БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

Икономически институт

 

 

 

 

ИКОНОМИКАТА НА БЪЛГАРИЯ

ДО 1995 ГОДИНА

 (Доклад за дискусия, 6 октомври 1992 година)

 

 

 

 

 

Авторски колектив:

ст.н.с. I ст., д.и.н. Иван Ангелов - ръководител

ст.н.с. II ст., к.и.н. Стою Дулев

ст.н.с. I ст., д.и.н. Александър Димитров

ст.н.с. II ст., к.и.н. Татяна Хубенова-Делисивкова

ст.н.с. II ст., к.и.н. Николай Гълъбов

 

 

София, септември 1992

 

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ:

I.   НАЦИОНАЛНАТА ИКОНОМИКА КЪМ КРАЯ НА 1992 ГОДИНА

II. ОЧАКВАНИ ИЗМЕНЕНИЯ В МАКРОИКОНОМИЧЕСКИТЕ ПАРАМЕТРИ И

МАКРОИКОНОМИЧЕСКАТА ПОЛИТИКА ДО 1995 ГОДИНА

1. Брутен вътрешен продукт
2. Инфлация
3. Парична политика 
4. Бюджетна политика
5. Платежен баланс и външен дълг
6. Валутен курс
7. Демографско развитие и трудови ресурси
8. Доходи, потребление, имуществено и социално разслоение

III.   ЗАВИСИМОСТИ МЕЖДУ МАКРОИКОНОМИЧЕСКИТЕ ПАРАМЕТРИ

1. Растеж на БВП и безработица
2. Растеж на БВП и инфлация
3. Инфлация и безработица
4. Други зависимости между макроикономически параметри

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

МАКРОИКОНОМИЧЕСКА РАМКА НА БЪЛГАРИЯ (1990-1995 ГОДИНА)

 

 

 

I. НАЦИОНАЛНАТА ИКОНОМИКА КЪМ КРАЯ НА 1992 ГОДИНА

С икономическата реформа от началото на 1991 г. бяха направени първи крачки към създаване на нова икономическа среда в българското стопанство:

• либерализирани са почти всички цени и е предотвратена (поне засега) хиперинфлацията;
• постепенно се заражда "пазар на потребителя" на мястото на "пазара на производителя";
• предприятията и учрежденията са принудени да работят при по-твърди бюджетни ограничения;
• открит е по-голям простор за изява на стопанска пред­приемчивост;
• във вземането на стопански решения участват все повече хора, които отговарят за последствията с имуществото си;
• осъществява се естествен подбор на предприемачи в частния сектор при сурови и обективни критерии;
• част от скритата безработица е превърната в открита, създадена е обстановка на социална несигурност, а вследствие на това - по-голяма мотивация за труд;
• преустановена е докаризацията на икономиката и се повишава доверието към лева;
• направени са важни крачки към либерализация на вътрешно- и външноикономическите отношения;
• приети са няколко важни стопански закона.

Докато в изброените направления има положителни промени, реформата не постигна набелязаните цели за макроикономическа стабилизация, предвидени първоначално за 1991 г. и отложени за 1992 година. По всички най-важни количествени параметри - динамика и структура на брутния вътрешен продукт (БВП), инфла­ция, безработица, бюджетен дефицит и вътрешен дълг, платежен баланс и външен дълг, реални доходи и потребление, има разминаване между поставени цели и постигнати резултати. Икономиката е все още далече от действителната макроикономическа стабилизация. Махалото на неравновесието се премести от едната в другата крайност. Започна решаването на част от наследените проблеми, но се създават не по-малко нови.

Привидната балансираност на стоковия пазар се дължи на многократното поскъпване на потребителските стоки и услуги, съчетано с рязко намаление на реалните доходи. Сега има стоки в магазините не защото се произвежда повече, а понеже се потребява по-малко от вече достигнатото в миналото. Сегашното равновесие на стоковия пазар поставя милиони хора в тежко положение.

Отстранен беше един тип неравновесие - между стокови наличности и покупателна способност, но се създаде друг - между социални потребности и покупателна способност, който е дори по-опасен. Първото неравновесие трябваше да се отстрани, но не при толкова висока цена. Равновесието на такава цена в края на двадесетия век не е пътят към модерна икономика от европейски тип.

Измамна е и относителната балансираност на бюджета. Вече втора година се отнема многомилиардна амортизация от предприятията чрез изкуственото й превръщане в печалба и последващото й облагане с данък. Така се намалява текущият бюджетен дефицит, но се подкопава реалната икономика. Прекомерно голяма част от печалбата на предприятията се отнема в полза на бюджета с данъчни и неданъчни средства и се ограничава тяхната способност за стопанско оживление и преструктуриране. Това поставя под въпрос бъдещите приходоизточници на бюджета. Общият дефицит е далеч по-голям от официално отчитания, но вече трета година се финансира от прекратените плащания на външния дълг. Този отдих не се използва за подготовка на икономическо оживление и страната ще плаща за това скъпо след време, когато започне пълното обслужване на дълга.

Една от главните задачи на реформата е да осъвремени ико­номическите структури, като отстрани неправилно създадените или вече отживели времето си. Това обаче не се прави. Заемът за структурно преустройство от Световната банка беше използван през 1991 г. за всичко друго, но не по предназначението си. В икономиката протича процес на декапитализация, а натрупването (особено чистото) е сведено до символичен минимум.

Тревожи не само големият общ спад на производството (почти 40 на сто кумулативен спад на БВП за 1990-1992 г.), но и високата му концентрация. Над 70 на сто от намалението на промишлената продукция е в шест отрасли - хранитпна, текстилна, химическа и фармацевтична, някои подотрасли на машиностроенето и електрониката, военно-промишления комплекс. Тревожно е положението в селското стопанство, където цари несигурност, хаос, прахосничество и престъпна небрежност. Не се подпомага достатъчно частният сектор за производство на материални блага.

Всяка макроикономическа политика обслужва преди всичко интересите на националната икономика. От тази гледна точка е трудно обяснима силно рестриктивната парична, фискална и подоходна политика, която затруднява българските производители и увеличава безработицата. Същевременно националният ни пазар се открива за масов внос на потребителски стоки със съмнително качество и второстепенна значимост. За седемте месеца на 1992 г. те възлизат на 19.7 на сто от стокооборота на дребно, а само в частната търговия - 35.6 на сто. Либерализация на вноса е необходима, но засега в такава степен е преждевременна.

През 1992 г. се очертава по-висока инфлация, отколкото през април - декември 1991 г. Продължава с опасно висока интензивност спадът на производството и растежът на безработицата. Фи­нансовото състояние на преобладаващата част от предприятията е тежко и възниква ситуация на масова неплатежоспособност. Расте бюджетният дефицит, вътрешният дълг и външният дълг. Реалните доходи на населението очертават изостряне на социалната поляризация. Очевидно е, че досега не се постигат фундаменталните цели за финансова и макроикономическата стабилизация, поставени в началото на реформата.

Финансовата стабилизация предполага относително уравновесен или нискодефицитен бюджет с надеждна приходна база и контролирано нарастване на вътрешния дълг; стабилна парично-кредитна система и търговски банки, създаващи условия за нормално функциониране на реалната икономика; относителна финансова стабилност на предприятията; уравновесен платежен баланс и контрол над външния дълг; поставяне основите на финансовия пазар и неговата стабилизация.

Макроикономическата стабилизация означава преустановяване на спада на БВП, на реалните доходи и потреблението, растежа на безработицата и инфлацията; относително равновесие на стоковия пазар при осигурен социален минимум; създаване на предпоставки за стопанско оживление и преструктуриране, в това число преустановяване декапитализацията на дълготрайни активи и начало на реално натрупване.

В България няма нито финансова, нито макроикономическа стабилизация, защото не са налице горните условия. Икономиката е изпаднала инфлационна депресия  (двуцифрен спад на БВП, съчетан с трицифрена инфлация). Това означава, че липсва нещо съществено в замисъла и провеждането на икономическата реформа:

Първо. Икономическата реформа започна през 1991 г. и продължава през 1992 г. като едностранчива монетарно-ориентирана промяна, свеждаща се до почти пълна ценова либерализация, значими изменения в паричната политика, частични промени в бюджетната, подоходната и външноикономическата политика.

Липсват  системни   реформи:   приватизация,   съчетана с демонополизация,   разширяване   на   пазарната конкуренция, комерсиализация на държавните предприятия и др. Разрушени са стопанските единици в земеделието, без да са създадени нови и без изгледи това да стане скоро, което поражда опасен вакуум.

Забавят се институционалните реформи: преструктуриране и оздравяване на банковата система, цялостна реформа на данъчната система, модернизиране на валутния режим, съвременен механизъм за постепенна либерализация на вноса, модернизиране на застрахователното дело и социалното осигуряване, създаване на стокови, трудови и капиталови пазари, ефикасна данъчна администрация, Сметна палата, съответно стопанско и социално законодателство.

Липсата на системни и институционални реформи свежда до минимум ефикасността на макроикономическите инструменти. Не работят пълноценно инструментите на паричната и бюджетната политика. В много случаи те дестабилизират предприятията, като ги обричат на икономическо вегетиране или банкрут. Подкопава се потенциалът за преструктуриране и трайно стопанско оживление.

В други случаи строгата парична, фискална и подоходна рестрикция не се понася от предприятията, към които е адресирана, защото в условията на монопол и олигопол бремето се прехвърля върху потребителите чрез либерализираните цени на дребно, които нарастват по-бързо от цените на производител или от дефлатора на БВП. Това принуждава държавата да пренасочва спестените средства от намаление на субсидиите за губещи и нискорентабилни производства към субсидиране на потреблението. Желаната бюджетна рестрикция се изражда в "бюджетна рокада". Потвърждава се и при български условия, че макроикономическата политика не може да бъде ефикасна без мащабни системни и институционални реформи.

Второ. През 1991 и 1992 г. нямаше задоволителна координация между napичната, фискалната и подоходната политика. Относително неравномерно беше разпределението на натоварването на антиинфлационната рестрикция между съответните макроикономически инструменти. Главното бреме носеха  лихвеният   процент  и   кредитните  тавани. Паричната политика бе пренатоварена с краткосрочни антиинфлационни функции за сметка на основните й функции по обслужване на реалната икономика. Подоходната политика имаше силно рестриктивен характер през първите 7-8 месеца, но през последното тримесечие стана твърде "мека". Относително рестриктивен беше и бюджетът през първата половина на годината, но в резултат на социално-мотивирания натиск се превърна в един от важните инфлационни фактори.

Подобна картина се очертава и през 1992 г., но при друго разположение във времето на натовареността на различните макроикономически инструменти с рестриктивни функции. Държавният бюджет по същество се ревизира без санкция на Народното събрание. В резултат на всичко това през 1992 г. се очертава ново чувствително спадане на БВП и на заетостта.

Някои финансирани от бюджета дейности, особено
здравеопазването и образованието се оказват без достатъчно
средства в началото на есента. Такава рестрикция има силно
деструктивни последици, особено в средно- и дългосрочна
перспектива. Оценена в no-широк икономически и социален аспект, тя е вредна за българското общество. Цената, която ще се плати през следващите 10-15 години за възстановяване на щетите в .образованието,   здравеопазването, науката и културата ще превишава многократно текущите бюджетни икономии.

Трето, финансово-икономическото състояние на голяма част от предприятията е тежко, стигна се до масова неплатежоспособност. Те не могат да се издължават пред доставчиците, банките, бюджета и собствения си персонал. При наличието на голяма скрита свръхзаетост в навечерието на реформата, противно на икономическата логика, спадът на БВП изпреварва растежа на безработицата. Това предизвиква вторично натрупване на скрита свръхзаетост. В много предприятия се извършва декапитализация с опасни за тяхното бъдеще последствия. Отлагането на фалитите на неплатежоспособни предприятия поражда нови икономически и социални проблеми и подсилва напрежението. При такова напластяване на проблеми последствията от фалитите ще бъдат много тежки.

Четвърто. Българската реформа се провежда в неблагоприятна външноикономическа обстановка. Известно е, че макроикономическата рестрикция винаги води до свиване на вътрешното търсене, с цел да се "изстиска" съществуващият инфлационен потенциал в икономиката, да се създадат икономически условия за очистването й от неефективни (остарели или погрешно създадени) производства и да започне преструктуриране, с оглед на вътрешното и външното търсене.

Силното свиване на вътрешното търсене предизвиква рязко спадане на БВП и на заетостта. Единственият изход при такива условия е чистият износ при увеличен стокообмен. Той обаче се оказва до голяма степен затворен за българската икономика. Традиционните ни източни пазари се разпаднаха. Възникнаха допълнителни трудности в търговията с традиционни партньори от развиващите се страни. Значително спадна и стокообменът с развитите индустриални държави – износът през 1991 г. е два пъти, а вносът – три пъти по-малък от достиганите максимални равнища през предходните години. През първата половина на 1992 г. стокооборотът е нараснал в сравнение със същия период на 1991 г., но главно за сметка на вноса.

Към всичко това се прибавя и далеч по-скромният от пър­воначалните очаквания приток на външни финансови ресурси във вид на кредити, преки чуждестранни инвестиции и безвъзмездни помощи. Изпълнението на споразумението с официалните кредитори се забавя, а преговорите с частните търговски банки вървят трудно. Протакането на преговорите с търговските банки е нецелесъобразно. Времето работи против България, защото удължава изолацията ни от световните кредитни и капиталови пазари и затруднява достъпа ни до стоковите пазари. Трудни са и преговорите по асоциирането с Европейската общност.

Пето. Икономическата реформа може да разчита на широка подкрепа, ако работи за преобладаващото мнозинство от народа и ако дава осезателни положителни резултати. Доколкото е постигнато известно, макар и крехко, временно и частично равновесие, за него е платена твърде висока цена - дълбока депресия, висока инфлация, голяма безработица, рязко спадане на реалните доходи и на потреблението, растяща несигурност у хората и безнаказаност на престъпността и корупцията. Расте социалната умора от реформата. Това подкопава нейната подкрепа и може да дискредитира самата реформа.

 

II. ОЧАКВАНИ ИЗМЕНЕНИЯ В МАКРОИКОНОМИЧЕСКИТЕ ПАРАМЕТРИ И МАКРОИКОНОМИЧЕСКАТА ПОЛИТИКА ДО 1995 ГОДИНА

Трудно е да се направи надеждна средносрочна прогноза при несигурни вътрешно- и външноикономически условия. Това неизбежно внася голяма условност в предполагаемите изменения в макроикономическата   политика   и   на   произтичащите   от нея макроикономически параметри. На оценките следва да се гледа само като на първо приближение в рамките на сегашната ни информираност за икономическите процеси в България и в страните, с които тя е най-тясно свързана.

 

1. БРУТЕН ВЪТРЕШЕН ПРОДУКТ

Брутният вътрешен продукт ще се формира в резултат на взаимодействието между съвкупното търсене и съвкупното предлагане.

През следващите няколко години размерът, структурата и динамиката на БВП ще зависят предимно от съвкупното търсене. По добре известни причини производственият потенциал сега се използва едва наполовина. Главният ограничител е намаленото търсене

Потребителското търсене, като главна съставка на съвкупното търсене, през следващите години ще зависи от доходите, цените и еластичността на търсенето. Правителството възнамерява да провежда силно рестриктивна политика по доходите, съчетана с почти пълна либерализация на цените на стоките и услугите и сравнително високо данъчно облагане. Това ще се прави в условията на все още силен монополизъм, доминация на държавния сектор, недостатъчна конкуренция и липса на други коригиращи институционални механизми. Очаква се и намаление на разполагаемите реални доходи при относително стабилизиране и слабо повишение на средната реална заплата през близките години.

