ПРОТИВ СТАЛИНИСТКАТА СИСТЕМА В ПОЛИТИЧЕСКИЯ И ДУХОВНИЯ ЖИВОТ НА БЪЛГАРИЯ

Слово на Желю Желев от 12 юни 1962 г. на съвместната конференция на Института по философия към Българската академия на науките и Катедрата по философия при Софийския университет.

 

Уважаеми проф. Бънков!

Уважаеми преподаватели по идеологическите дисциплини!

Драги студенти и гости!

Официално обявената тема на нашата научна конференция е “Грешките на Сталин във философията”. Очевидно в отделите на ЦК са сметнали, че чрез една конференция на подобна тема философите трябва да дадат своя принос в разобличаването на култа към личността на Сталин и косвено - за разобличаването на култа към всяка политическа личност.

Аз обаче се съмнявам, че при такава стеснена тема ние ще можем да постигнем целта си. Защото тук не става дума за грешки, а за престъпления. И не само и не толкова във философията, колкото в другите сфери на духовния живот на обществото.

Строгият и обективен анализ, правилната научна оценка на култа във философията, на неговите действителни причини и реални последствия е първото и най-важно условие да се скъса радикално с този период, да се изживее напълно неговото кошмарно наследство и по такъв начин да се разчисти пътят на свободното научно творчество в нашата философия, както подобава на една действителна наука.

Време е да престанем да се учудваме и удивляваме как е било възможно да се възвеличава така безмерно Сталин, при положение, че той няма абсолютно никакви заслуги към философията. С учудване ние нищо няма да направим, трябва да се даде строго научно обяснение на култа, да се разкрият неговите социални и политически причини,за да се види ясно какво трябва практически да се предприеме за неговото възможно най-бързо изживяване във философията.

Ако това не се направи, ние още дълги години ще търпим пагубното влияние на пороците на догматизма, на култовския стил в научно-изследователската работа, още дълги години ще дишаме отровната атмосфера на доносите, клеветите, интригантството и конюнктурщината.

У нас, във философията, още не е имало XXII конгрес, досега почти не са изменени нещата: срещу главните пороци на култовския период никой още не води системна, последователна и планомерна борба с оглед те да бъдат изживени и, изглежда, у нито един от влиятелните фактори на философския фронт не съществува такова намерение.

Списание “Философска мисъл”, което би трябвало да бъде знамето и рупора на тази борба, досега не се сбърка да пусне нито една статия, посветена специално на догматизма във философията, на пораженията, които нанесе той в нашата литература, на изобличаването на действителните носители на догматизма и сталинизма, при това в неговите най-уродливи форми, на историческото своеобразие на култовския догматизъм. Вместо това редакцията в първа книжка от т.г. пусна статия под заглавие “Култ и авторитет”, където зъб не се обелва по тези наболели въпроси, а се говорят всеизвестни истини, от които едва ли вече има някаква полза.

До каква степен в нашите отговорни философски среди съществува нежелание (и даже малчалива съпротива) да се води сериозна борба против догматизма, може да се съди от факта, че в нашата философска литература два месеца след XXII конгрес на КПСС се появява статия (има се предвид статията на проф. Караколов в сборника, посветен на акад.Тодор Павлов), в която се твърди, че Сталин имал големи заслуги за развитието на философията и се прави апология на онези политически погроми, които той организира над най-изтъкнатата част от съветската философска интелигенция.

Показателно в случая е и това, че нито един от членовете на редакцията на “Философска мисъл” не се възмути от тази култовска диверсия на своя колега. Но затова пък някои от членовете на същата редакция, заставайки в позата на хора, които едва ли не от самата история са призвани да охраняват чистотата на “марксистко-ленинската философия” (макар, че последната никак няма нужда от подобна джандарска охрана), много се възмущават, когато отделни философски работници, в порядъка на научно изследване, се опитват да дискутират ленинското определение на материята, независимо че такива дискусии отдавна се водят по страниците на философския печат в другите социалистически страни.

(Тези хора, очевидно, не могат да живеят без култ. XXII конгрес на КПСС им отне окончателно култа на Сталин, на който те до вчера се кланяха, и сега бързат да превърнат Ленин в икона, на която биха могли да се кланят и в името на която да интриганстват във философията).

Фактически у нас се стигна до положението, когато стана модно да се говори общо за значението на решенията на ХХІІ конгрес за философията, да се говори против култа въобще, да се правят разсъждения за догматизма изобщо, от рода например на тези, че “догматизмът е чужд на диалектическия материализъм”, че той представлява откъсване от практиката, едностранчивост на мисълта и пр., само и само да не се каже кои са онези конкретни причини, които го породиха, в какво се изразява неговото историческо своеобразие, кои са носителите на култовщината и догматизма във философията, защо тези хора са станали догматици и талмудисти, какво трябва да се направи, за да се освободим от култовското наследство.

