Когато патриотарите ни учат на патриотизъм!

Слово на Желю Желев против Николай Хайтов и българските патриотари, произнесено в Дома на киното на 19 февруари 1988 г.

 

Уважаеми кинодейци! Драги приятели!

Ще започна своята реч с една мисъл на известния руски декабрист Пьотр Яковлевич Чаадаев:

 

Аз не съм научен да обичам родината си със

завързани очи, преклонена глава и затъкната

уста. Считам, че човек може да бъде полезен на

своята страна само когато я вижда ясно, и мисля,

че времето на слепите влюбвания е минало, - че

сега ние трябва да служим на родината преди

всичко чрез истината.”

В теоретическата традиция на световната демократична мисъл, особено на революционната демокрация, винаги се е смятало, че висш израз на патриотизъм е критиката на недостатъците и недъзите на собствения народ, в това число, разбира се, и на неговата интелигенция, защото се е приемало, че по такъв начин се стимулира тяхното по-бързо и радикално изживяване, ускорява се нравственото и политическо израстване на народа, както и духовната му консолидация на основата на големите ценности на човешката култура и цивилизация като свободата, демокрацията, хуманизма и пр.

Подобна критика се е приемала за патриотична проява и още защото се е излизало от презумпцията, че онзи, който критикува собствения си народ, неизбежно се ангажира с непосилната задача да поправя нещата, поемайки върху себе си определени жертви, лишения и страдания, в това число, разбира се, и ударите, които идват от средата на ограниченото и самодоволно, а понякога и воинствуващо патриотарство.

И обратно, премълчаването или скриването на националните недъзи се е считало за нещо гнусно и недостойно, граничещо с национално предателство, защото то не само не е позволявало на народа да види и осъзнае недостатъците си, но му е пречело и да се освободи от тях. В този смисъл и Левски беше писал в едно от писмата си: “Не си Народен! Виждаш злото Народно и не го казваш, а чакаш го да стане по-голямо и да убие Народа!” Същия смисъл има и възклицанието, с което започва едно от Ботевите стихотворения: “Кажи ми, кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее?”

И ето че идва писателят Николай Хайтов и започва да проповядва точно обратното: че онзи, който критикува собствения си народ, който изкарва на показ неговите национални недъзи и дефекти, и ги предава на всеобщо осмиване и поругание, е престъпен тип – “циник”, “отцеругател”, “черногледец”, “национален нихилист”, “пиян самурай” /?!!/ и т.н., от което пък непосредствено следва обратното, че той, Николай Хайтов, заедно с неговите съмишленици, които забраняват да се казва лоша дума за народа, са истинските му приятели, истинските български патриоти. Така ли е всъщност? Какви биха могли да бъдат и какво представляват на практика такива “приятели на народа”? Да се отговори на този въпрос със съображения от общотеоретичен характер е, разбира се, възможно, но не е убедително.

Това най-добре може да се направи, като се обърнем към културно-историческата традиция, при това не само българската, но и на други цивилизовани народи. Защото каквото и да говорим, и в това отношение историята си остава единствената надеждна учителка, на която можем съвсем спокойно да се доверим.

Но понеже някои привърженици на Хайтов се опитаха да направят внушението, че да не се критикува народа била марксистката позиция и едва ли не традиция, нека най-напред да изчистим този въпрос, като покажем документално, че подобно твърдение няма нищо общо с истината. И след това да продължим с културната традиция извън марксизма.

Доколкото ми е известно, Маркс и Енгелс са били марксисти и заедно с това са се нареждали между великите синове на немския народ. Но независимо от това, те многократно и по различни поводи буквално са го ругали заради неговата средновековна политическа изостаналост, робска примиреност с гнусната социална действителност на тогавашна Германия, за малодушието и страха пред официалните държавни власти, заради националната ограниченост и националните предразсъдъци, за верноподаничеството и филистерството и за какво ли още не.

Още в края на ”Немска идеология” те писаха за своите сънародници: “Немците с огромно чувство на самоудовлетворение противопоставят на другите народи това въздушно царство на сънищата, това царство на “същността на човека”, обявявайки го за завършек и цел на световната история.

