19 август 2018г.

Празник на Бялото братство. Празник на мюсюлманите "Рамазан Байрам". Ден на фотографията. Хуманитарен ден

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Път: : Имена

Заради признаването на Македония

Заради признаването на Македония Стефан Савов иска оставката на Филип Димитров

Независимостта на съседите предизвиква политически трусове в СДС

 

Александър Йорданов, специално за Faktor.bg 

В много коментари около подписването на Договора за приятелство и добросъседство между Р България и Р Македония бе засегнат и въпросът за признаването на македонската независимост от страна на България. В  някои от тях имаше измислици. Затова се чувствам длъжен да припомня това, което се случи тогава. 
На 8 септември 1991 г. в Социалистическа република Македония се проведе референдум за независимост от Югославската федерация. На него над 95% от гласувалите казаха „да” на независимостта.  Десет дни по-късно македонският парламент  прие Декларация за независимост, а новата Конституция на Република Македония бе приета на 17 ноември. 
 Въпросът за официалната реакция на България

 висеше във въздуха

 Той бе обсъден в Комисията по външна политика на 36-то Народно събрание на която бях председател. Темата бе в центъра на вниманието ни през целия месец декември. Комисията по национална сигурност също изработи свое становище. Неин председател бе покойният Йордан Василев.  Имаше и съвместно заседание на двете комисии. Стъпката, която трябваше да предприемем се обсъждаше паралелно в Президенството и в Правителството. В различни формати на срещи президентът д-р Желю Желев (покойник), премиерът Филип Димитров, председателят на парламента Стефан Савов (покойник), външният министър Стоян Ганев (покойник) дискутираха този въпрос. И това бе естествено. Цяла България говореше за „отделянето” на Македония от Югославската федерация. Но тогава ги нямаше още десетките телевизии и стотиците вестници, нямаше интернет и „социални мрежи”, за да се получи картината, която днес гледаме от  ранни зори. Картината:

 „Всички говорят” 

По този въпрос Желев и Савов бяха на различни позиции. Желев настояваше за бързо признаване, а Савов – за координиране на този акт с Германия. Филип Димитров предпочиташе да бъде пазител на  мълчанието и избягваше директните спорове. Но като че ли становището му бе по-близо до това на Желев. Дилемата пред която бяхме изправени бе повече от „историческа” – България трябваше или да  изчака като консултира и координира своята позиция с други държави от Европейския съюз, след като заявяваше намерение за членство в него – на първо място Германия или да действа сама, водена от „историческата романтика”, че ние сме тези, които най-напред трябва да подадем ръка на „своите братя”. Интересуваха ни евентуалните реакции на САЩ, Русия, Турция.

 Смущаващото в случая не бе заемането на позиция, а двусмислеността на референдумския въпрос. Тази двусмисленост изключваше „не” при отговора. Автор на въпроса бе президентът на СР Македония Киро Глигоров, виден комунистически функционер  и близък съратник в миналото на Йосип Броз Тито. Въпросът гласеше: "Дали сте за независима Македония с право да влезе в съюз с независими югославски държави”. Така формулиран въпросът логично   предполагаше съгласие от гражданите за независимост, т.е. отделяне от югославската федерация, но същевременно и съгласие на същите граждани, че на по-късен етап  страната може да стане  отново част от бъдеща нова югославска федерация. Въпросът бе зададен витиевато, типично по комунистически. Македонските граждани  разтълкуваха тази референдумска задача по нашенски, балкански, в смисъл, че както и да гласуват, все е правилно. И те гласуваха за независимост, но и с едно наум, че „утре” могат да си я върнат любимата  Югославия. И през следващите години в Скопие продължиха да се чуват гласове напомнящи  втората част на референдумския въпрос.