Тук не става дума за заяждане, за злепоставяне на този или онзи, или за разчистване на някакви лични сметки – от гледна точка на интересите на науката това би било дребнаво и глупаво, а за разкриване на действителните корени на догматизма във философията, с цел той да бъде ликвидиран. Защото – повтарям – без такъв конкретен и пълен анализ не е възможно да се върви напред, не е възможно да се освободим от догматизма. На всяка крачка ние още отсега се сблъскваме с методите на догматизма и култовщината в отношението към философското наследство на В.И.Ленин. Хората, които довчера обожаваха Сталин като теоретик, репресираха и преследваха всеки, който не е ортодоксален култовец, сега, надянали си тогата на привърженици на идеите на ХХІІ конгрес и на борци за чистотата на философското наследство на Ленин, забраняват, задушават, тероризират всеки опит да се оспорват едни или други идеи от това наследство. Те забраняват да се дискутира Ленинското определение на материята, забраняват да се обсъжда хипотезата на Ленин за всеобщия характер на свойството “отражение” и пр., защото те били установени неща.

Какво е това, ако не жива култовщина, съвсем култовски стил на решаване на научни въпроси, култовщина в действие и даже опитваща се да мине в настъпление, използувайки демагогски името на В.И.Ленин. Трябва да се смъкне маската на тези неокултовци, които, принудени от ХХІІ конгрес да се откажат от предишния си кумир, сега правят всичко възможно да спасят култовския стил, култовските методи на работа във философията, защото прекрасно разбират, че при нормални условия те не могат да удържат своите позиции.

За да се ликвидира култовското наследство, трябва да се премахнат преди всичко стилът, методите и формите на работа. Само това е борба против култа, против догматизма, който използува само твърде ефектни фрази, за да заклейми култа към Сталин и Червенков, без да премахва практически стила, методите и формите на работа на предишния период – този човек, независимо от това дали съзнава или не, е демагог; той се занимава с демагогия, а не с действителна борба против култа във философията.

 

Преди да премина към по-подробна характеристика на култовския период във философията, ще се спра на статията на проф. Караколов, защото като типична култовска статия, излязла след ХХІІ конгрес, тя много вярно характеризира от една страна стила в научно-изследователската работа на култовеца, неговия умствен кръгозор и манталитет, а от друга – сегашното положение на нещата в нашата философска литература, отразява атмосферата, в която ние работим. Проф. Караколов пише, че Сталин имал големи заслуги за развитието на философията. На стр. 78 ние четем следното: “Ленинският етап във философията, Ленинският принос във философията получи пълно и всеобщо признание едва към края на 20-те, началото на 30-те години, и то с пряката намеса на Сталин и на ЦК на Партията. Официалното философско ръководство – Деборин, Карев, Стен, Лупол и др., до края на 20-те години стоеше по всички основни въпроси на философията на Плехановски позиции, не признаваше Ленинския етап във философията”. И няколко страници по-нататък (собствено на 82 стр.), като взема отношение към философската група на Деборин, проф. Караколов не изпуска случая още един път да подчертае заслугите на Сталин. “Самата характеристика на Деборинската философска група - пише той – като “меншевиствуващ идеализъм”, дадена от Сталин, има синтетичен характер. Тя много правилно характеризира тази група, като включва политическата и теоретическа (философска) характеристика на тази група”.

Нека бъде позволено да попитам уважаемия професор, в какво по-точно се изразяват тези заслуги на Сталин? Може би Сталин е развил по-нататък философските идеи на Енгелс и Ленин или на Хегел? Или пък е дал съвършено нови тези и постановки във философията?

Всеки, който що годе е запознат с неговите произведения, прекрасно знае, че това не отговаря на действителността. Но по този въпрос проф. Караколов нищо не казва, а вместо това деликатно се прехвърля да ни разказва кой в България имал заслуги за установяването на ... Ленински етап.