... Ние не веднъж отбелязвахме, че това надуто и безмерно национално високомерие съответствува на твърде жалка, търгашеска и дребнозанаятчийска практика. Ако националната ограниченост е навсякъде противна, то в Германия тя става отвратителна, защото тук, съединена с илюзията, че германците стояли над националната ограниченост и над всички действителни интереси, тя се противопоставя на онези националности, които открито признават своята национална ограниченост и това, че тя се базира на действителни интереси.”1

Пак в “Немска идеология” и пак по същите съображения те писаха, че от другата страна на Рейн “... не се твори вече никаква история”.2

Енгелс, като обрисува нравствения и политически облик на немския народ в края на 18-ия и началото на 19-ия век, казва жестоки истини: “...нищо освен подлост и себелюбие; целият народ беше проникнат от низък, раболепен, жалък, търгашески дух. Всичко беше прогнило, разклатено, бързо се приближаваше до разрухата и нямаше никаква надежда за благотворна промяна, защото нацията нямаше достатъчно сили дори да прибере разлагащия се труп на отживелите времето си институции.”3

Не по-малко свирепи бяха техните критики срещу тогавашната немска интелигенция заради нейната безхарактерност и фалшивост: “Надути, празни фрази в поезията, във философията, в политическата икономия, в историята, празни фрази от катедри и трибуни, празни фрази навсякъде, празни фрази с претенция за превъзходство и дълбокомислие. За разлика от простоватите, плоско-вулгарни фрази на другите нации, надутите празни фрази са най-характерният и масов продукт на германската интелектуална индустрия – евтин, но долнокачествен продукт, също като другите германски фабрикати...”4

Не бяха пощадени дори такива колоси на немската интелигенция като Гьоте и Хегел, всеки от които, по собствените думи на Енгелс, макар да “е бил същински олимпийски Зевс в своята област ... и двамата никога не са се напълно отърсили от немския филистер в себе си”.5

Хайне, който бележи един от високите върхове на немската култура през 19-ия век, се отнасяше с особена ненавист към дефектите на немския национален характер. Неговата “Германия зимна приказка” е изпълнена с остроти от този сорт. Веднъж той нарече своите съотечественици заради консерватизма им “хора с дъбови глави”, друг път, описвайки специфичните особености на немското робство, той произнесе думи, които поради острокритичния си характер биха стреснали мнозина: “Робството на немците. Роб, който се подчинява на господаря си без окови, без камшик, при първата дума, дори само при поглед – робуването е в него самия, в душата му – по-лошо от материалното робство е спиритуализираното – немците трябва да бъдат свободни отвътре, външното освобождение не помага.”6

Същият Хайне – този непоправим “отцеругател”, - който при вида на немски изселници за Северна Африка ще преживее болезнено срещата с родината и с немския народ: “Веднага схванах, че тези хора са изселници, и когато се вгледах добре в тях, изведнъж ме прониза такова чувство, каквото никога не бях изпитвал в живота си; всичката кръв нахлу внезапно в сърцето ми и то започна бясно да се блъска в ребрата ми, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми, да изскочи колкото е възможно по-скоро; дъхът ми секна в гърлото. Да, това беше самата родина, която ме бе срещнала, на всяка кола седеше русата Германия със сериозно-сините си очи, със задушевните си, прекалено недоверчиви лица и в ъглите на устата все онази жалка ограниченост, която беше някога за мен толкова отегчителна, която толкова ме беше ядосвала; сега обаче тя ме страшно покърти.”7

Но не само за немците е характерен този национален “нихилизъм” и “отцеругателство”. При руснаците ще видим същите неща, още по-силно изразени! Какъв “отцеругател” и “циник” трябва да е бил още Чаадаев, който си е позволявал да издевателства над светите символи на руснаците от онова време – цар-пушка и цар-камбана, наричайки ги просто нелепости: “В Москва водят всеки чужденец да види едно голямо оръдие и една голяма камбана, която е била свалена на земята, преди да е звъннала. Удивителен град, в който забележителностите се отличават с нелепост; или може би тази голяма камбана без език да е йероглиф, изразяващ тази огромна няма страна, която се населява от племе, наричащо себе си славяни, сякаш удивлявайки се, че притежава словото човешко.

...Историята на другите народи е повест за тяхното освобождение. Руската история – развитие на крепостното състояние и самодържавието.”8

Тогавашният руски цар Николай Павлович като истински патриот /а ла Хайтов, разбира се!/ правилно е постъпил, като наредил да обявят Чаадаев за луд и да го поставят под домашен арест; и в продължение на една година всяка събота специален лекар, заедно с полицейския пристав да го преглеждат и да го освидетелстват като душевно болен...

