КОНСТИТУИРАНЕ И РАЗСЛОЯВАНЕ НА ГРАДСКИТЕ РЕСТИТУЕНТИ  /1991-2004/

от гл. ас. Стефан Иванов Видев, Аграрен университет Пловдив, Факултет “Икономически”, катедра “Хуманитарни науки”

 

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод

Първа глава

I. МЕТОДОЛОГИЧЕСКИ И МЕТОДИЧЕСКИ ОСНОВАНИЯ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО

1. Методологически съображения при изграждане на изследователската програма

2. Методически съображения при изграждане на изследователската програма

3. Резюме на изследователската програма

 

Втора глава

II. ПРИРОДА НА РЕСТИТУЦИОННИЯ ПРОЦЕС

1. Правни и икономически аспекти

2. Реституция и приватизация

 

Трета глава

III. ЗАКОНОДАТЕЛНА ОСНОВА НА ГРАДСКИТЕ РЕСТИТУЦИОННИ ПРОЦЕСИ

1. Първи етап на реституционното законодателство /1991-1992 г./

2. Втори етап на реституционното законодателство /1997-2001 г./

3. Трети етап на реституционното законодателство /2002 – 2004 г./

4. Обща характеристика на градското реституционно законодателство

 

Четвърта глава

IV. РЕСТИТУЦИОННИТЕ ПРОЦЕСИ В БЪЛГАРСКИТЕ ГРАДОВЕ И СЕЛА /СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ/

1. Специфични особености на законодателството

2. Технико-икономически характеристики на реституционните активи

3. Икономически измерения на следреституционното поведение на реституентите

4. Следреституционни социално-стратификационни последици

 

Пета глава

V. ГРАДСКИТЕ РЕСТИТУЕНТИ КАТО КОНСТИТУИРАЩА СЕ КАТЕГОРИЯ

1. Преходът: от бивши към настоящи собственици

2. Количествен състав и вътрешна структура на категорията

2.1. Правна регламентация и организация на процеса на отчуждаване

2.2. Промените, настъпили със собствеността през отчуждителния период

2.3. Предишният собственик като страна в процеса на реституция

2.4. Искателите като страна в процеса на реституция

2.5. Упълномощените по приложение на закона държавни /общински/ органи и съдебни власти

2.6. Законовата регламентация на реституционния процес

3. Процесът на конституиране на отделните подкатегории реституенти

3.1. Първоначалните собственици на компенсаторни книжа

3.2. Собствениците на акции /дялове/ на търговски дружества

3.3. Собствениците на възстановени в реални граници недвижими имоти

 

Шеста глава

VI. ГРАДСКИТЕ РЕСТИТУЕНТИ КАТО РАЗСЛОЯВАЩА СЕ КАТЕГОРИЯ

1. Основни стратификационни фактори

2. Конструиране на факториалните и резултативните показатели

2.1. Конструиране на факториалните показатели

2.2. Конструиране на резултативните показатели

3. Градските реституенти като разслояваща се категория

3.1. Първоначалните собственици на компенсаторни книжа

3.2. Собствениците на акции /дялове/ на търговски дружества

3.3. Собствениците на възстановени в реални граници недвижими имоти

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

Приложение № 1 Процесите на реституция в българските градове и села /сравнителен анализ/

Приложение № 2 Социално-икономическо разслояване на градските реституенти

Приложение № 3 Въпросник за изследване на градски реституенти чрез метода “изследване на отделни случаи” /case study research/

 

ЛИТЕРАТУРА

 

УВОД

 

1991 г.: Някои български незвъзвращенци са щастливи да разберат, че в България е приет закон, който не само ги амнистира, но и връща одържавените им имоти. Емигрантите започват да се завръщат.

1992 г.: Брой 15 от Държавен вестник, издаден на 21 февруари, се превръща в библиографска рядкост, а читалните на библиотеките на пълни със заинтересовани /в истинския смисъл на думата/ граждани, които трескаво прелистват овехтелите страници на “Държавен вестник” от втората половина на 40-те. Адвокатските кантори са претъпкани с хора, държащи в ръцете си папки с омачкани нотариални актове. Започват да пристигат първите предизвестия за освобождаване на сгради и помещения, заемани преди това от държавни и общински фирми и организации. Известна малка част от правоимащите се събуждат на 21.02.1992 г., откривайки, че са станали несравнимо по-богати отпреди. Постепенно затварят врати или да се местят на нови адреси редица емблематични за социалистическия период институции, магазини, заведения, хотели и др. Някои от тях обаче упорстват. Съдилищата се изпълват с народ, бивши социалистически граждани, които търсейки правата си съдят държавните и общински власти и фирми, нещо немислимо само година по-рано.

1993 – 1996 г.: Вестниците са пълни с обяви – преобладават тези за отдаване на имоти под наем. Средностатистическият гражданин е шокиран – в тях той може да прочете, че от магазина, в който редовно пазарува, общинската служба, чиито услуги ползва, любимият му ресторант и пр. са останали само празни помещения. Старите градски центрове, преживели социалистическото строителство, са коренно променени – появяват се първите лъскави частни магазини, заведения, ателиета, офиси и др. Израстват многоетажни жилищни кооперации и офис сгради, в партерните етажи на които са разположени модерни магазини. Съдилищата и нотариатите са обградени от тълпи граждани, търсещи собственическите си права, но вече и с такива, които се съдят със своите съсобственици и наематели. Отношенията между много роднини – съсобственици се влошават. Във вестникарските обяви броят на обявените за продажба върнати градски имоти за първи път превишава тези, които се предлагат под наем.

1997 – 2001 г.: Излиза брой 107 на “Държавен вестник”, в който е публикуван “Законът за обезщетяване на собственици на одържавени имоти”. Хиляди хора обсаждат Областните управи, за да подадат молби за издаване на компенсаторни записи. Вещите лица работят неуморно, изчислявайки стойността на сгради, машини, съоръжения, суровини и готова продукция, национализирани преди 50 години. Документите са подредени в над 90 огромни тома. Започват и първите документни измами – двама от членовете на правителството са сменени. Други успяват да получат като обезщетение държавни дялове от различни фирми, а някои дори да възстановят имотите си в натура или са компенсирани с части от недвижими обекти.

Инвестиционните посредници ежедневно обявяват котировките си за цените на компенсаторните записи – започват първите разпродажби на книжата. Основната част от тях се използуват за приватизационни плащания от РМД.

2002 – 2004 г. Излиза “Законът за сделките с компенсаторни инструменти”, съгласно който последните се търгуват само на борсата. Само за четири месеца от появата им над 40 % от оборота на борсата е реализиран от сделки с такива инструменти, а през следващата 2003 г. те правят най-големите обороти на борсата. Масово се търгуват и “реституционни” акции. Рязко поскъпват цените на акциите на водещите компании. Само за една година от 170 борсовият индекс скача на 440 пункта към края на 2003 г. Публикуван е нарочен списък на голям брой предприятия, които ще се приватизират чрез компенсаторни инструменти. Планира се раздържавяване на 20 % от БТК с компенсаторни инструменти на стойност 650-750 млн. номинал, след което се смята, че процесът на компенсация ще е вече приключил.

Такива са накратко представени етапите и емпиричните проявления на изследвания от нас процес – този на градската реституция.

