ПСЕВДОАЛТЕРНАТИВАТА

 

Слово на Желю Желев пред активистите на КТ “Подкрепа” и другите неформални организации на 20.10.1989 г. в дома на Ирен Зафирова на ул. “Крум Попов” 78

 

Приятели на демокрацията,

Моят приятел Георги Спасов ме покани да говоря пред вас по темата: “Откъде идваме, къде сме сега и накъде отиваме”. Аз с удоволствие приех поканата и искам да ви кажа, че за мен е чест и удоволствие да говоря пред хората, които искат да променят България.

Дами и господа,

В продължение на десетилетия ние живяхме с илюзията, че сме носители на нов начин на производство, на по-прогресивен обществен строй и по-висша обществено -икономическа формация, която е дошла да смени буржоазно- капиталистическата, за да открие на човечеството пътя към безкласовото общество, където няма да има частна собственост, експлоатация на чужд труд, класи и класова борба; където всеки ще получава според количеството и качеството на своя труд, а впоследствие и според своите потребности.

Бездържавно общество, което няма да познава отделена от народа кадрова армия, тайна и явна полиция, затворена в себе си бюрокрация, чийто функции по поддържането на обществения ред и отбраната на страната трябваше да поемат върху себе си въоръжените работници и селяни.

Общество, което няма да познава отчуждението и където хуманните отношения ще доведат до братство между хората и народите...

С тази илюзия живяха няколко поколения хора, а когато тя беше идеал - за нея умираха като герои. Вярата беше толкова силна, че дори очевидните абсурди не бяха в състояние да я поклатят и разколебаят. Подобно на средновековните схоласти, ние намирахме оправдание в самите абсурди: вярвам, защото е абсурдно!

Когато нашата изостаналост спрямо капиталистическия Запад ставаше драстична, ние намирахме оправдание в това, че социализмът беше победил най-напред в по-изостаналите страни на Изтока. Нима ако беше победил на Запад, нямаше да бъде същото? Когато, сякаш да ни натрие носа, историята раздели Германия на две части и нейната западна част преживя същинско икономическо чудо, докато източната – твърде скромен напредък, ние пак намерихме “обяснение” в икономическите инжекции, които коварните американци й бяха сложили по плана Маршал, за да я направят пропагандна витрина на капитализма. Когато нравствените и политическите пороци на нашето общество станаха толкова големи, че не можеха повече да се скриват, ние намерихме “обяснение” в “родилните петна” и “преживелиците” на капитализма. А когато дойдоха нови поколения, които никога не бяха живели при капитализма и въпреки това показваха открито своите предпочитания към западната култура, западната наука и техника, както и към западния начин на живот, заради което и бягаха на Запад, ние отново и отново намирахме обяснението в козните на буржоазната пропаганда, в “идеологическата диверсия на империализма”...

Но животът - уви! – се оказа по-силен от всяка пропаганда и от всякакви идеологически спекулации. Седем десетилетия по-късно ние трябваше да разберем, че сме жертва на велика илюзия, че сме се опитали да осъществим най-грандиозната социална утопия на 19-и и 20-и век – експеримент, който беше заплатен с живота на десетки милиони хора...

Изправени пред мрачните очертания на архипелага Гулаг, пред общите гробове на Куропатия и на стотици други места около големите градове на Съветския съюз, където без съд и присъда, практически без вина, са били методично разстрелвани в продължение на години милиони хора; изправени пред чудовищните злодеяния в Катинската гора и пр., ние трябваше да разберем, че под купола на тази комунистическа утопия сме създали най-антихуманното и безчовечно общество, както и най-престъпната държавна система – тоталитарната.

Разбудени от догматичния сън на идеологията, ние трябваше отново да прогледнем, за да видим, че пред нас стои ново класово общество, където господарите и експлоататорите са обединени и сплотени помежду си като никоя друга господстваща класа в историята.

Всеки от нас – кой по-рано, кой по-късно – трябваше за себе си да открие тази класа, която Джилас в едноименната си книга преди години беше нарекъл просто “новата класа”, а Восленски доста по-късно – “номенклатурата”. Всеки от нас трябваше за себе си да открие, че обществото, в което живее, не се основава на обществена /?!/ или социалистическа собственост, които от научна гледна точка представляват чиста фикция, а върху държавна собственост, която е единствено реалната и която е също така експлоататорска и отчуждаваща, както и частната, колкото и добре самата експлоатация да е маскирана зад измамната привидност на общонародната държава или народната власт.

