По следите на една стенограма

Александър Йорданов


http://www.alexanderyordanov.com/political/16-thinks/77-2013-07-28-11-01-35

АЗ ПЪК СИ МИСЛЯ ЗА БАЙ ИЛИЯ МИНЕВ

28 юли 2013
    
От няколко дни в социалната мрежа на Фейсбук се коментира една стенограма. Пръв за нея заговори режисьорът Евгений Михайлов. След това заваляха мнения,оценки. Стенограмата бе публикувана в сайта „Фактор“. Като един от участниците в събитието, което отразява стенограмата, твърдя, че тя е достоверна, че това са думите, които и аз и останалите участници в това заседание на СДС сме казали тогава, в началото на 1997 г. Стенограмата носи дата 14 януари 1997 г. Тук ще предам накратко нейното съдържание и изразените в нея мнения и позиции. Те са важни с оглед на процеси и събития, които настъпиха след това в политическото битие, както на СДС, така и на България.

Заседанието на НКС на СДС се проведе в момент, в който София и страната бяха заляти от милионен протест срещу правителството на БСП с премиер Жан Виденов довело България до икономическа катастрофа. В навечерието на новата 1997 г., на 28 декември 1996, на извънредно заседание, 37-то Народно събрание прие оставката на правителството на Жан Виденов. На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство имаше БСП, отложи гласуването на предложената от СДС "Декларация за национално спасение". Това бе повод да започнем бойкот на парламента. На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер в оставащия двегодишен парламентарен мандат Николай Добрев – министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов. На 10 януари 1997 г. президентът д-р Желю Желев (чийто мандат изтичаше на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на Българската социалистическа партия (БСП) мандат за съставяне на ново правителство, макар че бе задължен по Конституция. Ние заговорихме за национална политическа стачка, някои от нас призоваха към гражданско неподчинение и организирахме протестно шествие срещу Народното събрание. Полицията и вътрешните войски атакуваха гражданите и имаше десетки ранени. Между тях и народни представители от СДС.

Затова и председателят на СДС Иван Костов открива заседанието с коментар на случващото се в София и страната.

Иван Костов: „Най-доброто е, че ние успяваме да овладеем и да контролираме обстановката. …Искам да се обърна към всички с молба да бъдат изключително внимателни. Защото ние видяхме за колко кратко време едно множество от протестиращи излиза извън контрол и вече става абсолютно неовладяна сила. ….Множеството трябва да знае, че има само един глас, само един микрофон от който получава информация и от който получава разпореждане какво да се прави.“

Не само тогава, но и днес аз не бих нарекъл гражданите, които справедливо протестират „множеството", но да приемем, че това е езиков проблем. След което Костов предложи дневен ред от две точки:

1. Актуалната политическа ситуация.

2. Свикване на Национална конференция на СДС.

Почти веднага думата взе Едвин Сугарев и обоснова предложение за отпадане на втора точка, защото най-важното е да се обсъжда въпросът за „предизвикване на предсрочни избори“ и само, когато има яснота около тях, тогава да се свиква национална конференция, тъй като „тогава ще се наложат да се гласуват принципни положения в нашата предизборна програма“. Това бе логично, защото в този момент гражданите скандираха „Оставка“, а не „Конференция“ и посочваха изход: предсрочни избори. Но предложението за дневен ред се прие.

Усетил в думите на Сугарев елемент на противопоставяне, Евгений Михайлов направи изказване и предложи това важно заседание да не разделя членовете на Кординационния съвет, за да „излезем от него единни“. След което Иван Костов пристъпи към „докладване на обстановката“. И още в началото въведе една отсъстваща дотогава от нашите позиции и дори мислене, тема: темата за „разговори с БСП“, пояснявайки, че те трябва да бъдат след изразено „принципно съгласие“ за предсрочни парламентарни избори. Тук обръщам внимание, че комунистите са майстори на „принципните“ обещания. В същия момент протестиращите не искаха и да чуят за никакви разговори и преговори с БСП, а искаха безусловна оставка, капитулация на тази партия. След това стана ясно, че Изпълнителният съвет е взел решение в никакъв случай да няма среща Костов – Първанов. Но днес, 15 години по-късно, стана известно, че Костов е провеждал многократно срещи без санкцията на НКС на СДС с вътрешния министър Николай Добрев, номиниран от БСП за бъдещ кандидат-премиер, който да състави второ социалистическо правителство в рамките на 37-то Народно събрание. Една от тях става в ресторанта на „Копитото“ и сам по себе си този факт я прави „тайна“. Впрочем на нея присъства и един бъдещ олигарх – Красимир Стойчев, съпругата на който по-късно заедно със съпругата на Иван Костов, създават фондация „Бъдеще за България“. За тези си срещи Иван Костов призна едва днес. А тогава думите му бяха: „Да не се създава в обществеността усещането, че някак си Костов стои начело на тези протестни действия, а Първанов примерно е този, който ще стане защитник на Конституцията.“ И подчерта, че трябва да се действа решително, но и „трябва да бъдем умерени“.