Интересът към темата у мен възникна още през 1992 г., когато представих пред Института по социология проект за изследване на лицата, които реституират градска собственост. Проектът, макар и одобрен от методическа гледна точка, не можа да получи своята реализация поради отсъствие на финансиране. Междувременно животът ми се сложи така, че се наложи да се занимавам практически с всички онези “реституционни неволи”, които са преживели голяма част от изследваните от мен лица¹ – съдебни дела, ремонти, наематели, изваждане и продажба на компенсаторни книжа, данъчни плащания и др. През 2000 г., когато преглеждах старите записки, осъзнах, че темата е вероятно още по-актуална и обществено значима, независимо че процесът вече беше практически приключил. Не се сещах за публикации по темата, а последващото проучване на литературата показа, че освен 20-тина юридически статия и няколко книги, които могат да се обединят в рубриката “как да възстановим правото си на собственост”, едно полско-немско сравнително социологическо изследване /Haubermann, H., Glock, B., Keller, C. 2000. “Property Restitution and the Post-1989 Transformation Process in Germany and Poland” /working papers 1, 2 and 3/ и една докторска дисертация от Принстън /Shapiro, 2000. “A curse on all our houses: The ethics of ownership in the Czech Republic”; Princeton University/, темата се засяга единствено в официалните правителствени информационни източници. Практически нито един от тези материали не се интересуваше от въпроса за последващото поведение на лицата, които са върнали своята собственост. В същото време не открих и систематизирана информация за реституционния процес в неговата цялост – за разлика от останалите източноевропейски правителства у нас нито една държавна служба не си бе направила труда да осведоми своите граждани за напредъка в удовлетворяването на реституционните искове. За разлика от връщането на земята, въпрос по който могат да бъдат открити множество публикации и изследвания, градската реституция като процес, пораждащ значими социални последици, сякаш беше забравен и обгърнат с мълчание от колегиалната общност. В същото време проблемът касаеше широк кръг лица – не само самите лица, които са възстановили градска собственост, но и общински и държавни служби, съдебната система, множество фирми-наемателки, агенции за недвижими имоти, фондовата борса, работническо-мениджърски дружества, общински наематели и много други. Мощното разместване на социалните пластове, наблюдаващо се след промените, сравнително масовият характер на процеса на възстановяване на национализирана в миналото собственост и високата съвкупна стойност на реституционните активи, специфичният социален състав на реституентите, стратификационният потенциал, който носи в себе си градската реституция, специфичната дилема, която процесът на имуществена реабилитация поставя /а именно “имущество или капитал”, респ. “непазарно – пазарно”/, възможностите, които съществуват за “реанимация” на досоциалистическия стопански елит и механизмите за рекрутиране на следреституционните слоеве и прослойки, ролята на наследствените приемущества с непазарен произход като механизми за вторична стратификация и др. са все причини, които превръщаха реституционния процес в интересно за социолога явление, което си струва да бъде изследвано. По това време започнаха да се оформят и първите изследователски въпроси: “Какви са типичните следреституционни практики и как един или друг тип следреституционно поведение се “отлага” върху социалното положение на реституентите² след възстановяването на собственическите им права?” “В състояние ли е реституционният процес на произведе социално-стратификационни последици, които наподобяват тези, които наблюдаваме след приватизацията и връщането на земята ?” “Доколко този процес продуцира трайно интегрирани в пазарната система нови социални слоеве, кои са тези слоеве и прослойки и какъв е механизмът на тяхното конституиране и вписване в създаващата се нова стратификационна система?”

В процеса на търсене на отговорите на така формулираните въпроси в методологически план настоящата разработка акцентира върху основните характеристики на българския реституционен модел и неговите социално-стратификационни последици. На тази основа е направен опит за реконструиране на процесите на вътрешно /в рамките на самата изследвана социална категория/ и външно /от гледна точка на вписването на градските реституенти в стратификационната система/ социално разслояване, както и на достатъчно сложния механизъм, въз основа на който те се конституират като такива. Сравнителният анализ на процесите на градска реституция, приватизация и аграрната реформа даде възможност за очертаване на тяхното влияние върху трансформацията на посткомунистическата стратификационна система в България, както и за открояване на този фон на специфичните особености на изследвания процес. В хода на разработката на темата стана ясно, че е необходимо да се излезе извън границите на социологическия анализ, доколкото социалните норми и отношения бяха кодифицирани под формата на правно-нормативни разпоредби – това наложи експлицирането на законодателната основа на реституционния процес, етапите на неговото правоприложение и правните основания, служещи като предпоставка за появата на разнородните по своя състав, статут, вид на реституираната собственост, режим на упражняване на собственическите права и пр. подкатегории реституенти.

В методическо отношение е направен опит за приложение на макро /анализ на статистически данни/ и микросоциологически /изследване на отделни случаи, дефинирани в рамките на координатната система на теоретически обоснована типология/ подход, посредством което се елиминират трудностите, произтичащи от невъзможността за провеждане на класическо ЕСИ. Систематизирана беше разпръснатата информация за проведената у нас приватизация, аграрна реформа и връщането на градската собственост, благодарение на което процесът на градска реституция се представя в неговата цялост.

На всички тези въпроси е направен опит да бъде даден отговор /професионалната общност ще оцени доколко той е удовлетворителен/. Тук е мястото да изкажа дълбоката си благодарност към всички без изключение членове на секция “Общности и социална стратификация” и особено на научния си ръководител Николай Тилкиджиев, не само за ценните препоръки, които способствуваха за подобряване на социологическото качество на настоящата разработка, но и за изключително благосклонното отношение към нейния автор, обстоятелство, което допълнително ме стимулира да продължа да работя /вече далеч по-уверено/ за нейното усъвършенствуване и окончателно завършване.

 

I. МЕТОДОЛОГИЧЕСКИ И МЕТОДИЧЕСКИ ОСНОВАНИЯ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО

1. Методологически съображения при изграждане на изследователската програма

В настоящата глава ще се опитаме да експлицираме и внесем яснота по отношение на две групи методологически въпроси. Към първата естествено отнасяме трудностите, произтичащи от спефициката на самият изследван предмет. Те произтичат от питането: “Как едно социално събитие, каквото се явява възстановяването на собственическите права върху отчуждените в миналото имоти и имущества на техните родители /прародители/ се отразява върху стратификационния статус на така конституиралата се 50 години по-късно категория, която нарекохме градски реституенти, а оттук и върху стратификационната система на обществото?”

Към втората отнасяме онази група методологически проблеми, която Тилкиджиев сполучливо определя като “неадекватност на изследователския инструментариум” спрямо процесите на социално разслояване в реформиращите се посткомунистически общества /Тилкиджиев, 1998; 112/. Или с други думи: “Къде да поставим градските реституенти в стратификационната система? И още: имат ли изобщо реформиращите се източноевропейски общества изградена стабилна стратификационна система, към която като еталон ние да можем да отнасяме едни или други социални образувания?”

Изхождайки от убеждението, че тези методологически въпроси са взаимно свързани, така както всеки един предмет и метод на изследване, то ние ще започнем най-напред с излагането на методологическите съображения, касаещи изследвания предмет.