Ние обаче ще му напомним тези зловещи заслуги на Сталин към философията. Сталин създаде в областта на философията положение, при което:

първо, неговата популярна брошура “Диалектически и исторически материализъм”, годна единствено за нуждите на широката партийна просвета, за кръжочна работа, беше обявена за връхна точка, за венец в развитието на марксистко-ленинската философия и всеки системен курс по диалектически и исторически материализъм трябваше задължително да се построява по “образ и подобие” на нея, трябваше папагалски да възхвалява “четирите черти на др. Сталин”;

второ, фактически беше инкриминирано богатото философско наследство на Енгелс и Ленин и всеки опит да се постави за разработване някоя от гениалните идеи на “Диалектика на природата” и на “Философските тетрадки” (предмета на философията, диалектическата логика, тъждеството на логика, диалектика и гносеология и пр.) се посрещаше с подозрение или открити репресии;

трето, беше насаден пълен нихилизъм към немската класическа философия и по-специално към Хегел, такъв нихилизъм, че само споменаването на системата на категориите се квалифицираше като “тъмна хегелианщина”, като отстъпление от марксизма. Сталин, който надали някога през живота си беше чел дори “Малката логика” на Хегел, не се посвени да определи немската класическа философия като “аристократическа реакция на френската буржоазна революция” и тази съвсем субективна и невярна оценка беше въздигната в ранг на официално партийно становище, което тероризира в течение близо на две и половина десетилетия философската мисъл;

четвърто, за наш срам даже законът за отрицание на отрицанието – най-интегралният закон на науката “диалектика”, който в гениално сбита форма изразява богатството на човешките представи за развитието, беше обявен за хегелиански и изхвърлен от официалната наука независимо, че Енгелс и Ленин винаги са се отзовавали с патос за този велик закон. На негово място Сталин в своята жалка брошурка “Диалектически и исторически материализъм” постави своята теза за развитието като “движение по възходяща линия”, която обаче, въпреки външните словесно твърде остри декларации против механицизма, сама никак не беше свободна от механицизъм, доколкото губеше вътрешната противоречивост, вътрешната отрицателност на предметите;

пето, научно-изследователската работа се сведе до това, да се възхваляват до умопомрачение гениалните открития на корифея на науките, да се пренамират четирите черти на неговата брошура във всички области на човешкото познание. Даже марксистите, които се осмеляваха да изкажат оригинални мисли, различни от тезите на Сталин, трябваше да ги представят под формата на защита, на потвърждение, на възвеличаване на корифея. Това страшно явление има аналог само във философията на Средновековието, когато философите, за да изкажат едни или други мисли за материалната субстанция, за нейното битие и нейните атрибути, трябваше задължително да ги представят като атрибути на бога, като свидетелство за неговата въздесъщност, всевластие, премъдрост, благост и пр.;

шесто, като принизи до невероятни размери ролята на философията, като сведе научно-изследователската работа до просто пренамиране на четирите черти на диалектиката - за което не са нужни нито ум, нито мисъл, култът широко отвори вратите на философията за хора, съвсем посредствени и некадърни за теоретическа работа, за хора, които не обладават никаква природна склонност към теоретизиране, към абстрактно-логическо и диалектическо мислене.

Тези хора, със своя банален начин на мислене, намериха в опростенческите положения на Сталин своя идеал за философия и всичко, което излизаше зад рамките на този кръгозор, беше за тях ревизионизъм, идеализъм, отстъпление от диалектическия материализъм и пр. Това са хора, които органически мразеха и мразят диалектиката, защото тя не е за техните глави. Простото напомняне на факта, че категориите трябва да се извеждат една от друга, за да може да се раздипли тяхното вътрешно богатство, незабавно и безапелационно се заклеймява от тях като хегелианщина, макар че никой от тези хора не е седнал сериозно да изучи философията на Хегел, както това правеха класиците.

Този кадър във философията трябва да бъде отнесен към един от най-тежките случаи на култовско наследство; сега той спъва и всячески пречи на пълното разгромяване на култовщината и култовския догматизъм, защото прекрасно разбира, че заедно с култовщината ще трябва да залезе и той.

Това са действителните заслуги на Сталин към философията и по специално за “установяването” на т.нар. “ленински етап” в нея.

Ние не говорим вече за това, че тази посевместна дървенящина и склероза, които култът насади във философията, беше причина тя да се откъсне и да изостане от развитието на съвременното естествознание; да бъде компрометирана в очите на частните специалисти като неспособна да играе ролята на методология спрямо техните науки.

Що се отнася до формулировката на Сталин – “меншевиствуващ идеализъм”, с която беше дамгосана школата на Деборин и с която проф. Караколов демонстрира такава трогателна солидарност, то тя не само, че е неправилна, но и представлява един от най-ярките и типични примери на онези политически погроми, които Сталин провеждаше в различните сектори на духовния живот на съветското общество и които обрекоха на почти пълен застой и чудовищна догматика повечето обществени науки.

В какво собствено се състои идеализмът на Деборинската група?

