Пълноценна личност може да бъде само свободният човек

 

 

ПЪЛНОЦЕННА ЛИЧНОСТ МОЖЕ ДА БЪДЕ САМО СВОБОДНИЯТ ЧОВЕК1

 

Слово на Желю Желев на съвместната българо-съветска културологическа среща, посветена на 110-годишнината от рождението на Ленин, състояла се във Велико Търново на 25 април 1980 г.

 

Драги колеги!

Уважаеми гости!

Вече от няколко години Комитетът за култура в България, който е с ранг на министерство, работи по една амбициозна програма в областта на естетическото възпитание, която си поставя за цел да изгради българите като многостранно и всестранно развити личности. Някои “теоретици” дори отидоха и по-далеч, като неотдавна ни обясниха как при социализма хората ще станат многостранно развити личности, а при комунизма – всестранно развити личности.

Колкото красива и привлекателна да изглежда на пръв поглед, толкова наивна и безпочвена се оказва тази теория, защото не почива на никакви научни основания. Тя няма дори научен апарат. Борави с понятията на журналистическо и публицистично равнище, където фриволната подмяна на едни понятия с други (сякаш са синоними!) е напълно позволена. За науката обаче подобна подмяна е недопустима. Затова научната теория започва с точното дефиниране на съдържанието на основните понятия. След това въз основа на техния съдържателен анализ ги подрежда във възходящ ред (от понятията с по-бедно съдържание към понятията с по-богато съдържание!) и по такъв начин изгражда научния апарат на знанията в дадената област. А каква наука има в теорията на естетическото възпитание? Никаква.

Да вземем само понятието многостранно развита личност. Какво означава това? Какво съдържание се влага в това понятие? Може ли в съвременния свят, където разделението на труда е отишло толкова далеч и на тази основа са възникнали няколко хиляди професии, човек да бъде многостранно развит, да не говорим за всестранното развитие? Може ли човек да бъде еднакво добър в много или дори в няколко области? Може ли той да бъде еднакво добър изследовател в областта на атомната физика, художник, поет, състезател по ски, боксьор и пр.? Не е ли очевидно, че той само за да бъде на професионално равнище в която и да било от споменатите области, трябва да хвърля основната част от времето си там? Подчертавам, става дума само за поддържането на професионалното равнище. Тук не става дума за разгръщането на талант, гений, което е всепоглъщащо и обсебва цялата енергия, цялото време и дарование на човека...

А може би под многостранно развитие на личността началниците в Комитета за култура разбират “от всичко по малко”. Но тогава трябва да признаем, че са прави онези колеги-зевзеци, които сравняват идеала на културтрегерите за многостранно и всестранно развитие на личността с домашната патица. Тя може и да върви, и да плува, и да лети! Но нито една от тези нейни способности не е на равнище. Всичко е посредствено. Тя не може да лети като орела или гълъба, не може да плува като делфина и рибите, не може да бяга като гепарда или дори като човека. Тогава какво излиза? Че идеалът на комитетската програма за многостранно и всестранно развитие на личността е развитието на посредствеността, на посредствени хора, които могат от всичко по малко, и нищо – на високо равнище. Но такава представа за развитието на човешката личност да се издига в идеал е безсмислено не само защото е пошла, а и защото животът отдавна го е наложил. Всеки от нас има професия, в която се стреми да бъде на равнище, и практикува още няколко дейности на любителски начала. Аз мога да карам велосипед или мотор на любителски начала, но не мога да участвам в състезания. Мога да карам кола, но не мога да участвам в рали. Мога да плувам, но никога няма да се хвърля в басейна да се състезавам с професионални спортисти.

Единствената дейност, в областта, на която аз държа да съм на равнище и да се изявявам като професионалист, е моята научно-изследователска работа. И щастливото съвпадение тук е, че моята основна, професионална дейност съвпада с едно от моите хобита. За съжаление в обществото това далеч не е типичния случай. Огромната част от хората са принудени да упражняват определен вид еднообразен труд, определена професия, за да изкарват насъщния, независимо дали и колко им харесва, или допада тази работа. Те дори нямат време да компенсират убийственото еднообразие на основната си дейност с такива занимания като спорт, туризъм, автотуризъм, риболов, гъби и т.н.

Всички тези съображения показват действително колко наивна и безпочвена, колко несвързана с реалните процеси в съвременното общество е програмата на Комитета за култура за многостранното и всестранно развитие на личността.

Всички ние сме против хората да са “роби на разделението на труда” – положение, в което ги поставя съвременното индустриално и постиндустриално общество. И искаме да променим това състояние на нещата. Но едно е желанието, друго са реалните възможности за такава промяна. Във всеки случай утопията никога не може да бъде алтернатива на реалната действителност.

Уважаеми колеги,

Говорейки за многостранното и всестранното развитие на личността, адептите на тази официална държавна програма очевидно излизат от презумпцията, че всеки човек, всеки човешки индивид е по рождение личност и следователно задачата се свежда до това да направим личността всестранно или многостранно развита. Т.е. личността е природна даденост, върху която ние трябва да работим, за да разгърнем напълно нейните потенциални възможности и по такъв начин да я доведем до съвършенство...

