"Изповедите на академик Сендов" - 2

През есента на 1989 г., малко преди прословутия десетоноемврийски пленум на ЦК на БКП, с който започват демократичните промени у нас, двама членове на ЦК на БКП съветват акад. Благовест Сендов да създаде нова партия. Единият от тях е покойният Начо Папазов. Другият е жив и затова акад. Сендов предпочита да не разкрива самоличността му. Като законопослушен гражданин академикът отказва офертата, защото според чл. 1 на действащата тогава конституция ръководната роля в държавата принадлежи на една партия - БКП.

Почти веднага след 10 ноември обаче в дома на академика позвънява анонимен глас и отправя безусловна закана, че синът му ще бъде убит. Благовест Сендов решава, че заплахата може би идва от среди, свързани с тези членове на ЦК, които са го съветвали да създава партия и сега са уплашени, че той може да назове имената им.

На 23 ноември 1989 г. Благовест Сендов информира за това Петър Младенов, който вече е оглавил БКП като генерален секретар.

Сендов пише: “Категорично настоявам в най-къси срокове да обявите в ЦК на БКП, че няма да се води следствие за това кой е говорил с мен по горния въпрос, за да мога да се освободя поне от част от възможните терористи.” Сендов предполага още, че заплахите може да са свързани и с призива му БКП да се покае и извини за престъпленията си, който предизвиква негативна реакция сред партийните членове.

 

КРАСИНА КРЪСТЕВА

 

- Никога не сте говорили, акад. Сендов, че в началото на прехода е имало заплахи за убийство срещу сина ви. На 23 ноември 1989 г., съвсем скоро след десетоноемврийския пленум на ЦК на БКП, на който бе свален Тодор Живков и ръководител на партията стана Петър Младенов, вие пишете на Младенов, че сте получил по телефона вкъщи анонимна заплаха срещу сина ви. В сигнала до Младенов казвате: “Възможно е заканата да идва и от тези членове на ЦК на вашата партия, които ме съветваха да създам друга партия и сега се страхуват, че ще издам имената им.” За това също не сте споменавали досега.

- Това беше след 10 ноември, когато започнаха бурните заседания на Народното събрание. Първият сблъсък беше, когато трябваше да се избере Петър Младенов за президент и всички започнаха да ругаят Тодор Живков. Тогава станах и казах думите, които сега често се повтарят, макар и в различни варианти: “Всички съгрешихме и вкупом непотребни станахме!”

- В онези години още не беше модерно да се цитира Библията, вие станахте новатор в това отношение.

- Аз поех линията да внушавам на хората от БКП, след това БСП, че те не могат просто да преминат ей така с един дворцов преврат от едната страна на другата, защото човечеството вървеше към съвсем друга промяна. Не можеше просто да се смени едно ръководство на БКП с друго ръководство на БСП и всички да ръкопляскат. Вината да се хвърли на един човек или на двама души, а останалите да бъдат в бяло. Затова казах - “Всички съгрешихме!”. Цитатът от Библията е “Всички съгрешиха и вкупом непотребни станаха”, а аз го редактирах в първо лице множествено число, за да бъда по-убедителен. Тезата ми беше, че БКП трябва да се извини сериозно за престъпленията, които е направила. Последва много остра реакция на думите ми - че БКП не отговаря за това, което е станало, а отговарят само някои от ръководството на БКП начело с Тодор Живков и ако тези хора бъдат наказани, всичко ще се оправи.Тогава обявих, че дни преди 10 ноември двама членове на ЦК ме съветваха да създам нова социалдемократическа партия, която да поведе перестройката у нас. Отказах, защото това противоречеше на действащата тогава конституция.

След 10 ноември се запознах с Петър Дертлиев и няколко души от неговата партия ми казаха - защо не дойдеш при нас. Аз обаче не исках да скачам от една лодка в друга.

- Кои са тези членове на ЦК, които явно са инженерствали на прехода?

- Единият все още е жив и не искам да споменавам името му.

- Другият да не е покойният Андрей Луканов, той обикновено е сочен за основен архитект на прехода?