Трябваше да открием, че ние не представляваме новия, по-прогресивен начин на производство, който е дошъл да смени капиталистическия, но че, напротив, ние сме разновидност на капитализма; че поради тази причина ние не можем да бъдем алтернатива на капитализма – това, което беше най-голямата илюзия и най-голямата измама на 20-и век; че ние просто сме по-примитивната, по-неразвитата и по-варварската разновидност на капитализма; че ние сме държавно-монополистичният, свръхцентралистичният, несравнено по-бюрократичният и поради това по-непроизводителният, по-паразитният, по-потисническият, по-полицейският /по-точно е да се каже свръхполицейският/ вариант на капитализма.

Накратко, ние сме тоталитарният вариант на капитализма, точно както Турската империя е била тоталитарният вариант на феодализма, както Египет, Персия и Спарта са били тоталитарните държави на робовладението.

Ние и в перспектива не можем да станем алтернатива на капитализма, защото новият начин на производство винаги се заражда на базата на частнособственическата, плуралистична версия на стария, тъй като тя е по-динамична, по-продуктивна и по-податлива на развитие, и никога – върху държавната форма на собственост. Не случайно в Рим, а не в Персия или Спарта се заражда системата на колоната – тази първоначална форма на феодализма.

Римските робовладелци, след като в стремежа си за по-голяма печалба са опитвали многократно камшика и оковите, огрубените и усъвършенстваните оръдия на труда, трябвало е да стигнат до извода, че за да се накара робът да произвежда повече, следва да бъде лично заинтересован, да стане по-свободен в избора на средствата и начините на работа.

Не е случайно също, че новият капиталистически начин на производство се заражда в недрата на западния частнособственически феодализъм, а не на базата на турския държавен феодализъм или на държавния монополизъм на другите източни страни.

Уроците на историята показват /доколкото сме поумнели да се учим от тях!/, че и следващият начин на производство, който трябва да дойде след капитализма /няма никакво значение какъв ще бъде той и как точно ще се нарича!/, ще дойде в такива високоразвити частнособственически страни като САЩ, Япония, не и у нас, в Съветския съюз, Китай, Куба, Румъния или ГДР. Ние ще продължаваме да бъдем изостанали и изоставащи в своето развитие, встрани от големия поток на историята, и ретроградни, докато не се разделим напълно с тоталитаризма.

Единственият и последен шанс, който историята ни предоставя, е перестройката. От тази гледна точка перестройката не е нищо друго, освен мирен, хуманен, културен преход от държавния към частния, от монополистичния към плуралистичния, от тоталитарния към демократичния капитализъм. Преход, наистина не така романтичен и героичен, както “прехода” от капитализма към социализма, но затова пък реален, неизмислен и исторически необходим.

За онези, които продължават да живеят с младежките си илюзии за социалистическия характер на нашето общество, за социалистическата собственост, върху която то се основава, с ремсистките представи за светлото комунистическо бъдеще, което въпреки всичко ни очаква на хоризонта, може със съжаление да се каже едно: че са загубени за перестройката, тъй като си остават духовни пленници на номенклатурата. Номенклатурата, която израстна на базата на държавната форма на собственост, с която тя се разпорежда като със свое достояние, е заинтересована с всички сили и по всякакъв начин да доказва, че у нас общодържавната собственост е общонародна, социалистическа, прогресивна и т.н., защото това е единствената предпоставка, върху която /ако тя беше вярна!/ може да се закрепи социалистическия характер на обществото. Тя е просто класово заинтересована от това. Но едно е класовият интерес, друго - обективната истина. Обикновено те не съвпадат, в дадения случай са несъвместими. И забавното е, че идеолозите на номенклатурата се опитват да доказват социалистическия характер на държавната собственост чрез социалистическия характер на самата държава, докато основно изискване на историческия материализъм, от името на който те говорят, е обратното: да извеждат надстроечните явления от базисните, а не базисните – от надстроечните. Защото в крайна сметка икономическата база играе определяща роля във всяко общество.

Но когато става дума за нейните основни интереси, номенклатурата е готова да пожертва всяка наука, в това число и азбучните истини на историческия материализъм.