Трогателно примитивни времена! Тогава още не е имало психиатрични клиники, за да го подложат на ударна терапия и още с първите електрошокове да му избият от главата тези вредни и неправилни мисли. Защото може ли нормален човек да говори лоши работи за собствения си народ?

Но което е далеч по-възмутително, лекомисленият Ал. Пушкин взема, че написва едно стихотоворение /”Чаадаеву”/, в което прави истинска апология на този “родоотстъпник” и “отцеругател”, представяйки го на всичко отгоре като борец за свобода. Но защо да споменаваме Пушкин, който в това отношение също не е чист? Нали и той в писмо до жена си горчиво съжаляваше, че се е родил в Русия: “И что за черт дернул меня родиться в России?”.

Изобщо писателят Хайтов би могъл да види и много други странно “объркани” неща в руската история. Какъв “национален нихилист” и “черногледец”, например, трябва да е бил и Лермонтов, когато в известното четиристишие нарича своята родина – Русия – “страна на роби и господари, а руския народ – робски покорен на царските жандарми:

 

“Прощай немытая Россия

Страна рабов, страна господ.

И вы, мундиры голубые

И ты, послушный им народ.”

Или Херцен, когато в “Минало и размисъл” рисува грозния имперски образ на своята родина: “...нямата, без знаме, без име, появяваща се така ненавреме с робско въже на шията и блъскаща се в портите на Европа, и в портите на историята, с безочливи претенции за Византия, стъпила с единия си крак на Германия, с другия – на Тихия океан.”9

Или Чернишевски,който е произнесъл най-страшните думи, каквито някой някога е изричал срещу собствения си народ, наричайки го нация от роби: “жалка нация, нация от роби, отгоре – додолу – всички са роби”.10

Тук възмущението на писателя Хайтов сигурно става безгранично и той не може да се стърпи да не извика: “Срам и позор! Какъв цинизъм! Какво отцеругателство! Как е могъл Чернишевски да каже такива сквернословни неща за собствения си народ? Нима той не е знаел, че същият този руски народ е правил въстанията на Емелян Пугачов и Стенка Разин? Че той е победил Наполеон Бонапарт през 1812 г. ?!!” Знаел го е, писателю, и въпреки това го е казал, защото е разбирал, че едното не изключва другото.

Още по-безутешен в своето благородно възмущение би трябвало да бъде Хайтов, като научи, че половин век след произнасянето на тези думи Ленин ще се присъедини напълно към тях: “Откритите и прикрити роби – великоруси /роби по отношение на царската монархия/ не обичат да си припомнят тези думи /отнася се за цитираните по-горе думи на Чернишевски – Ж.Ж./.” И тук вече идва същинското кощунство на Ленин: “А според нас това са думи на истинска обич към родината, обич, която тъгува вследствие липсата на революционност сред масата на великоруското население. Тогава я нямаше.”11

Но да прекъснем тук за малко. Много сложни станаха нещата за Хайтов, щом може да се твърди, че този, който обругава собствения си народ, като го нарича робска нация, е патриот, а онзи, който изпада в постоянно и чистосърдечно умиление пред всичко родно, включително и пред родните мерзости – политически кретен.

Но нека да дадем думата на Ленин. Той все пак е бил умен човек, а и освен това твърде много си е блъскал главата над такива понятия като патриотизъм, национализъм, великоруски шовинизъм, национален нихилизъм и, за разлика от Хайтов, можел е безпогрешно да различава патриотизма от патриотарството – да му дадем думата, та белки на Хайтов се прояснят тези така “объркани” неща:

“Ние сме изпълнени с чувство на национална гордост и именно затова особено ненавиждаме своето робско минало /когато помешчиците-дворяни водеха селяните на война, за да задушават свободата на Унгария, Полша, Персия, Китай/ и своето робско настояще, когато същите тези помешчици, подпомагани от капиталистите, ни водят на война, за да задушаваме Полша и Украйна, за да смазваме демократичното движение в Персия и Китай, за да засилваме позорящата нашето великоруско национално достойнство щайка на романовци, бобринскиевци, пуришкевичевци. Никой не е виновен, ако се е родил роб; но роб, на когото не само са чужди стремежите към свобода, но оправдава и се мъчи да разкрасява своето робство /например, нарича задушаването на Полша, Украйна и т.н. “защита на отечеството” на великорусите/, такъв роб е лакей и подлец, който буди напълно оправдано чувство на негодувание, презрение и отвращение.”12

Но най-чудовищното е, че този руски “отцеругател” и “национал-нихилист” не се ограничава да ругае руската нация само докато е в опозиция, а продължава с особено настървение, след като идва на власт през октомври 1917 г. Тогава той наричаше руснаците обломовци заради тяхната инертност, отпуснатост, сънливост, отсъствие на целеустременост и деловитост и пр. С особена ярост нападаше великодържавната имперска психология на своите сънародници, наричайки заради нея руснака – “великоруский держиморда”.

