Стефан Дечев: Истини, лъжи и тайни от микроисторията на „Българската 1968-ма“

От празнодумства винаги съм бягал,

Не търся и сега уютен за душата хол.

Който иска нещичко за мен да прочете –

достатъчно са доноси в архивите събрани

Във сейф за скъпоценности се пази мойто досие

но никъде не пазят мойте рани

Георги Заркин

3 март 1940-8 август 1977 г.

(убит в Пазарджишкия затвор)

На 29 октомври 1968 г. в София „народната милиция“ извършва три ареста. Заловени са 22 годишния Едуард Генов, 20 годишния Валентин Радев, 21 годишния Ал. Димитров. И тримата са студенти по история, второкурсници от Софийския университет. Откарани са в Централния софийски затвор където Държавна сигурност започва следствие. То ще завърши след малко повече от два месеца с осъдителни присъди на различни срокове затвор. Едуард Генов е осъден в началото на 1969 г. на 5 години затвор по чл. 108 и чл. 109. Ал. Димитров на 3 години, а Валентин Радев на 2 г. И тримата обжалват присъдата. По-късно тя е намалена. Генов получава 3 години, Димитров 2, а Радев 1 година и 2 месеца.

Едуард Генов/архив на неговата съпруга Сабина Генова/

На следващите редове бих желал да разкажа защо бяха арестувани и съдени тези момчета; какви бяха реакциите на ареста им сред техните преподаватели, колеги и приятели; как се мълвеше за историята до промените през 1989 г. и как се разказва тя в годините след това. Представяйки подменения разказ за тези събития ще потърся и отговор на въпроса на какви цели служи той и какво се постига с него.

„Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“ – 

 На 20 срещу 21 август 1968 г. войските на пет държави от Варшавския договор навлизат на територията на Чехословакия и слагат край на започналите през януари либерални реформи, известни като „Пражка пролет“. За няколко месеца чехите и словаците стават свидетели на невиждани промени в държавите от съветския комунистически блок. Новата програма на Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) предвижда построяване на „социализъм с човешко лице“. Тя пояснява, че това ще рече наличие на свобода на словото и печата, свобода на придвижване, отваряне на възможността за свободен дебат, както и за сдружаване. Ръководството на ЧКП се застъпва и за парламентарен контрол върху репресивните органи, независимост на съда, както и възможност в бъдеще за провеждане на многопартийни избори. Изтъкнати чехословашки интелектуалци изграждат Клуб на ангажираните безпартийни, чиято дейност е официално разрешена от МВР. Организацията се застъпва за защита на човешките права и се обявява за политически плурализъм в страната.

На 27 юни 1968 г. писателят Лудвиг Вацулик обнародва легендарната после платформа „Две хиляди думи“. Тя предвижда пълна демократизация на системата, без конфликт с ЧКП. Идеята е чрез упражняване на граждански натиск да бъде премахнат политическия контрол върху предприятията, средствата за масова информация и местното самоуправление. Предвижда се службите за сигурност да бъдат напълно лишени от своите политически функции. Радикалността на манифеста дори води до отричането от него на някои комунисти, които са известни със симпатиите си към демократичното обновление. Промените в Чехословакия се посрещат с надежда от политизираната българска общественост, и най-вече интелигенцията, младежта и студентите.

На 20 срещу 21 август 1968 г. обаче започва операция „Дунав“, с която войските на Варшавския договор (Съветския съюз, Полската народна република, Германската демократична република, Унгарската народна република и Народна република България), без знанието на чехословашките власти, нахлуват в страната. Арестувани са първия секретар на ЧКП и символ на реформите Александър Дубчек, министър-председателят Олдржих Черник, председателят на парламента Йозеф Смърковски, ръководителят на Националния фронт Франтишек Кригел и изтъкнатия реформен политик Йозеф Шпачек. Всички те са отведени в Москва.

В атмосферата на глухо възмущение и недоволство, както и на вече продължаващи от десетилетия страх и апатия, трите споменати в началото на разказа ни момчета, студенти по история във II-ри курс, се решават на реално протестно действие срещу участието на Живкова България в агресията. С тази си постъпка те правят опит да разбудят и подтикнат към активност и позиция обществото.

На 21 август, когато агресията се случва, Валентин Радев е общ работник във фабрика „Пролетарий“. Едуард Генов е на археологически разкопки в село Нова Черна, Силистренско. Третият ни герой Ал. Димитров е отишъл на море където го заварва вестта. В началото на септември вече и тримата са в столицата и установяват връзка помежду си. Събират се у Сашо и решават да действат с позиви осъждащи агресията. При редактирането и оформянето им участват и тримата. Изработват над 200 ръчно написани позива гласящи „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“ След дни ги разпространяват в някои пощенски кутии на жилищни кооперации в София и Пловдив.

снимка: Александър Димитров

Разбрали от западните радиостанции за протеста на съветски граждани срещу агресията, и то на Червения площад в Москва, след средата на октомври тримата решават да повторят акцията. Изработени са този път над 200 позива със съдържание „Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад, какво правиш ти“. Вторият текст гласи: „Тежки присъди получиха петима съветски граждани, изразили солидарност с ЧССР. Хора бдете!“ Споменатият в началото арест от края на октомври обаче, осуетява разпространяването им.