Преди всичко ние разглеждаме изследваните от нас лица изключително в качеството им на собственици на определени /реституционни по своя произход/ активи, т.е. като повече или по-малко икономически мотивирани, първоначално квазипазарни субекти на собственост, на малка част от които впоследствие ще бъде съдено да се превърнат в “нормални” стопански субекти. Казаното не означава, че ние искаме да вменим на реституентите мотиви, нагласи и поведение, които те нямат и не могат да имат. В случая имаме предвид единствено обстоятелството, че в процеса на реализация на собственическите си права те са пазарно принудени да предприемат определени икономически действия. Отчитайки изходната следреституционна ситуация – групи от физически лица получават като обезщетение или в натура активи, който най-често са с ниска пазарна стойност, нерядко без стопанско предназначение и пригодност, ние много лесно бихме могли да отнесем реституционните активи към т.нар. лично имущество на лицата и да ограничим стратификационните последици до прага на съответните домакинства. Процесът на трансформация на първоначално непроизводително богатство в капитал, макар и протичащ в периода на първоначално натрупване на капитали е изключително проблематичен и в никакъв случай не може да се осъществи в масов мащаб. В рамките на създаващите се пазарни отношения един реституционен актив може да има капиталообразуващ характер, но може /което е по-често срещания случай/ и да няма такъв характер. В същото време един реституционен актив, който удовлетворява изискванията за капиталов актив, е възможно да бъде трансформиран в капитал, но може и да не бъде. Ако няма търсене на реституционни активи с определени характеристики, то и техните собственици не биха могли да извлекат девиденти от тяхното притежаване, докато други са в състояние да реализират значителна добавъчна стойност поради атрактивно местоположение, вид, квадратура, стопанска пригодност и др. Следователно ние можем да разглеждаме градските реституенти като определени пазарни участници само и единствено, ако те притежават активи в потенциално капиталообразуващ характер, когато се откажат от тях в качеството им на част от личното им имущество и ги трансформират в капитали, включвайки ги в стопанския оборот и извличайки печалба от тяхната експлоатация. За голяма част от тях този преход ще бъде невъзможен по обективни причини /масата реституенти не притежават стопанско пригодни или скъпоструващи активи/. Една част от собствениците на реституционни протокапитали най-вероятно също ще присъединят новопридобитите активи към личното или семейното си имущество. Само малка част от всички градски реституенти ще се откажат от статута си на обикновени владелци на собственост и ще я трансформират в капитал, благодарение на което ще се конституират като повече /ако са дребни акционери или бизнесмени/ или по-малко /ако са рентиери/ пазарноориентирани стопански субекти. При това третирането на реституционните активи като лично владение или непроизводително богатство води само до еднократно, т.е. невъзпроизводимо разслояване, което не излиза извън границите на изследваната категория. Едва при превръщането на реституционните активи в капитали можем да говорим за възпроизводими стратификационни последици, засягащи обществото като цяло. И ако за рентиера тези последици до голяма степен се явяват функция на специфичната конфигурация от характеристики на имота, то за предприемача те са производни на собственото му бизнес-поведение.

Най-накрая възприемането на градските реституенти като собственици на градски реституционни активи има и един друг по-широк аспект – упражняването на собственическите права при всеки един от тях предполага в болшинството от случаите инфилтрирането на този актив в пазарната система, а оттук и заемането от страна на неговия собственик на позицията на продавач, инвеститор, наемодател, акционер и пр. А това е така, защото обикновеното владение на актива като такъв, няма за неговият собственик никакъв практически смисъл.

Съществува и една макросоциологическа причина, която накланя везните към подобен изследователски подход – процесът на реституция съвпада по време с периода на първоначално натрупване на капитали, период през който всички налични ресурси /а немалка част от реституционните са точно такива/ биха могли да бъдат използувани за целите на личния просперитет на реституентите.

Тези са основните причини настоящето изследване съзнателно да се ограничи в рамките на икономическата социология, поставяйки в центъра на своя интерес икономическата трансформация на изследваната категория лица и социално-стратификационните последици, които тя продуцира. От тази гледна точка съпътствуващите процеса неикономически или икономически, но нямащи реституционен характер и произход фактори са изолирани, доколкото това е възможно с цел да се открои собственото влияние на реституционните фактори и предпоставки в чист вид. Това, разбира се не означава, че извъникономическите аспекти на градската реституция нямат или имат единствено слаб стратификационен потенциал – напротив, много често принадлежността към изследваната категория /респ. наследяването на социален капитал, и дори само обстоятелството, че даден реституент има за свои родители или прародители лица с висок досоциалистически социален статус/ е в състояние да произведе значими социални неравенства, които далеч надхвърлят непосредствено видимите /справка – широкото представителството на наследниците на досоциалистическите елити в рамките на днешния български елит/.

На второ място, ние разглеждаме процеса на реституция в българските градове като социално деформирана междугенерационна мобилност, но не и като механизъм за възпроизводство на досоциалистическите елити. Практически източник на първоначалното имуществено разслояване, което продуцира реституционният процес в градовете, се явява социалния произход на лицата, но взет не в неговата цялост, а единствено в неговата вещна форма – наследения реституционен актив. Основанията за един такъв подход се крият от една страна в заличаването на тези елити като такива от стратификационната карта по време на държавния социализъм у нас, и прекалено дългият “отчуждителен" период /равняващ се почти на две поколения/. След като са изминали близо 50 години, актът на национализация става безвъзвратен и необратим акт, от което следва, че реституирането на собствеността не може да послужи като механизъм за социално възпроизводство, а е необходимо да се интерпретира единствено като увеличаване на имущественото благосъстояние на реституентите-наследници. Реституцията просто изважда наяве огромната трансформация, която е претърпяло българското общество през последните 50 години – няма ги старите професии, нямало е на кого да бъде предадени натрупаните капитали, наследниците са се разпръснали из цялата страна и свят, опитът на малкото останали живи преки собственици няма вече никакъв практически смисъл, самите реституционни активи са само бледа сянка на миналото си битие – силно преустроени, често несъществуващи, несъществени като дял спрямо по-късно създадените, извадени от контекста на това свое битие и поставени пред скобите на пазара и т.н. Процеса на възстановяване на собствеността не може сам по себе си да задействува механизмите на социалното възпроизводство – реабилитацията се проявява единствено като имуществено обезщетение. При това позицията на придобилият реституирани имущества индивид не е защитена от никакви наследствени имунитети, съсловни привилегии или църковни забрани – той наследява дял от реституционен актив, и нищо повече. Оттук нататък въпросът за личният му просперитет е изцяло зависим от неговите способности и усилия да използува пазарните шансове в своя полза.

При отсъствието на необходимите и достатъчни условия за социално възпроизводство, реституцията се свежда до процес на масово, отложено поради национализацията наследяване на собственост с всичките му неизбежни атрибути: свеждането на наследеното до неговата стойност /респ. до възможността чрез него да се извлича определен доход/, на роднинските отношения до съсобственическите, на непредадения професионален опит до наследената вещ, на непостигнатите собствени успехи – до славната биография на предците и пр. Реституентите имат собственост, но нямат капитал. Тяхната собственост има наследствен характер, но те самите най-често не познават своите наследодатели. Те нерядко притежават стопански обекти или скъпоструващи активи, но рядко имат професионалния опит да ги управляват като такива. По този начин и самото социално възпроизводство става възможно не като пряко следствие от акта на наследяване, а по-скоро като случайно съвпадение: на професия - с наследстство на стопанска нагласа - с реституционен актив, на наличен капитал - с реституирана собственост и т.н.