- Не, не, напротив. Съвсем далече от Андрей Луканов - Начо Папазов, който беше дълго време посланик в Япония и имаше по-ясна представа за нещата в чужбина. Когато се върна тук, стана председател на Комитета за наука и технически прогрес. С него имахме много контакти, аз като декан и след това като ректор на Софийския университет. Бях много впечатлен от него. Когато той се върна от Япония, ме покани на обяд в един ресторант и там дълго разговаряхме. Аз не знам дали е имало план да се създават други партии. Тази оферта ми беше направена заедно с още един човек, двамата заедно ми го казаха. Това вече е заговор. Пазех се от участие в заговори и затова им казах първо, че не съм подходящ за партиен ръководител, защото това нещо не ме привлича. И второ, основаването на такава партия ще бъде нарушение на конституцията.

- Как реагира Петър Младенов на вашето писмо за заплахата?

- Обади ми се и каза да бъда спокоен, взети са мерки. Аз се срещах след това с него, разговаряхме. С Петър Младенов бяхме в много добри отношения. Има неща във връзка с неговото сваляне, които съм се опитвал да кажа, но никой не ме е слушал.

- Имате предвид ситуацията около репликата на Младенов, че е по-добре танковете да дойдат?

- Да. Поводът за тези думи бе голямата демонстрация около парламента на 14 декември 1989 г. (б.р. - Народното събрание е обградено от жива верига за автономия на университета, към която се присъединяват и демонстранти, настояващи да се отмени чл.1 от конституцията за ръководната роля на БКП). Тогава председателят на парламента Станко Тодоров предложи двама народни представители да излязат и да разговарят с множеството - Нешка Робева и аз. Всички одобриха това предложение и ние излязохме. Аз отидох на единия край, тя - на другия. Дадоха ми една стълба да се покача на по-високо. Но не можех да кажа нищо - всички викаха и някои ме ругаеха, никой не слушаше. Така че мисията ни се провали и се върнахме към главния вход на парламента, където беше Петър Младенов.

- А той защо е бил там?

- Те бяха излезли вече и чакаха да видят каква ще бъде реакцията на нашата мисия. Аз бях зад Петър Младенов, когато той каза следното: “Какво искат тези? Танковете ли да дойдат!” Така че думите “танковете да дойдат” участват в това, което той каза, но той произнесе: “Танковете ли да дойдат?” По някакъв начин това “ли” изчезна.

- Тази фраза коства политическата кариера на Петър Младенов. Той не призна, че я е произнесъл, но заради нея бе принуден да подаде оставка на 6 юли 1990 г. Имаше експертизи на “танковата касета”, случаят се гледаше под лупа, никой ли не ви разпита като свидетел и очевидец?

- Никой не ме попита. Има снимки, на които се вижда, че аз съм там. Не знам дали са питали Нешка Робева. Всичко това беше скалъпено. Натискът върху Петър Младенов да си подаде оставка идваше и от Андрей Луканов.

- Сигурен ли сте?

- Казвал ми го е неговият началник на кабинета.

- Хора като Андрей Луканов явно са мислели да осъществят един контролиран преход, но духът излезе от бутилката. Кой го изпусна? Вие сте казвали много пъти, че Луканов си е отглеждал опозиция.

- Андрей Луканов беше движеща сила в този процес, той беше много умен и интелигентен. Но смяташе, че е най-умният. Изглежда, че не се е стремял към пари, той искаше да има власт, за да направи нещата по-добри, но по неговите критерии.

- Ако единият движещ промените център е бил около Луканов, кои са били другите? Сам казвате - не може да има само един двигател.

- Другите бяха истинската опозиция, като Петър Дертлиев, Анастасия Мозер и др., които наистина са водили война с комунизма. Но те бяха изритани. Видяхте какво стана със СДС - дойдоха едни момчета, които полека-лека ги изхвърлиха. Ако сравняваме нещата с Чехия, Унгария, Полша, там има фаланга от хора, които действително имат основание да кажат какво е било и какво не трябва да бъде. Аз не съм от тях въпреки произхода си, защото по времето на социализма бях ректор, председател на БАН, член на парламента, не бях от тези, които цял живот са били против системата. Имам минало, което ми дава основание да им съчувствам и съдействам, но аз не бях този, който трябва да поведе поврата, защото щеше да стане нещо карикатурно. Но много се борих за това Дертлиев да стане президент.