Междувременно, сам Едуард Генов е говорил със състудентската си Мария Тодорова за включване в групата.[1] Предлага го и на други свои колеги, сред които и Ал. Бонев, Ал. Тончев и други. Показателно за настроенията е, че поне на този етап нито един от поканените не издава тримата.[2] От друга страна, след промените от 1989 г. В. Радев си спомня: „Някъде срещахме разбиране и взаимност, другаде – не. Но когато ставаше дума за практически действия, хората се отдръпваха, бояха се.“[3]

Тримата правят и някои опити за по-умерени и открити действия, използвайки за целта и комсомолската организация на специалност „история“. Намерението им е да организират „кръжок за политически информации и дискусии“, както и „да издигат и свои кандидати за участие в новото ръководство на комсомолското дружество.“[4]

 „На чашка, на маса и на приказки се оказа едно, но когато трябваше да се действа …“

След ареста на 29 октомври и откарването им в Централния софийски затвор в продължение на 40 дни тримата младежи са разпитвани в следствения отдел. Времето прекарват в единични килии. Виждат се за пръв път на карето по време на разходката едва на 8 декември, където успяват да си честитят студентския празник.

Благодарение спомените на две жени имаме ясни свидетелства за страха сковал както преподаватели, така и студенти след арестуването на тримата. По свидетелства на Елка Панова след интервенцията от 21 август симпатизиращите на „Пражката пролет“ преподаватели в Софийския университет най-често бързо се палят, за да дойде веднага и уплахата, щом се спомене за някаква открита позиция.[5] Благодарение пък на разказа на тогавашната студентка от същия II курс на специалност „история“ Бистра Николова, имаме усещането на възцарилото се напрежение в курса след ареста на тримата колеги. Още повече, че всеки ден нови хора са викани в милицията или Държавна сигурност (ДС). Говорейки за този страх, самата Б. Николова използва показателно думи като „сковаване“, „вкаменяване“, губене на ума и дума. Психическият страх се превръщат дори във физическа болка: „Спомням си, – пише тя след 40 години – че Ал. Тончев от страх се беше сковал и се появи с бастун на лекциите.“

Организирани са няколко комсомолски събирания, които трябва да изпълняват ролята на морална инквизиция. За свикването им роля изиграва и партийния секретар на специалност „история“ Илчо Димитров, който търси разграничение на преподаватели и студенти от тримата задържани в следствието и техните протестни действия. Николай Генчев също свързва събранията с изпълнявано нареждане от страна на Ил. Димитров.[6] Провежда се едно събиране на комсомолското бюро на II курс, специалност „История“, както и по едно комсомолско събиране или заседание на факултета или Университета. Точно на университетското събиране, по свидетелства на тогавашната студентка Бистра Николова, се извършва своеобразен разпит на провинилите се студенти историци.[7] В аудитория №41 е организирано и ново събрание. На него вече присъства целия II курс на специалност „История“, както и отново Ил. Димитров. Благодарение на свидетелство на тогавашния студент от II курс „история“ Ангел Николов излиза наяве как преди да бъдат осъдени по бързата процедура, остриганите като криминални престъпници Ал. Димитров и В. Радев са докарани в университета при колегите им. И тук отново Б. Николова ясно свидетелства за двете основни цели на събранието: „Та на това събрание „грешниците“ трябваше да бъдат заклеймени. Те на свой ред трябваше да се разкаят.“

Проведените събрания са последвани от Декански съвет от 6 януари 1969 г. На него, Стойко Колев, заместващ партийния секретар Ил. Димитров, прочита доклад какво са разкрили органите на МВР. И добавя: „Тези студенти са за съжаление от нашия факултет, спец. История …“ Деканът проф. Димитър Ангелов смята, че „въпросът е вече напълно изяснен, след събранията, които се проведоха през тези дни.“ Деканският съвет предлага изключване от университета на първите трима от списъка – Едуард Генов Генов, фак.№ 4353; Валентин Радев Радев, фак. № 4225; Александър Димитров Димитров, фак. № 4182. Заедно с това за Александър Тончев Георгиев, фак. № 4157, се предлага „да бъде наложено наказание съгл. чл. 52, буква „в“ от ЗВО – строго мъмрене с предупреждение за изключване“. За Мария Николаева Тодорова, фак. №4235 се предлага „да се изчака решението на ДКМС“.[8] (Вж. приложения документ)

Същият протокол може да се види в по-ясно изображение на следващата връзка:

protokol_DekanskiSavet

Деканският съвет, разбира се, води и до последното от поредицата наложени „от горе“ комсомолски събрания. За него Б. Николова си спомня: „Последният акорд се състоеше в това ние, от бюрото на ДКМС, да наложим наказания на провинилите се. Събрахме се в аудитория 23. Мая (Мария Тодорова) обясни, че нейното замесване е с цел да бъде ударен баща й и че тя няма никакво участие в случая. Хич не ме интересуваше. Исках да мине по-бързо и да свърши всичко. Май накрая се реши да бъдат порицани, мъмрени или предупредени. Не помня. Аз си отдъхнах. Тормозът, който продължи няколко седмици, беше към края си.“