При тези условия потребителското търсене ще съдейства за по-нататъшно умерено свиване до 1995 г., а към края на периода - и за стагнация на БВП.

Инвестиционната активност на фирмите ще зависи от разполагаемите собствени средства, кредитната политика, валутния курс, цените на строителните материали, машините и съоръженията, стопанската конюнктура, притокът на кредити и преки чуждестранни инвестиции. Важно е също влиянието на лаговете и инвестиционните мултипликатори. Анализът на очакваното въздействие на тези фактори дава основание да се зак­лючи, че агрегираният им ефект върху инвестиционната активност през следващите няколко години ще бъде неблагоприятен. Инвестиционният сектор ще съдейства за спадане на общата стопанска активност. При евентуално либерализиране на кредитната политика, по-благоприятен валутен курс, просветление в конюнктурата, задоволителни споразумения с търговските банки по външния дълг и по асоциирането на страната към Европейската общност може да се почувства малко облекчение, изразяващо се в слабо оживление на инвестиционната активност към края на 1994 и през 1995 година.

Държавните разходи за покупка на стоки и услуги ще влияят върху съвкупното търсене, в зависимост от техния размер, от вели­чината на мултипликатора, от лаговете и от реакцията на паричния пазар. Макар че нарастват през 1992 г. в номинално измерение, те са силно орязани в реално изражение. Възможно е правителството да пристъпи към допълнително свиване на някои държавни разходи през следващите години. В такъв случай те ще действат като задържащ фактор на общото стопанско оживление. Колкото по-строга е фискалната рестрикция, толкова по-силно ще бъде потискащото им въздействие.

Съществуват сложни взаимни връзки между бюджетните приходи и разходи, но съвкупният резултат ще бъде отрицателен. При възприетата рестриктивна макроикономическа политика и твърде високия процент на изземване на печалбата на предприятията чрез данъци и неданъчни средства (което намалява мултипликатора), другите съставки на съвкупното търсене не предлагат съществени възможности за стопанско оживление, което би помогнало за увеличаване на бюджетните приходи и смекчаване на рестрикцията върху държавните разходи към 1994-1995 година. Възприетото погрешно схващане, че фискалната политика не може да служи за стимулиране на стопан­ската активност, лишава бюджета от допълнителен инструмент за облекчаване натиска върху държавните разходи в средносрочен хоризонт. През следващите няколко години държавните разходи ще оказват стабилно потискащо въздействие върху общото стопанско оживление.

Постигането на чист износ при значително увеличен общ външен стокооборот до 1995 г. е малко вероятно. Постепенно нарастващият стокооборот с развитите и с някои платежоспособни развиващи се страни първо ще трябва да преодолее значителния спад в търговията през последните години и в най-добрия случаи ще компенсира само малка част от загубените източни пазари.

Дори при наличието на споразумение за асоцииране с Европе­йската общност в началото на 1993 г. с клаузи за асиметрия, та­рифните и нетарифни бариери едва ли ще бъдат намалени осезателно през 1994 и 1995 година. Особено за експортните стоки, които най-много интересуват България – земеделски продукти в прясно и преработено състояние, метали, химикали, текстил и други. Следва да се имат предвид и собствените проблеми на страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), които излизат от рецесията по-бавно от очакванията, както и ангажираността на Германия с новите източни провинции.

Известна надежда за търговия са традиционните ни източни пазари с всичките им добре известни дефекти. Конюнктурата на тези пазари през следващите години обаче ще бъде неблаго­приятна.

Външноикономическата среда, при която ще се развива българската икономика през следващите няколко години, е сложна. Дълбоката депресия в зоната на бившия СИВ, където през 1991 г. е бил насочен 58 на сто, а през първото полугодие на 1992 г. - 37 на сто, от нашия износ и е получен съответно 49 и 36 на сто от вноса, при рязко намален общ стокооборот ще продължава, а в страните от ОНД тепърва ще се влошава. По оповестени напоследък ревизирани оценки в отчета на Международния валутен фонд спадът на БВП за този район на света се задълбочава и през 1992 г. се очаква да бъде около 17 на сто. Това ще ограничава обмена на стоки и услуги. В рамките на прогнозирания период е трудно да се очаква стабилизиране и още по-малко - оживление на търговията.

От горното следва, че не може да се разчита на чистия износ като източник на стопанско оживление през близките години. Нещо повече, ако процесите на разпада и стопанския хаос в страните от ОНД се засилят, българското стопанство може да бъде подложено на още по-големи икономически сътресения. Да се разчита на масирани финансови потоци от Запад, едва ли е реал­истично.

Съвкупното предлагане би могло да играе някаква (макар и второстепенна) роля през близките години за смекчаване на депре­сията и ускоряване на оживлението. Това може да се постигне по няколко направления:

Първо. Ускоряване на приватизацията. На кратко- и средносрочен ефект през следващите години може да се разчита предимно от така наречената "малка приватизация", ако тя започне веднага и се извърши за две-три години. Голямата приватизация обаче е сложен и продължителен процес. Нейният мотивационен ефект ще се почувства много по-късно и то само ако частните предприятия работят в конкурентна среда.

Второ. През следващите години и до края на текущото десетилетие,    количествените   и    качествените    параметри    на икономиката   ще   се   определят   главно  от   състоянието на държавния   сектор.   Поради   това   е   необходима ускорена комерсиализация на държавните предприятия, която може да даде  по-бърз  и  по-голям  ефект  през близките години от приватизацията.

Трето. Създаване на икономически, институционални, законо­дателни и други условия за разширяване на стопанската конку­ренция.

Четвърто. Умерено ограничителна макроикономическа политика, съчетана със селективно насърчаване чрез инструментите на паричната и фискалната политика на отделни отрасли и дейности, които притежават очевидни сравнителни икономически предимства и могат да изиграят ролята на "икономически влекачи" през следващите години. Едва ли е необходима макроикономическа рестрикция, за да се разбере, че при съществуващите географски и природно-климатични условия, многогодишни традиции, квалифицирана и евтина работна сила, сравнителни икономически предимства притежават земеделието, хранителната промишленост, някои отрасли на леката промишленост, военнопромишленият комплекс, стопанският туризъм, инфраструктурата. Към тях следва да се добави насърчаването с инструментите на паричната и фискалната политика на частните фирми за производство на стоки и услуги. Специални кредитни, данъчни и други облекчения са необходими за новите земеделски кооперации и частните земеделски стопанства, които тепърва ще се създават. Без подобни облекчения те трудно ще се стабилизират.

Това не означава, че само посочените отрасли и дейности ще бъдат гръбнакът на бъдещата ни икономическа структура. То само означава, че в тези отрасли и дейности може да се получи най-бързо и относително най-голям ефект. През следващите 5-7 години навярно ще настъпи оживление и в други отрасли с доказани на пазара сравнителни икономически предимства. Едва тогава ще се оформя "носещата конструкция" на бъдещата отраслова структура на българската икономика.

При взаимодействието на описаните съставки на съвкупното търсене и предлагане спадът на БВП през 1992 г. се очаква да бъде  поне 12 на сто за 1993 г. – около 7 на сто, в 1994 г. - около 4 на сто и в 1995 - нулев[1]. При по-силна макроикономическа рестрикция, съчетана с по-неблагоприятни външноикономически условия, спадовете могат да бъдат с няколко пункта no-големи, а при по-умерена рестрикция и по-благоприятна външна конюнктура - съответно по-малки.

Спадът ще бъде съпроводен от съществени структурни изменения в БВП.

Първо. Очакват се промени в отрасловата структура на произведения БВП. Ще намалява делът на индустрията и на селското стопанство и ще расте делът на услугите. Поради продължаващия спад в промишлеността и силното свиване на инвестиционната активност, делът на промишлеността и строителството от 50 на сто през 1991 г. се очаква да спадне на около 44-45 на сто към 1995 година.

Създадената несигурност, дезорганизация и хаос в селското стопанство се отразява неблагоприятно през 1992 г. и особено през 1993 и 1994 година. Възможен е значителен нов спад на продук­цията от растениевъдството, а в животновъдството той навярно ще продължи по-дълго. Това ще причини намаление на относителния дял на селското стопанство от 13 на сто в 1991 г. до около 9 на сто към 1994 година. След това се очаква оживление, което ще доведе до стабилизиране и дори повишение на относителния му дял. Този нисък дял се дължи на стопанската разруха, а не на високоразвито модерно земеделие, както е в други страни с подобна отраслова структура.

Главно в резултат на горните промени и отчасти на собственото си развитие, ще расте делът на услугите - от около 37 на сто през 1991 г. до към 46 на сто през 1995 година.

Прогнозирането на no-дезагрегираните отраслови структури сега е почти невъзможно поради пълната неизвестност и трудна предсказуемост на обема и структурата на външното търсене. Няма производствена структурна стратегия на държавата, включително и за използване на сравнителните икономически предимства в съответни отрасли и дейности. Българската стопанска политика се люшка от една крайност (абсурдни опити за централно планиране на всички структури в най-големи подробности) до друга (наивни представи, че производствените структури се формират само от пазарните механизми и държавата трябва да стои настрана от тази дейност).

Второ. Очертава се промяна в разпределението на произведения БВП на използван в страната и извън нея. През всички години - от 1980 до 1990, когато България имаше отрицателно външнотърговско салдо и ползваше значителни кредити, използваният БВП превишаваше произведения. През 1991 г. настъпи рязка промяна - използваният БВП е едва 88,5 на сто от произведения, главно поради значителното положително салдо (12,2 млрд. лв.) в търговията с бившия СССР.

От 1993 г. би следвало да настъпят промени. Очаква се да за­почне обслужването на външния дълг, което отначало ще бъде частично, но постепенно ще нараства. Размерът на обслужването ще зависи от евентуалното опрощаване на част от дълга и от пре­връщането на друга част в дялово участие в българските предприятия. Това обаче не подлежи на прогнозиране. Обслужването на дълга ще намалява използвания в страната БВП в сравнение с произведения. Трудно е да се постигне положително салдо в търговията със страните от ОИСР при значително увеличен стокообмен, а със страните от ОНД - не е целесъобразно, поне до уреждане на досегашното салдо и договаряне по механизма на разплащанията. Следователно, по тази линия не може да се очаква съществено влияние върху размера на използвания БВП. Вероятно и през 1993 г. единственият източник на кредити ще бъдат международните финансови и икономически институции, но размерът им едва ли ще бъде голям. Това ще съдейства за умерено увеличение на масата и дела на използвания БВП.

Ако през 1993 г. бъде сключено споразумение с търговските банки по дълга, възможно е през 1994 и особено през 1995 г. постепенно да се възстанови притокът от нови кредити, но в скромни размери. Първо, защото трудно ще се предоставят, и второ, България трябва предпазливо да ползва нови кредити при сегашната си задлъжнялост. Навярно ще бъде скромен и притокът от преки чуждестранни инвестиции и ще добави малко към използвания БВП през следващата година. В резултат на тези и други фактори, относителният дял на използвания БВП през 1992 г. се очаква да превишава произведения с около 5-6 на сто, през 1993 г. да се изравнят, а впоследствие да спадне до около 97-98 на сто в 1994 г. и около 95-96 на сто в 1995 година.

Трето. Ще се променя и съотношението между крайно потребление и брутно натрупване в използвания БВП. Делът на потреблението нарасна значително през последните две години само поради драматичното свиване на брутното натрупване (за капитални вложения и в още по-голяма степен - за прираст на запасите). Този процес ще продължи и през следващите години. Въпреки че в реално измерение потреблението няма да расте, делът му може да достигне своя максимум - около 90 на сто през 1994 г., след което ще започне бавно да намалява за сметка на натрупването и то главно за инвестиции. През следващите години, особено към края на десетилетието, може да се очаква бързо нарастване на масата и дела на натрупването за инвестиции. С повишаване ефективността на стопанската дейност делът на натрупването за прираст на запасите навярно постепенно ще спадне до 15 на сто, а след 1995 г. и по-ниско.

Четвърто. Очакват се промени и в структурата на БВП по елементи на добавената стойност. Възнагражденията за труд и за потребление на основен капитал спаднаха рязко през 1991 г. в сравнение с предходната. Докато за работната заплата има икономическо обяснение, за амортизациите такова няма. То се дължи на отнемането от предприятията, противно на всякаква правна и икономическа логика, на многомилиардна маса амортизации и изкуственото  й превръщане в печалба, за да бъде обложена с данък и отнета в полза на бюджета. Същото се повтаря и през 1992 година. Дестабилизират се финансите на предприятията, за да се закърпи бюджетът, без да се държи сметка, че в средно- и дългосрочен хоризонт това ще дестабилизира още повече и самия бюджет. Мисли се главно за решаване на текущи проблеми, независимо от последствията. Това напълно изкривява структурата на БВП през 1991 и 1992 г. и затруднява прогнозирането за следващите години.

По всяка вероятност, делът на заплатите, след като порасне с 2-3 пункта или се стабилизира през 1993 г., ще продължи да на­малява до 1995 г., но по-умерено. Делът на амортизациите би след­вало да се възстанови на около 14-16 на сто през 1993 г. и да ос­тане относително стабилен. Делът на печалбата и нетото от косвените данъци, които от 32.3 на сто през 1990 г. нарасна на 52.0 на сто през 1991 г., навярно ще спадне със 6-7 пункта през 1993 г., поради отразяването на действителния размер на амортизациите. През следващите години се очаква бавно да нараства или да остане относително стабилен, в зависимост от средното равнище на данъците по новите закони. Ако се запази или разшири масовата неплатежоспособност на предприятията, не е изключено известно намаление на този дял.

 

2. ИНФЛАЦИЯ

Инфлацията съпътства всяка икономическа система. Въпросът е не в нейното съществуване, а в нейния размер, големина и може ли да служи на определени цели на икономическата политика. Негативните страни на инфлацията се проявяват преди всичко чрез нейната интензивност. Високата инфлация оказва отрицателно въздействие върху крайните резултати от функционирането на икономическата система и деформира нейната структура. Трябва да се имат предвид и лаговите ефекти на инфлацията, които все пак не са толкова големи, както при производството и инвестиционната дейност.

Инфлацията не е изолирано явление. Тя зависи и се проявява чрез съвкупност от фактори и взаимодействия, които могат да изменят границите на негативното въздействие в една или друга посока, да очертаят мястото на по-малката злина.

Инфлацията се измерва със съответни индекси за изменение на цените на потребителските стоки и услуги, с промяната на поку­пателната сила на паричната единица и с дефлатора. Тези показа­тели не са конкурентни, те отразяват различни страни и съставни елементи на инфлацията, въпреки че може да съществува положителна корелационна зависимост между тях.

Индексът на цените на потребителските стоки и услуги е една от основните характеристики на инфлацията у нас. За база при изчисляването му се взема определен, сравнително представителен състав от стоки и услуги.

Неколкократното увеличение на потребителските цени в края на 1991 г. в сравнение с края на 1990 е по-голямо от аналогичния индекс през 1990 в сравнение с края на 1989 г. (респ. 438.5 на сто средно за 1991 в сравнение с 1990 г. и 123.8 на сто през 1990, в сравнение с предшестващата 1989 г.). Тези индекси са резултат от либерализирането на цените в началото на 1991, когато за два месеца (февруари и март) те нараснаха над 3 пъти (за февруари над 2 пъти) в сравнение с януари на същата година.

С това бе консумирана еднократно голяма част от натрупания инфлационен потенциал и такова изменение след това нямаше, а и не можеше да се наблюдава поради ред причини. Независимо от това изменението на индекса на потребителските цени се колебаеше в рамките на едноцифреното месечно нарастване на цените на стоките и услугите с минимум 0.8 на сто през май 1991 г. и максимум 11.9 на сто през май 1992 г. Общата тенденция на относителното изменение на инфлацията е към намаление с 2.5 процентни пункта средномесечно за времето от януари 1991 до юни 1992 година. При изключване на първите три месеца на 1991 г., тенденцията за 15-те месеца е средно към слабо нарастване - с 0.2 процентни пункта средномесечно. Ако тази тенденция продължи до края на настоящата година, месечното нарастване на потребителските цени през декември може да се очаква да бъде 7.6 на сто, или индексът ще бъде около 190, в сравнение с декември 1991 година.

