. (ООН) и в светлината на преобладаващия дял на българското население, живеещо в градовете — 72.5% през 2011 г. (Преброяване… НСИ), качеството на живот на градските общности и тяхната хранителна обезпеченост ще се превръща във все по-голямо предизвикателство пред международните и национални управленски институции. В тази връзка градското земеделие може да има важен принос и за устойчиво, и за гъвкаво градско развитие, за създаване и поддържане на мултифункционални градски ландшафти.

Логиката на текста от гледна точка на този най-общ контекст има две цели: първата цел е представяне на европейската научно-изследователска акция „Градското земеделие в Европа“ в рамките на програмата COST, и заедно с това отбелязване на основните концептуални линии по темата; втората цел е обзор на съществуващи практики на градско земеделие в България (на примера на град София).

 

Акцията „Градско земеделие в Европа“ на програма COST

До момента влиятелните научни разработки по темата се концентрират основно върху бъдещите трансформации в терените около големите градове, които да могат да се ползват за селскостопански цели и да осигуряват хранителна обезпеченост на жителите им. Този тип изследвания се фокусират главно върху конкретни местни модели на градско земеделие, но до момента не е утвърдена обща концепция за този феномен, което поставя пречки пред разработването и прилагането на общонационални програми и политики за стимулиране и развитие на земеделски дейности в градовете. В тази връзка е актуалността на проекта за континентална мрежа за изработване на общоевропейска рамка за тълкуване и разработване на политики за градско земеделие, подкрепен в рамките на програмата COST 47.

Формулираната цел на проекта е да разработи общ и специфичен европейски подход към градското земеделие сред учени и професионалисти в сферата на аграрното производство и градското развитие, които да повлияят положително на европейските, национални и регионални политики, засягащи градското земеделие, хранителната независимост и устойчивото развитие в Европа. Това предполага не само изработване на обща европейска дефиниция на градското земеделие, но и анализ на успешните социални и бизнес модели в него, както и насоки за осъвременяване на местните, националните и общоевропейски политики в областта.48

Участниците в акцията са учени и изследователи от 24 европейски страни: Австрия, Белгия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Естония, Ирландия, Исландия, Испания, Италия, Норвегия, Полша, Португалия, Румъния, Словакия, Словения, Турция, Франция, Холандия, Чехия, Швеция, Швейцария. Партньори са Израел и Нова Зеландия. Участниците са специалисти от различни научни области: икономика, социология, архитектура и градско планиране, ботаника и почвознание, инженери и др. Мултидисциплинарният подход на изследване, анализ и планиране на градското земеделие е релевантният подход за отразяване на комплексността на градското производство на храна в неговата многоаспектност от екологични, архитектурни, социални, икономически и културни елементи.

Основните задачи, по които повече от 120 участници в мрежата обединяват усилията си в 4-годишния програмен период са:

• Преглед, анализ и обобщение на концепциите за градско земеделие и политиките, които го засягат. В резултат ще бъде изготвен речник на градското земеделие в Европа.

• Изготвяне на препоръки към властимащите за европейски, национални и локални стратегии и политики за развитието на градското земеделие. В резултат от тази дейност ще бъдат издадени: (1) Бяла книга за съвместимостта на градското земеделие с Общата селскостопанска политика (ОСП) и (2) Бяла книга върху местните и национални политики в тази сфера.

• Изследване на типовете градско земеделие и изготвяне на on-line каталог на предприемаческите модели, стимулиращи успешни практики в градското земеделие.

• Изготвяне на наръчник със стратегии за дизайн на мултифункционални ландшафтни пространства.

За реализирането на формулираните задачи се прилагат следните изследователски подходи:

• Top-down — изследване на градското земеделие от гледната точка на ОСП и националните политики в селскостопанския сектор

• Bottom-up — изследване на отделни случаи, практики и стратегии на конкретни професионалнисти в сферата на градското земеделие

• Изследвания на дизайна (Research by design) — авангарден подход, комбиниращ горните два подхода и изследващ отношенията между създаването и възпроизвеждането на знание чрез дизайна — как даден дизайн се вмества в конкретна локалност, каква е неговата релевантност в него, как функционира в среда на контекстуални противоречия и т.н.

Дейностите, съответно участниците в рамките на проекта, са структурирани в пет работни групи:

1. Дефиниции и общоевропейски политики, насочени към градското земеделие.

Работата е фокусирана върху обобщаване на европейските и национални политики и формулиране на общи концепции и теории за градското земеделие в Европа. Резултатът е оформяне на дефиниции, рамки и типологии на градско развитие, в резултат на което да се изработи общо разбиране относно концепцията за градско развитие.

2. Градското земеделие в местните политики. Основният акцент тук е изследване и анализ на примери на добри практики в политиките за градско земеделие.

3. Бизнес/предприемачески модели на градско земеделие. Фокусът е върху видовете модели на градско земеделие и изследване на икономическите, екологични и социални аспекти на предприемаческите модели на професионалистите в градското земеделие.

4. Пространствени модели на градско земеделие. Чрез използване на метода „изследване на дизайна“ работата е фокусирана върху дефиниране на качествата на градската среда, които я правят мултифункционална, адаптивна и устойчива.

5. Метаболизъм на градското земеделие. Изследователски фокус са взаимовръзките между естествените ресурси (почва, вода, въздух, отпадъчна биомаса) с практиките на градското земеделие.

Градското земеделие е популярен феномен в Европа. Широк е спектърът от концепции, стратегии и активности, които гравитират в орбитата на това понятие. От инициирани акции като „градинка зад блока“ или малки по размер индивидуални, семейни или групови стопанства, градини и оранжерии от една страна, до големи професионални земеделски структури в и около градските агломерации, от друга страна.

Мултифункционалността е основна характеристика на градското земеделие: в резултат на дейностите и практиките се създават продукти и услуги, някои от които са с пазарна реализация, други са субсидирани, а трети не са свързани с пазарна реализация и не носят доходи на практикуващия ги. Наред с ползите за екологична и устойчива градска среда, значими са социалните ползи от градското земеделие за отделни групи и общности в измеренията на социалното включване и интеграция.

До момента концепцията за градско земеделие е рамкирана в следната дефиниция:

Градското земеделие обхваща всички актьори, общности, практики, места и икономически дейности, които се фокусират върху производството на биологични (не в смисъла на екологично чисти, а като живи растения и животински продукти) продукти (растения, животински продукти, биомаса като енергиен източник, растителни суровини и др.) в такъв пространствен контекст, който, според националните и местни разбирания и стандарти, може да се категоризира като „градски“.

Основни компоненти (аспекти) на дефиницията са: пространствен (в или в близост до града); функционален (освен производство на храна са дейности и услуги с образователна, екологична, развлекателна и социализиращи функции); пазарен (местни потребители, директен маркетинг); субекти/актьори (хоби-фермери, кооперативи и сдружения, местни власти и общности); бенефициенти (потребители на храна и на други дейности, с отношение към природата и устойчивото развитие).

Съществуващите изследвания показват, че предприемаческите модели на градското земеделие се различават от тези в селските райони. Това частично се дължи на различните дадености в градовете и селата и на по-комплексните ситуации, с които „градските“ фермери трябва да се справят, но също и на далеч по-големите възможности, от които те могат да се възползват във връзка с предлагането на повече и разнообразна храна в сравнение с класическите хранителни продукти на пазара, например възможности за публични услуги, образователни дейности, дейности за свободно време, специализирани продукти. От гледна точка на целта, мисията на конкретната форма или практика на градско земеделие (стопанство, градина, проект) моделите на градско земеделие са с разнообразна насоченост — търговска, за самозадоволяване, образователна, екологична, културна, социална, хоби, рекреация и стил на живот.

 

Българският контекст: практики на градско земеделие

Градското земеделие не присъства като стратегическа насока и задача в българските планове за градско развитие и съответно не влиза като тема в национални и местни политики. Това е и нова тема в полето на социалните науки в България. От друга страна, практиките на градското земеделие имат дълга традиция в България в хода на историческото и цивилизационното развитие, в контекста на логиката на произхода и развитието на модерните градове, повечето от които израстват от села с традиционно отношение към земята и собствено производство на храна. Тези практики се възприемат като интегрална част от жизнения цикъл и не се оценяват като земеделие и като предприемаческа активност. Значителна част от жителите на София и на големите български градове са в топла връзка със селата и със „селските дейности“ по линия на произход и родова принадлежност или като собственици на земя и къщи, намиращи се в извънградска среда. В този смисъл аграрноземеделският елемент на градския живот е по-скоро правило, отколкото изключение.

Земеделските дейности в градска среда са базирани основно в частни, семейни градини (дворни места), разположени предимно в крайградските зони. Много малка част от семейните градини/дворове в София имат пазарна ориентация — отглеждането на земеделски продукти е преди всичко за собствена консумация и поддържане на семейна и културна традиция по отношение на земята, както и на емоционално и ценностно отношение към природосъобразен начин на живот. Модели на градско земеделие като community gardens и allotment gardens49, които са широко разпространени в други европейски градове, липсват в българската градска и крайградска среда.

Модели на градско земеделие, ориентирани към пазара, възникват в крайградските райони на София и София област с мисия за осигуряване на еко- и био-растителна и животинска продукция за все още ограничен пазар поради по-високия ценови клас на продуктите. Това са предимно малки крайградски семейни ферми, които създават своя потребителска мрежа чрез директни контакти с клиентите и снабдяване по предварителни заявки. Обикновено потребителите са организирани чрез мрежите на хранителен кооператив и споделят ценности на екологична култура и здравословни практики, свързани с производството на храна.

Примери:

Eко-ферма „ЕЛАТА“ (с. Железница, София) е семейна ферма за отглеждане на традиционни български породи животни (около 150 овце, 22 крави и телета, 27 коне) в естествена планинска среда и производство на екологични млечни продукти. Фермата снабдява с мляко и млечни продукти над 50 семейства в София. Използва и поддържа 40 хектара земя под аренда.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Активно работи с неправителствения сектор като участва в образователни и екологични инициативи за деца от детски градини и училища, вкл. организиране на „вкусна градина“, ден на „отворени врати“, предлагане на рекреативни услуги и възможности за доброволчески инициативи. Любовта към животните и природата мотивира семейството „да станем малка ферма, в която да си знаем животните по име и да ги познаваме като собствени деца, да произвеждаме и предлагаме натурални качествени продукти“.

 

 

Био-ферма „Софина“ (гара Елин Пелин, Софийска област) стопанисва 10 хектара собствена земя и произвежда био-сертифицирани зеленчуци, трайни насаждения (орехи) и тревни смески. Семейната традиция за отглеждане на зеленчуци за собствена консумация прераства в бизнес проект за произвеждане на органична храна за пазара в София. Фермата посреща посетители, вкл. семейства с деца, по време на „дните на отворените врати“ или в рамките на „солидарни акции“ за запознаване с начина на отглеждане на зеленчуците и принципите на био-динамичното земеделие. Мисията на предприемаческия проект е „чистата, органично отгледана, прясно набрана и вкусна българска храна“ и „работни места за местната общност“.

Други актуални практики на градско земеделие:

• С образователна цел: екологично възпитание, трудово възпитание, работа в екип, създаване на общност за съвместни практики и общуване.

Примери:

- „вкусни био-градинки“ към детски градини в София и други големи градове — успешна иновативна практика в образованието за най-малките, насочена към хармонизиране на усилията на родители, учители и съмишленици при отглеждане и възпитание на децата. Прилага се солидарен подход — доброволни усилия на всички участници — родителите, децата, учителите и съмишлениците от местната общност.

- Учебна био-ферма (пилотен проект в Пловдив). Децата, които я посетят, техните родители и учители могат да засадят различни зеленчуци, да се грижат за тях, да следят за развитието им, да участват в прибирането на реколтата.

Подобни практики нямат директен ефект в осигуряването на храна, но съдействат за формиране на природосъбразно отношение и ценности за екологично и устойчиво развитие.

• Солидарно земеделие: практики за организирани доставки на биохрани.

Примери:

- Хранителни кооперативи — мрежи на основата на директен контакт между производители и потребители, основани на доверие и съвместни усилия за постигане на общи ценности — натурални качествени продукти, екологично отношение и качество на живот.

- Фондация за биоземеделие „Биоселена“ — поддържане на „кооп“ за около 200 души в София за доставяне на сезонни зеленчуци веднъж на две седмици на клиенти. Доставките са само по поръчки до предварително определен „сборен пункт“ в София и не се прави свободна продажба.

- Малък „хранкооп“ в София на приятелски принцип.

Около 150 души се организират периодично чрез мейл лист за доставки на храни от ферми в близост до града. Подобни мрежи има в Пловдив и Варна.

 

Фактори за развитието на градско земеделие в България

Без претенции за изчерпателност и достатъчна емпирична верифицираност (на базата на представителност на информацията), досегашната проучвателна дейност и проведени разговори със заинтересовани страни (предприемачи; градски жители; хора, практикуващи различни форми на градско земеделие; представители на местната власт и на неправителствени организации) ни дава основание към момента да ситуираме факторите за развитието на градското земеделие в България по следния начин:

 

Фактори с положително действие:

- Наличие на все още незамърсени земи и водни ресурси в градските и крайградските пространства.

- Наличие на зелени пространства, които е възможно да се използват като ресурс за развитие на неголеми „градски стопанства“.

- Традиционната култура и отношение към земята като ресурс за производство.

- Нарастване на екологичната култура.

 

Фактори със задържащо или негативно действие:

- Концепцията за градско земеделие не е припозната у нас като необходим елемент на стратегиите за градско развитие или градско планиране.

- Липса на законова база и държавна политика в подкрепа на малките стопанства на домакинствата.

- Липса на адекватна политика, стимулираща малките стопанства/ферми (каквито са повечето „градски“ ферми) за директен достъп до пазара.

- Преекспониран фокус върху индустриалните производители на месни и растителни продукти.

- Пустеещи общински земеделски земи; компроментирани напоителни съоръжения.

- Сложни процедури за промяна на статуса на земята публична собственост.

- Липса на закон за доброволчеството и ниско равнище на доброволческата активност.

- Нисък социален капитал и на национално, и на местно, и на общностно равнище. Липса на доверие и солидарност между производители и потребители, между граждани и институции. Българите живеят в затворен семеен и приятелски кръг и не участват в живота на местните общности.

 

Заключение

По отношение на България темата за градското земеделие като научно-изследователско интердисциплинарно поле е нова. Градското земеделие по-скоро се експлоатира като любопитна и екстравагантна идея с реализация в инициативи на неправителствени организации и частни актьори, които се възползват от програми и фондове за подкрепа, отколкото като интегрална част от стратегии и политики за градското развитие, планиране и дизайн, както и като елемент на образователна, екологична и социална политики. Редки са случаите на колективни граждански инициативи за градско градинарство, които са напълно доброволни. В този смисъл то не е припознато като присъща и естествена част от градската среда и живота на градските общности. Липсват научни изследвания, съчетаващи различни подходи и перспективи, които да предоставят обхватен поглед върху обществените нагласи към градското земеделие, нуждите от него както за осигуряване на хранителна сигурност и зелено развитие на града, така и за подпомагане на социалната интеграция на деца в риск и други маргинализирани социални групи.

