Евгения Иванова: Сегашните бунтове са морални, те са пак от срам

image

„Мисля, че най-главното, което направи Клубът, в което успя, беше, че успя в някакъв смисъл да прекърши страха у хората. Като седят някакви хора там, някои известни, други по-малко известни, говорят, обсъждат някакви неща… Било ни е страх, не че не ни е било страх. Но хората мислеха, че не ни е страх и това беше много важно”, казва проф. Евгения Иванова, преподавател в НБУ, изследовател на етническите взаимодействия и писател. Споменът й е за Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, който в края на миналата година навърши 25 години от своето учредяване.

 

Откъс от разговора с Евгения Иванова и д-р Желю Желев можете да чуете тук

Началото му е в 65-та аудитория на Софийския университет на 3 ноември 1988. Годината, в която България беше затънала в безвремието, а в бившия Съветски съюз Михаил Горбачов вече беше обявил курс към гласност и преустройство. А нашите първи държавни и партийни ръководители се правеха на ни лук яли, ни лук мирисали и се „снишаваха”, докато премине бурята, по думите на тогавашния Първи - Тодор Живков.  Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, заедно с Обществения комитет за екологична защита на Русе, е от първите дисидентски организации в НРБ, както тогава се наричаше Република България. Инициатор е д-р Желю Желев, който през септември 1988 г. подготвя Програмната декларация. През октомври в Чуйпетлово, тя се прочита и обсъжда, за секретари на Клуба се избират Евгения Иванова и Росица Антонова. На 3 ноември се приема Учредителната (програмната) декларация, избира се Управителен съвет, полагат се принципите на функциониране на Клуба и се прочита списъка на учредителите. Учредителната декларация се изпраща до ЦК на БКП, творческите съюзи и средствата за масова информация.

image

„Каквото можа, Клубът направи при онези условия. Той събра интелектуалци, които идваха да участват в това опозиционно движение и постепенно от тях се излъчиха хора, които оглавиха  различни организации, клубове, какви ли не още. Оная нощ се записаха 120 членове на клуба, между които двама академици, четирима професори, асистенти, доценти и 20 души студенти от Юридическия факултет. Ние ги кандардисвахме да не се записват, но те все пак устояха. Някои са имали проблеми след това”, спомня си д-р Желю Желев, първият демократично избран президент на България след промените през 1989 г. А Евгения Иванова продължава: „Това, което не успя Клубът е да убеди обществото, че не е инспириран от комунистите, че не изпълнява задачи било от Луканов, било от Петър Младенов, всякакви такива митологии, които за съжаление, въпреки множеството спомени, които излязоха, въпреки множеството интервюта, включително, които и аз издадох, тази митология продължава да циркулира. И подозирам, защото е удобна на хората, които дисидентстваха шепотейки в кухнята. На тях очевидно им е неуютно, че е имало едни други хора, които са говорили на глас”.

„Това беше втората и третата вълна в СДС. Те бяха шушумиги, които се държаха в бърлогите и не знаеха накъде ще духне вятърът, не смееха да се включат в митинги, протести и прочие”, казва д-р Желев, автор на нашумялата по онова време книга „Фашизмът”, правеща паралели с тоталитарното общество, съответно забранена тогава от властите. „На когато мина време и се основа СДС и започнаха протести, стачки и те вече видяха, че вятърът духа твърдо в платната на СДС и това е в цяла Европа и те навлязоха и почнаха да обвиняват нас, че не сме били антикомунисти , а перестройчици. Пълни простотии”, възмущава се д-р Желев, който пише книгата „Митове и легенди за българския преход”. „Но аз съм ги нацепил така в книгата, че те ще се пишманят, че са ги правили тези работи. Цялата история се обръща”, казва президентът Желев. Главният мит, според него обаче е, че пълната разруха настъпва с идването на демокрацията.

image

Евгения Иванова допълва: „В интерес на истината в Клуба имаше различни направления, крила, тенденции. Естествено имаше комунисти, имаше активни борци, които в някакъв смисъл, мога честно да кажа, дано Желю не ми разсърди, които ние в някакъв смисъл ги употребихме. Защото те застанаха с имената си на активни борци пред всички нас, които бяхме основните инициатори и двигатели на цялата история. Те достойно застанаха с имената си, защото ние все пак бяхме много по-уязвими от тях и нас много лесно щяха да ни разпертушинят, както и се случи. Когато говоря за двете крила, нямам пред вид само комунисти и некомунисти, понеже не обичам думата антикомунисти и анти всичко останало, говоря за комунисти и некомунисти.

Имаше и още едно деление – на стари и млади. Защото имаше един момент в периода на Клуба, доста дълъг, когато бяхме нещо като функция на властта. Тя извърши някакви арести, направи някакви обиски и после ние хоп - протестираме. После властта нещо ни репресира, ние хоп - реагираме. Тоест, ние не излизахме с някакви собствени идеи, модели за управление, за държавно устройство, ние следвахме властта. Имаше една група по-млади хора – Митко Луджев и Ангел Димитров, които предлагаха да правим алтернативни модели на управление. Във всички области, с които бяха декларирали, че ще се занимава Клубът – и икономика, и юрисдикция , и социология, и история и т.н. И започнахме да правим всеки с компетенциите си такива алтернативни модели, всеки с компетенцията си, които после залегнаха в платформата на СДС”, казва Евгения Иванова.