След това той се спря на три точки: приемането на Декларацията за спасение на България, предсрочните избори и отношение към евентуално второ социалистическо правителство. За разлика от протестиращите, които настояваха за избори веднага, Костов постави въпроса - избори „кога?“. Като изтъкна за аргумент необходимостта от „спечелване на медиите“ и на чуждестранните фактори, Костов поясни, че позицията БСП да не състави ново правителство означава преговори с БСП. Отложената за гласуване Декларация за национално спасение според Костов може да бъде приета от народното събрание „цялата“ само след преговори с БСП. /„Цялата позиция означава с настояване за преговори“/. Аргументът му бе, че проблемите на България са не само политически, но главно икономически, и сами „няма да се справим с една опустушена страна“. Затова е необходимо съгласие на основните политически сили за осъществяване на структурната реформа, като преди това обърна внимание на нещо, което трудно бих потвърдил, а именно, че в протестите срещу правителството на БСП са се включили и много „разочаровани членове на тази партия“ . Основната му мисъл бе да се стремим към разбирателство и „консенсус върху реформата“ с БСП.

Това е ключов въпрос. Свободните граждани на България искаха възмездие за грабителите на България, наказание за източените банки, за девалвацията на лева, за ограбените предприятия. На улицата вреше и кипеше, хората вярваха в нас. В този момент лидерът на СДС предлагаше консенсус с партията довела страната до икономически и финансов колапс. С други думи – предлагаше да си поделим отговорността и за настоящето и за бъдещето. Виновните и невинните да постигнат консенсус. И завърши изложението си с внушението, че въпросът за преговорите е решен и остава само да се реши „с какъв мандат да се преговаря за правителство“. Тези му думи нагнетиха напрежението, което и преди това се усещаше в залата. Причината бе очевидна. Гражданите, чиито интереси смятахме, че защищаваме, не искаха да чуят за никакви комунисти, не искаха да ги виждат вече, искаха да бъдат „изметени“, а скандиранията „червени боклуци“ само даваха образен смисъл на чувствата и мислите, които владееха в обществото. И изведнъж предложение – ние, националното ръководство на СДС, да обсъдим как да преговаряме с БСП, да обсъдим дори и варианти на правителство.

Започваха изказванията. Муравей Радев предложи вместо тезата за „незабавни избори“, която искаха и протестиращите тогава, да се приеме тезата за „избори през тази година“. А годината едва започваше. Затова пък ясно каза „не“ на второ правителство в този парламент. Аргументът му за избори „по-нататък“ бе свързан с необходимостта от приемане на бюджет. Но защо приемането на бюджет трябва да бъде грижа на опозицията? Предпочитам да си спомням края на изказването му: „И най-малкото огъване от наша страна и най-малката мекушавост и най-малкото даване на възможност за преговори би ни донесла твърде много негативи. …Хората, които са излезнали днес казват, оставите ли ни днес, утре няма да ни намерите“.

Йордан Соколов информира, че предния ден ръководството на СДС е разговаряло с чуждестранни посланици и там е обсъждало с тях вариант за т.нар. експертно или програмно правителство. Соколов премълча факта, че никой не бе упълномощавал ръководството да обсъжда правителствени варианти. Той цитира тезата на Първанов, според когото БСП е съгласно на нови избори, но само при условие, че има второ свое правителство, което при това трябва да бъде без срок, защото международните финансови институции нямало да преговарят с правителство, което има времева рамка и е под условие. Соколов поясни, че отговорът на „чуждестранните посланици“ е бил, че международните финансови институции ще преговарят и работят с каквото и да е правителство, но ако то е в „общо съгласие на политическите сили“. Дали точно това са казали посланиците имам известни резерви, доколкото имам и известен дипломатически опит. Йордан Соколов описа трите конституционни възможности за изход от създалата се криза. Първата – ново правителство на БСП. С тази възможност, каза той „категорично не сме съгласни“. Втората възможност - да продължи правителството на БСП с премиер Виденов, докато се изработят „необходимите закони“. И третият вариант – едно „експертно правителство“, „може и в мандата на БСП“ от „едни неутрални експерти“. От думите му се разбра, че този вариант той препоръчва и не случайно го аргументира с тезата за необходимост от приемане на бюджет, както и с поставяне на времева рамка до края на месец март. Подобно поставяне на рамка имаше и през 1991 г. когато бе договорено с БСП правителството на Димитър Попов, в което министри от наша страна станаха експертите Иван Костов, Димитър Луджев и Иван Пушкаров. И тогава изборите трябваше да бъдат до края на месец април, а се проведоха през октомври. Но за да се стигне до тях трябваше да се проведе дори гладна стачка от народни представители и много, много, митинги, шествия, барикади, огромна обществена енергия и за съжаление разцепление на СДС. Този „лош спомен“ неизбежно възкръсна в съзнанието на всички при изказването на Соколов. Същевременно той беше напълно прав, че „отлагането на предсрочните избори“ няма да е в наша полза. Важно бе и мнението му за необходимостта от наш контрол при евентуалните персонални промени във Висшия съдебен съвет.