Реституцията обаче не е обикновен акт на наследяване, при който възникват гражданскоправни отношения между наследодател и наследник, а е и форма на обезщетение, при което държавата компенсира свои граждани за одържавени им в миналото принудително и без заплащане на равностойно обезщетение имоти и имущества. В резултат на това при нея само по изключение /т.е. когато прекият собственик е между живите/ възникват правоотношения между гражданско-правни субекти, наследодателят няма възможност да изрази волята си чрез акта на прехвърляне на собствеността и т.н. С други думи, тук е налице опосредствуван от държавата като собственик към момента на приемане на реституционните закони на отчуждените имоти и имущества акт на наследяване, поради което и самата реституция поражда публичноправни отношения между държавата и гражданите. От това следва, че самата възможност за предаване на собствеността на наследниците вече не е право на наследодателя, а на държавата – самият реституционен процес протича по дефиниция като вид раздържавяване, но такова раздържавяване, което изпълнява изключително обезщетителни функции, вследствие на което от едната страна на уравнението стоят точно определени държавни активи, а от другата – предварително дефинирана от закона съвкупност от наследници. Като обезщетение, реализиращо се под формата на раздържавяване, реституцията не е и не може да бъде целесъобразен и икономически рационален държавнически акт, е по необходимост се превръща в непланирано и икономически нерелевантно раздържавяване, защото ако за новия собственик имаме процеса на придобиване на собственост, то за предишния /който винаги се явява конкретно държавно предприятие или учреждение/ имаме процес на отнемане на собственост, който не носи белезите на приватизацията, а води до лишаване от сграден фонд и активи, смущаване на производствената или административна дейност, извършване на извънредни разходи и пр. Като такава тя се явява и за самите нови собственици - и за тях придобиването на реституционните активи не е плод на съзнателен избор, не е предварително планирано действие, не представлява волеизлеяние на наследодателя, което прави невъзможен и щателния подбор на наследниците – реституираната собственост се разпределя по право в зависимост от мястото на лицето в родовата структура. Всички тези обстоятелства в своята съвкупност редуцират стратификационния потенциал, който носи в себе си наследяването на собственост в модерните общества - следреституционната ситуация, в която попадат реституентите, е принципно несъизмерима със ситуацията в която са се намирали техните наследодатели при отчуждаването на собствеността им.

Обстоятелството, че реституцията е опосредствувано от държавата наследяване, поставя бъдещите реституенти в позицията на искатели, които очакват удовлетворяването на техните реституционни претенции. Оттук процесът на реституция се свежда до борба за придобиване на собственост³ с предишния собственик /т.е. държавните и общински органи/, в която твърде често се използуват всички законни и незаконни средства. Крайният резултат от тази неравностойна борба – съвкупността на реституентите, които получават удовлетворение на своите претенции, съществено се отличава от законово регламентираната. Преразпределяйки вторично реституционните ресурси, държавният апарат, съдебните органи и политическите лобисти облагодетелствуват реформените елити за сметка на обикновените правоимащи.

На трето място, процесът на социално разслояване на категорията собственици на градски реституционни активи преминава през две фази. Първата отчита номиналното увеличаване на имущественото благосъстояние на всички реституенти, което се явява следствие от възстановяването на техните собственически права /т.е. конституирането на категорията като такава/. На социологически език това означава преход от дореституционен към изходен следреституционен статус. Последният е изцяло предписан и зависим от специфичните характеристики на новопридобитите реституционни активи, при което и породеното разслояване има външен и независещ от волята и действията на реституентите характер. Втората фаза има за свое начало ефективното упражняване на собственическите права от страна на реституентите след фактическото и юридическо признаване на тези им права. Наблюдаващото се социално разслояване тук вече се явява зависима променлива от комбинираното действие на технико-икономическите характеристики на притежаваните реституционни активи и избрания тип следреституционно поведение. На социологически език това означава преход от изходен към новозает /последващ/ следреституционен статус. Практическите стратификационни последици, наблюдавани в категорията по време на тази фаза могат да се редуцират до няколко: една голяма част от реституентите пребивават за кратко време в състава на категорията, за да я напуснат, разпродавайки реституционните си активи, друга немалка част от тях остават дълготрайно в нейния състав в качеството си на номинални собственици, а трета, много малка част чрез трансформация на реституционните си активи в капитали успява да напусне категорията, променяйки в по-голяма или по-малка степен дореституционния си социален статус.

На четвърто място реституционният процес не би могъл да бъде разбран без задълбочен анализ на законодателно приетият реституционен модел, който задава основните насоки, в които се проявява реализиращата го на практика реституционна политика. Безусловната отмяна на всички нормативни актове, чрез които държавата е отнемала имоти и имущества на българските граждани, е правно изискване, което само разчиства пътя на реституционно законодателство. За да бъде успешно обаче, същото това законодателство е необходимо да балансира между принципа за законосъобразност и принципа за икономическа ефективност, нещо което българският законодател не прави, предпоставяйки върховенството на формално-юридическите норми. В резултат на това българският реституционен модел “де юре” прокарва принципа на “тотална реституция” в натура на всичко онова, което е било отнето от държавата, и обезщетение за всеки един собственик на отчуждена в миналото, но невъзстановима понастоящем собственост.⁴ Търсенето на работещи икономически модели, обвързването на процесите на реституция и приватизация, минимизирането на разходите при реализацията на реституционната политика и пр. са жертвувани с цел възстановяване на историческата справедливост и пълно ликвидиране на последствията от отчуждаването. Това реституционно законодателство произведе социалните фигури на собственика на реституирани в реални граници имоти, притежателят на компенсаторни записи, дребният акционер, обезщетен с акции на търговско дружество в чиито активи са били включени отчуждените му имоти и имущества и собственикът на идеална част от недвижим имот, получен като обезщетение за невъзстановими имоти и имущества. Всеки един от тези получили своето съществуване в резултат на реституционните закони социални персонажи се различава съществено от останалите в зависимост от вида на реституционните си активи, правния си статут и регламентацията на следреституционното си поведение, включеността си като контрагент в специфичен пазар и пр., което от своя страна води до значимо различаващи се следреституционни практики и стратификационни последици⁵.

Методологическите проблеми, чийто източник се явява използуваният теоретически инструментариум, произтичат най-вече от “недоизградеността” на теорията за социалната стратификация по отношение на обществата в преход и принципните трудности възникващи в хода на нейната операционализация.