И това не е случайно. Той по-добре от всеки друг разбираше, че пътят към високата култура и цивилизацията за основната маса от руския народ минава през безпощадното оповестяване, изкарване на показ, изобличаване, обругаване на недъзите на самата нация: разголването на великоруския шовинизъм, на специфичната руска азиатщина, обломовщината, робската психология, култивирана в продължение на столетия, чудовищния бюрократизъм, насаждан от царското самодържавие и пр. и пр.

Уважаеми слушатели!

Писателят Хайтов, ако беше малко по-образован човек, лесно щеше да забележи, че българската културна традиция не прави изключение от общото правило, че и при нея, както при немската и руската национални култури, както между впрочем и при всяка друга що-годе развита култура, най-великите синове на народа винаги са били най-острите и най-безпощадните критици на неговите нравствени и политически недъзи. И те са нападали народа си не защото са искали да се дистанцират от него, да застанат като ментори над него, а обратно, чувствайки се органична част от собствения си народ и страдайки за него, искали са да го освободят от тях, да го развият по-нататък, да го извисят. За тях всяко национално падение е било лична трагедия, от която те не са могли да избягат...

Никой повече и по-свирепо от Ботев не е нападал българския народ за неговата робска психология, никой друг не му е казвал по-страшни истини за самия него. В Ботевата поезия непрекъснато срещаме робството в различни образи – ту като “робска земя”, ту като пеещи робини, ту като “робска люлка”, в която го люлеят, но не като окайване на народа, както много често школското преподаване представя нещата, а като жестоки упреци, отправяни към народа.

В публицистиката му нападките са още по-директни. Тук ще срещнем изрази като “подивял от робство народ”, “волското търпение на нашия народ”, “скотското търпение на българина”, “ нашите българи търпят, търпят като добитъци” и пр.

На много места в неговите журналистически коментари по конкретен повод бичуването прераства в проклятие. Ботев проклина народа за това, че е загубил човешкото си достойнство, самоуважението си, рефлекса за елементарна защита срещу неправдите, за това, че е станал “роб на турците и на самия себе си”, че не въстава срещу това непоносимо положение.

Ето един такъв коментар / един от многото!/ във в-к “Знаме” от 29 юни 1875 г. по повод отвличането на една българка в Русчук посред бял ден пред лицето на публика, сред която са нейните най-близки и роднини: “И тая жена има братя, сестри, баща, майка, деца, мъж, роднини и сънародници?! И те равнодушно са гледали на тая безчовечно оскърбителна сцена?! Трима души крайовци да грабнат една нещастна жена денем и пред публиката, и ни един да не се затече да я отърве, ни един да не извика “дръжте, братия”, ни един да не се хване за оръжие!!! Не, тая публика е била от овце, от добичета, от гадове, не от хора, и види се, че в Русчук действително няма хора. На кой народ по светът, бил той див или образован, вие би могли да направите подобно оскърбление и той да не скочи да ви разкъса на парчета? А в Русчук не минува неделя да не направят крайовците подобно скотско насилие, а синовете на оскърбените майки казват тъй: “Струва ми се, че полицията трябва да излекува туй състояние на работите!!!” О, говеда! Говеда! О, робове! Вас скоро ще да накарат насред кръстопътищата да държите ушите на майките си, на сестрите си, на бащите, на дъщерите си и вам все ще да се струва, че полицията трябва да излекува туй състояние на работите! Проклятие за вас, робове! Проклятие за тебе, младо поколение, което търпиш подобни унижения и така равнодушно гледаш на страданията на брата си!”13

Ботев, който страстно желаеше да извиси нашия народ до политическото и културно равнище на развитите европейски народи, яростно нападаше и интелигенцията за нейната политическа ограниченост и ориенталска изостаналост. Той нарече даскала – “дивак учител”, попа – “православен скот”, духовенството – “непорината византийска воня”.