Светослав Лучников също защити тезата, че трябва да бъде гласуван бюджета в този парламент. Допълни, че същия, доминиран от комунистите, парламент трябва да приеме законодателните мерки свързани с въвеждането на Валутния борд. И че трябва парламента да излъчи една група, която с консенсус да работи по структурната реформа. Под структурна реформа Лучников разбираше приватизация, довеждане до край на реституцията, ликвидация на неефективните предприятия. Но не поясни защо смята, че всичко това трябва да се направи от парламент с мнозинство на БСП срещу което народът протестира. Накрая предложи да се „излъчи едно временно правителство…договорено между основните политически сили“. Това „правителство“, което ще бъде „експертно“ трябва да бъде „солта“ в преговорите с БСП. Дори изтъкна, че може да се постигне съгласие за т.нар. „експертни фигури“ в него. Изборите ги отпрати в края на месец май.

Аз взех думата след това изказване. И ясно заявих, че протестирам срещу този „тон на примирение“: „като че ли ние вече сме приели, сядаме и преговаряме с тия които провалиха България“ . Продължих: „Преговаря се със силния. Със слабия какво да се преговаря и с този, който хората не го искат. Тогава всъщност започваш да предаваш твоите хора и отново да качваш тях/имам предвид комунистите и БСП! – б.м.А.Й./ лека полека по стълбите нагоре към масата на преговорите.“ След това обърнах внимание, че мястото за размяна на позиции е парламента, защото „не може парламентаризмът да се заменя от кръгли маси и срещи по партийни централи“. „Ние – допълних – не сме страна във война, за да се правят на фронта срещи и да се сключват мирни договори.“ По въпроса за „правителството“ казах следното: „Всяко правителство излъчено в този парламент в мандата на БСП е социалистическо правителство“. Днес тези думи звучат особено актуално и мисля, че няма човек, който да не разбира, че правителството на Пламен Орешарски е правителство на БСП, а не на някакви независими експерти. Затова народът и тогава и днес скандира: „Червени боклуци!“ визирайки БСП, а не „Експерти боклуци!“. Думите ми се възприеха като възражение на казаното от Соколов, но косвено и от Костов. Особено когато и припомних, че в конституцията няма понятие „експертно“ или „програмно“ правителство. И дадох пример с правителството на Любен Беров, което също се опитваше да мине за „експертно“, но винаги сме го възприемали като правителство на БСП. Продължих с анализ на тактиката на БСП. „Тактиката на социалистическата партия е…да избяга от отговорността за положението в страната. Мостът за това бягство се нарича „програмно правителство“. Поясних, че ако разсъждаваме стратегически и партийно, а не практически, с оглед на конкретната ситуация, то за СДС би било най-изгодно БСП да си прави ново правителство, защото така ще се провали още повече „и това ще бъде окончателния срив на тази партия“. И веднага поясних, че стратегическата теза би била валидна само при положение, че „народа не е на улицата“.

Продължих с категоричното отхвърляне на комбинацията наречена програмно-експертно правителство, защото, както вече бях казал, тя е „мост“ по който БСП цели да се спаси от народния гняв и от пълния си политически крах. И предложих да приемем „простата и ясна“ формулировка, че „всяко правителство в този парламент излъчено с мандата на БСП е социалистическо правителство и ние сме против него.“ Не отминах и въпроса върху какво би трябвало да работи парламента до своето саморазпускане. Възразих на Муравей Радев, защото комунистите имаха пълно мнозинство и те щяха да си приемат такъв бюджет, какъвто решат, независимо дали в гласуването участваме ние. Но връщането ни за бюджета би представлявало прекратяване на парламентарния бойкот. Горе долу ситуацията бе същата като днес, когато ГЕРБ се върна в парламента, възрази на приемането на актуализацията на бюджета подготвена от правителството на Пламен Орешарски, но мнозинството на БСП и ДПС си прие актуализацията такава, каквато я искаше. И отново повтарих: „Въпросът е да стои ясно разграничителната линия“ между нас и БСП. Опасението ми беше, че т.нар. експертно или програмно правителство ще размие границата между нас и БСП, а това ще даде аргумент на образи като Жорж Ганчев, както и на комунистическата пропаганда, да развяват още дълги години тезата за „синьо-червената мъгла“, която в наши дни е трансформирана в понятието „партиите на статуквото“. Предложих СДС да се върне в парламента само за номинирането на президента Петър Стоянов и завърших изказването си с неочакваното: СДС да поеме отговорност като призове хората доведени до мизерно съществуване от комунистическото управление, „да не си плащат сметките за електроенергия и топлоенергия“. Годината бе 1997-а, а на февруарските протести през 2013 година мнозина предлагаха същото. Сякаш времето бе спряло.

