22 август 2019г.

Седмица на Бийтълс, Празник на Резово, на Малко Търново..Годишнина от освобождението на Ловеч

OMDA  |  Wonderland Bulgaria

Работата по доклада

 
РАБОТНАТА ГРУПА ВЪВ ВИЛАТА НА БЕКЕРЛЕ


1.

В Института по социология от основаването му (1968), до рухването на режима, работехме в условията на "контролирана демокрация". Всичко можеше да се говори и се говореше, но никой не си позволяваше на официални събирания да атакува на принципно равнище Тодор Живков и структурите на върховната власт - Политбюро и ЦК. По отделни въпроси, да. Случваше се. Това не ни ограничаваше да говорим срещу други членове на Политбюро и ЦК. Лично съм правил стенвестници срещу Борис Велчев (дядото на главния прокурор), задето толерира сина си Иля, и срещу Пеко Таков за една негова защита на панелното строителство като начин за решение на жилищния въпрос.

От основаването на Института до 10 ноември 1989 г. в него нямаше нито един случай на политическо преследване. Междуличностни конфликти имаше и макар и рядко, те прерастваха в административни сблъсъци.

2.

Не само в Института по социология бяхме в условията на "контролирана демокрация". Май на повечето места беше така. В индустриалните предприятия, поне на събрания и събирания, на които като социолог съм присъствал, се говореше открито по въпросите на социализма и политиката на БКП. Не мога обаче да съдя как са се произнасяли за местните проблеми, тъй като за мен контекстът е бил друг. Имам предвид периода след 1970 год. В радиото и телевизията, където сътрудничех, положението беше подобно, но много зависеше от конкретните журналисти. Имал съм случай на прекъснато с музика радио-предаване (беше на живо) да ми вдигат скандал. Беше в младежката редакция на БНР. Водещата се стресна от думите ми, а другият участник в диалога - известен актьор, с когото за пръв се виждах, беше възмутен. Той беше някакъв партиен началник.

При други водещи е било различно. Много отворени и голяма свобода ми даваха Юлия Гигова и Виза Недялкова в БНР, както и Стефан Енчев в БНТ. Стефан е покойник. Не бях на погребението му - разбрах за кончината му седмици по-късно.

Той беше бивш кореспондент в Москва, оттам си беше купил дървена къща и я беше инсталирал някъди в етрополско. За неговата къща често сме говорили. Той беше по някое време и шеф на студио "Екран", където се правеха документални филми. Стефан беше наясно с обществото и предполагам, че е имал и неизвестни за мен сериозни контакти с важни институции. Той водеше едно публицистично предаване "Гледища". За условията на онова време то беше сериозно. Усилията ни със Стефан бяха в няколко насоки - нови теми и нови участници. Предложих му за участници - БНТ официално да покани журанлистите от "Свободна Европа" Константин Мишев и Владимир Костов, както и тукашните "звезди" Желю Желев и Радой Ралин, както и изявените антитоталитаристи Николай Василев и Димитър Иванов (професор в СУ по философия!). След няколко седмици, в които той "съгласуваше" имената, наистина го правеше, останаха последните двама. Години по-късно, когато се запознах с Константин Мишев (бях впечатлен от неговите репортажи за науката и техниката в САЩ) му разказах как сме настоявали за негова покана в предаване на БНТ. Осъзнавам, че искането за участие в наше предаване на първите двама е граничело с глупост, не по-умно е било и предложението за Жельо и Радой.

3.

Проведохме заедно със съпругата ми едно "изследване": преброихме думите в публичните изказвания на Людмила Живкова. За съжаление не мога да намеря екземпляр от нашето "изследване" в архива си, но ако намеря - ще го оглася. То беше от няколко страници. Поразително беден речник, под хиляда думи, доминираха окултни термини. Идеите - окултни и утопични. Общата постановка: всичко е възможно, щом като "сме" решили.

С това "изследване" забавлявах колегите, а при случайна среща го прочетох на Венцел Райчев и Александър Фол, а Фол беше не само министър, а и приближен на Людмила. Бяхме заедно с Желев. Случката стана на площада пред Народния театър.

4.

Искам да кажа, че тази работа с диктатурата през последните две десетилетия беше много особена. Можеха да те смачкат за нищо. Можеха да те привикват, предупреждават и съветват. Можеха и да не ти обръщат внимание. Много зависеше от конкретните началници. Както по времето на хитлеризма е имало високопоставени и влиятелни хора, които са закриляли и спасявали евреи, така и по времето на тоталитарния комунизъм имаше важни началници, които закриляха свободомислещи.