Линейният тренд не е най-подходящ за описание на развитието на темповете на прираста на инфлацията. Полиномите от по-висока степен (напр. четвърта) фактически по-добре описват процеса, но не могат да бъдат използвани за прогнозиране, даже в краткосрочния период, какъвто е този до декември 1992 година. Двата линейни тренда, съответно за 18 и за 15 месеца, също така не могат да се използват за прогнозиране. Причината е, че в първия случай има стремителен спад и рязка тенденция към намаление, което не може да се приеме. Във втория случай, поради ефекта на високите темпове, следват ниски със слабо нарастване, което също чертае тренд неприемлив от логична гледна точка.

Промените в инфлацията обикновено се свързват с нарастването на производството и с възможността да се предлага продукция, която да удовлетворява търсенето й. Това е класическа и доста ограничена представа, тъй като не държи достатъчно сметка за целия комплекс от взаимодействия при определяне цените на стоките. Натискът идва от промените в равнището и динамиката на елементите на разходите за заплащане на труда, поскъпва и енергията, между другото и поради намаляване на бюджетните субсидии. Инфлационен натиск оказва бюджетният дефицит и високата лихва. Този натиск от страна на паричната и фискалната политика навярно ще се засили с предстоящата данъчна реформа и очакваната динамика на валутния курс. Запазването на монополната ситуация в отделни производства е мощен инфлационен фактор. Многозвенността в търговията непосредствено действа в същата посока.

За формирането на индекса на инфлацията влияят и външни механизми. В този случаи може да се говори за внос или износ на инфлация. Класическите схеми разглеждаха този тип взаимодействия за отделни стоки, на отделни пазари, за отделни производители и потребители. Това обаче е ограничаващо и нереалистично, въпреки че в нашите недотам пазарни отношения вносът на отделни потребителски стоки оказва влияние точно по този начин. На макроравнище предстоящото възобновявяне обслужването на външния дълг ще бъде допълнителен инфлационен фактор.

Темпът на инфлацията се свързва с относителния дял на безработицата - т.нар. крива на Филипс [2] [3]. Има всички емпирични основания да се смята, че тази крива се проявява в известни ограничени рамки и в нашия случаи. Това е важно, но не е доста­тъчно. В конкретния анализ са от значение отговорите на въпросите - колко са и кои са тези криви, каква е тенденцията на тяхното преместване, не се ли стремят те към някакво определено равновесно състояние на темпа на инфлацията при съответни колебания на дела на безработицата. Отговорът на тези въпроси е труден, тъй като, наред с несъвършенствата в състава и оценката на разглежданите явления, липсват достатъчно данни за по-дълъг период, а наблюдаваните у нас процеси са продиктувани от експлозивни и затихващи еднократни промени, съществуват инерционни ефекти с по-малки и по-големи лагове.

Най-общо може да се приеме, че от месечните данни за периода февруари 1991 г. до май 1992 г. вкл. се извежда зависимост като средна статистическа крива, имаща вида на кривата на Филипс. Тази картина става още по-ясна, ако зависимостта между темпа на инфлацията и дела на безработицата се допълва с подходящи полиноми на променливата t. В този случай за разглеждания период се очертават две ясно изразени, но отместени криви: първата от началото до август на 1991 г. и втората от края на 1991 до април 1992 г., на по-ниско равнище на темпа на инфлацията. Има основания да се очаква трета крива след май до септември 1992 г. на още по-ниско равнище, при запазване на високия относителен дял на безработи­цата или при слабо негово покачване.

Ако има симптоми за съживяване на производството и съответно слабо намаляване дела на безработицата, а такива до края на разглеждания период не се очакват, те ще преместят кри­вата към началото на координатната система, но на по-високо равнище от предшестващите. Това означава по-висок темп на инфлацията, в сравнение с предшествуващите равнища, но не и на равнищата от кривите преди това, които характеризират висок ин­флационен темп. Независимо от очакваното покачване до края на 1992 г. и в началните месеци на 1993 г., месечният темп на инфла­цията ще бъде по-нисък от указаната по-горе линейна екстраполация. Годишната инфлация ще бъде пресилена поне с 15-25 процентни пункта. Някои от по-високите инфлационни равнища ще бъдат достигнати частично след това, при по-рязко намаляване дела на безработицата и движение към нейната равновесна точка. В рамките на периода до 1995 г. такова равновесно състояние едва ли ще се постигне.

Разглеждането на връзката между темпа на прираста на инфлацията в зависимост от темпа на прираста на безработицата по месеци и особено за последните 10 месеца има определени тенденции на струпване в 2-3-процентно нарастване на безработицата и 3-6 - на инфлацията. Коефициентът на еластич­ност на инфлацията е със значение от порядъка на 1.5-2, като за отделни месеци има спадане до 0.5 или значително покачване - над 6. Може да се приеме, че тенденцията е към по-бързо намаление на темпа на безработицата, отколкото на темпа на инфлацията. Това означава нарастване на коефициента на еластичност на инфлацията, т.е. малките относителни промени в темпа на безработицата предизвикват по-големи промени в темпа на инфлацията. Възможно е в следващите години коефициентът да получи и отрицателни стойности - при намаляване темпа на безработицата и достигане до негови отрицателни значения, но при положителен темп на инфлацията.

Обобщено, може да се очаква, че прирастът на инфлацията за 1992 г. ще се приближи до 100 на сто, като не се изключва и въз­можността той да бъде и по-нисък - от порядъка на 80-90 на сто за годината, независимо от по-ниския месечен темп на потребителските цени през месеците юли и август. Това ще бъде последвано от слаба тенденция на намаление през 1993 г. и през следващите години с по 30, 20 и 10 процентни пункта и достигане на годишно нарастване от 30-40 на сто, което ще бъде доминиращата характеристика за 1995 година. Тази тенденция не бива да се разглежда като симптом на съживяване на икономиката, увеличаване на производството, намаляване дела на безработицата и определено излизане от кризата. Напротив, това са епизодични промени, стабилизиране на инфлацията на високо равнище, без да свидетелстват за нарастване на икономическата активност, но определено подготвящи я. В случая определящи са и външните фактори, които за това време ще бъдат неблагоприятни.

Съживяването на производството оказва по-определящо въздействие върху промените в дефлатора, при които се отчитат както промените в цените на потребителските стоки и услуги, така и на тези с производствено предназначение, вкл. и на капитала. Ако съотношението между относителните изменения на потребителските цени и тези на дефлатора за 1990 г. е около 2, в динамика това съотношение проявява тенденция към намаляване - 1.5 за 1991 г., очаквано 1.4 за 1992 г. и до към 1.1 - 1.2 за 1995 година. Значения около и под единица могат да се очакват след тази година, ако нарасне търсенето на производствени ресурси. Определено влияние за намаление ще оказват и промените в структурата на собствеността и осъществяването на приватизацията.

Следователно, може да се очаква значенията на годишните стойности на дефлатора да бъдат също високи - около 10 процентни пункта под индекса на потребителските цени за 1992 г., със слаба тенденция на увеличаване на тази разлика през следващите години и достигане на индекс на дефлатора 130-135 процента за 1995, в сравнение с предшестващата година.

 

3. ПАРИЧНА ПОЛИТИКА

Паричната сфера и процесите, свързани с нея, значително се динамизираха. Те са повлияни положително от започналото развитие на паричния пазар и лихвената политика на БНБ. Чрез инструментите на паричната политика, макар все още ограничени по обхват, Банката успява да оказва антиинфлационно влияние върху структурата на паричната маса и за преодоляване на негативната тенденция от миналото към увеличаване на свръхликвидността в икономиката. Може да се очаква, че при провеждане на умерена рестриктивна политика през следващите години съотношението "широки пари/БВП" ще гравитира около 70-80 на сто средногодишно.

Ако паричното търсене се задържи на досегашното равнище и нараства след 1994 г., нетните вътрешни активи на банките ще се формират от известно нарастване на левовите вземания от правителството, по-бавно нарастване на вземанията от неправителствения сектор, вкл. от държавните предприятия и евентуално нарастване на вземанията от частния сектор. Пасивите на банките ще нарастват, ако чрез умерената рестрикция не се поддържа относително стабилна и висока норма на спестяванията.

По принцип паричните процеси предстои да бъдат регулирани no-реалистично чрез развитието на пазарни механизми и инфраструктура, а не по административен път. Консолидирането на банковата система и усъвършенстването на парично-кредитните инструменти ще има съществено значение. Основният лихвен процент ще може да се формира като адекватен инструмент за пазарна регулация на съотношението между търсене и предлагане, съответствуващо на ликвидност, която не провокира инфлация.

Паричната политика ще продължи да бъде изправена пред необходимостта да въздействува дългосрочно предимно върху паричното предлагане съобразно измененията в ценовото равнище. Съчетаването на тази насоченост с целта за съживяване на ико­номическата    активност     ще    бъде    дозирана съобразно взаимодействието на паричната с фискалната политика. По този начин паричната политика ще бъде важен инструмент в борбата с инфлацията.

Прекаленото натоварване на паричната политика с антиинфлационни функции обаче създава риск да я отклони от същностните й функции по обслужване на реалната икономика, фискалната политика ще бъде недостатъчна за поддържане на антиинфлационна среда като необходимо условие за преструк­туриране на икономиката. Може да се очаква нарастване на неблагоприятното влияние на преките парични ефекти на фискалната политика, свързани с проблемите на вътрешния дълг и неговото увеличаване. Бюджетният дефицит ще продължи да оказва натиск както за нарастване на паричното предлагане, така и за повишаване на лихвените проценти поради ефекта от "изместването" на паричните пазари. Настройката на икономи­ческата политика ще продължи да се свежда главно до съче­таването на паричната и фискалната политика за целите на антиинфлационното регулиране и стопанското оживление.

Определянето на темповете на паричното предлагане и на реалния обем на БВП ще остава най-противоречив елемент в средносрочното развитие на икономиката. Трудностите са свързани и с неразвитостта на паричния пазар и евентуалните "трусове" от банковата консолидация. Към това следва да се добави и недостатъчно овладеният механизъм на паричните инструменти, прилагани наред с лихвените проценти, кредитни тавани, междубанково заемане, изменения във вътрешните активи под влияние на промени във валутния курс, резервните пари и операциите на открит пазар. Може да се очаква по-чувствително развитие на операциите с държавни ценни книжа, както и регулиране на икономиката чрез класическите инструменти на централната банка - ломбардни и сконтови операции, търгове на краткосрочни депозити и други.

При евентуален избор на посочените по-горе цели на паричната политика ще стои открит въпросът за използуването в различна мяра на целия набор от парични инструменти. Вероятните промени в използването на едни или други парични инструменти следва да са насочени към постепенно намаляване ролята на кредитните тавани за сметка на засилване ролята на лихвените проценти и операциите на открит пазар.

Инфлационният потенциал на икономиката няма да позволи постигането на реален положителен лихвен процент до 1994 г., въпреки че може да се очаква намаляване на отрицателния реален лихвен процент от около -40 на сто в 1992 г. на около -24,5 на сто за 1993 г. При по-оптимистична прогноза реалният лихвен процент в 1994-1995 г. може да бъде около 7 на сто.

Независимо, че поддържането на положителен реален лихвен процент ще бъде необходимо условие за ефективно разпределение на ресурсите в стопанството, необходимо е да се води гъвкава финансова политика с умерена рестрикция. Това ще позволи поевтиняване на кредита и ще съдейства за пренасочване на спестяванията към инвестиции. Наложително е да се преразгледат проблемите на предприятията от държавния сектор с цел оздравяване на перспективните производства. Би следвало да се облекчава достъпът до нови кредити на пазарни начала, като се предприемат мерки по уреждането на дълговия проблем на предприятията с разработване на програми за преструктуриране на тяхното производство.

Неизбежно е контролът над инфлацията да продължава чрез поддържане на високи номинални лихвени проценти. Не се очертава възможност да се намалят съществено реалните лихвени проценти преди 1994 г. във връзка с очакванията за евентуално по-бавно спадане темпа на инфлацията.

Нарастването на вътрешния кредит и занапред ще бъде ограничавано както от нивото на лихвения процент, така и от дискретния контрол върху спестяванията чрез продажбата на съкровищни бонове и държавни облигации, финансирането на бюджетния дефицит чрез продажби на държавни дългови инструменти ще е възможно при условие, че доходите от ценните книжа са приемливи и лихвените проценти в реално изражение останат високи. Такова "прехвърляне" на дълга ще противодействува на очакването чрез открити пазарни операции да се стабилизират лихвените проценти и финансовият пазар. Това означава, че регулирането на паричните агрегати ще продължи да зависи от равнището на лихвените проценти с цел рестрикция. Съкращаването на кредитното предлагане може да забави излизането от икономическия спад. Такова въздействие на банките не може да не бъде в постоянно противоречие с алтернативността на целите, поставени в центъра на структурното преустройство.

Ефективността на операциите на открития пазар като техника за паричен контрол, в условията на средносрочното преструктури­ране на икономиката ще налага рестриктивността на високия номи­нален и положителен реален лихвен процент да се смекчава чрез прилагане на селективни стимули в кредитирането - на някои промишлени и селскостопански дейности, частен и малък бизнес и други. Такава парична политика досега не се прилага достатъчно. Особено важно ще бъде приоритетите на структурната политика да се подкрепят с гъвкава кредитна политика, най-вече за отрасли с търсена продукция на вътрешния пазар и със сравнителни икономически предимства в международната търговия. Ако не се осъществи такъв преход към гъвкава кредитна политика на стимулиране икономическата активност и БНБ продължи да засилва контрола си върху паричното и кредитно предлагане, ще се задействуват механизми, подкопаващи рестрикцията и действуващи инфлационно.

Наложително е смекчаване на кредитната политика за редица дейности и отрасли, чието оцеляване ще има положителен ефект за икономиката. В хода на преструктурирането изборът трябва да се направи между две алтернативи. Първо, при съответен избор на приоритети в структурното преустройство на националната икономика би следвало да бъде прилагана по-благоприятна кредитна политика спрямо тези дейности. Второ, ако лихвената политика остане неутрална и пазарноориентирана, държавата би следвало да поеме чрез бюджета стимулирането на съответни производства.

Съществени проблеми в преструктурирането са свързани с ликвидността на частния сектор. Съществува рискът показателите за тази ликвидност да остават неясни и това ще затруднява провеждането на монетарна политика за неговото стимулиране. Съживяването на производството не е възможно без намаляване на лихвените проценти. Централната банка ще изпълнява функцията на кредитор от последна инстанция и ще бъде поставена под натиск от нарастване на вътрешния кредит. Навярно ще се налага чрез кредитно ограничаване да се регулира равнището на съвкупното търсене, като се прилагат относително високи лихвени проценти.

Съществен остава проблемът за връзката на паричната и валутната политика. Трудността, която следва да се преодолее, е валутният курс и неговото поддържане в определени рамки с оглед да се превърне в инструмент на паричната политика, обслужващ по-пряко връзките между вътрешния и външен дълг.