Описах горните реакции и атмосфера, за да създам усещането както за парализиращия страх, така и за стремежа както на преподаватели, така и на студенти, да спасят себе си като се разграничат от „грешниците“. И тук идва правотата и явно дългогодишната болка в думите на Валентин Радев, казани едва след години, в началото на 90-те „На чашка, на маса и на приказки се оказа едно, но когато трябваше да се действа … В стремежа и желанието си да оцелее всеки бе готов да жертва и жертваше с лека ръка и принципи, и позиции, и нравствени категории.“[9]

Доминиращият вледеняващ страх водещ до пресметливост не могат да скрият дори и наративите посветени на тези месеци от „българската 1968 г.“ Все пак Н. Генчев си дава сметка, че не е направено необходимото, и повдига, за разлика от Ил. Димитров, поне донякъде, завесата в спомените си. Разказвайки за симпатиите спрямо „Пражката пролет“ и нейното силно морално влияние, той пише: „В същото време си давах сметка, че нося голяма отговорност за моите приятели, за факултета. Един неразумен ход от моя страна, особено когато конфликтът се изостри и страстите в България закипяха бурно, означаваше погром на факултета с всичките трагични последици произтичащи от това.“ Чест му прави и следващото изречение: „Ето, и аз веднага показвах че нося дълбоко в себе си перверзиите на българския конформизъм.“[10]

Наративите за тези събития не могат да скрият и видимото облегчение настъпило след няколкото кошмарни седмици, въпреки осъдителните присъди за тримата второкурсници. Тук отново Н. Генчев казва: „Пък и ние си отдъхнахме.“[11] Интересно е, че този израз на облекчение се появява почти идентичен и в спомените на Б. Николова когато говори за споменатото по-горе последно комсомолско събиране. Тя пише: „Исках да мине по-бързо и да свърши всичко.  … Аз си отдъхнах. Тормозът, който продължи няколко седмици, беше към края си.“

Това няма как да не забележи и Ивайло Знеполски, който сякаш веднага търси и оправдание: „В годините на чехословашкия експеримент, а след това и на бруталното му разгромяване младите философи и историци изцяло са блокирани в борба за оцеляването си като преподаватели и отстояването на с мъка завоюваните малки територии на научна автономност и принципи на научно изследване. Не намират ресурс за нещо повече, макар изцяло да споделят идеите на чехословашкото обновяване.“[12]

„Ние молим Вашето съдействие …“ или митът за протестиралия Несторов

Доколкото поведението както на преподавателите, така и на студентите по време на следствието, така и след приключването му, не дава особени поводи за гордост се изгражда видимо и митът за протестиралия преподавател от историците доц. Христо Несторов. Той (митът) и някак се пришива в разни разкази, напълно изкуствено, без всякаква логика, към разказа за тримата студенти. Нещо повече. Той е дори някаква своеобразна „врата“ към разказа за тримата. Многократно тиражирана през годините, тази версия беше повторена от Искра Баева и в изданието на телевизионното предаване „История.BG“ от 23 април. Според нея историкът Несторов, пред пълна аудитория със студенти задочници в Софийския университет, открито нарича навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия „интервенция“. За стореното бил наказан с преустановяване за известно време на преподавателската му дейност.“[13]

Проблемът в случая е, че за разлика от тримата студенти второкурсници, до които е редом поставен и които в нито един момент не отричат участието си в акцията с разпространението на позивите и тяхното авторство, „активният борец против фашизма и капитализма“ Хр. Несторов още от самото начало твърди, че не е изричал подобно нещо. Тази защитна стратегия (че е оклеветен от зложелатели) Несторов изработва заедно с Н. Генчев и другите колеги, като през цялото време всички плътно се придържат към нея.

Освен това Милен Семков и Ил. Димитров организират среща с Людмила Живкова, дъщеря на Първия и тяхна бивша студентка. Макар и пропусната както в спомените на Ил. Димитров, така и в тези на Н. Генчев, споменатата среща довежда до решението да се напише писмо лично до Тодор Живков.[14] На 22 октомври 1968 г. Ил. Димитров и М. Семков наистина подготвят подобен текст.[15] Изричното споменаване в него, че не е питан самият Несторов дали е казал това, което му се приписва,[16] още веднъж демонстрира недвусмислено неговата и на останалите му колеги и приятели готовност да отричат всякакви осъдителни интепретации на агресията срещу Чехословакия и българското участие в нея, както и да се идентифицират публично с официалната политика на българското партийно и държавно ръководство начело с Т. Живков. Категорично звучи и писмото на Ил. Димитров и Семков: „Ние молим Вашето съдействие …“[17]

Разбира се, трябва да се признае, че определено пленумът на Софийския ГК на БКП от 23 октомври 1968 г. демонстрира, че Христо Несторов, член на партийното бюро на специалност „история“ при СУ, и Николай Генчев, секретар на партийната организация при същата специалност, са наистина проблем за партийните структури и властите.[18] Вярно е също, че на заседание на Бюрото на РК на БКП през октомври 1968 г. Хр. Несторов все пак наистина е изключен от БКП, с предложение и да бъде уволнен след това от университета.[19] Ала още в деня на изключването си, Несторов подава възражение против решението на бюрото до градската контролно-ревизионна комисия.[20] Ала тя потвърждава наказанието му. Ето защо Несторов депозира ново възражение този път вече в Централната контролно-ревизионна комисия на БКП.[21] Впоследствие наказанието му е намалено от „изключване“ на „последно предупреждение“.[22]