 Противно на Стефан Савов и Стоян Ганев, които смятаха, че не трябва да се избързва с признаването, аз бях на мнение, че България има право на решителен и бърз глас. Според мен младата македонска държава се нуждаеше от подкрепа веднага.  Бърза наша подкрепа би потушила негативните реакции в Белград и би показала ясно кой е истинският приятел на новата държава.  Основания за такова решение можеше да се потърсят и в историята, но по-важното бе, че ние ги имахме в настоящето. Защото македонската независимост бе важна част от разпадането на комунистическа Югославия и България, която вече бе избрала пътя към НАТО и Европейския съюз, имаше нова мисия в променящата се политическа география на Балканите. Така разсъждаваше и Филип Димитров. Но тъй като бях председател на парламентарната група на СДС, аз трябваше да не допусна в групата да се получи разнобой по този въпрос. Затова и по телефона разговарях със Стоян Ганев, който по това време бе на официална визита в Германия, а с него бяха и двама от влиятелните депутати в тогавашната парламентарна група на СДС  – Венцеслав Димитров и Георги Марков. Знаех колко са избухливи и двамата. Извън България бе и Стефан Савов –  на посещение в Испания. Савов и Ганев настояха да изчакаме тяхното завръщане и тогава да се вземе окончателно решение. На 15 януари 1992 г. , сряда,  при президента д-р Желю Желев се проведе заседание на Консултативния съвет по национална сигурност и отбрана. Филип Димитров не присъстваше.  Тук бяха Йордан Соколов (покойник) – министър на вътрешните работи,  Димитър Луджев – министър на отбраната и Светослав Лучников (покойник) – министър на правосъдието. Вицепрезидентът ген. Атанас Семерджиев.  В разговорите участваше и Стефан Тафров – заместник - министър на външните работи.  Именно Тафров наклони везната в полза на т.нар. по-късно „бързо признаване”  като изнесе информацията, че Турция се кани да стане първата страна, която ще признае новата република. Остро реагира на това само ген. Семерджиев.  На това съвещание Димитър Луджев и Светослав Лучников  имаха „сдържана позиция”, макар по принцип да подкрепяха признаването. На такава, неизбързваща позиция, бе и Иван Костов – министър на финансите. Той смяташе, че толкова важно решение не може да се вземе в отсъствието на външния министър Стоян Ганев.  

Късно следобед се състоя кратко съвещание в кабинета на министър-председателя Филип Димитров. На него присъстваше и Йордан Василев.  Отново мненията бяха

 повече „за” и по-малко „против”

Филип Димитров повече слушаше аргументите ни и рядко се намесваше.  Затова и останах с впечатление, че и днес само ще разговаряме. И решение няма да има.  С Йордан Василев се върнахме пеша в парламента, където течеше поредното заседание. Вървейки си говорехме, че евентуално решение за „бързо признаване”  може да доведе до конфликт в кабинета. Затова и от държавническа, а и от вътрешнополитическа, гледна точка,  по-добре бе да се изчака завръщането в страната на външния министър и на председателя на парламента. Още повече, че Ганев разговаряше именно по този въпрос в Германия.  Като познавах характера му и знаех колко чувствителен е Стефан Савов, когато е  пренебрегнат при вземането на решения, а признаването на независимостта на Македония бе не просто важно, а направо историческо решение, не беше трудно да прогнозирам, че разминаването между двамата и Филип Димитров по този въпрос ще остави трайни следи в отношенията им. Така и стана. Признаването на независимостта на Р Македония ги „размина” и в следващите месеци неразбирателството между тях се усили. И стана част от причините за падането на кабинета, което пък се случи след също несъгласуван ход на премиера Филип Димитров – да поиска доверие за своя кабинет от тези, които бе ясно,  че няма как да му го дадат – комунистите.  
При кацането си на летището в София, 20 минути след като признаването вече бе факт,  Стоян Ганев е посрещнат от неговите съветници Алексей Подлесни, Ганета Минкова и Виржиния Велчева. Те го информират за ситуацията. Той реагира крайно нервно  и заявява, че заради самоинициативата на Филип Димитров „ще подаде оставка”.  Гневни са и  Георги Марков и Венцеслав Димитров.  Когато разбират, че фитилът е запалил Стефан Тафров те искат незабавно оставката му.  И наистина няколко дни по-късно  Стефан Тафров бе принуден да си подаде оставката. Двадесетина минути  след Ганев на летището кацна с полет от Мадрид и Стефан Савов. И той също като Ганев произнеся думата 