Не бяха пощадени дори хъшовете от браилските кръчми. Тях нарече “идиоти”, задето не можеха да разберат “позор ли е или слава” пиянското зъбене на тирана.

Легендарният войвода Панайот Хитов при оценката на робските табихети на нашия народ не е по-малко остър от Ботев, при все че няма неговия език. Когато в “Моите пътувания по Стара планина” разсъждава върху историята на Дончо Ватаха, той изрича следните твърде “нихилистични“ мисли: “...турчинът счита за човек само себе си. А може ли той, кажете ми, да гледа на назе другояче, когато ние сами почти всеки ден му доказваме, че сме волове, че сме по-долни от животните и че сме достойни само за робуване? Я погледайте колко милиона робове лазят по колени пред турските ефендиета и молят да вземат за една нощ дъщерите им и жените им, и да им кажат: “Аферим, кахпоолу!”

Нима ние не видиме и такива бащи, които се радват, когато синовете им станат турски олани и чибукчии? Нима ние не видиме и такива майки, които се хвалят, че децата им са народни джелати и правителствени шпиони. Тежко е да помисли човек!”14

Левски, който е бил далеч по-сдържан в критиките си срещу народа, един ден също трябваше с горчивина да каже: “Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщи на тепсия...” И за този жесток упрек, към нашата национална психология никой не е посмял да обвини Левски в национален нихилизъм или обругаване на отечеството, не само защото неговата памет е свята, а преди всичко защото е казана горчива истина. Поради същата причина тези думи са изиграли много по-голяма роля за нашето национално самоосъзнаване, за духовното ни съзряване като народ, отколкото цялото надуто патриотарско фарфаронство от Освобождението до днес, именно защото са ни заставяли да се вглеждаме в себе си, да се самооценяваме, да се самоизмерваме със себе си, с другите народи, с националните ни герои, които са загинали за свободата. Скрепени с личния подвиг на героя, тези думи и сега парят и ни заставят да се връщаме към себе си, да се замисляме над своята национална съдба и да се вглеждаме в себе си.

Страшни думи срещу нашия народ е произнесъл и Дядо Славейков. Той, който беше посветил на черковната борба и българската просвета целия си живот, трябваше да каже:

“Не сме народ, не сме народ, а мърша.

Пак ще кажа и с това ще свърша.”

Това е било написано през май 1875 г. по конкретен повод в стихотворението “Народен”. Десет години по-късно, т.е. в 1885 г. вече в освободеното отечество той пак ще се върне към тази тема и в друго стихотворение “Народи” ще напише:

“Не сме народ, не ни бива

Туй ми се в очи набива

Некадърни, недостойни и туткуни

И без воля...”

Националните недъзи не дават мира на поета. Той не може да се примири с тях и смело ги заклеймява. Защото знае, че не потулването, а само най-широкото им оповестяване ще помогне да се освободим от тях. На никого обаче до ден днешен не е минавало през ума да обвини поета в национален нихилизъм или в обругаване на народа, защото за всеки непредубеден човек е било от ясно по-ясно, че само висши патриотични чувства са могли да движат перото, което е записало тези стихове.

Нашите патриотари никак не обичат да им се напомнят и онези места от “Записки по българските въстания”, където техният автор говори с горчивина за предателствата след разгрома на въстанието, които навсякъде са били правени от българи - за предателствата, които са само другото наименование на робството: “Който е следил до тук разказа ми, той е уверен, че нападателите не са други някои, освен кръвопийци башибозуци. Не. Така мислех и аз, но като се подадоха поменатите четирима души, от вратата наместо вити гъжави, наместо белочирени ятагани и изтрити шашанета аз видях рунтави калпаци, брадви с широки острила и една дебела дряновица. Те бяха наши православни братя, българи, християни, селяни, родом от Грънчарски колиби! Чак когато стиснаха те мойте недъгъви членове със своите костеливи панчи, проговориха на отечествения ни език.

– Бягаш, а? Куче краставо! – каза един от тях и , като хвана двете ми ръце, които изви и събра на гърба ми, стъпи със желязното си коляно отгоре ми. Аз се прегънах като празен човал.

– Развързвай му пояса, да му вържем ръцете – обади се втори.

Аз поисках милост от християнските башибозуци, като им казах “братя”.