Преобладават практиките на градско земеделие в частните (семейни) градини (дворове) в периферните градски пространства като продукцията е за собствена консумация. Възникват отделни пазарно-ориентирани ферми в крайградските зони за производство на еко и био земеделска продукция, която се реализира чрез директни продажби на клиенти в града.

Все по-голяма популярност набират и интернет общности за популяризиране на практики и акции на градско земеделие (някои подкрепяни чрез проекти на неправителствени сдружения). Те обединяват хора със споделени интереси и разбирания за здравословен и екологичен начин на живот и ценностите на устойчивото развитие. Подобни са интернет форуми като „градинка зад блока“; „urban gardening“, „farming sofia“, „солидарно“ с участници предимно от млади, образовани хора, мотивирани от идеи за устойчиво развитие и природосъобразен начин на живот, споделящи визия за активно гражданско присъствие, общи модели за прекарване на времето и релаксация. Като правило подобни активности са извън официалната, институционално доминирана среда на стратегии, планове, програми и политики, т.е. извън контрола и санкцията на институциите. Тези практики носят положителния заряд на опити за изграждане, формиране на капацитет чрез своеобразно будителство, чрез привличане и увличане въз основа на реален, видим ефект, чрез създаване на критична маса от последователи и съмишленици. Те са форма на общностна субкултура — на алтернативни дейности и общуване, развлечения и осмисляне на времето. Въпросът е доколко тези акции и практики са интернализиран, осъзнат и устойчив, автентичен модел на жизнена и трудова ориентация и доколко са своеобразни „фалшиви бягства“ (Уелбек) от официалния дневен ред — временни, модни, любопитни и алтернативни, с привкус на очарование и ентусиазъм, и доколко могат да се превърнат в устойчиви практики, движение, структури, които да се институционализират и да влязат в конструктивни взаимоотношения и взаимодействия с институциите за изработване на стратегии, на обща визия и съответни политики. Отговор на този въпрос ще се търси в следващите етапи на изследването върху практиките и перспективите пред градското земеделие в София и в България.

 

Литература:

НСИ. Преброяване на населението и жилищния фонд… 2011

Уелбек, М. 2012. Карта и територия, изд. „Факел експрес“, София

Уеб-сайтове: www.farmelata.com; www.solidarno.com/; www.solidarno.com/sofina

COST Action: Urban Agriculture in Europe. https://www.urbanagricultureeurope.la.rwth-aachen.de/

 

Проф.  д.с.н. Валентина Миленкова, ЮЗУ „Неофит Рилски“

Образованието в селски условия – преосмисляне на перспективата

 

Когато говорим за витализиращата функция на образованието, не трябва да забравяме, че тя протича винаги в конкретни условия и има национален, регионален и общностен характер. Това означава, че често пъти образователните реалности в селски и градски условия, макар и развиващи се в единна нормативна рамка, са различни, защото те отразяват спецификите на инфраструктурата, особеностите на работата и живота, на населението и пр. Освен това в условията на постмодерност трябва да отчитаме и факта, че не малка част от хората в градовете по различни причини се връщат обратно на село; това са интелектуалци, хора на изкуството, лица останали без работа в градовете, които намират нови социални възможности, връщайки се на село. В тази връзка особено важни стават образователните структури в селски условия, включително поддържането на съществуващите селски училища, както и създаване на възможности за обучение на възрастни. Защото, когато се говори за процеса на обучение трябва да го разглеждаме като двустранен процес, в който важни са мотивациите на обучаваните, свързани с разнообразието от цели и ценности, с които те постъпват в образователното взаимодействие, но също толкова важни са и преподавателите. Те трябва да повишават своята квалификация, да се усъвършенстват, да търсят начини за иновации в преподаването си. От друга страна, качеството на образованието не зависи само от образователната система, но и от цялостния социален контекст и държавните инвестиции, защото образованието е публична институция, изискваща модерна материална среда, възможности за реализация на завършващите, активно гражданско общество, което е коректив на случващото се в обучителните структури. Освен това, образованието трябва да налага и нови ценности, свързани с усвояване на европейското културно наследство. Така се утвърждават универсалните представи за човечеството и европейската идентичност, тъй като глобализацията на съвременния свят протича и като сближаване на ценностни модели. Всичко това идва да подскаже, че образователните реалности, колкото и да са непредразположени към промени и да са подвластни на известен консерватизъм (Дюркем), за да бъдат „в крак“ с времето трябва да станат по-отворени към промените и по-адекватни към новите потребности. В настоящия момент въпреки надеждите за възраждане на интереса към селото, картината на селското образование е доста тревожна поради намалелия дял на децата, учителите и училищата в селски условия.

 

Образователна рамка: общ поглед

Предучилищно образование

По данни на НСИ за 2010, средният брой деца в една детска градина за страната е 96, като за градовете този среден брой е значително по-голям — 144, а за селата е 46. Средният брой деца, формиращи една група, е 23, като в градовете този среден брой е 24, а в селата — 20.

Педагогическият персонал, зает в детските градини, е 19.5 хил., от които 1.2 хил. са директори без група. В сравнение с предходната учебна година общият брой на педагогическия персонал се увеличава със 118 души или с 0.6%.

Общо образование

В началото на учебната 2009/2010 г.50 учебни занятия се водят в 2121 общообразователни училища, от които 155 начални, 1 383 основни, 13 прогимназии, 165 гимназии и 405 средни общообразователни училища (СОУ). В сравнение с предходната учебна година, поради закриване или преобразуване, броят на общообразователните училища намалява с 50 — като те са селски. В началото на учебната 2010/2011 година учебни занятия се водят в 2096 общообразователни училища, от които 155 начални, 1360 основни, 12 прогимназии, 166 гимназии и 403 средни общообразователни училища /СОУ/. В сравнение с предходната учебна година поради закриване или преобразуване общият брой на общообразователните училища е намалявал с 25 и всички са селски.

През учебната 2009/2010 година броят на учениците във всички видове общообразователни училища51 е 627.2 хил., от които 114.7 хил. в селата. В сравнение с предходната учебна година броят на учениците в общото образование намалява със 17.6 хил., или с 2.7%. През учебната 2010/2011 година броят на учениците във всички видове общообразователни училища е 615 600, от които 111 500 учат в селата. В сравнение с предходната учебна година броят на учениците в общото образование намалява с 11 600, или с 1.9%.

Сериозен проблем в рамките на образованието е застаряването на учителската професия: едва 5% от учителите са под 29 години. Затова в Проекта за Закон за училищното образование се предвижда пакет от социални мерки с цел стимулиране на младите кадри да работят в отдалечени или малки населени места; тези социални мерки включват: преференциални условия за заеми, обезпечаване с жилища.

 

Изводи

Опирайки се на данните от НСИ могат да се направят няколко обобщения:

— за краткия период от две години броят на училищата намалява със 75: 2009 с 50, и през 2010/2011 с 25. Трябва да подчертаем, че това са изключително селски училища.

— на фона на редукцията на селските училища намалява и броят на учителите, ангажирани в селските училища. Практика е в цяло едно училище да работят най-много по 3 или 4 учители.

— Намаленият брой на децата довежда до следващата стъпка — създаване на слети и маломерни паралелки, при които се обучават деца от различни образователни степени: напр., сливат се 1 и 3 клас, 2 и 4. Този процес се наблюдава в почти всички начални селски училища, каквито са повечето селски училища. Слетите паралелки водят до проблеми в качеството на обучението.

Очевидно е, че динамичният процес на стопяване на българското население и намаляване на раждаемостта особено в периода от 1990 до началото на 2000 доведе до сериозни проблеми със селския бит, начин на живот и образование, което рефлектира в множество закрити училища.

 

Закритите училища в селата

По регламент общинските училища се закриват от министъра след решение на Общинския съвет и становище след проверка на регионалния инспекторат по образованието. Предложението за закриване задължително съдържа информация за училището, към което ще бъдат пренасочени учениците, както и за осигурения транспорт. Закриват се училища, паднали под минимума за деца в паралелка. При началните училища той е 16 деца на паралелка, в горните класове бариерата е 18 деца. Изключение се прави за малките селища, в които се допускат маломерни паралелки от 12 деца в началния и 14 — в прогимназиалния етап.

Стотиците закрити училища на територията на страната през последните години поставят въпроса: каква е съдбата на училищните сгради? Какво се случва с тях?

Не малка част от селските училища се създават като резултат от просветната политика на кабинетите до 1944 г., с тенденция към широкодостъпно масово образование. Известно е как селското население изгражда училищни сгради с общите усилия на всички хора и събира за заплатата на даскала. Всяко село е имало храм, а към храма и училище. Общата картина на образователните институции в следосвобожденска България показва, че населението е предимно селско, с малки традиции в областта на образованието и макар че поддържането на училища се оказва скъпоструващо начинание, се полагат големи усилия.

Мнозинството от селските училища се създават след 1944, те са свързани с утвърждаване на демократизма и всеобхватността на обучението. През 60-те и 70-те години на 20 век ставаме свидетели на разцвет на селските училища. Това е времето, когато числеността на учениците е най-голяма, инициативите са най-различни, патосът и животът на селското училище са най-витални. Постепенно с урбанизацията започват и процесите на миграция, които насочват много селски семейства в активна трудова възраст към градовете. Процесът на закриване на селски училища започва от началото на 1990-те, като през годините на новия век този процес придобива масов характер. Обезлюдяването на селата е свързано с отсъствието на политика към селските райони от страна на правителствата на прехода, резултат е от липсата на далновидност и визия, довели и до емигрирането на десетки хиляди българи в активна трудова възраст извън страната. Всичко това естествено се отрази и на селското образование. Закритите селски училища имат различна съдба:

Повечето от сградите на тези училища са в разрушено и окаяно състояние. Прозорците са счупени, повечето врати са заковани с дъски, покривът тече… Когато човек влиза в подобна сграда, е стреснат при вида на счупените черни дъски и чинове, разпилените по пода листа от тетрадки и рисунки, изкъртените прозорци и врати… Училищните сгради се стопанисват от кметствата, които с малките си бюджети едва се справят и не могат да си позволят охрана. Малко са закритите училища, чиито сгради се използват за педагогически цели.

Десетки училищни сгради по селата са продадени на частни собственици. Бум на продажбата на закрити училища е през 2005 и 2006. Едно от условията за продажба на училищна сграда е новият собственик да продължи да я използва за целите на просветата, културата или социалните дейности, но това изискване невинаги се спазва:

— Някои от сградите се преобразуват в спа-хотели;

— Други бивши училищни сгради се превръщат в цехове за производство, стават складове на фирми или се продават материалите на разрушената сграда.

— През последните години няма желаещи да купуват, въпреки ниските цени. Много често, въпреки че училището е продадено, купувачът в последствие се отказва изобщо да инвестира в него.

Така закриването на селските училища се превърна в един от белезите на годините на прехода в образованието, поставяйки на преден план проблемите на селския бит и начин на живот, както и намаляващото население. И вместо държавната политика да бъде насочена към създаване на поминък за млади хора в селата и условия за развитието им, държавата се отказа да издържа селските училища. В резултат на тази отстъпваща политика се въведе формулата „оптимизиране на училищната мрежа“, чиято основна идея бе: създаване на средищни училища с цел повишаване на качеството на образованието. Появиха се жълтите училищни автобуси, които превозват деца към по-големите центрове в общината, но това крие сериозни рискове особено за ромските деца, голяма част от които не продължават образованието си, поради страхове на родителите им — да изпращат децата си извън населеното място за цял ден. Етнокултурните характеристики се превръщат в ограничаващ замисъла механизъм.

Освен оптимизацията на училищната мрежа бе въведен още един механизъм спрямо образованието в страната (от който отново в най-голяма степен са потърпевши селските училища), свързан със системата на делегираните бюджети.

 

Делегираните бюджети

С решение на Министерския съвет от 21 януари 2008 г. Министерство на образованието и науката въвежда от 8 февруари(същата година) системата на делегираните бюджети на всички училища в нашата страна. Един от изходните елементи на тази система е нормата „единен разходен стандарт“, т.е. годишна издръжка за обучението на един ученик, която включва всички основни разходи. Определената годишна издръжка трябва да покрие: 1) заплатите на учителите и непедагогическия персонал; 2) часовете по свободно избираема подготовка; 3)целодневното обучение; 4) ремонти и поддържане на училищната сграда; 5)заплащане на отоплението и т.н. при това без задаване на процентни съотношения по тези пера. Бюджетът на всяко отделно училище се определя на база брой ученици, които се обучават в него, като значително се намаляват възможностите на общините да подпомагат училищата с малък брой ученици. При държавните и общинските училища в момента всеки ученик носи сума, определена в единния разходен стандарт. Тази сума варира от 1000 лв. за полудневни училища до над 7900 лв. в училищата интернати за деца с нарушено зрение. В Проекта за Закон за училищното образование се предвижда към издръжката на училищата да се добавят стимули за повишаване на успеха, за работа с деца със СОП и др.

Един от сериозните проблеми на малките селски училища е свързан с обстоятелството, че намаляването на издръжката поставя училищните ръководства в ситуация на минимизиране на различни дейности като: СИП и целодневно обучение, за които се изискват преподаватели и които са много важни за поддържане на допълнителна образователна подготовка. А това от своя страна води до влошаване на качеството на обучението.

В оцелелите селски училища учат много ромски деца: българското население застарява или мигрира и главно ромите в съответното село имат деца (Тилкиджиев, 2009). Материалната база на селските училища не е в добро състояние. Липсват средства за поддържането им, както и за провеждане на основни образователни практики. Децата учат в смесени класове, които обединявайки различни степени, напр. първи и трети клас, образуват едната слята паралелка, а втори и четвърти образуват другата паралелка. Те учат в една класна стая, преподава им един учител, който разделя времето по равно между образователните степени. По този начин се намалява времето за обучение, за разбиране и научаване. Когато се закрие и мястото на възпитател (поради липса на средства), ангажиран с обучението и подготовката след учебни занятия („занималнята“) още по-малко се учи, затрудненията с материала стават все по-големи, ненаучените уроци са все повече. Вследствие, образователните възможности на децата на село не са от един порядък с тези от града.

В Проекта за Закон за училищното образование се лансира идеята за защитени паралелки, които да включват 12 ученика (минимум) вместо 18 ученика както досега.