Колкото до сегашните протести, според д-р Желев хората имат право да протестират, защото нещата не са направени, както трябва. Евгения Иванова намира прилика между летните протести миналата година и тези през 90-91 година. „Въпреки, че много от моите познати , колеги и членове на Клуба отричат тази прилика. Естествено, че има огромни разлики, това е друго поколение. Слава богу, че има разлики. Но приликата намирам в това, че това са бунтове от срам. Те се бунтуват не, както през февруари миналата година, че не могат да си платят тока и не могат да оцелеят, а се бунтуват от срам. От срам, че ги управляват долни, некадърни и корумпирани хора. В този смисъл мисля, че тези бунтове са морални и по това приличат в някаква степен на нашите митинги от 89-90 година и всъщност приличат и на поведението на тези неформални организации от 88-89. Ние не умирахме от глад по това време, макар че бяхме уволнени, хората събираха пари за нас, нещо което е проява на една изключителна солидарност, което искам да подчертая тук. Така че не умирахме от глад, ние се бунтувахме от срам. От срам, че ни управляват точно тези хора. И в това намирам приликата. И това ме зарадва в тези бунтове, колкото и да са оперетни, колкото и да нямат според моите колеги и приятели, някои от тях, да нямат позиция и визия за бъдещето. Понеже човек, за да се срамува, няма нужда от визия за бъдещето”.

На въпрос за какво съжалява, че не се е случило, президентът Желев посочва, че Тодор Живков не е бил осъден, както и Политбюро за това, че е предлагано три пъти Република България да стане 16-а република на Съветския съюз. И това е било на три различни пленума на ЦК на БКП и зад гърба на целия българския народ. „Говореше се за сближаване на икономиките и други невинни работи. Живков не забравяше като свърши пленумът да предупреди всички присъствали там, че не трябва да се говори публично, защото сред интелигенцията имало такива лигльовци, които може да ги изплюят тези неща, ще се вдигне и голям шум в чужбина. Така, че те са имали съзнанието, че правят национално предателство спрямо България и другото - тези пък, които са на върха на управлението плюс това правят държавна измяна. За тези неща се опитах да направя нещо в качеството ми на президент. Ако беше осъден Живков за държавна измяна, вече имаше мораториум за смъртното наказание, не бих и посегнал, както стана с Чаушески, въпросът беше да бъде осъден, както и членовете на Политбюро. И тогава за нас щеше да бъде отворен пътят да бъде забранена БКП за държавна измяна и национално предателство. Това беше големият удар и след това го направиха руснаците”, казва д-р Желю Желев.

image

Евгения Иванова обаче, не е съгласна напълно с гледната му точка. Тя посочва, че когато забраниха КПСС, какво стана - дойде КГБ. „Мисля, че забраната – ако проблемът беше само в комунистическата партия и в доносниците и ако с тяхното ликвидиране, не ликвидиране физическо, а морално, юридическо и прочие, щях да се съглася, да се подпиша, винаги съм била против, но да се подпиша под една такава забрана. Въпросът е първо, когато нещо забраниш, произвеждаш мъченици, това го показва историята, паметта и на обществата, и всичко. Същото ще стане ако вземем да забраним „Атака”, тутакси ще ги направим мъченици. Както направихме с ОМО „Илинден” и така нататък. Според мен не забраната на едно или друго нещо е проблемът. Проблемът е в пренавиването на същия манталитет, което казах и преди малко. Добре, ще забраним комунистическата партия, ще забраним доносниците да заемат някакви постове и какво – ще дойдат едни подобни хора, които не са доносници само, защото са били млади по това време. Това е единствената им заслуга. Ние възпроизвеждаме този модел. Ето това е, според мен, огромната язва.

Страшното е, че ние възпроизвеждаме модела. Е забраняват комунистическата партия, ще дойде КГБ, ще забранят нашата комунистическа партия, ще дойде Бареков. Който поради младост не е бил ченге. Или давам пример с митрополитите. Кой не е бил единствен ченге – Николай. Е, аз не искам Николай да ми стане патриарх или изобщо да ми бъде някакъв духовен пастир. Така че мисля, че това е проблем на манталитет. Ако ние ликвидираме не физическите хора, които така или иначе умират в един момент, ако ние не ликвидираме модела, който така или иначе възпроизвеждаме непрекъснато, ще си го възпроизвеждаме, докато са живи внуците ни. Може би като минат пет поколения, ще спрем да си го възпроизвеждаме”, казва с горчивина Евгения Иванова. ≈

http://xn--b1agjhxg2e.com/post/75779790648