- Защо Дертлиев не стана президент?

- Защото Луканов се договори със СДС да изберат Желев.

- Страхувал се е от авторитета на Дертлиев?

- Естествено, защото Дертлиев е Дертлиев! Какъв беше аргументът - Дертлиев бил казал, че ще избеси комунистите. Естествено, че човек като него, чийто живот е минал по затворите, ще каже някоя по-силна приказка. Когато бяха изборите за президент (б.р. - тогава той се избира от парламента; на 1 август 1990 г. Великото народно събрание избира д-р Желю Желев за президент), отидох при Александър Лилов, който беше председател на БСП, и му казах, че Дертлиев трябва да е президент, а той: “В никакъв случай, той каза такива неща срещу БСП!” Говорихме повече от час и най-накрая кандиса. Каза: “Добре! Уреди ми среща с Желю Желев, който беше председател на СДС, да се разберем.” Отивам аз в централата на СДС, Желев го нямаше, но заварих десетина момчета от академията, на които казах като дойде Желев, веднага да дойде в моя кабинет в БАН. Лилов беше казал, че като го извикам, веднага ще дойде и той. Заседанието на парламента беше следобед. Стана един часа, никой не идва. Наближава време парламентът да започне работа. По едно време запотен идва Димитър Луджев, много топло беше лятото на 1990 г. И досега си го спомням - с бяла риза, навити ръкави. Влиза в кабинета ми и ме пита: “Академик Сендов, търсили сте Желю Желев, той ме изпрати да ви питам защо.” И аз му казвам: “Много е важно веднага да дойде, ще има среща с Лилов.” Той: “Ама защо?” Казвам: “Защото Лилов е съгласен да се разберете при следващото гласуване БСП да подкрепи Дертлиев!” Луджев започна да се смее и ми казва: “Академик Сендов, този въпрос отдавна е решен. Андрей Луканов и Желю Желев са се разбрали, че Желю Желев ще бъде президент. Сега ще играем - ще има едно гласуване, второ гласуване, трето гласуване...”

- Лилов излъга ли ви или и той не е знаел, питали ли сте го?

- Не съм го питал. Управлението обаче беше в ръцете на Луканов. Лилов беше председател на БСП, но в тази партия не винаги управлява този, който е отгоре, откакто го няма Тодор Живков.


Как лидерът на СДС стана държавен глава

След като на 6 юли 1990 г. Петър Младенов подава оставка като председател (президент) на републиката, Великото народно събрание трябва да избере нов държавен глава. Това става факт на 1 август, когато д-р Желю Желев (лидер на СДС тогава) полага клетва. Той е избран след шест тура.

Първоначално кандидатите са трима - Чавдар Кюранов (БСП), Виктор Вълков (БЗНС) и Петър Дертлиев (СДС, лидер на БДСП). Те преминават четири тура на тайно гласуване на 24 и 26 юли, без никой да успее да събере необходимото квалифицирано мнозинство. При едно от гласуванията три гласа не достигат на Виктор Вълков да оглави държавата.

На 31 юли тримата претенденти оттеглят кандидатурите си. Фракциите в парламента спешно търсят нов кандидат, по възможност - безпартиен. Юристът Живко Сталев отказва, когато с него се водят предварителни разговори. В преговорите между БСП и СДС се постига договореност президентът да е от СДС, а вицепрезидентът - от БСП, за президент да бъде издигнат д-р Желев и веднага след това той да предложи за вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев. Така и става.

На 1 август е шестият тур за избор на президент. Кандидатът този път е един - д-р Желев. Той е обявен за избран около 19 ч. От 400-те народни представители в гласуването участват 389. За д-р Желев дават вот 284 от тях. Новият държавен глава спазва уговорката и веднага предлага Атанас Семерджиев за свой вицепрезидент. Кандидатурата му е гласувана явно.

 

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4171910