 

4. БЮДЖЕТНА ПОЛИТИКА*

Прогнозирането на бюджетната политика, и по специално на бюджетните приходи и разходи, е сложна задача, дори когато икономиката плува в спокойни води. Бюджетът в пълния смисъл на думата е едногодишен и освен това, като паричен инструмент, е в известни граници   автономен   спрямо  процесите   в реалната икономика. Тези трудности се умножават в условията на дълбок спад и множество неизвестни в бюджетната политика, политиката по проблемите с външния дълг и т.н. Все пак, анализът на наличната, макар и недостатъчна информация, позволява да се прогнозират известни основни тенденции. Тяхното сбъдване в значителна степен е в зависимост от това, доколко субективният фактор в лицето на изпълнителната и законодателната власт се съобрази с някои обективни макроикономически тенденции и изисквания предварително, а не "пост фактум".

Бюджетната политика (т.е. политиката на бюджетните приходи и разходи), заедно с парично-кредитната и политиката на доходите, са главни инструменти за макроикономическо въздействие върху икономиката в условията на преход към пазарен тип стопанство. Парично-кредитната политика по право е подчинена на независимата централна банка (макар у нас този орган да е подложен на политически натиск и да е принуден да прави компромиси, това положение остава в сила). За разлика от нея бюджетът е пряко подчинен при съставянето, утвърждаването и изпълнението си не само на правителството, но и (преди всичко) на парламента. Този факт, съчетан с характера на бюджетните разходи (безвъзмездност) и с унаследения висок дял на бюджетните приходи и разходи в БВП, обяснява защо бюджетът се превърна в "слабо място" при провеждането на икономическата реформа. Това определение ще остане в пълна сила и за прогнозния период (1993-1995 г.) по същите причини.

Общите бюджетни разходи за периода ще останат сравни­телно високи: приблизително между 48 и 53 на сто към БВП. Към тях следва да се прибавят и още 3-4 на сто извънбюджетни разходи от целевите фондове (фонд "Безработица...", извънбюджетната сметка на Министерството на финансите за сметка на дивидентите от печелившите държавни дружества и т.н.; делът на тези фондове за посочения тригодишен период може да се приеме неизменен). Високият дял на бюджетните (и извънбюджетни централизирани) разходи се обуславя от няколко основни причини. Първо, до края на периода реалната икономика едва ли ще преодолее икономическия спад, започнал от 1989 г. В тези условия, въпреки желанието за "изтегляне на държавата" от стопанския живот именно бюджетът прави в някаква степен поносима кризата и възможно нормалното функциониране на обществото, както и съществуването на широки слоеве от него. На­маляване дела на бюджетните разходи може да се очаква едва при достигане (или поне доближаване до) предкризисното равнище на БВП, поне на човек от наличното население. Второ, сегашните разходи по всички основни групи са недостатъчни за покриване на нуждите. Резервите за общо намаляване на бюджетните разходи или тяхното преструктуриране са неголеми. Трето, ако се основаваме на хипотезата, че спадането на основния лихвен процент и покачването на валутния курс на долара за периода, общо взето, се погасяват, че делът на плащанията по вътрешния дълг остава неизменен, т.е. че номиналното му нарастване се компенсира от обезценяването му, и при положение че от 1993 г. от 40 до 70 на сто от сегашните неплатими (отложени) лихви по външния дълг ще се превърнат в платими, плащанията по вътрешния и външния дълг може да се очаква да възлизат на около 8,5-9 на сто от БВП. Следователно за периода средно около 20 на сто от бюджетните разходи ще отиват за погасяване на дълговете (в началния период, т.е. през 1993 г. може да се очаква този процент да е дори по-висок - около 25 на сто). Нещо повече, в рамките на предвидените бюджетни разходи е наложително допълнително ограничаване на консумативните (текущите) разходи и увеличаване на тези за дълготрайни активи (инвестиции) от около 2 на сто в 1993 г. на 3 на сто за 1994 и 4 на сто за 1995 г., за посрещане на най-необходимите инфраструктурни разходи (най-вече за пътища, телекомуникации, училища и болници, пречиствателни съоръжения, водоснабдяване и канализации).

За нулево (или леко положително) първично бюджетно салдо и касов дефицит, равен на общия, от горното следват бюджетни приходи в размер средно около 38,1-39,5 на сто до 44,5-46 на сто от БВП. Вероятно тези цифри ще бъдат по-ниски в началото на периода, а по-високи в края. Освен с икономическия спад, тази тенденция се свързва и с данъчната реформа от 1993 г., както и с постепенното укрепване на данъчната и митническата администрация.

При липса на свежо външно кредитиране може да се очаква, че средно около 80 на сто от касовия дефицит на консолидирания бюджет ще бъде покрит с банков кредит от БНБ (в началото на периода - около 85 на сто, а в края - около 75 на сто). Това се дължи на слабостта на пазара на ценни книжа и означава, че и занапред бюджетният дефицит ще бъде първостепенен инфлационен фактор с всички отрицателни последствия от това за реалната икономика и населението (особено за хората с фиксирани доходи - пенсионери и служащи, както и за дребните спестители).

Сбъдването на тази не много оптимистична прогноза е в силна зависимост от успешното провеждане на данъчната реформа, което на практика се очаква да стане от началото на 1993 г. (новата митническа тарифа влезе в сила от 01.08.1992 г., а изменение на някои местни данъци, например върху имуществата и на вноските за социално осигуряване, следва да се очакват допълнително). Реформата е насочена към засилване неутралността на данъците и промяна (оптимизиране) на структурата на бюджетните приходи. Предвижданията са, че още в 1993 г. делът на косвените данъци, с въвеждането на данъка върху стоките и услугите с една ставка в размер на 20 на сто и хармонизираните с него акцизи ще нарасне до около 30 на сто от съвкупните бюджетни приходи. Този дял на косвените данъци (включително митата и свързаните с тях експортни и импортни такси), макар и с около 7 пункта по-висок от заложения в Закона за бюджета за 1992 г., е по-нисък от оптимума (35-40 на сто, в т.ч. около 5 на сто мита). Може да се очаква, че той ще расте ежегодно до 1995 г., достигайки в края на периода около 35 на сто. Делът на приходите от печалбата през 1993 г. вероятно ще спадне до около 25-30 на сто от всички приходи. Предпоставки за това са: лошото икономическо положение на нефинансовия сектор, намалените сумарни данъчни ставки (поради отпадане на 10-процентните вноски за общините и двата процента за фонд "Мелиорации") и нормализирането на дела на амортизационните отчисления, призна­вани за необходимо присъщи разходи за целите на данъчното облагане, а от друга страна, засиленото облагане на финансовия сектор (основната ставка се очаква да се увеличи от 50 на 70 на сто). Чрез намаляване на основната ставка за нефинансовия сектор (примерно от 40 на около 35 на сто) и евентуално признаване на по-голяма част от лихвите за необходимо присъщ разход е възможно поетапно намаление на този дял до около 25 на сто. Това означава, че и в края на разглеждания период той ще бъде над желания условен оптимум от 10-15 на сто.

Данъците от населението и преди всичко данъкът от индивидуалния доход на физическите лица сега и в обозримо бъдеще ще останат главни "виновници" за голямото данъчно бреме върху печалбата. При предвидените социални преференции в новия Закон за облагане доходите на физическите лица (представляващи абсолютно необходима и вероятно непълна компенсация за регресивния ефект от въвеждането на новата система от косвени данъци), това облагане едва ли ще може да даде през 1993 г. повече от 10 на сто от бюджетните приходи (при около 8 на сто сега, съгласно проекта за бюджет). Чрез относително задържане на величината на необлагаемия минимум (който ще се определя в абсолютна сума ежегодно в Закона за бюджета) и засилване ролята на имуществения данък е възможно и оправдано делът на данъците от населението да достигне около 15 на сто към 1995 г.

Различните видове вноски за социално осигуряване най-вероятно ще запазят своя дял в общите бюджетни приходи (около 30  на  сто).  Поради  прогнозираното  нарастване  на  дела на бюджетните приходи в БВП, относително спадане броя на вносителите и нарастване броя на консуматорите от общественото осигуряване е твърде възможно към сегашните 35-процентни вноски (в масовия случаи) плюс 7-те процента за фонд "Безработица") да се прибавят нови проценти за сметка на личните доходи на индивидите преди облагането им с данък. Известно увеличение на дела на останалите (неданъчни) приходи, главно на различните видове такси, до около 10 на сто също е твърде вероятно и желателно през разглеждания период.

По отношение на структурата на бюджетната система към края на периода следва да се очаква постигане на желаното отделяне на различните видове осигурителни вноски от административния бюджет. Това отделяне ще ограничи трансферите от него до финансиране на строго определени потребности. Още по-сложна изглежда задачата за фактическото отделяне на местните (общински) бюджети. Сега то е само формално. До 1995 г. може да се очаква избистряне и изпробване на определени виждания, но не и оформяне и практическо осъ­ществяване на трайна и сравнително цялостна концепция относно автономията на местните бюджети.

В периода между 1993 и 1995 г. следва да се очаква известно подобряване на дейността на данъчната и митническата админис­трации. Осигурено е в груби линии тяхното количествено нараст­ване, а от 1993 г. чрез законите за данъчната администрация и данъчното производство ще се укрепи и тяхната законова основа, в т.ч. известно разширяване на техните права. Може да се очакват също известни промени в отделните данъчни закони с оглед "фина настройка" на данъчната система и решаване на някои частични (регионални и отраслови) въпроси.

Юридическата база на бюджетната политика и свързаните с нея институции също се нуждаят от чувствително укрепване, което следва да стане по възможност още в началото на прогнозния пе­риод. Тук трябва да отбележим необходимостта от Сметна палата (Закон за Сметната палата), като независим контрольор на дър­жавните финанси, нов устроиствен закон за държавните бюджети, промяна в Закона за местните данъци и такси и т.н.

 

5. ПЛАТЕЖЕН БАЛАНС И ВЪНШЕН ДЪЛГ

Регулирането на платежния баланс продължава да се характеризира с дуалистична система на разплащания: от една страна, в конвертируеми валути, а от друга - по клирингови разчетни спогодби  в  преводни  рубли  с цел  изчистване на неравновесията, останали след разпадането на СИВ, и преход към плащания в конвертируеми валути с тези страни. Дуалистичният механизъм ще продължава да създава напрежение и неопределеност в разплащанията и през 1993 година. Може да се очаква, че въпреки договореностите за преминаването на страните от бившия СИВ към разплащане в конвертируема валута от 1.01.91 г., разчитането в преводни рубли ще остане до ликвидиране на натрупаните остатъци по сметките или превръщането им в долари по съответни споразумения между страните.

Неравновесието на платежния баланс ще се запази и в периода 1993-95 г., което ще създава напрежение в трансфера на ресурси от и към националната икономика. Приоритет в икономическата политика ще бъде обслужването на външния дълг и възстановяването на платежоспособността на страната. Неотдавнашното настоятелно искане на търговските банки-кредитори за безусловно започване на плащанията на лихвите по дълга предстои да бъде уточнявано от позициите на исканията ни за сключване цялостно пакетно споразумение за външния дълг.

Състоянието на баланса на текущите плащания към средата на 1992 г. е по-благоприятно от очакванията, доколкото дефицитът не надхвърли 886 млн. щ.д. за 1991 г. и обемът на валутните резерви нарасна. Относителният дял на пасивното салдо на текущия платежен баланс спадна от 44 на сто в 1990 г. на 24 на сто в 1991 година.

Подобрението на текущия платежен баланс се дължи на по-малкия дефицит на търговския баланс в щ. д., който възлезе на 44 млн. щ.д. за 1991 г., т.е. с 700 млн. щ. долара по-малко спрямо 1990 година. Това е последица от общото свиване на търговския стокооборот. Общият обем на износа на България през 1991 г. се е намалил със 74,6 на сто спрямо 1990 г., като най-драстично е спадането за страните от бившия СИВ - с 81 на сто. Съкращаването на абсолютния обем в щатски долари за останалите страни е значително по-малко - около 50 на сто. Нарастват постъпленията в конвертируема валута от нови търговски потоци на износа ни. Има признаци за начало на външно приспособяване на националната икономика.

Подобрението на текущия платежен баланс се дължи и на на­трупването на непогасени лихви и отложени плащания по падежи. При очакван дял на дефицита на текущия платежен баланс в БВП над 20 на сто за първата половина на 1992 г. той възлиза на 11,7 на сто. Подобрението на текущия баланс би могло да бъде по-значително, ако не продължаваше ускореното нарастване на дефицита на плащанията по услуги и трансфери, което се очертава като дългосрочна трайна тенденция. Тя е свързана с повишаването на дължимите лихви по кредити и заеми и превишаването на разходите за туризъм и транспорт над приходите. Намалението на приходите от лихви по кредити и заеми, отпускани от България на трети страни на междуправителствена и търговска основа, също ще поддържа тази неблагоприятна тенденция.

В перспектива до 1995 г. ще бъде все по-трудно да се огра­ничава нарастването на дефицита на текущия платежен баланс.

Първо. По-нататъшното нарастване на износа ще се среща с редица трудности. Предприватизационните процеси на преструкту­риране и фалитите на предприятия ще ограничават възможностите за износ. Засега българският износ по редица стокови позиции не може да разчита на по-високо търсене на западните пазари. За това ще допринася сегашната стагнация и забавеното стопанско оживление на Запад. Едва ли е реално да се очаква съкращаване на дефицита в търговския баланс на страната до 1995 година. Могат и трябва да се използуват възможностите да се компенсира трудният достъп до западните пазари с известно нарастване на износа в конвертируема валута в страните от бившия СССР и в някои развиващи се страни.

Второ. Възстановяването на плащанията на лихвите по междудържавните кредити още към края на 1992 г. ще увеличи пасива на текущия платежен баланс, без да има частично компен­сиращи приходи от лихви, получавани от наши длъжници. Поемането на ангажименти по обслужването на дълга към частните кредитори също увеличава дефицита на платежния баланс.

Трето. Ограничаването на дефицита на текущия баланс ще зависи от намаляването на дефицита по плащанията на услуги и трансфери, в т.ч. на разходите за туризъм и транспорт. Компенсиращо въздействие могат да имат капиталови трансфери в страната на български граждани и частни лица от чужбина. Този процес ще се развива с нарастването на икономическата емиграция и поради изискванията, които законодателството издигна пред българските граждани за легализиране на капиталовите трансфери, които биха участвували в процеса на приватизация.

Може да се очаква задържане на дефицита по текущия платежен баланс на относително високо равнище. Нуждите от външно финансиране остават големи. То е значително под очакванията и е главно от МВФ, Световната банка и ЕО. Това разминаване на очакванията с реалния трансфер на ресурси от тези източници не може да се квалифицира еднозначно като ефект върху реалната икономика. В крайна сметка само благодарение на това финансиране и на отлаганите плащания по обслужването на външния дълг стана възможно финансирането на общия дефицит на платежния баланс през 1991 г. в размер на 2.1 млрд. щ. долара. С прехода към по-съществена външна подкрепа в бъдеще могат да се открият по-добри възможности за структурната реформа и за по-ефективно усвояване на тези ресурси по конкретно предназначение.

По-нататъшното финансиране на дефицита на платежния баланс ще се натъква на проблеми, свързани с възобновяване на плащания по текущите лихви на външни заеми; нуждата от нарастване на вноса за производство на стоки за износ; нарастване на разходите за туризъм и транспорт и трансферите на частния бизнес и от българи в чужбина.

Като вътрешен източник за финансирането на дефицита на платежния баланс валутните резерви на страната са все още мини­мални, макар че вече чувствително нарастват. Външните източници за финансиране дефицита на платежния баланс ще бъдат главно заеми от международните икономически и финансови организации. Тези заеми ще са свързани със структурната реформа и ще позволят по-широко "преобразуване" на задлъжнялостта с текущ падеж в друг вид задлъжнялост, отложена във времето и изменена по вид.

Оздравяването на платежоспособността на икономиката и възвръщането на достъпа на България до международните капиталови пазари би следвало да има за основа уреждането на плащанията по дълга като важно условие за сключване на тригодишно споразумение с МВФ и за привличане на преки чужди инвестиции.