– Брат ли? Такъв брат, като тебе, който е излязал да хвърля пушка на царя, ние не искаме да имаме – отговориха двамата, а третият ми цапна една плесница по страната, защото съм противоречал.”15

Патриотарите не обичат да слушат тези пасажи, защото трудно може да бъде обвинен в “национален нихилизъм” или “отцеругателство” Захари Стоянов – човекът, който в борбата за освобождението на поробеното отечество е минал през пламъците на въстанието и оцелял като по чудо, ни разказва суровата истина за хората и събитията от онази епоха.

Но нека да не правим поменик от критични изказвания на велики българи, без друго техният списък би станал твърде дълъг. Затова няма да привеждаме изцяло Иван Богоров, който преди Освобождението казваше: “За да се направи България, трябва първо да се направят българи”; няма да тълкуваме Кирил Христов, който поради отчаянието си от трайните белези на робството в нашата национална психология, беше нарекъл нашия народ “недоробувал си народ”; няма да тълкуваме и Алековия “Бай Ганьо” – дали е национален или социален тип, след като върху него е написана такава огромна литература. Много ни се искаше да не бъде национален тип, ала какво да се прави, когато класата, към която така уверено го бяхме отнесли – българската буржоазия, изчезна още преди четири десетилетия, а бай Ганьо си остана жив и здрав, преустроил се към новите исторически условия и преизпълнен с енергия за нови дела, които винаги биха могли да смаят света...

Та затова няма да се занимаваме с литературните анализи на Алековия герой.

Ще отбележим само, че както някога, така и сега патриотарите не обичат образа на бай Ганьо, защото в него се виждат напълно разголени, защото всеки патриотар е един по-голям или по-малък бай Ганьо и всеки бай Ганьо е винаги и неизменно патриотар, представящ частния си интерес за обществен, личната си корист – за обществено благо.

Разликата е само тази, че ако някога “патриотизмът” на бай Ганьо се свеждаше до доста прозрачно преследване на “килипира”, сега самото преследване на килипира е предварително и много добре маскирано като служба в полза на обществото, като непрестанна грижа за народа.

Но съществува един “лакмусов признак”, който по безпогрешен начин разграничава патриотарите на всички времена от действителните патриоти – и това е тяхната неспособност да пожертват или дори да подчинят частния си интерес на обществения, да пожертват дори част от имота, кариерата, здравето или живота си, за разлика от истинските патриоти, които ругаейки, проклинайки собствения си народ за неговите недъзи, отиват да умрат за свободата му като Левски и Ботев, да посветят целия си живот и талант в служба на неговата просвета и култура като Дядо Славейков и Алеко Константинов, да понесат безброй душевни и физически страдания и унижения като Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, за да го пробудят, да го свестят...

Уважаеми дами и господа!

В социалната природа на патриотаря могат да бъдат отбелязани някои характерни черти. С примитивната си политическа философия патриотарят представлява своеобразен политически дивак, който върши обратното на онова,което трябва да се прави. Както примитивният човек, дивакът, за разлика от цивилизования, се срамува от болестите или недостатъците на тялото си и се стреми непременно да ги скрие, да ги потули / за лечение и дума не може да става!/, така и патриотарят смята за много срамно и недопустимо да говори за националните кусури на собствения си народ. Той е предубеден, че тяхното публично оповестяване действа деморализиращо, разлагащо и може да доведе народа до песимизъм, да го хвърли в отчаяние. Навярно патриотарите тук виждат главния потенциален източник на национален нихилизъм и затова, за да го избегнат, позволяват да се сочат само героични примери от националната история и то бравурно героични като “Наздраве дружина с Никифоровата кратуна”, “Напред на нож – по пет на нож!” и пр. Дори случаите, където става дума за исторически нравствен героизъм, неизбежно съдържащ в себе си личната и обществена трагедия на човека като обесването на В. Левски в София, гибелта на Ботев на Вола, изгарянето на В. Петлешков между двата огъня и пр. – дори и тези примери се рисуват в съзнанието на патриотаря до немай къде пошло като някакъв кух и показен бабаитски героизъм. Затова в ръцете на патриотарите патриотичното възпитание на младежта, с което те много обичат да се занимават, винаги се оказва военно-патриотично или по-скоро милитаристично, т.е. опразнено от нравствено и хуманистично съдържание.

