5 август 2020г.

Празник на железничаря, Предпразненство на Преображение Господне, починал Тодор Живков

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Клубът в Силистра

29 ГОДИНИ ОТДАЛЕЧЕНИ ОТ СЪБИТИЕТО

Румен Атанасов

Когато преди време, човекът който по оригинален начин се стреми да покаже на съвременните силистренци, че животът не започва от тях, ме покани да напиша за създаването на първия клуб за демокрация през 1989 година, му отказах. Отказах на Марин Минев – Джона поради няколко причини. Първата е свързана с това, че на 10-ти ноември 1989 г., както и на 9-ти септември 1944г. бе извършен преврат с помощта на СССР. А втората причина за отказа ми бе такава, че много добре си спомням оня хубав виц преди 89-та год., когато попитали радио Ереван – можеше ли България да се освободи на 9-ти септември44-та без помощта на Съветската армия, радио Ереван отговаря: „Възможно беше, ако броят на активните борци против капитализма бяха толкова, колкото са сега“.

И все пак бих определил като събитие от първостепенно значение в най-новата ни история учредяването на Клубовете за гласност и преустройство – първата организирана „пукнатина“ в тотема на тоталитарната държава. Както всяко друго, така и това събитие, имаше редица други, предхождащи го, които подготвиха момента на неговото раждане. Защо го определям като първостепенно? Защото хората, осъзнали въпиющата нужда от промяна на обществено-икономическите отношения в държавата ни, не бяха вече само шепа интелектуалци от София или група протестиращи в Русе, или пред „Кристал“ в София и др. подобни, а мрежа от организирани клубове на територията на цялата страна.

Но как изглеждат тези събития през погледа на участниците от първия, най-широк ред на пирамидата?! На 23.12.1989г. в 18 часа се събрахме в складовете на държавното предприятие „Българска фотография“. Бяхме осем човека. Очаквахме повече хора, защото почти месец и половина, в различно време, се събирахме в кабинета на Константин Дончев, тогава директор на това предприятие и умувахме как да се организираме и какви да са първите ни изяви. Бяхме хора на различна възраст, с различни професии, които се познават отдавна, но се събират за да си кажат и вероятно да споделят необичайни до този момент неща.

Константин Дончев – интересна личност. Бивш първи секретар на БКП и кмет на гр. Алфатар, до болка запознат с всички апаратни игри на столетницата, жадуващ за промени, който впоследствие се отказа от различни управленски постове и се посвети на изобразителното изкуство – човек с изключително чувство за справедливост.

Румен Липков – преподавател по философия и политология в Педагогическия институт – Силистра. Теоретично най-добре познаваше що е консерватизъм, либерализъм и социалдемокрация.

Димитър Проданов – инженер-лесовъд, управител на ВИП-ловджийските хижи на членовете на Политбюро и по-специално на Пенчо Кубадински и Тодор Живков. Митко беше свидетел на любимото хоби на „велможите“ – тренировки чрез лов за справяне с политическите им опоненти. 

Веселин Аврамов – историк, преподавател в Педагогическия институт, организатор на първия студентски митинг в Силистра

Емил Траянов – юрисконсулт в „Оргтехника“.

Здравко Ангелов – инженер в Лесопромишления комбинат, бивш военен, научен на дисциплина и почти винаги с особено мнение по разискваните в клуба въпроси.

Александър Станчев – ръководител на катедра „Педагогика“ в Педагогическия институт. Един от най-дейните членове на Клуба, човек с богата обща култура, винаги с оригинални решения на разискваните въпроси в Клуба. Не случайно после беше избран като първия председател на СДС.

И аз, Румен Атанасов – адвокат, познаващ теоретично и практически системата на МВР и правораздаването; в тясна връзка и лични познанства със софийските дисиденти. 

ОСЕМ ЧОВЕКА, преодолели страха, с ясно съзнание, с желание и воля за промяна.

Още с учредяването решихме да известим обществеността за нашите цели и задачи чрез програмна декларация, която Румен Липков прочете по Радио център – Силистра, а след това и пред събраните граждани на площада. Следващата ни стъпка беше да осигурим помещение за нашата дейност и да приемаме нови членове за решаване на многобройните проблеми, които гражданите със загриженост, болка и надежда за положителни промени ни съобщаваха. За една седмица клубът ни нарасна на 15 човека, след още известно време – на 30 и повече. До края на 1989г. представихме документи и станахме редовен член на Федерацията на клубовете за демокрация. 

Регистрирането на Федерацията на клубовете за гласност и демокрация легитимира първостепенната им роля във всички следващи събития. За възстановяването на забранените през тоталитаризма партии, организирането на кръглата маса, осуетените опити за разиграване на националистическата карта и цялото това време до организиране на първите демократични избори, наситено със събития и емоции е писано достатъчно подробно от двигателите на тези процеси от личности като Жельо Желев, Петко Симеонов, Димитър Луджев и доста публицистика. Федерацията се оказа ядрото около което се обединиха всички партии, учредителки на СДС.

Развитието на обществено-политическите процеси в цялата страна, повишената гражданска активност изискваха активни и адекватни действия и от членовете на нашия клуб. Когато се разраснахме с членове, експерти от различни области, предимно с висше образование, сформирахме секции: икономика и финанси; култура и образование; правоохранителни и правораздавателни дейности; здравеопазване; строителство и жилищна политика. Хората сами предлагаха знанията си и вижданията им за промяната.