Георги Фотев е споделял с мен за помощ в критични за него моменти от Аристотел Гаврилов, Георги Карауланов, Величко Добриянов. Николай Генчев имаше много чадъри, но най-сериозна закрила имаше от Георги Атанасов. Желю Желев също оцеля благодарение на влиятелни университетски преподаватели и академични работници. Докато емигрират, Асен Игнатов и Димитър Бочев поминуваха благодарение на университетски преподаватели. Янко Янков минаваше между капките, докато не се надигна срещу покровителя си Ярослав Радев. Лично аз съм благодарен на преподавателите си от СУ Аристотел Гаврилов, Добрин Спасов, Елка Панова, Исак Паси, Кирил Василев, както и на Чавдар Кюранов, Кръстьо Горанов, Нико Яхиел, Стоян Михайлов, които в критични за мен моменти са ме защитавали.

И в най-тъмната нощ далеч не всички срещнати хора са разбойници. Напротив.

5.

В онази епоха междуличностните контакти, често възникнали по волята на случая, влияеха върху съдбата на човека в не по-малка степен от придобитите по семеен произход и месторождение. Традиционното общество се разпадаше под натиска на колективизацията на селското стопанство, индустриализацията и урбанизацията. Хората губеха от своята разпознаваемост в обживеното пространство и се вплитаха в нерегламентираната мрежа на размяна на информация, услуги, вещи и пари. Официална България беше безкомпромисно тоталитарна, а неофициална България пребиваваше в частни мрежи. Всеобщият стремеж на човека беше да остане в частната си мрежа. Официална България беше презирана, от нея се възползваха кой доколкото може, но пък и всички се страхуваха - от Тодор Живков до пазача на бостана. Затова, когато тя започна да рухва, Живков казваше: сега да се наведем, да мине бурята над нас.

6.

Направих това отклонение, за да кажа: след инвазията в Чехословакия и кацането на американците на Луната (1968-1969) тоталитарният комунизъм беше идейно рухнал , а стана политически труп след "Солидарност" в Полша (1981). Последва десетилетието, в което се подготвяше и уточняваше датата на неговото погребение.

Поместеният по-долу "доклад за пленум на ЦК на БКП" беше написан в средата на 80-те.

7.

Беше през чернобилската пролет - 1986 г. От средата на март участвах, за пръв и последен път, в работна група от учени, които пишат доклад за пленум на ЦК на БКП. Темата беше за: "нова социална политика". Включването в такива групи ставаше със заповед на директора на института.

Отначало отказах, но получих важното пояснение, че такъв отказ е възможен, ако съм умрял или ме е блъснала кола и лежа в "Пирогов".

Бяхме настанени във вила на Централния комитет. Вилата, според нейния персонал, е отпреди 9 септември и е принадлежала на посланика на хитлеристка Германия Адолф-Хайнц Бекерле.

Там станах неволен свидетел на нещо, което съм документирал в публикация преди 10 ноември в мое интервю със Стоян Михайлов. То беше поместено в списание “Социологически проблеми”, брой пети от 1988 година.

Когато вземах интервюто (1987), Стоян Михайлов беше секретар на ЦК на БКП. Аз го запитах, цитирам: “Миналата година участвах в една работна група, писахме доклад за социалната политика. Точно тогава стана аварията в Чернобил. Ние бяхме в една вила на ЦК. Там ни обслужваха много внимателно. На втория или третия ден (след аварията, сега уточнявам – беше 4 или 5 май!) жената, която ни обслужваше, дойде и каза да не пием вода от чешмата (донесоха ни минерална вода), казано им било да готвят и месят само с минерална вода, веднага спряха салатите. По някаква случайност бях попаднал в категорията на ръководните дейци и бях предупреден да не правя това и да не ям еди-какво си, защото е вредно. А когато си отивам в къщи и съм обикновеният човек, какъвто съм, по телевизията ми казват: “Няма нищо опасно”. Това е една абсурдна история. Вие дълги години сте ръководен деец (питам Стоян Михайлов). По отношение на подобни случаи, които едва ли са изключение, имали ли сте угризения?”

Докато задавах въпроса си, бях изтръпнал. А стенографката се смали.

Стоян Михайлов направи пауза и отговори: “Аз нося определена отговорност за това, което става в страната не само по въпросите, по които отговарям в ЦК. Аз съм член на ръководството, там се обсъждат много въпроси, вземат се решения, решенията оказват влияние върху живота. Тази отговорност винаги съм чувствал и сега я чувствам. Тя ми тежи. Тежи ми много, когато отделни неща се решават според мен не както би трябвало.” Край на цитата.

Значи Стоян Михайлов не отрече умишлената лъжа по времето на Чернобил.