Във всеки случай, ако ние придирчиво се заловим да издирваме едни или други неточни формулировки, които биха могли да бъдат представени като пример за идеализъм, много повече идеализъм можем да намерим във философските произведения на Сталин и особено в “Анархизъм и социализъм”, които, интересно защо, проф. Караколов никак не е забелязал. Какво представлява например известната мисъл от споменатото произведение, която така много се използуваше от някои автори като ръководно положение - че идеалната страна на света представлява неговата форма, а материалната – неговото съдържание. Това е стопроцентов дуализъм, които като всеки дуализъм, вече е и идеализъм.

Да не говорим за онзи по същество субективен идеализъм, който Сталин допускаше при анализа и оценката на някои явления и моменти в развитието на съветското общество. Например, тезата за прогресивното разрастване на класовата борба при приближаването към комунистическото общество, постановката, че за ликвидирането на различието между колхозно-кооперативната и общонародна собственост е необходимо да се започне направо със самия този проблем, с усъвършенстването на социалистическите производствени отношения, а не от създаването на материално-техническата база на комунизма, не от максималното повишаване на производителността на труда, на основата на едно, също така, максимално развитие на производителните сили, - представляват типични примери на субективно-идеалистическо решаване на конкретни социални въпроси, на субективен идеализъм в областта на обществените науки.

Проф. Караколов привежда следната тирада от труда на Деборин “Диалектика и природознание” (1929 г.) и я представя за идеализъм. Цитирам: “В статията “Материалистическата диалектика и естествознанието” Деборин пише: “Материалистическата диалектика като всеобща методология пронизва всички конкретни и емпирични науки, тъй като тя е, така да се каже, алгебра на науките, внасяща вътрешна връзка в конкретното съдържание” (82 стр.).

Представяйки тази мисъл като типичен пример на идеализъм, макар че всеки интелигентен изследовател би се подписал с две ръце под нея, той я коментира по следния начин. “Само идеалист може да твърди, че диалектиката, макар и материалистическа, като методология внася вътрешна връзка в конкретното съдържание на конкретните емпирически науки” (82 стр.).

За проф. Караколов, очевидно, не съществува никаква условност в езика. Деборин пише: “Философията, така да се каже, внася вътрешна връзка...”, а проф. Караколов приписва на Деборин кантианското твърдение, че философията отвън и a priori внася вътрешна връзка.

Любопитно е дали, когато проф. Караколов чуе израза “сядам на масата”, разбира това буквално, в смисъл че се качвам и сядам върху масата. Малко по-надолу на същата страница ние се натъкваме на следния куриоз: “Какво е това, което Деборин пише, ако не хегелианизиране на материалистическата диалектика: “Диалектическият материализъм представлява от себе си синтез на диалектическия метод на Хегел с материалистическото разбиране на природата и историята”. Караколов непосредствено коментира: “На всеки грамотен човек по философия е известно, че методът на Хегел е диалектически, но също така и идеалистически, диалектиката и идеализмът у Хегел са неделими (Забележете: неделими!!). Нещо повече: диалектиката на Хегел е диалектика на развитие на понятието, на абсолютната идея. Тук имаме явно промъкване на идеализъм в материалистическия мироглед – идеалистическа ревизия на марксизма”.

Ние сме в правото си да попитаме проф.Караколов: щом диалектиката и идеализмът у Хегел са неделими, то как Маркс и Енгелс са използували Хегеловата диалектика, за което те многократно и по много поводи изрично са декларирали. Принципно съществуват две възможности: или Маркс и Енгелс са я използували, без да я отделят от идеализма (тъй като съгласно представите на проф.Караколов те са неделими), или пък въобще не са използували диалектиката на Хегел и за втори път са я откривали мимо този автор. Читателят трябва да избира между две възможни положения – или че материалистическата диалектика е синтез на диалектиката на Хегел с материалистическото разбиране (на природата и обществото), което естествено никак не изключва, а обратно, предполага преработване на диалектиката на Хегел, предполага нейното отделяне от идеализма, както това на много места са обяснявали класиците, или, че тя не е синтез и тогава не може да се каже какво всъщност е.

Ние бихме могли да цитираме и други такива херкулесови стълбове на глупостта, която е могла да вирее и процъфтява само под сянката на култа, където въобще не са нужни мислене и собствена глава, но смятаме, че и това е достатъчно, за да си състави човек реална представа за умствения уровен и морала на сталиниста във философията.

Така че не Деборин и деборинската школа фактически стопираха развитието на философията, а Сталин. Сталин и всички онези трубадури и талмудисти на култа към неговата личност, които се надпреварваха и задавяха да го възхваляват и словославят като корифей на науката, сложиха кръст на всякакво развитие на философията въобще. Те доведоха нещата дотам, че няколко съвсем популярни и даже посредствени положения на Сталин, които в теоретично отношение стояха далеч по-ниско от онова, което беше отдавна достигнато от философите, станаха таван на всякакво развитие на мисълта. Тъкмо затова най-малко морално право да пишат за развитието на философията, да говорят за него имат хора, като проф.Караколов, които го бяха погребали през периода на култа.