От висотата на изминалите 29 години дейността на Клуба ни може би изглежда незначителна, а и от формата на такъв тип текст не може да се очаква подробно описание на всичко случило се и преживяно от толкова много и различни хора. Но всъщност до края на 1991 година (че дори и до днес) тоталитарната държава трудно се разделяше със своите благинки и привички. Всяко наше начинание, различно от традиционната пошлост на статуквото, трябваше да се обмисля дълбоко, да бъде обяснено на хората не с познатите клишета, а с убедеността за по-добри, различни решения. След като написах последното изречение се сещам, че много малко хора знаят или си спомнят, че еднотипният партиен стил на говорене и писане, изискващ се тотално и задължително цели десетилетия, доведе до там, че различаващото се от тях беше дефицит. И тук с преклонение се сещам за Блага Димитрова, която в първото обръщение към народа ни, след приетата оставка на Тодор Живков, доказа новия стил, на новото време.

Но да се върнем отново в нашия клуб. През месеците, преди първите демократични избори, посещавахме сесиите на тогавашния общински съвет, без да бъдем канени, изказвахме становищата на клуба и настоявахме те да бъдат разглеждани. Активните граждани, споделили с нас проблемите си, ни даваха тази твърдост и увереност. В друг план, бяхме активен участник в преговорите при учредяване на СДС в окръга. Трима членове на Клуба бяха и членове на Координационния съвет на СДС. Първият му председател, както вече споменах, беше Александър Станчев, избран с консенсус от всички легитимни представители на коалицията. Проекта за първата програма на СДС - Силистра беше изработена от Клуба и беше приета от КС на СДС. Участвахме в състава на Районните избирателни комисии за Велико народно събрание и общинските избори. Имахме делегати на трите национални конференции на СДС в София. А в Силистра незабравими ще останат многохилядния митинг на СДС на 4-ти юни с участието на Жельо Желев, Ивайло Трифонов, Любомир Собаджиев, срещите с Блага Димитрова, Георги Мишев, Йордан Василев, Филип Димитров и др.

Искам да се спра малко по-подробно на едно забравено събитие през зимата на 1990-та, подписката за отзоваване на народните представители. Решението беше взето от всички членове на Клуба. Бяхме изучили тогавашния закон за избиране и отзоваване на народните представители и с достатъчни аргументи мотивирахме преамбюла на нашата подписка. Особеността на тогавашния закон беше такава, че всеки народен представител се избираше не от всички избиратели на окръга, а от определен район. Силистра беше разделен на два района, което наложи очертаването им върху картата на града. И да си припомним, че намирането на карта си беше проблем, нямаше закон за достъп до информация, нямаше интернет и т.н. Справихме се. Подписката беше организирана в центъра на града, пред тогавашния гастроном (сега – Центрума). На витрините бяхме окачили табло със снимките на тогавашните народни представители – Георги Джагаров и една млада и неизвестна дама; Георги Кардашев, първи секретар на Окръжния комитет на БКП – за Главиница и Зафирово и Димитър Михайлов, председател на Окръжния съвет – за Дулово. Всеки ден, на смени от по няколко наши членове, давахме дежурства, като стриктно спазвахме условието, желаещите да подкрепят подписката да живеят в района на съответния народен представител. Само за четири дни се събраха необходимия брой подписи за отзоваване на народните представители от районите в Силистра. По-голяма трудност срещнахме в Дулово, където подписката беше конфискувана от органите на милицията и след остра реакция от Клуба, тя ни беше върната. И един куриоз. Най-бързо, само за шест часа, от с. Зафирово събрахме необходимите подписи за техния народен представител, Георги Кардашев. Това беше учудващо, дори необяснимо ни изглеждаше и помощта на кметството. Оказа се, че е бил люто засегнат местния патриотизъм на зафировци. Партийното ръководство ги е пренебрегнало при новото райониране на окръга и Главиница става център на селищната система (имаше такова понятие, а сега – община). Тази подписка беше изпратена до Народното събрание през м. февруари. От там ни отговориха, че съгласно закона с нея са запознати съответните депутати и в едномесечен срок те трябва да заявят своето становище. До такова не се стигна, тъй като междувременно след кръглата маса това народно събрание се разпусна.

Характерното за това време беше подемът, обхванал различни хора, от различни области, да се събират, да обсъждат, да спорят по конкретни проблеми и вижданията си за промяна.

Промяната беше ключовата дума, която ни обединяваше, която ни правеше трибун и изразител на желанието на много хора извън клубовете, извън новоучредените и възстановени партии. Това, което остана в сянка и с неизвестни очертания беше образът на променената държава. Нещо, за което галопиращите събития не ни даваха възможност да се замислим. Затова, когато започнахме да извървяваме стъпките на прехода, представите на различните участници за този образ се превърнаха в центробежни сили за авангардното ядро на прехода.

Последователно в годините настъпваха разочарованията. Разочарования! От какво? От собствените ни непоследователни действия, които набързо опаковахме в „грешки на растежа“. И ето ни сега, свидетели на пълното отричане на целия преход от 29 години. Имаме ли право на това?! И да и не. Новото поколение, колкото и да чете „хрониките“ за времето на тоталитаризма, от което се оттласнахме през 1989 година, не може да го преживее. И слава Богу! То е критично и знае какво иска сега. То живее в един променен свят и променена Родина. За нас, по-възрастните – променени, но за тях – даденост, ежедневие, настояще. За тях тази „дреха“ е стара, овехтяла и много неудобна. С право искат да я променят. Но с какво им помагаме ние, „печените“? Това е повод за сериозен размисъл. Мисля, че с нашата смесица от клишета, натъпкани в нас през различни периоди от време, се опитваме да замъглим и техните образи на желаното. Това е неосъзнатата вътрешна съпротива срещу развитието на обществото ни, която е по-силна от всички външни фактори и обстоятелства.

Това ни прави слаби, разединени и недоволни