Но точно тези неща издават един крайно неприятен за патриотарите факт, - а именно, че всъщност те не вярват в духовните сили на своя народ, по-точно съмняват се в неговите способности да надживее и преодолее недъзите си, сам да се справи с тях, да ги победи – нещо, което в крайна сметка ги представя като скрити, маскирани, национални нихилисти, които приписват своята обективна гражданска и политическа недостатъчност и непълноценност на народа си.

И в това няма нищо чудно. Патриотарят е преди всичко фалшив патриот, лъжепатриот. Неговата патриотична маска винаги е предназначена да скрива личната му или групова корист, която ако не бъде представена в такава благородна и възвишена обвивка, трудно би могла да мине за чиста монета. Ботев много точно го е изразил: “Патриот е, душа дава за наука, за свобода, но не свойта душа, братя, а душата на народа!”

В цитираното стихотворение Ботев е можал да демаскира само определен вид патриотари, родени от тогавашното българско общество. По разбираеми причини не е могъл да си представи патриотаря на власт, който е не само обикновен грабител и лицемер, а и потисник, преследвач, жандарм, проявяващ особен пиетет към преследването на действителните патриоти, които само с факта на своето съществуване го изобличават като користна и безнравствена фигура. Ботев не е могъл да си представи как държавната власт в ръцете на патриотарите неведнъж ще довежда народа ни до национлни катастрофи и трагедии.

Във връзка с това се откроява и една друга черта на патриотаря – неговата подчертана склонност съзнателно да фалшифицира националната си история, да я преиначава, като изопачава историческите документи, като представя фактите в превратна светлина или просто като ги елиминира.

Той не се стеснява, например, с “патриотична” цел да твърди, че ислямизацията на християнското и в частност на българското население през време на робството е била само насилствена по пътя на кланетата и геноцида, докато всъщност историческите факти и документи свидетелстват за обратното – че в по-голямата си част тя е “доброволна”, защото с приемането на исляма новопокръстеният заедно с цялата фамилия е преминавал в друга категория. От гяур той е ставал правоверен, от безправна рая ставал е привилегирован. Еднократната сума, която турското правителство е давало на новопокръстения, е била достатъчно голяма, за да може с нея да си купи къща и имот, а като се прибави и това, че с приемането на исляма за неговите синове автоматически се откривал достъпът до различни служби в турската армия, нещата стават съвсем ясни.

Драги приятели!

Патриотарят не се стеснява да закове през нощта на стената на “Света Петка Самарджийска” художествено изработена табелка, с която се съобщава на българския народ, че там е бил погребан Апостола на свободата Васил Левски, независимо че от историци и археолози убедително беше доказвано, и то нееднократно, че това е невъзможно. Даже когато цитира известното изречение на Антон Страшимиров за Септемврийското въстание от 1923 г. /написано във в-к “Лъч” в броя от 12.11.1923 г./, той ще го среже по средата и ще цитира само втората половина, която му трябва за нуждите на “патриотичното” възпитание. Той ще цитира само: “и клаха народа си, както турчин не го е клал”, но ще спести цялото изречение, което гласи: “Нито тези, които погавриха надеждите на народните маси и забягнаха, нито тези, които клаха народа си, както турчин не го е клал, нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола на зимата.”

Патриотарят в такива случаи се води от известната максима, че целта оправдава средствата, а когато целта е “патриотична”, всичко е позволено, в това число и потъпкването на обективната истина. Позволено е всичко, което е полезно в момента, независимо дали е истинно. Но тази патриотарска логика, доведена до нейния естествен завършек, винаги е донасяла само най-ужасни, зловещи резултати и, може би, никой друг век в цялата история на цивилизацията не е така богат на поучителни примери, както нашия 20-и век. В Италия на Мусолини той доведе до фашисткото издание на шовинизма и империализма, в Хитлеристка Германия – до животинските степени на национализма – нацизма, който намираше за съвсем естествено да изгражда щастливо бъдеще на немския народ посредством физическото изтребление на другите народи; В Сталиновия Съветски съюз – до сталинско-ждановския вариант на великоруския шовинизъм, който изискваше навсякъде да се доказва приоритетът на всичко руско и съветско; в Маоистки Китай – до фанатичната омраза на хунвейбините към всичко некитайско, както и към най-големите достижения на европейската и световната култура.

Напоследък се чуват призиви да се спрат всички тези дискусии и спорове около Левски, защото това звучало кощунствено за паметта на националния герой. Вчера в “Земеделско знаме” излезе една реплика под заглавието “Стига!”, в която авторът й П. Станчев иска да бъдат преустановени разискванията и да замълчим.