Преди всичко, в операционален план /т.е. при изследването на конкретни социални агрегати/ теорията за социалната стратификация, общо взето изпълнява две функции: да опише откриващите се пред изследователя йерархически подредени съвкупности, в рамките на които отделните индивиди, групи, категории и пр. заемат неравностойни една спрямо друга позиции /което включва в себе си и сравняване и измерване на тези социално неравностойни позиции или равнището на социално неравенство/, и да обясни причините, водещи до заемането на тези неравностойни позиции. Операционално погледнато социалното разслояване в рамките на даден слой, група, категория или общество може да се представи като набор от вектори, които изпълняват функциите на пригодни за целите на конкретното изследване инструменти за измерване на социалните неравенства, откриващи се в изследователското поле /тази познавателна процедура може да се определи като дефиниране на релевантните на целите на изследването стратификационни критерии/, а от друга, като набор от верифициращи въпросните вектори скали, служещи като инструменти за измерване на откриващите се социални неравенства /т.е. за установяване на разстоянията между позициите на изследваните единици по протежение на тези вектори/. В този смисъл под социален слой в тясно емпиричния смисъл на това понятие би трябвало да разбираме съвкупността от единици, които заемат относително близки позиции в рамките на даден вектор или система от вектори /респ. имат количествено близки стойности в рамките на приетата скала или скали/. Стратификационният статус на даден социален агрегат /група, категория и пр./, от своя страна, би могъл да бъде описан чрез позициите, които заемат съставляващите го единици по отношение на всички отговарящи на целите на изследването вектори /респ. количествено измерените стойности, получени в резултат на измерването/. Емпирично моделът може да се представи посредством типология, в дясната част на която са подредени избраните стратификационни критерии ведно със специфичните за всеки един от тях скали /в зависимост от вида на критериите самото измерване може да се осъществи чрез номинални, рангови, интервални или пропорционални скали, както и по-сложни измервателни техники/, а от ляво – ранжираните на основа на приетите стратификационни критерии слоеве, ведно със стойностите, които те получават след измерването. Тук е мястото да се отбележи, че тази познавателна процедура е приложима единствено спрямо социални агрегати, но не и спрямо отделния индивид⁶ /Тилкиджиев, 1998; 36-38/.

Методологическите проблеми при операционализацията на теорията за социалната стратификация започват с подбора и верификацията на релевантните по отношение предмета и целите на емпиричното изследване вектори /стратификационни критерии/ и се задълбочават още повече на етапа на измерването на равнището на социалното неравенство⁷.

На първо място възниква проблемът за броя, субординацията и взаимната зависимост при определяне на подходящите за конкретното изследване вектори или стратификационни критерии. В тази връзка ние изхождаме от схващането, че един набор от стратификационни критерии няма универсална валидност, т.е. при подбора и съдържателната интерпретация на тези критерии трябва да изхождаме задължително от предмета и целите на емпиричното изследване. Нещо повече, както ще видим по-нататък, на емпирично ниво, проблема за отдиференцирането на индикаторите, описващи социалната диференциация и социалното разслояване, не може да бъде предварително предрешен, а се диктува от предметното поле и поставените изследователски цели. Казано по друг начин, дадени социални различия в определен контекст или емпирично изследване могат да се интерпретират като социални неравенства, а в друг – не могат. И обратно. Само един от многото възможни примери: броят на децата в дадено семейство, общо взето не е критерий, чрез който можем да обясним откриващите се в една социална група или категория социални неравенства, но при изследване на реституентните съсобственически общности има изключително важно значение, защото предзадава размера на притежавания реституционен дял – ако семейството има само едно дете, последното наследява три пъти повече собственост, отколкото семейство с три деца. Така в редица случаи първостепенно значение могат да имат стратификационни критерии, които в други случаи нямат практически никаква обяснителна сила спрямо социалните неравенства /респ. се явяват само под формата на социално неутрални различия, които пренебрегваме при анализа/.

Отчитайки всички гореизложени съображения, ние смятаме, че при емпиричното изследване на процесите на социално разслояване сред градските реституенти биха могли да бъдат описани и обяснени чрез следния набор от стратификационни критерии:

• социален произход и по-специално неговата превърната и овеществена форма – наследените реституционни активи;

• имуществен – доколкото най-непосредствените социални неравенства, които произвежда реституционният процес, са именно имуществените;

• подоходен – доколкото е необходимо да се отчете възможността реституционните активи да служат като източник на доход;

• социално-професионален – доколкото в немалък брой случаи включването на лицата в състава на категорията води след себе си до промени в професионалната им принадлежност, заетостта, местоработата, длъжността, сектора на трудовата заетост и пр.;

• властови – в аспект на произтичащите от притежаваните реституционни активи и избрания тип следреституционно поведение властови ресурси, с които разполагат реституентите по отношение на останалите контрагенти, участници в процеса /наематели, съдружници, съсобственици, персонал, държавни власти, агенции на недвижими имоти, купувачи и др./;

• престижен – източник на който се явява частично възстановеният родов и индивидуален престиж като естествен резултат от възстановяването на собственическите права и моралната реабилитация на лицето и неговото семейство в обществото;

• социално-демографски – поради естеството на реституционния процес като специфична форма на наследяване полът, възрастта, семейното положение, броят на децата, броят на поколенията и най-вече конкретната конфигурация на родовата структура предпоставят размера на реституционния дял, който лицето получава по право в зависимост от мястото си в тази структура;

• потребителски, явяващ се функционално следствие от промените в подоходния статус – промяната в стила на живот е емпирично наблюдавано следствие при всички реституенти, които реализират доходи от своите реституционни активи.

Поради изключителната разнородност на категорията /същото до голяма степен се отнася и за подкатегориите, на които тя се подразделя/ в зависимост от спецификата и режима на упражняване на собственическите права върху реституционните активи, от една страна, и избрания тип следреституционно поведение, от друга, изброените стратификационни критерии имат различна “тежест”. По тази причина и очакваните статусни изменения не могат да бъдат предварително прогнозирани – това ще бъде направено в хода на емпиричния анализ, след обособяването на типологичните групи, в които влизат реституенти, заемащи близки следреституционни позиции и разполагащи с реституционни активи със сходни характеристики. При всички случаи обаче ние разглеждаме собствениците на градски реституционни активи не като социално-икономическа категория, на която е съдено да се съхрани като такава /т.е. която в годините на прехода непрекъснато ще се стопява/, а като категория, която по необходимост ще се трансформира в други повече или по-малко устойчиви и възпроизводими социални образувания, като най-често тази трансформация ще “угасне” в личното богатство и потребление на съответните домакинства. Само една неголяма част от изследваните лица ще съумеят да използуват потенциала, скрит в реституционните си активи, като лост за промяна на своята дореституционна социална принадлежност⁸, и преживявайки преходния период ще се “разсели” сред останалите социално-икономически категории на българското общество. Конституирана като такава на базата на реституирана и наследена собственост, изследваната категория се разслоява вторично най-вече в зависимост от избрания от нейните представители тип следреституционно поведение или начина, по който те упражняват собственическите си права – едни стратификационни последици можем да открием при обикновена продажба на реституционния актив, съчетана с потребление на получените средства, друг – при реинвестиране на същите тези средства, трети – при задържане на актива и заемане на позицията на наемодателя, дребния акционер или бизнесмен, четвърти – при съчетание на невъзможност за продажба и реализация за доходи от собственост и т.н.

Втори съществени методологически проблем се явява квантификацията на равнището на социално неравенство. Измерването изглежда най-безпроблемно, когато се прави “моментна снимка” на дадено социално образувание по отношение на един стратификационен критерий /особено ако е възможно използването на интервални или пропорционални скали/. В нашия случай например ние /при положение, че разполагаме с изходните данни/ лесно можем да ранжираме реституентите в зависимост от стойността на притежаваните от тях активи в различни имуществени слоеве. Проблемите обаче се увеличават, ако се опитаме да изчислим и представим в количествен вид цялостния стратификационен статус на представителите на тази категория и особено ако се решим да изобразим процеса като динамичен ред – например ако се опитаме да измерим наблюдаващите се социални различия преди реституцията, непосредствено след възстановяването на собственическите права и няколко години по-късно. Проблемът с измерването на социалните неравенства не може да се свежда до скалирането – сериозният и задълбочен анализ на тези неравенства не може да бъде заместен от неприложими спрямо принципно неподлежащи на квантификация социални феномени статистико-математически техники. Според нас изучаваните социални агрегати не трябва да бъдат “заставяни” да се подлагат на квантификация, тогава когато тя е очевидно нерелевантна и безсъдържателна от теоретична гледна точка. Затова не трябва да се страхуваме да използуваме скали с по-слаба разделителна способност при измерване разстоянията между отделните слоеве, като невъзможността за “прецизна” квантификация се компенсира със съдържателен теоретичен анализ. Не трябва да се подценяват и възможностите на качествените социологически техники, чиято функция често неправилно се свежда до илюстрация на строго научния /т.е. подчинен единствено на статистическите изисквания/ подход при реализацията на едно емпирично социологическо изследване.