А спасяването на Хр. Несторов и отричането на всякакви негови изявления срещу интервенцията в Чехословакия се превръща в кауза на доста хора. Но пак да повторим – всички подобни усилия минават през ясно разграничаване от действията на тримата студенти, отричане на приписаните на Несторов думи и идентификация с „априлската линия“ и политиката на партийното и държавно ръководство спрямо Чехословакия. Освен чрез споменатото писмо на Илчо Димитров-Милен Семков това може да се илюстрира и чрез едно малко комично изявление на Евлоги Бужашки от събранието на Университетския комитет на БКП при СУ от 16 дек. 1968 г. Обосновавайки защо историята с Несторов не трябва да намира място в доклада на университетската отчетна партийна конференция, той казва и следното: „Случаят с Несторов. Смятам, че този случай е един от жалките примери на една практика, която за съжаление е разпространена между средите от висшите учебни заведения. Оплакванията от Несторов излизат от трима посредствени студенти, които сега не са изобщо студенти.  Единият е късан няколко пъти от мен и Несторов, на втората са внясяни бележки от други преподаватели, които не е трябвало да я изпитват. Именно заради тези жалки клевети този случай не трябва да намира място в доклада.“[23]

Интересно е „каква песен пее“ самият Несторов по време проведената след само няколко дни в 65 ауд. XVI-та годишна отчетна конференция на партийната организация при СУ: „Особено вълнуващо е това, за което говори др. Милушевски – за единството на нашата партия, за укрепване на нейния, така да се каже, идеологически фронт, за провеждане на активна, настъпателна работа на нашата организация против опитите на буржоазията вътрешно да ни ерозира, както се казва. И в това отношение, аз смятам, че нашата партия, Университетската партийна организация, разполага с огромно количество кадри, добре подготвени кадри, които могат, ако правилно действуват, ако правилно се използват, да извършат огромна работа, не само за нашите условия, университетските условия, но и в национален мащаб.“[24] Освен тези и други очевидно объркани мисли на изплашен човек, който търси оправдание, Несторов добавя и това: „Другари, аз бях наказан от Бюрото на Районния комитет на Партията, възглавяван от бившия първи секретар на този районен комитет Кирил Петров, в резултат на един клеветнически шантаж по отношение на моите лекции.“ В отчетния доклад се казвало, – добавя Несторов – че „видите ли като историк, аз съм бил казал пред студентите, че не може да се даде научно обяснение на чехословашките събития и т.н. Аз трябва да кажа, че такъв въпрос ми се зададе в лекция и аз пред студентите заех ясна позиция по всички тия въпроси и изясних нашата политика по отношение на чехословашките събития, но казах, че аз като историк не разполагам с необходимата научна информация, именно, за да им дам пълно и цялостно научно обяснение на тия събития.“[25] Прави също впечатление, че от опасната специалност „история“ сред списъка на делегати за висшестоящата Районна партийна конференция избрани на 26 декември 1968 г. личат имената на Димитър Ангелов, Димитър Косев, Евлоги Бужашки, Недялка Михлюзова, както и на Илчо Димитров, и Николай Генчев.[26]

Та толкова за пришитата към тримата студенти съпротива на Несторов. Както виждаме, едните (студентите) протестират с позиви и ясно посочват решаващата роля и отговорността на Живков за вземането на решението за българското участие, а другите (преподавателите) „молят“ Първия да бъде арбитър в „спасяването“ на колегата, който е наклеветен, че е протестирал срещу интервенцията на Варшавския договр в Чехословакия. Единственото до което стигат е максимално широка публична интерпретация и използване на „априлската линия“, в комплект с връзки през Людмила Живкова, Наташа Караджова (дъщеря на Стоян Караджов, председател на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП, също студентка в специалност „история“) и др.

„Не разбрахме…“, „милиционерска провокация“ или подменената история

Разбира се не всеки може да бъде герой, а и няма по-човешко чувство от страха. Той не е чужд никому. Пред него сме способни да се огънем. Проблемът идва обаче когато със задна дата се създават разкази подменящи реалната история на случилото се. Защото „шумовете“ вкарани в историята за протеста на Хр. Несторов и пришиването му към тримата самоотвержени студенти историци е част и от една по-цялостна и обща наративна стратегия. Макар и невинаги изцяло координирана, тя е определено насочена към подмяна на тогавашните събития, в момент когато вече е налице консенсус за позитивното значение на реформите в Чехословакия от 1968 г. и характера на агресия, който имат действията на петте армии от Варшавския договор. Тази наративна стратегия включва поредица от различни похвати спрямо случилото се, поведението на трите момчета, както и техните преподаватели и колеги.

Нерядко след 1968-69 г. и преди възможността за открит дебат едва след промените от 10 ноември 1989 г. се стига и до там да се крият на практика влезлите в затвора момчета. По моите собствени впечатления около съдбата им обикновено през 80-те години се пазеше мълчание. А би трябвало да е имало някакъв жив спомен за тогавашните събития. Разбира се, наблюдателните биха могли да открият в различни разкази и някакви сякаш чувства за виновност, разкази с недомлъвки, някаква гузност.