На моето изказване веднага възрази Иван Костов с думите: „Аз долавям, че не е ясно дори на Александър Йорданов какво става в момента“. И допълни: „Няма игра, няма политика, няма парламентарни неща. Има ултиматум от едната страна и от другата страна има защита…Ако се приеме ултиматума има парламент, има всичко. …ако не се приеме има сблъсък.“ От обяснението му се разбра, че „ултиматумът“ предполага „експертно“ или „програмно“ правителство в мандата на БСП. Аз не приемах такъв ултиматум именно защото за мен такова правителство бе „мост за спасение“ на БСП, а не „ултиматум“ за унищожение на БСП. По друг начин разчитах и сблъсъкът, който притесняваше Костов. Смятах, че протестите на гражданите могат да доведат само до едно – пълен крах на БСП. Защото народът бе с нас, а както по-късно се оказа с нас бе и „международния фактор“.

Иван Сунгарски изрази съгласие със застъпената от мен теза, че „думата експертно правителство в което влизаме и ние по някакъв начин звучи лошо за нас“. И допълни, че ако се „набутаме“ в такова правителство „утре могат да бият и нас“. Георги Панев също бе пределно ясен и торпилира идеята за „програмно“ правителство като каза: „Едно е безпощадно ясно. Винаги когато се намира в непосредствена опасност комунистическата партия прибягва до отблъскване на първоначалния удар, до преговори, демагогия, размиване на нещата във времето / нима не наблюдаваме същото и днес! – б.м.А.Й/, размиване на отговорностите в пространството“. Панев категорично отхвърли тезата за второ правителство на БСП и насочи вниманието към служебен кабинет, който да бъде излъчен от президента Петър Стоянов след като той влезе в своите правомощия,като изборите се проведат в края на месец март.

И на това изказване веднага възрази Иван Костов с репликата: „Точно това няма да се приеме от външните наблюдатели…“ Георги Панев дипломатично замълча и само няколко седмици нещата се развиха така, както именно той, а не Костов ги прогнозира.

Д-р Георги Карев също възрази срещу опита да се превърнем в „буфер“ на икономическото недоволство на хората влизайки във варианта „програмно-експертно“ правителство. И поясни, че хората ще приемат едно наше движение в тази посока като „съглашателство“. Валентин Василев също зае позиция срещу варианта „второ правителство“ на БСП добавяйки: „Рискът от експертно правителство ние не можем да поемем“.

Много емоционално изказване направи д-р Васил Михайлов, най-непоколебимия борец в нашите среди за членство на България в НАТО. Думите му бяха: „Мостовете за преговори са изгорени. Декларацията не е гласувана в Народното събрание. Ние сме в ситуация на остра конфронтация. …Ново правителство в този парламент не може да има….Няма какво да преговаряме с тях“. Според него, ако се тръгне на комбинация с експертно правителство, на преговори с БСП, то в бъдеще, когато дойде ред ние да управляваме, „означава ли това, че няма да предприемем лустрация…защото, ако сега заедно теглим колата на България, утре ще трябва да ги признаем за нормална партия“. С тези думи той сложи пръст в една, днес вече гноясала, политическа рана. Но мисля, че точно това слово на Михайлов бе първопричината след като СДС стана партия, Иван Костов еднолично да го изхвърли от листите за народни представители. Лустрация няма и до днес. Затова пък си имаме и мафия, и олигархия, и политици на „заслужен отдих“.

Павел Шопов също застъпи тезата, че е неприемливо второ правителство на БСП. Но предположи, че вече са се водили преговори с БСП по тези въпроси, което изнерви председателят Костов, който остро го репликира и поиска да каже къде и кой е водил такива преговори. Шопов отвърна: „Никой не е водил преговори. И не съм го казал в този смисъл.“ Чу се реплика от залата: „Значи няма да се водят преговори“. Шопов я повтори: „няма да се водят преговори“. Но Костов отново го прекъсва: „Това ще реши НКС“. Явно в съзнанието на Костов тезата за водене на преговори с БСП към този момент на дискусията е оставала актуална. Нервността му обаче проличава дори и в стенографския протокол. А няма логика от такава нервност, ако Костов е бил убеден в позицията, че с БСП не трябва да се преговаря. Сега си мисля, че той дори би трябвало да поздрави тези, които „четат неговите мисли“, ако те са били срещу „преговори“ с БСП. Но явно мислите му в този момент са били други.

Иван Будимов се опита да заглади „конфузната“ ситуация, като изрази „очудване“ „защо ние тук сега започнахме да коментираме правителство“. Евгений Михайлов логично припомни, че предложените от СДС в Декларацията за национално спасение политически условия – отказ от опити за съставяне на ново правителство в този парламент и предсрочни избори, са били отхвърлени вече от БСП, които явно са склонни да приемат само „икономическата“ страна на въпроса – преговорите с международния валутен фонд и въвеждането на валутния борд. Той обърна внимание, че ни в клин ни в ръкав, ние започваме да обсъждаме нещо, което е предложил нашия политически противник. Напомни също за сходната ситуация от 1990 г. и че СДС не може да излъже хората от улицата. Изложи тезата си: не на правителство в този парламент и бързи избори. Впрочем и днес Михайлов е последователен и в сходна ситуация предлага същото.