Но защо, все пак, проф. Караколов, въпреки недвусмислените и очевидни факти и след ХХІІ конгрес (неговата статия излезе в сборника, посветен на Тодор Павлов два месеца след конгреса), намира за необходимо да убеждава читателя, че Сталин има определени заслуги за развитието на философията? Вероятно защото към такова едно сталинистко дело проф.Караколов също не е без определени заслуги... През 1950 г. той издаде книгата “Сталин – гениален продължител на делото на Ленин”, в последният раздел на която на цели 54 страници се доказва, че “Трудът на Сталин ”Диалектически и исторически материализъм” е нов крупен принос, най-високата точка, върхът в развитието на марксистко-ленинската философия” (стр.92). Именно в този раздел ние четем: “Обобщавайки теоретическото богатство на великите произведения на Маркс и Енгелс: “Комунистическият манифест”; “Мизерията на философията”; “Капиталът”; предговорът и въведението на “Към критика на политическата икономия”; “Анти-Дюринг”; “Диалектика на природата”; “Лудвиг Фойербах” и др., а така също новото, което внесе великият Ленин в развитието на марксистко-ленинската философия със своите безсмъртни произведения, като: “Материализъм и емпириокритицизъм”; “Философски тетрадки”; “За значението на войнствуващия материализъм” и др. И най-сетне обобщавайки теоретическото богатство на своите собствени философски произведения, Сталин даде майсторско изложение на диалектическия и исторически материализъм, изложение, което съответствува на новата епоха – епохата на победилия в СССР социализъм и прехода към комунизма, епохата на острата борба между двете системи – социалистическата и капиталистическата, и на крушението на капитализма” (стр.93).

И по-нататък се доказва как Сталин в тази своя брошура, “обобщавайки философското наследство на Маркс, Енгелс и Ленин, а също така и своите собствени философски произведения”, е открил четирите черти на диалектиката. “Сталин – пише проф. Караколов – сформулира нова черта на марксисткия диалектически метод, нов закон на диалектиката – законът за всеобщата връзка между явленията в природата, обществото и мисленето”. Макар на всеки студент да е известно, че тази черта е формулирана още от Енгелс в “Диалектика на природата”, проф.Караколов за пръв път я е открил в произведението на Сталин.

Трудно е да се каже кое преобладава тук – отсъствието на всякаква научна съвест или невежеството.

Не може обаче да не се изправят косите на читателя, когато стигне до оня пасаж от труда на Караколов, където “теоретически” се обосновава ликвидацията на закона за отрицание на отрицанието.

“ У Сталин – пише той – отрицанието се включва в закона за скокообразното развитие, защото (забележете: “Защото”!) не е възможен скок без отрицание и няма отрицание без скок”.

Това е просто феноменално и е трудно да се коментира. Но то ще влезе в историята на диалектиката като класически образец, като класика на култовщина и култовска догматика.

Сега става ясно защо проф.Караколов след ХХІІ конгрес, когато вече съществуват всички политически условия да бъде възстановена най-после историческата правда във философията, както за Сталин, така и за Деборин, въпреки очевидните факти, се опитва отново да приписва на Сталин несъществуващи заслуги и още един път да хвърли кал върху Деборинската школа. Човекът се надява, че по такъв начин ще спаси нещо от своите култовски писания, и този човек, оглавяващ сега института по философия, ще провежда линията на борба против сталинизма и догматизма... Чудно ли е защо у нас не се води борба против култовското наследство във философията, а се говорят само най-общи приказки за значението и ролята на ХХІІ конгрес?

Във всеки случай трябва да се излезе в печата против тази последна статия на проф.Караколов за “Ленинският етап във философията”, която статия всъщност представлява мръсен култовски пасквил, гавра над историята на философията.

 

Уважаеми колеги!

 

Много хора смятат, че борбата против култа и догматизма във философията се изчерпва с това да се развенчае Сталин, да се каже, че той няма никакъв принос и никакви особени заслуги към науката “философия” и че тук трябва да се спре. Това особено допада на хора, които повече или по-малко са неприятно свързани с времето на Сталин. Както казахме в началото, това още не е достатъчно, с него далеч не се ликвидира догматизма. То представлява първата и абсолютно необходима стъпка, представлява ликвидиране на най-уродливите форми на догматизма – култовщината, - без тая стъпка не може да се върви по-нататък, но след нея задължително трябва да се почне борба против догматизма по същество, борба против неговия стил, неговите методи и форми в научно-изследователската работа.