Към началото на 1992 г. брутният външен дълг възлиза на 11.4 млрд. щ. долара включително новото външно финансиране (без да се отчитат натрупаните лихви за забавяне, които подлежат на реконсигнация). По-нататъшното нарастване на външния дълг би следвало да бъде обвързвано по структура с развитието на източ­ници, които ще подпомагат неговото обслужване.

Преговорите по дълга с частните кредитори навлизат в ре­шителна фаза. Илюзия е да се мисли, че евентуалното споразумение по дълга ще поднови и увеличи търговското кредитиране от само себе си. Външното частно финансово кредитиране за България навярно ще остане предпазливо през следващите две-три години и ще се свежда до краткосрочни търговски и фирмени кредити при не особено благоприятни условия. Възстановяването на доверието към България няма да е автоматично, а ще зависи от по-нататъшния ход на реформата, от икономическата активност и преструктурирането на собствеността у нас. Негативно въздействие върху заинтересоваността на чужди инвеститори към България ще оказва и общата нестабилност на Балканите.

Външният дълг ще продължи да бъде най-големият проблем в преодоляването на макроикономическите неравновесия. Той е твърде значителен като съотношение към износа - 271 на сто, и към БВП - 150 на сто за 1991 година. Неговото обслужване ще създаде неизбежно напрежение в икономиката на фона на резкия спад на производството и срива на търговските ни отношения с редица партньори.

Решаващо от началото на 1993 г. ще бъде постигането на конкретни договорености за разсрочване на дълга, опрощаване на част от него или облекчаване на лихвените проценти, превръщане на част от дълга в собственост, откупуване на част от дълга със собствени ресурси, трансформирането му в други дългови инструменти.

Една от възможните програми за изплащането на външния дълг е свързана с осъществяването на обвързан износ по съответни договорености. Това предполага конкретно взаимодействие между износители, български банки и външни кредитори.

Бюджетните ресурси са единствен собствен източник за намаляване на външния дълг. Проблемът е, че трансферът на национални ресурси по плащанията на дълга може да бъде извършен само в комбинацията или чрез съгласуването на търговската, валутна, фискална, парична политика и политиката на доходите. Определянето на приемливо равнище на плащанията по лихвите като дял в бюджетния дефицит ще има важно значение за разпределението на БВП между произведен и използван.

Друга възможност е замяната на външен дълг срещу собственост или други дългови инструменти. От икономическа гледна точка конверсията на дълг в собственост би имала демонстрационен ефект за привличане на чужди капитали, но тя е свързана с риска чрез бюджетните разходи по конверсията да се стимулира инфлацията. Силното подценяване на лева също крие рискове за изгодността на сделките по конверсията от типа "дълг-собственост". Конверсията на външния дълг в собственост може да се свърже с изискването чуждите инвеститори да влагат някакъв минимум нови инвестиции при подобен род сделки. Това би усилило притока на чужди инвестиции в страната и ще подобрява текущия платежен баланс.

Външният дълг надхвърли значително смятаното за допустимо равнище. Без икономически растеж обслужването му може да бъде извършвано само с помощта на външно финансиране и приток на преки чужди инвестиции. Главният източник на конвертируема валута засега остава износът в развитите пазарни икономики и други страни, който през последните две години се задържа на равнище над 1 млрд. щ. долара. Ако се вземат предвид постъпленията от износ и към някои развиващи се страни, то ежегодните постъпления от износа в конвертируема валута не може да се очаква, че ще надхвърлят 2 млрд. дол. годишно. Цялата сума на валутните постъпления няма да е достатъчно за обслужването на дълга. При това положение ще се разчита на разсрочване на дълга, погасяване на част от дълга със собствени валутни средства и гарантиране на нови външни източници за осигуряване на вноса и финансиране на износа.

 

6. ВАЛУТЕН КУРС

Валутният курс, както редица икономически показатели, у нас беше подложен на деформации и реално не отразяваше съпоставянето на вътрешните с международните ценности. Отвореността на българската икономика имаше мним автархичен деформиран характер, взаимодействията с външния пазар очертаха изкривена нереална картина. Промените в началото на 1991 г. във валутния курс имаха експлозивен характер в обезценката на лева, което след това не можеше да не се отрази в известно възстановяване стойността на лева спрямо долара. По-късно се очерта трайна тенденция на намаляване, а напоследък и задържане на валутния курс. Тя е предизвикана както от вътрешни причини - търсене и предлагане на валута (в случая USD), с оглед деловата активност, така и от външни - котирането на долара на международните валутни пазари. Тези две групи фактори и инфлацията у нас ще определят равнището на валутния курс в бъдеще.

Разполагаемите данни за валутния курс на лева спрямо долара са недостатъчни, за да се направи издържана иконометрична оценка и прогноза за периода до края на 1995 г. Освен това поведението на този курс, особено през последните месеци не може да се приеме за напълно икономически обяснимо.

Независимо от това, няколко иконометрични експеримента за оценка и прогноза на валутния курс дават основания поне да се приеме един от тях. Линейният иконометричен модел по данни от работни дни на седмицата, за които се определя курса, досега показва средно нарастване с 0.023 лева за USD на работен ден, в граници 0.001. Линейният модел по средномесечни данни дава параметри на нарастване с 0.37 лева за USD на месец, в граници 0.12.

Прогнозата, която може да се направи чрез екстраполиране с модела на линейната функция за данните на валутния курс по работни дни от 19 февруари 1991 г. насам дава общо по-ниски значения близо 27  лева за долар в края на 1992 г., 32 лева в края на 1993, 37лева в края на 1995 година. Параболата от втора степен е с положителни коефициенти и с определено по-бързо нарастване, в сравнение с линейния тренд. Получената екстраполация с нея ни дава значения за валутния курс съответно: 28, 37, 49 и 63 лева за долар. Параболата от втора степен на основата на средноседмични данни показва екстраполиране на по-високи значения за края на съответните години: 29, 41, 56 и 76 лева за долар. Въпреки по-доброто описание на съществуващата тенденция с полиноми от по-висока степен, екстраполирането с тях дава нереални и неприемливи резултати, като нечетните полиноми показват намаляване и бързо достигане до отрицателни значения, а четните - увеличаване и бързо достигане на високи положителни значения в близките хоризонти.

От експериментираните други модели, прогнозите с Еднопараметричния квадратичен модел за нелинеен тренд до края на настоящата година дават оценка за около 30 лева за USD в края на 1993 г. оценката е 44 лева, в края на 1994 г. – 65 лева и в края на 1995 г. - валутен курс близо 95 лева за един USD, със средна квадратична грешка 8 лева или около 12 на сто за целия период. Тази оценка също може да се приеме с резерви. Естествено възможни са и други алтернативни оценки, получени с други методи.

Валутният курс преди всичко зависи от търсенето на валута, с оглед нуждите на инвестиционната дейност и производството. Задържането на валутния курс спрямо долара през последните 4-5 месеца на около 23 лева за USD е предизвикано преди всичко поради свиване нуждите от редица репродукционни суровини и материали от внос, намаляване или спиране на производства, неосигурени с вътрешен и още повече с международен пазар. Слабата инвестиционна активност също е един от важните фактори за задържане на валутния курс на постоянно равнище. Очакваните промени в инвестиционната област към края на периода вероятно ще предизвикат търсене на валута и растеж на курса. Косвен натиск ще бъде оказан и чрез евентуално оживление на потребителския пазар, тъй като в момента неговата активност също е слаба и намалява търсенето на валута.

Противодействащ фактор върху задържане на курса на лева на постоянно равнище е темпът на инфлацията на потребителските цени, който е многократно по-висок от този на страната, към валутата на която се отнася българският лев. Съществува на теория адитивна функция, важаща преди всичко в средносрочен хоризонт [4], но тя реално не се проявява за къси периоди. Не подлежат на съмнение различията в мощта и мащабите на двете икономики (българската и например тази на САЩ), чиито валути се сравняват чрез курса.

Особено характерни за нашата страна са кривите на темпа на инфлацията и курса на USD, не само до февруари 1992 г., когато тенденциите в движението са обратни, а и след този месец, когато тенденциите са еднопосочни. Това означава, че през последния пе­риод преобладаващи са други фактори за курса, но не и вътрешната инфлация. Висок е корелационният коефициент между развитието на валутния курс на лева и индекса на потребителските цени (0.8). Коефициентът на линейна регресия е 0.026, което означава, че за периода от декември 1990 до юни 1992 г. средно промяната в индекса на инфлацията с едно на сто е означавала, при други равни условия, 2.6 стотинки (около 0.1 процента) нарастване на курса, или относителната разлика е 10 пъти, което никак не е съществено. Това се потвърждава от развитието през последните месеци.

В бъдеще може да се очаква пречупване на тази тенденция и по-близко следване на обща насоченост и взаимно влияние между двата реда. На равнището около 17-19 лева за долар колебанията в темповете на прираста на инфлацията са в по-широк диапазон между 1 и 9 процента, докато при курс около 23-24 лева за долар темпът на месечната инфлация се стабилизира между 3 и 6 на сто. Засилването на колебанията на валутния курс обикновено оказва влияние и върху тенденциите за увеличаване на износа с цел на­маляване на внос. Това се потвърждава от изследвания на тази за­висимост с помощта на метода на Актар-Хилтон и данни за САЩ и Германия[5], въпреки банковите намеси за регулиране на курса. Не само колебанията, но и тенденциите във развитието на валутния курс предизвикват промени във вноса и износа, при свободно движение на курса и при мобилност на капитала. При обезценяване на националната валута нараства търсенето на местни стоки и услуги, намалява вносът и расте износът [6]. При поскъпване на (националната валута тенденцията е обратна.

Закономерностите, изведени от тримесечните данни са предимно обратни на указаните по-горе. Вероятно влияят други фактори за развитието на търговията ни. С увеличаването на индекса на валутния курс по-бързо расте вносът, в сравнение с износа. Изключение има само за второто тримесечие на 1991 година. В бъдеще ситуацията вероятно ще се променя при указания в предишния абзац аспект.

Валутният курс на лева спрямо долара се определя и от курса на долара към другите валути. Очакванията за по-бърз икономически растеж през 1992 г. в сравнение с предшестващата едва ли ще се сбъднат. Това важи преди всичко за трите световни икономически сили САЩ, ЕО и Япония, където за САЩ се очаква, според Дойче Банк, нарастване от 1.6 на сто за годината, при (-0.7) за 1991 година. Натискът на марката и йената върху долара дава основания за очаквана обезценка в порядъка на 10 на сто за оставащата част на годината [7], независимо от ситуацията в момента, която може да повлияе обратно за задържане растежа на световната икономика. Обезценката на долара с 10 на сто е половината от една от нашите ниски прогнози за обезценка на лева спрямо долара в края на 1992 година. Прогнозата за обезценка с около 30 на сто, в сравнение със състоянието в средата на годината, може да се коригира на 20-процентната граница. Влиянието на инфлационните процеси, задържането на растежа на нашата икономика и равнището на безработицата няма да нарушат съществено направените първоначални прогнози и с голяма вероятност ниският диапазон от около 24-25 лева номинален курс за долар в края на 1992 г. може да се окаже действителен.

Средносрочните оценки имат друга логика на факторни влияния, особено за 1994 и 1995 г. преминаването на 45 и 60 левовата граница за долар средно за тези две години съответно, няма да бъде изненада. Що се отнася до реалния курс на лева спрямо долара, навярно ще се установи на равнище около 3.50 лева за долар, след колебанията през изходните 1990 и 1991 година.

Прекомерното подценяване на курса на лева може да има неблагоприятен ефект за българската икономика, особено в процеса на преход и осъществяване на масова приватизация и при нарастващ външен дълг. Политиката в тази насока трябва да бъде насочена към оздравяване на икономиката, излизане от стопанската криза и мерки за ограничаване на неефективното потребление. Поддържането на курса ще зависи и от валутните резерви на националната банка, които и по-нататък навярно ще обусловят използването на плаващ валутен курс.

 

7. ДЕМОГРАФСКО РАЗВИТИЕ И ТРУДОВИ РЕСУРСИ

Населението и неговото участие в създаването и потреблението на брутния вътрешен продукт е важен елемент от макроикономическата рамка. Включването само на безработицата и работната заплата прекомерно стесняват тази рамка и тя губи своя социален аспект. Затова средносрочната прогноза на макро­икономическата рамка включва броя на населението; делът на тру­доспособните; степента на заетост; размера на безработицата, до­ходите, имущественото и социалното разслоение.

Прогнозата отчита силно деформираните в момента социални и икономически структури под влияние на кризата и шока от започ­налите реформи. Тя отразява очакванията за социалните последици от различни варианти на политиката за развитие на страната до края на 1995 година.

Броят на населението и неговата демографска структура са и ще останат под силното влияние на демографския преход и емигра­ционната вълна, която има в основата си икономически, културни, етнически и политически причини.

Постоянното население [8] след 1990 г. намалява поради продължаващия спад на раждаемостта - 10.7 на хиляда през 1991 г.,  и  на растящата смъртност  - съответно  12.2 на хиляда.. Раждаемостта намалява поради спадналата брачност до 5.6 нa хиляда и тотален коефициент на плодовитост до 1.6.

През следващите три години под влияние на кризата, обедняването на голямата част от населението и растящата икономическа и социална несигурност се очаква по-нататъшна промяна в житейското поведение на гражданите и фамилното планиране в посока на отлагане бракосъчетанията и раждането на деца. Вероятно е раждаемостта да спадне до под 10 на хиляда.

Обратно, ще продължи тенденцията към застаряване (през 1991 г. средната възраст е 37.5 г., а коефициентът на възрастова зависимост е 50), увеличаване на социалнозначимите заболявания, кризата в здравеопазването и лекарствоснабдяването, влошеното хранене на старите хора, растящото социално напрежение и престъпността. В резултат се очаква смъртността да се увеличава до 12.5-12.6 на хиляда през 1995 година. Ще се задълбочава процесът на депопулация, като естественият прираст на населението ще бъде нарастващо отрицателна величина от -1.5 на хиляда сега до около -3.0 на хиляда в края на периода.

Допълнителен фактор за намаление на постоянното население ще бъде изселването по икономически и други причини, което придобива пълзящ характер. Емигрантският поток ще се усилва, поради прибързаното и силово закриване на отрасли, дейности и предприятия, разрушаването на земеделските кооперации и обезземляването на селяните, затягането на кризата и ръста на безработицата. В същата насока ще действат и политико-етническите фактори. Обратен ефект ще имат антиимигрантското законодателство и политика на развитите европейски страни и влошената конюнктура на трудовите пазари в съседните балкански държави. Започналата нова емигрантска вълна главно към Турция ще изтощава демографските ресурси на България, ако не настъпи съществена промяна в икономическата и социалната ни политика.

Под влияние на изброените фактори може да се очаква общо намаление на постоянното население на страната към 1995 година с около 100 хил. човека [9]. Обаче няма да влияе съществено върху структурата на населението в средносрочна перспектива.

Наличното население [10] е определено като разлика между постоянното население и временно отсъстващите от страната лица. Тук решаваща е ролята на салдото от трансграничната миграция след въвеждането на свободен режим за пътуване на българските граждани в чужбина и растящите икономически трудности, от страната в края на 1991 г. временно са отсъствали 457 хил. човека. Около 78 на сто от тях са в трудоспособна възраст. Половината от временно отсъстващите лица са фактически изселници в Турция и с тях следва да се коригира постоянното население. Останалите са главно икономически емигранти, част от които ще се установят завинаги зад граница, но повечето от тях вероятно ще се завърнат, когато икономическата обстановка в страната се подобри. Тъй като такова подобрение до края на прогнозирания период е малко вероятно, следва да се очаква увеличаване на лицата, напуснали България с цел да търсят в други страни препитание и по-добри условия на живот. Трудностите пред емигриращите ще растат поради ограниченията, които ще им създават приемащите страни и очакваното влошаване на конюнктурата на техните трудови пазари. Въпреки това броят на временно отсъстващите български граждани ще расте и се очаква в края на 1995 г. те да се увеличат до около 580 хил. човека.  В резултат наличното население вероятно ще намалее до около 8.3, млн. човека в 1995 г. Обратен процес на завръщане напусналите страната може да се очаква от 3 до 5 години след започване на икономическо оживление и подем.