Но дали това е така? Тук има серия от много коварни въпроси, научният отговор на които не оставя и помен от “теорията” за естетическото възпитание и по-точно – за изграждането на всестранно и многостранно развити личности.

Най-напред личността не е природна даденост, не е нещо вродено, а типично социално свойство на човека, което той придобива в обществото, утвърждава го чрез делата си, чрез работата и борбата за другите, независимо дали става дума за семейството, колегите, приятелите, съпартийците и т.н.

Затова човек не се ражда личност. Той става личност в обществото и чрез обществото. Затова той може както да придобива свойството личност, така и да го загубва, да се обезличава, да става безличие не в моралния смисъл, а просто безличен човешки индивид. Доказателството за това е случаят с олигофрена. Той се ражда като човешки индивид и умира като такъв, прекарвайки целия си живот в състояние на безличие, защото не може да направи нищо за другите, не може да сътвори дори своето собствено жизнено дело; не може да поема никаква отговорност дори за себе си, камо ли за другите.

Всъщност, какво представлява човешката личност? Това е фигуративно казано, отпечатъка на неговата неповторима индивидуалност върху лентата на времето, върху съвременността и този отпечатък кристализира в неговото жизнено дело. Нещо повече, поради релационния характер на личността, т.е. поради факта, че тя възниква и съществува чрез отношението към другите хора и институции в обществото, тя не умира едновременно с човешкия индивид, направен от плът и кръв. Обикновено личността надживява тленния човешки индивид. Затова и човекът, за разлика от животното, умира два пъти: веднъж у него умира биологичния индивид и доста по-късно – неговата личност, като при великите хора личността бива белязана с безсмъртие.

В своите примитивни представи и посредствени познания по теория на личността привържениците на програмата за многостранното и всестранното развитие на личността дори не подозират, че всеки нормален човек има три личности: социална (или обикновена), гражданска и юридическа. И трите възникват и съществуват чрез отношението между конкретния индивид и различни части от социума. Юридическата - чрез отношението между индивида и държавата. Гражданската е отношение между индивида и гражданското общество. И социалната като отношение между индивида и непосредствената битова среда.

Споменавам всички тези неща не за друго, а за да покажа колко далеч е “теорията” за естетическото възпитание от науката и колко безпочвена и утопична е програмата за многостранното и всестранното развитие на българите като личности. И ако има нещо смислено, което може да се прави в тази област, това е осигуряването на свобода. Свободата е главното условие за личностната изява и личностната реализация на човека. Като говоря за свобода, аз имам предвид свободата във всичките й измерения: и като вътрешна свобода, и като духовна разкрепостеност, и като човешки права, и като граждански и политически свободи, и като демократични институции, които гарантират тези права и свободи.

Само свободният човек може да се изявява като личност, само той има възможността да реализира своите способности, дарования, талант и гений, а следователно, да даде от себе си максимално много на обществото.

Пряката зависимост на личността и личностната реализация на човека от свободата показва защо личността не може да бъде безразлична към вида на държавното устройство и към формата на държавното управление, защо не може да бъде безразлична към това дали става дума за демокрация или за диктатура.

Диктатурата е поначало органически враждебна към ярките личностни изяви на хората. Диктатурата се родее с посредствеността. Тя толерира и поощрява посредствеността. Нещо повече, диктатурата насъсква посредствеността срещу дарованието, таланта и гения...

Навремето двама изследователи на нацизма бяха нарекли Хитлер “гений на посредствеността”. Това парадоксално на пръв поглед словосъчетание, всъщност изразява една голяма истина, защото посредствеността може да благоденства и да блести само на фона на по-голямата посредственост.

Погледнете партийно държавната йерархия на нацисткия режим. Вгледайте се в хората непосредствено под Хитлер. Един наркоман като Гьоринг беше шеф на военната авиация на Третия райх, но той остана в историята не толкова с тази си роля, колкото с “крилатата” си фраза за културата: “Когато чуя думата култура, веднага се хващам за кобура!”2

Вгледайте се в “мишата физиономия” на Химлер. Този невзрачен субект с тесни мустачки “a la фюрер”, беше вътрешен министър на Райха и като такъв отговаряше за окончателното физическо изтребление на евреите в Европа. Изпълнявайки безпрекословно заповедите на Хитлер, с помощта на концентрационните лагери, газовите камери и пещите, той изпрати на онзи свят 6 милиона евреи.

Вгледайте се в поведението и делата на Рудолф Хес, Мартин Борман, Гьобелс, Калтенбрунер, Рибентроп и пр. и ще видите, че основният белег навсякъде е животинската преданост и вярност към фюрера; пълното и безусловно подчинение на неговата воля; доброволният отказ от самостоятелно мислене и собствена оценка за събитията...