На трето място, в настоящето изследване ние се опитваме да разглеждаме градския реституционен процес и неговите стратификационни последици като елемент от цялостния процес на трансформация на българското общество след 10.11.1989 г. С други думи, нашият изследователски подход следва утвърдилата се вече в българската социологическата литература традиция за търсене на социално-икономическите проекции от извършваните пазарно-демократични реформи по отношение на отделни социални групи, категории, прослойки и пр., на изучаване на процеса на трансформация на техния “социалистически” статус в новия им пазарно дефиниран в рамките на изграждащата се нова стратификационна система, статус.⁹ Решаването на такава изследователска задача, обаче се съпътствува от многобройни методологически проблеми, чийто източник се явява неустойчивостта и преходността на реформените социални образования и структури. В условията на нерегулирания институционално икономически преход, хаотично извършващият се процес на раздържавяване по-скоро по изключение “произвежда” стопански субекти с пазарно поведение. Независимо от обстоятелството, че процесите на приватизация и реституция са практически приключили, в повечето случаи резултатите от тези процеси са квазипазарни и парадържавни форми на стопански живот, потопени в една протопазарна и институционално недоизградена икономическа среда. Затова и получилите своето съществуване вследствие на приватизацията и реституцията стопански структури и субекти на собственост са предимно нетрайни социални образувания, а формираният на тяхната основа стратификационен модел трябва да се разглежда като достатъчно неустойчива структура, плод на неудържимото “брауново” движение, характеризиращо периода на първоначално натрупване на капитала, движение, което постепенно забавя своя ход успоредно с подмяната на първоначалните собственици /приватизатори и реституенти/. Управленска илюзия се оказа схващането, че веднъж осъществено, раздържавяването продуцира от само себе си пазарноориентирани стопански агенти, както и институции и норми, които регулират икономическия живот. По начина, по който беше извършено¹⁰, раздържавяването у нас трябва да се разбира единствено като повратен момент, който дава тласък за утаяването на икономическите и социални пластове – то не води до изграждане на функционираща пазарна икономика и съответно на устойчив и възпроизводим стратификационен модел, а само създава условията вследствие на последващото преразпределение на вече приватизираната и реституирана собственост процесът да забави своя ход и добие една относително завършена форма. Следователно незавършеността на прехода не позволява изкристализирането на стратификационна система, характеризираща се с трайно конституирали се социални слоеве, институционализирани в пазарната среда стопански форми, относително устойчиви професионални структури и пр¹¹. Оттук произтича и трудността да се прогнозира начинът и посоката, в която реформените групи, слоеве и категории се разселват и вписват в една стратификационна система, която постоянно се намира в преход. Тази е и причината, поради която всички наши изводи относно интегрирането на собствениците на градски реституционни активи в стратификационната система на прехода да имат по-скоро хипотетичен характер /истинската теория на прехода ще бъде написана след края на този преход/.

1. Методически съображения при изграждане на изследователската програма

Поради обективно силно стеснените възможности за достъп до подлежащите на изследване лица и обекти, отсъствие и/или невъзможност за съставяне на списък с единиците на генералната съвкупност, висока степен на вероятност от откази за участие в изследване на такава тема от страна на лицата, които потенциално би трябвало да бъдат изследвани и др., изходната изследователска ситуация ни налага възприемането и следването на два методически подхода – макросоциологически и микросоциологически.

Конкретните основания за рестриктивния характер на изследователската програма, характеризираща се със силно ограничени възможности за избор на количествени методи за събиране на първични данни и използуване на репрезентативна извадка се явяват:

• Практически е невъзможно да се състави изчерпателен и точен списък на всички лица, които подлежат на изследване към момента на неговото провеждане, както по отношение на категорията като цяло, така и по отношение на съставляващите я подкатегории. Лични данни за собствениците на реституирани в реални граници градски имоти вероятно съществуват в 28-те служби “Държавни имоти” към Областните управи и 258-те служби “Общински имоти” към съответните общини. Доколкото може да се съди от наблюдението на НСИ “Реституцията в Република България, /Стоилов, 2001; 5-22/, броят на реституираните в градовете обекти в никакъв случай не е установена и достоверна величина. По-важното в случая е, че въпросните служби не разполагат със специално изготвени служебни справки, съдържащи информация за лицата, които са възстановили градски имоти, а там където такива са били съставяни, те не са публични и носят поверителен характер. По същия начин стои въпросът и с достъпа до информация за притежателите на компенсаторни инструменти – основната част от нея се съхранява в 28-те служби по “ЗОСОИ” към съответните Областни управи, а останалата – в аналогичните служби към министерствата и има служебен характер. Решаването на този методически проблем се затруднява още повече от обстоятелството, самият реституционен процес далеч не е приключил - една немалка част от реституционните казуси понастоящем се решават по съдебен ред, а върху известна част от емитираните партиди компенсаторни книжа е наложена прокурорска възбрана. Минималните и без това възможности за ползване на тези бази данни се сведоха до нула след приемането на Закона за защита на личните данни на гражданите, който забранява предоставянето на подобна информация за изследователски цели;

• Съществуващата официална статистическа информация, която може да се открие във вече цитираното наблюдение на НСИ, седмичните извлечения на Централния регистър на компенсаторните записи и справките за заделени за удовлетворяване на реституционни претенции дялове от търговски дружества на Агенцията на приватизация и Министерството на икономиката, са изготвяни за административни цели и отчита тенденциите, които се наблюдават в градския реституционен процес единствено на равнище реституирани активи и не носи информация за техните собственици;

• Тъй като реституционният процес води своето начало от 1991 г., то неминуемо бихме се сблъскали с множество случаи на прехвърляне на реституционни активи от наследодателя на наследниците или на наследяване в резултат на смъртта на наследодателя, на съдебни спорове за собственост между самите съсобственици, на голям брой продажби на реституционни активи и пр., което прави практически невъзможно съставянето на изчерпателен и актуализиран списък на подлежащите на изследване лица;

• Самата изследвана категория е изключително разнородна и вътрешно разслоена в зависимост от вида, стойността, местоположението, ликвидността и пр. на реституционните активи и размера на съсобственическите дялове. Използуването на стратифицирана извадка би способствувало за решаването на този методически проблем, но нейното приложение е невъзможно, както поради отсъствието на изчерпателен и актуализиран списък с подлежащите на изследване лица, така и заради невъзможността предварително да се осигури информация относно критериите въз основа на които ще се извърши стратифицирането /ние не знаем предварително вида, стойността на актива, дали той е бил продаден или не, броят съсобственици, дяловете, притежавани от лицето и др./;

• Основната част от подлежащата на набиране емпирична информация има изключително деликатен, личен и зависим от отношенията вътре в съсобственическата общност характер, което сигурно би довело до многобройни случаи на отказ от участие от страна на попадналите в извадката лица и изопачаване на предоставяните от тях данни от тяхна страна, в случай на съгласие за участие. Въпросите относно имотното състояние на гражданите, техните доходи, биография, взаимоотношения с роднини и съсобственици, между наследодатели и наследници, договорните отношения с контрагенти, с държавните и съдебни органи, условията, при които се сключват сделки за продажба на реституционни активи и др., се отнасят към т. нар. лична поверителна информация, която не подлежи на разгласяване. Тук опитите за убеждаване на респондентите, че предоставените данни няма да бъдат огласявани, че ще бъдат представени единствено в обобщен вид и използувани само за научни цели, имат минимални шансове за успех.