Увеличаването на временно отсъстващите лица силно променя структурата на наличното население. Това има важни ико­номически последици, защото емигрират главно хора в тру­доспособна възраст - предимно младежи, специалисти и висококвалифицирани работници. Те са и носители на възпроизводствения потенциал на нацията. Тези характеристики определят какво губи страната от емиграцията.

Този процес обаче е носител както на временна, така и на перспективна изгода. Сега и в близките години емигрантите ще смекчават проблема за осигуряване на заетост в страната и поддръжката на безработните. Те ще получават доходи, част от които ще се трансформират в страната. Постъпленията в твърда валута ще растат. В по-далечна перспектива временно емигриралите ще се завръщат с повишена култура и квалификация, придобити на свой риск и ще бъдат своеобразен инвестиционен по­тенциал от несъмнена полза за бъдещия икономически растеж.

Наличното трудоспособно население и неговият относителен дял определя съотношението между потенциала на производителите и този на консуматорите. Под влияние на стареенето и емиграцията на предимно млади хора наличното тру­доспособно население от 4643 хил. през 1991 ще намалее до около 4485 хил. в края на 1995 година.

Икономически активните лица ще продължат да намаляват под влияние на два фактора. Ще се увеличава броят на учащите се в трудоспособна възраст и продължителността на тяхното обучение до достигане на европейските стандарти. Само за година-две броят на студентите в страната се увеличи с около 50 хиляди. Разкриването на нови университети и специалности и въвеждането на платено обучение, както и контингентът от желаещи да учат, но непопаднали в университетите младежи вероятно ще увеличи студентите до около 180 хил. в 1995 година. Пазарната икономика и промяната в доходите и формите на заетостта ще променя житейския модел на омъжените жени. Това ще задълбочи започналото относително намаляване на заетостта сред тях.

Степента на заетост на икономически активното население ще продължи да намалява и ще бъде съпроводена с пренасочването му от държавния към частния сектор. През 1990 и 1991 година заетите лица в страната общо намаляха с около 900 хил. лица. За последната година и половина персоналът, зает в националната икономика, е намалял с 1.1 млн. човека. Най-бързо намаляват заетите лица в над трудоспособна възраст, защото всички съкращения започват с уволнение на навършилите пенсионна възраст. Всяко по-нататъшно намаление на заетите ще засяга предимно хора в трудоспособна възраст.

Известен компенсатор за намаляване на персонала в националната икономика е растящата заетост в частния бизнес. Поради отсъствие на достоверна отчетност за заетите в частния бизнес, оценките сега варират от 150 до 350 хиляди, но в това число е голям броят на непълно заетите лица. Непълно заетите лица ще се увеличават и в селското стопанство, а с това ще намалява в близка перспектива и съвкупният фонд на работното време.

Безработицата взема все по-големи размери, но поради сла­бости в отчетността нейният размер не може да се установи с ви­сока точност. В края на август 1992 г. статистиката сочи като регистрирани 525 хил. и около 43 хил. лица в принудителен отпуск, поради неосигурена работа. Неизвестен е и броят на работещите при намалено работно време. Неясна е обаче картината в селското стопанство, където се прилага специфичен механизъм за ликвидация. Той не дава право на регистрация и компенсации за безработица на всички лица, които реално губят работните си места. Ненадеждна е информацията от регистрацията, която бю­рата по труда извършват. Безработните нямат реално друг интерес от регистрацията, освен получаваните компенсации за безработица и когато срокът за тяхното получаване изтече, те не подлежат на отчет. Бюрата по труда все още са пасивни регистратори и обикновени каси за изплащане на помощи за безработни. Тяхната дейност за преквалификация и разкриване на нови работни места има символичен характер. Задачата за създаване на съвременен пазар на труда с неговите механизми и институции, както и слагане на ред в отчетността на безработицата, следва да бъде решена в основни линии до края на прогнозния период. Тогава ще се види, че сега безработните са много повече от официално посочените и правилно ще се отчита динамиката на този стратегически важен параметър на макроикономическата рамка.

Особено внимание заслужава структурата на безработицата, в която има смекчаване на някои крайно негативни тенденции, но съществуващите характеристики се съхраняват. Продължава да е много висок делът на безработните младежи, специалистите и жените. Намалява делът на заетите в материалното производство и главно в промишлеността (особено в машиностроенето) и расте в сферата на услугите. Драматични размери безработицата прие в райони с промишленост, свързана с пазарите на бившия СИВ и рудодобива. Тежка ситуация се създава в планинските и полупланински селища, където няма условия за пълна заетост на живеещите там. Недопустимо високи размери има безработицата сред циганите и етническите турци.

В средносрочна перспектива за увеличаване на безработицата ще действа очертаната вече тенденция към по­-нататъшно свиване на производството и намаление на БВП. Комерсиализацията на държавните предприятия и тяхната приватизация ще рационализират заетостта и ще освободят икономически излиш­ната работна сила. Тази вълна ще бъде най-силна през 1993 година и началото на 1994 година. Възприетият стил на осъществяване на икономическата политика ще предизвика масови фалити на неефективно работещи държавни и общински предприятия, силова ликвидация на съществуващите земеделски кооперации и на голям брой частни фирми, които естествено не ще устоят на про­дължително прилагане на рестриктивна политика и растящата конкуренция, породена от външната и вътрешната икономическа среда през следващите три години. Политиката на замразяване на работната заплата и масовото закриване на работни места могат да предизвикат социална съпротива в защита на групови икономически интереси, която да увеличи загубите на работно време, поради стачки, дезорганизация в производството и други даже в случаите, когато формално заетостта не намалява.

За намаляване на безработицата ще допринесат очакваното оживление в селското стопанство през 1994-1995 г., като последица от аграрната реформа и стабилизирането на частните фирми, съз­дадени в други отрасли. В същата посока ще започнат да влияят приватизацията и преструктурирането на индустрията, както и ускореното доизграждане и реконструкция на инфраструктурата, включително с чуждестранно участие. Те постепенно ще увеличат инвестиционната активност и ще подготвят условията за стопанско оживление в края на периода. Дотогава ще започнат да укрепват външноикономическите ни връзки с някои от развитите страни и е възможно възстановяването на част от традиционните ни връзки на източноевропейските пазари. Тези процеси отначало ще забавят освобождаването на работна сила, а впоследствие ще водят до постепенно разкриване на нови работни места. Това ще преструктурира заетостта, а впоследствие ще осигури условия за нейното нарастване.

В резултат от противоречивото действие на изброените и други фактори незаетото икономически активно население до края на  прогнозния  период  ще расте,  но  с  намаляващ  темп и относителния му дял от активното население се очаква да бъде 25.3 на сто през 1992 г.; 27.5 на сто през 1993 г.; 28.3 на сто през 1994 г. и 26.2 на сто през 1995 година.  Този висок дял на незаетост ще влошава допълнително неблагоприятното съотношение между производителното и консумативното население, ще оказва натиск върху бюджетния дефицит, ще предизвиква деградация в човешкия капитал и ще разширява базата на престъпността и социалните конфликти.

 

8. ДОХОДИ, ПОТРЕБЛЕНИЕ, ИМУЩЕСТВЕНО И СОЦИАЛНО РАЗСЛОЕНИЕ

Равнището и структурата на доходите на населението през 1992 г. силно се различават от миналите години и в номинално, и в реално изражение. Те в най-висока степен са повлияни от кризата и провежданата макроикономическа рестрикция и формират модел на потребление, който не може да бъде съхранен в перспектива, защото ще предизвика срив в потреблението и деградация на човешкия капитал. Като се отчита необходимостта от ограничаване растежа на доходите в средносрочна перспектива, трябва да се очакват определени изменения в политиката на доходите, които преходът към пазарна икономика и социалната обстановка ще наложат по необходимост.

Наи-общо формулирана, политиката на доходите в средносрочна перспектива трябва да осигури подкрепа на реформата и недопускане на социални конфликти, които могат да я провалят. От тази гледна точка е възможна гъвкава подоходна политика, която да запази реалната покупателна сила на доходите при номинално нарастване, съобразно инфлацията и регулирана диференциация по сектори и отрасли. На централизирано регулиране трябва да останат макроикономическите агрегати, а груповите и индивидуалните работни заплати да се договарят.

Равнището и структурата на доходите и през следващите го­дини ще се намират под мощното влияние на инфлацията и на непознати в миналото трансфери на доходи, свързани с реституция, приватизация и неизбежна спекулативна дейност. Реалната оценка на инфлацията, мащабите на трансферите на доходи между социалните групи и степента на монетаризация на икономиката ще позволят по-реално да се разграничат мнимите от реалните изменения в издръжката на живота и потреблението на населението.

С аграрната реформа, реституцията и приватизацията започват процеси на доходна, имуществена и в резултат на това - социална диференциация. Нейното регулиране е необходимо поне в близка перспектива, защото контрастира на егалитарния стереотип, с който българите трудно се разделят. Регулирането е необходимо,    защото   аграрната   реформа,    реституцията и приватизацията се осъществяват по закони, които ще поставят отделните социални групи в неравноправни условия за участие и ще формират бъдещата социална стратификация изобщо. Тя в крайна сметка ще се определя от решението на дилемата “пазарна регулация с или без активна социална политика на държавата" - дилема, за която общоприемлива концепция поне засега няма.

Общото равнище на доходите на населението в момента се определя от спадането на производството и прекомерно високия дял на крайното потребление на населението за сметка на натруп­ването (спестяванията). Запазването на тези съотношения и през следващите три години е гибелно за икономиката, защото я лишава от инвестиции за поддържане, технологическо превъоръжаване и ново строителство. За да се подготвят условията за оживление в края на прогнозния период, делът на брутните капитални вложения трябва постепенно да се увеличи, а на крайното потребление на населението съответно да се намали. Като се има предвид обаче ниското изходно ниво на крайното потребление, то и номинално, и реално трябва да се увеличава, защото запасите на населението намаляват, спестяванията са обезценени и наложеното принудително ниско общо равнище и отложеното потребление ще станат социално непоносими за все по-големи групи от населението.

Съществуващата изходна структура (модел) на доходи и потребление е принудителна и деформирана от много гледни точки и затова не може да бъде поддържана дори в близка перспектива. Преди всичко трябва да се очаква обрат в тенденцията към натурализация на потреблението, породена от инфлацията, намаляване на заетостта и масовото обедняване. Този обрат вероятно ще започне през 1994 г. и ще бъде по-силно изразен през 1995 година. Относително висок ще остане делът на продоволственото потребление в натура, защото с връщане на земята ще се увеличава производството на растителна и животинска продукция за собствена консумация в домакинствата.

Паричните доходи ще растат по обем с темпа на инфлацията, ако се води политика за запазване на тяхната сегашна покупателна сила. Ако се възприеме политика на реалното им увеличение, те ще растат с по-висок темп от този на инфлацията. Спиралата "цени-доходи-цени" ще остане нерешен проблем и през следващите три години и ще прави възприетата политика на доходи конфликтна и непоследователна, ако не бъде изработена икономически поносима и социално приемлива формула с участието на синдикатите, работодателите и правителството.

Структурата на паричните доходи на населението претърпя изменения, които не работят за икономическата реформа и не отго­варят на представите на гражданите за социална справедливост. Тя се формира като плод на неясна и непоследователна политика, която е низ от компромиси между рестрикция, свободно договаряне и социален натиск. Структурата на доходите ще започне да се приближава към структурата на пазарните икономики в зависимост от развитието на пазара на труда, но преди да настъпи икономическо оживление и растеж тя ще носи белезите на сегашните деформации.

Работната заплата и в перспектива до 1995 г. ще запази своя най-висок дял в паричните доходи макар и с тенденция към намаляване, поради по-малкото работещи по трудово правоотношение лица и ограниченията за нарастване на заплатите на работниците и служителите от държавните предприятия и учреждения на бюджетна издръжка, формирането на по-мощен частен сектор и пазар на труда ще повиши ролята на договарянето на заплатите, тяхното нарастване и диференциация според конкурентноспособността на фирмите и отраслите. Наложително е да се увеличат с изпреварване заплатите на заетите с умствен труд, като същевременно се съкратят излишните работни места в бюджетните учреждения и държавните предприятия.

Към 1995 година средната работна заплата вероятно ще нарасне номинапно до около 6300 лева месечно, а реално ще се повиши с около 12 на сто в сравнение с 1992 година.  В същото време ще остане необходимостта от държавно регулиране на междуотрасловите съотношения и ще се създадат условия за свободно определяне на индивидуалните заплати за стимулиране на ефективния труд. Тези изменения ще съдействат за пре­структуриране на заетите и ще ликвидират излишните работни места. Сумата на общия годишен фонд работна заплата през периода 1992-1995 г. номинално ще се увеличи от 69 млрд.лв. на около 155 млрд.лв., но реално ще намалее поради спада на заетостта. Относителният му дял в общите доходи на населението ще продължава да спада вероятно до около 40 на сто в края на периода.

Паричните доходи от продажба на селскостопански и други произведения в момента са около 4.2 на сто и се очаква да растат абсолютно и относително до около 10-12 на сто в края на периода. Бързо нарастват предприемаческите доходи и доходите от капитал, главно лихвите, които са повече от 8 на сто през 1992 година. До 1995 г. относително ще растат предприемаческите доходи, доходите от дивиденти, но ще намаляват доходите от лихви, главно поради снижаването на лихвения процент. Във връзка с това може да се очаква паричните доходи на населението да набъбнат и от заемни средства, ако конюнктурата се подобри. Общо доходите от труд и капитал ще бъдат около 3/4 от общите парични доходи.

Сериозни проблеми възникнаха в областта на социално-осигурителните плащания и помощите, които сега са около 25 на сто от паричните доходи, но социалната неудовлетвореност е висока и изисква преодоляване на възникващите напрежения. Расте масата на пенсионерите, безработните и нуждаещите се от социални помощи. Реалната покупателна сила на осигурителните плащания, плащанията за безработица и социалните помощи държи огромни маси от хора около и под социалния минимум, които за юли 1992 г. се оценява на около 1300 лева на човек. Прилаганите сега системи на бюджетно финансиране, индексация, липсата на здравноосигурителна система, закон за заетостта и осигуряване в случаи на безработица, както и несполучливите изменения в закона за пенсиите, изискват да се побърза с новото трудово и социално-осигурително законодателство. То трябва да съответствува на европейските стандарти и изискванията на пазарната икономика. Заварените проблеми не е възможно да бъдат решени в средносрочна перспектива, но равнището на социално-осигурителните плащания и помощи следва да догони поскъпването на живота на съответните социални групи и да осигури на всички граждани поне социален минимум от средства за живот. Пенсионерският социален минимум за м.юли 1992 г. се оценява на 1015  лева, а пенсионерите с по-нисък от този доход от пенсия са над 1.6 млн. човека - положение, което не би трябвало да се търпи дълго.