В изказването си Стоян Райчевски се опита да съчетае оформилите се две гледни точки, но по-скоро само ги повтори, без ясно отношение. След него думата взе Петър Стоянов – новоизбраният, но още не встъпил в правомощията си, президент, който не предполагаше, както и ние не знаехме, че само след няколко години ще му се наложи да прави обръщения от типа: „Иване, кажи си!“. Към момента между Костов и Стоянов отношенията бяха повече от приятелски. Затова и трудно можеше да се очаква, че той ще има различно мнение от това на председателят и бъдещ премиер Иван Костов.

В началото на изказването си Петър Стоянов заяви, че ще изчака встъпването си в длъжност, за да вземе отношение по всички въпроси, които се обсъждат на това заседание. Но след това се впусна в подробни разсъждения за различните варианти, отвеждайки постепенно към тезата, че е възможен и кабинет с мандата на БСП, като за отделните министри в него… се преговаря с БСП. Посочи дори и евентуалните министерства – на финансите, на индустрията, за които СДС и БСП могат да преговарят. И твърде остро репликира привържениците на тезата за бързи избори и без ново правителство с думите: „Някои тук си правят сметките без кръчмаря“. Не стана ясно само кой е кръчмарят. Тезата му бе, че не би трябвало да се задълбочаваме в хипотетични ситуации, защото най-важното е да се постигне с БСП съгласие за въвеждане на валутния борд и договарянето с МВФ. Стана ясно, че президентът Стоянов приема за нормално един нов кабинет на БСП в този парламент и дори изброи евентуални имена за негови премиери - Добрев, Иванов, Папаризов или независим експерт „няма значение“. Каза, че разчита едно такова правителство да прави политика, която да бъде продължена и от служебното правителство преди предсрочните избори.

Филип Димитров застъпи тезата, че не сме в „пълен контрол на ситуацията“, а само такъв контрол би изключил „преговори“. За да се откаже БСП от съставяне на правителство е „възможно по пътя на някакъв вид споразумение“. Филип Димитров също не изключи възможността като „хипотеза“ за съставяне на второ правителство на БСП, „което да бъде ограничено в срок“, но това може да стане само с „подписване на споразумение“. В края на изказването си Димитров обаче се дистанцира от тази хипотеза и каза, че ако сам е бил на мястото на Георги Първанов – лидерът на БСП, той не би тръгнал да прави такова правителство. Но същевременно смята, че след встъпването в длъжност на Петър Стоянов като президент трябва „да се мисли за сядане на някакви преговори“.

Иван Лазаров настоя СДС да продължи да държи на своята Декларация за национално спасение. Красимир Момчев напомни, че не трябва да се допуска грешката от 1990 г. с „експертното“, а всъщност коалиционно, правителство на Димитър Попов. Свободка Стефанова обърна внимание, че НКС на СДС не е свиквано през последния месец, макар обстановката непрестанно да изисква това, а така се подценява коалиционния легитимен орган за сметка на действия и решения на тесен ръководен кръг. „Не е редно от средствата за масова информация да се информираме“ какви действия предприема ръководството, каза тя. Камен Костадинов направи уговорката да „не се стига до краен антикомунизъм“, защото това „прави услуга на БСП“, явно визирайки под „краен антикомунизъм“ тезата да не се водят преговори с БСП.

Още в началото на изказването си Едвин Сугарев изрази очудване, че изобщо се обсъжда въпрос за някакво „програмно“ правителство и също припомни печалният резултат с правителството на Димитър Попов, в което участва Иван Костов, когато има споразумение с БСП, но то не е било спазено. „Не зная – каза Сугарев – дали си давате сметка, че ще изгеждаме малко странно, ако отидем при хората и кажем: вижте какво момчета, ние се споразумяхме с комунистите, вие си вървете в къщи. Пак ще има бити депутати, но този път измежду нашите редици.“ След което продължи: „Искам да напомня, че когато Иван Костов примерно се обърна към митинга и попита: вие вярвате ли, че аз може да съм говорил с Георги Първанов, всички отговориха: Никога. И това никога е доста поучително и показателно…“ След това предложи: да не се търси възможност за преговори с БСП и да не приемат никакви предварителни условия, защото вероятно именно това ще поискат от БСП. Същевременно не изключи преговори, но „те трябва да се намират под силен уличен натиск“. Започването на преговори Сугарев обвърза с дата на избори, но основната му теза бе: „никакво правителство в рамките на този парламент“.