У нас досега, общо взето, като се изключи инцидентът с проф. Караколов, са ликвидирани тези най-уродливи форми, ликвидирани са най-чудовищните продукти на този период във философията, но всеки от нас вижда, че култовските методи и култовският стил (напр. в редакцията на “Философска мисъл”) не са покътнати още.

За да се види как и по какъв начин могат практически да се изгонят от философията порочните методи на култовския период, трябва преди това да се даде научно обяснение на култа във философията, да се каже в какво се състои същността му.

Същността на култа във философията не е в простото величаене и безмерно превъзнасяне на личността на Сталин като корифей на науката, макар, разбира се, това да е пряко свързано със същността на работата, но то все пак е сравнително външната страна, то е проявление по-скоро на същността. Тук въпросът е много по-дълбок и се свежда до съотношението между политика и философия. Култовският период беше период, през който под формата на свързване на философията с политиката, с практиката, със задачите на социалистическото строителство и международното комунистическо движение, философията беше превърната в жалка прислужница на политиката, точно така, както през Средновековието беше прислужница на богословието. Не политиката трябваше да се издига до теоретическата висота на философията, както би трябвало да бъде, а обратно, тя беше принудена да се принизява до емпиричните положения на политиката, на всяка цена да доказва и да обосновава политическите предразсъдъци на партийните вождове, независимо от дали са правилни или неправилни, дали са верни или неверни; на философията въобще беше отнето правото да разсъждава върху верността на политическите тези, тя беше длъжна само да доказва, че те са верни и научни, да ги облича в теоретична форма, да доказва, че в тях се съдържа някаква висша мъдрост. Оттук и онази чудовищна проституция, на която философията беше принудена да се отдава. Тя трябваше от седем кладенеца да донесе вода и да докаже, че неправилното е правилно, че ненаучното е научно и нещо повече, че даденото политическо положение представлява крупен принос, по нататъшно развитие на самата философия.

Тезата на Сталин за прогресивното разгаряне на класовата борба при прехода от капитализма към социализма би могла да бъде оборена като субективистична и ненаучна от всеки що-годе сериозно образован философ, от всеки, който действително умее да прилага научния критерий при оценката на обществените явления – най-конкретен и всестранен анализ на конкретното съотношение на класовите и политическите сили, анализ, задължително обективно проверим, - защото нейната погрешност, нейният субективизъм са просто очевидни. И все пак никой през периода на култа не я разкритикува, не доказа нейния ненаучен характер. Защо? Във всеки случай не защото нямаше хора, които бяха способни да направят това, а защото човешката глава не може да мисли, когато над нея виси политически сатър, който всеки момент може да я снеме, ако тя си позволи разкоша да мисли критично. Но затова пък много хора доказваха и обосноваваха това положение на Сталин като доразвиване на учението за класовата борба в условията на социалистическото строителство, “като конкретизиране и обогатяване” на теоретическото наследство. Много хора от такова безсъвестно или невежествено обслужване на политиката направиха научна кариера, станаха доценти, професори и академици.

Такива примери като горния могат да бъдат приведени в голямо количество, но всеки ще се съгласи, че тук работата не е в числото на подходящите примери, които ще се подберат, а в това че тези примери илюстрират съдържанието, смисъла на един цялостен стил на работа, изразяват същността на култовския период. Във всеки от тях (от тези примери) като в капчица вода се отразява фактът, че философията наистина беше прислужница на политиката и че поради това във философската литература не остана и сянка от обективност и от научна съвест; създаде се положение, при което всякакви тривиалности на политическата конюнктура могат да се възхваляват до умопомрачение и да се обкичват с всевъзможни хвалебствия и суперлативи.

Във “Въпросите на Ленинизма” Сталин, като говори за възможността да бъде построен социализма в Съветската страна, казва буквално следното: “Между възможността за построяване на социализма и действителността на неговото построяване има голяма разлика”. (“Въпросите на ленинизма”, изд. БКП, 1948, стр.241).

Това съвсем обикновенно изречение беше обявено в литературата за голям принос в съкровищницата на философията, за образец как се свързва философията с политиката и даже нещо повече – как обобщавайки практиката на социалистическото строителство уж се развива по-нататък марксистко-ленинската философия, макар че тази обикновена и даже банална фраза може да бъде изречена от всеки случайно срещнат на улицата човек. Та тук няма още ни капка диалектика, тъй като това е само външното, формално-логическо различаване на две категории – възможност и действителност – фраза, която просто констатира, че възможността не е действителност, и в която дори не се съдържа намек за прехода на едната в другата, с което започва всяка истинска диалектика.