Разказ на Драгомир Драганов от 2002 г. за тези събития е ни повече, ни по-малко история за „невероятната стръв, с която Илчо и неговата компания бранеха моите колеги от наказания. (А те вървяха от изключване от Комсомола до отстраняване от Университета).[27] Някак отстранен е след години и разказът на самия Ил. Димитров, който игнорира тримата вкарани в затвора и предпочита да говори за друго, обяснявайки за разкрития от милицията „опит за образуване на нелегална организация“. И по този повод дойена на историческата наука пише: „Не разбрахме кога организаторите са били арестувани, съдени и пратени в затвора  – бяха в началото на втори курс, та не ги познавахме добре.“[28] Не е зле да припомним, че става въпрос за времето от 29 октомври 1968 до 12 януари 1969 г., за което твърдиш, че не си разбрал нищо и го представяш като един миг, макар че си организирал няколко комсомолски  и едно партийно събрание по случая.

В известен смисъл като че ли по-честен е Н. Генчев доколкото разказвайки мъчителната сага на изплашилия се и отказал се от собствените си твърдения Несторов, пише: „Случаят с Несторов обаче не беше главното, което ни занимаваше през тревожната есен на 1968 г. Голямата опасност се появи, когато органите на милицията разкриха нелегална студентска организация, разпространила в Пловдив и София хиляди ръкописни лозунги: „Свобода на Чехословакия!“, „Долу Тодор Живков!“[29] Ала и Генчев, за съжаление, напълно голословно, произволно и с лека ръка се стреми упорито да представи цялата история като една обикновена „милиционерска провокация“.[30] И това за да оправдае не просто собственото си неучастие, но дори и можем спокойно да кажем, открито противопоставяне, с оглед нахокването както на философа Асен Игнатов, така и на студентката по история М. Тодорова. Все пак признава, че е искал „да си налягат парцалите“, за да не се запалела „чергата на факултета“.[31]

Явно чувствайки, че историята не е твърде лицеприятна за университетския преподавател наскоро Ив. Знеполски сякаш сам влиза в наративите на Ил. Димитров и Н. Генчев, само и само да спаси „честта на пагона“. Ето защо той пише: „Разследването на Държавна сигурност продължавало, но резултатите не се обявявали официално, въпреки че вече се говорело за станалото по коридорите и на събрания на комсомолската организация.“[32] Ала тези събрания не стават преди края на следствието и тяхната организация е в немалка степен дело на самия Ил. Димитров. Информацията за тези събрания у Знеполски е безкрайно компресирана и видимо те не представят СУ като такъв какъвто очевидно именитият учен и университетски преподавател би искал да го види със задна дата. Всъщност, както вече споменах, неслучайно единствено тогавашните студенти историци Ангел Николов и Бистра Николова (и двамата от същия II курс, специалност „история“) помагат за повдигане на завесата. Друг никой. Тук е мястото да кажа, че като цяло в разказването на историята за тримата студенти историци и техния протест срещу агресията над Чехословакия от 1968 г. цари истинска хронологическа и фактологична каша. И докато в някои случаи става дума за избледняла памет или нежелание, та дори и мързел, да се правят допълнителни справки, то в други вероятно става дума и за целенасочени и преднамерени усилия по размиване на отговорността и замазване на случилото се.

Всъщност, в опитите за подмяна на историята можем да включим и желанието на Ив. Знеполски да представи в крайна сметка действието на тримата студенти второкурсници в специалност „История“, като резултат от влиянието на преподавателите и сякаш най-вече именно на Н. Генчев и Ил. Димитров. Съзнавайки жалката ситуация на колегите му от Философско-историческия факултет, Знеполски пише: „Единствено група студенти спасяват донякъде честта на свободомислещите си преподаватели, показвайки, че техните думи не са заглъхнали в празно пространство.“[33] Ала с тези преподаватели тримата попаднали в затвора студенти нямат никакво съприкосновение и все още не се познават. Всъщност, ако има нещо вярно в предположението на Ив. Знеполски, то е по възможно най-неудачния начин. Става дума за преподавател, който не е герой на книгата му. Той не се води дисидент, офицер е от ДС и прави шеметна партийна кариера като приближен на Л. Живкова. Ето какво казва В. Радев през първата половина на 90-те: „По това време вече една година откакто бях студент по история в Софийския университет, но в ушите ми продължаваха да звучат словата на един асистент, след време известен държавен служител, професор-траколог, който ни обясняваше, че ние – студентите историци, сме утрешния политически и държавен елит на страната. Че тя разчита на нас, че обществото ни има нужда от нас. Явно и други са били повлияни от тези мисли и слова. За добро или за зло…. Сред тях бяхме и ние – моят приятел и колега Едуард Генов, състудентът ни Александър Димитров и аз.“[34] Тук сякаш недоизказано думите на В. Радев „за добро или за зло“, никак не са случайни и че зад позьорските лекции се крият често твърде много неискрености, които ако човек започне да ги взема за чиста монета могат наистина да провалят живота му.[35]

Но дори и радикалният Генчев нееднократно не само, че не отрича дистанцирането си от студентските действия на протест, но и откритото си противопоставяне на подобно поведение. Той пише открито: „Личните актове на възторг от чешките действия, на нетърпимост към тези, които смляха този народ, аз не допусках обаче да се превърнат в обществени действия. Напротив, реших, че докато трае остротата на конфликта, няма да събирам партийната организация, защото знаех, че или ще искат от нас резолюция за поддръжка на руснаците, или караконджулите от факултета ще използват тези събития за инсинуации, които трудно при това вътрешно настроение можех да отмина с мълчание.“ Нещо повече. Не крие, че на практика „нашето благоразумно поведение“, не може да се тълкува като нищо друго в обективен смисъл освен като „мълчалива „подкрепа“ на реакцията“.[36]

Вместо обаче тази близка до истината история идват версиите  – нещо е имало 1968 г. като се спестяват влезлите в затвора; Илчо и неговите приятели спасяваха студентите; не разбрахме кога е станало това с момчетата; май беше милиционерска провокация; май някакви момчета влезли в затвора; там едно момче Едуард имаше нещо. Позорно е! Гадно е! Нечестно е!