Пардон, нацистите също обичаха да пофилософстват върху свободата и в частност – върху свободата на мисленето. И е много забавно да се види как техните идеолози разсъждават върху темата. Свободата на мисленето, казва един от тях, е не в това, дали да се изпълни заповедта или не, а как по-добре да се изпълни.

Друг, говорейки по-общо за свободата, заявява, че за националсоциалиста свободата не е “свобода от”, а е “свобода за”. Внушението е, че за националсоциализма е важна не разрушителната свобода, а свободата за съзидателно творчество.

Но нима при Сталиновия тоталитарен режим не беше същата история? Не беше същото послушание и обезличаване на целия държавен и партиен апарат?

Наследявайки Ленин, Сталин трябваше най-напред да избие всички свои съратници, които бяха подготвили и извършили Октомврийската революция и които поради това се бяха наложили и утвърдили като ярки личности – едни като оратори, други като политически писатели, трети като организатори и масовици, четвърти като военни стратези по време на гражданската война.

На фона на тези известни политически личности, някои от които получават легендарна популярност, скромната личност на Сталин никога не би могла да се наложи, камо ли да блесне. Затова първата задача на Сталин, след като съсредоточава в свои ръце цялата партийна и държавна власт, е да изтреби физически всички реални и потенциални конкуренти. Така последователно той избива Троцки, Бухарин, Каменев, Зиновиев, Томски, Риков, малко по-късно Киров, като поставя на тяхното място послушни и безлични партийни чиновници, на фона на които той вече може да блести. Така възниква култът към неговата личност, системно подгряван от партийния апарат и официалната пропаганда – култ, който на места стига до идолопоклонство и обожествяване.

И понеже повод за нашата културологическа конференция е 110-та годишнина от рождението на Ленин, изкушавам се в това отношение да направя една съпоставка между него и Сталин.

Ленин, очевидно, не се е боял от присъствието на талантливи и ярки личности около себе си, защото самият той се е наложил като ярък политически писател, идеолог, организатор, масовик още преди Октомврийската революция 1917 г. т.е. преди да е дошъл на власт и без помощта на държавната власт. Това е много важно. То е принципно важно. Затова и ние виждаме сред неговите саратници и близки помощници хора като Анатолий Луначарски, на когото възлага комисариата по културата и образованието, Максим Горки, с когото е обичал не само да играе шах, но и да спори по най-болезнените политически проблеми на гражданската война, да не говорим за Троцки и Бухарин, които са имали свое собствено излъчване като политически писатели и оратори, и които далеч не винаги са били съгласни с него по всички въпроси.

Както е известно делото на Ленин е оспорвано. За него има полярно противоположни оценки. Още преживе едни са го обявявали за диктатор, въвел червения терор, за мечтател, който стои в кабинета си в Кремъл и си фантазира едно утопично бъдеще; за национален предател, който с германски пари идва в Петербург и разлага руската армия, вследствие на което Русия губи войната и избухват две революции – Февруарската и Октомврийската и т.н.

Други го обявяват за вожд и учител на международния пролетариат; за човека, който прокарва нови пътища в историята, за първостроител на комунизма, за човека, който е доразвил учението на Маркс и Енгелс при новите исторически условия и пр.

Крайната оценка на неговото дело, разбира се, принадлежи на историята. Само тя, от дистанцията на времето, когато заинтересованите отдавна няма да ги има на този свят, ще може да направи обективната равносметка и цялостна, обективна оценка за неговото дело.

Онова обаче, което е безспорно и за което още от сега може да се твърди, че не подлежи на преоценка и историята по всяка вероятност няма да го оспори, е фактът, че неговият гений е автентичен, самороден, поради което в никакъв случай не може да бъде зачисляван в компанията на гениите на посредствеността заедно със Сталин и Хитлер.

Сталин, както и Хитлер, е типичен пример за “гений на посредствеността” (т.е. за посредственост, която чрез абсолютния монопол върху властта започва да свети с блясъка на гения), в някои отношения той е дори по-типичен, защото имал достатъчно много време, за да се разгърне по всички линии. Още приживе той беше обявен за “вожд и учител на прогресивното човечество”, за “баща на народите”, за “корифей на науката”, за “най-големия борец за мир”, за “архитект на комунизма”. Беше възпят в стотици и хиляди песни и стихове. Беше сравняван със Слънцето и всички други природни стихии...

Затова пък пред него и неговия могъщ бюрократичен и репресивен апарат покорно стоеше обезправеният и обезличен народ.

--------------------------------------------------------------------------------------

1 Поради това, че не е открит окончателният машинописен текст, четен пред конференцията, речта е възстановена по черновите. Но независимо от това в не по-малко от 95% е даден автентичният текст. (Бел. на ред.)

2 Всъщност тези думи са произнесени от председателя на хитлеристката “имперска палата по въпросите на литературата”, драматурга Йост, но те не случайно се приписват на Гьоринг. Той физически е въплъщавал в себе си нацистката омраза към хуманистичното начало в културата.