Когато Сталин във “Въпросите на ленинизма” характеризира природата на колхозите като едри социалистически селскостопански предприятия, беше казал, че колхозът представлява форма и като всяка форма той може да бъде използуван и от враговете. Всичко зависи от това какво съдържание ще се влее в тази форма.

Тази мисъл на Сталин през целия период на култа се възхваляваше наляво и надясно, във всички системни курсове по диалектически материализъм (Розентал, Леонов, Александров, Киселинчев), във всички монографии и статии по темата – пак като пример за по-нататъшно развитие на диалектиката въз основа на обобщението на социалистическото строителство. Докато всъщност това съвсем елементарно положение, което не е дотам издържано в качеството си дори на обикновен пример, илюстриращ този закон на диалектиката. В сравнение например с “Науката логика” на Хегел, където диалектиката на категориите форма и съдържание е така богато, така разкошно и всеобхватно разработена в протежение на цели страници, тази фраза е смешно подобие на диалектика, но то се противопоставяше от някои хора на Хегел като ... материалистическо интерпретиране и следователно, като по-висша степен в развитието на диалектиката.

Може да се приведат още много и много примери, които неизменно потвърждават същността на култа и култовския догматизъм (във философията ) като неправилно съотношение между политика и философия, като пълно, безусловно и най-грубо подчинение на философията на тясно-практическите задачи на политиката, при което философията загубва своя облик на наука и се превръща изцяло и единствено в теоретическа прислужница на политиката. Но и като прислужница тя лошо обслужва политиката, щом обосновава безусловно всичко, щом няма правото на критическа преценка за всяка политическа установка, щом политиката не се стреми да се издига на нейната висота, а обратно – принизява философията към себе си. За да избегна евентуални недоразумения и за да не доставя материал на разни доносчици и клеветници, които обикновено идват да слухтят на подобни научни обсъждания, искам да дам пояснения.

Тук не става дума за откъсване на философията от политиката или за тяхното противопоставяне, не става дума за отричане на идеологическата роля на философското познание, напротив, става дума за правилното съотношение между тези две сфери с оглед философията действително, научно (а не фиктивно) да помага на политиката, да издига политиката до уровена на наука, както правеха великите умове на философското познание.

За такова съотношение и за това свързване на философията с политиката трябва да се борим ние, а не за онова култовско свързване, което теоретически представлява ликвидация на философията като наука и я превръща в идеология, само в идеология, в проста идеологическа прислужница. Философията е преди всичко наука, наука за най-общите закони на движението, изменението и развитието на света и благодарение на това, тя е и идеология, светоглед, тя е особена идеология, идеология-наука, научна идеология, която поради последното обстоятелство може да се каже, че вече не е в собствения смисъл на думата класова идеология, която разработва предразсъдъците, илюзиите и заблужденията на определена класа, а наука.

И ние трябва да се отнасяме към нея преди всичко като към наука.

Култът елиминира това съотношение между науката и идеологията в нашата философия. Като удави нуката в идеологията той стигна до своеобразен политически прагматизъм и на тази основа се получи невиждано опростяване на философските проблеми. Той се опитваше непосредствено да прави политически изводи от основните положения на диалектиката и от това се получаваше най-обикновено политическо морализиране, което няма никаква научна стойност.

Сталин остави маса образци на подобно опростенчество, което обаче сега продължава да съществува в нашата литература и научно-изследователска работа като наследен порок от изминалия период. След всяка черта на диалектиката той правеше политически изводи и това във всички системни курсове по диалектически и исторически материализъм се представяше като пример на свързване на философията с политиката и даже за образец как се развива философията въз основа на обобщението на политическата практика.

След като излага “чертата за движението“ Сталин пише така: “Ако светът се намира в непрекъснато движение и развитие, ако отмирането на старото и нарастването на новото е закон на развитието, то ясно е, че няма вече непоклатими порядки, “вечни принципи” на частната собственост и на експлоатацията, “вечни идеи” за подчиняването на селяните от помещиците, на работниците от капиталистите.

Значи, за да не грешим в политиката, трябва да гледаме напред, а не назад” (стр.11, изд.1951 г.).

Към чертата за противоречието четем следните изводи: “Ако развитието протича чрез разкриването на вътрешните противоречия, то ясно е, че класовата борба на пролетариата е съвършенно естествено и неизбежно явление.

Значи, нужно е не да се замазват противоречията на капиталистическите порядки, а да се разкриват и разгръщат, не да се гаси класовата борба, а да се довежда докрай.

Значи, за да не грешим в политиката, трябва да провеждаме непримирима класова политика, а не реформистка политика на хармония между интересите на пролетариата и буржоазията” и пр. и пр.

Какво допринася за развитието на нашата философия такъв ограничен маниер на свързване на политиката, с практиката на социалистическото строителство?