Нарушеното равенство на образователните шансове се пренася от началния курс към следващите етапи на обучението; свързва се и със средищните училища — с дългото пътуване и с целодневното отсъствие от дома, които качествено променят подготовката и научаването, променят навиците на децата, обучаващи се в селски училища. Именно този нарушен модел на равните образователни възможности, довежда до още едно следствие: отпадането от училище, което успоредно с демографската криза представлява една негативна тенденция в българската образователна система (Тилкиджиев, 2009). През учебната 2009/2010 г. по различни причини 19 600 деца са напуснали общообразователните училища, от които 13 500 до 8-ми клас. За сравнение през учебната 2008/2009 година общообразователни училища са напуснали по различни причини 15 500 ученици, от които 13 000 до осми клас. За една година броят на отпадналите деца се е увеличил с 4 100, сочат данните на НСИ за образованието. Най-голям е относителният дял на учениците, които отпадат по семейни причини — 9,8 хил., или 50,3% от общия брой на напусналите, следван от заминалите в чужбина — 24,5%, и на напусналите поради нежелание да учат — 18,4%.

Повечето ромски деца напускат училище още преди завършване на основно образование (Миленкова, 2004). България заема първото място в ЕС по ранно напускане на училище, като средната възраст на напускане е около 14.3 години; това показват резултатите от проучване през 2013 на социологическата агенция „Медиана“ (https://www.mediapool.bg/bulgaria-e-parvenets-v-evropa-po-ranno-napuskane-na-uchilishte-news215181.html)

Според резултати от изследването на отпадането от училище на социологическа агенция Витоша ресърч (Нончев, 2006) етническият профил на отпадналите от училище има следния вид:

Роми: 74%; Турци 12.4; Българи 10.1%; Други 1.3%; Неотговорили 2.1%.

Селищна принадлежност на отпадналите

— 34% са деца населяващи града;

— 34% населяват махали извън града;

— 31% населяват селата.

Така се оказва, че ромските деца стават в най-голяма степен определящи динамиката на отпадането и неговите характеристики (Нончев, 2006); когато търсим проекциите на отпадането се забелязва, че приблизително по равно се разпределят децата, които не ходят на училище в различните типове селищни структури: село, град. В селата (особено при ромското население) посещението на училище е функция на родителския избор и решения, често пъти свързани и с миграциите (вътрешни и външни) на семейството. В селата традициите са по-силни: след 12 години ромските момичета обикновено биват спирани от училище поради страх да не бъдат откраднати, а заниманията на децата са свързани с фамилните стереотипи. Затова и селските учители често пъти си поставят целта: „децата да се научат на български“ (особено в регионите, където ромите не говорят български) (Тилкиджиев, 2009). Външното оценяване след 7 клас през 2011 г. показа, че най-ниските резултати са в селски училища с ромски ученици, които имат затруднения с разбирането и говоренето на български език.

Прилагат се различни мерки с оглед предотвратяване на отпадането от училище както на държавно, така и на неправителствено ниво: безплатни закуски, безплатни учебници, финансово подпомагане на семейства с първокласници, социални стипендии, задължителна предучилищна подготовка на децата, но неизбежно се създава впечатлението, че тези усилия са по-скоро казионни и нямат особен резултат.

Една от дискутираните мерки с цел контролиране на отпадането от училище е дуалната система, тоест система на общо и професионално образование.52 Според различни проучвания, децата са демотивирани, защото като завършат средно образование, получават документ, който не им служи за нищо. В голяма част от другите страни това не е така. Там има много повече възможности за завършване и за продължение на образованието.

 

Един допълнителен шанс за образование представляват политиките и практиките на учене през целия живот.

 

Учене през целия живот

Идеята, принципа и стратегията на „ученето през целия живот"(Brine, 2006; Boyadjieva, 2012, Boyadjieva, 2013) са насочени към увеличаване на равенството и свободата. Това би могло да бъде само, ако ученето се възприеме отговорно като гражданско право, а трансформацията на образователната и трудовата система бъде ориентирана в егалитарна посока. Затова са необходими амбициозни институционални намерения, много по-свободни отношения между работа и образование; едно движение към „обучаващи организации“, по-мобилни учебни програми, широко развитие на неформалното обучение и по-големи бюджети за образование. Ученето през целия живот представлява процес:

— на непрекъснато и преднамерено придобиване на знания и умения;

— предполага възможности за учене на всяка възраст и в разнообразен контекст;

— насочен е към индивида и неговите потребности.

Една от важните особености на УЦЖ е, че държавата трябва да има сериозен ангажимент към повишаване квалификацията на лицата, към създаване на стимули за тяхното усъвършенстване. В тази посока е Националната стратегия за учене през целия живот за периода 2008–2013, според която: до 2013 г. трябва да се постигне значително нарастване на участието на хората в РБългария в процеса на УЦЖ, да им се осигури свободен достъп и условия за обучение, за да се развиват като отговорни към себе си и обществото личности. Фигура 3 илюстрира в сравнителен план с ЕС, какво е участието на българите в различни форми на учене през целия живот(УЦЖ).

 

 

В проекта, финансиран по VI рамкова програма на ЕК за научни изследвания „Към изграждане на общество на ученето през целия живот в Европа: Приносът на образователната система“, в който взема участие и български колектив с ръководител проф. П. Бояджиева е направен систематичен анализ на стратегически документи и политики касаещи УЦЖ Реализирани са три изследвания, насочени към изучаване на:

● Участието на възрастни във формалното образование като са изследвани 1030 възрастни, обучавани в 60 институции.

● Предприятията и участието на работниците във формалното образование — изследвани 7 предприятия.

● Ролята на образователните институции за стимулиране на достъпа на възрастните до обучение — изследвани 10 институции.

Според данните от Adult Education Survey (2007–2009) освен това, България е сред страните с най-голямо социално неравенство по отношение на достъпа до образование — у нас негативното влияние на фактори като пол, възраст над 45 г., наличие на малко дете, местожиевеене в малки населени места е много по-силно изразено, отколкото в други страни.

 

Основни резултати

1. Равнище на участие на населението на възраст 25–64 навършени години в ученето през целия живот през 2003 и 2007 година.

Според резултатите от проведените от НСИ изследвания равнището на участие на населението на възраст 25–64 г. в поне една от формите на УЦЖ нараства съществено — от 16 % през 2003 година на 48.5% през 2007 година.

Факторите за това нарастване са много, но най-важните са общия икономически растеж на страната през този период, измененията в отношението и нагласите на работодателите и хората в активна трудова възраст към образованието и обучението, процеса на присъединяване на България в ЕС и изпълнението на различни европейски програми, включващи мерки и учебни дейности.

2. Участие на населението на възраст 25–64 години в учене през целия живот — 2007 година.

Най-активно участие в учебни дейности се установява при лицата с висше образование, сред които 71.1% за период от 12 месеца преди изследването са участвали в някакво образование или обучение. Всеки втори със средно образование също е участвал, а сред лицата с основно и по-ниско образование активността е най-ниска — 23.2%. Следователно, степента на завършено образование е важен фактор, който предпоставя и допълнително мотивира хората за по-активно участие в образование и/или обучение.

Заетите лица участват в различните форми на УЦЖ много по-активно (62.1%), в сравнение със считащите се за безработни (19.9 %) и икономически неактивните (18.6%).

Местоживеенето също влияе върху участието в различните форми на УЦЖ — равнището на участие на живеещите в градовете е 52.2%, а на живеещите в селата е 38.0%; по-конкретно:

— Участие във формално или неформално обучение: град: 39. 4% село: 28. 0%

— Участие в самостоятелно учене: град: 31.1% село: 19.1%.

 

Някои изводи

Очевидно е, че делът на българските граждани, включващи се във форми на УЦЖ е нисък в сравнение със ситуацията в ЕС. В същото време прави впечатление, че съществува разлика между резултатите от 2003 и 2007 г. по посока увеличаване дела на хората, които участват във форми на УЦЖ. Освен това е необходимо да се отчете наличието на разлика между участниците в различни форми на УЦЖ от града и селото. Различията в участието са от порядъка на около 10 процентни пункта. В селски условия обучителната среда е твърде оскъдна — както беше отбелязано, много от българските села нямат училище или по друг начин казано — имат училище, което вече е закрито; в селата няма инфраструктура, бизнес среда, работни места, т.е. няма предпоставки за включване в обучителната мрежа на възрастните. По-голямата част от самостоятелните обучителни дейности изискват средства, с които хората на село не разполагат. Четенето на книги, купуване и четене на вестници, записване в курсове за усвояване на различни умения се оказват все скъпи начинания. Някои от дейностите свързани със самостоятелното или неформалното учене в много малка степен се развиват в повечето български села, като напр. организиране на курсове за квалификация или обучение на работното място. Причината трябва да се търси в липсата на дългосрочни бизнес интереси, свързани с инвестиране в хората. Ученето през целия живот е свързано и с достъпа до Интернет.

Националната Стратегия за УЦЖ, поставя необходимостта от въвеждане на различни подходи и мерки, между които:

— финансови инструменти за облекчаване на достъпа до различни форми на УЦЖ;

— финансови облекчения за работодателите, поддържащи обучението на своите служители;

— усъвършенстване на методите, начините и формите (дистанционно, вечерно) за повишаване квалификацията и знанията на хората в работна и извън работна среда;

— развиване на система, насочена към признаване на предходно учене, т.е. валидиране и сертифициране на резултатите от неформалното и самостоятелното учене;

— въвеждане на научно обслужване на цялостния процес;

— създаване на подкрепяща среда и разнообразни програми за обучение на заетите.

Сред предложените мерки няма нито една, която специфично да е насочена към селската среда и ученето на възрастни в нея, това още веднъж показва, сложната ситуация, в която са поставени хората от различни възрасти по отношение обучението в селски условия.

Един от механизмите за подържане на ученето в различни негови форми и при различни възрасти е селското читалище. В тази посока много се залага на Програмата за развитие на селските райони 2007–2013, която стартира под егидата на Министерство на земеделието. Благодарение на тази програма се очаква, че българското читалище ще даде тласък в развитие на българското село. Един от основните приоритети в Програмата е: „Качество на живот на селските райони и разнообразяване на селската икономика“ както и инвестиции в инфраструктура за развитие на културни дейности за населението в селските райони като културни центрове, театри и библиотеки. Макар, че предвидените средства по Програмата са много, усвоените средства са малко и това се дължи на затруднения от различен характер.53

Друга инициатива, даваща възможност за развитие на селските читалища е проектът на ПРООН с подкрепа от Министерството на културата на РБългария, насочена към укрепване на институционалния капацитет на читалищата в селските райони. Проектът включва 80 селски читалища от цялата страна, които да развият капацитета си и да станат информационни посредници между местните хора и институциите, службите и организациите в общината и областта.

Очевидно е, че селските читалища се превръщат във важен посредник на духовен живот в условията на българското село. Има случаи, когато читалищата и училищата вървят ръка за ръка; често пъти обаче, те липсват в условията на селската среда… Всичко това очертава една сериозна криза, в която се намира образованието и духовния живот в селски условия.

В обобщение може да се каже, че в настоящия момент българското село все още не предоставя добри условия: като инфраструктура, преподаватели, възможности и среда за развитие на образованието — както по отношение на училищното образование, така и на УЦЖ. Надеждите са по посока: увеличаване на раждаемостта на населението, ускоряване процеса на заселване от града към селото, цялостно развитие на българската икономика и жизнен стандарт, което би довело до увеличаване на средствата от държавния бюджет за селското образование и нарастване на възможностите за образование, предполагащо и подобряване на образователните шансове за живота на село.

 

Позозвавания

Бояджиева, П. 2006, Ученето през целия живот или за „и“-то на втората модерност. В: Грекова, М., П. Кабакчиева (съст.) Отвъд дисциплинарните (само)ограничения, София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 84–10

Кожухарова, В. 2008 „Ретроспективен поглед към ромската общност от средата на 80-те години на ХХ век“ Социологически проблеми, специален брой Ромското включване: политики и научни перспективи, с. 246–263

Миленкова, В. 2004 Отпадането от училище. София: Академично Издателство „Проф. М. Дринов“

Тилкиджиев, Н., В. Миленкова и др. 2009 Отпадащите роми. София: Отворено общество

НСИ. Образованието в Република България за учебната 2010/2011, С.,2011

НСИ. Образованието в Република България за учебната 2009/2010, С.,2010

Национална Стратегия за УЦЖ (2008–2013).

Boyadjieva, P. et all. 2012 The Lifelong Learning Hybrid. Policy, Institutions and Learners in Lifelong Learning in Bulgaria.Sofia: Iztok-Zapad

Boyadjieva, P. et all.2013 „The Lifelong learning hybrid: the case of Bulgaria“ In: Lifelong Learning in Europe. National Patterns and Challenges. Ed. By Ellu Saar, Odd Bjorn Ure, John Holford. Edward Elgar, pp.304–327

Brine, J. 2006 Lifelong learning and the knowledge economy: those that know and those that do not — the discourse of the European countries“ British Educational Research Journal, vol.32, issue 5, pp.649–665

Lam,A. 2002 „Alternative Societal models of learning and innovation in the knowledge economy“ International Social Science Journal, 171

Milenkova,V., P.Boyadjieva 2010 Formal Adult Education as a Triangle: Institutions, Teachers, and Learners In: Learning in Transition: Policies and Practices of Lifelong Learning in Post-Socialist Countries. St.Peterburg: NaukaandIntersocis, pp.21–40

 

Education in rural conditions: rethinking the perspective

Milenkova, Prof. Doctor of Sciences, SWU "Neofit Rilski"
vmilenkova@gmail.com

 

Abstract:

In this article are analyzed essential problems of the rural education with emphasis on the closure of local schools. The conclusion is that the main reason to close schools in small rural settlements is to 'optimize the educational network'. The fate of the abandoned facilities is different in each case but only a small portion is used for educational purposes. The policy of 'delegated budgets' is analyzed, which affects mainly the local schools. It follows a picture of the students dropped off education (particularly Roma). A special part is dedicated the debate for Lifelong learning program and it place in rural communities, based on statistical data from NSI, 2007. The article also follows the importance of the local Chitalista (a basic educational and learning facility) and their role for local settlements educational and learning development. A conclusion is made, that at present, the Bulgarian rural communities are experiencing great difficulties considering the infrastructure, teaching body and favorable educational development. As a result this affects the educational process and the Lifelong learning opportunities as well.

The hope is that increase in fertility rate, acceleration in the mobility of citizens from urban to rural areas, a revival of the Bulgarian economy and improvement in the living standard could increase the budget spent on education in rural areas, which in term will increase the opportunities for improvement of the educational level in rural communities.

 

III. ИМАТ ДУМАТА МЛАДИТЕ

 

Кирил Кирилов, докторант (катедра Социология, Философски факултет, Югозападен университет „Неофит Рилски”)

Секуларизационно или десекуларизиращо се е обществото в България?