Този факт е интересен, защото издава преди всичко неразбиране на нещата. Дискусията, която едва сега започва да се разгаря в средите на българската интелигенция, не е за Левски – пред делото и подвига на когото всички се прекланяме, - а за нас, за нашето отношение към Левски и към другите национални герои, за отношението ни към техните идеали и завети, за отношението към културните и исторически ценности на нашата нация, за нашия национален характер, за националните ни достойнства и дефекти – с една дума за начина, по който трябва да се отнасяме към самите себе си като народ.

Тук именно мненията се резделят и, подплатени с частните или групови интереси, се популяризират.

И борбата се води между патриотарството и патриотизма.

Патриотарите се обявяват против каквото и да било критическо преосмисляне, критическо оглеждане и преоценка на националните достояния. Те са доволни от съществуващото положение на нещата и не желаят нищо да се променя, не дават да се критикуват негативните страни на нашия национален характер, те не позволяват дори да се споменава за тяхното съществуване. Те искат всичко да се хвали, да се идеализира, както напаследък се юрнаха да идеализират старата българска селска община, съществувала през робството, която между впрочем твърде добре се е спогаждала с турската власт, иначе последната не би я оставила да съществува в продължение на 5 века – та точно тази най-древна селска община, съществувала още от преди новата ера в Индия нашите патриотари се опитват да представят като най-висок образец на демокрация, “забравяйки” за много по-модерните и ефективни фактори на демокрацията, които буржоазната епоха е дала на човечеството като гарантираната свобода на словото, независимия печат, свободните профсъюзи, сдружения, събрания и пр.

И съвсем естествено е патриотарите да бъдат враждебно, неприязнено настроени спрямо патриотите. Естествено е те да възприемат последните като национални нихилисти или дори като родоотстъпници.

Патриотизмът предполага и свободата, и демокрацията, и свързаната с тях обективна истина като необходими условия, без които той се опразва от съдържание и деградира във вулгарно патриотарство. Затова патриот е само онзи, който се бори за повече свобода и демокрация в собствената си страна. Без да се бориш за граждански и политически свободи, за демократични институции и правни гаранции, патриотизмът ти неизбежно остава под въпрос.

Зная, че за някои извеждането на такава директна връзка между патриотизма и свободата, патриотизма и демокрацията, може да прозвучи като лозунг или дори като празна фраза. Но при по-внимателно вглеждане в смисъла и съдържанието на тези понятия би трябвало да стане ясно, че това не е така.

Защото действителният патриотизъм израства не само и не толкова от праха на историята, от свещения прах на националната история, колкото от свободата и демокрацията на реалния живот на обществото. Само когато хората се чувстват свободни граждани на свободна страна, могат да бъдат искрени и горещи патриоти. Тогава отпада нуждата специални институции, специално да ги възпитават в патриотизъм. Патриотизмът се заражда спонтанно, той израства от всичко и от всякъде. Тогава и отношението към историческите ценности, в това число и към националните герои, става много по-вярно, точно и искрено.

Отпада и нуждата от патриотарски фалшификации на националната история, които винаги са идвали да запълнят мястото на неоткритата или неказаната още научна истина, като и в двата случая са играли компенсаторна роля.

Извинявам се за неприлично дългия текст!

Благодаря за вниманието и търпението!

1 Маркс – Енгелс, Избр. произвед. в 10 тома, т. 2, с. 168.

2 Пак там, с. 88.

3 Маркс – Енгелс в 10 тома, т. 9, с. 266.

4 Пак там, т. 2.

5 Пак там, с. 20.

6 Хайне, Философска проза в два тома, т. 2, С., 1982, с. 415.

7 Пак там, т. 1, С., 1981, с. 446.

8 Цит. по: Герцен, А. Былое и думы, М., 1962, с. 456.

9 Герцен, А. Былое и думы, М., 1962, с. 460.

10 Чернышевский, Н.Г. Избранные соч., т.V, 1932, с. 223.

11 Ленин, Съч., т. 21, 4-то изд., с. 94.

12 Ленин, т. 21, 4-то изд., с. 95.

13 Хр. Ботев, Събр. съчинения, том втори, С., 1958, с. 677.

14 П.Хитов, Моите пътувания по Стара планина, Бълг. пис., С., 1962, с. 156.

15 Захари Стоянов, Записки по българските въстания /1870 –1876/, Пловдив, 1884 г., с.501.