Структурата на потребителското търсене се формира от равнището на доходите и движението на цените на дребно, които се измениха съществено в 1991 и 1992 година. Делът на паричните разходи и спестяванията на населението в БВП спадна и през 1992 г. ще бъде около 56 на сто. Задължителните и доброволните плащания бележат тенденция на намаление - до около 15 на сто от паричните доходи поради вече погасените кредити за покупка на жилища и някои данъчни облекчения. Покупателният фонд относително нараства до около 85 на сто през 1992 г., но в него пада делът на покупката на стоки. Тенденцията към уравновесяване на пазара на стоките и услугите в перспектива не бива да се постига, както сега, с високи цени и малък стокооборот в реално изражение. Стокооборотът в съпоставим обем през 1991 г. е 39.2 на сто спрямо предходната година, а за първо полугодие на 1992 г. - спадна с още 33.6 на сто спрямо първо полугодие на 1991 година. Частната търговия расте и ще продължава да расте, като в края на периода вероятно ще доминира.

Структурата на разходите на наблюдаваните домакинства от НСИ показва, че масата от българите живее около прага на бедността по съвременните стандарти. Сега 48 на сто от паричните разходи наблюдаваните домакинства правят за храна, при 36.3 на сто   през   1990   година [11].   Тенденцията   към   намаляване продажбите на месо, мляко и продукти на тяхна основа ще продължи и през следващите 2-3 години ще расте относително консумацията на растителни храни с всички произтичащи от това последици. Отлагат се и ще продължат да се отлагат масово покупките на предмети за дълготрайно потребление, битова техника, книги и жилища и изобилието на тези пазари ще продължава да бъде привидно. Потреблението на жизнено важни хранителни и промишлени  стоки сега е на равнището на 1970-1975 г. и ще се запази в основни линии в средносрочна перспектива, като покупките на предмети за дълготрайно потребление ще носят главно поддържащ характер - за замяна на излизащите от употреба вещи. Структурата на семейния потребителски бюджет на българина едва ли ще бъде съществено изменена до 1995 година.

Сега липсва надеждна официална информация за оценка на доходната, имуществената и социална диференциация в обществото. Може да се твърди, че тя набира темп и се развива върху законодателна база, в икономическа среда и в посока, която ще създаде в недалечно бъдеще относително голяма икономическа и социална поляризация.

Начинът на започване и осъществяване на икономическата ре­форма и политиката на доходи досега предизвикаха висока инфлация и реално понижаване общото равнище на доходите, обезценяване на спестяванията и масово обедняване на голямата част от населението, а от друга страна - спекулативно и бързо забогатяване на относително малко хора. Законите за земята и за реституцията укрепват икономическата мощ на относително малобройна част от населението, които им гарантират в перспектива нарастващ трансфер на доходи и формирането на рентиерски слой. От друга страна, тези, които са създавали държавната и общинска собственост не ще получат от нея дял, който реално съответства на тяхното трудово участие. Това поставя българските граждани в неравноправни условия преди началото на същинската приватизация и предопределя имущес­твена поляризация. Възможността за създаване на многобройна средна класа е илюзорно, ако не се направят корекции в страте­гията на реформата.

Характерът на рестрикцията, нейната насоченост и начин на осъществяване, както и идеологизацията на реформите, само наслагват върху доходната и имуществената поляризация още и политическо противопоставяне. Това ще стеснява социалната база на реформата и ще поражда конфликти на интереси, несвързани с нормалната пазарна конкуренция и ще затруднява допълнително прехода към пазарна икономика. Социалният аспект на макроикономическата рамка в средносрочен план ще има растяща роля и затова сегашната политика на доходите няма перспектива и следва да бъде съществено променена. Монетаристкият ортодоксализъм следва да отстъпи на дългосрочната концепция за създаване на социална пазарна икономика от европейски тип.

 

III. ЗАВИСИМОСТИ МЕЖДУ МАКРОИКОНОМИЧЕСКИТЕ ПАРАМЕТРИ

Общоприето е като най-важни обобщаващи макроикономи­чески параметри да се считат: БВП, инфлация и заетост. Заслужават внимание и други макроикономически параметри - бюджетен дефицит, вътрешен дълг, платежен баланс и външен дълг. Промените във всеки от тях пораждат съответни изменения в останалите.

 

1. РАСТЕЖ НА БВП И БЕЗРАБОТИЦА

По-високата динамика на БВП, при равни други условия, е придружена с нарастваща заетост. Известният американски учен А. Оукън е установил съотношение между двете променливи, което в негова чест е наречено "законът на Оукън" [12].

Направихме опит да изследваме тази зависимост в условията на България при трендов темп на БВП 2,5 на сто и чувствителност на безработицата спрямо БВП = 0,4, т.е. параметрите в уравнението на Оукън.

Различната динамика на БВП предопределя различен прираст и равнище на безработицата. Колкото по-смекчен е спадът на стопанската активност, толкова по-бавно нараства безработицата. За условията на България може да се очаква, че колкото по-интензивно е стопанското оживление, толкова по-бързо спада безработицата. И в двата случая, при равномерно нарастване на БВП, безработицата намалява ускорително.

Какво може да се очаква за българската икономика?

Първо. През 1993 - 1995 г. безработицата ще расте. В края на периода при оптимистичен вариант тя може да достигне около 24 на сто от икономически активното население, по базисен - около 28 на сто и по песимистичен - около 30 на сто. Дори ако се приеме, че чувствителността на безработицата спрямо спада на БВП е по-ниска, сигурно е, че в най-добрия случаи към края на 1995 г. безработицата в България ще бъде над 20 на сто.

Второ. Предполагаемото стопанско оживление през втората половина на десетилетието може да бъде умерено ускорително или интензивно ускорително. И в двата случая обаче не следва да се разчита на рязко намаление на безработицата. По всяка вероятност тя ще остане над 15 на сто до края на десетилетието. Веднъж възникнала, безработицата се оказва силно инерционно социално-икономическо явление и трудно може да бъде намалена. Българското общество трябва да се подготви да живее дълго време в условията на висока безработица.

Трето. Ако приемем, че икономически рационалното (нормал­ното) равнище на безработица през 90-те години ще бъде около 8 на сто от икономически активното население, до края на 1995 г. де­йствителната безработица ще го превишава с около 15-17 пункта. Ще бъдат необходими доста години с висока динамика на БВП, за да се намали безработицата до нормалното й равнище (а за свеждане до 2-3 на сто изобщо не следва да се хранят илюзии). Това обаче не е възможно в рамките на сегашното десетилетие.

 

2. РАСТЕЖ НА БВП И ИНФЛАЦИЯ

Съвременната икономическа теория е доказала, че в дългосрочен времеви хоризонт няма трайна връзка между динамиките на растежа и на инфлацията. Тя обаче съществува в краткосрочен и донякъде в средносрочен хоризонт.

При всяка краткосрочна крива на съвкупното предлагане има компромис между БВП и инфлацията. Понижение на инфлацията може да се постигне чрез рецесия. За период от 1-2 години съществено намаление на инфлацията може да се постигне само чрез доста дълбока рецесия. Така стана и у нас. Общият кризисен спад на БВП през 1990-1992 г. се очаква да бъде почти 40 на сто, т.е. платена е доста висока социално-икономическа цена за избягване на хиперинфлацията.

Депресията през последните три години обаче не успя да "изстиска" съществуващия инфлационен потенциал, понеже едновременно се създаваше нов. Освен това, рецесията е конструк­тивен антиинфлационен фактор до определено равнище и за определен отрязък от време. Когато тя прерасне в депресия и продължава дълго, се стига до разкъсване на икономическата тъкан на обществото. Потиска се инфлацията по линията на търсенето, но се възпламенява по линията на предлагането. Поради тези причини през 1993-1995 г. при продължаващ, макар и затихващ, спад на БВП годишната инфлация навярно ще остане висока. Бавно затихващите отрицателни динамики на БВП и на инфлацията се очаква да бъдат съчетани с едновременен растеж на безработицата.

Краткосрочната крива на съвкупното предлагане се променя с изменението в очаквания процент на инфлация. Това прави възможно едновременното повишение на инфлацията и на безработицата или нарастване на инфлацията при спад на БВП, както беше у нас през 1991 година. Поради силната инерционност на този процес, при продължаващия непрекъснат спад на БВП за седем последователни години (1989-1995 г), инфлацията ще остане висока и през следващите години - поне до 1995 година.

Динамичната крива на съвкупното търсене пък показва зависимостта меж;ду инфлацията и изменението на съвкупното търсене. Главните фактори за оживление на съвкупното търсене през следващите три години могат да бъдат провеждането на комплекс от добре координирани системни, институционални и структурни реформи, съчетани с активна макроикономическа политика. Необходима е умерено рестриктивна парична, фискална и подоходна политика при добра синхронизация между тях. Ако през 1993-1995 г. продължава строгата макроикономическа рестрикция не може да се разчита на съживяване на съвкупното търсене и по-вероятен ще се окаже песимистичният вариант.

Вътрешната макроикономическа политика следва да бъде подпомагана от подходяща външноикономическа политика в т.ч. и от валутния курс, който да насърчава в максимално възможна степен постигането на чист износ. В условията на плаващ валутен курс "напипването" на този курс едва ли може да се постигне само от пазарните фактори. Още повече, че в своеобразната преходна полупазарна българска икономика и при ограничените покупко-продажби на валута в България все още няма съвременен валутен пазар. Необходима е следователно намеса на БНБ. Едва ли има развита страна, където централната банка при нужда не се намесва активно на валутния пазар.

Динамичното равновесно равнище на БВП и на инфлацията, както е известно, се установява чрез взаимодействието между съвкупното търсене и съвкупното предлагане. През следващите три години българската икономика ще продължава да работи далеч под потенциалния си капацитет. В тази макроикономическа обстановка, при добра координация между целия набор от макроикономически инструменти, а също между тях и системните, институционалните и структурните реформи, е възможно чувствително неинфлационно (или нискоинфлационно) увеличение на БВП.

Очевидно, не може да се намали инфлацията, без да се плати някаква социално-икономическа цена, наречена рецесия. Въпросът е каква да бъде цената. За количествено установяване на тази цена и за сравняване на различни дефлационни подходи се използва т.нар. "коефициент на пожертваната продукция" [13][14]. Чрез него се установява колко пункта БВП е пожертван (пропуснат) за постигането на един пункт намаление на инфлацията за определен период от време. Такъв анализ следва да се прилага в бъдеще при избора на един или друг подход на дефлация.

Макар с някои условности и уговорки, той може да бъде приложен и сега за периода 1993-1995 година. Очаква се годишната инфлация да бъде намалена през този период с около 50 пункта, като пожертваният (пропуснатият) БВП по оптимистичния вариант е общо 14,5 пункта, по базисния - 19,5 пункта и по песимистичния - 29,5 пункта. "Коефициентът на пожертваната продукция" е най-нисък при оптимистичния вариант (0.24) и наи-висок при песимистичния (0.49). Очевидно, оптимистичният вариант е най-евтин, а затова и най-привлекателен.

 

3. ИНФЛАЦИЯ И БЕЗРАБОТИЦА

Тази зависимост може да се изследва с помощта на "Кривата на Филипс", която показва, че колкото е по-висока безработицата, толкова е по-ниска инфлацията и обратно. Последвалите емпирични изследвания в развитите страни са потвърдили, че зависимостта между инфлация и безработица е доста по-сложна. Доказано е, че подобна зависимост има само в кратко- и средносрочен план, без да е винаги стабилна. Понякога дори е възможно едновременно нарастване на инфлацията и безработицата.

"Кривата на Филипс" е подходящ инструмент за избор на ра­злични комбинации между безработица и инфлация в съответствие с общата макроикономическа ситуация. За тази цел наред с други аргументи, може да се използва и т.нар. "индекс на мизерията", предложен от А. Оукън, изчисляван като сума от темпа на ин­флацията и дела на безработицата по години [14].

Индексът на "мизерията" е мерило за социално-икономическата "цена", която обществото плаща за осъществяване на съответна макроикономическа политика. През 1991 г. индексът на мизерията у нас превишава 440, през 1992 г. се очаква да бъде около 120, а през следващата година - около 70-90. При използването на този индекс следва да се има предвид:

Първо. Тои е полезен инструмент главно за сравняване на со­циално-икономическата "цена" на алтернативни стратегии за оз­дравяване на икономиката. Действителната му показателна стойност би се изявила само ако можеше да бъде изчислен и за алтернативната стратегия - ускорена поетапна реформа. Данните по такава алтернатива за България обаче са уязвими, тъй като не могат да не бъдат хипотетични, понеже тя не беше осъществена у нас. Косвено за това може да се съди по индекса на "мизерията" в Унгария, където се прилага подобен умерен подход. Между 1989 и 1991 г. този индекс варира между 17 и 43. Разликата е повече от очевидна. Разбира се такива междудържавни сравнения трябва да се правят внимателно.

Второ. Много е важна и структурата на индекса на "мизерията". Ако през 1991 г. негова доминираща съставка е темпът на инфлацията, през следващите години той спада чувствително, за да достигне 63 на сто през 1995 г. За сметка на това расте делът на равнището на безработицата.

Една от най-трудните задачи е намирането на разумен компромис между инфлация и безработица. Счита се, че той се постига при така наречения нормален (т.е. икономически рационален) процент на безработицата. Засега не са известни методи за неговото точно количествено установяване. Величината му се определя въз основа на приблизителна оценка, като се държи сметка за факторите, които го обуславят. През текущото десетилетие нормалният процент на безработица у нас.ще бъде около 8 на сто от икономически активното население, т.е. с 2-3 пункта по-висок от това, което се счита за нормално в развитите страни.

За намирането на икономически рационален компромис между инфлация и безработица може да послужи формулата на модифицираната "крива на Филипс" [15]. Тя показва, че инфлацията ще намалява в сравнение с трендовата (очакваната) инфлация, ако действителното равнище на безработицата превишава нормалното и ако сегашното равнище е по-високо от предходното. Високото равнище на безработица потиска инфлацията, докато високата ско­рост при нейното намаление я възпламенява. Когато безработицата е много висока, но намалява бързо, инфлацията спада бавно или изобщо не намалява. И обратно - по-умереното по интензивност възстановяване на стопанската активност подпомага потискащото влияние на високата безработица върху инфлацията.

Това личи от направените изчисления по формулата на модифицираната "крива на Филипс", въз основа на данните за равнището на безработицата и динамиката на нейното изменение по основния и двата условни варианта за 1993-1995 г. Приема се също, че очакваната (трендовата) инфлация е 3 на сто, а нормалната безработица е 8 на сто. Въз основа на опита на някои развити пазарни икономики се приема стойност 0.5 за коефициентите на еластичност.

 

От горното следва:

Първо. По-малкият спад на БВП по години по оптимистичния вариант предопределя по-ниско равнище на безработицата, което пък на своx ред обуславя по-малко намаление на инфлацията по тази причина. При базисния вариант спадът на БВП е малко по-голям. Това предопределя по-голяма безработица, а тя на свой ред - по-голямо намаление на инфлацията. При песимистичния вариант
спадът на БВП е още no-голям, съответно на това - по-голяма е безработицата, което пък е причина за още по-силен натиск върху инфлацията. И така, по-бавният спад на БВП причинява по-малка безработица, което на свой ред оказва по-слабо влияние върху инфлацията и обратно.

Второ. Колкото по-висок е прирастът на безработицата по трите варианта за съответните години, толкова по-силно е нейното въздействие върху изменението на инфлацията. Със затихването на спада на БВП по години намалява прирастът на безработицата и затихва нейното влияние върху изменението на инфлацията.

Трето. Колкото по-нисък е спадът на БВП по трите варианта за съответни години, по-ниски са прирастите на безработицата и нейното равнище, а вследствие на това - по-слабо е влиянието на безработицата върху общото равнище на инфлацията. Това пък предопределя по-ниско равнище на инфлацията.