Важното е тя да намери идеологическо оправдание за своето съществуване и оставане на власт. И точно този интерес определя не само представите й за социалистическия характер на собствеността, държавата и обществото, но също така и нейните представи за перестройката. В тях тя вижда перестройката като усъвършенстване на социализма, като изработване на такъв модел на същото “социалистическо” общество, който да го приспособи по-добре към новите исторически условия, като го направи малко по-производително, малко по-заинтересовано и конкурентноспособно. Затова тя се съгласява да направи такива икономически отстъпки на капитализма /няма как!/ като акорда, арендата, свободния пазар, икономическата заинтересованост, фирмената организация на производството и пр., но всичко това на базата на ... социалистическата /разбирай държавна, т.е. на нейната, на номенклатурата/ собственост и в нейните рамки. В рамките на нейното неограничено и безконтролно политическо господство над населението номенклатурата е готова да направи страната дори... правова държава.

При новите исторически условия, когато перестройката показа на всички, при това нагледно, въз основа на голям политически материал, че комунистическото бъдеще на човечеството е утопия и че поради тази причина никоя комунистическа партия повече не може, а и не смее, да се ангажира с нейното осъществяване, по новому се поставя и въпросът за политическата власт. Никоя политическа партия повече не може да има историческото право и монопола върху властта, политическата власт, която тя в предишни времена обещаваше да използва за постигането на уникални цели: да създаде безкласово и бездържавно общество. Сега, след като нещата се проясниха, всяка друга партия има равно, ако не и по-голямо, право върху политическата власт. Всяка друга партия може да оспорва властта на комунистическата партия като исторически провалила се партия, която в продължение на десетилетия е водила обществото към непостижима утопия, а на практика е постигнала ужасната действителност на тоталитаризма.

При новите исторически условия, които перестройката създаде, за комунистическата партия остават две възможности: или да се държи на власт узурпаторски, с помощта на грубата сила и оръжието, което не може да продължи до безкрайност, или, признавайки открито своя провал, да се откаже от монопола си върху властта и да се реорганизира в най-обикновена социалдемократическа партия, която съществува в условията на политически плурализъм, заедно с други партии.

Събитията, които през последните седмици и месеци се разиграват пред очите ни в Унгария и Полша, са израз на този неотвратим исторически процес. Той няма да отмине, естествено, и България, колкото и българската номенклатура да се опитва да ни убеждава, че в нашата страна не можело да има многопартийна система, защото историята била решила така. Историята никога не упълномощава други да говорят от нейно име и още по-малко пък от нея да извеждат “исконното” си право върху властта...

Всички, които са си присвоявали това право, са претърпели фиаско. Това е само поредният опит на нашата номенклатура да посее нови илюзии, да замени старите с нови, за да удържи своето пребиваване на власт.

Тук е и най-голямата опасност за перестройката – да бъде тя приспана, спряна насред път или отклонена от пътя на действителния демократичен процес. Затова и най-важната съвременна задача на интелигенцията е да брули, безпощадно да брули идеологическите илюзии – и старите, и новите – и по този начин да се добира до обективните истини, които трябва да станат достояние на целия народ. За тази цел обаче, тя самата трябва да се освободи от много свои стари предразсъдъци. Тя трябва преди всичко да разбере, да осъзнае, че между нея и номенклатурата съществува непримиримо противоречие – противоположност на взаимноизключващите се интереси, и че перестройката не може да върви напред, ако това противоречие не се разгръща, разширява по всички посоки, ако интелигенцията не се научи да излиза в открита борба с номенклатурата по всички въпроси на политиката, идеологията, икономиката и морала, и преди всичко – да отхвърля нейните незаконни претенции за духовно лидерство спрямо самата интелигенция.

Тя трябва да осъзнае, че по-нататъшното развитие на нашето общество по пътя на демокрацията може да става без номенклатура, тъй като тя е просто излишна, но не може да мине без интелигенция.

През цялата епоха на сталинизма номенклатурата си осигуряваше контрола над интелигенцията /които тя деликатно наричаше “партийно ръководство”/, като я поставяше в подчинено положение спрямо работниците. Пролетариата тя ласкаеше като хегемон на революцията, като най-прогресивна класа на съвремеността, а интелигенцията разглеждаше като обслужваща прослойка, която може да служи на историческия прогрес само доколкото работи под ръководството на работническата класа. И понеже номенклатурата предварително се беше обявила за изразител на най-основните интереси на пролетариата, оттук тя лесно можеше да изведе и “естественото” си право да ръководи интелигенцията, макар че това само по себе си беше нелепост.

Сега тези сталински структури се рушат. И ние като интелектуалци и политици би трябвало съзнателно да участваме в този процес и да го ускоряваме, защото от него зависи демократичното бъдеще на България.