През последните години все по-често започна да се среща думата криза. Говори се за кризи от най-различен вид: финансова криза, духовна криза, енергийна криза, политическа криза и т.н. Най-широко дискутиран е въпросът за финансовата криза, защото днешният „homo sapiens“ би могъл да се определи най-вече като „homo economicus“ или „homo consumericos“. Последните няколко месеца сме свидетели и на все по-задълбочаващата се политическа криза в обществото ни, която се дължи на причини, свързани, както с близкото минало, така и с тоталитарния период на управление.

Развитието на науката и техническият прогрес направи човека по-независим от когато и да било през неговата позната история. Прословутата фраза на Ницше „Бог е мъртъв и всичко е позволено“ може да се приеме за начало на едно своеобразно отприщване на „разомагьосването“ на света в очакване на високи постижения във всички сфери на обществен живот.

Заговорихме за криза, а след това за кризите, които неизменно съпътстват модерните общества. От къде тръгват и кой е основният катализатор за развитието на всички тези кризисни процеси?

Ще си позволя да спомена, че политическата криза бе продиктувана от икономическата (или може би обратното?), която започна да се развива в началото на 2007 година. Нека погледнем ситуацията така: ако имаше достатъчно финансови средства за всеки, тогава нямаше да има финансова и политическа криза. Но дали наистина това би било възможно? А и какво всъщност означава достатъчно?

Желанието на всеки да властва над всеки дава отговор на много от задаваните въпроси не само в нашето, но и във всички развити и развиващи се страни и техните общества. Желанието за власт, надмощие и материални придобивки е един от основните катализатори за развитието на науката и нарастването на благосъстоянието на човечеството, но неравномерното разпределение на тези блага и все по-увеличаващата се пропаст между бедни и богати ще бъде един от основните катализатори за сътресения в обществата, където тази диференциация не само съществува, но и продължава своето развитие все по-стремглаво.

Дали недостигът на финансови средства определя вземането на политически неефективни мерки или политически неефективните мерки водят до недостиг на финансови средства?

Изглежда, че проблемните политическа и финансова криза са само върхът на айсберга. Идва ред на религията и нейната институционализация в лицето на Църквата. Идва ред на духовния колапс, който води след себе си всички останали кризи.

Въпросите са много, а отговорите най-различни в зависимост от гледната точка и индивидуалните предпочитания. Рецептите са различни, но все така неефективни. Прилагането на правилните рецепти е определящо за „оздравяването“ на едно общество, а чрез правилно прилагане на ефективните мерки в правилното време се гарантира по-добро бъдеще на цялото общество.

През призмата на известните тези на Доминик Шнапер е възможна реконструкция и актуализация относно връзката между светската и традиционната религия и тяхната непрекъсната борба за надмощие:„Във времето на нациите политическото замества религиозния или династическия принцип за обединяването на хората. Във всяка демократична нация политическото определя социалното“. (Шнапер, 2001:8) Написаното от Шнапер визира проблемът относно преплитането на светската и традиционната религия в днешните общества. А кризата и в „светската религия“ в България е налице. Политическата нетърпимост и борбата между отделните политически партии за четиригодишен период (разбира се, при пълен мандат на властване) се изразява предимно в гонения едни други, които не спомагат особено за доброто име, както на страната ни, така и на хората, живеещи в нея. Ще си позволя да цитирам проф. Петър Митев: „Трябва да се интересуваме повече от впечатлението, което правим „навън“. За нациите, както и за жените, е важно да имат добро име“. (Фотев, Г., Петков, К., 1990:112) Въпреки че преди много години Хърбърт Хувър пише: „Едно отделно престъпление не говори, че цялото общество е престъпно“ (Хувър, 1924:51).

Живеем в правова държава с демократична форма на управление, която има закони и конституция. Защо въпреки законите и налаганите (неналагани) наказателни мерки не успяваме да създадем здраво общество без кризи? „Колко напразни са законите, — възкликнал римският поет Хораций — когато липсват нрави!“

Определено българското общество е попаднало в кръговете на аномията. Старите морални норми и нравствени порядки до голяма степен са загубили своето значение. „Накратко, понастоящем нашето първо задължение е да си създадем морал. Подобно дело не би могло да се импровизира в тишината на кабинета; то може да се изгради само от самото себе си, постепенно, под натиска на вътрешни причини, които го правят необходимо."(Дюркем, 2002:352) Всеки, попаднал в духовната нищета и кръговете на аномията, рано или късно прехвърля тази „зараза“ във всяко едно ниво и сфера от своя обществен и личен живот.

Имаме нужда от нови морални закони и нравствени устои, които за съжаление както споделя и Емил Дюркем трудно биха излезли от тишината на кабинета. Те трябва да бъдат създадени от цялото общество, за да бъдат приети и действащи.

Терминът секуларизация най-общо се свързва с намаляване на сферата и обхвата на религиозното. Секуларизационните процеси, характерни за втората (и не само) половина на миналия век не отминават и нашата страна. Паралелните кризи в Българската православна църква (БПЦ) и духовенството й, както и преминаването от един политически строй в друг са два от основните фактори, определящи духовната криза в българското общество. Според Марсел Гоше: „Без съмнение, отдалечаването от духовната й мисия и нейното падане до ранга на светската власт, ще ни възмущава в близко бъдеще“. (Гоше, 2001: 204) Това е така, защото според Гоше: „Властта на хората над хората е завзела част от мястото на изключителното управление на религията“. (Гоше, 2001:17)

Въпреки че не бих искал да правя пряка аналогия все пак ще спомена скандалите за избор на патриарх, митрополити и не на последно място секс скандалите в БПЦ, които разтърсиха общественото пространство през изминалите месеци. Ясно е, че не се отнася само до избор за високи постове в БПЦ. Борбата е безмилостна на всяко едно ниво. Всеки иска да властва, без да спазва Божиите заповеди и ролята, която трябва да изпълнява в институцията на БПЦ. Ситуацията е аналогична и при структурите на светската религия в страната — пълно пренебрегване на общото и „мощни“ борби за лични интереси.

Трудно е да се изследват религиозни феномени, когато пребиваваме във всекидневната реалност, но както твърди Роже Кайоа: „Тези два свята — светът на свещеното и светът на профанното, не са строго разграничени един от друг. Те взаимно се изключват и взаимно се предполагат“. (Кайоа, 2001:15)

Ще се опитам да направя анализ на емпирични данни от регулярни емпирични социологически изследвания (ЕСИ), проведени след 2005 г. до 2013 г. Основната ми цел е да проследя развитието на процесите на секуларизация и алтруизъм в българското общество.

Проведеното през 2006 г. представително социологическо изследване, свързано с нагласите към висшето образование в българското общество, от екип към катедра „Социология“ на Югозападния университет „Неофит Рилски“ съвместно с Института по социология към БАН на тема: „Място и значение на Югозападния университет „Неофит Рилски“ в съзнанието на българите, имащи отношение към университетското образование“, прибавя друг щрих към измеренията на религиозността в българското общество.

Показателни са отговорите на въпроса:

От направеното изследване през 2006 г., е видно, че тези, които са чели Библията от една извадка от 3000 души са едва 2.4%. Най-висок е делът на четящите вестници и списания, което от своя страна показва интелектуалните интереси на съвременните ученици и техните родители. Тези, които четат художествена литература са 32.9%, а четящите научна — 22.9%. Дори процента на тези, които не четат нищо е по-висок от четящите Библията. Едва 1% са онези, които са прочели Корана. Дори и като съберем двете групи, които четат религиозна литература то този сбор не надвишава 3.4%. Според Даниел Еврийо-Леже: „Невежеството дори за основните положения на християнското учение е нормата на модерна Европа, особено сред младите хора; а това състояние на нещата не е никак успокояващо.“ (Бъргър, 2004:121) Разбира се, това дали се чете религиозна литература, не е определящо относно религиозността на индивидите, но е един от важните индикатори.

През месец май 2009 г. с разрешение на МОМН екип от катедра „Социология“ с ръководител доц. д-р Мария Серафимова съвместно с Института по социология при БАН, проведе второ социологическо изследване на тема: „Място и значение на Югозападния университет „Неофит Рилски“ в съзнанието на българите, имащи отношение към университетското образование“.

Интересното е, че относителният дял на тези, които четат вестници и списания се е повишил спрямо предходното изследване от 2006 г. с по-малко от 1% (36.5%). С около 3.6% се е повишил и относителният дял на четящите художествена литература (36.5%). Броят на нечетящите е намалял с повече от два пъти спрямо предходното изследване (1.5%). Намалял е и относителният дял на четящите Библията с около 1%, почти наполовина е намалял и относителният дял на тези, които четат Корана. Сравнителният анализ между тези две изследвания, проведени с времеви интервал от три години показва, че процесът на секуларизация продължава.

През месец май 2012 г. Регионален научноизследователски център „Балканите — Европа“ проведе представително ЕСИ за Благоевградска област на тема: „В огледалото на културната идентичност“, където отново бе поставен въпроса за интересите и предпочитанията на хората за вида литература, който четат.

Броят на респондентите, които заявяват, че четат Библията се е увеличил в сравнение с изследването от 2009 г. (4.9%). Тези, които пък четат Корана са се увеличили спрямо тези, които са го чели през 2009 г. с близо шест пъти. Нека разбира се да отчетем факта, че изследванията, които са направени през 2006 г. и 2009 година са национални и обхващат всички 28 области в страната. Изследването от 2012 г. също е представително, но тук трябва да се направи уточнението, че данните, които сравняваме са от представително изследване, но за региона на Благоевградска област! Тенденцията към повишаване се запазва и при сравнителния анализ на данните с изследването от 2006 г. С над два пъти се е повишил относителният дял на тези, които четат Библията през 2012 г. от тези през 2006 г., а данните, които са изнесени за четящите Корана са с над три пъти и половина повече от тези, които са го чели преди седем години.

Разбира се, както вече споменах тези данни от изследването през 2012 г. са представителни за региона на Благоевград и трудно би могло да се направи генерализационна съпоставка между предходните две изследвания. Това, не пречи да се покажат тенденциите в един сравнителен анализ на част към цяло, на дадена област към цялата страна.

Последната таблица, която ще разгледаме, е от представително национално изследване по проект МОН 2009–2012 с ръководител доц. д-р Анна Мантарова на тема: „Трансформацията на националната ценностна система и нейната синхронизация с европейските модели: развитието на екологичната култура.“

 

Показателни са отговорите на въпроса: Кое от твърденията е по-близо до вашето мнение?

От проведеното изследване през 2010 г. и данните от него е видно, че повече от половината от респондентите показват високи нива на алтруизъм. Именно алтруизмът е една от предпоставките, без които социалната солидарност между индивидите в едно общество би била немислима. „Навсякъде, където има общества, — споделя Дюркем — има алтруизъм, защото има солидарност. (Дюркем, 2002:174) Хората не могат да живеят заедно, без да се разбират и следователно, без да правят взаимни жертви, без да се обвързват помежду си здраво и трайно. Всяко общество е морално общество.“ (Дюркем, 2002:201)

В заключение бих могъл да твърдя, че процесите на секуларизация и десекуларизация продължават в обществото ни. Данните от изследването и анализът на една малка част от тях определят региона на Благоевградска област като един от онези, където населението е с по-високи предпочитания към религиозната литература, сравнено с данните за цялата страна (но като цяло показателите не са високи). Съпоставката на данните между представените по-горе изследвания показва темпове на продължаваща секуларизация.

С голям интерес бих проследил данните, които ще бъдат получени при едно следващо национално изследване. Темата изисква по-задълбочени анализи на данни и от други ЕСИ изследвания, както и използването на качествени методи за верификация на вече получени емпирични данни от количествени изследвания, защото „…всички човешки общества трябва да се ангажират във вътрешен дискурс относно собствените им проблеми, придружен от кроскултурния диалог с други общества относно проблемите на общите им интереси. Нито едно човешко общество не е изцяло самодостатъчно, за да бъде независимо от други общества, или достатъчно могъщо, за да им наложи волята си. Диалогът с отворен ум и взаимно уважение и разбиране е единственият начин да се постигне мирно съвместно съществуване и сътрудничество. (Бъргър, 2004:177)

Бих желал да завърша с един цитат отново от Хърбърт Хувър: „Ний отдавна сме се убедили, че за да напредва цивилизацията трябва да се повдига благосъстоянието на целия народ, а не само на една класа“. (Хувър, 1924:29)

 

Използвана литература:

1. Арон, Р., (1997) История и политика, Multitrade&Microprinting Ltd, София.

2. Бъргър, П., (2004) Десекуларизацията на света, съст. КХ.

3. Вебер, М., (1992) Социология на господството Социология на религията, Унив. изд. „Св. Климент Охридски“,София.

4. Гидънс, А., (2003) Социология, изд. Прозорец.

5. Гоше, М., (2001) Разомагьосването на света. Политическа история на света, ИК „Женифер-Хикс“ 2001

6. Дюркем, Е., (2001) За разделението на обществения труд, изд. СОНМ

7. Елиаде, М., (1998) Сакралното и профанното, Изд. „Хемус“

8. Кайоа, Р.,(2001) Човекът и свещеното, Изд. „ЛИК“.

9. Фотев, Г., Петков, К., (1990) Етническият конфликт в България 1989“, Профиздат.

10. Фотев, Г., (1994) Другият етнос, Акад. Изд. „Марин Дринов“, София.

11. Хувър, Х., (1924) Американският индивидуализъм, Издателска къща: Doubleday, Page & Company, София.

12. Шнапер, Д., (2001) Общността на гражданите, ЕОН-2000.

 

Мария Бориславова Иванова, 3 курс, специалност Социология, Югозападен Университет "Неофит Рилски"

Обезлюдяването на селата

 

Селото е населено място, което обикновенно е по-малко от града. До началото на индустриалната революция и усилената урбанизация селата са били най-популярните форми за живеене.

При повечето народи, градовете са били малко на брой и живеещите там са били малцинство.

В повечето части на света селските райони, които не са урбанизирани намаляват, като това явление се наблюдава от 19-ти век на сам, както по отношение на територията, която заемат, така и по отношение на дела на населението, живеещо в тях. Урбанизацията вече се приема като нещо нармално, което съпътства развиващото се обществото.

През последните няколко години в България започна да се обръща внимание на проблема свързан с обезлюдяването на селата. Данните от официалните преброявания на населението в България през последните 110 години показват динамичната промяна по посока на урбанизацията. Относителният дял на селското население непрекъснато намалява, за сметката на градското.

 

Таблица 1: Относителен дял на селското и градското население през десетилетията на последните 110 години

 

Графика 1: Съотношение на градското и селското население през десетилетията на последните 110 години

 

 

През 1949 година селското население е било близо 5,1 мил души или 80,2 % от населението на България. Днес картината е точно обратната. В градовете живеят 72,5% от населението, а в селата 27,5%. Обезлюдяването на селата расте всяка година. Само през последната една от картата на България са заличени 12 села, а от 2011 до 2012–23. За последните 13 години 77.