Георги Боздуганов аргументира тезата за служебно правителство след встъпването в длъжност на президента Стоянов. Д-р Михаил Иванов предложи да се гласуват двете тези – за ново правителство в този парламент като сам изрази опасения от тезата „ново правителство“. Владислав Костов сподели, че се притеснява от информацията, че тезата за ново правителство идва от БСП, които настояват тя да бъде съгласувана със СДС и ние веднага започваме това обсъждане. Иван Сотиров също изрази тревога от най-опасния вариант за СДС –програмно или експертно правителство, тъй като това ще бъде по същество „коалиционно правителство“. Изказването му бе аргументирано и убедително наклони везните срещу тезата за „програмно-експертно правителство“. Васил Гоцев защити тезата, че парламента трябва да продължи да работи и да приеме важни закони, но СДС да не се намесва в правенето на правителство, с което подсказа, че не изключва такова. Дянко Марков ни призова да останем верни на исканията на хората. Васил Златаров също се обяви против преговори с комунистите.

След неговото изказване, което бе и последно по тази точка от дневния ред, думата взе председателят на СДС Иван Костов и прочете проект за решение. В него се предлагаше:

1.Народното събрание да приеме с решение Декларацията за национално спасение внесена от ОДС още на 19 декември 1996 г.
2.СДС да подкрепи протестите на гражданите и да предложи на парламентарната група да бойкотира заседанията на Народното събрание с изключение на деня на клетвата на президента Петър Стоянов.
3.Да се настоява БСП да се откаже от мандат за съставяне на ново правителство в този парламент.
Муравей Радев поиска думата и направи уговорка, че не трябва да се обвинява цялата БСП, а само „ръководството на БСП или върхушката“. От залата се направи забележка, че израза „подкрепя“ е слаб и „дистанциран“. Чу се и предложение той да бъде заменен с израза „оглави протестите“. Но Иван Костов възрази с думите: „Оглави, но след това като разбият магазините.Трябва да бъдем внимателни.“ Светослав Лучников предложи текст според който „към преговори“ с БСП да се „пристъпи, само ако нейния висш партиен орган приеме условието за предварителни избори“, които да се проведат до края на месец май 1997 г. Иван Костов определи това като „слаба позиция“ като изтъкна, че приемането на Декларацията, е „най-важното“, защото другото би било „пазърлък“. Думите му бяха: „Оставаме си верни на принципа, но не започваме пазърлък с тях.“ Евгени Михайлов настоя да отпадне „споменаването за гласуване на ново социалистическо правителство“. Аргументът му бе, че ако гласуват правителство ние не трябва да се връщаме в парламента. Иван Костов възрази: „Ако започне процес на разколебаване на мнозинството и една част от тях не гласуват за своето правителство, нашето гласуване против ще бъде напълно необходимо. Така че ние ще изтървем питомното, за да гоним дивото.“

Тази кратка размяна на мнения между Михайлов и Костов имаше скрит смисъл. Известно ни бе, че в парламентарната група на БСП съществуваше напрежение между лобито на Александър Лилов, чийто кадър бе премиера Виденов и депутати, които представляваха лобито на Андрей Луканов. И когато Костов говори за възможността „една част да не гласуват за своето правителство“, той визира тази „Луканова“ група. Но да разчиташ на едни политици от БСП срещу други от БСП, е твърде странна и рискована политика, а за някои може би и част от неизвестно задкулисие. В случая това беше претекст СДС да се върне в парламента и прекрати обявения бойкот, който се подкрепяше от протестиращите граждани.

Георги Панев обърна внимание, че в нашето решение „никъде не се говори срещу БСП“. Иван Костов му отговори: „Нали го пише в Декларацията“. Панев отвърна: „Хората са забравили. Това имам предвид.“ Васил Михайлов репликира, че „преговорите с БСП сега са политическа грешка“. Накрая Иван Костов прочете редактираното решение, в което бяха внесени малки редакционни промени. Така вместо „подкрепя протестите“ се поява „се солидаризира“ с протестите, а също така и че се задължава Парламентарната група да бойкотира парламента, но да се върне в него два пъти – когато президентът Стоянов полага клетва и ако социалистите гласуват второ свое правителство. С други думи, бе вписано предложението на Иван Костов, аргументирано с надеждата, че „питомната“ част от БСП ще гласува против създаването на второ правителство. Окончателният текст на решението бе приет почти единодушно – само с 4 въздържали се. Аз също гласувах за решението.