„оставка”, 

но имайки предвид не само своята, а  и  тази на Филип Димитров. Напрежението бе наистина голямо. 
Днес, от дистанцията на времето, е истина, че министър-председателят Филип Димитров прояви решителност, но и крещяща несъгласуваност.   В 19.20 ч. той влетя в Пленарната зала , поиска думата и направи заявление, че правителството признава независимостта на четирите бивши югославски републики – Словения, Хърватска, Македония и Босна и Херцеговина.  Към този момент  Босна и Херцеговина не бе провела още референдум за независимост и така ние учудихме света признавайки независимостта на държава преди нейният народ да се е произнесъл по този въпрос. Когато видях, че Филип влиза в пленарната зала веднага  се досетих за какво е дошъл и бързо поисках удължаване на времето за заседание до 20.30 ч. Заседанието водеше Снежана Ботушарова. И веднага след това Филип прочете решението на правителството. А такова то бе взело предварително и бе  гласувало право на премиера да го огласи, когато той прецени. От СДС премиерът получи аплодисменти, а от БСП – объркана реакция, едни ръкопляскаха, а други репликираха. Междувременно Желю Желев вече бе подготвил своето обръщение към нацията. 
В този момент аз трябваше от името на СДС да реагирам светкавично. Веднага след като Филип Димитров завърши своето изложение поисках думата. Определих решението на правителството като акт „добър за демокрацията на Балканите” и „исторически необходим”. Стенограмите на 36-то Народно събрание са съхранили това слово. В него казвах, че разпадането на Югославия е историческа необходимост. Това не бе въпрос на политика, макар политиката да бе създала една изкуствена федерация. По-скоро ставаше дума за исторически морал и справедливост. Хората в Македония искаха да избягат от комунизма, от тоталитарната административна система, от безскрупулния национализъм, от бедността. Те искаха тяхната държава  да бъде по-добра и по-справедлива към тях от титоидната федерация на „дружбата”.  Защото Югославия си отиваше, но тя остави след себе си комунистическите форми на управление и владеене съзнанието на хората, инфилтрира в това съзнание крайни националистически идеи. Затова и с акта на признаването на Република Македония от страна на България, бе открита възможността и признато правото на македонците 

да скъсат с комунизма и национализма, 

да погледнат света с други очи, с очите на бъдещето. С този исторически акт на признаване България постави граница – между миналото на Балканите, обременено от комунизма и национализма,  и бъдещето на региона, в което вярвах, че ще владее демокрацията и свободата. Говорейки от парламентарната трибуна си мислех и за това, че балканските държави разбират своята история като плетеница от разделителни линии. Поколения балкански политици превръщаха и превръщат философията на разделението в ежедневна политика, в доходоносен бизнес. И днес има политици, които продължават да чертаят оси, разделителни линии, блокове, нови федерации и конфедерации на Балканите. За мен това още тогава бе пълен анахронизъм. Защото историята на Балканите представлява спукано гърне, от което все още изтича горчив опит. 
Затова и съм убеден, че това, което днес трябва да направят балканските държави, трябва да бъде точно обратното на това, което те са правили в своята история. Ако обаче  политиците им искат да повторят вече преживяната история, то тогава самите граждани, хората от балканските страни ще напуснат своите страни. Ще избягат на Запад.  Защото хората са жадни за бъдеще, а не за минало. И наистина, струва ли си да се живее в регион, в който умовете продължава да владее старото комунистическо или националистическо мислене, в регион,  в който лъжата на морално остарели идеологии, на ксенофобия, расизъм, етническа омраза и ненавист, религиозна нетърпимост,  би определяла поведението и битието на хората. Затова и казах тогава, че мечтая  Балканите да станат част от  обединена Европа и че ако това стане, което желая на всяка балканска държава, това ще бъде и моят личен успех в живота. 

Такива мисли се въртяха в главата ми вечерта на 15 януари 1992 г. и затова убедено, и емоционално, защитих позицията на правителството за признаване на Република Македония и установяване на дипломатически отношения с новата държава. Стефан Савов и Стоян Ганев останаха разочаровани от тази моя позиция. Те я възприеха в чисто партийно-политически план – като съобразяване с премиера, като „преминаване в лагера на Филип”.  Естествено, това бяха емоции, липса на политическа зрялост. Но истината бе, че само 3 месеца след победата на парламентарните избори,   вече бяха видими линиите на напрежение и разделение в Съюза на демократичните сили. Няколко месеца по-късно кризата избухна с пълна сила. Но това е вече друг разказ.