 

Таблица 2: Заличените села от регистара на НСИ през последните 13 години55

Близо 200 са селата без нито един жител, които още не са изтрити от регистъра с населените места. Още двойно повече пък са тези с население до 30–40 човека. В тези села са останали само възрастни хора, чиито деца и внуци са отишли да търсят прехрана в големите градове или чужбина.

„Селата и малките градове са напълно оголени, младите ги няма, което заличава всякаква възможност за демографски растеж и води чисто биологично изчезване на населението и съответно населените места от картата“ коментира ученият от БАН Николай Цеков. Над 1000 села в България са така наречените села „без родилки“, в които няма нито едно родено дете с десетилетия. Обезлюдяването е най-срещано при чисто българските села. В селата с мюсюлманско или ромско население се наблюдава дори прираст, тъй като там населението остава затворено в собствената си традиционна културна среда, при тях раждаемостта е голяма, а миграцията малка.

Снижението на раждаемостта се дължи на комплексното въздействие на следните фактори: увеличаващата се урбанизация и миграция, като по този начин намаляват мъжете и жените във фертилна възраст, засилването на урбанизацията води до нов модел на семейно възпроизводство в градовете. Разширяването на възможностите за индивида, като образователен и професионален растеж, достъпът до различни културни продукти модернизира начина на живот. Младото поколение променя своя мироглед и отношението си към семейните ценности, като това въздейства върху брачността и семейното планиране. Отлагането на сключването на брак при голяма част от високообразованите граждани на България променя времето за раждане на децата им, като това води до утвърждаване на двудетния модел, а немалко от тях се решават само на едно дете или остават без деца. Следва значително намаляване на раждаемостта и застаряване на населението.

Междувременно резултатите от емпиричните изследвания „Градът и селото — 86“ и „Икономика на селското домакинство“, 1992, 1994, както и от преброяванията на населението показват, че много често в семействата живеещи в селата се крепи традицията няколко поколения да живеят в едно домакинство.56

Запазването на семейното стопанство има голямо значение както за производителите, така и за по-широкия семеен кръг — деца и внуци. Наследниците на вече остарелите и починали собственици са откъснати от земята. Променило се е коренно отношението им към нея. Тя стана ценна само като стока.

„Абсолютният брой на най-малките села в България ще продължава да расте, тъй като все повече населени места с по-голямо население попадат в по-ниски категории заради обезлюдяване“, обобщава ученият от БАН Николай Цеков, който е автор на изследване на демографските перспективи пред най-малките селища у нас.57

Но това не е само съдбата на по-малките и отдалечени от градовете села, това се случва и с по-големите села, които до преди години са имали население 1000–2000 души, днес са се стопили до 200–300 и тази тенденция ще продължава да расте. По данни на ЕСГРАОН за 14 юни 2005 година в България има 197 села с над 2000 души, 44 с над 3000 и 13 с над 4000 души.

Департаментът по икономически и социални въпроси58 представя световните урбанизационни перспективи, според които населението в селските райони ще продъжава да намалява, като до 2050 год. се очаква да стигне до 14,8% в България.

 

Таблица 3: Перспективи за урбанизацията

 

Като въз основа на данните може да заключим, че България не е изостанала в урбанизационен план от другите държави, а напротив сравнена с данните за Европа дори сме на нивото на другите европеиски страни. Като цяло обаче данните показват, че в страната ни урбанизацията е по-развита от тази на света и Източна Европа. Може да кажем, че страната ни върви с един много голям процент на градско население, които ще продължи да се увеличава, като стои въпроса дали наистина българското село не е пред изчезването си.

Във всяко село с всяка изминала година опустелите и разрушени къщи се увеличават. Все по-често има случаи на ограбени, пребити и нападнати стари хора.

Ако искаме да анализираме най-коректно социалното разслояване в българското село трябва да вземем и предвид цялостната социално-икономическа ситуация първо в страната и едва след това в селата и в частност всяко отделно село, тъй като те колкото еднакви, толкова са и различни в своите особености в географско разположение, жители и тн.

Настъпилите след 1989 г.59 промени в структурите на производството, на труда и заетостта, промениха условията за наемане и трудова реализация на работната сила. Така селата бяха засегнати силно от променящата се икономика. Като най-силно бе засегната най-важната характеристика на селото — селскостопанското производство

Развитието на обществото, премести мястото на икономиката от селата в градовете и увеличи липсата на работа в селата, това накара младото поколение да търси прехраната си другаде, а именно в по–големите градове.

Големите градове са център на развиващата се икономика, бизнес, образование. Градът дава перспективите за по-добра работа и развитие на индивида, както и по-висок стандарт на живот.

Хората отиват в градовете, за да учат, придобиват квалификации и умения, да развиват себе си и бизнеса си, да получат както за себе си, така и за семейството си по-добър както материален, така и битов начин на живот.

В много села вече няма работа, няма училища, дори и лечебни заведения. Инфраструктурата не е добре развита във всички села, в по-отдалечените няма телекомуникация, добре устроени пътища, магазини, аптеки или дори лекари. Работа може да се намери за няколко човека в кметството, магазина или селската кръчма, и ако има някакво производствено предприятие, при това само в по-големите села, които са по-близо до градовете. Много малко хора се занимават в промишлено производство на земеделие и животновъдство.

Днес селото и населението живеещо в селата се е променило много, може да се каже, че селата около градовете имат почти същите условия. Но дори и в по отдалечените можем да видим нови коли, хубави къщи, та дори и малки деца.

В последните години се забеляза една рурализация на градското население. Селото започна да се възприема по по-различен начин. То впечатли хората със своя чист вид, въздух, природа, спокойствие и натурално стопанство. Хората решили да си починат от ежедневния стрес и труд забелязаха и хубавите страни на селото. Започнаха да купуват къщи на село, някои дори се върнаха за постоянно. Едни заради бащиния дом, други заради спокойствието, трети–за да изкарват нещо и за себе си от земеделие, а други за почивка и туризъм.

Фактът, че се увеличават хората, които желаят да се върнат на село е добър пример за запазването и развитиета на селата. Това би повлияло в положителна посока на селата, защото те отново могат да придобият предишния си облик, биха се напълнили с хора и това е една възможност те да се запазят живи. Селата могат да се превърнат в едно хубаво място за почивка и туризъм, през уикендите или почивните дни.

Според много статии и публикации на учени от България и света, селото ще изчезне в близките десетилетия. Аз не знам дали е така, не съм сигурна в това твърдение, защото има хора, които предпочитат да живеят в селата, далеч от шумните и претъпкани градове и може би те биха запазили селата живи. Дали е така, ще разберем след време.

 

Използвани източници:

1. Драганов Н., Българските села на изчезване, www.news.ibox.bg

2. Колева Г., В. Кожухарова — Живкова, 2009 „Българското село — между романтиката и трезвата преценка“, Троян, изд. „Аля“,

3. 3. Новото социално разслояване в българското села. Първа част — общият стратификационен фонд, www.omda.bg

4. „Ще изчезне ли българското село?“ (Кирил Стефанов) https://www.bzns.eu

5. https://esa.un.org/unup/CD-ROM/Urban-Rural-Population.htm

6. https://www.nsi.bg/nrnm/index.php?f=2&ezik=bul

 

Мария Матеева, ЮЗУ „Неофит Рилски“ — Благоевград

Наказателната система в българското училище

 

Във века на глобализацията зачестяват престъпленията сред младите. Това е така, защото неравенството между различните социални групи, слоеве и класи се увеличава. Така нареченото „класово неравенство“ изостря противоречията между хората, увеличава напрежението към институциите и вътре в тях. Появяват се междуличностните конфликти, вследствие икономическите затруднения. Всекидневно ставаме свидетели на девиантното поведение на хора, неспособни да се адаптират към променящото се време. Това са хора със семейства, родители на подрастващи и др. Така се дава лош пример за децата, чиито още неразвит ум попива и пресъздава случващото се в обществото.

Налице е по-голям процент детска престъпност. Децата са отражение на техните родители, което означава, че ако един родител е извършил престъпление се увеличава шанса детето му да направи същото. Така на една крехка възраст, в която детето още няма изградена ценностна система, неориентирано е в обстановката, не е интегрирано в обществото — то вече е белязано за цял живот.

Израз на класовите неравенства, на общественото напрежение е детската престъпност от деца над деца, т.н. училищна престъпност. Тя се случва всеки ден — ежедневно в медиите постъпва сигнали за насилие от деца над деца. Това предполага изграждане на стабилна наказателна система, която да се яви коригиращата линия в детското поведение. Целта е намаляване или цялостно изкореняване на детската престъпност.

Престъпността оставя белези върху живота на цели общности, подковава чувството за сигурност. Затова донякъде вина има социалната ситуация в България, институциите като голям процент се пада на училището и училищната дисциплина и възпитанието.

Настъпи прогресивна промяна в ценностната система, например: семейство, приятелство, любов, а това е разрушително за нестабилната детска психика. Това, което се случва на улицата има силно негативно въздействие върху детето. То все още е с неизграден характер, поведение, мироглед. Така детската престъпност е отражение на случващото се, а това изисква по-строга наказателна система вътре в училището. Тя трябва да наложи правилния стереотип на поведение. Това се постига със здрава организация, непрестанно преосмисляне, коригиране и актуализиране на вече съществуваща законова уредба, каквато се явява „Правилника за дейността на училището“.

Необходимо е той да е съобразен с непрестанно променящата се ситуация и с международните стандарти, с които се съобразяват и другите училища с оглед осигуряване на максимална защита на подрастващите.

Училището е една от основните и най-важни институции в държавата. Неговата роля не намалява, а напротив — става все по-важна и отговорна. Това е така, защото развитието на обществото е динамично, а задачите, които стоят пред неговата образователна система стават по-сложни.

По-горе засегнах законовата уредба в образователната система.

Освен Правилника за дейността на училището съществува и една по-строга мярка — Законът за народната просвета. В най-общи линии той дава възможност на всички деца, без значение в етническия произход и социалното положение да получат равен достъп до образование.

С това равнопоставяне на децата се имитира общественото устройство. Социалните различия са все по-големи, но е жива вярата, че всички са равни. Този дух се опитват да предадат и в училището. Правилникът не цели да налага постоянно наказания, а само в случаите, когато това е неизбежно. Създаден е, за да пробуди страхът на ученика, да го научи да го спазва. Така ще се научи да се самодисциплинира, да знае къде е границата на позволеното, а оттам — нататък това му осигурява по-лесното интегриране в обществото.

Емил Дюркем прави подходящо изложение и тълкуване на наказателната система в училище в книгата си „Да мислим възпитанието“. Там той казва „спазването на правилата е нещо съвсем различно от страха от наказанията и желанието да ги избегнем: става дума за чувството, че в правилата за поведение в училище има нещо, което ги прави недосегаеми, фактор, който заставя волята да не ги нарушава.“

Вече не се прилага телесно наказание, както е било по времето на нашите родители. То се е приемало твърде сериозно, защото засрамва ученика пред другите деца. Всявало е респект в провинилия се и е учело ученика на дисциплина. Този тип наказание е останал като дълбок спомен в съзнанието, като дори сега може да се чуе от възрастен човек, че е била ефективна мярка и най-запомнящата се част от обучението.

Така с прилагане на наказанията в училището се прави показно за нормативите, които са общонародни.

Излизайки от училището формата на контрол и наказание се променя. Правилникът се заменя с Наказателния кодекс, Наказателно-процесуален кодекс и др. Всички предполагат подчинение и спазване, иначе се прилагат много по-сериозни наказания от училищните. Общностният контрол над образованието има разнородни последици. Очевидна е ползата от това училищата да отговарят на потребностите и интересите на общността, която обслужват, да отговарят на международните изисквания и стандарти.

При качествена образователна система ще се изгради стабилно общество, защото възпитанието тръгва от семейството, но самия процес завършва в училище. Наказателната уредба цели да коригира отклоненията и грешките във възпитанието. Училището те учи на много неща, но както е известно, Ученето продължава през целия живот. Това пробужда респекта към наказателната система. Времето, в което живеем — XXI — векът на глобализацията, на цялостното развитие прави тази система уязвима.

За какво служат наказанията? Този въпрос задава Дюркем. Мисълта му гравитира около наказанията като болестно и паразитно образувание или нещо нормално в моралния живот на класа.

Самото наказание е естествена последица от провинението. То се прилага за някаква осъдителна постъпка от страна на учениците.

Именно това изисква наказанието. Истинската санкция — това е порицанието и наказанието в по-суров вариант.

В чл. 71 от Правилника за дейността на училището са изброени видовете наказание:

1. Забележка

2. Извършване на дейности в полза на училището в свободното от учебни часове време.

3. Предупреждение за преместване в друго училище

4. Преместване в друго училище.

5. Преместване от дневна в самостоятелна форма на обучение — за ученици, навършили 16-годишна възраст.

В чл.75 т.1: „Видът и срокът на наказанието се определят като се отчитат тежестта на нарушението и личностните особености на ученика.“

Този правилник е напълно актуален с изискванията на законовата нормативна уредба. Единственото, което можем да кажем тук е, че е твърде либерален и невинаги посочените по-горе наказания се взимат на сериозно от учениците.

 

Използвана литература:

1. https://antonstrashimirov.my.contact.bg/spravki/pravilnik.html „Правилник за дейността на училището“.

2.  https://mon.bg/opencms/export/sites/mon/left_menu/documents/law/zkn_prosveta.pdf

„Закон за народната просвета“.

 

Ивелина Мончева — задочна докторантка, СУ „Св. Климент Охридски“

Репрезентации на Балканската столица (София и Сараево) в туристическите маршрути

 

Подобно на човек, градът придобива биография и репутация. Персонифицираният град може да се описва с лични местоимения и, използвайки подходящи глаголи, да се разглежда като способен на действие и притежание.

Анселм Страус60(2002: 281)

 

В днешния глобален и взаимосвързан свят всеки един град се конкурира с останалите, за да спечели повече клиенти, туристи, инвестиции, индустрии, човешки ресурси и символен капитал. Туризмът се включва в дискурса на конкуренция между градовете по няколко начина. Той е не само един от най-ефективните способи за привличане на посетители, но и съществен елемент от маркетинга и брандинга на даден град. За Хол (Hall 2005) градовете и местата се възприемат от някои от заинтересованите страни като продукти, които могат да бъдат „пакетирани“ и „продадени“. Според Соджа (Soja 1989: 6) пространството е „изпълнено с политики и идеологии“. Хъбард счита, че „пространството е конструирано и като дискурс, и като практика, и затова е невъзможно едно място да бъде мислено извън границите на езика“ (Hubbard 2006: 59). Според същия автор „само чрез репрезентацията — думите, образите и данните — мястото съществува, при това всички места са едновременно „написани“ и „прочетени“ (Hubbard 2006: 60). Репрезентациите на градовете влияят върху избора на дестинация като (пре)утвърждават „специфични образи, нагласи и идентичности на дестинациите“ (Iwashita 2006:59).