След това се премина към втора точка от дневния ред: решение за свикване на Национална конференция на СДС. Ръководството на СДС тогава и главно председателят Иван Костов, виждаха в тази конференция възможност за промяна на Устава и трансформиране на СДС от коалиция в синя партия, един процес, който вече бе започнал като главно на структурите в провинцията се внушаваше, че с „коалиция се идва на власт, но с коалиция не се управлява“. Това повтаряше често като политическа мантра Иван Костов и по-голямата част от апарата на „Раковски“ 134. Никой не се замисляше, че така ще се унищожи „широкото ветрило“, както го наричах, на демократичната общност оформено от възродени стари „буржоазни“ партии, от нови демократични партии, от граждански организации, от клубове на сипматизанти, за да се роди еднородна и „командно-административна“ „синя партия“. Докато гражданите в страната протестираха срещу БКП/БСП ръководството на СДС се занимаваше с партийно строителство. Затова и на предложението за свикване на национална конференция веднага се противопостави д-р Васил Михайлов с аргумента, че в ситуацията, в която страната се намира, във вихъра на гражданските протести срещу правителството на Виденов, е необяснимо ние да се занимаваме с партийно строителство. Конференцията, според Михайлов, трябва да се проведе, след като бъде постигната целта – предсрочни избори.Същото бе казал още в началото на заседанието Едвин Сугарев при обсъждането на дневния му ред. След д-р Михайлов и Красимир Момчев изрази съмнение, че такава прибързана национална конференция може да бъде „подготвена и абсолютно фалшифицирана“. Според Момчев провеждането на конференция в този момент е опит за отклоняване на вниманието от важните проблеми в страната. Думите му бяха: „В момента единствения важен проблем…е свалянето на БСП от власт и провеждането на нови предсрочни избори“. Нещо повече. Момчев заяви, че ако планът за превръщането на СДС в партия успее: „СДС вече няма да бъде антикомунистическа сила. Това е и целта на тази конференция на прославутата „синя партия“. Елиминирането на хора, които са най-големите антикомунисти, които седем години се борят срещу комунизма в България и подменянато им със съгласни хора, които ще работят с групировките, които ще им помагат да печелят“.

Това пророческо изказване изяде главата на християндемократа Краси Момчев от Бургас и след като СДС стана „синя партия“ той бе изхвърлен от политиката. А някои от инициаторите на идеята за „синя партия“ наистина заработиха с групировките и не само с тях, но и с лица от бившата комунистическа и ДС номенклатура. Неколцина от тези, които наложиха проекта „синя партия“ по-късно си направиха свои партии, други се прехвърлиха в партии като ДПС, трети участваха в царски проекти, четвърти…за четвъртите не ми се разказва. Изказването на Красимир Момчев бе изпратено с ръкопляскания. Йордан Соколов веднага го репликира като заяви, че Момчев не разбира за какво става дума. Но пък на него му възрази д-р Георги Каревс думите, че въпроса за национална конференция не е обсъждан в структурите на коалицията и представителите на партиите на това заседание на НКС нямат мандат да гласуват по такова решение. Карев предложи тази точка да отпадне от дневния ред и с още един аргумент – липсата на необходимия доклад от страна на ръководството за вземането на подобно решение. Иван Костов подложи веднага предложението му на гласуване. Но Евгений Михайлов, виждайки нагорещяването на атмосферата се опита да примири позициите като предложи решението за национална конференция да бъде взето, но тя да бъде след като имаме свалено правителство на БСП и насрочени парламентарни избори. Иван Костов не се съгласи и предложи да се пристъпи към гласуване на първото предложение – на д-р Георги Карев. Но категорично, усещайки разделението в залата, декларира: „Аз съм против предложението на д-р Карев“.

Започна гласуването. То бе поименно и днес от публикуваната Стенограма може да се види кой как е гласувал по този въпрос или всъщност кой е бил за и кой против „синя партия“. Сред по-известните личности, гласували против предложението на д-р Георги Карев или за конференция по „никое време“ и „синя партия“, са Иван Костов /след няколко месеца премиер/, Александър Божков /по-късно вицепремиер, днес покойник/, Васил Гоцев /по-късно министър/, Христо Бисеров /днес зам.председател на ДПС/, Йордан Соколов /по-късно председател на НС/, Захари Желязков /по-късно шеф на Общинска Агенцията за приватизация/, Камен Костадинов /днес виден функционер на ДПС/, Валентин Василев /по-късно министър/, Георги Ананиев /по-късно министър/, Димо Гяуров /по-късно шеф на Националната разузнавателна служба/, Екатерина Михайлова /по-късно Председател на ПГ на СДС в 38-то НС, ръководен кадър на ДСБ/, Иван Будимов / по-късно шеф на Митница „Кулата“/, Марио Тагарински /по-късно министър, а сетне и депутат от РЗС/, Чародей Чернев /по-късно Областен управител на Софийска област/. Общо 59 членове на НС на СДС подкрепиха предложението на Иван Костов за свикване на национална конференция с цел създаване на „синя партия“ и унищожаване на националното движение СДС. Любопитно е и как гласуват представителите на отделните региони. Кои гласуваха за предложението на д-р Карев да не се провежда в този момент конференция, а СДС да се съсредоточи върху предизвикването на предсрочни избори? Ето някои имена: Георги Боздуганов / бивш съветник на премиера Филип Димитров/, Кръстьо Пастухов /писател/, отец Камен Бараков, Александър Йорданов, Васил Златаров / репресиран от комунистически режим/, д-р Васил Михайлов /Председател на Нова СДП/ Владислав Костов /Председател на БЗНС „Н.Петков“/, Георги Панев, Георги Карев и Емил Капудалиев /от ръководството на Радикалдемократическата партия – последните двама вече скъпи покойници/, Евгений Михайлов, Едвин Сугарев, Иван Сотиров, Иван Сунгарски, Иван Станчев /председател на Съюза на репресираните – покойник/, Красимир Момчев, Муравей Радев /по-късно финансов министър/, Цоньо Ботев. Общо за предложението на д-р Карев и практически против идеята за „синя партия“, лансирана от Иван Костов, гласуваха 67 членове на съвета. Така предложението на д-р Карев за отпадане на точката от дневния ред бе прието. Иван Костов трудно скриваше разочарованието си и само успя да промълви: „Закривам заседанието“. Думите му бяха заглушени от скандирания: „СДС! СДС! СДС!“.