Нищо, буквално, абсолютно нищо!

Но в името на това нищо през 30-те години беше разгромена и смазана Деборинската школа, бяха ликвидирани собствените проблеми на модерната философия.

Тук е същността на култа във философията. Който не е разбрал това, той въобще не е разбрал неговата специфика, той няма ясна представа какво трябва да се прави, за да бъде ликвидиран.

И затова, за да се ликвидира радикално (на дело, а не на думи) култовщината, трябва да се възстанови онова правилно съотношение между политика и философия, което ние срещаме в произведенията на всички сериозни изследователи и което по времето на Сталин беше съвършено деформирано.

Да се създаде обстановка, при която политиката да се стреми да се издига, за да се възвисява към философията, към нейната строгост и научна обективност, а не философията да бъде принизявана към политиката.

Това е сложна, много трудна и продължителна работа; тя е свързана с цял комплекс от други задачи.

Но първото нещо, първата практическа стъпка, която трябва да се предприеме, за да бъде разнищен този комплекс от задачи, е да се премахнат култовският стил и методи на работа във философията.

Практически това предполага: 1/ да се гарантира пълна публичност на всяко мнение, възгледи или становище в печата. В печата, в публична дискусия, а не в редколегията трябва да се определя правилността или неправилността, вярността или невярността на дадени възгледи по определен философски въпрос. Никакви съображения от естество да се опазва “чистотата на марксистко-ленинската философия” не бива да се уважават, защото зад тези съображения, при сегашните условия, се крие догматизъм, който, държейки се за формулировките на класиците, тероризира всякакви опити за по-нататъшно развитие на определени въпроси от нашата философия.

Нашата философия няма да пропадне от това, че в нея могат да грешат хора, които се стремят към истината. Грешките са също път към истината. Култовският период, който най-много пазеше философията от грешки, се оказа накрая една голяма грешка.

2/ Да се признае публичо, че всички и всякакви формулировки от философското наследство на класиците могат в порядъка в научното изследване да се подхвърлят на преоценка съвсем свободно, без всякакви интриги, доноси или репресии. Това произтича от самата природа на философията като развиваща се научна система, като наука.

3/ Да се признае, че във философията - всички въпроси могат да се подхвърлят на дискусии и обсъждания.

Това, разбира се, не означава, че ние трябва и с повод, и без повод, безразборно да подхвърляме на съмнение основните положения на нашата философия. От такова скептично съмнение и дискутиране, което не отива по-далеч от това просто да се съмнява или нихилистично да отхвърля, науката няма полза. А и трудно ще се намери сериозен философски работник, който да седне да се занимава с такъв безсмислен и безплоден скептицизъм.

Но ние поставяме принципно това положение, за да се избие от ръцете на догматика възможността да мачка и задушава всеки опит за разработване на големите проблеми под претескт, че това са основни и безспорни положения. Защото практически става така, че ако за мен едно положение е безспорно, за друг, който вижда по-далеч от мен, да не бъде безспорно.

Но нали в това се състои процесът на развитието на науката - че безспорните положения с течение на времето стават спорни и се преодоляват? Това е закон в развитието на науката и историята на всички науки го потвърждава.

Само за типичния догматик няма спорни положения, за него всичко е безспорно и всеки опит нещо да се оспорва е ревизионизъм.

За догматика безспорно е ленинското определение на материята, макар че в социалистическите страни от 10 години се води дискусия, безспорен е всеобщият характер на отражението, безспорен е философският характер на историческия материализъм, безспорно е, че няма вторични свойства и пр.

Но тъкмо по тези “установени” и “безспорни” положения се водят най-затегнати и продължителни дискусии.

Колеги,

Пред нашата философия сега стоят за разрешение величествени задачи. От една страна тя трябва да обобщи онзи гигантски материал, който натрупа съвременното естествознание – теорията на относителността, квантовата механика, кибернетиката и пр., а от друга – да разреши своите собствени въпроси: да построи диалектическата логика, да създаде научна система на категориите, да определи своя собствен предмет и пр.

За разрешаването на тези грандиозни задачи е повече от всичко необходимо да се ликвидира радикално цялото култовско наследство.

За нас, младото поколение във философията, което се опитва да прави своите първи стъпки, борбата с култа и догматизма е въпрос на живот и смърт. Ние повече от всякога имаме правото и сме длъжни да се борим за разгромяването на догматизма, защото това означава: ще се занимаваме ли с наука, ще свържем ли най-прекрасните години от своя живот, младостта си, с научното творчество или ще ги отровим в интриги, клевети, доноси, политическа конюнктурщина и всякакъв род подлости, останали от времето на култа.