Ала какво всъщност целят в крайна сметка всички тези подмени на разказа, особено във времето след 1989 г., когато в осъждането на агресията на Варшавския договор е налице пълен консенсус, а примерите за достойно тогавашно поведение в България се оказват пренебрежимо малко? Това става видимо още в началото на 90-те. Тогава, докато Боян Ничев говори за „нравствена вина“, с която живее през годините „нашата интелигенция“,[37] то за Баева – без много подплата, освен горния доукрасен, натъкмен и нелогично построен полуразказ „ … част от българската интелигенция още тогава може да мисли и действа според собствените си разбирания (…) Затова трудно мога да се съглася с тезата за пълното послушание и съгласие на българите. Противопоставям се на позицията за идентифициране на политическото ръководство с общественото мнение и настроение в онези години, които сега с лекота приемаме като най-черен тоталитаризъм. Винаги е имало хора, които са изразявали собственото си мнение, независимо доколко то е отговаряло на вятъра или на безветрието на времето.“[38] Горното проследяване на случката и нейната „историографска“ подмяна обаче не ни убеждават в това. Включително и след последното предаване „История.BG”.

„ … беше осъден на три години затвор. Другите студенти останаха в университета“.

 Цялата тази подмяна на реално случилото се и поведението на различните участници, както преподаватели, така и студенти, не може да се осъществи без едно изначално маргинализиране и игнориране, дори и известна незаинтересованост и непукизъм по отношение съдбата на тримата студенти. От тук идва общото за повечето разкази посветени на късната 1968 г. прибързано и сбито излагане на случващото се. А и повечето от спомнящите си „корифеи“ в науката имат това общо помежду си, че никога не са били в някакъв открит конфликт със системата. От тук и подобната им субективност спрямо онези трима оказали се в затвора.

Например Н. Генчев не е наясно нито колко точно студенти историци са осъдени, нито на какъв срок затвор. А и не личи по никакъв начин от спомените му, че това особено го вълнува, освен личните факултетски битки. Дори това „си отдъхнахме“ може да ни наведе на мисълта, че щетите не са му толкова сериозен проблем. Ето как звучи при него историята за финалното развитие: „Все пак след това Едуард, който сигурно е участвал в акцията по убеждение, беше осъден на три години затвор. Другите студенти останаха в университета. Пък и ние си отдъхнахме.“[39] Както се вижда, в тази история за него личностите Ал. Димитров и В. Радев изобщо не съществуват. А и годините затвор на Ед. Генов видимо не го вълнуват особено, нито пък е наясно с техния брой.

У Н. Тодоров също отсъства някаква ясна идея за тримата студенти историци, протестирали реално и получили присъди с различни срокове затвор. Подобно на Генчев, въпреки напрежението между двамата, – ясно видимо в техните наративи, – не се забелязва и капка загриженост какво става с трите арестувани момчета. Тодоров отронва лаконично за Ед. Генов, но едва след като му е обърнато внимание, и то след доста години: „Лежал в затвора по заведеното дело с още двама студенти историци за хвърляне на позиви и създаване на организация.“[40]

Този тип разказ може да се наблюдава дори и сред по-запознатите колеги от курса на тримата. Това особено ясно личи в спомнянето на Др. Драганов от 2002 г. Историята е така разказана от него, че някак тримата осъдени потъват в нея, за да изпъкнат тези, на които се е разминало, както и то да се представи като заслуга на Ил. Димитров и другите асистенти от факултета, бъдещи дългогодишни колеги на Драганов, разграничили се от тримата. Ето: „Четирима (?) колеги лежаха в следствието, но „службите“ продължаваха да дирят „съучастници в заговора“. Споменът ми от тази първа среща е невероятната стръв, с която Илчо и неговата компания бранеха моите колеги от наказания.“[41]

Всъщност, от всички горни действия личи най-вече грижата за собственото оцеляване и това е особено видимо. То по някакъв начин е и забелязано в дневника на Н. Тодоров, който – оценявайки поведението на Н. Генчев и Ил. Димитров през 1968-1969 г. – напълно справедливо отбелязва: „Спасяваха себе си, но извеждаха на предната линия други.“[42] С тази разлика само, че това се отнася и за неговите собствени действия. А и не отчита своите позиции. Той разчита на статута си на „активен борец“, както и на познанства от миналото по високите етажи на властта. Те пък двамата се осланят на Л. Живкова, на Н. Караджова. То България и след десетилетия продължава да е горе-долу това.