Тези са основните причини, които ни карат да смятаме, че в настоящето изследване не може да бъде използвана която и да е разновидност на репрезентативните извадки за целите на изследването на градските реституенти, и следователно, решенията трябва да се търсят в областта на нерепрезентативните /невероятностните/ извадки. От друга страна, опасността от получаване на недостоверна, ненадеждна и непредставителна [информация] е изключително висока, което предполага отказ от използуването на традиционните количествени техники за събиране на данни и ориентация към качествените изследвания, и по-специално метода изследване на отделни случаи “case study”. Успоредно с приложението на този микросоциологически подход, ние ще използваме цялата налична статистическа информация, касаеща изключително технико-икономическите характеристики на реституционните активи, т.е. посредством използване метода “анализ на документи” като инструмент за реализацията на макросоциологическия подход към изследваната тема.

Изхождайки от посочените съображения, предлагаме следната изследователска стратегия при избор на източниците на информация, конкретни техники за събиране на първични данни и адекватна на целите и предмета на изследване извадка:

За целите на описанието на броя, вида и технико-икономическите характеристики на реституционни активи, българското и източноевропейското реституционно законодателство ще бъдат използувани следните източници на официална и изчерпателна статистическа и юридическа информация:

• Национален статистически институт /НСИ/ - по отношение на броя, технико-икономическите характеристики /вид, местоположение, площ, стойност и др./ на възстановените в реални граници недвижими имоти, стойност на емитираните и използувани поименни компенсационни бонове /ПКБ/, площ на реституираните на физически лица гори и земи от горския фонд, някои аспекти на процеса на приватизация и др.

• Централният регистър на компенсаторните записи /след средата на 2002 г. – Централният депозитар/ – по отношение на техния вид, обема на емитираните и използвани партиди /вкл. начина на тяхното използуване/, броят на емисионните и трансферни партиди, общата стойност на наличните компенсаторни записи и др.

• Агенцията за приватизация – по отношение на някои общи показатели, описващи процеса на приватизация и при определяне броя на приватизираните дружества в които са налице заделени за удовлетворяване на реституционни претенции дялове, както и размера на тези дялове.

• Министерството на икономиката – по отношение на броя на приватизираните от министерството дружества в които реституенти са обезщетени с акции и техният размер /процент от капитала на тези дружества/.

• Министерството на земеделието и горите /вкл. “Системата за агропазарна информация” /САПИ/ – по отношение на площта на реституираните земеделски земи, пазара на земеделска земя, средна стойност на декар земеделска земя, площ на продадената земеделска земя, площ на невъзстановимата земеделска земя, брой и вид на земеделските стопанства, среден размер на поземлен участък, собственост на едно лице и др.

• Българските закони /включително техните изменения, допълнения/ и подзаконови актове, въз основа на които са били одържавявани и отчуждавани имоти и имущества на български граждани.

• Българските реституционни закони /включително техните изменения и допълнения/ и подзаконови актове.

• Експертни оценки, извършвани от специалисти и служители, ангажирани с процеса на реституция.

• Международни източници на информация /прессъобщения на правителствата на източноевропейските страни относно хода на процесите на реституция в тези страни, отчети, доклади и съобщения на международни организации, осъществяващи мониторинг върху реституционните процеси в Централна и Източна Европа, сравнителни анализи на тенденциите, наблюдаващите се в реституционното законодателство в различните посткомунистически страни, научни изследвания по темата и др./.

Посочените източници на официална и изчерпателна статистическа информация в настоящето изследване изпълняват функцията да очертаят общата рамка на реституционните процеси в страната, да опишат основните характеристики на реституционните активи, да определят приблизителния социален обхват на отделните подкатегории реституенти и др. Правителствените източници на информация дават възможност за сравнителен анализ на процесите на реституция и приватизация, както и за откриване на специфичните особености на протичане на реституционния процес в българските градове и села. Нормативната база на национализационното и реституционно законодателство от своя страна има отношение към правните основания за придобиване на одържавена и отчуждена собственост от страна на реституентите, техния правен статут, режима на ползуване на притежаваните от тях реституционни активи, предопределящи характера на взаимоотношенията им с останалите участници в реституционния процес и т.н. Международните източници на данни имат важната функция да послужат като основа за сравнение на българските реституционни закони, следреституционни практики и етапите на реализация на реституционния процес с наблюдаваните в останалите посткомунистически страни.

За целите на емпиричното изследване на практиките на следреституционното поведение на реституентите и продуцираното като резултат от тях социално разслояване сред изследваните лица, ние ще използуваме като техника за събиране на първични данни методът “изследване на отделни случаи”.

Специфичното при нашият подход към “case study” се изразява в предварително изграждане на многомерна класификация /типология/, която изпълнява методологическата роля да очертае типичните характеристики на които трябва да отговаря всеки един изследван случай. По такъв начин става възможно, от една страна, недвусмисленото отграничаване на изследваните случаи един от друг, а от друга – конкретния емпиричен материал да бъде “натоварен” и обвързан в много по-голяма степен с теоретическите предпоставки, върху които почива нашето изследване. В рамките на тази изследователска стратегия самият отделен случай вече не се свежда от единица от цялата съвкупност, носеща информация единствено за себе си, а типичен случай, който се помества в координатната система на типологията и като такъв представя в стилизиран вид основните характеристики на типологичната група към която принадлежи. Набирането на първични данни за всеки един изследван случай планираме да осъществим посредством универсален /в аспект, приложим за всички производни от типологията случаи/ въпросник, съдържащ в операционален вид всички изследователски цели. Характерното за този въпросник е, че той представлява операционализирана система от показатели /а не полеви въпроси/, доколкото самият процес на набиране на емпирична информация се извършва от самият автор посредством комбинация от техники, включващи: персонално интервю, косвена анкета с антуража на лицето, тайно наблюдение, анализ на лични и официални документи и артефакти и др. На това място трябва да подчертаем, че при подбора на случаи, подлежащи на изследване, ние сме се ръководили от значимостта, типичността и социалния обхват на стоящите зад отделните случаи типологични групи, без да сме в състояние да изчерпим всички производни на типологичната матрица клетки или типични случаи, както и без да сме били в състояние да осигурим информация по отношение на всички заложени във въпросника показатели /тук специално сме изхождали от правилото да наберем надеждна и достоверна информация по отношение на базовите показатели/. Допълнително предимство, водещо до повишаване на достоверността и надеждността на събраните чрез този метод данни се явява факта, че всички изследвания на случаи са проведени от самия автор, което елиминира възможностите за проява на недобросъвестност от страна на полевите сътрудници: несъобразяване с изследователската програма, грешки, произтичащи от регистрацията на емпиричната информация, субективно мотивиран подбор на отделните случаи и др. Като цяло ние смятаме, че един такъв изследователски подход може да има силен евристичен заряд, дотолкова доколкото изследването на отделния случай не представлява монографично социологическо изследване, а пресечена точка на теоретичния и емпиричния изследователски дискурс, при което отделната единица се издига до равнището на типичен за типологичната група, която представлява случай.