На 12 декември 1988 вестник “Работническо дело” излезе с остра критика на цитираното интервю. Критиката беше уж изпратена от една квартална партийна организация в Лозенец, но проучването, което направих, недвусмислено подсказваше, че тя идваше от високо място. Та в тази разгромяваща критика, където обвиненията срещу интервюто не се пестяха, случаят във вилата на ЦК изобщо не се споменаваше и не се отричаше. По този начин “Работническо дело” косвено потвърди, че висшето ръководство на страната много добре е знаело за радиацията и за вредите от нея, но умишлено е скрило от населението този факт.

Значи най-късно на 4-5 май висшето ръководство на страната е знаело за радиацията и е взело незабавни мерки, да си опази живота и здравето, като заедно с това е лъгало народа.

Първото широко огласено съобщение за опасностите от Чернобилската авария бяха от 14.V., когато “Работническо дело” съобщи, че има промяна, макар и неопасна, в радиационния фон на страната. Значи не по-малко от седмица населението беше заблуждавано.

Това бях разказал и в изказване на събрание на Екогласност в кино "Петър Берон" на 27 октомври 1989 г. Както и в документален филм за Чернобил на Мария Желева (не помня режисьора)...


8.

Докато пишехме доклада, имахме достъп до цялата информация, свързана със социалните домове, пенсионното дело, здравеопазването и всичко, което би се отнесло към сферата на социалната политика. Нещо повече. Можехме да поканим за среща и разговор по интересуващите ни въпроси експертите и управленците в тази област.

Всеки от нас сам определяше срещите, които са му необходими. В дните на чернобилското затъмнение разговарях с поне двадесетина души. Черпех ги с кафе и нещо безалкохолно. Старателно си водех бележки, после ги изпращах до дворната врата на резиденцията и докато вървяхме по пътеката, им казвах:

- Има радиация. Не пиите вода от чешмата, избягвайте да се разхождате навън. Предупредете близките си.

Някои от събеседниците ми се сепваха, започваха да примигват и виждах как преценяват - истина ли говоря, или съм мръднал...

Всичко онова, което казах по-горе за частните мрежи и островите на "контролирана демокрация", се сриваше в отношенията между непознатите.

Непознатият беше подозрителен и потенциално опасен. Той можеше да бъде свързан със "всевиждащата и всемогъща Държавна сигурност". Непознатите нямаха споделен морал. Те нямаха и споделен протокол, а уреждаха взаимодействията си както се случи. Дори случайното преминаване на границата на личното физическо пространство нямаше общоприет език - извинете, извинявам се, пардон, опа-а, къде се блъскаш?, мамата... При среща в безлюдна местност, непознатите се разминаваха като неодушевени предмети.

Идейният, моралният и протоколният интегритет на нацията беше граден върху официалната идеология с насилие и можеше да бъде поддържан само със сила. Доверието между хората в едно общество е основен негов ресурс. А у нас имаше дефицит на доверие, с други думи очакваните вербални и невербални граници, които ограничават Другия, бяха неясни и объркани. Затова, когато рухна комунизмът, обществото се разпадна. Непознатите си нямаха доверие не само заради сменените правила на социалната игра, а защото изначално си нямаха доверие.

9.

Но да се върна към темата за работната група.

Бяхме трима - Кръстьо Петков, Илия Наумов и моята особа. Работехме от сутрин до вечер, не само при добри битови условия, но и в екипна, приятелска атмосфера. Тримата взаимно се допълвахме в постоянна дискусия - аз бях зает предимно с предложенията по съдържанието, Илия придаваше ерудиран характер на работата ни, а Кръстьо премисляше реченото от нас и го диктуваше на стенографката. Разделението, което посочвам, беше съвсем условно. Издиктуваното се преписваше и като завършвахме един раздел, ни се даваше за редакция. Отново в дискусия минавахме по текста. Като завършвахме варианта на целия доклад, той заминаваше за ЦК, откъдето след няколко дни ни го връщаха с техни поправки. Гриша Филипов беше членът на политбюро, който наблюдаваше нашата работа, но с кои свои сътрудници или други лица е обсъждал написаното, не зная. На няколко пъти викаше групата, за да разговаря лично, но аз не съм присъствал и не мога да кажа нищо за тези срещи. Обикновено ходеше само Кръстьо, който беше наш ръководител.

По мой спомен, направихме четири варианта - юлски, августовски, септемврийски и октомврийски. Накрая ни наредиха да предадем всичко, което е у нас, включително и личните си бележки и без обяснения ни освободиха от задачата.

Пленум по нашия доклад не беше провеждан.

Аз скрих двата последни варианта, Илия е укрил някакъв междинен, който изглежда е между юлския и августовския...


Тук помествам последния вариант, който е най-кратък и най-представителен за получения резултат при взаимодействието на работна група и апарата на ЦК през 1986 г. по въпросите на социалната политика. Разбира се, че той е в стилистиката на партийните документи от онова време.

Кликай!