Ала причината момчетата да останат сами, да искат всички студенти и преподаватели да се разграничат от тях, да порицаят постъпката им, да се сковат от страх, да искат да се свърши с кошмара, да си „отдъхнат“ най-после след ужасяващите седмици между края на октомври и началото на януари, е във факта, че протестът на студентите принципно се разминава с цялата тактика на младите им преподаватели асистенти. Те дисиденстват в някакви определени рамки и оставят винаги открехната вратата за интервенции към високите етажи на властта чрез дъщери като Л. Живкова или Н. Караджова, или през дългогодишни партийни кадри като Н. Тодоров. Ето защо и Ив. Знеполски правилно обръща внимание, че Ил. Димитров е овладял до съвършенство тази тактика – позоваване на някакви публично провъзгласени принципи на партийната политика (които трябва да добавим винаги са отворени за интерпретация); разобличаване на случаите на отклонения от нея като компрометиращи самата партийна политика; израз на убеденост, че партийният вожд ще постъпи като арбитър и ще възстанови нормалния климат в партията.[43] Нищо подобно няма в жеста на тримата студенти. Протестът им е срещу събитие, което не може да бъде мислено без ролята на Първия. А и е свързано с открито споменаване в позивите на „марионетката Живков“.

„Тези студенти са за съжаление от нашия факултет, спец. История …“

 Наскоро имах възможността да пиша, че разграничаването на преподаватели и студенти, порицанието и моралната инквизиция над Ед. Генов, Ал. Димитров и В. Радев, има дългосрочни последици за българската интелектуална атмосфера, както и за ценностните нагласи в институциите за осъществяване на исторически изследвания и разпространение на исторически знания.[44] Това се отнася особено до техните социално ангажирани реакции. На практика от възможни действия свързани с поставяне проблемите на гражданските свободи и правата на човека, се отива към национализъм, който е и по-допустим за властите, поставен под контрол. По този начин спират да са актуални поставени от „Пражката пролет“ проблеми като свобода на словото и печата; свобода на придвижване; свобода на сдружаване; парламентарен контрол върху репресивните органи; независимост на съда; защита на човешките права; политически плурализъм; допускане на граждански натиск върху властите; премахване на политическият контрол върху предприятията, средствата за масова информация и местното самоуправление; лишаване на службите за сигурност от политическите им функции; възможност за провеждане на многопартийни избори. Чак до промените през 1989 г. така и не се стига до осъждане на военната агресия срещу Чехословакия и участието на България в нея. Страната продължава да се управлява от героя на позивите „марионетката Живков“. Унизителното си положение на „16-та република“ България компенсира със срамни кампании като „Възродителния процес“, и досега петно върху нацията.

Акцентът на Едуард, Александър и Валентин върху правата, гражданските свободи, законноста и международната солидарност (двама от тях са дори по-скоро с леви възгледи и социалдемократически убеждения), е заменен с ангажираност на немалка част от българската историческа колегия с национализъм, съпричастност към „Възродителния процес“ (интересно е, че и тримата имат трайни добри впечатления и познанства с мюсюлмани и турци от затворите, често срещан случай сред българите политически затворници), възхвала на „Санстефанска България“ възхвала в неформална среда на основните идеи на великобългарския шовинизъм. От самите преподаватели е смазано студентското вълнение от тези приблеми и то е заместено с безопасните националистически манифестации, с участието и на комсомолския секретар и бъдещ ректор Иван Илчев, по 8 декември и 3 март пред чуждите посолства с искания за „Санстефанска България“ и учебникарската „България на три морета“, за които имах възможност да пиша и наскоро в тази рубрика.[45]

Интересно е, че в случая с тази история се оформят реторични фигури за оправдаване на поведение и неглижиране на факти с десетилетия напред. Нека да вземем само онова Стойкоколево от заседанието на Деканския съвет: „Тези студенти са за съжаление от нашия факултет, спец. История …“[46]. Сякаш не толкова отдавна беше т. нар. скандал „Батак“, при който заявката за участие в провалената конференция на историка Александър Везенков, бе представено от тогавашния декан на Историческия факултет Иван Илчев, скоро след това за два мандата ректор на Софийския университет, по следния начин: „Някак си по терлици се измъкна един от участниците – Александър Везенков, който за съжаление е бивш наш студент.“[47] Или споменатата по-горе реторична фигура на Ил. Димитров: „Не разбрахме кога организаторите са били арестувани, съдени и пратени в затвора  – бяха в началото на втори курс, та не ги познавахме добре.“ Не прилича ли и тя на изреченото пак около скандала „Батак“ през 2007 г.: „Да си призная, бях изпуснал началото на вихрещия се сега скандал.“?[48]

Ала протестът и присъдите на тримата студенти историци от 1968-69 г. няма как да не влязат в историята. Много повече от изследванията на техните преподаватели, които едно по едно постепенно ще стават все по-остарели и забравени. В „пустинята“ на българската инертност и липса на граждански актове на съпротива през тези деситилетия  те винаги ще символизират възможността и на българи да преодолеят страха в борбата за човешко достойнство. С това те ще бъдат не просто част от българската история на комунизма, а част от миналото на цяла Източна Европа в годините на съветския блок. Там до имената на Адам Михник, Яцек Курон, Павел Литвинов, Лариса Богороз, Константин Бабицки, Вадим Делоне, Владимир Дремлюга, Виктор Файнберг, Наталия Гурбаневска, ще стоят завинаги и тези на трима млади българи, студенти историци – протестирали и попаднали в затвора – Ед. Генов, Ал. Димитров и В. Радев.