1. Резюме на изследователската програма

2.  

3.1. Обект на изследването

Обект на настоящето изследване се явяват процесите на конституиране и социално разслояване на социално-икономическата категория “градски реституенти” в България в периода 1991-2004 г.

3.2. Основни цели на изследването

• Изследване на правните основания на реституционния процес и съществено различаващите се помежду си правни институти на различните реституционни активи, респ. права и отговорности на техните собственици;

• Сравнителен анализ на породените от процеса на приватизация и реституция социално-икономически категории, слоеве и стопански субекти, техният стратификационен потенциал и наблюдаваните след раздържавяването социално-икономически последици;

• Сравнителен анализ на реституционните процеси в българските градове и села и породените от тях социално-икономически категории, слоеве и стопански субекти, техният стратификационен потенциал и наблюдаваните след реституцията социално-икономически последици;

• Изследване на технико-икономическите характеристики на различните видове реституционни активи като обективно основание за конституиране на отделните подкатегории реституенти и последващите процеси на тяхното вътрешно /в рамките на категорията/ и външно /в рамките на сложилия се стратификационен модел/ разслояване;

• Изследване на социално-икономическите характеристики на последвалото след възстановяването на собственическите права следреституционно поведение като социално основание за наблюдаващото се следреституционно разслояване на изследваната категория;

• Социологически анализ на процесите на социална мобилност сред представителите на изследваната категория лица като такива и отчитане силата на влиянието на реституционните ресурси, с които разполагат като фактор за интегрирането им в посткомунистическата стратификационна система;

• Реконструкция на “ситуацията на отчуждаването” ведно със социалния произход и социална мобилност на наследодателя, както и промените, настъпили в одържавената собственост пред т.нар. “отчуждителен период”, като изходни основания за описание и обяснение на “ситуацията на реституирането”, респ. за определяне количествения състав и вътрешната структура на изследваната категория и очакваните стратификационни последици;

• Изграждане на операционализирана и релевантна на обекта и целите на изследването типология и нейното апробиране посредством метода “изследване на отделни случаи” с цел емпирично изследване на следреституционното разслояване, наблюдаващо се сред основните типологични групи реституенти.

 

3.3. Предмет и обхват на изследването

• Изследването обхваща съвкупността от всички български граждани, чиито имоти и имущества са били одържавени /отчуждени/ принудително и без заплащане на равнотойно обезщетение след 09.09.1944 г., които понастоящем са възстановили своето право на собственост /или са били обезщетени/ съгласно реституционните закони или по съдебен ред.

• Предмет на изследване се явява и съвкупността от всички реституционни активи /недвижими имоти, компенсаторни записи /инструменти/, акции от търговски дружества, получени като обезщетение и др./ като обективно основание за наблюдаващите се впоследствие стратификационни процеси.

• Предмет на изследване се явяват само онези собственици на реституционни активи, които възстановяват в реални граници имоти /респ. се обезщетяват за отчуждени в миналото имоти и имущества/, намиращи се в рамките на регулационните планове на съвременните български градове.;

• В обхвата на изследването влизат единствено градски реституенти, които към момента на възстановяване на собственическите си права са физически лица /независимо, че могат да бъдат правоприемници на наследодатели, които преди одържавяването са били акционери, съдружници или еднолични собственици във фирми – юридически лица/. В този смисъл от предмета на изследването се изключват всички организации, собственици на такива активи /църкви, джамии, училища, читалища, общини, кооперации и др./.

• Изследват се единствено собственици на градски реституционни активи с легитимни собственически права /документи за собственост/, но не и такива, които понастоящем не са легитимни собственици, независимо от причините за това: съдебни дела за признаване правото им на собственост, окончателен отказ от признаване на собственическите им права от страна на компетентните власти, отказ от правото да възстановят отчуждената им собственост, лица, които са прехвърлили реституираната си собственост /обезщетение/ на наследниците и др.

• На изследване подлежат и всички градски реституенти с легитимни собственически права, които през разглеждания период са ги продали /заменили/ възмездно на трети лица.

 

3.4. Използувани техники за събиране на първични данни

• Анализ на документи – официални статистически данни, отчети на министерства и ведомства, “национализационни” и реституционни законови и подзаконови актове, прессъобщения, отчети и доклади на източноевропейските правителства, международни организации и научни изследвания за реституционния процес, лични и официални документи за национализирано и реституирано имущество и др.

• Изследване на отделни типични случаи чрез метода “case study”, теоретична обосновка, за чиято реализация служи изградената типология, която задава критериите за подбор на подлежащи на изследване случаи и задължителните условия, на които трябва да отговаря всеки избран за изследване случай. За целите на набиране на първична информация се използува универсален /т.е. валиден за всички изследвани подкатегории реституенти/ въпросник с показатели, описващ изследвания процес в неговата цялост – от момента на одържавяване /отчуждаване/ до днес и произтичащите от него стратификационни последици. Заложената във въпросника система от показатели освен това играе методическа роля при използуването на посочения по-горе метод “анализ на документи”.

 

3.5. Методика на извадката

• При анализа на документи са използувани вторични данни, събрани на основата на изчерпателно изследване на всички единици. Задължителната уговорка, която трябва да се направи в случая е, че информацията е изчерпателна по отношение на самите реституционни активи, но не и по отношение на съвкупността от подлежащи на изследване реституенти, поради изброените по-горе причини. Като такива, тези изчерпателни бази данни не съдържат в себе си извадкови грешки, но за сметка на това са натоварени със систематични грешки, източници на които се явяват: непълно регистриране на всички първични единици, неправилно и на места произволно интерпретиране на индикаторите от страна на лицата, които предоставят информацията, неправилно дефиниране на някои показатели от страна на самите автори на документите /вкл. дефиниране на някои показатели единствено с оглед на административните нужди на ведомството/, дублиране на част от информацията, административния, а не научен подход при подготовката на статистическото наблюдение и набирането на данните на терен, вследствие на което авторите нямат контрол върху достоверността, надеждността и представителността на събраната информация и др.;

• При изследването на отделни случаи се използува невероятностна извадка, която не се основава на процедура на подбор на единиците от генералната съвкупност, при който на всяка една от тях се дава равен шанс да попадне в извадката, от една страна, и подборът се извършва с намесата на изследователя, а не непреднамерено, от друга. В конкретния случай използуваме специфична разновидност на невероятностната извадка – целенасочена достъпна извадка, при която изследваните единици /случаи/ се избират двустранно: от една страна, в зависимост от това доколко удовлетворяват предварително дефинираните изследователски критерии, а от друга, в зависимост от възможността за достъп до изследваните лица. При реализацията на този подбор първоначално се избират определен брой отговарящи на критериите, заложени в типологията типични случаи, а след това в зависимост от съгласието или несъгласието на изследваните лица да участвуват в проучването, се изследва само един такъв типичен случай.

.......................................................................................................