Четвърто. Потвърждава се известното от теорията и от опита на развитите страни, че инфлацията (както и безработицата) е силно инерционно социално-икономическо явление. От гледна точка на прираста на БВП трите варианта се различават съществено, но различията в техния принос за намаление на инфлацията не са толкова значими, особено като се има предвид сегашното двуцифрено (или на границата на трицифреното) равнище на инфлацията. Това дава основание за размисъл и изисква повече реализъм в очакванията за намаление на инфлацията през следващите три години.

Полето за маневриране от тази гледна точка и очакваните резултати върху инфлацията не са големи. Българското общество трябва да знае още отсега, че през следващите години му предстои да живее не само при голяма безработица, но и с висока инфлация. Това съвсем не означава, че не следва да се действа за намаление на безработицата и на инфлацията. Трябва обаче да се постъпва разумно, защото дори с цената на много големи социални лишения, породени от резки действия, не може да се очаква бързо намаление на безработицата и на инфлацията през следващите години.

Изразената зависимост с модифицираната "крива на Филипс" може да се използва при търсенето на най-рационален подход за намаляване на безработицата и едновременно с това за стабилно и трайно понижение на инфлацията. От зависимостта между растежа и безработицата знаем, че последната може да се намали чрез ста­билно висок икономически растеж за продължителен период от време поради високата й инерционност. От модифицираната "крива на Филипс" обаче следва, че бързото намаление на безработицата чрез ускорен икономически растеж води до повишаване на инфлацията. Колкото по-близко до икономически рационалната пълна заетост работи икономиката, толкова по-бързо е повишението на инфлацията.

Оформят се два алтернативни подхода, умерено стопанско оживление, което чувствително намалява инфлацията, но задържа за продължително време висока безработица, или ускорено стопанско оживление, което бързо намалява безработицата, но запазва или дори повишава високата инфлация.

Без да претендираме, че правим прогноза за изменението на БВП и безработицата след 1995 г., се опитахме да проверим горните мисли с два хипотетични варианта (при умерено и при интензивно ускорение на растежа на БВП), които в крайна сметка навярно ще бъдат в полето на разсъжденията на българските икономисти през следващите години.

 

Какво следва от това?

Първо. По-умереното ускорение на стопанското оживление води до също така умерено ежегодно ускоряващо се намаление на равнището на безработицата. То, на свой ред, предизвиква умерено ежегодно ускоряващо се намаление на инфлацията. По-интензивното ускорение на стопанското оживление води до по-интензивно ежегодно ускоряващо се намаление на равнището на безработицата, а то поражда още по-интензивно ежегодно ускоряващо се намаление на инфлацията. Колкото по-близко е равнището на фактическата безработица до нормалната, толкова по-бързо намалява инфлацията.

Второ. Най-характерното при тези два варианта е разликата във влиянието на различните стратегии за стопанско оживление върху инфлацията. По-високата динамика на намаление на безработицата (и в растежа на БВП) започва да противодейства на понижението на инфлацията. Колкото по-интензивна е тази динамика, толкова по-силно е противодействието.

Трето. Променя се и структурата на влиянието на безработи­цата върху инфлацията. Имаме предвид съотношението във въздействията на безработицата като равнище през дадена година и на промените в това равнище във времето. Такова разграничение е важно, понеже двете въздействия наи-често са разнопосочни. Докато високото равнище на безработица потиска инфлацията, твърде интензивното и намаление я стимулира.

Тук е и наи-сложната част на проблема: какво да се пред­почете - бързо намаление на безработицата към 2000 г. до към 14-15 на сто при запазване на сравнително висока инфлация или запаз­ване на висока безработица от около 20 на сто при рязко намаление на инфлацията до едноцифрено или в долната част на двуцифрените измерения. Тези алтернативи навярно ще занимават българските икономисти през следващите години в търсенето на по-ниска цена на макроикономическа стабилизация и стопанско оживление.

 

4. ДРУГИ ЗАВИСИМОСТИ МЕЖДУ МАКРОИКОНОМИЧЕСКИ ПАРАМЕТРИ

Зависимостта между растежа на БВП, безработица и инфлация, от една страна, и бюджетен дефицит и вътрешен дълг, от друга е доказана от науката. Ако към нашите условия се приложат параметри, валидни за икономиката на САЩ [16], при очакван спад на БВП за 1993 г. с около 7 на сто приходите от данъци би следвало да спаднат с около 6 процентни пункта от БВП през следващите три години. Тази зависимост не е изследвана досега у нас и е рано да се правят количествени оценки. Вероятно коефициентът при нашите условия ще бъде по-нисък.

Увеличението на безработицата има подобен ефект. Според споменатия американски източник един процентен пункт нарастване на безработицата влошава бюджетния дефицит с около един пункт от БВП. Това влияние у нас навярно ще бъде по-слабо, поради все още незначителната роля на прогресивния подоходен данък.

Инфлацията също влияе върху бюджета, особено когато в прогресивните данъци не е вграден механизмът на индексиране, а при определянето на бюджетните разходни квоти не се държи сметка за инфлацията. Общото въздействие върху бюджетния дефицит ще зависи от резултативния остатък. Освен това, високата инфлация облекчава бюджета, понеже намалява реалния размер на вътрешния държавен дълг. От около 29 на сто към БВП през 1990 г. той спада на 15.6 на сто през 1991 г. и се очаква да достигне 13 на сто през 1992 г. С постепенното намаление на инфлацията противодействащите фактори навярно ще вземат връх през следващите години. Това ще допринесе за ново увеличаване на вътрешния дълг като процент от БВП - от около 20 на сто през 1993 г. на около 27 на сто към 1995 г. Ще растат и лихвените плащания по неговото обслужване, макар че се очаква намаление на номиналната лихва.

Перспективата следователно не е обнадеждаваща. Не може да се разчита на намаление на бюджетния дефицит от растеж на БВП през следващите години. Нещо повече - ефектът по тази линия ще бъде отрицателен. Дори при възобновяване на стопанското оживление след 1995 г. ефектът ще бъде незначителен, защото е нужно време, докато се достигне растеж при икономически рационално ниво на заетост. Това едва ли ще стане до края на текущото десетилетие. Подобно ще бъде въздействието на безработицата. При това положение не е изключено правителството   да   прибегне   към   структурни   мерки като увеличение на данъците и ново намаление на бюджетните разходи. И двете са трудно осъществими.

Темпът на растеж на БВП, заедно с инфлацията, посредством реалния лихвен процент и изменението на първичния бюджетен излишък (дефицит) влияят и върху съотношението "дълг/БВП". Тази зависимост може да се формализира [17].

Съотношението "дълг/БВП" през последните две и предстоя­щите три години буди тревога. Общият дълг, измерен като отношение към БВП от 164.1 на сто през 1991 г. се очаква да расте и да достигне около 215-220 на сто към края на периода. Това се дължи главно на високия дял на външния дълг в структурата на общия дълг - от 92.2 на сто в 1991 г. до около 88 на сто към 1995 година.

С цялата предпазливост, налагаща се при подобен анализ, би могло да се каже, че равнището на вътрешната задлъжнялост на България не е драматично високо (16 на сто от БВП в 1991 г., очаквани около 20 на сто през 1993 г. и около 26-27 на сто през 1995 година). При по-ниска номинална лихва вътрешният дълг не би бил особено тежко бреме за бюджета.

Зависимостта между растежа на БВП, безработицата и инфлацията, от една страна, и платежния баланс и външния дълг, от друга, може най-общо да се нарече зависимост между вътрешната и външната балансираност на икономиката. Вътрешна балансираност съществува, когато икономиката работи при икономически реална пълна заетост, а външна балансираност - при равновесен платежен баланс.

Проблемите в тази област възникват, защото двете цели са разнопосочни или взаимно се изключват. Това положение се очаква да се запази до края на 1995 година. Постигането на вътрешна ба­лансираност през следващите години предполага експанзивна макроикономическа политика, която би довела до нискоинфлационно стопанско оживление. Обратно, постигането на външна балансираност предполага рестриктивна макроиконо­мическа политика. Така, осъществяването на едната макроиконо­мическа цел ще ни отдалечава от другата.

Едва ли съществуват лесни решения на този проблем в нашата ситуация. Трябва да се търси някакъв компромис между двете цели с помощта на различни макроикономически инструменти, системни и институционални реформи. Едно от направленията е в процеса на стопанското оживление да се ограничава до известна степен вноса с помощта на позволените от ГАТТ тарифни и нетарифни инструменти. Съществена роля може да играе и поддържането на умерено нисък валутен курс, които да насърчава износа и да оскъпява вноса, т.е. вътрешното търсене да се задоволява в по-голяма степен с местни вместо вносни продукти.

Поддържането на такъв валутен курс поставя голяма отго­ворност пред БНБ. Курсът трябва да бъде подценен само дотолкова, че да не води до активизиране на инфлацията, която би могла изцяло да неутрализира повишената конкурентоспособност на експортните стоки. На това основание считаме, че реалният курс не следва да поскъпва повече през 1993-1995 г. от сегашното му равнище - около 3.50-3.60 лв./дол. Възможно е дори да възникне потребност от стабилизирането му на около 4.00 лв./дол. Разбира се, при установяването на курса ще се държи сметка и за други фактори, защото прекомерно подцененият курс на лева създава условия за евтина продажба на българско имущество на чужденци в процеса на приватизацията на необосновано ниски цени.

Външноикономическите инструменти обаче едва ли ще бъдат достатъчни. Към тях навярно ще трябва да се прибавят умерено рестриктивни макроикономически мерки, осигуряващи разумно ограничаване на вътрешното потребление. Умерено подцененият реален валутен курс сам по себе си не може да възстанови външното равновесие, ако не е придружен и добре хармонизиран със съответна парична и фискална рестрикция. За съжаление, сега у нас се провежда обратната политика - либерализира се вносът с инструментите на търговската политика при нарастващ реален валутен курс на лева в условията на дълбоко вътрешно и външно неравновесие. Ако тази политика продължи и през следващите години, ще се задълбочават едновременно както вътрешното, така и външното неравновесие. И още повече ще се затрудни преструктурирането и стопанското оживление.

Връзката между дефицитите в бюджета и в платежния баланс също може да се формализира по различни начини [18]. Тя показва, че колкото по-успешна е вътрешната макроикономическа рестрикция, толкова повече се улеснява постигането на уравновесен платежен баланс. Но това не бива да се абсолютизира, защото с прекомерната рестрикция (каквато е сегашната) се ограничава не само вносът за производствени цели, но се подкопава и потенциалът за износ. Това вече се чувства, а през следващите години ще се прояви още по-силно.

Започващото обслужване на външния дълг ще внесе съществени промени във връзката "бюджет - платежен баланс". Изплащането примерно на 200 млн.долара по лихвите през 1993 г., би утежнило бюджетния дефицит с около 7 млрд. лева, а на 500 млн. долара през 1995 г. - с повече от 30 млрд. лева при очакван общ дефицит за същата година около 65 млрд. лева. Това трудно може да се понесе от бюджета, като се има предвид, че натискът за по-големи разходни квоти ще продължава, а приходната база на бюджета - предприятията, е финансово дестабилизирана.

Отлагането на плащанията по дълга е частично решение. То е полезно за "поемане на въздух" от длъжник, които умее да използва предоставеното му време за бързо стабилизиране, преструктуриране и оживление. Това, за съжаление, не може да се каже за България. Възобновяването на обслужването на дълга след близо тригодишна пауза ще ни завари неподготвени. Това отлагане може да се окаже само преместване на решаването на проблема от трудно в още по-трудно време.

Платежният баланс и бюджетът могат да бъдат облекчени чрез нов приток на кредити и особено от преки чуждестранни инвестиции. И едното, и другото обаче са малко вероятни през следващите три години по причини, изяснени в предходните раздели.

Изводът е очевиден - финансирането на бюджетния дефицит с външни финансови ресурси остава трудно и през следващите няколко години. Нещо повече, бюджетът ще се наложи да поема нарастващо бреме по обслужването на външния дълг. Това ще увеличава потребността от допълнителни вътрешни ресурси - преки банкови кредити и дългово финансиране чрез все по-широк набор от ценни книжа, между които следва бързо да расте делът на средно- и дългосрочните дългови инструменти с привлекателна лихва. Това пък прави все по-наложително създаването на вторичен пазар за ценни книжа.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

През 1990-1992 г. българската икономика изпадна в тежко положение. Причините за това са външни и вътрешни. Към първите принадлежи разпадането на СИВ и на традиционните ни източни пазари и рязкото свиване на общия стокооборот. Към вторите спада възприетият подход за икономическа реформа.

Икономическата реформа в България се провежда по традиционните модели на Международния валутен фонд. Тя има почти двегодина история. Както изминалите две години, така и очакванията за следващите три не дават основание да се твърди, че това е най-добрият път за преход от централно планирано към пазарно стопанство. Безспорно е, че тоталитарната стопанска система следва да се разруши, но това, с което ще бъде заменена, трябва да я превъзхожда.

В социалната структура на обществото настъпва поляриза­ция: на единия полюс - замогваща рентиерска и спекулативна прос­лойка, а на другия - обедняващо мнозинство от населението. Формирането на съвременно стопанско предприемачество се забавя, а за възраждането на средната класа няма благоприятни условия. В България се създава социална структура от латино­американски, а не от европейски тип.

Различни са пътищата за преход към пазарно стопанство, всеки от тях със своя цена. Става все по-очевидно, че избраният в България път за икономическа реформа е много скъп и не толкова кратък, както се предполагаше първоначално.

Има и други, по-малко болезнени пътища, но те изискват промяна във формулата на реформата и начина на нейното осъществяване. От анализа следва, че са необходими промени в следните насоки:

Първо. Възприемане на умерена макроикономическа рес­трикция при пълно синхронизиране между парична, фискална, подоходна и външноикономическа политика за съживяване на неинфлационното или нискоинфлационното вътрешно потребител­ско и инвестиционно търсене. Това е един от ключовете към стопанско оживление.

Второ. Селективно стимулиране с помощта на макроиконо­мически инструменти на отделни отрасли, подотрасли, произ­водства и дейности с доказани сравнителни икономически предим­ства, за които има вътрешно и особено външно търсене, съчетано с форсирано развитие на инфраструктурата. Трябва да се оставят да банкрутират стопанските субекти, които наистина нямат шанс за оцеляване и да се помогне за оцеляването на перспективните. Прилаганият досега опростен подход в макроикономическата поли­тика следва да се изостави.

Трето. Разумно ускоряване на системните и институционал­ни реформи, чрез които да се създаде подходящ икономически и институционален климат за последващо стопанско оживление. Става дума за: незабавна комерсиализация на държавните пред­приятия; бърза "малка" приватизация; добре подготвена и проз­рачно провеждана "голяма" приватизация; разумна демонополиза­ция на стопански субекти и създаване условия за пазарна конкуренция; бързо формиране на нови стопански субекти в земеде­лието; ускоряване на банковата реформа; цялостна реформа на данъчната система; модернизиране на валутния режим; съвременен механизъм за либерализация на вноса; обновяване на трудовото, социално-осигурителното и застрахователното законодателство; формиране на стоковия, трудовия и капиталовия пазар; създаване на ефикасна данъчна администрация; възстановяване на Сметната палата; създаване на ефикасна система за социално партньорство и т.н.

Четвърто. Разработване и провеждане на държавна науч­на, структурна, пазарна, екологична, регионална и социална поли­тика, на съответни програми за подпомагане на отделни отрасли и региони със стимули, при съчетаване на пазарния автоматизъм с разумно държавно икономическо регулиране. Това би улеснило фирмите при формиране на собствени стратегии за развитие.

Преждевременното оттегляне на държавата от пряко учас­тие в стопанската дейност, в условията на дълбока вътрешна деп­ресия и сложни външноикономически условия, може да навреди на икономиката, като забави и затрудни оживлението и преструктури­рането.

 

 

---