Градът — столица има особен статут. Както отбелязва Милрой (Milroy цитиран в Hall 2002: 244) „столиците… са богати на символи градове, които съдържат качествата, чрез които държавата би искала да се представи пред света.“ Според Ричи (Ritchie et al 2007: 12) столицата е „сърцето на нацията“. Бъртъншоу (Burtenshaw et al. 1991) развива теорията за „припокриващите се градове (overlapping cities)“ и идентифицира четири функционални зони (някои от елементите им са общи) в туристическия град: „историческият град“; „културният град“ „градът на нощния живот“ и „шопинг — градът“ .

В книгата си „Градът на колективната памет“ Бойер (Boyer 1994: 32) твърди, че „формите на репрезентация за кратки записи на това, което считаме за настоящата реалност….Като зрители ние пътуваме през града, наблюдавайки неговата архитектура и конструирани пространства…. Нашата памет за града е особено сценична и театрална: ние пътуваме назад във времето чрез образи, които ни припомнят части и фрагменти от един по-ранен град.“ Авторката предлага три различни естетически конвенции: „Градът като Произведние на изкуството“; „Градът като Панорама“ и „Градът като Спектакъл“, които да репрезентират образа на града в три различни исторически периода: предмодерност, модерност и постмодерност.

Целта на настоящата публикация е да покаже доколко типологията на Бъртъншоу и трите естетически конвенции на Бойер са приложими в двете Балкански столици (София и Сараево); да се открият приликите и разликите в наративите за двата града и да се очертаят перспективите им за развитие като туристически дестинации. Изследването е базирано върху „включено наблюдение“ в три пешеходни туристически маршрута61 в двата града (в София — „Опознай София — централна градска част“ и Free Sofia; пешеходен тур в центъра на Сараево) и контент-анализ на туристически материали.

 

1) „Историческият град“ като „Произведение на изкуството“

„Историческият град“ (исторически паметници, музеи, художествени галерии, театри, концертни зали) и различните исторически периоди, през които са преминали двете държави доминират в туристическите разкази. Според Ашуорт и Тънбридж (Ashworth and Tunbridge, 2000: 51) туристическият исторически град е „съвременно създаден феномен, който както изучаването на самата история, може да бъде пресъздаван отново от различните поколения според доминиращите нагласи спрямо миналото.“ Подобна теза се среща и при Лоуентал: По-рядко срещано в неговата конкретна особеност, преправеното минало е по-монолитно интерпретирано: реставраторите и екскурзоводите, през чиито очи го виждаме, налагат на всички ни същите изкривяващи очила. (2002:505). Маршрутите са съставени в духа на концепциите на Нора за „места на паметта“ и на Халбвакс за „колективната памет“ като „национална памет“, която е едновременно конституирана и конституираща62. Анализът на туристическите маршрути ще се фокусира върху избрани места на колективната памет и техните интерпретации.

Материалното културно-историческо наследство и по-специално архитектурата63 доминират както в наративите, така и в рекламните туристически материали, посветени на двата града. Както отбелязва Ричи (Ritchie et al 2007: 12) „чрез архитектурата и дизайна столиците символизират националната идентичност и самооценка, промотират национални идеи и ценности; показват историята и културата.“ В емблематичната си книга „Туристът“ МакКанел (MacCannell 1999) определя търсенето на автентичност като основен мотив за туристическо преживяване, но тъй като често местата на културно наследство и съпътстващите ги атракции са идеализирани или изчистени от противоречия същият автор смята, че автентичността е инсценирана (staged authenticity). Хол и МакАртър (Hall and McArthur, 1998) считат, че културното наследство е това, което обществото иска да съхрани от миналото, докато автори като Ашуорт и Тънбридж говорят за „съвременна употреба на миналото“ (Ashworth and Tunbridge, 1999: 105). Както пише Лоуентал: Уголемено или смалено, разкрасено или прочистено, удължено или съкратено, миналото все повече става чужда страна, но и все повече обагрено със сегашни цветове (2002:505). МакКанел, Лоуентал и Тимъти и Бойд (Timothy and Boyd 2003) причисляват носталгията към мотивите за пътуване на туристите, интересуващи се от културното наследство: Ако миналото е чужда страна, носталгията я направи „чуждата страна с най-силен туристически бизнес“ (Лоуентал 2002:45).

Няколко исторически периода (Късна Античност и Ранно Средновековие64, Османската империя, След Втората Световна война до началото на 90-те години на XX век) са сходни за България и Босна и Херцеговина като балкански държави и намират отражение в туристическите маршрути, репрезентиращи двете столици София и Сараево. В Сараево няма запазени сгради или останки от римско време. В софийските туристически маршрути културно-историческото наследство на Римската империя се показва с гордост като белег на цивилизованост и често се цитира Император Константин с фразата „Сердика е моят Рим“. Идеята за „Вторият Рим“ и Римската империя като образец за държавност остава една от най-устойчивите фикции в Европейската история (Тойнби 1995). В брой 12/2013 на Go on Air65 6 тази алюзия се използва за заглавие на рекламна статия „Всички пътища водят към София (Любимият град на Константин Велики възкръсва благодарение на усилените археологически разкопки и новите атракции)“. Освен Ротондата „Св. Георги“, която в туристическите наративи се свързва със Сердикийския събор и мощите на Св. Йоан Рилски, друга църква от същия период е базиликата „Света София“. Разказите на екскурзоводите почти дословно повтарят написаното в повечето туристически справочници, че София носи името на късноантичната катедрала на града „Света София“ (Премъдрост Божия) и че се почита светата мъченица София, майка на трите свети мъченици — Вяра, Надежда и Любов и тъй като „Божествената премъдрост“ т.е. Христос е предмет на постоянно преклониние неподвластно на определен ден от годината, то празника на светиците — 17 септември е приет за Ден на София. Споделя се и една от легендите — как опитите на турците да превърнат църквата „Света София“ в джамия претърпяват крах и те се отказват, решили, че са разгневили Християнския Бог. И екскурзоводите и различните (рекламни) туристически материали препоръчват на туристите да разгледат археологическите находки на Сердика. Според Джъд (Judd 1995:177) „различните реклами и статии интерпретират града, неговата история и култура, съветват туристите какво да правят и дори как да се чувстват“.

Други акценти в репрезентацията на София са „триъгълникът на властта“ и несъществуващият мавзолей на Георги Димитров. „Триъгълникът на властта“ включва Президенството, Сградата на Министерски съвет и Сградата на бившия Партиен дом, която сега се използва от Народното събрание. В този смисъл София като столица символизира политическата йерархия в държавата. В книгата си „Трусове във властта“ Тофлър определя взаимоотношенията с властта така: Въпреки неприятния привкус, предизвикан дори само от мисълта за властта, поради злоупотребите с нея, сама по себе си тя не е нито добра, нито лоша. Властта е неизбежна съставка във всяко взаимоотношение между хората и въздейства върху всичко — от половите ни отношения до работата, която вършим, колите, които караме, телевизията, която гледаме, мечтите, които гоним. Далеч повече, отколкото си представяме, ние сме продукт на властта (1996: 13). Разбира се на това място е една от най-големите туристически атракции — смяната на караула пред Президентството.

И двамата софийски екскурзоводи изразяват съжаление, че Мавзолеят на Георги Димитров вече не съществува. Ръсел (1994, том 2: 91) счита комунизма за структурно еквивалентен на християнството: Еврейският исторически модел от миналото и бъдещето е такъв, че да намира отклик в сърцата на потиснатите и онеправданите във всички времена. Св. Августин приспособява този модел към християнството, а Маркс към социализма. В смисъла на Ръсел съветската доктрина приема Маркс по-скоро в ролята на Йоан Кръстител и отрежда ролята на Месията на Ленин. Ето защо Ленин след смъртта си е положен в мавзолей, който функционира като комунистически еквивалент на „Божи гроб“, а тъй като България е била съветски сателит, по същата логика в София се строи мавзолей на Димитров. И в двата маршрута се разказват градски легенди за построяването на мавзолея за рекордния срок от 6 дни, за тайните коридори и лабиринти, които го свързват с други съседни сгради и за взривяването му, което е отнело също около седмица. Случаят с мавзолея е любопитен с две неща: първо — взривяването му е доказателство за повторяемостта на историята — през 1947 г. параклисът във „Врана“, който съхранява тленните останки на Борис Трети е взривен и заравнен по заповед на Георги Димитров и Васил Коларов, а след около 50 години същата участ сполетява мавзолея; второ — това е единственото „място на памет“, лишено от всякакви визуални символи. Може би, ако София спечели домакинството на „Европейска столица на културата 2019“ ще бъде интересно пространството да бъде обживяно чрез различни артистични провокации като тази на Иван Мудов и „Новият мавзолей“.

Случаят с мавзолея е особено подходящ пример за реинтерпретирането на миналото, като се изхожда от настоящето и как културното наследство отразява „сменящите се правителства и идеологии“ (Ashworth and Tunbridge 1999:105). Паралелно с историята на мавзолея се разказва и за бившия царски дворец (сега в сградата се помещават Националният музей на българското изобразително изкуство и Националният етнографски музей) като се акцентира върху факта, че първият български княз Александър фон Батенберг е германски аристократ и върху поставените на покрива на двореца ноти от Химна на Европа и приемането на България за член на ЕС. В този смисъл Лавабр (цитирана в Халбвакс 1996: 15) говори за „социална функция на паметта“: Митологизирано, миналото бива извиквано само за да оправдае настоящите социални представи. С други думи, паметта е ефект на настоящето, а не на миналото.

В естетически план Балканският „исторически град“ съвпада с концепцията на Бойер (Boyer 1994) за „града като произведение на изкуството“. Според авторката (Boyer 1994: 33) „до края на деветнадесети век строителите на съвременните индустриални градове са били погълнати от създаването на картини, практика, в която рамката на картината става емблематична за затворения и унифициран пространствен ред. … Също така рамката на картината дефинира наративите за пространството и градската история, която да бъде разказана в тази затворена рамка. Констелациите на живописните образи и тяхното поставяне на театралната сцена са действали като стимули за укрепване на церемониалната коректност и за припомняне на триумфалните дела и героични постъпки.“ Това е „архитектура на церемониалната слава, чиито паметници говорят за изключителни дела, национално обединение и индустриална слава.“ (Boyer 1994: 34) Бойер разгръща концепцията си с примери от градоустройството на Париж през XVIII и началото на XIX век, но в балканските градове подобни архитектурни процеси започват след Освобождението от османска власт, тоест през втората половина на XIX век и началото на XX век. Както пише Дичев (2005: 18) в своите „етюди по градска антропология“: Градът трябва да имитира друг град. Бойер също говори за миметично пространство и един от най-имитираните градове в балканската архитектура след Освобождението е именно Париж (най-емблематичният пример е старата част на Букурещ). Другата линия на имитация е виенският сецесион — в репрезентациите на София се изброяват изтъкнати немски и австрийски архитекти (Грюнангер, Румпелмайер, Фелнер и Хелнер,) както и български архитекти, завършили в Германия (Иван Васильов, Димитър М. Цолов); говори се за национално-романтичен сецесион. Сараево е представено като град с две лица — „ориенталският град“, датиращ от XV век (Османската империя) с вакъфите на най-големите дарители на града и улиците на занаятите от една страна, а от друга — с европейската архитектура от XIX век и влиянието на Австро-унгарската империя.

Други акценти от репрезентацията на Сараево са мостовете на река Миляцка. Най-известният от тях е Латинският мост, близо до който по време на Сараевския атентат през 1914 г. са убити наследникът на австро-унгарския трон ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му. Убийството се превръща във формален повод за започването на Първата световна война, а Сараево е стигматизирано като „кално първобитно село“ (Гънтър, цитиран в Тодорова 2004: 181). В символен аспект, мостовете, освен популярни метафори от книгите на Иво Андрич, са и едно от клишетата, характеризиращи Балканите. Както отбелязва Тодорова (2004:37) „Балканите от своя страна винаги са предизвиквали представата за мост или кръстопът…. Балканите са сравнявани с мост между Изтока и Запада, между Европа и Азия. …Балканите са и мост между различни стадии на развитие и това провокира щампи като полуразвити, полуколониални, полуцивилизовани, полуориенталски и т.н.“ Туристическите репрезентации са опит да се трансформира образа на региона и да се капитализира неговата хетерогенност. Според Тодорова (2004:181) „истинска ирония е да се чете параграфът за „калното първобитно село“ в светлината на съвременните хвалебствия за мултикултурния рай на красивия космополитен град Сараево“.

Другите две естетически концепции на Бойер за „града като панорама“ и „града като спектакъл“ са отчасти (не)приложими и към двата града. Бойер (1994: 40–41) свързва образ на града като панорама с началото на XX век, с трансформациите на пространството и времето и с развитието на транспорта. Пред очите на пътуващия с влак пейзажът се разгръща в поредица от картини като прожекция на голям екран. „…(Т)ака пространството се превръща в серия от постоянно сменящи се сцени… градът вече не е наблюдаван от статична фронтална перспектива.“ (1994: 41). Също така градът и светът могат да бъдат гледани от самолет или висока кула. „Вертикалният птичи поглед предизвиква нова организация на града“ (1994: 43). Същевременно „хаосът е заменен от функционален ред, различието от серийно повторение, изненадата от унифицирано очакване.“ (1994: 46). Двата Балкански града не могат да се похвалят с някакви специално изградени атракции с панорамен изглед — те могат да бъдат наблюдавани от самолет, от планините, по-високи хотели или бизнес — сгради.

Концепцията на Бойер за „града като спектакъл“ е вдъхновена от книгата на Ги Дебор „Обществото на спектакъла“. Според авторката (1994: 46–47) тази последна трансформация се дължи „на невидимите връзки на електронните комуникации… на компютърно стимулираните пейзажи… на театрализираните образи, които са декомпозирали частите на града в ефимерна форма. Изкуството и архитектурата, основани на рекомпозицията и рекомбинацията на взаимствани образи, превръщат реалността и еквивалентните на репрезентацията референции в безкрайни огледални рефлексии. Съвременният град е истинско зрелище, което привлича програмирания и проектиран поглед. Това е реакция срещу реда: да бъде разчупено доминиращото единство, което е тържествувало толкова години в Града — панорама.“ И София, и Сараево са своеобразни контратези на този възглед на Бойер, тъй като „градът — панорама“ продължава да доминира.