 

[1] Тодоров, Николай. Дневник 1966-1998. София: Изток-Запад, 2007, с. 960.

[2] Мигев, Владимир. Пражката пролет68 и България. София: Изток-Запад, 2005, с. 187.

[3] Homo Bohemicus, 1994, кн.3, с. 58.

[4] Homo Bohemicus, 1994, кн.3, с. 35.

[5] Панова, Елка. Шест дни от едно лято, с. 67-68

[6] Генчев, Никола. Спомени. София: ИК „Гутенберг“, 2005, с. 198.

[7] Николова, Бистра. Арестуваха Еди, Александър Димитров и Валентин. И се започна …

https://1968bg.com/index.php?option=com_content&task=view&id=255

[8]  ДА-София, ф. 1790, оп. 10, а.е. 54, л. 45.

[9]  Homo Bohemicus, 1994, кн. 3, с. 57.

[10] Генчев, с. 186.

[11] Генчев, с. 201.

[12] Знеполски, Ивайло. Как се променаха нещата. От инциденти до голямото събитие. ч. 1, София: Ciela, 2016, с. 309.

[13] Скалова, Ивана. Участието на България в смазването на Пражката пролет. София: Стигмати, Бохемия клуб, 2010. Единственото на което се позовава Скалова е Баева, Искра. България и Източна Европа. С., 2001, с. 142, както и материал на И. Баева във Homo Bohemicus, 1994, 3, с. 33. За същото говори и Ангел Николов Николов, Ангел. Горещото лято на 1968-ма: Пражката пролет, братската помощ и Народна република България. София: фондация „Желю Желев“, Велико Търново: Фабер, 2013 с. 351.

[14] Знеполски, 2016, ч. 1, с. 302.

[15] Димитров, Илчо. Всичко тече. Спомени. София: ТИЛИА, 2000, с. 124.

[16] Знеполски, 2016, ч.1, с. 303.

[17] Пак там, с. 303.

[18] Вж. ДА-София, ф.  1в., оп. 36, а.е. 4, л. 297 (стр. 29).

[19] Генчев, 2005, с. 194. Изказването на Кирил Петров 23 окт. 1968 г.: „Днес, нашето бюро ще разглежда за Несторов. Ние Несторов ще го изключим от партията, но с това решаваме ли въпроса?“ ДА-София, ф. 1 в., оп. 36, а.е. 4, л. 161.

[20] Генчев, с. 194.

[21] Пак там, с. 195.

[22] Пак там, с. 196.

[23] Вж. ДА-София, ф. 131в, оп. 7, а.е. 2, л. 158.

[24] ДА-София, 131в, оп. 7, а.е. 1, л. 56-57.

[25] Пак там, л. 60.

[26] Пак там, л. 106-107.

[27] „Култура“,   https://www.kultura.bg/media/my_html/2220/ilcho-dd.htm

[28] Димитров, 2000, с. 118.

[29] Генчев, с. 196.

[30] Пак там, с. 198, 201.

[31] Пак там, с. 197.

[32] Знеполски, 2016, ч. 1, с. 310.

[33] Знеполски, 2016, ч. 1, с. 310.

[34] Homo Bohemicus, 1994, 3, с. 51.

[35] Но видно в най-голяма степен в случая с тримата влияние оказват радиостанциите. При Еди дума си казва доброто познаване на немския език и немските радиостанции заради завършената немска гимназия. Сашо Димитров владее добре английски, а Валентин Радев е редовен слушател на BBC. Та и тук нова подмяна на разказа и нов опит автентичния студентски протест да бъде – макар и опосредствено – свързан с преподавателите.

[36] Генчев, 2005, с. 187.

[37] Скалова, 2010, с. 130.

[38] Pak tam, с. 130.

[39] Генчев, с. 201.

[40] Тодоров, 2007, с. 960

[41] Вж. некролога за Илчо Димитров

https://www.kultura.bg/media/my_html/2220/ilcho-dd.htm

[42] Тодоров, 2007, с. 960.

[43] Знеполски, 2016, ч. 1, с. 302.

[44] Дечев, Стефан. Претоплената манджа „Санстефанска България“

https://www.marginalia.bg/aktsent/pretoplenata-mandzha-sanstefanska-balgariya/

[45] Пак там

https://www.marginalia.bg/aktsent/pretoplenata-mandzha-sanstefanska-balgariya/

[46]  ДА-София, ф. 1790, оп. 10, а.е. 54, л. 45.

[47] Проф. Иван Илчев: Скандалът с Батак беше политически удобен

https://e-vestnik.bg/934 Вж. и публикацията на Ал. Везенков посветена на темата за скандала Везенков, Александър. Проектът и скандалът „Батак“ (Разказ на един очевидец). Анамнеза, год. IV, 2009, кн. 1, с. 132-203.

https://anamnesis.info/fonts/versiq.1.3/journal/flash_journal/broi9-A.Vezenkov/A.Vezenkov.pdf

[48] Илчев, Иван. За употребите на историята.

https://www.segabg.com/article.php?sid=2007042800040000901

ИЗТОЧНИК - https://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-istini-lazhi-i-tajni-ot-mikroistoriyata-na-balgarskata-1968-ma/