Събитията, които последваха след това заседание на НКС на СДС са добре известни. Но има и такива, които станаха известни едва в наши дни, а други вероятно все още отлежават в тайна. На 22 януари, т.е. само една седмица след това заседание и вероятно все още с мислите, които сподели пред него, Петър Стоянов встъпи в длъжността си на президент. На 4 февруари 1997 г. БСП върна мандата за съставяне на правителство. На 12 февруари 1997 г. президентът Петър Стоянов назначи служебно правителство с премиер Стефан Софиянски, разпусна XXXVII Народно събрание и обявяви предсрочни парламентарни избори на 19 април същата година. Първото решение на служебния кабинет на Стефан Софиянски бе за въвеждане на валутен борд в България. Не остана неродена и „синята партия“. На 15 февруари се проведе IX – та Национална конференция на СДС. На нея СДС от национално движение на партии, организации и граждани се трансформира в партия. Статутът на движението СДС бе заменен от Устав на партията СДС. Превръщането на СДС в партия бе приветствано от всичките ни довчерашни противници. Не останаха назад и медиите. Похвални думи заваляха от Валери Найденов, от Тошо Тошев и от още „ярки“ медийни звезди. СДС събра като във фокус надеждите на хората в България за промяна. Постепенно тези, които бяха против превръщането на СДС в партия бяхме поставени в политическата периферия, а някои и изхвърлени от политиката. И обратно, подкрепилите идеята за партия получиха важни постове и позиции в управлението на държавата. „Малка“ подробност е, че същите, които направиха „синята партия“ след това се изпокараха помежду си, когато започна приватизацията. Някои от тях си направиха и свои партии. По този път тръгна и Иван Костов. Над двата милиона избиратели, които гласуваха за СДС станаха свидетели на скандалите между създателите на „синята партия“ и отвратени от тези скандали постепенно оттеглиха доверието си от СДС. С превръщането си в партия СДС бе унищожен морално, а вероятно и политически. Не казвам, че Иван Костов го е унищожил. Той само предложи това. В наши дни опитът да се създаде „Реформаторски блок“ е зле прикрито признаване на грешката с унищожението на победното национално движение СДС. Разбира се Иван Костов никога няма да признае, че това е грешка. Но самите факти и неговото поведение след това, особено след 2001 година, е признанието за тази грешка. Но този мой разказ е по-скоро за друго – за една стенограма и за опита, когато народът искаше възмездие за БСП за националната катастрофа, на СДС да се подхлъзне „динената кора“ за преговори, за „експертно-програмно правителство“, което да бъде като спасителен пояс или както тогава съм казал – „мост“ по който БСП да оцелее. И тази партия оцеля. По време на проведената тотална приватизация нейните кадри, както и функционери на Държавна сигурност, изкупиха за „жълти стотинки“ държавната собственост и днес са господарите на България или както хората от протестите сега ги наричат – олигарсите на България. Лустрация нямаше. Досиетата не бяха отворени веднага. Неколцина от гласувалите за „синя партия“ прикриха досието на агент Гоце – Георги Първанов и много скоро той изхвърли от президентското кресло Петър Стоянов. Бивши членове на БКП се доволстваха като министри в нашето „антикомунистическо“ правителство. Посланици, бивши агенти на ДС, работеха за „новата власт“, както те си знаят. Националното спасение се трансформира в „национално съгласие“ и България пое по пътя към пълноправното членство в НАТО и Европейския съюз. Превърнатото от „широко политическо ветрило“ в „командирска палка“ национално движение СДС, обаче все повече се свиваше и самоунищожаваше. Освободено бе политическо пространство за нови партии и движения. И те не закъсняха да се появят – НДСВ, ГЕРБ. И да управляват. А тайните…Те не са само в срещите на Копитото. Те са и в дялови бизнес участия, в „първоначалното натрупване на капитали“, в раздялата с романтиката на „революцията“. И затова не се изненадвам, че повечето от днешните „събирания“ в политиката са не на идейна, а на друга основа, която народът български нарича: пари при пари отиват. Аз пък си мисля за бай Илия Минев.