 

2) „Културният град“

Взаимовръзките между туризма и културата са разнообразни и комплексни. Културата може да бъде туристическа атракция (Richards 2001; MacCannell 1999; Robinson and Smith 2006), но туристическият опит като среща на хора от различни културни общности също е култура (Urry 1995; MacCannell 1976). Джон Ъри акцентира върху туризма като консумиране на мястото чрез символи и знаци (Urry 1990, 1995).

И в двата града са локализирани национални и общински културни институции (театри, музеи, галерии и др.), провеждат се различни международни фестивали като най-известни от тях са филмовите фестивали. София е кандидат за Европейска столица на културата през 2019, а Сараево се свързва и с Нобеловия лауреат за литература Иво Андрич, и с носителя на „Оскар“ Данис Танович. Градът има своите литературни репрезентации в книгите на световно-известни писатели като Меша Селимович (романът „Крепостта“) и носителката на „Пулицър“ Джералдин Бруукс („Народът на книгата“ — историческа фантастика, свързана с ръкописа Хагада). Емблематичен за Сараево е и Музеят на севдалинките — специфични босненски песни за любовната мъка, които Гьоте харесал и дори разпространил в Германия. За разлика от Сараево и с оглед на визите за София като „творческа столица“ и кандидат за Европейска столица на културата е изненадващо, че и в двата маршрута е пропусната Националната опера и балет (в този смисъл тя е не — място), нито един от тях не продължава поне до градинката на Националната библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“ или до паметника на Васил Левски. Парадоксално, но „Апостолът на свободата“, определян от мнозина българи за национална икона и космополит по дух не присъства в разказите на екскурзоводите, както и в много от туристическите материали. Премълчани са имената на знакови за българската култура личности като: скулптура Андрей Николов, баса Борис Христов, художника Иван Пенков; не се споменават нито Св. Св. Кирил и Методий, нито славянската писменост и като че ли от колективната памет е заличена емблематичната висока култура.

И двете столици са репрезентирани чрез наративите за толерантността и мултикултурализма — и в двата града съществуват храмове на християнството (католицизъм и Източно — православие), юдаизма, исляма. Наричат Сараево „Йерусалим на Балканите/Европа“, а около София са манастирите от „Мала Света гора“. В Сараево е издигнат Паметник на мултикултурализма66 от Франческо Пирели.

В София говорят за „четириъгълникът на толерантността“ — църквата „Света Неделя“, близките джамия, синагога, католическа и други църкви“. В Стратегия за развитие на културата в София 2012–2020 е наречен „четириъгълник на взаимното уважение между хора, изповядващи различни религии“ (2012: 9) и е част от имиджа на София като „град на отворените пространства, в които могат да застанат един до друг хора с различни нагласи, култури, религии“ (2012: 9). В обиколката на български език се разказва за това как папата осветил първия камък на Католическата църква, а на освещаването на самата църква са присъствали Патриархът на България, Равинът и Главният мюфтия).

В книгата си „За толерирането“ Майкъл Уолзър пише: „Моят обект е толерирането или, може би е по-добре да се каже, мирното съвместно съществуване на групи от хора с различни истории, култури и идентичности, което съществуване толерирането прави възможно.“ (2007: 14). Тук естествено се вписва и „големият разказ“ за спасяването на българските67, за толерантността като част от „социалния характер“ (Фром 2004) на българите. Фром обяснява какво е „социален характер“ така: Аз отнасям това понятие до ядрото на структурата на характера, която е обща за повечето членове на една и съща култура, в противоположност на индивидуалния характер, при който хората, принадлежащи към една и съща култура, се различават един от друг. (2004: 91).

Църквата „Света Неделя“, наричана преди това „Свети Крал“ (заради мощите на канонизирания сръбски крал Стефан Милутин,) има дълга история. Освен като компонент в „четириъгълника на толерантността“, тя присъства в туристическите наративи и като сцена на най-големият терористичен акт в България — една илюстрация на тезата на Хегел, че историята се пише с кървави букви. Основната цел на атентата е била унищожаването на Цар Борис III, чиято роля в спасяването на българските евреи е спорна, но днес срещу входа на Столична община (зад църквата „Света София“) могат да бъдат видяни три мемориални плочи, свързани със спасяването на българските евреи, едната от които е „В памет на Цар Борис Трети и в чест на Царица Йоанна, за техния принос в спасяването на евреите в България през мрачните дни на Холокоста“. Мемориалните плочи не се споменават в нито един от двата туристически маршрута, а в София все още няма тематично ориентирани към еврейската или други малцинствени общности маршрути, въпреки че това е една от целите на Стратегия за развитие на културата в София 2012–2020: разнообразните културни маршрути…, обхващащи включително и наследството на малцинствата и мигрантските общности в София, индустриалното наследство, наследството на социализма, османското наследство и др. (2011:23).

Темата за мулти-етническото население на двата града е отразена в туристическите разкази чрез „фрагменти от любовния дискурс“. В Сараево е представена трагична история от войната в бивша Югославия — тази на Сараевските „Ромео и Жулиета“. Адмира е бошнячка, а Бошко — сърбин. Завършват заедно гимназия, след което се сгодяват. През 1993 чрез посредник са се опитали да подкупят снайперистите и да избягат от Сараево, но са застреляни на един от мостовете на река Миляцка. В „Опознай София“ се говори за нещастната любов между генералската дъщеря — Димитрина (Мити) Ковачева и Кемал Ататюрк, който след Междусъюзническата война е турски военен аташе в София. След дълги месеци приятелство, Кемал Ататюрк се осмелява да поиска ръката на своята любима, но старият генерал е непреклонен. Разликата в религиите не позволява този брак.

 

3) „Градът на нощния живот“ и „шопинг — градът“

И двата града (София и Сараево) не са особено забележителни в това отношение, въпреки че се увеличават нощните клубове, увеселителните заведения, кафета, барове, ресторанти, магазини. Към типологията на Бъртъншоу Пейдж и Хол (Page and Hall 2003) добавят „бизнес — градът“ (деловите сгради, търговските центрове, конгресните зали, които съответстват на нуждите на бизнес туристите) и „спортният град“, който се характеризира чрез спортните съоръжения — Сараево е било домакин на XIV зимни олимпийски игри, а София няколко пъти е била кандидат за домакин, но в околностите и на двата града има добри условия за зимен спорт68.

 

4) Перспективи за развитие

В „Стратегия за развитие на културата в София 2012–2020“ (2012) са обособени пет тематични зони: 1. София — историческият град; 2. София — младият град; 3. София — творческият град; 4. София — отвореният град 5. София — зеленият град. В същия документ е записано, че „стратегията си поставя няколко основни цели: 1) да утвърди София като древен, модерен и космополитен град; 2) да гарантира повишаване на участието на гражданите в културните дейности и на потреблението на културни продукти и услуги; 3) да позиционира София в европейския и световен културен календар като привлекателна културна дестинация; 4) да съдейства за подобряване качеството на живот на жителите и гостите на София.

В Сараево амбицията е да се модернизира архитектурният облик на града чрез някои от най-високите сгради на Балканите като: 1) жилищният и офис комплекс Bosmal City Center, 2) Sarajevo Twist Tower (офис на медийна корпорация) 3) Кулите — близнаци на търговски център, кръстени на популярни те комедийни герои „Момо“ и „Юзеир“ (сърбин и босненец). Столицата на Босна и Херцеговина е наречена „балкански град — феникс“ и е включена в най-добрите дестинации за 2014 година в класацията на Нейшинъл Джиографик.

София и Сараево са неотделима част от своите репрезентации, но не могат да се идентифицират напълно с нито една от тях, а подбраните от миналото фрагменти демонстрират, че „паметта е ефект на настоящето“. Същевременно репрезентациите и на двете балкански столици съдържат внушения за мултикултурния характер на Балканските общества и толерантността на гражданите на двете държави. В естетически план и двата града са представени по-скоро като „град — произведение на изкуството“ и „град — панорама“, отколкото като „град — спектакъл“. Освен като познатите „исторически“ и „културни“ градове, където са локализирани различни местни и национални институции, София и Сараево биха могли да привлекат повече чуждестранни и местни туристи и като спортни и бизнес центрове.

 

Литература:

Грекова, М. (съст.) 2002. Градът: социална реалност и представи. София:"Изток-запад“

Дичев, И. 2005. Пространства на желанието, желания за пространство (Етюди по градска антропология). София: „Изток-запад“

Лиотар, Ж.-Ф. 1996. Постмодерната ситуация. София: Наука и изкуство

Лоуентал, Д. 2002. Миналото е чужда страна. София: ИК КХ — Критика и хуманизъм

Нора, П. 2005. Места на памет. От архива до емблемата (Том II). София: Дом на науките за човека и обществото.

Ръсел, Б. 1994. История на западната философия, том II. София: „Христо Ботев“

Тодорова, М. 2004. Балкани — Балканизъм . София УИ „Св. Климент Охридски“

Тойнби, А. 2001. Изследване на историята т I. и II. София: З. Стоянов

Тофлър, А. 1996. Трусове във властта. София: Народна култура,

Уолзър, М. 2007 За толерирането. София: ИК КХ — Критика и хуманизъм

Фром, Е. 2004. Душевно здравото общество. София: Захари Стоянов

Халбвакс, М. 1996. Колективната памет. София: ИК КХ — Критика и хуманизъм

Ashworth, G.J., J.E. Tunbridge. 2000 . The Tourist-Historic City: Retrospect and Prospect of Managing the Heritage City (2nd edn.). Amsterdam: Pergamon.

Ashworth, G.J., J.E. Tunbridge. 1999. Old cities, new pasts: Heritage planning in

selected cities of Central Europe. GeoJournal 49, 105–116.

Boyer C.M. 1994. The City of Collective Memory, Its Historical Imagery and Architectural Entertainments. Cambridge, Mass.: MIT Press

Burtenshaw, D., M. Bateman, G.J. Ashworth. 1991 The European City. A Western Perspective. London: Wiley.

Destination Sarajevo 2011/2012. Sarajevo Navigator

Go on Air The Traveller's Magazine 12/2013

Hall, C.M. 2007 Tourism and regional competitiveness. In Tribe, J., D. Airey (eds) Advances in Tourism Research, Tourism Research, New Directions, Challenges and Applications (pp. 217–230). Oxford: Elsevier.

Hall, C.M., S.McArthur .1998. Integrated Heritage Management: Principles and Practice.

London: Stationary Office.

Hall, C.M. 2005. Tourism: Rethinking the Social Science of Mobility. Harlow: Prentice-Hall.

Hall, C.M. 2002. Tourism in capital cities. Tourism: An International Interdisciplinary Journal, 50(3): 235–248.

Hubbard, P. 2006. City. London: Routledge

Iwashita, C. 2006. Media representation of the UK as a destination for Japanese tourists: Popular culture and tourism, Tourist Studies, 6:1, 59–77.

Judd, D. 1995. Promoting tourism in US cities. Tourism Management.16:3, 175–187.

MacCannell, D. 1999 The Tourist. University of California Press

Page, S.J., C.M. Hall.2003. Managing Urban Tourism. Harlow: Prentice-Hall.

Richards, G. 2001. The development of cultural tourism in Europe. In Richards, G. (ed.)

Cultural Attractions and European Tourism (pp. 3–29). Wallingford: CAB International.

Ritchie, B. W., D. Sanders, T. Mules, 2007 Televised events: shaping destination images and perceptions of capital cities from the couch, International Journal of Event Management Research, 3:2, 12–23.

Robinson, M., M. Smith.2006. Politics, power and play: The shifting contexts of cultural

tourism. In Smith, M., M. Robinson (eds) Cultural Tourism in a Changing World: Politics,

Participation and (Re)presentation, Clevedon: Channel View Publications, 1–17.

Soja, E. 1989. Postmodern Geographies: The Reassertion of Space in Critical Social Theory London: Verso

Tilley, C. 1994. A Phenomenology of Landscape: Places, Paths and Monuments. Oxford: Berg.

Timothy, D.J., S.W. Boyd. 2003 Heritage Tourism. Harlow: Pearson Education. Publications.

Urry, J. 1990. The Tourist Gaze: Leisure and Travel in Contemporary Societies. London: Sage Publications.

Urry, J. 1995. Consuming Places. London: Routledge.

https://travel.nationalgeographic.com/travel/best-trips-2014/?rptregcta=reg_free_np&rptregcampaign=20131016_rw_membership_n1p_intl_ot_c1#/sarajevo-bosnia-zlatna-ribica-bar_72700_600x450.jpg посетен на 16.01.2014

https://bnt.bg/bg/news/usernews/88375/novijat_mavzolej_hudojestvena_izmislica посетен на 16.01.2014

https://www.tripadvisor.com/Tourism-g294450-Sarajevo_Sarajevo_Canton-Vacations.html посетен на 18.01.2014

https://www.tripadvisor.com/Tourism-g294452-Sofia_Sofia_Region-Vacations.html посетен на 18.01.2014

https://sofia.bg/pressecentre/foto/Sofia-Creative_Capital_third_consultancy_stag.pdf посетен на 16.01.2014

https://www.sofia.bg/pressecentre/images/OPR_StrategyII-1.pdf посетен на 18.01.2014

https://www.visitsarajevo.biz/ посетен на 18.01.2014

https://www.youtube.com/watch?v=2oUwgGLiz0c посетен на 18.01.2014

 

Допълнителна информация

Издание:

Свалено от Библиотека „Омда“: https://www.omda.bg

Институт за изследване на обществата и знанието при БАН, Българска социологическа асоциация — Изследователски комитет „Социология на селото и аграрна социология“, Българска социологическа асоциация — Изследователски комитет „Урбаносоциология“, Институт „ОМДА“

Градът и селото — предизвикателствата на 21 век

Българска, първо издание

Съставители: Галина Колева, Дона Пикард

Корица: използваната за корица снимка е  страница от хумористичен стен-вестник на Института по социология

Оформление на електронното издание: Илияна Ракиловска

Издателство „Омда“, 2014 г.

www.omda.bg

ISBN 978-954-9719-66-6 (ePub)

ISBN 978-954-9719-67-3 (FB2)

 

 

Заслуги:

Книгата е реализирана по проект на Институт "Омда" с финансовата подкрепа на Фонд "Научни изследвания" и най-вече благодарение на всеотдайната работа на сътрудниците по проекта.

Още научна и документална литература, публицистика и др.  може да намерите на сайта на Омда:

www.omda.bg

и на сайта на проекта:

https://prehod.omda.bg

 

 

Бележки

 

1

Виж Ошавков, Ж. Проблеми на единната система за социологическа информация, С., БАН, 1983; Ж. Ошавков. Тезаурус за информация от емпирични социологически изследвания, С., БАН, 1983; Ошавков, Ж. Система на индикатори за социологическа информация, С., БАН, 1983.

2

З.Стайков направи много за преиздаване и популяризиране на книгата на българския изследовател Цанов, Андрей. В своя доклад на конференцията на Международната асоциация за изучаване използването на времето /Виена 2-4.9.1996 г./ З.Стайков споделя, че Андрей Цанов трябва да се признае за първия български социолог на БВ, и не само български, а и европейски, защото по-стара книга по тази тема не е известна.

3

Сравними данни за използване на времето в статистиката. 2006).

4

вж.: https://unstats.un.org/unsd/demographic/sconcerns/tuse/default.aspx

5

Изследването за използване на времето се позовава на проучване, проведено на национално ниво, въз основа на стандартни техники, обхващащи цялата територия. Има редица проучвания, провеждани на под-национално или местно ниво и те не са включени в този преглед. Същото се отнася за изследвания, от които са изследвани само някои дейности (например време, прекарано в гледане на телевизия, от които няколко са извършени от агенции и фирми.

6

https://www.studyoftime.org

7

https://www.chronos.msu.ru

8

https://www.iatur.org

9

https://www.unilueneburg. de/fb2/ffb/timeuse/welcome.html

10

Conceptions of Temporality in Sociological Theory. 1987, The Sociological Quarterly, vol. 28, no. 39 /special issue/.

11

Collective Memory. Qualitative sociology, 1996, vol. 19, no 3 /special issue/.

12

Навсякъде в текста процентите за съгласие, са комбинация от отговори „напълно съгласен“ и „по-скоро съгласен“, а процентите за несъгласие са комбинация от отговори „напълно несъгласен“ и „по-скоро несъгласен“.

13

Работата по тази статия е осъществена/подпомогната благодарение на включването на авторите в два проекта: „Социални неравенства и регионални различия в преходите от образование към работа” ("Social disparities and regional differences in school-to-work transitions in Bulgaria"), финансиран от Българо-швейцарската изследователска програма и "Образованието като благосъстояние" („Education as Welfare”), международна мрежа за обучение Мария Кюри, финансирана от 7РП (https://www.eduwel-eu.org/). Данните от изследването “Взаимоотношенията между поколенията и половете” са осигурени от архива на Програмата за поколенията и половете (Generations and Gender Programme), www.ggp-i.org.

14

България се отличава с едни от най-високите стойности на коефициента Gini в ЕС 27 (35.0 за 2011 по данни на Евростат 2013). Същевременно 5 от всички 6 района в България за същата година са сред двадесетте най-бедни региони в ЕС 27 по БВП на глава на населението (Eвростат 2011).

15

Изследването “Взаимоотношения и половете” е проведено през 2004 г. от Института по социология при БАН с финансовата подкрепа на Института за демографски изследвания Макс Планк, гр. Рощок, Германия. По своята същност то е международно лонгитудинално изследване, което е представително за българското население на възраст между 18 и 79 г. То е подходящо за нашата статия заради богатството на данните за социално-демографските характеристики на респондентите, които то съдържа, напр. за образователното ниво на респондентите, техният социален произход, тяхната етническа група, година на раждане, пол, месторождение и др. Аналитичният файл съдържа записи за 12,858 случаи.

16

По-точно би било да бъде от 18 г., но от НСИ са ни задали тези интервали. Долният е 15-19.

17

Изводът за липсата на адекватно представителство на селското население сред студентите се подкрепя и от данните от международното сравнително изследване на влиянието на висшето образование върху социалната структура на социалистическото общество. Според тях през 1977 г. селското население в страната е 40%, но само 11,7% от студентите са живеели в села, преди да постъпят във висшите училища (Титма, 1984: 60-61).

18

Европа 2020, https://ec.europa.eu/europe2020/index_bg.htmа 2020

19

еmpowerment — овластяване.

20

Виж: Golinowska и кол., 2012, с. 67.; Grotowska-Leder, 2002.

21

Цитат по Наберушкина, 2012.

22

Интегрирано устойчиво градско развитие–политиката на сближаване за периода 2014-2020 г. https://ec.europa.eu/regional_policy/sources/docgener/informat/2014/urban_bg.pdf

23

„Модерният град и съхраняване на националната идентичност”, https://modern-city.info

24

Quality of life in european cities, Flash Eurobarometer 366, https://ec.europa.eu/public_opinion/flash/fl_366_anx_en.pdf

25

Елка Радева, Филип Филипов, (2012), Съвременно обучение на кадри в областта на регенеративната дентална медицина, Конференция „Дни на науката 2012”, Съюз на учените в България-Пловдив, 2012.

26

Елка Радева, Будин Михов, Филип Филипов, (2012), Регерация и генно модифициране в денталната медицина, Конференция „Дни на науката 2012”, Съюз на учените в България-Пловдив, 2012.

27

ШЕЙТАНОВ, Н. ХАЛЮЦИНАЦИИ Л - В „БАЛКАНО-БЪЛГАРСКИЯТ ТИТАНИЗЪМ”. С., 2006, С. 363

28

ШЕЙТАНОВ, Н. СЕЛО. ПАК ТАМ, С. 357-358

29

ШЕЙТАНОВ, Н. ВЕЛИКОБЪЛГАРСКИ СВЕТОГЛЕД, ПАК ТАМ, С. 85

30

ШЕЙТАНОВ, Н. ДУХЪТ НА ОТРИЦАНИЕ У БЪЛГАРИНА, ПАК ТАМ, С., 443

31

ПАК ТАМ, С. 441

32

ПАК ТАМ, С. 442

33

ПАК ТАМ, С. 443

34

ПАК ТАМ, Д. 401-402

35

ПАК ТАМ, С. 444

36

ПАК ТАМ, С. 454

37

ПАК ТАМ

38

Внушението винаги е за подредба, която се дължи на избор на аудиторията.

39

The table was made by the authors, using the data from the named source.

40

Some not very logic data presented here could be explained by the fact that the most part of the twentieth century Serbia was a part of Yugoslavia, by the consequences of the World War II, and by the fact that different censuses used different rules.

41

It is important to notice that in the old member-countries of the EU there have not been, not in this period or earlier, massive deindustrialization with closing numerous factories and firing tens of thousands of industrial workers, as it happened in the some of the former socialist countries (S. Š. and M. Š.).

42

Private property was not limited after 1989, and in several years this resulted with the appearance of the new social class, the one of entrepreneurs.

43

The total volume of the industrial output in Serbia today is not even one half of the total volume of industrial output in 1989, the rate of the industrial growth has been negative for more than 25 years, as well as the share of industry in GDP and in the total volume of the Serbian export. More on the most important characteristics of deindustrialization in Serbia could be seen in: Мићић и Зеремски (2011), Савић (2010) и Божић Миљковић (2012)

44

It is important to know that in Serbia there was not a privatization of land on a large scale. The collectivization of agriculture had not been successful, and since it completely broke down in 1953 over 80% of agricultural land has been in the hands of peasants.

45

The source of data for “Zastava” was: htttp://www.zastava-automobili.com

46

The data were collected for the sake of the final paper done by Jelica Puzić (Процеси реаграризације на подручју оптшине Крагујевац — The Process of Reagrarization in the City of Kragujevac) at the undergraduate studies of sociology. The paper was defended at the Faculty of Philosophy in Novi Sad (Department of Sociology) in 2011, and the mentor was Srđan Šljukić. The data that follow are taken from this final paper.

47

COST (European Cooperation in Science and Technology) е една от най-старите европейски рамки за подкрепа на сътрудничество между учени и изследователи в Европа.

48

Официална интернет страница: https://www.urbanagricultureeurope.la.rwth-aachen.de/

49

Сommunity gardens обикновено са локализирани на публична собственост като правата и организацията са дело на общността, която работи в тях и ги поддържа. Основната им мисия е социална — създаване на общностен живот, колективност, взаимно обучение и споделяне. Осъществяват се образователни и културни дейности.

Allotment Gardens са локализирани в градска и крайградска среда и най-често са инициатива на местната власт. Разделени са на малки парцели (до 300 кв.м.), които се ползват под наем. Управлението и организацията са строго формализирани и се осъществяват от асоциация, в която влизат ползвателите на парцелите. Във Варшава, например, има около 80 000 такива градини и активността им е регулирана на национално равнище от специален закон.

50

По данни на НСИ

51

Вкл. три български училища в чужбина, финансирани от държавата.

52

Според проучване на социологическата агенция "Медиана" - три четвърти, или 73.1% от запитаните, одобряват дуалната система -, а 8% - не. 61.7% от запитаните ученици в 11 и 12 клас одобряват идеята за дуалната система. Една голяма част от тях приемат идеята с много голям интерес. 91% от анкетираните пълнолетни смятат, че средното образоване трябва да дава професионална квалификация. (https://www.mediapool.bg/bulgaria-e-parvenets-v-evropa-po-ranno-napuskane-na-uchilishte-news215181.html)

53

Едно от изискванията е за 30 % собствено финансиране от цялата искана сума. Повечето от читалищата имат малък бюджет. Съществуват и други изисквания, включително административен капацитет, на които селските читалища не отговарят, за да могат да кандидатстват и усвояват пари по Програмата.

54

https://balkanseurope.com/home

55

Данните са взети от Националния регистър на населените места https://www.nsi.bg/nrnm/index.php?f=2&ezik=bul

56

Новото социално разслояване в българското села. Първа част — общият стратификационен фонд

57

Статия на Николай Драганов от 27.10.2013 год. с участието на Николай Цеков от БАН

58

https://esa.un.org/unup/CD-ROM/Urban-Rural-Population.htm — Департамента по икономически и социални въпроси - Световни урбанизационни процеси

59

Новото социално разслояване в българското села. Първа част — общият стратификационен фонд.

60

Страус, А. (2002) Образи на американския град — В: Грекова, М. (съст.) (2002) Градът: социална реалност и представи, “Изток-запад”. Подобно съждение намираме и при Тили (Tilley 1994: 33): Местата, както и хората имат биографии… Разказите изграждат част от тяхната митична стойност (mythic value) и историческа уместност (historical relevance), които като че ли са вкоренени в конкретни детайли от пейзажа, чиито материални референтни точки могат да бъдат посетени, видяни и докоснати.

61

Два пешеходни маршрута в София — първият е Пешеходната обиколка „Опознай София — централна градска част” на български език, организиран съвместно от ОП „Туристическо обслужване” към община София и Асоциацията на екскурзоводите в България; вторият е Free Sofia Tour –организира се от доброволци от НПО и се провежда на английски и един пешеходен тур в центъра на Сараево, предложен от туристическа фирма на български език.

Описание на пешеходните обиколки на центъра на София - в курсив са маркирани разликите в „спирките” между двата маршрута: „Опознай София” - 1) Площад „Света Неделя” (сборен пункт) 2) Гербът на София върху „Шератон” 3) Ротондата „Св. Георги” 4) Президентството и гвардейската армия 5) Археологическият музей 6) Сградата на БНБ 7) Царският дворец сега Национален музей за българско изобразително изкуство 8) Народен театър „Иван Вазов” 9) Руската църква 10) Църквата „Света София” 11) Паметникът на Незнайния войн 12) Синодалната палата и Катедралата „Св. Александър Невски” 13) Народното събрание и паметникът „Цар Освободител” 14) Паметникът на Димитър Списаревски (разказва се и за Ректората на СУ и Къщата на Яблански)

Free Sofia Tour - 1) Съдебната палата (сборен пункт) 2) Площад „Света Неделя” 3) Гербът на София върху „Шератон” 4) Църква „Света Петка Самарджийска” 5) Джамия 6) Чешмите с минерална вода 7) Градинката пред Централна Софийска баня 8) Подлеза пред Министерски съвет 9) Ротондата „Св. Георги” 10) Археологическият музей 11) Царският дворец сега Национален музей за българско изобразително изкуство 12) Народен театър „Иван Вазов” и Софийска Градска Художествена Галерия 13) Яйцето на щастието и Руската църква 14) Църквата „Света София” 15) Катедралата „Св. Александър Невски” 16) Народното събрание и паметникът „Цар Освободител”

62

Мари-Клер Лавабр в предговора към Колективната памет на Морис Халбвакс (1996: 14-15): Втората употреба специфицира най-често колективната памет като „национална памет”, такава, каквато би я разкрило например споделеното знание за датите и героите от националната история, или такава, каквато я конституират училищните учебници, възпоменания и паметници: тук паметта се нарича колективна, защото е национална, конституирана е като такава и сама се явява конституираща, тоест призвана винаги да възпроизвежда, матрична система за всяка друга памет, социална и индивидуална. Тогава дефиницията почива основно не върху спомена, а върху дистинкцията между история и памет, като едната и другата се мислят през призмата на нацията; първата — идваща от знанието и историческата наука, втората — от идентичността, от постоянството или периодичното възвръщане на основополагащите митове.

63

Кориците на туристическите брошури „Опознай София” и “Destination Sarajevo” са колажи от снимки на различни по стил, но представителни за градовете сгради; една от рекламните брошури на „София: културен туризъм” носи заглавие „Поствизантийска архитектура в София”; снимки на катедралата „Александър Невски”, Руската църква, Народното събрание, Народният театър и други емблематични сгради са заглавни страници на брошури, пътеводители, карти и други туристически материали.

64

Териториите на днешните Балкански страни са били в пределите на Римската империя до IV век - през 395 г., когато властта на Теодосий I се разделя между двамата му непълнолетни синове. През VI век по времето на Юстиниан отново всички територии са в границите на Източната Римска Империя (Византия).

65

Go on Air — бордното списание за пътувания на националния превозвач „България еър“, което претендира, че има повече от 1 000 000 читатели на година.

66

Четири подобни скулптури се намират в Бъфало, Република Южна Африка; Чангчун, Китай; Торонто, Канада и Сидни, Австралия.

67

Темата за (не)спасяването на българските евреи от различните територии е дискусионна, но туристическите наративи обичайно идеализират и възвеличават миналото.

68

Визитките на двата града в Tripadviser (един от най-популярните сайтове за пътувания) освен историческото наследство и музеите подчертават и добрите условия за спорт.

 

Title Info
Genre science
Authors Институт за изследване на обществата и знанието, БАН,Българска социологическа асоциация — Изследователски комитет "Социология на селото и аграрнасоциология",Българска социологическа асоциация — Изследователски комитет"Урбаносоциология",Институт "ОМДА"
Title Градът и селото - предизвикателствата на 21 век
Keywords социология, годишнини, България, град, село, емпирична, академична, ЕСИ, изследвания, образование
Date 30.06.2014 г.
Language bg
Source Language bg
Document Info
Author [Омда]
Program used FBSToFB2 Convertor, FictionBook Editor Release 2.6.6
Date 29.06.2014 (2014-06-29)
Source URL https://prehod.omda.bg/index.php?IDMenu=1&IDLang=1
Source OCR Библиотека "Омда"
ID BE2D2290-143B-4057-B17D-4EA3C346DA2
Version 0.0
Publisher Info
Book name Градът и селото - предизвикателствата на 21 век
Publisher Омда
City София
Year 2014